Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bargain (The Would-be Widow), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 147 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Заложница на съдбата

Редактор: Красимира Борисова

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 16

Джослин се събуди на зазоряване. Единственият сън, който си спомняше, бе последният й валс с херцог Кандоувър. Вълнуващите моменти от наново преживяната сцена все още отекваха в нея, когато внезапно си припомни неудобното положение, в което се бе озовала.

Когато през септември Кандоувър се върне в града, тя все още щеше да бъде законна съпруга на Дейвид Ланкастър вместо богата вдовица и привлекателна партия за женитба. А това означаваше, че не можеше да започне любовна връзка с херцога. Въпреки че бракът й ще бъде в процес на анулиране, подобни отношения ще бъдат изневяра. Немислимо.

Младата благородничка стана с въздишка от леглото, като внимаваше да не събуди Изида. Приближи към прозореца, който гледаше към градината зад къщата. Трябваше да отложи мечтите и копнежите си. А ако Кандоувър срещне друга, докато тя очаква свободата си? Можеше завинаги да го изгуби. За разлика от родителите си, тя не бе непостоянна и лекомислена и може би никога нямаше да намери друг мъж, който дай подхожда точно толкова.

Почувства странно спокойствие. Ако го изгуби, значи така й е било писано. Можеше да направи компромис с някои от принципите си, но изневярата бе немислима. Дори и с мъж, когото търсеше от години.

Някаква фигура в градината привлече вниманието й. Дали бе майорът? Господи, наистина бе той. Облечен в цивилни дрехи, той се движеше бавно покрай пътеката, която обикаляше градината, подпирайки се на тежък бастун.

Вероятността да се нарани, в сравнение със среднощната му разходка по коридора на балкона на третия етаж бе минимална, но тя се разтревожи. Можеше да се спъне и да падне върху влажната земя. Ако не успее да се изправи, можеше да лежи с часове, преди някой да го открие. Можеше да изстине и да умре от пневмония…

Помисли си иронично, че позволява на майчинските си инстинкти да вземат връх. Майорът бе оцелял по време на война в чужда страна и едва ли щеше да пострада в лятна английска градина.

Все пак няма да е зле да отиде и да го пази. Облече се набързо, като избра семпла утринна рокля, която можеше да надене без помощта на Мари. Привърза косата си с панделка и слезе по тесните стълби.

От кухнята се носеше дразнеща миризма на печени кифли и тя влезе вътре. Под втрещените погледи на готвача и неговата помощничка взе две горещи кифлички със стафиди от печката, уви ги в носната си кърпичка и излезе, махвайки весело с ръка.

Когато слезе при майора, той започваше втората си обиколка. Поздрави я с приятелска усмивка.

— Станали сте доста рано, милейди.

Тя му се усмихна и напрежението й от неспокойната нощ изчезна.

— Както виждам, вие също.

Закрачи редом с него. Градината бе доста голяма и тя обичаше често да се разхожда по тази пътека. Ранната утрин бе свежа и приятна, върху листата и цветята дребните капчици роса блестяха като късчета кристал.

— Обичам това време на деня. Много е спокойно. — Той се усмихна приветливо. — Освен това твърдо вярвам, че човек трябва да се движи, колкото може повече, когато се възстановява от някоя болест, а е много по-лесно да го правя, когато наоколо няма кой да ме спре.

— Когато погледнах през прозореца и ви видях, мигом си ви представих как падате сред розовите храсти — призна младата жена. — Градинарят щеше да се разстрои, ако ви бе намерил в подобна поза, още повече, ако сте смачкал и цветята му.

— Значи сте дошли да проверите дали цветята и аз сме добре. — В топлите нотки на гласа му прозвуча одобрение. — Вие сте особено грижлива стопанка.

Тя се смути и извърна поглед към пътеката пред себе си.

— Няма нищо необичайно в това да се погрижиш за гостите си.

— Всъщност имах предвид градинаря. Сигурен съм, че много трудно се намират добри градинари. — Тонът му бе сериозен, но очите му се смееха.

Джослин избухна в смях.

— Луис работи тук поне от тридесет години. Срамота е да го накараме да си тръгне на тази преклонна възраст.

— Свършил е чудесна работа. — Дейвид махна с ръка към заобикалящите ги лехи с цветя и храсти. — Трудно е да се повярва, че сме в центъра на Лондон. Градината е толкова майсторски поддържана, че изглежда по-голяма, отколкото е.

— Беседката в далечния край е едно от любимите ми места. Идеална е за пикник или за четене в слънчев летен ден. — Подаде му едната от двете горещи кифлички. — Вземете тази кифличка, тъй като явно нямате намерение да се появите за закуска.

Той отхапа от кифличката и на лицето му се появи блажено изражение.

— В случай, че съм забравил да го спомена досега, вашият готвач е истинско съкровище.

— Имам късмет с прислугата — съгласи се тя. — След като не мога да имам „Чарлтън“, реших да превърна „Кромарти Хаус“ в колкото е възможно по-приятно място за живеене.

Дейвид я стрелна с поглед.

— Известно време ще имам удоволствието да се наслаждавам на уменията на вашия готвач. Възнамерявах скоро да си потърся квартира, но това няма да е необходимо, след като с вас трябва да живеем под един покрив. Съжалявам за неудобството.

— Няма нужда да се извинявате. — Тя преглътна една хапка от ухаещата кифличка със стафиди. — Къщата е достатъчно голяма. Ще се радвам да имам компания. — Особено с такъв приятен и възпитан компаньон. Погледна към изсечения му профил. Дейвид беше по-добър от брат. Нищо чудно, ако тя имаше брат, да не го харесва, колкото харесваше майор Ланкастър.

— Никога ли не сте имали компаньонка, която да живее с вас? — попита той. — Необичайно е привлекателна млада жена да живее сама в Лондон.

— Леля Лора Къркпатрик живееше с мен преди съпругът й да се върне от Континента. Много се ядоса обаче от скандалната сделка, която сключих с вас, и реши да посети имението си в Кент — жално отвърна Джослин. — Предполагам, че рано или късно ще се върне в града, но не знам точно кога.

— Надявам се да е скоро. Ще се радвам да я видя отново.

— Непременно ще я видите. Когато са в Лондон, „Кромарти Хаус“ винаги е бил дом на леля ми и нейното семейство. След като баща ми почина, тя остана да живее с мен, освен когато не придружава съпруга си с полка му. Когато леля Лора е с чичо Андрю, обикновено имам други компаньонки, но тя е любимата ми.

— Вие много приличате на нея.

— Надявам се. Тъй като тя има само синове, винаги се е отнасяла с мен като с родна дъщеря.

— Майка ви е починала, когато сте била малка, така ли?

Джослин се напрегна, както винаги, когато някой споменеше майка й.

— Почти не я помня — отвърна тя, избягвайки директния отговор.

— Съжалявам — тихо изрече младият мъж. — Аз имах щастието да имам баща достатъчно дълго, за да го опозная добре. Доставяше му удоволствие да ни обучава мен и Сали. Най-хубавите ми спомени от детството са тези, когато седяхме заедно с него в библиотеката, докато той ни преподаваше география, показвайки ни отделните страни и континенти на големия глобус или се разхождаме из ливадите около къщата.

В съзнанието на Джослин изникна внезапен спомен: майка й плете венче от пролетни цветя, после го поставя на главата й със смях и целувки. Тя преглътна с усилие, борейки се със сълзите, появили се незнайно защо и откъде.

— Изглежда баща ви е бил много мил човек с нежна душа. За разлика от братята ви.

— Разликите помежду ни са такива, че човек би помислил, че децата са сменени — съгласи се той. — Първият брак на баща ми е бил уреден. Майка ми е била съпругата, която е обичал.

Двамата замълчаха, докато дояждаха кифличките. Джослин го следеше с поглед. Въпреки че ходенето му струваше немалко усилия, той се справяше добре. Може би имаше право да твърди, че трябва да се движи, колкото е възможно повече. Цивилните дрехи, които бе носил в Белгия, сега висяха върху отслабналата му фигура. Той се облягаше тежко върху бастуна, но вече не изглеждаше немощен и болен. Всъщност с високия си ръст и широките си рамене майорът бе доста впечатляващ и хубав мъж.

— Мислех си за въпросите, които Крандъл зададе вчера — заговори Дейвид.

— Аз също. Забелязах, че не попита дали основанията за анулирането на брака ни са достоверни. Той се ограничи само с обсъждането на най-добрата стратегия за получаване на постановление за анулиране на брака.

Спътникът й сви рамене.

— Работата му е точно това — да брани интересите ви. Вероятно за него в този случай е по-лесно да не знае цялата истина.

Почувства се виновна, задето Дейвид заради нея трябваше да балансира на границата между истината и лъжата. Не й харесваше фактът, че трябваше да скрият истината, но това бе най-простото разрешение на взаимния им проблем.

— Има нещо друго, което Крандъл спомена и което много ме безпокои, Джослин — продължи Дейвид със сериозен тон.

— Да? — подхвана тя, тъй като той не каза нищо повече. Майорът пое дълбоко дъх. От вълнение забрави за миг официалностите и й заговори на „ти“:

— Аз не съм от най-желаните съпрузи, но ние официално сме семейство. Обмисляла ли си възможността да останем женени, както предложи той? — Спря и се извърна към нея. — Не знам какъв съпруг би искала да имаш, но ако желанието ти е да бъдеш обичана… е, мисля, че мога лесно да се влюбя.

Тя се закова на място.

— Не — прошепна. Двамата бяха станали добри приятели. Тя му вярваше и се чувстваше спокойна с него. Как можа той да предложи нещо подобно, което щеше да промени всичко помежду им, при това не към добро?

Мълчанието, надвиснало между тях, пулсираше от напрежение. Искаше й се да извърне глава, но не можеше. Той се бе надвесил, скръстил ръце върху дръжката на бастуна и впил питащ поглед в очите й. Майор Ланкастър бе силен мъж, духовит, интелигентен и почтен. Какво ли би било усещането да бъде обичана от него?

При тази мисъл почувства, че се задушава. Та тя не искаше любовта му! Приятелството бе много по-безопасно и трайно чувство.

— Не — повтори тя. — Аз… много ви харесвам, но не като съпруг.

Той застина и тя се изплаши, че го е разгневила. Вместо това след колебание, което й се стори безкрайно, той й се усмихна топло.

— Подозирах, че реакцията ви ще бъде такава, но щеше да е глупаво да не попитам. — Протегна ръка. — Да си изпросим още някоя и друга кифличка от вашия готвач?

С глава, замаяна от облекчение, тя го хвана под ръка и те се запътиха към кухнята. Джослин не бе осъзнавала колко много цени приятелството му, докато за миг не си помисли, че завинаги го е изгубила.

 

 

Нейно благородие бе напълно права, когато каза, че беседката е чудесно място за четене през горещите летни следобеди, но Дейвид дори не гледаше към последния брой на „Морнинг Кроникъл“. Вместо това погледът му се рееше разсеяно над лехите с розите. Припомни си как двамата с Джослин се разхождаха тази сутрин по тази пътека. Семпло облечена, със светлокафяви къдрици, които улавяха слънчевите лъчи, тя бе невероятно щастлива и спокойна.

Решил, че сега е най-подходящият момент да изпита чувствата й, той бе повдигнал въпроса за бъдещето на брака им и изражението й мигом се бе променило, превръщайки я в едно уязвимо и уплашено момиче. Оттогава напразно се опитваше да разбере реакцията й. Тя не бе обидена. Изненадана — да, дори може би шокирана, но имаше и още нещо.

Страх? Сигурно грешеше. Но каквото и да бе помрачило погледа й, в онзи миг тя не приличаше на жена, влюбена в един мъж и принудена да съобщи на друг кандидат, че няма надежда. Възраженията й извираха от някакъв по-дълбок и по-тайнствен източник.

Дейвид едва бе устоял на импулса да я сграбчи в прегръдките си и да я увери, че с него тя ще бъде в безопасност. Подобен жест със сигурност щеше да бъде погрешен, затова той бе разведрил обстановката и бе възнаграден с усмивката й.

Да завоюва сърцето й щеше да бъде все едно да примами пеперуда да кацне на дланта му. Изискваха се търпение, нежност и може би някоя и друга молитва.

Дали обаче щеше да бъде достатъчно? Оставаше му единствено да се надява и да се моли.

 

 

Лейди Лора Къркпатрик се протегна с наслада, после се настани удобно зад масичката до прозореца на спалнята си. Копринената й роба прошумоля край нея. Подносът със закуската, която бе поръчала, бе поставен върху масата, а сутрешната поща бе подредена грижливо до каничката с кафе. Писмото най-отгоре бе надписано с елегантния нетърпелив почерк на Джослин.

Тя разчупи печата и се усмихна, когато до слуха й достигна плисъкът на вода в съседната стая. Имението Кенингтън се намираше встрани от главния път от Дувър до Лондон. Полковник Андрю Къркпатрик бе пристигнал късно предишната нощ с пощенския кораб, прекосил Ламанша. Срещата бе неочаквана и за двамата и бе много сърдечна и радостна. Прашен и небръснат от пътя, Андрю не бе губил време и веднага се бе пъхнал в леглото при жена си. Споменът за това, което последва, я накара да се изчерви до пръстите на краката си.

Сияеща като романтично влюбена ученичка, макар и не толкова невинна, Лора прегледа набързо първия лист, ухаещ на жасмин, от писмото на племенницата си. От гърдите й се изтръгна вик на радост, тъкмо в мига, когато съпругът й влезе в спалнята, бършейки с кърпа току-що избръснатото си лице. Той бе мъж със силна и широкоплещеста фигура и под кадифения халат се движеше с енергията и жизнеността на човек, много по-млад от своите петдесет години.

— Добри ли са новините, любов моя?

— Възможно най-добрите, Дрю. Получи ли писмото, в което ти писах, че Джослин се омъжи за Дейвид Ланкастър?

Съпругът й изпусна кърпата.

— Мили Боже, не! Кога е станало това? Последното, което чух, бе, че Ланкастър е смъртоносно ранен и изпратен да умре в Лондон.

Докато си пиеха кафето и похапваха от препечените филийки, намазани с мед и масло, тя му обясни как племенницата й бе разрешила проблема с женитбата си.

— Направили са му операция и Джослин пише, че се възстановява много добре. Безкрайно се радвам! Той ми беше любимецът.

— На мен също. — Полковникът въздъхна. — Много загинаха при Ватерло. Но британските офицери са замесени от кораво тесто. Може би си чула, че Майкъл Кениън е бил на смъртно легло? Също като майор Ланкастър го е споходило чудотворно избавление благодарение на Катерин Мелбърн, която се е грижила за него в Брюксел след битката.

— Чудесно! — Споменаването на приятелката й Катерин й напомни за дългите часове, когато двете работеха в болниците в Испания. С Божията помощ дано не им се наложи отново да превързват раните на умиращи млади мъже.

Лора и Дрю забравиха за закуската и се унесоха в спомени за общи приятели, някои от които вече не бяха между живите, а други се бяха завърнали невредими. След голямата битка новините достигаха трудно, но най-накрая се разбра пълният списък на загиналите.

— И сега, когато палавата ти племенница няма шанс да бъде вдовица, какви са намеренията й спрямо Дейвид Ланкастър? — попита Дрю, след като си размениха последните новини.

Лора отново погледна към писмото.

— Тя се надява да се прекрати брака. Жалко. Смятам, че Дейвид би бил прекрасен съпруг за нея, но понякога се питам дали тя не се страхува от брака и затова не се обвързва с никого.

— Подозирам, че тъкмо това е причината за завещанието на брат ти — замислено продължи Андрю. — Да я принуди да се омъжи, тъй като се е боял, че големият скандал в семейството им може да я превърне в стара мома за цял живот.

Лора примигна.

— Дрю, ти наистина си много проницателен. Сигурна съм, че си прав. Това обяснява всичко. Колко непочтено от страна на Едуард!

— За мъртвите или добро, или нищо — заяви съпругът и.

— Предполагам, че ще трябва да се върна отново в Лондон като компаньонка — със съжаление отбеляза Лора. Предпочиташе да остане в Кенингтън. Съпругът й разполагаше с няколко свободни седмици, преди да се върне в полка си, и един втори меден месец в провинцията щеше да бъде прекрасно преживяване.

— Защо, за Бога, двойка младоженци ще се нуждаят от компаньонка? — ухили се Андрю. — Ако не си там, може би ще се сближат дотолкова, че да решат да останат женени.

— Може би — намръщи се съпругата му. — Но се боя, че възмутителният начин, по който Джослин използва Дейвид, може да го отврати от нея.

Гъстите вежди на полковник Къркпатрик се извиха нагоре.

— И ти смяташ, че постъпката на племенницата ти е възмутителна? Нима това е същата лейди Лора Кендъл, която ме молеше да я отведа в Гретна Грийн, когато баща й отказа да ми я даде за жена?

— За Бога, никога не го казвай на Джослин! Години наред се опитвах да изграждам образа си на благовъзпитана и почтена дама. Ще ми натяква, ако разбере каква непокорна и луда глава съм била. — Очите й заблестяха. — Макар че трябва да призная, че ако баща ми не бе капитулирал, щях да те отведа в Шотландия.

Погледите им се срещнаха и двамата за миг се потопиха в най-съкровените си спомени. За повече от двадесет години като съпруга на офицер бракът им не само бе оцелял, но и бе укрепнал. Те бяха танцували на баловете в португалските дворци и яли мършави испански пилета в кирпичени колиби. Останала сама, понякога Лора прекарваше дълги мъчителни часове в очакване на най-лошата вест. Веднъж бе защитила себе си и малките си синове от бандити, насочила към тях пистолет с двете си треперещи ръце.

Това бе много вълнуващо, но лейди Къркпатрик вече жадуваше за нов етап в живота си. Изпълнен със спокойствие и сигурност, с лениви закуски и продължителна езда сред хълмовете на Кент. А когато момчетата й се оженят и народят деца, тя ще ги глези безумно. Андрю, Бог да го благослови, сигурно ще ги глези още повече.

— Би било чудесно, ако Джослин и Дейвид се влюбят един в друг — забеляза лейди Къркпатрик, като се върна в настоящето. — Тя се нуждае от мъж, който няма да се опитва да я промени, но и няма да й позволи да му се качи на главата.

Андрю прегърна съпругата си през кръста и започна нежно да хапе ухото й.

— Жените от семейство Кендъл никога не са могли да устоят на офицерите. На Джослин ще й бъдат нужни още двадесет години, за да стане красива като леля си, но и сега е достатъчно хубава, за да омае младия Ланкастър. Надявам се само, че няма да разбие сърцето му. Той не е от онзи тип мъже, които се отнасят несериозно към любовта.

Ръката му се плъзна чувствено по копринения й пеньоар и се спря на една от гърдите й.

— А сега ще спрем ли да приказваме за досадната ти племенница?

Лора се засмя и се извърна към съпруга си.

— Досадна? — шеговито повтори тя. — Но ти винаги си харесвал Джослин.

— В момента определено не я харесвам. — Устните му посрещнаха нейните и той промърмори: — Припомни ми докъде бяхме стигнали миналата нощ.

Андрю бе прав: Джослин не се нуждаеше от компаньонка. Двамата с майор Ланкастър щяха сами да се справят със ситуацията.

А леля й имаше много по-интересни занимания.