Нора Робъртс
Сега и завинаги (11)

Десета глава

Ана направи първата обиколка в новия си дом под водачеството на Макгий, който вървеше изправен като глътнал бастун и със стиснати устни. Тя се чудеше кой от двамата се чувства по-неловко. Едва бяха внесли чантите й, когато извикаха Дениъл по спешна работа в банката. И той тръгна, като я целуна с извинителна усмивка, която трябваше да я ободри и успокои, след като нареди на Макгий да й покаже всичко.

И така, Ана остана сама с учтивия, но преливащ от възмущение иконом и готвачката, която не смееше да си покаже главата от кухнята.

Първата й мисъл бе да се извини и да отиде в болницата, където й беше мястото. Да си взема половин свободен ден следобед не беше често явление. Реши никога повече да не го прави. Ето че Дениъл го нямаше, а тя бе сама в къщата. И не знаеше как да се държи и какво да прави.

Ала нещо в изправения гръб на мъжа, който я водеше по стълбите, я накара да се заинати и да не избяга от бойното поле. За Ана гордостта и достойнството вървяха ръка за ръка. Тя беше взела своето решение и ако този иконом бе първият човек, който не го одобряваше, трябваше да се пребори с него, а не да бяга. Дори трябваше да се научи да живее с него. От този миг.

— Тук имаме няколко гостни — каза й Макгий със своя нисък гърлен глас. — Господин Макгрегър има и кабинет на този етаж, тъй като смята това за по-удобно.

— Разбирам.

Макгий провери дали върху малката масичка, покрай която минаха, има прах. Ана почувства облекчение и беше щастлива, че никой от персонала няма да пострада, тъй като икономът не откри пропуски в поддържането на дома.

— Понякога идват сътрудници на господин Макгрегър, които остават да преспят. Затова имаме две спални, които винаги са подготвени. А това е спалнята на господаря.

Стаята бе огромна, както всичко, което предпочиташе Дениъл. Но бе полупразна и оскъдно мебелирана. Той сякаш не прекарваше много време тук. Тя си представи офиса му, с повече мебели и купища документи, разкриващ повече за характера му, отколкото спалнята, която всъщност би трябвало да бъде много по-интимна. Нямаше никакви снимки, никакви лични вещи. Стените бяха прясно измазани и чисти, завесите бяха колосани. Ана се зачуди дали изобщо някога ги бе отдръпвал, за да погледне навън. Леглото бе огромно, можеше да побере най-малко четири човека. Беше направено от хубав дъб. Чантите й стояха на пода до него. Очакваше, че ще се чувства неловко и неудобно в тази стая. Всъщност чувстваше само известно вълнение и любопитство. На скалистия бряг имаше много повече от Дениъл Макгрегър, отколкото в тази стая, където прекарваше нощите. Ала не беше време да се опитва да подреди пъзела.

Когато се обърна към Макгий, брадичката й бе вирната малко повече от обикновено.

— Господин Макгрегър явно не се занимава с домакинството. Това ваше задължение ли е?

Ако Макгий можеше да изправи още повече и без това скования си гръб, сигурно щеше да го направи.

— Камериерката идва три пъти седмично. Аз обаче контролирам домакинството. Господин Макгрегър ни информира, мен и готвачката, че вие сигурно ще направите промени.

Ако в този момент Дениъл влезеше в стаята, Ана щеше да го удуши с голи ръце. Вместо това тя се разходи и я огледа.

— Не смятам, че ще е необходимо, господин Макгий. Вие ми изглеждате на човек, който не само си разбира от работата, но и я цени.

Този комплимент, произнесен между впрочем доста хладно, изобщо не го умилостиви.

— Благодаря ви, госпожице. Ще искате ли да разгледате и втория етаж?

— Не сега. Трябва да разопаковам багажа си. — И да остана сама, помисли си с надежда тя.

— Много добре.

Икономът се поклони и тръгна към вратата.

— Ако имате нужда от нещо, позвънете ми, моля.

— Благодаря, Макгий.

В мига, в който вратата се затвори, Ана се отпусна на леглото. Какво правеше всъщност? Всички съмнения, които се бе опитала да скрие, да прогони или загърби до този момент, излязоха на бял свят. Беше се пренесла от своя роден дом, но не, както смяташе, в малкия кокетен апартамент, а в тази огромна, разхвърляна къща, където се чувстваше като чужда. Натрапница, узурпатор. А за Макгий със стиснатите устни сигурно и развратница. Това последното поне я разсмиваше. Ала можеше и да няма сили да се справи сама с нещата.

Беше оставила обърканата си майка и изумения си баща и бе дошла тук, в тази огромна полупразна стая. В болницата препятствията, които трябваше да преодолява, бяха трудни, но познати. Тук нищо не й принадлежеше, само вещите в чантите, които лежаха в краката й.

Ана прокара ръка по дебелата бяла завивка. Отсега нататък, ден след ден, нощ след нощ, щеше да споделя това легло с Дениъл. Щеше да спи с него, да се разхожда с него. Нямаше да има повече само „лека нощ“. Той щеше да бъде тук, на една ръка разстояние. И тя щеше да е с него.

Какво беше направила? Започна да я обзема паника. Преглътна с мъка. Ръката й автоматично продължи да гали завивката. Погледна към огледалото на стената и се видя. Малка, бледа, с огромни уплашени очи в гигантското легло. Видя също така и отражението на дъбовия скрин, с чисти красиви линии, блестящ и полиран. Когато стана и отиде към него, краката й трепереха. Пръстите й също. Взе шишето с одеколон и го отвори. Вдъхна аромата — силен, мъжки, жизнен. Светът сякаш стана по-стабилен. Остави шишето и ръцете й повече не трепереха.

Е, какво беше направила наистина, зададе си въпроса за пореден път Ана. Това, което искаше. И с тих смях на облекчение започна да разопакова вещите си.

Не й трябваше много време, за да подреди нещата си. Беше взела малко дрехи и няколко любими картини от своя дом. Когато разположи наоколо познати неща, определено се почувства по-добре. Малко повече у дома. Трябваше да потърсят гардероб, който да подхожда на мебелите от деветнадесети век, които Дениъл бе избрал за тази стая. Завесите можеше да се сменят с нещо по-леко по-весело.

Тя се огледа. Никога не беше си представяла, че ще дойде момент, в който да вземе такова съдбоносно решение и да направи генерални промени в живота си. Наистина, не беше като решението да се оперира или не, ала доставяше удовлетворение.

Може би все пак можеше да направи нещо. Трябваше първо да влезе в по-близки отношения с Макгий и да потърси няколко удобни стола за стаята на господаря. Както и хубава нощна лампа за четене.

Ана излезе в коридора. Ако беше възможно, щеше да добави и едно бюро за себе си. Стаята бе достатъчно голяма. В къща с подобни размери сигурно щеше да се намери нещо подходящо. Ако ли не, просто щеше да купи, след като отидеше на работа на другия ден.

Слезе на първия етаж и си помисли да отиде в дневната или библиотеката и да направи нещо по този въпрос. Но се възпря. Ако започнеше с размествания още сега, в лицето на Макгий щеше да си спечели враг за цял живот. Трябваше да намери начин да направи своите промени, без да накърнява самолюбието на иконома. Той беше част от живота на Дениъл. Ако искаше да постигне успех, трябваше да влезе под кожата му и да го накара да мисли, че е част и от нейния живот.

Тъй като не се сети за друго място, където би могла да го намери, Ана тръгна към кухнята. На няколко крачки от вратата чу гласове и спря.

— Ако момичето е добро за господин Макгрегър, то е добро и за мен. — Гласът бе женски, със силен шотландски акцент. — Не виждам защо трябва да се цупиш толкоз, Макгий.

— Не се цупя. — Дори през вратата можеше да долови възмущението на иконома. — Тя няма работа тук, преди да е минала под венчило. Така знам аз.

— Дрън-дрън.

Ана реши, че готвачката много й харесва.

— Щом си толкова голям съдник, искам да ми кажеш нещо. Макгрегър знае какво прави, пък мисля, че и момичето знае. Иначе нямаше да я доведе вкъщи. Искам да знам обаче друго нещо. Хубава ли е?

— Много — промърмори Макгий. — И изглежда достатъчно умна, да не се прави на важна и да не си вири носа от това.

— Боже мой, какви приказки! Да си вири носа! — повтори готвачката, явно възмутена от думите му. — Една жена, когато иска да се хареса на един мъж, трябва да парадира с хубостта си. Тя не го прави и затова според теб има достатъчно ум. Не знам всъщност кое от двете те наскърбява повече. Я върви да си гледаш работата, че и аз моята. Иначе няма да мога да я зърна преди вечеря.

Ана се чудеше дали да се оттегли, или да влезе, когато вик на болка я накара направо да влети в стаята. Макгий точно се навеждаше над една пълничка белокоса жена. На земята лежеше нож с окървавено острие. Кръв имаше на пода и по краката им.

— Дайте да видя!

— Госпожице Уитфилд!

— Хайде! — Като забрави какво бе решила относно поведението си към иконома, Ана решително го избута. Трябваше й само един бърз поглед, за да види, че ножът бе засегнал артерията на ръката. Тя я затисна с пръсти и спря кръвта, която излизаше на тласъци.

— Нищо ми няма, госпожице — рече жената, ала по лицето й се стичаха сълзи от уплаха и болка. — Пазете се, ще ви изцапам.

— Спокойно. — Ана взе една суха кърпа за съдове и я подаде на Макгий. — Нарежете я на ленти и след това докарайте колата ми пред входа.

Свикнал да се подчинява на заповеди, човекът започна да реже кърпата. Все още стиснала ръката на готвачката, Ана й помогна да седне.

— Запазете спокойствие — рече тя.

— Колко много кръв! — възкликна жената и пребледня.

— Ще спре — продължи спокойно Ана, като знаеше колко трудно ще се справи с нея, ако припадне. — Макгий, вържете ръката ето тук — показа тя, докато продължаваше да притиска артерията с пръсти. — Така. Как се казвате?

— Сали, госпожице.

— Добре, Сали. Искам да си затворите очите и да се отпуснете. Не толкова стегнато — обърна се Ана към Макгий. — Бързо докарайте колата ми. Вие ще карате.

— Да, госпожице. — Макгий веднага излезе от стаята.

— Е, Сали, ще можеш ли да вървиш?

— Ще се опитам. Малко ми се вие свят.

— Разбира се — промърмори Ана. — Облегни се на мен. Ще се качим в колата и след пет минути ще бъдем в болницата.

— В болницата? — Ръката на жената започна да трепери. — Хич не ги обичам!

— Няма за какво да се тревожиш. Аз ще остана с теб. Аз работя там. Някои от докторите са много хубави. — Докато говореше, за да я разсейва, тя я поведе към вратата. — Толкова хубави, че ще ти се прииска да си се порязала по-рано. — В този момент се появи Макгий и пое по-голямата тежест на Сали.

 

 

— Чудесна първа помощ сте дали, госпожице Уитфилд — похвали я доктор Лидърман, след като изми ръцете си на мивката. — Без нея можеше да умре от загуба на кръв, преди да е стигнала до болницата.

Ана бе разгледала раната и също бе установила, че ще са необходими поне десет шева за зашиване на артерията.

— На лошо място се е срязала.

— Самоубийците го правят точно там, и то много успешно. Имала е късмет, че вие сте били наблизо и не сте се паникьосали.

Ана повдигна вежди, чудейки се дали й прави комплимент, или говори сериозно.

— Ако се паникьосвам при вида на кръвта, какъв хирург ще излезе от мен, докторе!

— Ще специализирате хирургия, значи? — Това момиче беше си избрало нелек път. Той я погледна през рамо. — Това не е лесна професия. Изисква не само много умения със скалпела. Би трябвало да го знаете. Изисква и увереност.

— Аз пък мисля, че изисква смелост — с усмивка каза Ана.

Трябваха му няколко секунди, за да я разбере. Той също се усмихна.

— Доста точно казано. Относно нашата пациентка. Няколко дни ще е отпаднала и ще трябва да пази ръката си няколко седмици.

— Трябва ли да сменяме превръзката всеки ден?

— Да, но я пазете суха. Ще трябва да дойде след няколко седмици, за да свалим конците. — Той се обърна и избърса ръце. — Мисля, че няма да ви притесни много, ако го направите вие.

Ана отново се усмихна.

— О не, няма. Благодаря ви.

— Знаете ли, Ана, вие се ползвате с добро име в болницата.

Това вече я изненада, ала й достави удоволствие.

— Така ли?

— Да. И го чух от устата на цербера. Старшата сестра. Сигурно разбирате какво значение има подобно признание — уточни той, като остави кърпата.

Стана й много приятно.

— Благодаря.

— Тази година ще ви бъде последна, нали? Видях достатъчно много, за да мога да преценя. Какви са оценките ви?

— Отлични.

Докторът я загледа с бащински усмивка.

— Браво! И къде смятате да започнете практика?

— Тук.

Той пое ръката й.

— Обадете ми се.

— Разбира се.

 

 

Къде, по дяволите, се бяха дянали всички, зачуди се Дениъл, когато влезе и намери къщата празна. Нетърпелив да бъде с Ана, той взе стъпалата до спалнята по две. И там не намери никой. Трябваше да погледне и гардероба, за да се увери, че тя наистина се е пренесла. Макар да му стана изключително приятно да види нейните дрехи между своите, не си бе представял точно такова посрещане.

След като прегледа и стаите на втория стаж, много раздразнен слезе долу.

— Макгий! — развика се той. Това, че жена му я нямаше, беше лошо. Ала къде се бе дянал икономът? — Макгий!

Като отваряше и блъскаше вратите, Дениъл премина във всекидневната. Е, не очакваше духова музика, но все пак си мислеше, че поне ще бъде прегърнат, когато влезе в къщи. Стигна до кухнята и вече беше бесен.

— Има ли никой в тази къща?

— Ти няма ли да спреш да крещиш? — каза тихо Ана, като се появи ни вратата. — Току-що я сложих да си легне.

— Къщата е моя и мога да си викам колкото си искам! — започна Дениъл и в този миг забеляза кръвта по блузата и полата й. — Господи!

Приближи с две големи крачки и я сграбчи в ръцете си.

— Какво ти е? Къде си се наранила! Веднага ще те заведа в болницата!

— Оттам се връщам, Дениъл! Това не е моята кръв! Нищо ми няма.

Той обаче не я слушаше и почти бе стигнал до вратата, когато успя да го спре.

— Сали се поряза.

— Сали ли?

— Да, готвачката ти.

— Много добре знам коя е Сали — рече Дениъл, сетне я пусна и я прегърна. — На теб нищо ти няма, така ли?

— Нищо ми няма. — Гласът й омекна. Та той целият трепереше! Кой би очаквал такъв голям мъж да се разтрепери при вида на кръв? — Добре съм — опита се да обясни тя, ала думите й заглъхнаха, защото Дениъл покри устните й с целувки. Дълбоко в нея се надигна възбуда и почувства неговото облекчение, което бе чак болезнено. — Не исках да те плаша.

— Но ме уплаши. — Той отново я целуна. — Какво се е случило?

— Ръцете й били мокри и най-вероятно не е внимавала, когато е режела с ножа. Той се хлъзнал и се забил в китката й. Беше сериозна рана, ала Макгий и аз я заведохме навреме в болницата. Ще трябва да почива няколко дни.

Едва сега Дениъл забеляза ножа на земята и кръвта на пода и в мивката. Притисна Ани към себе си със стон.

— Ще ида да я вида.

— Недей, сега спи — спря го тя. — Ще бъде най-добре да изчакаш до сутринта.

Готвачката, икономът, както всички в къщата, бяха негова отговорност. Той погледна още веднъж ножа и тихо изруга.

— Сигурна си, че е добре, нали?

— Абсолютно. Загуби доста кръв, но имаше късмет, че бях до вратата, когато се случи. След като Макгий осъзна, че знам какво правя, започна да ми помага.

— Къде е той?

— Паркира колата. А, вече е тук — поправи се Ана, тъй като в този момент икономът прекрачи вратата на кухнята.

— Господин Макгрегър! — малко блед, ала изправен както обикновено, Макгий спря насред стаята. — Ей сега ще почистя. Страхувам се, че вечерята ще закъснее.

— Знам вече за инцидента. Госпожица Уитфилд ми каза, че много си й помогнал. Благодаря ти, Макгий.

Нещо, може би зачатък на чувство, премина като сянка по лицето му.

— Страхувам се, че не й бях много от полза, господин Макгрегър. Госпожицата бе бърза и ако мога така да се изразя, много сръчна.

Ана едва преглътна напушващия я смях.

— Благодаря ти, Макгий.

— Не се тревожи за вечерята. Ще се оправим сами.

— О, благодаря ви, господине. Лека нощ, госпожице.

— Лека нощ, Макгий. — Вратата на кухнята се затвори зад него. — Дениъл, вече можеш да ме пуснеш.

— Нямам такива намерения. — Той тръгна по стълбите като я носеше на ръце. — Защото не очаквах такова посрещане. Сега ще бъдеш наказана.

Не беше предполагала колко е приятно да бъдеш носен като нещо чупливо и много скъпоценно.

— И аз не го бях планирала така.

Дениъл спря, за да я целуне по шията.

— Добре, извинявай тогава.

— Никой не беше виновен.

О, Боже, колко беше сладка! Можеше да задоволи глада си само с целувки.

— Развалила си блузата си.

— Все едно, че чувам Сали. През цялото време до болницата мрънкаше, че ще се изцапам.

— Ще ти купя нова.

— И слава богу! — Ана се заля в смях. — Дениъл, няма ли друго, за което да си говорим, освен за блузата ми?

— Искаш ли да знаеш какво си мислех през цялото време, докато седях на проклетото събрание?

— Какво?

— Да правя любов с теб. На моето легло. На нашето.

— Аха. — Той отвори вратата с крак, а тя обви с ръце врата му. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. — Искаш ли да знаеш какво си мислих аз, докато разопаковах багажа си?

— Какво?

— Да правя любов с теб. В твоето легло. В нашето.

Чувайки тези думи, Дениъл си помисли, че всичко в тази стая се е променило. И всичко в живота му.

— Значи ще трябва да направим нещо по въпроса.

И той скочи с нея в огромното кралско легло.

 

 

Беше лесно да се живее с Дениъл, да се събужда с него, да спи с него. Струваше й се, че животът, който бе живяла досега, е бил сън. Нещо нереално и неестествено. Все пак първите им няколко седмици заедно не минаха без конфликти. Тъй като бе преживяла по-голямата част от живота си самостоятелно, Ана бе свикнала на лична свобода и свои собствени решения.

Беше абсолютно ново и различно да се събужда и да открива до себе си друг човек. Особено ако този човек бе мъж, който смяташе, че спането е чиста загуба на време. Дениъл Макгрегър не бе поспаланко, нито се размотаваше с дълги закуски. Сутрините бяха време за работа, а за него те започваха от мига, в който отвореше очи.

Тъй като бе свикнала на друг режим, Ана обикновено слизаше в трапезарията, за да изпие първото си кафе, когато той вече довършваше втората си и последна чаша. Сбогуванията им бяха кратки, набързо и не бяха никак романтични. Дениъл заедно с куфарчето си вече бе на вратата, докато тя още не беше се събудила напълно. Не, не приличаше на меден месец, мислеше си Ана, докато седеше сама на масата. Но трябваше да свикне с този начин на живот.

До времето, когато отиваше в болницата, Дениъл бе свършил половината от своята работа. Когато тя сменяше превръзки или четеше на пациентите, той купуваше и продаваше акции, планираше сливания и вземания. Живеейки с него, Ана придоби по-ясна представа колко могъщ бе Дениъл и колко много потенциал има. Беше на телефона, когато го търсеха сенатори или му предаваха съобщение от кмета на Ню Йорк.

Ана започна да осъзнава, че политиката бе част от кариерата му и трябваше да се съобразява с това. Той имаше контакти и интереси на най-различни нива. Например в развлекателния бизнес. Телеграма от известен продуцент или нашумял театрален режисьор не бяха нещо необикновено в дома им. Въпреки че рядко ходеше на балет или театър, Дениъл правеше много за изкуството. Щеше да й бъде по-приятно, ако не знаеше, че го прави в името на бизнеса си.

Култура, политика, стокова борса или недвижимо имущество — това бяха все неща, които представляваха интерес за него. Бизнесът поглъщаше цялото му време и живот и на въпросите й за него отговаряше с поклащане на глава. Ана се ядосваше, ала вярваше, че ще дойде време, когато той щеше да започне да споделя с нея. Когато ще й отвърне с вяра и уважение.

Нейното време и живот бяха погълнати от болницата, учението и подготовката за последната година в университета. Дениъл много рядко проявяваше интерес към работата й. Когато го правеше, очевидно бе само от учтивост и затова тя му разказваше съвсем накратко.

Прекарваха вечерите си в трапезарията, като вечеряха или пиеха кафе. Никой от двамата не споделяше амбициите или професионалните си успехи и неудачи. Докато бяха доволни, че са заедно, нищо не можеше да помрачи живота им. И никой не искаше да повдига въпроси. Все още.

По отношение на светския живот бяха аскети. Прекарваха повечето си време в къщи. Ако излизаха, обикновено бе само в компанията на младата двойка Дитмайър. Понякога ходеха на кино. Сядаха в тъмния салон, хващаха ръцете си и забравяха напрежението от деня и несигурността на бъдещето. Учеха се взаимно един от друг, усвояваха навиците, капризите и прищевките си. Любовта им, оставена да изкласи, се задълбочи. Но въпреки това и двамата чувстваха, че нещо й липсва. Дениъл искаше брак. Ана искаше приятелство и партньорство. Все още не бяха открили как да съчетаят тези две неща.

През август горещините станаха непоносими. Въздухът сякаш вреше, направо не можеше да се диша. Тези, които имаха възможност, напуснаха града и отидоха на море. През уикендите Дениъл и Ана също излизаха сред природата. Два пъти ходиха заедно с Дитмайърови в Хайанис Порт. Там можеха да правят любов така свободно и приказно, както първия път. Можеха да се смеят до насита или просто да се излежават на тревата. Точно там Дениъл отново поднови настояванията си.

— Следващата седмица ще започнат да копаят — неочаквано рече един ден той, докато пиеха бутилка шабли.

— Другата седмица ли? — Изненадана, Ана погледна към мястото, където щеше да бъде построена къщата. Беше сигурна, че Дениъл я вижда, сякаш вече е готова — от солидни камъни, мрамор и гранит. — Не предполагах, че толкова скоро.

Ето на, отново не беше й казал нищо, помисли си тя. Не беше й показал нито плановете, нито чертежите на къщата, която бе толкова важна за него.

Той само повдигна рамене.

— Трябваше дори още по-рано, ала имах да свърша някои други важни неща.

— Разбирам. — Ето, отново не й каза за какво става дума. Ана въздъхна и се опита да приеме положението, такова, каквото бе. — Знам, че къщата е много важна за теб и ще стане много хубава, но всичко това ще ми липсва — тя посочи с ръка, а когато Дениъл я погледна, му се усмихна и докосна лицето му. — Тук е толкова спокойно, толкова усамотено. Само вода, скали и трева.

— Тези неща ще останат и когато построим къщата. И след като се нанесем да живеем в нея — тъй като почувства трепването й, той взе ръката й. — Няма да е скоро. Хубавите неща стават бавно. Сигурно ще минат поне две години, докато стане готова. Ала децата ни ще растат тук.

— Дениъл!

— Тук — повтори той и стисна пръстите й. — А когато правим любов вътре, винаги ще си спомням първия път. И след петдесет години пак ще си го спомням.

Не беше възможно да му се противопостави, когато бе такъв. Дениъл беше много по-опасен, когато говореше тихо и гласът му я галеше, отколкото когато викаше или бе ядосан. Ана си помисли колко далеч бяха стигнали.

— Ти отново искаш обещания, Дениъл.

— Така е. И ги очаквам.

— Недей.

— Защо? Ти си жената, която искам, жената, която ме иска. Време е за обещания.

Като бръкна в джоба си, той извади малка кадифена кутийка.

— Искам да сложиш това и да го носиш, Ана. — Отвори капака и тя видя вътре пръстен с прекрасен крушовиден диамант.

Нещо сграбчи гърлото й. Беше удивление и възторг от красотата на пръстена. Но беше и страх от символа, който той носеше. Това бе обещание, клетва, вричане. Тя ги искаше, ала същевременно се страхуваше от тези неща.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. — Дениъл извади пръстена, но Ана го спря с ръце.

— Не, не мога. Не съм готова, Дениъл. Опитах се да ти го обясня.

— А аз се опитах да разбера. — Ала търпението му бе изчерпано. Всеки ден, прекаран с нея, трябваше да се примирява с половината от това, което искаше. — Ти не искаш брак, поне засега. Добре. Но пръстенът не означава женитба, само обещание.

— Аз не мога да ти го дам. — Въпреки че всъщност искаше да го направи. С всеки изминал ден искаше все повече и повече. — Ако взема пръстена, ще означава, че съм ти обещала нещо, което може да не съм в състояние да изпълня. Не мога да постъпя така с теб. Ти си ми прекалено скъп.

— Ти не знаеш нито какво искаш, нито какво правиш. — Той очакваше раздразнение. Дори когато купи пръстена, знаеше, че тя няма да го вземе. И някак си по неизвестен начин знаеше, че ще бъде права. Ала това никак не го успокояваше, нито му помагаше да преглътне обидата. — Много съм ти скъп, а не искаш да носиш моя пръстен. Това ако не е парадокс!

— О, Дениъл, нали те познавам! — По лицето й се изписа съжаление. — Ако взема пръстена, няма да мине дори месец и ще ме накараш да сложа до него и венчалната халка. Понякога си мисля, че смяташ двама ни за едно цяло, сякаш сме се слели.

— А не е ли така! И какво лошо има? — Очите му горяха, но той се контролираше. Беше открил, че когато ставаше дума за Ана, можеше да се контролира и да не избухва. — Може би това е единственият начин, по който мога да живея.

— Добре — съгласи се Ана. — Може би пък аз се опитвам да те разбера.

— Ти гледаш на нас двамата като на някакъв експеримент — каза Дениъл. Когато тя го погледна изненадано, продължи. — Не съм сигурен дали искам да бъда експеримент, Ана, нито пък ти.

— Не е така! Правиш всичко да звучи ужасно пресметливо и жестоко!

— Не повече, отколкото сливането.

— Аз не смятам връзката ни за сделка, Дениъл!

А той самият? Как гледаше той на връзката им? Дениъл си помисли, че в началото наистина смяташе, че с Ана ще направи успешна сделка. Ала вече не беше сигурен.

— Крайно време е да ми кажеш ти как гледаш на връзката ни.

— Плашиш ме!

Двамата останаха неподвижни и мълчаливи няколко минути.

— Ана… — започна Дениъл, защото изявлението й бе последното нещо, което бе очаквал. — Никога няма да направя нещо, с което да те засегна или нараня.

— Зная. — Помисли си за пръстена в кутийката, за къщата, която щеше да построи за нея. Скочи права, защото не можеше да стои спокойно. — Ако имаше начин, щеше да ме носиш като порцелан, като скъпоценност, като нещо, което трябва да бъде пазено и на което да се възхищаваш. Понякога предпочитам да загубиш контрол и да крещиш!

Той не можеше да я разбере. Но също скочи и застана до нея.

— Тогава ще започна да крещя по-често.

— Това е най-лесното — промърмори тя. — Когато те ядосам или не съм съгласна с теб. Ала какво ще правиш, когато ти дам всичко, което искаш? — Ана се обърна и очите й блестяха от чувствата, която я вълнуваха. — Какво ще стане, когато ти кажа „добре, съгласна съм“?

Дениъл сграбчи ръцете й със сила, която я стресна.

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че много добре знаеш. Знаеш, че част от мен иска същото като теб. Но сигурен ли е някой от нас дали го искам, защото наистина е така, или само защото искам да ти угодя? Ако кажа „да“ и утре се оженим, ще трябва да захвърля всичко останало.

— Не искам подобни жертви от теб. Не бих могъл да ти го причиня.

— Наистина ли? — Тя затвори очи за миг. — Би ли ми казал… Изобщо можеш ли да ми се закълнеш, че ще приемеш доктор Уитфилд по същия начин, по който приемаш сега Ана?

Той понечи да отговори, ала очите й бяха много тъмни и много развълнувани. На Ана не можеше да каже нищо друго, освен истината.

— Не знам.

Тя въздъхна тихо. Дали я излъга, понеже знаеше колко много иска да чуе точно това? И дали щеше да я излъже, ако вземеше пръстена и му дадеше така жадуваното обещание?

— Тогава остави ни време, за да станем сигурни. — Тъй като Дениъл пусна ръцете й, Ана го прегърна. — Ако приема пръстена ти, то ще бъде с цялото ми сърце, с цялото ми същество и завинаги. Сложа ли го веднъж на пръста си, Дениъл, той ще остане там, докато съм жива. Това мога да ти обещая. Но и двамата трябва да бъдем сигурни, че точно там му е мястото.

— Добре. Ще почакам. — Дениъл върна кутийката в джоба си. Ана бе в прегръдките му. Бяха сами и въздухът миришеше на лято. Когато тя вдигна лице към него, той покри устните й с целувка. — Обаче това не може да чака — промърмори тихо и я положи на тревата.