Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Now, Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 146 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Зовът на сърцето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-007-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекции от sonnni

Четвърта глава

Светкавици раздираха небето. Гърмяха гръмотевици, но дъждът бе спрял. Нощта, макар че лятото току-що бе започнало, бе знойна. Духаше вятър, ала нямаше сила да разхлади въздуха. Наслаждавайки се на топлината и грохота на идещата буря, Майра спря рязко пред къщата на Дитмайърови. Спирачките на колата изсвистяха и направиха ветрило от камъчета.

— Какъв ужасен шум вдигнах! — Тя обърна сенника, за да разгледа лицето си в огледалото. — Май трябва да се пооправя.

— Кое по-точно? Лицето или начина на спиране? — усмихна се с добродушна ирония Ана.

— Че какво ми е на спирането?

— Можеш да караш малко по-… дискретно — предложи Ана.

— И къде ще отиде цялото ми удоволствие от шофирането?

Ана слезе от колата със смях.

— Напомни ми да не ти давам новата си кола назаем.

— Нова кола ли имаш? — Майра затвори вратата, сетне оправи гънките на роклята си. — Откога?

Сигурно лятото бе виновно да се чувства така безгрижна, безразсъдна и нехайна.

— От утре.

— Страхотно! Ще дойда с теб. Но какво става? Нов апартамент, нова кола.

Майра прегърна приятелката си и двете тръгнаха по алеята. Ароматите на парфюмите им, единият нежен, другият по-агресивен, се смесиха.

— Това е то, вкусът на свободата. — Ана нави глава и загледа небето. Беше покрито с облаци и много вълнуващо. Като картина, от която не можеш да откъснеш очи. — Само вкус, ала открих, че е незаменим.

Не беше дума, която Майра свързваше с Ана, освен ако не ставаше дума за учението. Тя замислено облиза устните си с език.

— Само се чудя какво общо има Дениъл Макгрегър с това.

Ана повдигна вежди, преди да позвъни на звънеца. Познаваше този израз в очите на Майра и знаеше как да се оправи с нея.

— Че какво общо може да има той с купуването на една нова кола?

— Имах предвид незаменимостта.

Беше й трудно да остане сериозна, но все пак успя да потисне напиращата усмивка.

— Гледаш от погрешен ъгъл, Майра. Просто реших, че искам да се върна в Кънетикът с повече стил.

— Значи нещо червено — изтърси Майра. — И блестящо.

— Нищо подобно. Бяло. И класическо.

— Ще ти подхожда. — С въздишка Майра отстъпи крачка назад и огледа Ана. Роклята й бе с цвят на праскова, много топъл и нежен, с тънки прозрачни ръкави, хванати стегнато в китката. — Ако облека рокля с подобен цвят, ще приличам на кренвирш. А ти приличаш на сладкиш на витрината на сладкарница.

Ана се разсмя и хвана приятелката си за ръката.

— О, не съм дошла да бъда схрускана. Във всеки случай, когато ти носиш нещо блестящо, то никога не изглежда просташко, както върху никой друг.

Поласкана, Майра прехапа устни.

— Наистина ли?

Вратата се отвори и двете влязоха вътре. Ана не можеше да обясни защо се чувства така добре. Може би защото работата й в болницата ставаше все по-интересна. Може би причина бе писмото на доктор Хюит и удивителната нова хирургическа техника, за която й бе писал.

Колкото до белите рози, който продължаваха да пристигат всеки ден, нищо не можеше да направи.

— Госпожо Дитмайър!

Едра и величествена в лилавия си тоалет, Луиз Дитмайър пристъпи към тях да ги посрещне.

— Ана, колко добре изглеждаш! — Тя спря и огледа прасковената й рокля. — Просто прелест! Пастелните цветове са толкова подходящи за млади момичета. А, ти, Майра… — плъзна поглед по яркозелената копринена рокля на Майра и в очите й се появи сянка на неодобрение. — Как си?

— Много добре, благодаря — рече сладко Майра. Дърта стара глупачка, добави си на ум тя.

— И вие изглеждате чудесно, госпожо Дитмайър — рече бързо Ана, съвсем ясно отгатнала мислите на Майра. За да я възпре от евентуален неприятен коментар, тя я смушка лекичко в ребрата. — Надявам се, че не сме подранили.

— Изобщо не. В салона вече има няколко човека. Елате — покани ги тя и тръгна пред тях.

— Прилича на боен кораб-флагман — прошепна Майра.

— Затова си дръж устата затворена или ще бъдеш торпилирана и потопена.

— Надявам се, че родителите ти също ще дойдат — обърна се госпожа Дитмайър към Ана, сетне спря и огледа със задоволство гостите си.

— Едва ли ще пропуснат такова приятно парти — увери я Ана и се зачуди дали някой досега е казал на госпожа Дитмайър, че този цвят я прави да изглежда като болна от жълтеница.

Домакинята повика с ръка сервитьора.

— Чарли, шери за младите дами, моля. Сигурна съм, че ще се оправите и без мен. Толкова работа имам — извини се превзето тя и се отдалечи с усмивка.

Майра се упъти към бара.

— На мене бърбън, Чарли — агресивно смени поръчката тя.

— И едно мартини — добави Ана. — Сухо. Спокойно, Майра. Знам, че е досадна, но все пак е майката на Хърбърт.

— Лесно ти е да го кажеш. — Майра пое питието си с гримаса. — В нейните очи ти имаш ореол и крилца.

Ана се засмя на сравнението.

— Ти пък си пристрастна.

— Добре де, само ореол тогава.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако излея питието си на килима? — Ана взе маслинката от чашата.

— Няма да го направиш — започна Майра, ала като видя как приятелката й навежда заплашително чашата се развика: — Не, недей! Бях забравила колко лесно човек може да те предизвика. — Взе маслинката от ръцете на Ана и я изяде. — Няма значение дали ще разгневиш дракона, но килимът е толкова хубав. Не си струва да го разваляш. Бедният Хърбърт! — тя се обърна и огледа гостите. — Ей го там, заклещен от ловджийката на мъже Мери О’Брайън. Знаеш ли, той е много привлекателен по един интелектуален начин. Жалко, че е толкова…

— Какъв?

— Добър — заключи Майра. — А, ето един, за когото едва ли някой ще каже, че е добър. — Тя вдигна чашата, за да прикрие усмивката си.

Нямаше нужда дори да се обръща. Знаеше кой е. Просто стаята сякаш стана по-малка и по-топла. Променена. Ана почувства вълнение. За миг дори се паникьоса. Вратата към терасата бе отдясно. Можеше да мине през нея и да избяга за една секунда. Щеше да се извини по-късно.

— А, не. Да ги нямаме такива. — Предугадила желанието й, Майра я хвана за ръка и почувства, че трепери. — Да не си болна?

Ядосана на себе си, Ана остави чашата, после пак я взе.

— Не ставай смешна.

— Ана, аз съм, Майра. Тази, която най-много те обича. — Тя разтърси ръката й.

— Той е прекалено настойчив. И това ме изнервя.

— Добре. — Майра знаеше най-добре, че трябва да опита и да върне самообладанието на Ана. — Както изглежда, нуждаеш се от минутка, за да се съвземеш. Хайде да спасим Хърбърт от зъбите на онази пираня.

Ана реши да не спори. Наистина се нуждаеше от минутка. От час. Може би от години. Нямаше значение, че бе преценила и претеглила реакциите си към Дениъл и бе решила, че са чисто физически. Те оставаха и ставаха все по-силни всеки път, когато той се появеше.

Не се притесняваше много за силното вълнение, което неговото присъствие предизвикваше, защото винаги бе в състояние да се контролира. Беше в състояние да контролира и реакциите на тялото си. Дишай бавно и дълбоко, каза си тя. Концентрирай се върху всеки мускул. Постепенно напрежението в раменете й поотслабна. Бяха в края на краищата на най-обикновена вечеря, заобиколени от куп други хора. Не бяха сами в паркиралата на празния път кола. Стомахът й отново се сви на топка при спомена.

— Здравей, Хърбърт! Здравей, Мери!

— О, Майра, ти ли си? — Явно раздразнена от прекъсването на разговора Мери се обърна към Ана.

В същия миг Хърбърт завъртя очи към тавана в знак на облекчение. Развеселена и изпълнена със симпатия, Майра му подаде ръка.

— Вкара ли вече някой убиец в затвора, приятелю?

Преди той да успее да отговори, Мери я изгледа с неодобрение.

— Обръщаш всичко на шега, Майра. Хърбърт е много важна фигура в съдебната система.

— Наистина ли? — Майра вдигна иронично вежди. — Пък аз си мислех, че работата му е да вкарва джебчии в дранголника.

— От време на време — намеси се и Хърбърт. Гласът му бе сух, а погледът сериозен. Той кимна на Майра. — Правя най-доброто, което мога, за да бъдат улиците спокойни и безопасни.

Развеселена, че той поде играта, Майра се наведе по-близо към него и запърха с клепачи.

— О, Хърбърт, да знаеш как обожавам силните момчета!

В този момент най-близката приятелка на Мери, Катлийн Донахю, й направи знак.

— Ако ме извините?

— Не мислиш ли, че носът й е крив като на боксьор? — Майра гледаше с големи и невинни очи. — Ана, каква е твоята диагноза от медицинска гледна точка?

— Настъпване на изменения, дължащи се на злоба. — Ана я потупа по бузата. — Внимавай, скъпа, защото прихваща.

— Какво представление! — чу до ухото си познат глас тя.

Замръзна, сетне се насили да се отпусне. Как бе могла да забрави, че този огромен мъжага се придвижваше толкова безшумно и бързо?

— Добър вечер, господин Макгрегър — подаде му ръка Майра. Значи вечерята нямаше да е досадна. — Хареса ли ви балетът?

— Много. Но и вашата игричка също ми харесва.

Хърбърт поздрави Дениъл, като му стисна ръката.

— Трябва да знаете, че Майра не е глупава — рече доверително той.

Изненадана, Майра се обърна към него.

— О, благодаря. — Водена от инстинкта си, реши да направи нещо. Обичаше Ана искрено, като сестра. Затова трябваше да направи това, което смяташе за най-добро в момента. — Мисля, че трябва да изпия още едно питие преди вечеря. Ти също, Хърбърт. Нали ще ми правиш компания? — и без да му даде време да спори или да се дърпа, тя го помъкна към бара.

Клатейки глава, Дениъл наблюдаваше маневрирането й сред гостите.

— Това момиче е голяма работа.

Ана също гледаше след приятелката си.

— Абсолютно си прав. Голяма работа.

— Харесва ми косата ти.

Тя инстинктивно посегна към косата си, ала навреме се спря. Тъй като не бе имала много време след работа, просто я беше прибрала назад. Надяваше се, че изглежда изтънчена, а не компетентна и делова. Лицето й бе открито и беззащитно.

— Бил ли си и преди в Дитмайърови?

— Защо сменяш темата на разговор?

— Бил ли си?

Той се усмихна широко.

— Не.

— В дневната има чудесна колекция сервизи Уотърфорд. Трябва да им хвърлиш едно око, когато отидем да вечеряме.

— Обичаш ли кристал?

— Да. Изглежда студен, докато не го докосне светлината и тогава настъпват изненадите.

— Ако си съгласна да вечеряме заедно при мен, ще ти покажа моите кристални сервизи.

Ана пропусна покрай ушите си първата част на поканата, но се хвана за втората.

— Колекционер ли си?

— Просто харесвам красивите неща.

Гласът му бе ясен, ала красноречив. Тя го изгледа директно и спокойно както винаги.

— Ако това е комплимент, ще го приема. Но нямам никакво намерение да бъда колекционирана.

— Аз не те искам на рафта в шкафа. Просто те искам. Теб. — Той взе ръката й, стисна пръстите й и не й позволи да се измъкне. — Не се плаши.

— Внимателно… — без да отмести глава, Ана погледна ръцете им. — Това е ръката ми.

— Забелязала ли си колко добре приляга в моята?

Тя отново го погледна.

— Твоите ръце са много големи. Всяка ръка ще потъва в нея.

— Не мисля. — Все пак я пусна, ала я хвана за рамото.

— Дениъл…

— Изглежда е време за вечеря.

Не й се ядеше. Никога не бе имала кой знае какъв апетит, за което Майра вечно й завиждаше. Но тази вечер бе още по-зле. Първо си помисли, че сигурно беше пръст на съдбата Дениъл да седи до нея на дългата маса.

Имаше много гости, можеше да се падне да седи до който и да е друг. Сетне обаче го погледна и когато видя доволното му лице, се сети, че той бе нагласил работата. Все успяваше да подреди нещата без проблем и винаги в своя полза.

Беше внимателен, ала изобщо не обръщаше внимание на съседката си отдясно. Навеждаше се към Ана, говореше й тихо, препоръчваше й да опита от това блюдо или да си вземе от другото. Тя се мъчеше да остане спокойна. Родителите й седяха на другия край на масата. От своето място можеше да види, че ги наблюдаваха и одобряваха. Стисна зъби и се опита да преглътне парченцето бифтек.

Не й трябваше много време, за да осъзнае, че бяха обект на внимание на цялата маса. Видя усмивки, одобрителни кимвания, шепот зад прикрити устни. Дениъл явно правеше всичко възможно да ги приемат като двойка. И го правеше много успешно.

Самообладанието й, винаги добре контролирано, започна да я напуска. Ана внимателно си отряза късче месо.

— Ако не престанеш да играеш на ухажор — прошепна тя на Дениъл, усмихвайки му се сладко, — ще излея чашата си върху панталоните ти. Уверявам те, ще се почувстваш много неудобно.

Той я потупа по ръката.

— Няма да го направиш.

Ана стисна зъби и зачака удобния момент. Сервираха десерта. Тя протегна ръка през масата и бутна чашата си. Ако Дениъл се беше разсеял в този момент, щеше да получи пълна чаша бургундско върху панталона си. Но той реагира много бързо. Сграбчи политналата чаша и тя промени посоката си на падане. Половината от съдържанието й се изля върху покривката.

Чу как Ана ругае тихичко през зъби и избухна в смях.

— Извинявайте, много съм несръчен — обърна се Дениъл към присъстващите. — Ръцете ми са толкова големи — и съвсем естествено използва една от огромните си ръце, за да потупа крака на Ана под масата. Стори му се, макар да не бе съвсем сигурен, че дочу скърцането на зъбите й.

— О, няма нищо. — Госпожа Дитмайър огледа щетите и реши, че не е толкова страшно. — Нали затова са покривките за маса, да бъдат поливани с вино. Надявам се, че не сте се изцапали?

Той ослепително й се усмихна, после и на Ана.

— Нито капка. — Когато разговорите отново тръгнаха и изпълниха неловкото мълчание след инцидента, той се наведе към нея. — Браво! Много си бърза. Намирам те все по-интересна и вълнуваща!

— Щеше здравата да се развълнуваш, ако бях постигнала целта си.

Дениъл вдигна чашата си и се чукна с нейната.

— Какво мислиш, че ще направят домакините, ако те целуна сега?

Ана взе ножа и го загледа, сякаш се наслаждаваше на инкрустациите по дръжката му. Погледът, който отправи към Дениъл, беше остър като острието на ножа.

— Знам какво ще направя аз.

Този път той се разсмя дълго и гръмко.

— Кълна се, Ана, ти наистина си жена за мен. Единствената. — Изявлението прозвуча от единия до другия край на масата. Всички млъкнаха и обърнаха глави към тях. — Не се безпокой, няма да те целуна. Не искам да бъда първия ти пациент по хирургия.

След вечеря имаше организиран бридж в приемната. Въпреки че не обичаше да играе, Ана реши, че ще бъде по-безопасно, ако се заобиколи с хора. Преди обаче да се включи в някое каре, се оказа избутана навън и заобиколена от куп млади хора.

Бурята приближаваше и луната бе скрита зад облаци. Въздухът обаче бе свеж от връхлитащия вятър. Заваля дъжд и вятърът заигра с полите й. Сред градината бяха пръснати лампи и дърветата бяха окъпани в приглушената им светлина. Някой в къщата пусна радиото и музиката долиташе през отворените прозорци. Младежите започнаха да се разпръскват по двойки сред сенките.

— Чудя се дали разбираш от градинарство — неочаквано рече Дениъл до нея.

Всъщност не беше очаквала да се измъкне лесно от него. С небрежно свиване на раменете Ана се запъти към няколко свои приятели.

— Малко.

— Стивън е по-добър шофьор, отколкото градинар. — Той се наведе да подуши цъфналата бяла лилия. — Много е внимателен, ала му липсва въображение. Искам да имам нещо по…

— Пищно? — предположи Ана, когато той се поколеба.

Думата му хареса.

— Тъй, пищно. Ярко. В Шотландия имахме градинка и лехите бяха пълни с диви рози. Не красивите сортове, които си купуваш от магазина, а диворасли, със стъбла колкото пръста ти и бодли, които могат да пробият дупка в него. — Пренебрегвайки мърморенето на Ана, той откъсна цветето и го сложи на ухото й. — Деликатните цветя са красиви за гледане или за окичване на женските коси, но дивите рози… Те са нещо друго. Остава ти спомен от тях.

Ана забрави, че всъщност не искаше да бъде с него. Забрави, че трябваше да стои на разстояние от този мъж. В момента си мислеше как ли миришат дивите рози и как мъж като Дениъл може да им се възхищава и да ги отглежда.

— Липсва ли ти Шотландия?

Дениъл я погледна и сякаш за миг се усамоти някъде много далеч, в спомените си.

— Понякога. Когато имам време да мисля за нея. Липсват ми скалите, морето и тревата, която е по-зелена, отколкото където и да е другаде по света. Неприлично зелена.

Сякаш усети в гласа му носталгия. Тъга и копнеж. И през ум не беше й минавало, че той може да тъгува за земя, за хора, за трева.

— Смяташ ли да се върнеш? — Изведнъж откри, че трябваше да знае отговора, ала в същото време се страхуваше от него.

Дениъл погледна встрани. Блесна светкавица, която освети за кратък миг лицето му — изсечено и замислено.

Сърцето й подскочи лудо. Сякаш пред нея стоеше бог Тор, такъв, какъвто винаги си го бе представяла — могъщ, невъзмутим, страховит. Когато заговори, гласът му бе тих и сякаш я успокояваше. Но Ана почувства още по-силно вълнение и възбуда.

— Не. Един мъж създава дом, когато му дойде времето, там, където е.

Тя прокара пръст по нежния цвят на лилията. Това бе само измама, трик на светлината. Беше глупаво да бъде подведена от една илюзия.

— Нямаш ли роднини там?

— Не. — Стори й се, че долови в гласа му болка. Болка, която бе по-дълбока от тъгата. Лицето му обаче бе каменно. — Останах последен от рода си. Трябва да имам синове, Ана. — Не я докосна. Нямаше нужда. — Синове и дъщери. Искам ти да ми ги дадеш.

Защо вече не звучеше грубо?

Тя тръгна по пътеката.

— Не искам да говоря за това с теб, Дениъл.

— Добре. — Той я хвана през кръста и я завъртя към себе си. Сериозният поглед в очите му се смени с усмивка. — Значи ще отидем в Мериленд и ще се оженим утре сутринта.

— Не! — Осъзнаваше, че само я дразни и се опита да не му се връзва.

— Добре де, ако искаш голяма сватба, ще почакам една седмица.

— Не, не и не! — Кой знае защо й стана много смешно и се заля в смях. — Дениъл Макгрегър, под всичката си червена грива ти явно имаш най-твърдата глава, която някога съм срещала. Няма да се оженя за теб утре! Нито след седмица! Нито след години! Изобщо няма да се оженя за теб!

Той я вдигна във въздуха, така че лицата им бяха на едно ниво и на една целувка разстояние. Когато се осъзна от шока, Ана се почувства неудобно и не особено приятно.

— Обзалагаш ли се? — попита простичко Дениъл.

Гласът й бе леденостуден като планински поток.

— Моля?

— Боже мили, каква жена! — рече той и целуна ръката й.

През главата й минаваха объркани обрати, толкова бързо, че не можеше да ги различи.

— Ако не исках да постъпя почтено, щях да те метна на рамо като агне и да си тръгна с теб. — Дениъл отново се разсмя и я целуна. — Вместо това обаче ще се обзаложа с теб.

Ако я целунеше още веднъж, сигурно щеше да забрави как се казва. Като се позова на всичката си сила и достойнство, тя сложи ръце на раменете му и го погледна.

— Дениъл, моля те пусни ме.

— Проклет да съм, ако го направя — отново се засмя той.

— Ще окуцееш, ако не го направиш.

Дениъл си спомни заплахата й с чашата вино и реши да направи компромис. Затова я пусна, но задържа ръцете си на кръста й.

— Бас! — повтори той.

— Не знам за какво говориш.

— Нали каза, че съм бил комарджия. Абсолютно си права. А ти?

Ана се усети, че все още държи ръцете си на раменете му и ги свали.

— Със сигурност не съм.

— Ха-ха! — В очите му светеше предизвикателство. — Сега вече лъжеш. Всяка жена, която смята да става доктор и си пъха носа в разни сложни апаратури, носи хазарта в кръвта си.

Беше прав. Тя вдигна глава.

— Какъв е облогът?

— Ето това се казва момиче! — Искаше отново да я вдигне във въздуха, ала се въздържа, защото Ана присви очи. — Казвам, че ще носиш моя пръстен, преди да е изтекла една година.

— Аз пък казвам, че няма.

— Ако спечеля, ще прекараш първата седмица като моя жена само в кревата.

Ако искаше да я шокира, почти успя. Тя само кимна, защото не знаеше какво да отговори.

— Само ще спим, ще ядем и ще правим любов.

— А ако загубиш?

Очите му светеха в предчувствие на победа.

— Ти кажи.

Ана сви устни. Вярваше във високите облози.

— Ще дадеш дарение на болницата, колкото да се построи едно ново крило.

— Дадено. — Не се поколеба нито за миг Дениъл.

Ако беше сигурна в нещо, то бе, че той ще изпълни дадената дума. Без значение от обстоятелствата. Тя тържествено му подаде ръката си. Дениъл я взе и я разтърси най-официално, сетне я поднесе до устните си.

— Никога не съм правил по-високи облози. И никога повече няма да направя. А сега ще те целуна, Ана. — Тя се отдръпна, но той я хвана. — Така де, обзаложихме се и обявихме печалбите, ала нали трябва да има капаро? — Дениъл мина леко с устни по нейните и почувства трепета й. — Ана, любов моя, какви са залозите?

Прокара бавно устни по кожата й. Устните му бяха нежни, обещаващи и търсещи, ала не докоснаха нейните. Ръцете му преминаха по гърба й до шията и после обратно до кръста. Той безпогрешно усети момента, в който тялото й се предаде на желанието. Почувства реакцията и на своето тяло, но продължи бавно да я гали.

Изгърмя гръм, ала Ана помисли, че чува само собственото си сърце. Когато блесна светкавица, беше като огънят, който гореше в кръвта й. Какво бе страстта? Какво бе желанието? Какво бяха чувствата? Как можеше да каже, когато нито един мъж никога не беше я докарвал до подобно състояние, нито бе събуждал в нея подобни емоции! Знаеше, че трябва да се отдели от него. Че бе жизненоважно да се откъсне, ала не можеше. Двамата потъваха в невероятното удоволствие да си принадлежат.

Беше хубаво. Тялото й сякаш се размекна. Беше опасно. Мускулите й се предадоха. Устните му отново я целуваха. Ана простена и се притисна към него. Какво ставаше! Той смееше ли се, или гърмяха гръмотевици?

Сетне небето сякаш се продъни и рукна порой. Дениъл я сграбчи и я вдигна на ръце.

— Ти ми дължиш една целувка, Ана Уитфилд — извика той. Остана така за миг, а дъждът се лееше върху него и превръщаше червената му грива във водораслите на бога на морето. В очите му светеше светкавица. — Не си въобразявай, че съм забравил.

Сетне я прегърна и я поведе към терасата.

 

 

Какво беше това, което я разсейваше през целия следващ ден? Ана се улавяше, че върви по коридорите, спира и се чуди защо бе дошла в тази част на болницата и за какво. Това я разтревожи и обърка. Когато завършеше следването си и имаше своите пациенти, не можеше да си позволи да бъде разсеяна, нито объркана. Просто не можеше да си позволи да мисли за друго, освен за задълженията си, докато беше в болницата.

Но си спомни дивия трепет, който я обзе в прегръдките на Дениъл под струите на лятната буря. Спомни си начина, по който влязоха в къщата и объркаха играта на бридж, защото той поиска хавлиени кърпи и бренди. За нея. Би трябвало да се почувства неудобно. А се чувстваше чудесно. И това бе другото нещо, което я тревожеше. Като се сети как очите на Луиз Дитмайър се разшириха от изненада и станаха като чинии, Ана избухна в смях. Дениъл наистина придаваше особено настроение на скучното парти.

Тя прекара по-голяма част от деня сред болните, като раздаваше книги и списания на пациентите и си говореше с тях, докато те лежаха или седяха в стаите си.

Липсата на компания бе толкова потискаща, както и болестта, докарала ги тук. Докато вдъхваше болничните миризми, Ана си мислеше, че облогът, който направи с Дениъл, ще бъде за добро. Щеше да донесе полза на болницата и на хората.

Като погледна часовника си, осъзна, че има по-малко от час до срещата й с Майра. Днес щеше да вземе новата си кола. Сигурно беше глупаво да се вълнува от придобиването на четири колела и мотор, ала си мечтаеше за дългите самотни пътувания, които щеше да прави с нея. Беше казала истината, когато сподели с Майра, че иска свобода. Мислеше за това и сега.

Но не можеше да мине ден, без да отиде да види госпожа Хигс.

Като направи план за остатъка от деня си, тя се изкачи до петия етаж. Щеше да вземе Майра, да отидат на вечеря и да се покажат в обществото. Нямаше нищо друго, което приятелката й да харесваше повече. Сетне можеше да излязат извън града и да направят проверка на колата, като покарат. Очарована от идеята си, Ана отвори вратата на стая 521. И устата й остана отворена.

— О, Ана! Страхувахме се, че няма да дойдеш!

Госпожа Хигс седеше в леглото, покрита с чаршаф. На масата до нея имаше ваза с червени рози. Свежи, ярки и уханни. А до леглото седеше Дениъл.

— Казах ви, че Ана не може да не мине и да не ви види. — Той стана и й предложи стол.

— Не, разбира се! — Смутена, тя приближи до леглото. — Днес изглеждате много добре.

Госпожа Хигс посегна към косата си. Младата червенокоса сестра й бе помогнала да се среши сутринта, ала от седмица не беше мила главата си.

— Щях да се понаглася малко, ако знаех, че ще имам посещение.

Жената погледна Дениъл с благодарна усмивка, в която имаше обожание.

— Изглеждате чудесно — каза той и взе тънките й ръце в своите.

Прозвуча като истина. Това, което най-много изненада Ана, бе, че в гласа му нямаше съжаление или снизхождение, както в гласовете на повечето хора, които говореха с някой болен или стар човек. В очите на госпожа Хигс нещо проблесна. Беше едновременно благодарност и гордост.

— Човек трябва да изглежда добре, когато има джентълмен на посещение. Нали, Ана?

— Да, разбира се. — Ана се засуети около леглото и се опита да разчете окачената диаграма.

— Цветята са прекрасни. Ти не ми каза, че възнамеряваш да идваш в болницата, Дениъл.

Той намигна на госпожа Хигс.

— Обичам изненадите.

— Не е ли чудесно, че твоя млад приятел е дошъл да ме види?

— Той не ми е… — Ана спря и смекчи гласа си. — Да, чудесно е.

— Зная, че искате да останете двамата сами. Затова няма да ви задържам — госпожа Хигс изрече бързо това, но енергията й се топеше с всеки изминал миг. — Ще дойдете ли отново? — Тя протегна ръка към Дениъл. — Толкова ми е приятно да разговарям с вас.

Той усети молбата в гласа й.

— Ще дойда, разбира се. — Сетне се наведе и я целуна по бузата.

Когато отстъпи, Ана оправи възглавницата на госпожа Хигс. Тогава Дениъл забеляза, че ръцете й не бяха така нежни и деликатни, предназначени само за целувки, а компетентни, силни и сигурни. Това леко го обърка и изненада.

— Сега трябва да си починете. Сигурно сте изморена.

Жената задрямваше, когато двамата излязоха от стаята.

— Свърши ли за днес? — попита Дениъл, когато тръгнаха по коридора.

— Да.

— Ще те закарам.

— Не. Имам среща с Майра.

Както винаги асансьорът едва се влачеше. Ана натисна бутона и зачака.

— Тогава ще те откарам до срещата ти. — Той искаше да бъде с нея извън болницата, където изглеждаше така сигурна, сякаш си бе у дома.

— Няма нужда. Срещата ни е съвсем наблизо.

Влязоха заедно в асансьора.

— Защо не вечеряме някъде?

— Защото не мога. Имам други планове. — Тя стискаше силно ръце, докато вратите се отвориха отново.

— А утре?

— Не знам. — Главата й се въртеше, когато излязоха навън. Светеше ярко слънце и духаше вятър. — Дениъл, защо си дошъл тук?

— За да те видя.

— Не, ти дойде при госпожа Хигс. — Ана продължи да върви. Беше споменала името на жената само веднъж. Как го беше запомнил? И защо изобщо трябваше да му пука за някаква си непозната стара жена, болна от рак?

— Не трябваше ли? Тя явно се радва, когато си има компания.

Ана поклати глава, търсейки точните думи. Не беше предполагала, че може да е добър, любезен, истински благороден, когато няма да получи нищо в замяна. В края на краищата, той беше бизнесмен. Работата му бе да печели и да губи, но така, че отново да печели. Цената на розите сигурно не значеше нищо за него, ала за госпожа Хигс те означаваха всичко. Ана си помисли дали Дениъл си дава сметка за това.

— Това, което направи за нея, означава много повече от всички лекарства. — Тя спря и се обърна. Дениъл видя в очите й чувствата, които я вълнуваха. — Защо го направи? За да ме впечатлиш ли?

Никой не можеше да лъже пред тези очи.

Беше го направил, за да я впечатли, разбира се. И беше много доволен от идеята си до мига, в който заговори с госпожа Хигс. Сякаш видя майка си, загубила своята хубост и младост, но все още жива. Затова щеше отново да дойде да я види. Този път не заради Ана, а заради самата госпожа Хигс. Нямаше как да й го обясни. И нямаше намерение да разкрива чувствата, които бе пазил толкова време дълбоко в себе си.

— Първата ми и основна идея беше наистина да ти направя впечатление. Също така исках да видя що за място е това, където работиш, че да искаш непрекъснато да си тук. Все още не мога да разбера, ала може би виждам нещичко.

Когато тя не отговори, той пъхна ръце в джобовете си и продължи да върви до нея. Тази жена го притесняваше повече, отколкото си мислеше. Искаше да я зарадва. И беше изненадан колко много го иска. Искаше отново да види усмивката, блесналите й очи. Беше готов на всичко за един от хладните, сериозни погледи, които му отправяше. Ядосан, застана пред нея.

— Добре де, по дяволите! Впечатлена ли си, или не?

Ана също спря и го погледна. Очите й наистина бяха хладни, но в тях не се четеше нищо. После направи нещо неочаквано. Хвана лицето му с две ръце и по своя силен, неповторим начин го привлече към себе си, след което докосна устните му. Беше само полъх, намек за целувка, ала нещо експлодира в него. Ана остана само за миг така, с очи, заковани в неговите. Сетне, без да каже нищо, се обърна и се отдалечи.

За пръв път в живота си Дениъл не можа да произнесе нито дума.