Нора Робъртс
Сега и завинаги (8)

Седма глава

Ана искаше да му даде всичко. Да му даде неща, за които не бе й сънувал. Искаше да вземе всичко и да го задържи завинаги. В този миг осъзна, че ако направи тази единствена крачка, тя ще означава страшно много за тях. Една стъпка, която щеше да промени живота им, дори ако по-късно можеше да бъде направена стъпка назад. Една крачка и нямаше да има колебание какво е било казано, какво е било направено и какво е било дадено. Ана вярваше в съдбата, но я посрещаше с отворени очи и бистър ум.

Въпреки че чувствата се бореха в нея, съзнанието й работеше. Какво бе любовта? Това бе сила по-голяма и по-могъща от логиката, с която винаги бе живяла. Заради любовта се разпалваха войни, събаряха се империи и умираха хора. Тя подлудяваше мъжете и превръщаше жените в глупачки.

Можеше да обяснява с часове това чувство, ала никога нямаше да промени силата му.

Двамата с Дениъл стояха на скалите. Вятърът блъскаше сушата, стенеше сред високите треви, лудееше из земята, която той бе избрал, за да я насели с мечти и бъдеще. Ако Дениъл беше нейната съдба, то Ана щеше да я посрещне с вдигната глава и усмивка.

Той гледаше страшно, почти свирепо. Очите му изгаряха нейните, докато слънцето светеше в гърба му и създаваше около главата му огнен ореол. Приличаше на бог, въпреки че беше от плът и кръв. Зевс, Тор, помисли си Ана. Беше мъж, който сам кове съдбата си и ще премести планини, ако трябва, за да получи това, което е пожелал. А той е пожелал нея. Ана.

Тя имаше време, за да вземе решението си на бистра глава. Но чувствата, които я вълнуваха, вряха и кипяха и не й даваха покой. Как можеше да го гледа, да чете желанието в очите му и да бъде спокойна? Той говореше за семейство, за бъдеще, да обещания, които не бе сигурна, че бе в състояние да сподели. Ала имаше нещо, за което бе сигурна, че можеше да направи още сега. Нещо, което можеше да му даде, и то само веднъж в живота.

Ана вдигна смело глава и пристъпи в прегръдките му.

Те се сграбчиха нетърпеливи, изгарящи от страст и копнеж. Устните й намериха неговите и се сляха с цялото неудържимо желание, което извираше от съществото й. Ана почувства по кожата си огън. Той се разливаше и превръщаше тялото й в бушуващ вулкан, който всеки миг щеше да избухне и се разлее. Съществуваше само тук и само сега. Нищо друго вече нямаше значение.

Дениъл зарови ръце в косите й. Пръстите му я галеха и фибите, с който бе прихванала косата си, паднаха на земята. Устните му бяха настойчиви, преминаваха по лицето, по устата, по шията й, сякаш бе жизненоважно да вкуси всяка частица от нея. Шепнеше името й и не спираше да я целува. Когато се притисна към него, тя почувства невероятния прилив на чувство, което само една жена може да изпита. Главата й се завъртя от откритието да бъде едновременно покорна и в същото време да заповядва безмълвно. После всичко се завъртя и остана само усещането за съществуване. Беше там, където искаше да бъде.

Без да се изпускат от ръце, те легнаха на тревата. Дори вятърът не можеше да мине помежду им, толкова плътна бе прегръдката им. Като любовници, които са били разделени дълги години, те се хвърлиха един към друг без колебание, без мисъл, жадни да чувстват удоволствието от докосването на плът до плът. Ана измъкна ризата му. Мускулите му играеха под ръцете й. Тя започна да гали кожата му и чу как той простена.

Дениъл я искаше, сега, тук, веднага. Можеше да го по чувства с всеки удар на собственото си сърце. До този момент не бе разбирала колко важно е да бъде сигурна в това. Каквото и да бе искал от нея, каквито и планове да бе правил, всичко бе издухано и забравено заради едно всепоглъщащо чувство. Желание. Силно, безразсъдно отчаяно. И взаимно.

Той искаше да бъде внимателен, нежен, но Ана го подлудяваше и го хвърляше в светове, за които не бе и сънувал. Фантазиите и мечтите му бледнееха пред това, което изпитваше. Тя бе много повече от целта, която трябваше да постигне. Повече от битката, която трябваше да спечели или жената, която трябваше да покори. Ръцете й бяха нежни и учудени, а устните топли и настоятелни. Желанието, което го тресеше, се бе концентрирало в основата на врата му и изпращаше в мозъка му стрели, които го оставяха безсилен и оглушал. Не чуваше дори грохота на вълните в скалите. Чувстваше мириса на диви треви, когато целуваше шията й, ала нейното ухание бе по-силно. Беше толкова мъничка, така сърцераздирателно фина и крехка, че Дениъл я събличаше с внимание, сякаш се страхуваше, че ще я счупи. Но Ана се притискаше към него, без да се страхува, без да се пази.

Повече не можеше да се въздържа. Кожата й бе като кипнало мляко под горещото слънце, тялото й бе тънко и оформено като порцеланова статуетка. Никоя друга жена не беше му действала по този начин. Със стенание, което излезе приглушено от гърлото му, Дениъл посрещна задъханото й дишане.

Можеше ли да има повече удоволствие на света, помисли си Ана. Не, не беше възможно. И всеки път, когато устните му минаваха по кожата й, получаваше ново. Не беше си представяла, че един мъж и една жена могат да споделят нещо толкова знойно под слънцето! Не беше знаела, че тя самата, дисциплинираната, рационална и самовладееща се Ана, ще се отдаде на страстта сред тревите, под небето на един каменист бряг. Всичко, което знаеше в момента бе, че няма значение кога, няма значение къде, отсега нататък винаги щеше да бъде с Дениъл.

Искаше да съхрани всеки миг, всеки звук и ласка. Но когато скъташе една, на мига я връхлиташе следващата и изместваше спомена за първата с новата си сила. И всичко се превръщаше във вихрена въртележка от чувства, които бе невъзможно да бъдат разделени. С беззвучен смях Ана осъзна, че всъщност не бе необходимо да разбира. Трябваше само да чувства. Когато повече не можеше да устои на желанието, тя му се отдаде с дива страст.

Кръвта бушуваше във вените и блъскаше в главата му, докато си помисли, че всеки миг ще избухне. Нейното тяло гореше в същия огън като неговото, а движенията й следваха същия ритъм. Но тя бе невинна. Знаеше го, и въпреки че искаше да я обладае диво и с всичката сдържана досега сила, успя да се овладее. Ръцете й го притискаха здраво към себе си, а устните й го подканяха със сладка готовност и всеотдайност. Дениъл стисна зъби и задържа дъха си, когато ръката й посегна към него.

— Ана…

— Искам те! — Шепотът й се блъсна като гръмотевица в ушите му. — Нуждая се от теб, Дениъл. — По тялото му се разля болка. Казвайки тези думи, тя се почувства горда.

— Няма да те нараня. — Той повдигна главата й и видя, че очите й са затворени.

— Зная.

Дениъл повика всичките си сили на помощ, за да бъде внимателен. Тя беше топла и влажна и той за малко да загуби контрол, замаян от новото усещане. И преди беше имал жени, много жени. Ала нито една не бе като тази. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Никога.

Ана го почувства в себе си, почувства, че я разкъсва и изпълва. Невинността й бе пометена за секунда и заместена от удоволствие, което бе толкова всепоглъщащо, че надделя над болката. Почувства сила, която я връхлетя като вятърът, който блъскаше скалите. Опиянена от новото усещане, тя му се отдаде и се притисна още по-плътно към Дениъл. Чуваше го да повтаря името й преди устните му да намерят отново нейните. После всичко изчезна в тъмната бездна на удоволствието и остана само екстазът.

Дениъл знаеше приказката за котката, която глътнала канарчето. Докато лежеше на тревата до Ана, сгушена в него, той се чувстваше точно като котарак, който току-що бе закусил с дузина.

Беше избрал красива и интелигентна жена, за да се ожени. Това бе изборът на мъж, който има намерение да построи империя, която ще просъществува поколения наред. А не беше ли щастие, че се бе влюбил в тази жена и бе открил, че освен красива и умна, тя бе ласкава, сладка, нежна и страстна! Неговата бъдеща съпруга, майката на неродените му още деца, му пасваше в любовта като ръкавица. Господ я беше направил за него!

Ана лежеше тихо до него, но той чувстваше по дишането и по начина, по който ръката й лежеше върху гърдите му, че бе потънала в мисли. Знаеше, че не съжалява. Главата й лежеше на рамото му толкова естествено. Можеше да се закълне, че винаги са лежали така един до друг. Можеше да се закълне, че тревата под тях винаги е била мека, небето синьо, а слънцето горещо. Дениъл проследи облаците — небесни скитници, които плуваха над тях. След време децата им щяха да лежат на тази трева и да гледат същите облаци, рисувайки в мечтите си своето бъдеще. Той никога не бе имал време за това като малко момче. Но заедно с Ана щеше да намери време и щеше да мечтае отново.

Можеше да лежи така часове наред, с шума на вълните и гальовните пръсти на вятъра и слънцето. Имаше своята жена, своята земя. И това бе само началото на пътя.

Знаеше, че бе време да тръгват. Това, което искаше да постигне за нея, не можеше да бъде направено на празната ливада. Въпреки това Дениъл прегърна силно Ана и се остави на удоволствието да лежи до нея и да крои прекрасни планове за бъдещето.

— В моята къща има достатъчно стаи — каза сякаш на себе си той. С полузатворени и преизпълнен с любов очи си представи Ана в къщата си. Тя щеше да добави нещата, които обикновено забравяше — вазите с цветя, музиката. — Разбира се, можеш да промениш всичко, каквото поискаш, или да изхвърлиш.

Тя загледа слънцето, което светеше през листата. Беше направила крачка напред. Сега бе време за крачката назад.

— Твоята къща и така си е хубава, Дениъл.

— Тъй, но е временна. — Той прокара пръсти през косата й, като гледаше към мястото, където щеше да построи другата, къщата от мечтите му. Сега мечтите бяха станали общи, и на двамата. Колко бе хубаво, че вече имаше с кого да ги сподели. — Когато завърша тази, ще продам другата в Бостън. Или може да я запазим, заради бизнеса ми. Ще намаля пътуванията си, след като вече имам жена.

Облаците минаваха бавно над главите им.

— Ти трябва да пътуваш, това е важно за работата ти.

— Засега, да. — Ана почувства как ръката му се размърда под главата й. — Ала не след дълго те ще идват при мен. И ще трябва да идват тук. Нямам намерение да оставям жена си сама и да прекарам живота си далеч от нея.

Ръката й спря леко на гърдите му. Тя си помисли дали осъзнава колко самодоволно произнася фразата „моя жена“. Със същия тон мъжете казват „моята нова кола“.

— Аз няма да се оженя за теб, Дениъл.

— Пак ще ходя до Ню Йорк, но и ти ще идваш с мен — продължи той, сякаш не я чу.

— Казах, че няма да се оженя за теб.

Със смях Дениъл я придърпа така, че тя легна върху него. Кожата й бе топла от слънцето и любовта.

— Какви ми ги говориш пак? Разбира се, че ще се ожениш.

— Не. — Ана сложи ръка върху лицето му. — Няма.

Докосването бе нежно, очите й също.

— Но как можеш да го кажеш сега? — Той я сграбчи за раменете и раздруса. Първата му реакция бе паника, защото видя сериозния й поглед. Част от успеха му се дължеше на способността му да превръща паниката в гняв. В яростна съпротива да преодолее пречките и да успее. — Моментът не е подходящ за игрички.

— Аз не играя. — Тя се отдръпна и започна да се облича.

Разкъсван от учудване, гняв и страх, Дениъл я сграбчи за ръката, преди да сложи блузата си.

— Ние току-що се любихме! Ти ми се отдаде!

— И го направих по свое желание и избор — отвърна тя. — Защото и двамата се нуждаехме от това.

— И ще продължим да се нуждаем. Затова ще се омъжиш за мен.

Ана се опита да говори бавно и тихо.

— Не мога.

— Но защо, по дяволите?

Мускулите на стомаха й се свиха на топка. Въпреки горещото слънце, й стана студено. Искаше той да я пусне, ала знаеше, че бе безполезно да се съпротивлява. Неочаквано й се прииска да избяга. Да бяга колкото може по-бързо и по-далеч.

— Ти искаш да се омъжа за теб, да създадеш семейство и да ме водиш тук и там, където те отвее работата ти.

Опита се да преглътне с мъка, защото знаеше, че тя говори истината.

— За да направя това, трябва да се откажа от онова, което искам аз. Не мога, Дениъл, дори и заради теб.

— Това са глупости. — Той махна с ръка. — Щом проклетата ти диплома е толкова важна, отиди и я вземи. Можеш да учиш дори и женена за мен.

— Не. — Ана се освободи и взе дрехите си от земята. Нямаше да се остави да я придума, нито да я омагьоса, макар че той можеше и двете. — Ако се върна в университета като госпожа Макгрегър, никога няма да го завърша. Ти ще ме спреш, въпреки че сега не го осъзнаваш. Дори и да не го искаш.

— Дявол да го вземе! Та това е смешно!

Дениъл се изправи гол и красив. Слънцето светеше зад гърба му. Приличаше още повече на древен бог. За миг й се прииска да разтвори ръце и да го прегърне, да се съгласи с всичко, което той казва. Но не го направи.

— Не е. Имам намерение да завърша медицина, Дениъл. И ще го направя.

— Значи предпочиташ докторството си пред мен. — Обиден и наранен, той не осъзнаваше, че това, което каза, не бе истина. Виждаше само, че единствената жена, която щеше да направи живота му пълноценен и истински, си отиваше.

— Искам и двете. Да бъда лекар и да бъда твоя жена. — Ана преглътна с мъка. Как можеше да бъде сигурна за неговите реакции, когато не бе сигурна за своите собствени? — Няма да се омъжа за теб — повтори твърдо тя. — Ала ще живея с теб.

Очите му се присвиха и заприличаха на цепки.

— Какво?

— Ще живея с теб в Бостън до септември. След това можем да наемем апартамент. А след това…

— След това какво?

— И аз не знам.

Главата й бе изправена и вятърът си играеше с косата й. Но лицето й бе много бледо, а в очите имаше несигурност. Той я обичаше до полуда, ала яростта, която изпитваше в момента, беше също толкова голяма.

— Аз те искам за жена, не за любовница!

В очите й припламна гняв.

— Че кой предлага това!

Като се обърна рязко, тя тръгна към колата. Той обаче я хвана за ръката и я завъртя така бързо, че едва не загуби равновесие.

— Какво, по дяволите, предлагаш тогава?

— Да живея с теб. — Не изпадаше често в такова състояние, но когато се случеше, беше като разгневена фурия. Ако той не бе толкова заслепен от яда си, сигурно щеше да се стресне. — Не да ме издържаш. Нямам нужда от парите ти, нито от голямата ти къща или от дузината рози всеки ден. Не ги искам. Искам само теб. И само Господ знае защо.

— Тогава се ожени за мен! — извика Дениъл. Все още гол, все още бесен, той я притисна към себе си.

— Защо смяташ, че можеш да имаш всичко, което поискаш, само защото си по-силен и по-гръмогласен? — Тя го отстрани и застана мъничка, крехка и нежна пред него. — Ще ти дам това, което мога, и нищо повече.

Той хвана главата си с ръце. Как да се оправи човек с подобна жена!

— Ако ти не искаш да мислиш за репутацията си аз съм длъжен!

Ана вдигна вежди.

— Ти по-добре помисли за своята собствена. — Тя го изгледа от главата до петите. — Като те гледам, не мислиш много за нея.

Дениъл грабна панталоните си и ги навлече, като ругаеше под нос. Друг мъж в неговото положение сигурно би изглеждал глупаво, помисли си Ана. Той изглеждаше великолепно.

— Само преди няколко минути те прелъстих и обладах — подзе отново Дениъл.

— Не се заблуждавай. — Тя се наведе и взе ризата му. — Преди няколко минути правихме любов. Което няма нищо общо с прелъстяването.

Той изтръгна ризата от ръцете й и я навлече.

— Ти си по-твърда, отколкото изглеждаш, Ана Уитфилд!

— Така е. — Тя започна да събира нещата от пикника. — Веднъж ми каза да те приема такъв, какъвто си. Сега аз ти казвам същото. Ако искаш да бъдеш с мен, Дениъл, то трябва да се съобразяваш и с моите правила. Помисли върху това.

След тези думи тя го остави полуоблечен на поляната и отиде в колата.

 

 

Почти не си говориха по време на дългия път към Бостън. Ана не бе ядосана, но бе изтощена. Толкова неща се случиха за толкова кратко време и нито едно не бе планирано, както обикновено ставаше в живота й. Трябваше й време да помисли, да прецени и претегли случилото се. Дениъл беше като електрическа искра. Не беше необходимо да говори, за да отгатне настроението му.

По дяволите настроението му, помисли си Ана. Нека да е ядосан! Това беше нещо, което прави отлично. Не всеки изглежда толкова хубав, когато е ядосан и бесен.

Любовница! Виж го ти! Беше готова да се ядоса отново, ала успя да се сдържи. Тя нямаше да бъде ничия любовница. Както нямаше да бъде ничия жена, докато не реши, че е готова. Щеше обаче да бъде любима на един мъж. При тази мисъл пулсът й се ускори. По своя спокоен и уравновесен начин, Ана бе начертала пътя си, така както той своя.

Виж я ти! Щяла да живее с него! Дениъл стисна волана здраво и взе завоя с висока скорост. Ако беше спокоен, никога не би го направил. Предлагаше й половината от това, което имаше, половината от всичко, което беше. Най-важното, предлагаше й името си. А тя му го хвърляше обратно в лицето!

Нима си мислеше, че щеше да отнеме девствеността й, ако не бе вярвал, че ще живеят заедно! Каква бе тази жена, да отхвърли разумното и като непослушно дете да настоява на своето си! Той искаше жена и семейство. Тя пък искаше парче хартия, което щеше да потвърждава, че има право да дупчи задниците на хората с игли!

Би трябвало да послуша съвета й още от самото начало. Ана Уитфилд бе последната жена в Бостън, подходяща за негова съпруга. Затова трябваше да я забрави. Щеше да я остави пред вратата на къщата й, да й каже довиждане и да си отиде.

Но как да го направи, когато все още усещаше вкуса на устните й върху своите, кожата й под пръстите си, уханието на косите й…

— Няма да стане.

Той спря рязко пред вратата на дома й и спирачките изсвириха. Няколко метра по-надолу майка й подрязваше розите. Стресната от шума, тя се изправи и стисна ножицата. Огледа се набързо и видя, че никой от съседите не бе обърнал внимание на шикозната открита кола на Дениъл и не наднича през прозорците.

— Това е твое право — отговори спокойно Ана.

— Сега ме слушай! — Като се обърна към нея, Дениъл я хвана за рамото.

Не искаше да спори, не искаше да се бори. В мига, в който спокойните й тъмни очи срещнаха неговите, искаше да я сграбчи и да прави любов с нея, докато нямат сили да говорят.

— Слушам те — отвърна тя.

Ала той бе забравил какво искаше да каже.

— Това, което се случи между нас, не се е случвало на другите.

Ана се усмихна леко.

— Ще трябва да приема думите ти за чиста монета. Ти имаш повече опит от мен в тези работи.

Дениъл пламна.

— Това е само част от проблема — промърмори той и се насили да остане спокоен. — Искам да се оженя за теб, Ана.

Госпожа Уитфилд изтърва ножицата сред розовите храсти.

— Искам да се оженя за теб от мига, в който те видях.

— Това също е само част от проблема. — Тъй като сърцето й вече му принадлежеше, тя вдигна ръце и покри лицето си. — Ти искаше някоя, подходяща за съпруга и реши, че това съм аз. Искаше да запълня една празнина в живота ти. Може би бих могла.

— Сега искам много повече.

Дениъл я притегли към себе си и тя видя огъня на желанието в очите му, а сетне усети устните му. Без колебание и без преструвка прие целувката. Да, така беше. Сега искаше повече. Много повече, отколкото и двамата можеха да дадат. Когато бяха заедно, както сега, нищо друго нямаше значение. Всичко избледняваше и губеше смисъл. Точно това я плашеше.

Дениъл се отдръпна.

— Сама видя какво можем заедно. И какво сме.

— Да. — Гласът й вече не бе стабилен, но решението й не бе променено. — И аз го искам. Ала искам теб, не и женитба.

— Искам да носиш моето име.

— А аз искам да имам сърцето ти.

— Не мислиш правилно. — Осъзнаваше, че и той не можеше да мисли. — Трябва ти малко време.

— Не ми трябва! — Преди да успее да я спре, тя излезе от колата. — Но на теб явно ти трябва. Довиждане, Дениъл.

Госпожа Уитфилд наблюдаваше дъщеря си, която вървеше по пътеката.

След миг Дениъл форсира колата и понечи да тръгне. Сетне явно се сети чия е, затова даде заден ход и се върна. Тръшна вратата, хвърли яростен поглед към къщата и тръгна в обратна посока.

С ръка на сърцето, госпожа Уитфилд се отправи към дома си.

— Ана! — Пърхайки с ръце, тя намери дъщеря си в подножието на стълбите. — Какво става?

Ана искаше да бъде сама. Искаше да отиде в стаята си, да затвори вратата и да си легне. Имаше толкова неща, с които трябваше да свикне, които трябваше да премисли. Искаше да плаче и сама не знаеше защо. Ала изчака майка си.

— Какво да става?

— Режех розите и чух… — объркана, госпожа Уитфилд разклати пълната с цветя кошница. — Е, може и да не съм чула добре… — тя спря, защото видя израза в очите на дъщеря си. Изглеждаше толкова пораснала! За да спечели време, майка й свали ръкавиците си и ги остави на масата.

— Мислех, че нямаш навика да подслушваш, мамо!

— Разбира се, че не! И през ум не ми е минало! — Изведнъж тя се досети какво бе станало и очите й се разшириха. — Ана, ти и господин Макгрегър да не би… Той?

Отново спря, защото не знаеше как да зададе въпроса.

— Да — отвърна с усмивка Ана и тръгна нагоре. — Ние правихме любов днес следобед.

— О! — Прозвуча смешно, но на друг звук просто не бе способна.

— Мамо! — Ана взе кошницата от ръцете й. — Вече не съм дете.

— Това е очевидно. — С дълбока въздишка госпожа Уитфилд погледна сериозно дъщеря си. — Обаче ако господин Макгрегър те е прелъстил, то…

— Никой не ме е прелъстявал.

Майка й премига неразбиращо с очи.

— Но ти каза…

— Че правихме любов. Нямаше нужда да ме прелъстява. Аз исках. — Ана взе ръката на майка си. — Може бе ще е по-добре да седнем.

— Да. — Трепереща, майка й се остави да я води. — Може би.

В приемната Ана седна до нея на канапето. Как да започне! Никога, и в най-лудите си мечти, не беше си представяла, че ще седи с майка си в тази претрупаната с вещи стая и ще си говорят за любовта и секса, който току-що беше правила на една гола поляна. Като си пое дълбоко въздух, тя започна.

— Мамо, никога преди това не съм била с мъж. Исках да бъда с Дениъл. Не го направих неосъзнато. Напротив. Исках го и дълго мислих преди това.

— Винаги съм казвала, че прекалено много мислиш — отговори машинално госпожа Уитфилд.

— Съжалявам. — Свикнала с родителската критика, Ана сложи ръце в скута си. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но не мога да те излъжа.

Любов, объркване и благоприличие се бореха в главата на майка й. Любовта надделя.

— О, Ана! — С трогателен жест госпожа Уитфилд привлече дъщеря си към себе си. — Добре ли си?

— Разбира се. — Трогната, Ана сложи глава на рамото й. — Чувствам се чудесно. Това е като… И аз не знам… Сякаш са отключили бутилката и са пуснали духа ми на воля.

— Да. — Майка й премига през сълзи. — Така и трябва да бъде. Знам, че никога не сме говорили за тези неща. Трябваше, ала ти отиде в онова училище и се зарови в онези книги… — тя си спомни шока, който я връхлетя, когато бе взела един от учебниците на дъщеря си, за да хвърли бегъл поглед. — Сигурно това ме е накарало да се чувствам неадекватна.

— Това не е като книгите. — Ана откри, че все пак би могла да бъде снизходителна.

— Не е. — Майка й взе и двете й ръце. — Не искам да страдаш.

— Дениъл не ме кара да страдам. — Почервеня цялата, като си припомни колко бе внимателен. — Нещо повече. Той иска да се оженя за него.

Госпожа Уитфилд въздъхна с облекчение.

— Струва ми се, че го чух да казва нещо подобно, но ти отговори така, сякаш бе готова да се биеш с него.

— Не да се бия, мамо. Само не бях съгласна. Няма да се женя за него.

— Ана! — Когато майка й се отдръпна, лицето й бе строго. — Какви са тези глупости? Признавам, че невинаги съм те разбирала, ала те познавам достатъчно добре, за да знам, че между вас нямаше да се случи нищо, ако ти не си го премислила.

— Така е. — Загубила малко от увереността си, Ана притисна с ръце слепоочията си. — Може би прекалено много мисля, това ме плаши. Той си търси съпруга, мамо, така както един мъж си търси обувки, които да не му стягат.

— Но това е естествено! — Госпожа Уитфилд отново седна. — Някои мъже са поети, други са мечтатели, ала повечето са си само мъже. Знам, че всички момичета искат на всяка цена да има красиви думи и хубава музика, но животът не се състои в това. Той е нещо много по-сложно и голямо!

Изненадана, Ана погледна майка си. Знаеше, че не си пада много по философстването, а я гледай какви приказки говори!

— Ти искаше ли красиви думи?

— Разбира се. — Госпожа Уитфилд се усмихна, като си спомни миналото. — Баща ти е много добър човек, но езикът му е сух и скучноват, сякаш чете закон. Мисля, че господин Макгрегър е добър човек.

— Така е. Не искам да го загубя, ала не мога да се омъжа за него.

— Но, Ана…

— Смятам обаче да го обичам. И да живея с него.

Госпожа Уитфилд отвори уста, затвори я и едва преглътна от изненада.

— Май трябва да пийна нещо.

Ана стана и тръгна към сервизната масичка.

— Искаш ли шери?

— Не, налей ми скоч. Двоен.

Докато Ана сипваше, напрежението й се стопи и премина в учудване.

— Дениъл има същите реакции. — Тя подаде на майка си чашата и я загледа как я изпи на един дъх. — Никога не съм крила нищо от теб.

Уискито избухна в стомаха на госпожа Уитфилд.

— Не, ти винаги си била до болка искрена.

— Много мисля за него. Много го харесвам. — Точно така, честна и искрена, напомни си Ана и си пое дъх. — Влюбена съм в него, мамо. Това е нещо, което сама съм избрала, но мисля, че не трябва да бързам. Ако се оженя за него, ще загубя всичко, за което се борих и учих.

Майка й седеше с празната чаша в скута.

— Твоята диплома.

— Знам, че не можеш да ме разбереш. Никой не може. — Ана прекара ръце през косата си. Тя падаше по раменете й като водопад от черна коприна и тя си спомни, че гребенчетата и фибите й останаха там, на тревата, където правиха любов. Те нямаха значение, можеше да бъдат заменени. Друго бе загубила тя там, на онези скали, което не можеше да бъде върнато. — Знам дълбоко в сърцето си, че ако се оженя за Дениъл, никога няма да завърша. И никога няма да си простя. Мамо, опитах се и преди да ти обясня, че да бъда лекар не е просто нещо, което искам. Това е нещо, което трябва да бъда. То иде отвътре.

— Понякога трябва да претегляме нещата по важност и да направим избора си, Ана.

— А понякога не. — Объркана, Ана приклекна на колене пред майка си. — Знам, че е егоистично да го искам, но много дълго го премислях. Трябва да бъда доктор, а не искам да живея без Дениъл.

— А той?

— Той иска да се жени. Не може да види по-далеч от това.

— Както винаги, прекалено самоуверена! — Госпожа Уитфилд видя погледа в очите на дъщеря си — спокоен, умен, разсъдлив и изпълнен с решителност и едва-едва въздъхна. — Никога не помоли за нищо, а аз бях глупачка да си мисля, че си напълно задоволена. После изведнъж ти поиска всичко наведнъж.

— Не избрах да стана лекар, така като не избрах да обичам Дениъл. Това просто стана от само себе си.

— Ана, една такава стъпка ще ти донесе много мъка, много болка и нещастие. Ако обичаш Дениъл, тогава сватбата…

— Сега не е време и не съм сигурна дали ще му дойде някога. — Ана стана и тръгна из стаята. — Страхувам се да направя подобна грешка — заради него и заради себе си. Единственото, което знам, е, че не искам да живея без него. Може да не е правилно, но по-правилно ли би било ако продължим да бъдем тайни любовници? Можеш ли да ми кажеш, че е по-приемливо, ако крадем по няколко часа на ден оттук и там, една нощ, един следобед?

— Никога не съм могла да ти кажа нищо.

— О, моля те! — Повече уплашена, отколкото искаше да бъде и да си признае, Ана клекна отново пред майка си. — Сега повече от всякога искам да ме разбереш. Това не е просто желание, въпреки че го има, и то в огромна степен. Това е нужда, необходимост да съм с него, да споделям сънищата и мечтите му, защото съм сигурна, че съм в състояние да го направя. Да го обичам тайно ще бъде лицемерие. Не мога да крия това, което чувствам. Не мога да крия това, което съм.

Госпожа Уитфилд погледна единствената си дъщеря, нейните честни тъмни очи и твърдата извивка на устата й. Щеше й се да може да отговори.

— Знаеш ли през какво ще се наложи да преминеш? Знаеш ли какво ще говорят хората за теб?

— Не ме интересува.

— Знам. Знам, че е невъзможно да ти кажа каквото и да е, след като си решила нещо, а и ти си достатъчно голяма, че да ти забранявам. Но не можеш да ме накараш да го одобря.

— Да, мамо. — За миг Ана постави глава в скута на майка си. — Но ако нещо дълбоко вътре в теб, в някое малко тайно ъгълче, може да ме разбере, то ще ми бъде достатъчно.

Въздъхвайки, госпожа Уитфилд докосна главата на дъщеря си.

— Не съм забравила какво е да си влюбен. Може би те разбирам и затова се страхувам за теб. Ти винаги си била добра дъщеря, но…

Ана лекичко се усмихна.

— Но?

— Винаги си била загадка за мен. Наистина, никога не съм ти казвала колко много се гордея с теб.

Ана почувства трепет.

— А аз никога не съм ти казвала колко много искам да получа твоето одобрение и да се гордееш с мен.

— Надявах се, че ще забравиш медицината и ще се омъжиш, така че да си щастлива, като всички момичета. В същото време те наблюдавах и се гордеех с теб. Защото не беше като другите.

Ана стисна пръстите на майка си.

— Не знам как да ти кажа колко много означава всичко това за мен, мамо.

— Мисля, че знам. Сега баща ти… — майка й затвори очи, неспособна дори да си представи реакцията му.

— Ще бъде разстроен. Съжалявам.

— Аз ще се оправя с него. — Думите дойдоха по инерция, но госпожа Уитфилд знаеше, че са истина. Изправи рамене и се поизпъчи.

Ана повдигна глава с усмивка. За пръв път погледна майка си като жена и видя, че и тя й отговаряше като жена.

— Обичам те, мамо!

— И аз те обичам. — Майка й стана от канапето.

Ана с въздишка сложи глава на раменете й.

— Прекалено много ли ще поискам, ако те помоля да ми пожелаеш щастие?

— Като от майка, да. — Усмихна се госпожа Уитфилд. — Като от жена, не.