Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Now, Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 146 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Зовът на сърцето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-007-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекции от sonnni

Девета глава

Никога преди това не бе летяла. Беше пътувала до Европа с кораб, сред лукс и комфорт. Беше пътувала с влак стотици километри, люляна и приспивана от песента на колелата и очарована от прелитащия покрай очите й пейзаж. Но никога досега не бе пътувала по въздуха. Ако някой й беше казал, че ще се качи на малък частен самолет, който спокойно можеше да се приземи в задния двор на къщата им, щеше да го сметне за луд.

Обич, повтори си Ана, като стисна зъби и направи последната крачка, за да влезе в машината. Ако не обичаше Майра, щеше да се обърне обратно и да избяга. Не беше сигурна, че тенекиената кутия с въртящи се перки ще излети, а още по-малко, че ще се приземи.

— Хубава машинка, а? — попита я Дениъл, като сядаше до нея.

— Щом казваш — промърмори Ана и си помисли, че никога не е скачала и с парашут.

— За пръв път ли ти е?

Тя се опита да го погледне начумерено и заплашително, ала видя, че той изобщо не й се присмива.

— Ъхъ — излезе през стиснатите й устни.

— Опитай се да мислиш за това като за приключение — предложи Дениъл.

Ана погледна земята навън и си помисли, че по-добре да си беше останала там. Можеше да мине и без подобно приключение.

— Опитвам се изобщо да не мисля.

— Ти си много по-смела, Ана, знам това. — Той й се усмихна. — Първият полет винаги прилича на авантюра. Когато свикнеш, просто започваш да не мислиш за това.

Тя се опита да се отпусне, като започна от пръстите на краката. Но не успя да стигне дори до коленете.

— Предполагам, че ти вече си свикнал. На такъв самолет ли летиш, когато ходиш до Ню Йорк?

Дениъл закопча колана й, сетне и своя собствен.

— Абсолютно. Това е самолетът, с който летя до Ню Йорк. Той е мой.

— О! — възкликна Ана. Фактът, че самолетът бе на Дениъл, някак странно я успокои, премахна всичките й страхове и тя се почувства отлично. Просто с неговия самолет нищо не можеше да им се случи.

Тя погледна към седалките, на които седяха Майра и Хърбърт с допрени глави. Приключение, значи. Нали така каза Дениъл, повтори си Ана. Ами наслаждавай му се!

— Кога ще излетим?

Моторът заработи и те потеглиха.

Въпреки че вълнението и страхът й бяха преминали, във въздуха витаеше нещо празнично. По време на целия полет имаше някакво особено напрежение. Ана забеляза, че Майра също мачка дантелената си кърпичка, макар че се смееше и не престава да говори. Хърбърт седеше, малко блед и мълчалив, и отговаряше само когато тя му задаваше конкретни въпроси. Ана чуваше около себе си гласове, гледаше земята далеч долу и всичко й се струваше нереално. Всичко летеше така бързо! Беше така ново и неочаквано! Ако не бяха непрекъснатите шеги на Дениъл и нежното му внимание, полетът вероятно щеше да се превърне в тягостно преживяване. А Дениъл, както отбеляза сама за себе си, докато той безобидно флиртуваше с Майра, явно се забавляваше. И докато правеше това, не забравяше да придържа чантата на булката, за да не се удря в стената. Да, той беше не само един интересен мъж. Беше и добър приятел. Като се опита да се откъсне от мислите си, Ана направи усилие да бъде мила.

— Имаш чудесен вкус, Хърбърт.

— Какво? — Хърбърт преглътна и стегна вратовръзката си. — О, благодаря, ти. — Той погледна Майра и в очите му бе изписано всичко, което бе на сърцето му. — Тя е чудесна, нали?

— Най-чудесната. Не знам какво ще правя без нея. Животът ми сигурно ще стане безкрайно скучен и сив.

— Ние, сериозните хора, се нуждаем от малко живец. — Той погледна Ана с нервна усмивка. — С други думи непрекъснато мислим за кариерата си и забравяме, че около нас живеят и други себеподобни.

Сериозните хора ли каза Хърбърт? Ана остави думата в главата си. Да, може би трябваше да се приеме като такава. Трябваше да признае, че Хърбърт бе прав.

— А хората с излъчване — промърмори тя, като погледна към Майра и Дениъл — се нуждаят в живота си от трезвомислещи, които да ги предпазват от скокове от високо. Или в празното.

— Искам да я направя щастлива.

Тъй като думите му прозвучаха повече като въпрос, отколкото като убеждение, Ана взе ръцете му.

— Разбира се. Ти ще я направиш щастлива.

Малкият частен самолет кацна на провинциално летище в Мериленд. Досадният дъждец бе останал далеч зад тях. Тук късното нощно небе бе ясно и чисто като кристал и обсипано със звезди. Сиянието на луната бе като усмивка. Нощта на бракосъчетанието може да беше избрана случайно, ала бе невероятно подходяща и истински празнична. Като хвана Майра за ръка, Хърбърт тръгна към изхода.

— Мировият съдия, който ми препоръчаха, живее на няколко километра оттук. Ще се огледам за такси.

— Няма нужда — каза Дениъл и махна с ръка на високия униформен шофьор, който чакаше встрани.

— Господин Макгрегър?

— Да. Кажи му накъде да кара — обърна се той към Хърбърт. — Имам привилегията винаги да разполагам с транспорт под ръка.

Без суетене шофьорът взе куфарите и тръгна към автомобила — една чисто нова перленосива лимузина.

— Не ми се сърдете, но нямах време за сватбен подарък — обясни Дениъл. — Това бе най-доброто, което успях да намеря.

— Какъв подарък! — извика през смях Майра и прегърна Дениъл с две ръце. — Ти си чудесен.

Той намигна на Хърбърт през рамото си.

— Чудесните мъже трябва да се грижат за подробностите.

Докато Хърбърт помогна на Майра да се настани в колата, Ана се обърна към Дениъл.

— Много мило от твоя страна.

— Нали знаеш, че съм мил човек — рече й той.

Тя се разсмя и прие ръката му.

— Може би понякога. Ала не разчитам особено на това.

В колата Майра бе обгърнала Хърбърт в прегръдка.

— Ти си ни приготвил още изненади! Две бутилки шампанско!

— Една за преди и една за след бракосъчетанието. — Дениъл извади бутилката от кофичката с лед. Отвори я с гръм и наля в четири чаши. — За щастието!

Четирите чаши се чукнаха едновременно, но когато отпи от своята той гледаше Ана в очите. Шампанското погъделичка приятно езика й и тя осъзна, че приключението щеше да отиде твърде далеч.

Докато стигнаха до малката бяла къща, от шампанското и напрежението не бе останало и следа. С присъщия си ентусиазъм Майра пооправи косата и грима си в малката чакалня, докато Ана държеше шапката й. Все пак забеляза, че ръцете на приятелката й не трепереха.

— Как изглеждам? — попита Майра, като се завъртя.

— Прекрасно.

— Винаги съм била доста под определението прекрасно, ала сега мисля, че съм ослепителна.

Ана хвана приятелката си и я обърна към огледалото.

— Тази нощ ти си красива. Виж се!

Майра погледна отражението си и се усмихна.

— Той наистина ме обича, Ана!

— Зная. — Ана прегърна приятелката си. — Вие двамата ще бъдете чудесна двойка.

— Ние сме. — Майра вирна брадичка, а гримасата й премина в усмивка. — Не знам дали Хърбърт осъзнава това, но се надявам. — Тя се завъртя и хвана Ана за ръцете. — Не обичам сантименталностите, ала след като реших, че ще се женя, струва ми се, че не съм сбъркала. Ти си най-добрата ми приятелка и аз много те обичам. Желая ти същото щастие, каквото изпитвам в момента.

— Ще се постарая да не те разочаровам.

Доволна от чутото Майра кимна.

— Добре тогава, да вървим. А, чакай малко, ако започна да заеквам, да не си посмяла да кажеш на някой. Особено на онази патица Катлийн Донахю.

Ана сложи най-тържествено ръка на сърцето си.

— Кълна се, че ще мълча като гроб.

В малката приемна с мраморна камина и свежи цветя във вазите Ана със сълзи на очи слушаше как приятелката й се врича в любов, вярност и преданост. Почувства се глупаво и се опита да изсуши очите си. Беше нелепо да се плаче, когато двама възрастни и разумни хора сключваха договор. Бракът в края на краищата си беше един договор. Точно затова трябваше да се пристъпи към него внимателно и практично. Но първата сълза се откъсна и тръгна по лицето й. Усети как Дениъл пъха кърпичката си в ръката й, както го бе направил вече веднъж, преди време. Преди да се усети, церемонията свърши и тя се озова в прегръдките на Майра.

— Направих го — прошепна Майра, като я стисна така силно, та чак въздухът излезе от дробовете й.

— Без нито веднъж да заекнеш.

— Направих го — повтори приятелката й и вдигна ръката си. Сега до диамантения пръстен стоеше тънка златна халка. — Годеж и венчило само за четири часа.

Дениъл взе ръката й и я целуна.

— Госпожо Дитмайър, моите поздравления!

Кикотейки се, Майра стисна пръстите му.

— Обещай, че ще ми го кажеш сто пъти тази вечер, за да свикна да отговарям на новото си име. О, Ана, ще се разрева и гримът ми ще отиде на кино!

— Нищо ти няма — успокои я Ана и върна на Дениъл носната кърпа. — Хърбърт е влюбен в тебе, независимо от състоянието на грима ти.

Той се засмя и стисна Ана за рамото.

— Вярно е, ала и тя е влюбена в мен.

— Ще ти стъжни живота!

— Знам.

— Не е ли чудесно? — Ана го целуна по бузата. — Не знам вие, но аз съм гладна като вълк. Сватбената вечеря е от мен.

По препоръка на съдията и с помощта на шофьора, намериха малка селска кръчма на върха на зелен хълм. Беше точно както им казаха, скътана, уютна и затворена. С настояване и няколко банкноти успяха да убедят собственика да отвори ресторанта и да събуди готвача. Докато другите отидоха в трапезарията, Ана се извини и изчака собственика.

— Господин Портърсфилд, не мога да ви се отблагодаря.

Макар вече да бе доволен от заплащането, човекът все пак бе събуден и леко недоволен. Въпреки всичко се усмихна.

— Вратите винаги ще бъдат отворени за вас — рече той. — За нещастие кухнята приключва в девет, тъй че храната няма да отговаря на репутацията, която имаме.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде чудесно. Още отсега мога да ви кажа, че приятелите ми ще се закълнат, че това е най-хубавото ядене, което някога са яли в живота си. Нали разбирате — наведе се тя поверително към него, — те току-що се ожениха, само преди половин час. Затова вие и аз ще трябва да подготвим някои неща.

— Младоженци! — господин Портърсфилд не бе напълно лишен от романтизъм. — Ние винаги сме очаровани да приемаме младоженци. Ако ни бяхте предупредили…

— О, сигурна съм, че нещата, от които имаме нужда, няма да ви затруднят особено. Казах ли ви, че господин Дигмайър е областен прокурор на Бостън? Сигурна съм, че когато се върне от своето сватбено пътешествие с новата си булка, ще разкаже на всички свои приятели за нашето прекрасно заведение. А господин Макгрегър — снижи глас Ана, — е, не искам да ви казвам кой е той. Досещате се, нали?

Човекът нямаше ни най-малка представа какъв е Дениъл, но загатнатата важност бе напълно достатъчна.

— О, не, няма нужда.

— Мъж с неговото положение не намира често време, нито място като това, за да си почине. Домашна кухня, чист въздух, природа. Мога да ви уверя, че е силно впечатлен от всичко. Кажете, господин Портърсфилд, имате ли грамофон?

— Имам един в моята стая, но…

— Чудесно! — Ана плесна с ръце и се опита да се усмихне очарователно. — Знаех си, че ще ми помогнете.

След петнадесетина минути тя се върна в трапезарията. На масата имаше пресен хляб, масло и вода.

— Ти къде изчезна? — попита я Дениъл, когато седна до него.

— Подробности. За булката и младоженеца — отвърна Ана и отпи от чашата с вода.

Майра се разсмя.

— Тъкмо казвах на Хърбърт, че трябваше да измине толкова много километри, докато намери храна като тази — тя посочи хляба и водата.

Той взе ръката й и я поднесе до устните си.

— Аз не се ожених за теб заради твоите кулинарни способности.

— И слава богу, защото тя няма такива — добави Ана.

Едно полузаспало момче на около петнадесет години влезе в стаята, носейки ваза с диви полски цветя. Беше необходим само един поглед, за да се види, че са току-що откъснати.

— О, колко са красиви! — Майра посегна и взе едно цвете.

Момчето започна да вдига и пренася маси. В същия момент господин Портърсфилд влезе в стаята с грамофона. След няколко минути се разнесе музика.

— Първия танц е за Хърбърт Дитмайър — обяви Ана и посочи с ръка импровизирания дансинг, който момчето бе направило.

Когато останаха сами с Дениъл на масата, той отчупи късче хляб и й го подаде.

— Чудесно се справи с всичко. И за нула време.

— Това е само началото, господин Макгрегър — отвърна му тя и отхапа залчето. — Има още изненади.

— Знаеш ли, когато ме покани на вечеря, нямах ни най-малка представа, че ще вечеряме в Мериленд сред природата.

Ана си отчупи още един залък, намаза го с масло и му го подаде.

— Нито пък аз. Имах намерение да бъдем сами.

— Те изглеждат така щастливи!

Тя погледна към Майра и Хърбърт, които се усмихваха един на друг, докато се въртяха в тесния кръг свободно пространство.

— Да, щастливи са. Знаеш ли, никога не съм си ги представяла заедно. Сега, когато ги виждам, осъзнавам колко много си подхождат.

— Контрасти. — Дениъл взе ръката й в своята. Неговата бе голяма и твърда, нейната тясна и мека. — Те правят живота по-интересен.

— Започнах да вярвам в това. — Ана стисна пръстите му. — Напоследък.

С усмивка, която стигаше от едното до другото му ухо, господин Портърсфилд внесе огромна табла със салата.

— Ще ви хареса — рече той, докато сервираше. — Всичко е направо от градината. А заливката е по стара семейна рецепта.

След като остави салатата, той помириса цветята и пак излезе.

— Изглежда много жизнерадостен — изкоментира Дениъл.

— Няма начин — промърмори Ана, като си помисли колко банкноти потънаха в джоба му, докато докара тази усмивка на лицето му. — Дениъл… — Тя замислено взе вилицата си. — Относно кредита, за който спомена днес следобед. — Бодна от салатата и откри, че наистина беше толкова вкусна, колкото я похвали съдържателят. — Може би ще се наложи да ми отпуснеш известна сума, само докато се върнем в Бостън.

Дениъл погледна по посока на господин Портърсфилд, които шеташе из кухнята, сетне пълните със смях очи на Ана. Не беше от хората, на които трябваше да им бъде обяснявано дълго. През гръмогласния си смях, хвана лицето й с двете си ръце и я целуна.

— За теб без лихва, любов моя.

Имаше шампанско — единствените две бутилки, които можаха да се намерят в заведението. Имаше задушени картофи, които се топяха в устата, и плочи на Били Холидей, които скърцаха и виеха малко, ала бяха чудесни. Когато Дениъл покани Майра да танцуват, тя, без да губи време хвана бика за рогата.

— Ти си влюбен в Ана.

Тъй като не виждаше причина да отрича, той подмина малко грубичкия й тон.

— Така е.

— И какво смяташ да правиш?

Дениъл я погледна и устните му се извиха в усмивка.

— Бих казал, че не е твоя работа.

— Би могъл — съгласи се Майра. — Но аз така или иначе ще открия.

Последва минута мълчание, сетне Дениъл реши, че бе най-добре да спечели Майра на своя страна.

— Исках и аз да се оженя за нея тази нощ, ала тя е голям инат.

— Или е много умна — усмихна се Майра, когато видя как в очите му проблесна пламъче. — О, аз много те харесвам. Наистина, Дениъл. Но мога да разпозная парния валяк, когато го видя.

— Защото си същата.

— Точно! — Повече поласкана, отколкото обидена, Майра влезе в такт с него. — Ана иска да бъде лекар и вероятно ще стане най-добрият хирург в страната.

— Ти какво знаеш за докторите?

— Аз познавам Ана — отвърна просто Майра. — И мисля, че знам достатъчно за мъжете, за да предположа, че това много, много не ти харесва.

— Аз искам жена — промърмори Дениъл, — а не касапин вкъщи.

— Сигурно ще имаш по-голямо уважение към хирурзите, ако се наложи да ти извадят апандисита.

— Не искам жена ми да реже никого.

— Ако искаш Ана, по-добре се приготви да приемеш кариерата й. Предложил ли си й женитба?

— Много високо говориш.

— Така е. Е, предложил ли си й?

Американки, помисли си Дениъл. Нима все още не беше се аклиматизирал?

— Да.

— И?

— Каза, че не иска да се жени за мен, ала че е съгласна да живее с мен.

— Звучи умно.

Дениъл взе ръката й и я повдигна, така че и двамата видяха как просветва златната халка на пръста й.

— О, това е нещо съвсем различно. Аз обичам много Хърбърт, но не бих се оженила за него, ако не бях разбрала, че ме приема такава, каквато съм.

— Каква си?

— Шумна, натрапчива, пищна и амбициозна. — Погледът й проследи Хърбърт с любов. — Мисля, че ще му бъда ужасна жена.

Дениъл я погледна. Очите й преливаха от любов, ала брадичката й бе непокорна.

— Сигурен съм в това.

Дениъл заведе Майра до стола и в този момент господин Портърсфилд влезе с малка торта, покрита със сладолед и розови пъпки. С тържествен жест той подаде на Майра сребърен нож.

— Моля, поздравления и комплименти от заведението — рече, опитвайки се да бъде щедър. — Нашите най-добри пожелания за дълъг и щастлив семеен живот.

— Благодаря! — Майра наистина бе трогната до сълзи. Изчака Хърбърт да стисне ръката й и заедно разрязаха импровизираната сватбена торта.

Когато изпиха шампанското и от тортата останаха само трохи, Ана извади малък ключ от чантата си.

— Има и още нещо. Това е за младоженския апартамент.

Хърбърт го пъхна в джоба си с усмивка.

— Малко хотелче като това едва ли има обзаведен подобен апартамент.

— Нямаше допреди два часа. — Тя прие прегръдките на двамата и младата двойка се упъти към стаята си.

— Харесва ми стила ти, Ана Уитфилд.

— Така ли? — Опиянена от успеха и шампанското, тя му се усмихна. Без да откъсва очи от неговите, бръкна в чантата си. — Имам още един ключ.

Дениъл погледна ключа в ръката й.

— Имаш навика да вземаш нещата в ръцете си и да диктуваш положението.

Ана стана и вдигна въпросително вежди.

— Ако не ти харесва, можеш да събудиш господин Портърсфилд. Сигурна съм, че ще ти намери стая.

Той също стана и взе ключа от ръката й.

— И този ще свърши работа.

И без да изпуска ръката й, двамата изядоха последното парченце от тортата.

Никой не говореше, докато се изкачваха по стълбите, които на всяка стъпка скърцаха ужасно. Горе имаше слаба светлина, която ги ориентира. Всички врати, покрай които минаха, бяха затворени. Хотелчето, разбудено така неочаквано за празника, отново бе потънало в сън. Когато Дениъл отвори вратата на стаята, долови аромата на сушени розови листенца. Това му напомни за баба му, Шотландия и всичко, което бе загубил. Всичко, което бе останало зад гърба му.

Ана затвори вратата зад двама им и той повече не мислеше за нищо друго. Само за нея.

Тя завъртя ключа на лампата до вратата. Приглушена светлина освети ъглите. Прозорците бяха отворени и свежата лятна нощ влизаше в стаята. Вятърът развяваше тънките завеси. Отвън съвсем тихо долиташе песента на непозната нощна птица.

Ана чакаше. Там горе, на скалистия бряг, тя тръгна първа към него. Сега искаше той да дойде при нея. Сърцето й вече му принадлежеше, въпреки че се страхуваше да го признае. Сърцето й никога не бе принадлежало на друг. И нямаше да принадлежи. Тялото й също. Но Ана чакаше. Дениъл си мислеше, че никога не е била толкова красива. В паметта си пазеше различните й образи. Пазеше и своите фантазии за нея. Страстна, желана, любима, мечтана, тя беше всичко това. Сърцето му направи първата стъпка. Той го последва.

Ръцете му внимателно поеха лицето й, сякаш се страхуваше, че е от стъкло и може да го счупи. Очите му не се откъсваха от нейните, докато свеждаше устните си към нея. Целувката му бе бавна, само един полъх, едно докосване, като дихание. С отворени очи и притиснати тела те се оставиха на усещанията, възбудени от допира на устните им.

Дениъл докосваше само лицето й. Ана изобщо не го докосваше и въпреки това след две секунди сърцата им биеха в единен забързан ритъм.

Колко дълго стояха така, тя не можеше да каже. Може би часове, може би само няколко мига, докато желанието ги превзе и стигна до границата на болката. Ана простена и сложи глава на гърдите му. Ръцете й го обгърнаха. За миг целувката им премина в делириум. Тя почувства как от пръстите на краката й тръгва гореща вълна и се разлива по тялото й, което се превръща в течна огнена маса. Отдаде се на усещането и се остави в ръцете на Дениъл.

Това го подлуди. Да я притежава, силна и страстна, караше кръвта му да кипи, а сърцето му да стене. Ала да я притежава покорна и всеотдайна, беше още по-възбуждащо. Правеше го слаб. Правеше го силен. Ана сякаш преливаше в него, докато в стаята вече не съществуваха двама души. И вече нямаше място за нищо друго, освен за нея.

Той се отдръпна, целият тръпнещ от невероятното усещане, стреснат от подобно сливане. Но тя стоеше, с отметната назад глава и ръце обвити около него. В очите й имаше повече от желание, повече от знание. Беше приемане. Ана чакаше, тялото й пулсираше, докато мозъкът му отново се проясни. Тогава Дениъл я съблече.

Тънкият, почти прозрачен жакет, който носеше върху роклята си, падна като паяжина. Ръцете му преминаха като крило по раменете й, така че да почувства кожата, мускулите, структурата. И докато я галеше, опивайки се от трепета, който чувстваше под пръстите си, тя разхлаби вратовръзката му. Бавно, защото не бе в състояние да бърза, смъкна сакото от раменете му.

Нощният бриз нахлуваше през отворения прозорец, докато Дениъл свали ципа на роклята й. И роклята се свлече на земята. Ана дочу как той с мъка си пое дъх при вида на тялото й и почувства необяснима гордост. Сякаш я изпиваше глътка по глътка, сантиметър по сантиметър. Кожата й пламтеше под погледа му, докато ръцете му бавно слизаха по тялото й. Камеята, която й бе подарил, лежеше в трапчинката на гърлото й. Можеше да я проследи с пръсти и да почувства профила, изобразен на нея като жив. Дантеленото бельо, което носеше, лежеше като излято върху стройната й фигура, която се отразяваше върху стената от светлината на лампата и го караше да се чувства още по-нетърпелив да притежава онова, което вече му принадлежеше.

Пръстите й трепереха, когато откопча ризата му, ала очите й не се откъсваха от неговите. Ръката й мина по голото му рамо, а ризата падна на земята до роклята й.

Някъде в хотелчето иззвъня часовник и отброи часа, но те бяха глухи за всичко. Не ги интересуваше нито времето, нито мястото. С негласно съгласие легнаха на леглото.

Под тежестта им матракът жално изстена. Дениъл положи Ана под себе си, защото искаше да гледа лицето й. Можеше да остане така с часове, ала тя посегна към него.

Устни в устни, горещи, ненаситни, жадни. Плът до плът, тръпнеща, чувствена, изгаряща. Силуетите им играеха върху стената и се сливаха, сякаш бяха един. Вятърът отнасяше стоновете и въздишките им. Нощната птица все още пееше навън, но те не я чуваха. Светът бе затворен тук, в тази стая. Цялата земя им принадлежеше и те не искаха нищо друго. Амбициите вехнаха и умираха. И страстите умираха от чувства. Да дадеш, да вземеш и да обичаш. Да притежаваш и да бъдеш притежаван.

Дениъл зарови глава в косите й. Повече не можеше да направя разлика между уханието на Ана и уханието на полските цветя, което долиташе през прозореца. Нямаше нищо друго, освен Ана. Нямаше друг аромат, друг глас, друго дихание. Само Ана. Бавно, но страстно, той започна пътя си от шията й през дантелите на сутиена до гърдите й. Кръвта му кипна. Като я притискаше силно с ръка, премина с език по контура на гръдта. Краката им бяха преплетени. Дениъл захапа леко кожата й. Когато тя извика името му, това го изпълни с лудост и възторг.

Той намери зърното през коприната и го засмука, докато то стана твърдо и сладко в устата му, а тялото й сякаш омекна и се превърна във восък. Чуваше накъсаното й дишане. Сърцето му се качи в гърлото.

Продължи бавно и жадно да целува тялото й, докосвайки всички горещи точки, за който Ана не знаеше, че съществуват. С устни, език и ръце я водеше на онова безкрайно пътуване, откъдето няма връщане, докато тя не загуби напълно представа за реалността. Не бе предполагала, че мъчението може да бъде сладко, а удоволствието — болезнено. Кожата й бе мокра, когато Дениъл свали и последната бариера помежду им.

Беше пленница в клетка от наслади. Плуваше в някаква омара от удоволствия. Въздухът беше тежък, изпълнен с нега и мирис на любов. Където се докоснеха, избухваха пожари. Ана имаше чувството, че утре по тези места ще има рани. Брадата му боцкаше кожата на корема й. Тя зарови пръсти в косата му, а светлината на лампата превърна главата му в огнище.

Нейната се въртеше, ала тя се държеше здраво за кръста му. Двамата се търкаляха в едно преплетено кълбо от крайници, оголени нерви и стонове. Ана захапа рамото му. И преди Дениъл да се усети, просто се плъзна и го прие в себе си.

В главата й избухнаха нови светове и вселени. Звуци, светлини, звезди. Може би чуваше своето име от устните му, но не бе сигурна. По кожата й преминаваха светкавици. Може би това бяха пръстите на Дениъл. Тя отметна глава назад, изгубена в този свят на удоволствие и видя очите му. Дълбокото яркосиньо в тях потъна в тъмния огън на нейните очи. Там светеше любов. Ана се надигна и се удави в този океан от любов.

Бездиханна и изтощена, със затворени очи, тя все още се притискаше силно към него, опитвайки се да запази завинаги всичко преживяно — мирисът на Дениъл, усещането на голата му кожа до своята, звуците от дишането му, бързо и накъсано до ухото й, допирът на ръцете му, обгърнали я като в гнездо.

Точно това бе мястото, където искаше да бъде. И ако останалият свят и всички други необходимости за живот можеха да бъдат пренебрегнати, би го направила. Ако сега поискаше това от нея, щеше да му даде всичко, което иска.

Ръката му премина по гърба й в дълга, нежна ласка. Задоволство. Притежание. Ана потрепери, защото знаеше, че не може да предотврати нищо. Каквото и да станеше отсега нататък, тя щеше да принадлежи на Дениъл.

Тялото й бе така крехко и малко до неговото, че изглеждаше почти безтегловно. Дениъл чувстваше лекото треперене, последствие от страстта, която бяха изпитали заедно. Знаеше, че повече не може да живее без нея. Можеше да продължи да работи, да печели и да стяга примката около вратовете на конкурентите си, ала не можеше да диша повече без тази малка сериозна жена до себе си, чиито ръце все още държеше в своите.

Нека да бъде на твоето, тогава. По дяволите, помисли си той. Обърна се към нея, но продължи да я държи в прегръдката си.

— Утре ще дойдеш с мен. — Като хвана нежно главата й, Дениъл я отдръпна така, че да вижда очите й. — Ще опаковаме нещата ти, когато се върнем в Бостън. Няма да прекарам повече нито една нощ без теб.

Неспособна да говори, Ана го гледаше втренчено. Имаше остатъци от желание в очите му, примесено с ярост, която всеки миг щеше да избухне. Как щеше да се оправи занапред с мъж като Дениъл? Имаше чувството, че ще й трябват повече от няколко седмици, за да се научи.

— Утре?

— Утре. Пренасяш се в моя дом. Имаш ли да кажеш нещо друго?

Тя се замисли за миг, после се усмихна.

— Ще трябва да освободиш място в гардероба си.