Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Public Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 86 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Нора Робъртс. Публични тайни

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)

Глава 11

П.М. съзерцаваше как морето залива пясъка. Все още не можеше да повярва, че къщата е негова. Къщата в Малибу[1], неговата къща в Малибу притежаваше всичко, което обещаваше агенцията за недвижими имоти. Беше с високи тавани, огромна каменна камина и много прозорци. Горе в спалнята, където любовницата му още спеше, имаше две капандури, още една камина и балкон, който опасваше целия втори етаж.

Дори и Стиви беше впечатлен, когато я видя. Докато показваше стаите, с вкус подбраните мебели, вградената стереоуредба — последна техническа новост — П.М. изпитваше задоволство от постигнатата цел. Но сега Стиви беше в Париж, Джоно — в Ню Йорк, Брайън — в Лондон и П.М. се чувстваше много самотен.

Когато през пролетта бе пуснат новият им албум, все още се говореше за турне, но П.М. не беше сигурен, че Брайън може да го понесе. Почти два месеца изминаха от онази ужасна нощ, а той не напускаше дома си. Питаше се дали Брайън знае, че „Лав лост“ беше на първо място между малките плочи. И дали това все още има значение за него.

П.М. знаеше, че полицията все още няма нищо за убиеца на Дарън. Считаше за свой дълг да държи връзка с Кесълринг. Това бе най-малкото, което би могъл да направи за Брайън и за Бев.

Мислеше за Бев — колко бледа и съкрушена изглеждаше на погребението. Не проговори дума, на никого. Ужасно му се искаше да я успокои. Не знаеше как. Представяше си как я носи до леглото, как нежно я люби, докато премине мъката й. Тогава мисълта го беше шокирала толкова много, че можа единствено да потупа леко студената й, вдървена ръка.

Енджи Паркс в розова тениска, която едва покриваше бедрата й, слезе по виещата се стълба. Беше отделила време да се гримира леко. Дългата й руса коса, сресана внимателно, сега й придаваше небрежния вид на току-що излязла от леглото.

Най-добрият начин да постигнеш нещо, което искаш от един мъж, е чрез секса. А тя искаше доста от П.М.

Огледа просторната, светла всекидневна. Реши, че е добре за начало. Много добро начало. Искаше да си го запази като място за уикенди, щом убеди П.М. да живеят в Бевърли Хилс.

Там бе царството на кинозвездите, а тя имаше твърдото намерение да стане звезда.

П.М. беше само трамплин. Романтичната й връзка с него вече беше довела до няколко рекламни клипа и нелоша второстепенна роля в телевизионен филм. Трябваха й по-добри, по-големи роли и затова искаше да накара П.М. да се чувства щастлив, че й е помогнал.

Беше му благодарна. Без пресата, която раздуха техните отношения и насочи интереса към нея, тя би могла да изпадне дотам, че да прави порно филми. На момичетата се плаща издръжка. Енджи изви китката си, така че светлината да падне върху диамантите и сапфирите на гривната, която П.М. й беше подарил. Няма защо да се тревожи повече за издръжка.

Обърна се към остъклената врата и го видя изправен пред бюрото. На ярката светлина той й се стори толкова самотен. Въпреки че бе коравосърдечна, усети някакво съчувствие. Откакто малкото момче умря, той не беше същият. Тя наистина съжаляваше за детето, но пък трагедията беше направила П.М. още по-зависим от нея. А пресата просто беше неоценима. Умната жена използва всяка възможност, която й се предлага.

Погали с ръка гърдите си, доволна, че бяха достатъчно твърди, за да не носи сутиен. Застана зад него, притисна ги в гърба му и обви с ръце врата му.

— Липсваше ми, мили.

Той хвана ръцете й, гузен, че първата му мисъл беше за Бев.

— Не исках да те събудя.

— Знаеш, че ми харесва да ме събуждаш. — Ръцете й плътно го прегърнаха. С лека, възбуждаща въздишка притисна устни към неговите.

— Не искам да те виждам толкова тъжен.

— Мислех за Бри. Тревожа се за него.

— Ти си добър приятел, мили. — Тя покри лицето му с леки целувки. — Едно от нещата, които обичам най-много в теб.

Привлече я по-силно към себе си, както винаги учуден и възхитен, когато заявяваше, че го обича. Толкова беше красива! Гласът й бе като музика, изпълнявана само за него.

Енджи се притисна още по-силно, когато ръцете му се плъзнаха по нейното издължено и сочно, със златист тен тяло. Когато тя потрепери страстно, той се почувства на седмото небе.

— Желая те, скъпа.

— Вземи ме тогава.

Отметна назад глава и го изгледа изпод умело почернените си ресници. Бавно, без да откъсва очи от него, посегна и повдигна края на тениската си и я свали. На ярката слънчева светлина тялото й бе безкрайно привлекателно — розовите връхчета на гърдите й се открояваха на златистия тен. Едва се въздържа, докато я внесе вътре и я положи на пода.

Позволи му да прави каквото иска и общо взето, й беше приятно. От време на време тихо стенеше, за да ме покаже, че го желае. Не че не я възбуждаше. Но тя предпочиташе да е малко по-груб. Силните ръце на барабаниста ставаха безкрайно нежни, когато се докоснеха до нея. Дори когато дишането му се учестяваше, той се отнасяше с нея като с кристална ваза. Стараеше се да не се отпуска изцяло върху нея и дори в страстта си се въздържаше да я обладае по-грубо.

Любеше я нежно и тя почти изпита задоволство. Остана само за момент върху нея, колкото да се овладее, а тя изучаваше тавана. Като се страхуваше да не й натежи, той се отмести и мушна ръка под главата й.

— Беше чудесно! — Тя погали влажните му светли гърди. — Ти си най-добрият, мили.

— Обичам те, Енджи. — Започна да си играе с косата й. Помисли си, че точно това искаше. Никога не му е харесвал случайният секс с непознати жени. Нуждаеше са някой да го чака вкъщи или в отвратителните хотелски стаи. Искаше това, което Брайън имаше.

Разбира се, не Бев! П.М. почувства угризения за своята нелоялност. Мечтаеше за жена, семейство, дом. С Енджи би могъл да има всичко.

— Енджи, ще се омъжиш ли за мен?

Тя замръзна. Това беше всичко, което очакваше и то се случи. Вече виждаше как филмовите агенти я засипват с предложения, както и голямата бяла къща в Бевърли Хилс. Усмивка озари лицето й. След това пое дълбоко дъх и стана сериозна. Когато отново го погледна, в очите й имаше сълзи.

— Наистина ли ме искаш?

— Ще те направя щастлива, Енджи. Разбираш ли, знаем, че не е лесно да си омъжена за човек като мен — турнетата, почитателите, пресата. Но можем да направим и нещо за себе си, само за нас двамата, нещо само наше.

— Обичам те какъвто си — отвърна тя съвсем честно.

— Тогава? Ще се омъжил ли за мен? Искам да създадем семейство.

— Ще се омъжа за теб. — Прегърна го. „Семейството е съвсем отделен въпрос“ — помисли тя и отново се отпусна на пода. — Но като жена на П.М. Фергюсън кариерата й беше осигурена.

Брайън не знаеше колко още би издържал да спи нощ подир нощ до жена, която се отдръпваше и от най-лекия допир с него.

Телефонираше почти всеки ден с надеждата, че Кесълринг би могъл да му каже нещо, каквото и да е. Трябваше да излее върху някого безсилната си ярост.

Единственото, което му остана, беше празната детска стая, сянката на жената, която обичаше.

И Ема. Да благодари на Бога за Ема.

Той се отдръпна от масата, на която се опитваше да композира, като разтърка с ръце лицето си. През последните седмици единствено присъствието на Ема му помогна да не полудее.

Тя също тъгуваше, тихо, отчаяно. Седяха често двамата. Дълго след часа за лягане той й разказваше приказки или пееше. Когато се усмихваха един на друг, малко им олекваше.

Щом тя излезеше от къщата, той изпадаше в паника. Дори наетите бодигардове, които я съпровождаха до училище и обратно, не можеха да прогонят задушаващия го страх.

А как щеше да се чувства, когато самият той започне да излиза от къщи? Въпреки огромната загуба трябваше да се върне на сцената, в студиото, към музиката. Едва ли би могъл да води навсякъде със себе си едно шестгодишно момиченце.

А живот с Бев нямаше. Не сега, не и в близко бъдеще.

— Мистър Макавой, извинете.

— Да, Алис.

Въпреки че Ема беше голяма, задържаха бавачката. Брайън бръкна за цигара в смачкания пакет на масата.

— Мистър Пейдж иска да ви види.

Брайън погледна към масата, на която цареше хаос.

— Доведи го тук.

— Здрасти, Бри. — На Пит бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че той прави безуспешни опити да композира: смачкани на топка листове, димяща цигара върху препълнен пепелник, бутилката с алкохол, въпреки че беше още обед.

— Нямаш нищо против, че се отбих, нали? Имах работа наоколо и реших да те видя.

— Заповядай. — Посегна към бутилката, която напоследък му беше постоянно под ръка. — Ще пийнеш ли?

— Ще се въздържа, благодаря. — Седна и с усилие се усмихна. Никой не знаеше как да се държи с Брайън, какви въпроси да му задава, какви да отбягва. — Как е Бев? — реши да попита.

— Не знам. — Спомняйки си за цигарата, Брайън я измъкна от фасовете. — Не говори много, не иска въобще да излезе навън. — Издуха дима с дълга въздишка. Когато погледна към Пит, в очите му имаше и молба, и предизвикателство.

— Пит, тя седи понякога с часове в стаята на Дарън. Дори нощем, понякога се събуждам и я намирам там: просто седи в проклетия люлеещ се стол. — Отпи глътка от чашата, след това втора — по-голяма. — Не знам какво да правя, по дяволите.

— Мислил ли си за лечение?

— Имаш предвид психиатър? — Брайън рязко се отдръпна от масата. Пепелта от цигарата му падна на килима. Той беше обикновен човек, с обикновен произход. С личните проблеми хората се справяха сами. — Какво би й помогнало, ако говори за сексуалния си живот или защо мрази баща си и за разни други глупости?

— Само идея, Бри. — Пит протегна ръка, след това я отпусна върху облегалката на креслото.

— Дори и да смятам, че ще й помогне, едва ли ще се съгласи.

— Може би се нуждае от още малко време. Изминали са само два месеца.

— Станаха три, миналата седмица. Ох, Господи!

Пит стана, за да долее уиски в чашата на Брайън. Подаде му я и му помогна да седне в креслото.

— Нищо ли не си чул от полицията?

— Говоря често с Кесълринг. Не са напреднали. Това сякаш влошава нещата. Да не знаеш кой го е направил.

Пит седна отново. Трябваше да приключат със случая и да вървят напред.

— Как е Ема?

— Кошмарите спряха. След няколко седмици ще свалят и гипса. Надявах се, че училището ще й помогне, но тя непрекъснато мисли за това.

— Не си ли е припомнила още нещо?

Брайън поклати глава.

— За Бога, Пит, не знам дали е видяла нещо, или просто е сънувала лош сън! За Ема всичко е чудовища. Искам да го забрави. По някакъв начин и ние ще трябва да го забравим.

Пит замълча за момент, обмисляйки как да продължи.

— Това е една от причините, поради която съм тук. Не искам да те насилвам Бри, но компанията за грамофонни плочи много би желала турнето да започне с пускането на новия албум. Отказах им, но се питам дали няма да е добре за теб?

— Турнето ще означава да оставя Бев и Ема.

— Ясно ми е. Не ми отговаряй сега. Помисли си. — Извади цигара и я запали. — Ако ти и момчетата желаете, можем да направим турне в Европа, Америка и Япония. Може би точно работата ще ти помогне.

— И плочите ще се продават.

Пит се усмихна.

— Така си е. Няма да достигнете топлистата, ако с пускането на албума не тръгнете на турне. Като говорим за плочи — подписах договор с новото момче — Робърт Блекпуул. Мисля, че ти споменах.

— Да. Каза, че очакваш много от него.

— Точно така. Ще ти хареса стила му, Бри и заради това те моля да му позволиш да запише „Полет“.

Брайън изненадано го погледна.

— Винаги сами изпълняваме нашите песни.

— Това беше досега. Но би било добре за бизнеса, ако включите и други изпълнители. — Пит изпитателно го наблюдаваше. Усети, че е по-отзивчив и настоя. — Ти не включи това парче в последния албум, а то е подходящо за Блекпуул. Нищо лошо няма, ако друг запише песен, написана от теб и Джоно.

— Не знам. — Потърка очите си. Изглежда, че нямаше значение. — Ще го обсъдим с Джоно.

— Вече го направих. — Пит се усмихна. — Няма нищо против, ако ти си съгласен.

Брайън откри Бев в стаята на Дарън. Влезе вътре, въпреки че му костваше много. Опита се да не гледа към празното креватче, към подредените играчки по рафтовете, към голямото мече, което бяха купили заедно още преди раждането на Дарън.

— Бев. — Постави ръка върху нейната. Тя дори не го погледна.

Беше ужасно слаба. Лицето й бе загубило част от красотата си. Скулите й бяха силно очертани, блясъкът на очите й, косите и свежестта на кожата бяха изчезнали. Едва се сдържа да не я сграбчи и да я разтърсва дотогава, докато възвърне живота в нея.

— Бев, мислех, че ще слезеш долу за чаша чай.

Тя усети миризмата на алкохол. Доповръща й се. Как можеше да седи, да пие и да съчинява музика? Отдръпна ръката си от неговата и я сложи в скута си.

— Не искам чай.

— Има новини. П.М. се е оженил.

Погледна го с безразличие.

— Надява се да му погостуваме. Иска да ни покаже къщата си на Крайбрежието и самоуверената си жена.

— Никога няма да се върна там. — В гласа й прозвуча такава ярост, че той почти отстъпи назад. Смая го обаче не толкова реакцията, колкото отвращението, което прочете в очите й.

— Какво искаш от мен? — Наведе се и хвана с две ръце люлеещия се стол. — Какво, по дяволите, искаш?

— Просто да ме оставиш на мира.

— Оставил съм те! Оставих те да седиш тук часове наред. Оставих те на мира, когато така страшно се нуждаех от подкрепата ти. Поне веднъж да се беше обърнала към мен. Дявол да го вземе, Бев, той беше и мой син!

Тя безмълвно заплака. Когато посегна към нея, рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай! Не мога да го понеса.

Той се изправи, а Бев се промъкна от стола към креватчето.

— Не можеш да понасяш докосването ми. — Гневът му нарастваше. — Не можеш да понасяш да те гледам или да ти говоря. С часове седиш тук, като че ли си единствената, която скърби. Време е да престанеш, Бев.

— На теб ти е лесно, нали? Грабна одеялото от креватчето и го притисна към гърдите си, Можеш да си седиш, да пиеш и да пишеш песните си, сякаш нищо не се е случило. За теб е толкова лесно!

— Не. — Уморено притисна с пръсти очите си. — Но не мога да спра да живея. Той умря и аз нищо не мога да променя.

— Не, не можеш. — Отчаянието отново се надигна и раздразни кървящата рана. — Ти настояваше за онова парти. Постоянните тълпи в дома ни. Семейството никога не ти е било достатъчно. И сега той е мъртъв. Непрекъснато ти трябваше нещо: повече хора, повече музика. Винаги повече. И един от твоите гости уби моето бебе.

Той занемя. Едва ли би изпитал такава остра болка, ако бе изтръгнала с нож сърцето му. Бяха се изправили един срещу друг, разделени от празното креватче.

— Той не е пускал чудовищата вкъщи.

Ема стоеше на прага с потъмнели от ярост очи и пребледняло лице, а в ръката й се полюляваше ученическата чанта.

— Татко не е пускал чудовищата.

Преди Брайън да успее да отговори, тя изтича по коридора ридаейки.

— Добре я свърши — процеди през зъби той. — Щом искаш да те оставя на спокойствие ще взема Ема и ще замина.

Опита се да извика след него, но не можа. Изморена, твърде изморена, се отпусна отново в стола люлка.

Наложи се дълго да успокоява Ема. Когато най-после заспа, изтощена от сълзите, той започна да телефонира. Взел веднъж решение, потърси Пит.

— Утре тръгваме за Ню Йорк — съобщи накратко. — Двамата е Ема. Ще останем при Джоно за няколко дни. Трябва да й намеря добро училище и да уредя охраната. Щом свърша с това, отиваме в Калифорния и започваме репетиции. Уреди турнето, Пит и нека бъде продължително. — Отпи жадно. — Готови сме да продължим рока.

Бележки

[1] Крайбрежна местност в щата Калифорния. — Б.пр.