Нора Робъртс
Публични тайни (22)

Глава 21

— Ти си полицай? — Ема спря пред знака „Стоп“ и го загледа изненадано.

— По-скоро онова, което баща ми нарича „заек“. — Засмя се отново. — Какво? Да не ми е пораснал хобот?

— Не. „Глупаво е — помисли си тя — да си създадеш представа за полицията, от една страна, от Лу, а, от друга — от разни глупави шоупрограми като «Старски и Хъч»“. — Не вярвах, че ще станеш полицай.

— И това е нещо. Не допусках, че ще си мислиш за мен.

Тя се засмя.

— Разбира се, че съм мислила. Когато снимката ни се появи във вестниците, седмици наред бях най-популярното момиче в училище. Е, малко поукрасих случката.

— Аз също. — Сложи ръка на облегалката й, за да докосва краищата на косите й. — Снимката ми помогна да си уредя среща със Сю Елън Коди.

— Наистина ли?

— Това бяха петнадесетте ми минути слава. Надявах се, че ще се върнеш.

— Суини се раздрънка пред татко. — Тя сви рамене. — И това сложи край на всичко. Харесва ли ти да си полицай?

— Да. До момента, в който постъпих в Академията, бях сигурен, че ненавиждам полицията. И ето на! Някои неща просто са предопределени. Тръгваш към къщата, в която живеехте някога.

— Как разбра?

— Баща ми често идваше тук. Понякога и аз го придружавах. Просто свиреше и гледаше. Трябва да знаеш, че той не е забравил случая и не може да се примири, че остана неразкрит.

— Предполагах — каза тя. — Ето защо исках да го видя, да поговорим още веднъж. — Въздъхна. — Знаел си значи какво съм имала предвид, когато казах, че ще се поразходя с колата.

— Бях сигурен.

— Защо дойде с мен?

— Не исках да отиваш сама.

Тя се напрегна. Движението беше едва забележимо, но той забеляза как раменете й се изопват.

— Не съм дете, Майкъл.

— Добре. Исках да съм с теб.

Тя се обърна. Гледаше я с добри очи като баща си, но в неговите все още се виждаше момчето, което я беше откарало от брега до дома й. Постепенно напрежението й изчезна.

— Благодаря.

Направи завой и последва указанията му. Имаше чувството, че никога не е минавала по този път. Осъзна, че без него не би могла да открие къщата. Почти не разговаряха, а от радиото се носеше приятна музика.

Веднага позна къщата. Нищо не се бе променило — изолирана от дърветата и живия плет и заобиколена от заснежени хълмове. Къща, какво само богатите могат да си позволят. Бе от червено дърво, с грамадни прозорци.

И двамата забелязаха табелата, на която пишеше, че се продава.

— Можем да го наречем съдба — каза Майкъл и докосна ръката й. — Искаш ли да влезем?

Стискаше здраво ръцете си в скута. Виждаше прозореца на стаята си, където някога стояха с Дарън и весело гледаха как една лисица се шмугва между дърветата.

— Не мога.

— Добре. Ще постоим толкова, колкото искаш.

Видя се нагазила в потока, чу смеха на Бев при вида на Дарън, който шляпа и пръска с босите си крачета. Спомни си и за пикника, който си устроиха четиримата, проснатото под дървото одеяло, баща й тихо свиреше на китарата, Бев четеше книга, а Дарън спеше в скута й.

Беше забравила този ден. Как е могла да го забрави? Толкова хубав, толкова щастлив ден! Тревата беше хладна, топлото слънце лениво проблясваше между листата. Където то достигаше, сянката беше мека и сивкава. Сякаш чуваше гласа на баща си и думите, които произнасяше:

„Никога не е много късно да потърсиш любовта. Никога не е много рано да я откриеш.“

„Бяхме толкова щастливи — помисли си Ема. — Едно истинско семейство. А на другия ден, след партито, всичко се промени.“

— Искам да вляза — решително произнесе тя.

— Добре. Слушай, може би е по-добре да не знаят коя си, искам да кажа, че си живяла тук.

Тя кимна и потегли с колата по пътеката. Когато се изправиха пред вратата, Майкъл хвана ръката й. Тя беше ледена. Щом се отвори вратата, той се усмихна.

— Здравейте. Минавахме с колата и видяхме обявата. От седмици търсим къща. След един час трябва да огледаме друга, но тази ни хареса. Не е продадена още, нали?

Жената, около четиридесетгодишна, облечена спортно, ги изгледа внимателно. Отбеляза си работната риза на Майкъл, износените джинси „Левис“ й изпокъсаните обувки. Но зоркото й око не пропусна семплите, но скъпи сандали, всекидневната пола и блуза от „Лоран“, както и мерцедеса на пътеката. Тя се усмихна. Къщата бе обявена за продажба от пет месеци, но досега нямаше изгодно предложение.

— Е, в момента очакваме купувач, но договорът ще се сключи едва в понеделник.. Погледът й се насочи към красивия пръстен с диамант и сапфири на Ема. — Ако искате, можете да огледате.

Отвори по-широко вратата и се почуди, когато Ема се поколеба да пристъпи прага.

— Аз съм Глория Щайнбренер.

— Приятно ми е да се запознаем — Майкъл протегна ръка и се ръкува. — Майкъл Кесълринг. Това е Ема.

Мисис Щайнбренер им отправи ослепителна усмивка. Помисли си: „Посредникът да върви по дяволите!“ Беше открила подходящ клиент и възнамеряваше да се възползва от това.

— Къщата е в прекрасно състояние. Обожавам я. — Ненавиждаше всяка дъска и тухла. — Сърцето ми се къса, че я продаваме, но ще бъда откровена — причината е, че се развеждаме със съпруга ми.

— О! — Майкъл си придаде вид на много заинтересуван. — Съжалявам.

— Не е необходимо. — Ръката й описа полукръг. — Оттук ли сте?

— Всъщност не, ние сме от… от града — бързо отговори той. — Вече не издържаме — тълпата, смога. Нали, Ема?

— Да. — Усмихна се пресилено. — Къщата е много хубава.

— Благодаря. Сами ще видите, че стаите са великолепни: високи тавани, истински дъбови греди, много прозорци и открити пространства. И с камини, разбира се.

„Разбира се“ — помисли си Ема. Та не беше ли седяла пред камината? Мебелите бяха нови, модерни и тя ги намрази от пръв поглед. Както и претенциозните скулптури. Къде бяха възглавниците, кошниците, пълни с кълбата прежда и панделки, които Бев беше подредила?

— Трапезарията е нататък, но това място срещу терасата е чудесно за малки уютни вечери.

„Не, не беше така — си каза тя, докато следваше жената. — Бев беше поставила цветя пред тези прозорци. Цяла растителна джунгла в пръстени купи и кашпи, Стиви и Джоно бяха докарали веднъж цяло дърво и го вкараха с пъхтене и сумтене. Беше шега, но Бев го остави и дори купи гипсова червеношийка, за да я постави на един клон.“

— Ема?

— Какво? — Изненадано се върна в действителността. — Извинявайте.

— Няма нищо. — Жената беше очарована, че Ема изглеждаше като хипнотизирана. — Тъкмо питах дали готвите?

— Не, не много добре.

— Кухнята е последна дума на модата. Поднових я преди две години. — Тя бутна и задържа крилото на летящата врата, за да я покаже. — Всичко е вградено: микровълнова печка и обикновена печка, разбира се, шкафчета. Помещението е просторно, има и килер.

Ема разглеждаше модерно обзаведената, но бездушна кухня, цялата в бяло и неръждаема стомана. Нямаше ги медните съдове, лъснати до блясък от Бев, които висяха на куките. Нямаше ги саксиите с цветя по прозорците. Нямаше го високият стол на Дарън, нито разхвърляните готварски книги или шарените бурканчета с подправки.

Жената продължаваше да говори — явно кухнята бе нейната гордост, и тя стоеше и с тъга си спомняше миналото.

Телефонът иззвъня и жената затвори бялата врата на килера.

— Извинете ме за момент.

— Добре ли си? — тихо попита Майкъл.

— Да — отвърна Ема. — Нека да се качим горе.

— Слушай, Джак. — Гласът на мисис Щайнбренер беше загубил кадифените нотки. — Не ме интересуват оплакванията ти или заплахите на адвоката ти. Разбра ли?

Майкъл се покашля.

— Извинете ме. — Усмихна се съчувствено на жената. — Ще разрешите ли да огледаме къщата?

Тя им махна и изръмжа в телефона:

— Слушай, говедо.

— Явно ще е заета известно време — каза той развеселено. — сигурна ли си, че искаш да се качиш горе?

Не, не беше сигурна. Всичко друго, но не и сигурна.

— Щом съм стигнала дотук, не мога да не продължа докрай.

— Правилно. — Въпреки твърденията й, че се чувства уверена, той я прегърна през раменете, когато се заизкачваха нагоре.

Вратите на стаите бяха отворени. Първата бе спалнята на баща й и Бев. Понякога късно нощем Ема бе чувала смеховете им. Следваше стаята на Алис — винаги чиста и подредена. Сега беше превърната във всекидневна със стани, покрити с книги, и телевизор на поставка. Нейната стая. Тя се спря и надникна вътре.

Куклите бяха изчезнали, а също и нощната лампа Мики Маус, и розовите пердета. Сега очевидно беше стая за гости: изкуствени цветя, модерно легло с възглавници в ярки цветове, подредени книги и списания. Римски транспаранти бяха заменили щорите, а мокет — малкото килимче.

— Това беше моята стая — прошепна тя. — Имаше тапети на малки розички, розови пердета на прозорците и голяма бяла кувертюра на леглото. Рафтовете бяха отрупани с кукли и играчки. Предполагам, че е била стая, за каквато всички малки момиченца мечтаят. Бев разбираше от това. Кой знае защо си бях въобразила, че нищо не се е променило.

Спомни си една мисъл: „Всички неща се променят; нищо не загива.“ Присмя си се мислено. Не беше човек, който си служи с цитати.

— За теб не се е променило. И това е важното.

Тя не отговори, обърна се и погледна към стаята на Дарън. Вратата беше отворена както в онази нощ.

— Спях — каза тя тихо. — Нещо ме събуди. Песента. Мислех, че е песента. Не можех фактически да я чувам, но я усещах. Опитах се да разбера коя е песента и да си представя как се забавляват долу. Исках да съм голяма, за да мога да стоя с гостите. Чух някакъв шум — измърмори, като разтриваше слепоочието си. — Не знам какво. Но аз… стъпки! — Внезапно си спомни сърцето й започна да бие. — Чух, че някой върви по коридора. Искаше ми се да е татко или Бев, да си поговорим малко. Може би щяха да ми разрешат да сляза при тях. Но не беше нито татко, нито Бев.

— Спокойно. — Видя потта по челото й и притисна ръката й между своите ръце. — Само не се вълнувай.

— Дарън плачеше. Чух го да плаче. Сигурна съм. Не е сън. Чух го да плаче. Станах. Алис ми беше казала да не му давам Чарли, но Дарън обичаше да спи с него и плачеше. Реших да го занеса в стаята на Дарън и да му поговоря, докато заспи отново. Но коридорът беше тъмен.

Тя се огледа наоколо. Сега слънцето надничаше през прозорците на стаята.

— Цареше мрак. И това бе необичайно, защото коридорът бе винаги осветен заради мен. Толкова се страхувам от тъмнината. Тогава се появяват разни същества.

— Същества! — повтори той учудено.

Тогава тя тръгна като насън към вратата.

— Чувах съскането им от ъглите, шума от боричкането им край стените и от стъпките им по килима.

— Чула си какво? — попита той тихо. — Какво си чула?

— Чудовищата. — Обърна се и го погледна. — Чувах чудовищата. И… не си спомням. Не си спомням дали отидох до вратата. Тя беше затворена, сигурна съм, че беше затворена, но не знам дали я отворих.

Тя застана на прага. За миг видя стаята, така както я помнеше: разхвърляните играчки на Дарън, леглото му, люлеещия се стол, новичкото колело с три колела. След това всичко изчезна и тя се върна в реалността. Имаше дъбово бюро и тапициран с кожа стол; картини в рамки, стъклени полици, претрупани с дреболии.

Кабинет. Стаята на брат й се беше превърнала в кабинет.

— Изтичах — каза след малко. — Единственото, което си спомням, е, че тичах и паднах.

— Отишла си до вратата. Казала си го на баща ми, когато е бил при теб в болницата, че си отворила вратата.

— Беше като в сън. А сега не си спомням нищо. Всичко изчезна.

— Може би така трябва.

— Беше красив. Толкова го обичах. Всички го обичаха. — Сълзи замрежиха погледа й. — Трябва да изляза оттук.

— Хайде. — Поведе я по коридора. После по стълбите, по които беше паднала в онази нощ преди години. Хвърли бърз, извиняващ се поглед на Глория Щайнбренер, която изтича от кухнята. — Съжалявам, но жена ми не се чувства добре.

— О! — В първия момент почувства раздразнение и разочарование, но след това — надежда. — Нека да си почине малко. Както виждате, къщата е много удобна. Нали не искате да отгледате детето си в града.

— Не. — Не си направи труда да я поправи и изведе Ема навън. — Ще се обадим — извика той и зае шофьорското място. — Ако не се вълнуваше от състоянието на Ема и перспективата да кара кола за тридесет хиляди долара, щеше да забележи тъмносиния седан, който ги последва.

— Извинявай — измърмори тя, щом потеглиха по виещия се път надолу.

— Не ставай глупава.

— Не, глупава съм. Не се справих добре.

— Справи се много добре. — Наведе се и я потупа несръчно по ръката. — Слушай, въпреки че никога не съм губил близък човек, разбирам какво чувстваш. Но не бива да се измъчваш непрекъснато, Ема!

— Да престана да мисля за онази нощ? — Успя да се усмихне слабо. — Надявам се един ден да мога. Вярвах, че ако се върна в къщата, ще успея да си спомня случилото се. И тъй като не стана… — Сви рамене и сложи отново тъмните очила. — Държа се като истински приятел.

— Аз съм — измърмори. — Винаги другарче. Гладна ли си? Машинално поклати глава, но осъзна колко е гладна и каза:

— Умирам от глад.

— Какво не бих дал за един хамбургер — заяви той като трескаво се мъчеше да си спомни с какво разполага.

— Хамбургер — с удоволствие. И след като си приятел, аз черпя.

Спря пред закусвалнята и като откри, че в портфейла му има само три едно доларови банкноти и телефонен номер на една червенокоса, за която едва си спомняше, се освободи от онова, което наричаше „тъпа мъжка гордост“. Ема не се възпротиви, нито когато поиска да ги опаковат, нито на предложението му да продължи да шофира.

— Ако искаш да отидем на брега.

— Идеята ми харесва. — Затвори отново очи и се облегна назад. Изпитваше някакво спокойствие от това, че дойде, че изкачи тези стълби, че Майкъл е до нея, а топлият вятър развява косата й. — В Ню Йорк вали сняг.

— Има университети и в слънчевата Калифорния. — Усмихна се, радвайки се на бриза, който галеше лицето й.

— Обичам Ню Йорк. Винаги съм го обичала. С приятелката ми си купихме жилища. Казва се Мариан. Докато учехме в „Сейнт Кетрин“, мечтаехме да живеем в Ню Йорк. Сега сме там. Тя учи изобразително изкуство.

Реши, че Мариан му е симпатична.

— Добра ли е?

— Да, много. Един ден галеристите ще се бият за нейните картини. Какви карикатури правеше на калугерките! — Погледна го и забеляза, че се е намръщил.

— Какво има?

— Може би е само инстинкт на новоизпечен полицай. Виждаш ли оня седан, точно зад нас?

Погледна през рамото си.

— Да. И?

— Откакто купихме хамбургерите, се движи след нас. — Сви в тясна уличка. Седанът ги последва. — Странно, но мисля, че ни следи.

Тя се обърна и се загледа в колата.

— Вероятно е Суини.

— Суини?

— Бодигардът. Той винаги ме открива. Понякога си мисля, че татко е имплантирал под кожата ми сигнално устройство.

— Да, сигурно е така. — Но не държеше да го следят толкова любителски и то, както му се струваше, на първата среща с дългогодишната си любов. — Ще му се изплъзна.

Ема сложи очилата си. За тях очите й се оживиха.

— Наистина ли?

— Мога да приложа най-добрите си хватки и ще го оставя да гълта праха.

— Направи го — извика тя и се засмя.

Майкъл натисна газта, засече един фургон и увеличи на осемдесет.

— Свикнали сме да се състезаваме на такива отсечки в безгрижното ми детство. — Отклони се отново, като се промъкна между един пикап и едно БМВ, след това рязко зави, хвърли се право срещу един кадилак и мерцедесът полетя с деветдесет.

— Добър си. — Ема се изкикоти, завъртя се на седалката и се загледа назад. — Не го виждам.

— Отново е зад нас, опитвайки се да задмине кадилака. А сега виж како ще направя, дръж се! — Завъртя вляво волана и се включи в обратното движение. Профучаха край седана и с умерена скорост се отправиха към следващата бариера.

— Страхотен си — извика тя. — В Академията ли ви учат на такива неща?

— С някои умения човек се ражда. — Спря и погали кормилото. — Каква кола!

Ема се наведе и го целуна по бузата.

— Благодаря ти. Отново. — Преди да успее да й отговори, тя вече бе грабнала пакета с хамбургерите и тичаше към пясъка.

— Харесва ми! — Завъртя се, като се смееше. — Толкова е приятно тук на брега. Обичам шума на вълните и мириса на водорасли. Ако само можеше да докарат океана близо до Бродуей, щях да се чувствам в рая.

Изведнъж изпита желание да я целуне и да види дали е толкова сладка, колкото изглежда. След това тя седна на пясъка и се зае с пакета.

— Това също мирише прекрасно. — Тя му подаде един хамбургер и забеляза, че той я гледа. — Какво има?

— Нищо. — Но устата му беше пресъхнала. — Знаеш ли, спомням си, че веднъж се питах дали въобще си ходила в Макдоналдс. Това беше, когато татко ме доведе на репетицията. После ходихме с него в закусвалните и аз се попитах дали би могла да отидеш с цялата тази охрана.

— Не, не можех, но получавах други неща. Не ме съжалявай! — бръкна в пакета отново. — Поне не днес.

— Добре. Подай пържените картофи.

Изядоха всичко, без да оставят и троха за чайките. Вятърът се беше усилил и носеше лека мъгла от морето. Имаше и други хора — няколко семейства, млади момичета, демонстриращи тен и елегантни фигури, неизбежното радио, от което се носеше музика, но за нея това беше един от най-спокойните и уединени промеждутъци в живота й.

— Лесно се свиква на такива удоволствия — въздъхна тя и разпери ръце. — Да седиш на брега, да слушаш шума на вълните. — Поклати глава и косата й се разпиля и падна като златен водопад на гърба й. — Бих искала да остана по-дълго.

— И аз — промълви Майкъл. Жадуваше да я докосне. Винаги го бе искал. Прокара пръст по бузата й, тя се извърна и се усмихна. Онова, което видя в очите му, накара сърцето й да се разтупка. Устните й леко се разтвориха.

Не се възпротиви, когато той я целуна. Изстена тихо и инстинктивно се притисна към него. Той нежно ухапа устните й и те пламнаха. Езикът му проникна в устата й, той изстена от удоволствие и ръцете му се напрегнаха.

Питаше се дали би й повярвал, че за пръв път я целуват по този начин? Че за пръв път се чувства така? Изпита страстно желание, което й причини болка. Нима го бе очаквала? Затвори очи, за да задържи мига.

— Така е — промърмори той и нежно я целуна.

— Какво е така?

— Действително си толкова сладка, колкото изглеждаш.

Тя преглътна и рязко се отдръпна. В гърдите й бушуваха непознати чувства. Очите й се насълзиха. Объркана, стана и тръгна към водата.

Един мъж лесно обърква смущението с безразличието. Майкъл седеше неподвижно и се опитваше да подреди мислите си. Не бе безразличен към нея. Може би звучеше глупаво, но бе влюбен до уши. Тя бе красива, елегантна и сигурно е свикнала мъжете да я ухажват. Богати мъже, от висшето общество. А той беше само начинаещо ченге от буржоазно семейство. Въздъхна дълбоко, изправи се и се опита да прикрие чувствата си.

— Стана късно.

— Да. — Полудяваше ли? Готова бе едновременно да плаче и да се смее. Искаше да му се довери, но утре ще бъде на три хиляди мили далеч оттук. Каза си, че той само я съжалява. Тя бе „бедното малко богато момиче“, титла, която ненавиждаше, а той, макар и млад, вече беше човек с професия.

— Трябва да се връщам. — Усмихна се тя. — Наистина съм щастлива, че дойде с мен днес. Че се забавлявахме.

— Винаги на вашите услуги. — Подаде й ръка и изведнъж си каза: „По дяволите, стига съм прикривал чувствата си!“ — Искам да се видим пак, Ема! Трябва да те видя!

— Не знам…

— Непременно ми се обади, когато се върнеш.

От начина, по който я гледаше, усети, че й става ту горещо, ту студено.

— Ще се обадя. Бих искала… не знам кога ще дойда тук отново.

— Може би за филма?

— Какъв филм?

Бяха тръгнали към колата, но сега той спря.

— След две седмици започват снимки в Лондон и след това предполагам тук. Ще поставят допълнителна охрана. Филма — повтори той, когато забеляза, че тя го гледа озадачено. — „Девъстейтет“^[1], нали се сещаш по книгата на майка ти. Енджи ще изпълнява главната роля. Енджи Паркс. — По израза на лицето й разбра, че е направил много голяма и много глупава грешка. — Извинявай, Ема, мислех, че…

— Не — каза тя, почувствала се изведнъж безкрайно изтощена. — Не знаех.

 

 

Грабна слушалката на телефона още при първото позвъняване. От часове чакаше и се потеше.

— Да?

— Открих я. — Добре познатият му глас леко потреперваше.

— И?

— Отиде да види ченгето, Кесълринг. Остана там около час. След това отиде до къщата, влезе в проклетата къща, където стана онова. Трябва да направим нещо и то бързо. Казах ти го тогава, казвам ти го и сега. Не мога да си позволя провал.

— Стегни се. — Говореше спокойно, но ръката му слабо трепереше, когато посегна за цигара. — Тя е отишла до къщата. Влизала ли е вътре?

— Шибаното място се продава. Тя и младежът влязоха направо вътре.

— Какъв младеж? С кого беше?

— Някакъв младеж. Мисля, че е синът на ченгето.

— Добре. — Отбеляза си го на бележника, поставен до телефона. — После къде отидоха?

— В едно шибано заведение за хамбургери.

Върхът на молива се счупи.

— Не разбрах?

— Казах, че отидоха за хамбургери, а след това тръгнаха по магистралата. Но ги изпуснах. Знам къде е отседнала тази вечер. Мога да намеря някой, който да свърши работата бързо и лесно.

— Не ставай идиот. Няма нужда.

— Казах ти, че се срещна с ченгето, че отиде в къщата.

— Да, разбрах те. — Ръката му сега беше съвсем сигурна. — Мисли, за Бога! Ако си е спомнила нещо, каквото и да е, щеше ли най-спокойно да отиде да си купува хамбургери?

— Не мисля…

— Мисленето си е твой проблем и винаги е бил. Тя не си спомни тогава и сега не си е спомнила. Може би това неочаквано пътешествие е било последно усилие за възвръщане на паметта или по-вероятно — само сантиментално пътуване. Няма нужда да се случи нещо на Ема, да й се случва нещо изобщо.

— А ако си е спомнила?

— Не е възможно. Слушай ме сега и то внимателно. Първият път беше нещастен случай, трагичен и непредсказуем инцидент, за който си виновен.,

— Идеята беше твоя, ти го организира.

— Точно така, щом от двама ни само аз съм способен да мисля. Но това беше нещастен случай. Нямам намерение да извършвам предумишлено убийство. — Помисли си за музиканта, който беше поръчал пиците, но не си спомни името му. — Освен ако не може да се избегне. Разбра ли?

— Студенокръвно копеле.

— Да. — Ухили се. — И ти препоръчвам да го запомниш.