Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (25)

Глава 24

Когато стигнаха до Херефорд, Дейвид настани двете жени в една стая в страноприемницата „Зеленият дракон“, а после побърза да предаде ранения разбойник на полицията. Джослин и Мари си поделиха кана освежаващ чай, докато чакаха Дейвид да се върне при тях.

— Какво ще стане с пленения? — попита го тя и му подаде чаша с чай.

— В Херефорд в момента се провежда съдебно заседание за преразглеждане на нерешените дела в графството — обясни й той, — така че ще го осъдят по бързата процедура. Може би до края на седмицата.

— Ще ни призоват ли като свидетели, за да разкажем за нападението?

— Няма да се наложи. Кочияшът и аз ще свидетелстваме по-добре от теб и Мари. Тъй като няма други престъпления, мога да поискам от съда да прояви снизходителност. Разбира се, нападенията и обирите по пътищата са сериозно престъпление, но след като вече съм лорд, мога да се надявам да издействам този нещастник да смени бесилката с каторга. — Дейвид неспокойно закрачи из стаята. — Време е да потегляме. Искам да стигнем до „Уестхолм“ преди да се е стъмнило.

— Разбира се — кимна Джослин и посегна към шала и чантата си. Внезапно осъзна, че старателно избягваше да го погледне в очите, както и той нея. Ако не успеят да преодолеят тази неловка стеснителност, престоят им в Херефорд можеше да се окаже твърде неприятен.

След четиридесет и пет минути езда, откакто бяха напуснали Херефорд, Дейвид започна видимо да се тревожи.

— Познаваш ли местността? — попита го Джослин.

— Почти стигнахме — кимна той. — По-старите землища от имението се намират след завоя на реката Уай, а тези тук наоколо бяха прибавени по-късно.

Каретата забави ход и се отби към тясната пътека, водеща до два каменни стълба. До единия от тях се виждаше празна къщурка, очевидно предназначена за пазачите. В полумрака пътеката лъкатушеше сред високи и клонести дървета, повечето от които съсухрени.

— Какви са тези дървета, Дейвид? — попита Джослин. — Не съм виждала такива.

— Испански кестени — веднага отвърна той, без дори да погледне през прозореца на каретата. — Посадени са преди две столетия. Пътеката с кестените е дълга почти километър.

Тялото му беше напрегнато като тетива на лък. Само преди ден тя бе отпуснала ръката си върху неговата, за да му демонстрира симпатията си, за да го подкрепи, когато той се завръщаше след толкова продължително отсъствие в своя роден дом, макар че доскоро го смяташе за завинаги загубен. А ето че сега не смееше да го докосне.

Каретата най-после спря пред предната врата на къщата. Дейвид изскочи навън и се огледа с напрегнато изражение. Джослин го последва, но за разлика от него тя огледа с интерес старинната фасада. Къщата бе достроявана в различни стилове, но местният камък с червени жилки свързваше отделните секции. Макар че й липсваше великолепието на „Чарлтън“, сградата бе много привлекателна, а хълмовете и горите наоколо бяха така красиви, както Дейвид й ги бе описвал с любов.

Земите около имението обаче бяха ужасно занемарени. Джослин зърна няколко опитомени сърни, които бяха избягали от парка и сега припкаха на воля сред буйните храсталаци.

Изразът на лицето на Дейвид оставаше някак си далечен и малко отчужден и Джослин можеше само да гадае за какво си мисли той. Докосна леко ръкава му и тихо рече:

— Ще влезем ли?

Той се сепна, после кимна разсеяно и двамата редом изкачиха широките стъпала. Дейвид няколко пъти почука с желязното чукче, оформено като лъвска глава. Ударите отекнаха на кухо в къщата.

— Очакват ли ни за днес? — попита Джослин, докато чакаха някой да им отвори.

Дейвид замислено огледа сградата.

— Изпратих съобщение, но ми се струва, че в „Уестхолм“ едва ли гъмжи от слуги.

След няколко минути вратата се отвори и на прага застана плешив мъж на средна възраст. Лицето му се озари от широка усмивка.

— Господарю Дейвид! Добре дошли у дома! — приветства го мъжът и ниско се поклони. — Или по-скоро трябва да кажа лорд Престън. Всички в къщата с нетърпение очакваме вашето завръщане.

Те пристъпиха във високото преддверие, облицовано с дървена ламперия. Дейвид се втренчи в мъжа и възкликна:

— Мили Боже, Стретън, нима това си ти? Да не би вече да си станал иконом?

Мъжът отново се поклони.

— Имам тази чест, милорд.

Дейвид се обърна към Джослин:

— Помниш ли, че ти разказвах за схватките между мен и брат ми? Стретън бе този, който най-често ме спасяваше от преследванията. — Сетне отново се извърна към иконома: — Радвам се, че ме посрещна стар познат. Вече не се надявах някой тук да си спомня за мен. Освен това съм доволен, че си се издигнал.

Подаде му ръка. Икономът за миг се поколеба, но стисна ръката му и здраво я раздруса. Джослин си помисли, че в този затрогващ миг старата дружба между тях се оказа по-силна от строгите изисквания на протокола.

— Това е съпругата ми, лейди Джослин — продължи Дейвид, — придружавана от камериерката си мадмоазел Рено. Надявам се, че си ни приготвил стаите?

— Да, милорд, но се опасявам, че няма да заварите нещата така, както бихте желали. Брат ви, последният господар на „Уестхолм“, не поддържаше имението. Освен това — Стретън се изкашля смутено, — заради… хм, заради странностите в поведението им — на лорд Престън и на господин Тимоти, трудно може да бъде убедена някоя от местните девойки да постъпи на работа като камериерка.

Дейвид смръщи вежди.

— Да не би ти да си единственият прислужник в имението?

— Не съвсем, сър. Адвокатите, които бяха упълномощени като изпълнители на завещанието, не искаха да бъде наеман нов персонал преди вашето пристигане в „Уестхолм“, но жена ми, която, между другото, е добра готвачка, остана да работи в кухнята, а две момичета от селото се отбиват почти през ден, за да й помагат в чистенето. — Икономът въздъхна. — Страхувам се, че ще е нужно доста време, за да се стегне къщата.

Джослин се огледа и забеляза царуващата навред разруха. Ламперията беше потъмняла и прашна, а мебелите, килимите и завесите — порядъчно износени. Нямаше съмнение коя бе причината за извинителния тон на иконома.

— Радвам се, че поне кухнята е в ред. Може ли да предадеш на жена ти да приготви нещо леко за хапване, да кажем — той погледна въпросително към Джослин, — след около половин час?

Тя кимна утвърдително, радостна, че ще има възможност да отдъхне след пътуването, да се измие и преоблече.

— Ще бъде изпълнено — поклони се Стретън и трикратно издърпа шнура на звънеца, за да й съобщи да отиде в кухнята, след което поведе новопристигналите към горния етаж.

За жалост спалнята, запазена за лейди Джослин, се оказа също толкова занемарена, както останалите помещения, но поне в нея имаше достатъчно простор, а овехтелите завеси и драперии все пак бяха наскоро изпрани. В страноприемниците се беше натъквала на далече по-неприятни и дори отблъскващи гледки. Мари обаче се оказа доста по-взискателна и докато разопаковаше багажа не спря да мърмори под носа си, но за щастие икономът не разбираше френски.

Джослин се спря до прозореца, за да огледа имението. Къщата бе кацнала като самотна птица на стръмен хълм, откъдето се откриваше прелестна гледка към полетата и горите, блестящи в момента от оранжевото зарево на залеза. В далечината се мержелееше лъкатушещата синкава лента на реката Уай. Макар че местният ландшафт не бе толкова начупен, както в планините на Уелс на запад от Херефорд, като цяло местността беше приветлива. Не бе чудно, че Дейвид страстно жадуваше да се завърне в Херефордшър, когато не беше на себе си след спирането на лаудана.

Нищо чудно да се окаже добър земевладелец, подобно на баща си. Е, може би няма да бъде привърженик на пищността и разточителството, но ще разбира от земеделските култури, ще надзирава посевите и добитъка, ще държи изкъсо слугите си и надзирателите на местните селяни, а освен това ще намира време да сподели по халба бира с някой арендатор, нито пък ще се срамува да изцапа дланите си, ако се наложи да върши черна работа.

Усмихна се при тази представа и се зае да огледа съседните стаи. Отляво откри малка дневна с ъглово изложение, така че от нейните прозорци се откриваха приятни гледки в две посоки. Друга врата водеше към просторна гардеробна, в която обаче Джослин завари само няколко празни скрина. Отвори следващата врата и се озова в друга спалня. На единственото легло тя видя оставени чантите с вещите на Дейвид, но никъде наоколо не откри собственика им.

Побърза да затвори вратата на спалнята му. Разбира се, редно бе двете най-просторни спални на етажа да бъдат запазени за господаря и господарката на имението. Хрумна й да провери дали не са ръждясали резетата, но се отказа и си припомни, че няма смисъл да бъде толкова мнителна. Сигурна беше, че Дейвид няма да я безпокои, след като не го правеше, докато нощуваше в нейния дом.

Въпросът, който я вълнуваше най-силно, се свеждаше до това кой ще я опази от самата нея?

 

 

Дейвид преглътна смутено, когато Джослин се присъедини към него в малкия салон, съседен на голямата фамилна трапезария. Младата жена изглеждаше по-свежа от всякога, прелестна като наскоро разцъфнало пролетно цвете. Този ефект се подсилваше от зелената муселинова рокля, която бе подбрала за вечерта, чудесно подхождаща на зелените точици в очите й и разкриваща нежната й шия и възбуждащата извивка на млечнобелите й рамене. От усмивката й се разбираше, че се бе възстановила от ужаса на нападението. По пътя към Херефорд тя бе напрегната като струна.

Домакинът си напомни, че истинският джентълмен не бива да се взира в деколтето на дамата си — или поне не бива да го виждат, че го прави — той издърпа стола й. Стретън предвидливо бе поставил приборите им под прав ъгъл, вместо в двата срещуположни края на масата.

— Ако знаех колко е запуснато това място, никога нямаше да те помоля да ме придружиш — извини се Дейвид, докато се настаняваше на стола си.

Тя се засмя.

— Това е палат в сравнение с къщата, която обитавах с леля и чичо във Фуенте Гуиналдо.

— Забравих, че ти си корав ветеран от Полуострова. — Запита се дали нещата щяха да бъдат по-различни, ако се бяха срещнали там. Може би тогава сърцето й е било свободно? Разбира се, преди две години не се очакваше той да умре от треска или от раните си, така че вероятно никога нямаше да се осмели да я ухажва.

Беше минало доста време, откакто пиха чай със семейство Морган, и двамата бяха изгладнели. Както икономът бе казал, съпругата му бе добра готвачка на прости ястия и храната бе вкусна и питателна.

— Добра храна, а виното е отлично — отбеляза Джослин, след като раздигнаха блюдата.

— Не съм изненадан — сухо отвърна Дейвид. — Сигурно и конете са породисти. Очевидно покойният лорд не се е скъпил за удоволствията си, пренебрегвайки всичко останало.

Джослин си избра една прясна праскова от купата с плодове и започна да бели мъхестата й кожа с остър нож.

— В тази къща не е ли имало господарка, след като майка ти я е напуснала?

— Не. Средният ми брат Роджър беше женен, но предпочиташе да живее в Лондон. Със съпругата си нямат деца и вдовицата му се е омъжила повторно. Уилфред също имаше съпруга, но преди няколко години тя умря при раждане заедно с бебето и оттогава той не можа да открие толкова отчаяна жена, която да се омъжи за него.

— Има ли достатъчно пари, за да се погрижиш за текущите нужди в имението? — Джослин отряза парче праскова и го изяде с явна наслада.

— Роули смята, че ще има, ако живея скромно и инвестирам всяко пени, за да спася имението — отвърна той, като в същото време единственото, което му се искаше, бе да целуне тази прелестна уста с вкус на сочна и ароматна праскова. — Ще са нужни години, за да се приведе всичко в ред, но може да стане, а само това има значение. — Завъртя отсъстващо чашата си с вино и се замисли за детството си в „Уестхолм“. Щастливите дни бяха повече от лошите. — За мен тази работа наистина ще бъде удоволствие.

— Да поговоря ли със Стретън за наемане на няколко прислужници? Сега похотливите ти братя вече ги няма и сигурно ще се намерят желаещи да работят в имението.

— Идеята е добра. Ще ти бъда благодарен за помощта.

— Обичам да наемам хора и да давам заповеди — кокетно се усмихна младата жена. — Ти самият каза, че съм една от най-оправните и властни жени, които си срещал.

— Думите ми бяха комплимент. — Никога не можеше да разбере защо някои мъже харесваха само жени, които са безпомощни като новоизлюпени пиленца.

За миг помежду им се установи напрегната тишина. После тя сведе поглед и каза някак си между другото:

— Това е най-странният рожден ден в живота ми.

— Мили Боже, нима това е прословутият двадесет и пети рожден ден? — възкликна Дейвид. — Знаех, че наближава, но не си спомнях точната дата. Двадесети август. Ще трябва да го запомня занапред.

Макар че навярно бе глупаво да споменава за някакво бъдеще, след като бракът им много скоро щеше да изчезне като утринна мъгла. Запита се дали някога ще се срещнат в Лондон и ще се поздравят любезно или може би ще си разменят писма веднъж в годината, сякаш никога не са били — макар и за кратко — съпруг и съпруга.

— „Уестхолм“ е прочут с винарската си изба и не се съмнявам, че има и шампанско — каза Дейвид като си напомни тъжно, че бракът все още не бе анулиран. — Да слезем ли да проверим какво е оставил Уилфред?

— Води ме. — Тя преглътна и последното парче от прасковата. — По-добре е един рожден ден да се празнува с шампанско, отколкото с изстрели и бандити.