Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bargain (The Would-be Widow), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 147 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Заложница на съдбата

Редактор: Красимира Борисова

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 13

— Моля! — едва успя да промълви Джослин.

— Ти си една безсрамница! Какви са тези глупости, че си се омъжила? Та едва миналата седмица нямаше никакъв кандидат! — Присвитите очи на графинята заприличаха на две ивици. — Или си си купила съпруг, някакъв зестрогонец, който е съгласен да те вземе въпреки коварството и лошия ти характер?

Джослин бе потресена от злобата, която се изливаше върху нея. Макар че двете с графинята не се харесваха, досега поне успяваха да се държат цивилизовано и учтиво една с друга. Но пък и досега Елвира не е била заплашвана от възможността да бъде лишена от богатството, което се надяваше да наследи съпругът й.

Леля й пое дъх, за да се впусне в нова атака, когато в стаята се чу студен глас:

— Ще бъдеш ли така добра да ни представиш, Джослин?

Тя бе забравила за Дейвид, но отстъпи настрани, за да може леля й да види, че е нахлула в стаята на джентълмен. За нещастие на графинята не й бе до благоприличие. При вида на майор Ланкастър от гърлото й се изтръгна ниско ръмжене.

— Дейвид, това е леля ми, графиня Кромарти — рече младата жена, съжалявайки с цялото си сърце, че не може да му спести тази неприятна сцена. — Лельо Елвира, позволи ми да ти представя майор Ланкастър. — Тя нарочно представи леля си на Дейвид, защото бе убедена, че графинята, която стриктно държеше на ранга в обществото, ще го приеме като обида, каквато всъщност и беше.

— Значи вие сте този, който играе важна роля в този фарс! — с възмущение възкликна Елвира. — Никога не съм чувала за вас! Вие сте никой!

Дейвид направи безупречен поклон пред графинята.

— Разбира се, едва ли бихте одобрили факта, че племенницата ви се е омъжила за човек без знатно потекло и богатство. С нейната красота, произход и очарование тя би могла да вземе за съпруг най-изтъкнатия благородник. Всъщност и аз самият неведнъж съм го изтъквал пред моето скъпо момиче.

Високият и представителен млад мъж пристъпи напред и обви с ръка раменете на Джослин.

— Напълно съм съгласен с вас, че не съм достоен за съпругата си. Но любовта не знае граници, а нашата издържа проверката на времето. След като чувствата ни не се промениха, аз се предадох на изкушението и помолих Джослин да се омъжи за мен.

Неговото „скъпо момиче“ се взираше в него с безмълвен потрес. Той я дари с предана усмивка и скришом й смигна.

— Споделям мнението ви, че нито един мъж не е достатъчно добър за племенницата ви, лейди Кромарти. Мога единствено да се закълна, че ще прекарам живота си, опитвайки се да бъда достоен за нея.

Смайването на Джослин за малко да премине в неконтролируем смях. С огромно усилие на волята тя се овладя и изрече с мил глас:

— Дейвид, скъпи, колко мило се изразяваш! Като че ли всяка жена не би била горда да бъде твоя съпруга. — Извърна се към леля си и пламенно додаде: — Подобно благородство, такива високи принципи и морал нямат цена. Освен това съпругът ми притежава и лъвско сърце — знаеш ли, той е герой от Ватерло. — Плъзна ръка около кръста на мъжа си и оброни глава на рамото му. — Аз съм най-щастливата жена на този свят!

Елвира се вторачи слисано във влюбената двойка. Бе очаквала всичко друго, но не и гледка на взаимно обожание. И макар че досега не бе чувала за майор Ланкастър, той безспорно бе истински джентълмен.

— Значи вие се обичате от дълго време?

— О, ние се познаваме от цяла вечност — безцеремонно заяви Дейвид. — Но разликата в положението ни в обществото и войната ни бяха разделили. — Отправи към Елвира най-невинната си усмивка. — Надявам се, че ще ни пожелаете щастие.

— Тази работа ми се струва съмнителна — изсумтя Елвира. — Нямаше обявяване на годежа в църквата, не е присъствал никой от семейството. Най-малко трябваше да поканиш Уилъби и мен. Като глава на семейството негово задължени е да те предаде на младоженеца.

Джослин направи трагична гримаса.

— Кажи на чичо, че не съм искала да го обидя. Нямаше време, за да организираме по-голяма сватба. Дейвид беше сериозно болен. Всъщност животът му висеше на косъм, а, повярвай ми, той притежава силно чувство за чест, за да не ми позволи, да се омъжа за него.

Лейди Кромарти не изглеждаше много убедена.

— Всичко това звучи мило и романтично, но как се запознахте?

— Беше много любезно от твоя страна да ни засвидетелстваш уважението си, лельо Елвира, но не мога да ти позволя повече да уморяваш съпруга ми — твърдо отвърна Джослин, решила, че представлението и без това е стигнало твърде далеч. Отдръпна се от Дейвид и разклати шнура на звънеца.

Дъдли се появи почти незабавно. Джослин подозираше, че при по-близка инспекция ще открие шпионска дупка в ухото му.

— Моля те да съпроводиш графинята до долния етаж. Съжалявам, че няма да те придружа, лельо, но със съпруга ми обсъждаме много важни въпроси. — Хвана Дейвид под ръка и запърха настойчиво с мигли.

След тази безцеремонна покана да напусне стаята графинята се извърна рязко и профуча така бързо покрай Дъдли, че перата й го удариха през лицето.

Джослин изчака стъпките й да заглъхнат, след което се отпусна в креслото и избухна в смях.

— Сега вече знам защо не умряхте от раните си, майоре — рече тя, след като успя да си поеме дъх. — Очевидно сте роден, за да свършите на бесилката. Никога през живота си не съм чувала толкова полуистини накуп. Познавали сме се били „от цяла вечност“, как пък ли не!

— Това е резултат от юридическото ми обучение, скъпа. Опитният адвокат си служи ловко с думите, за да убеди всеки разумен човек, че черното е бяло. Ако си спомните думите ми, ще се уверите, че всъщност не съм казал каквато и да било лъжа. — Дейвид приседна на леглото и лека усмивка заигра на устните му. — Ако аз съм роден, за да свърша на бесилката, то пък вие сте родена, за да блестите на сцената на „Друри Лейн“. Бързо навлязохте в ролята си.

— Наистина много лошо от моя страна — отвърна Джослин без капка съжаление. — Но как може леля Елвира да си позволява да се държи по този начин в собствения ми дом!

— Винаги ли сте толкова „любезни“ една с друга?

— Тя се е омъжила за чичо ми, когато съм била на две години. Разказвали са ми, че когато сме се срещнали за пръв път ме вдигнала на ръце, за да демонстрира майчинския си инстинкт, а аз съм я ухапала по носа. Оттогава отношенията ни непрекъснато се влошават.

Той се усмихна.

— Лейди Кромарти беше права. Вие наистина сте безсрамница.

Джослин му се усмихна най-невъзмутимо.

— Желанието ми да купя земя е най-важната причина да запазя наследството си, но ако трябва да съм честна, втората причина е твърдото ми намерение да не позволя на леля Елвира да се добере до него. — В този миг й хрумна една мисъл. — Ако анулираме брака си, тя ще може ли да оспори с основанието, че всъщност не съм била омъжена?

Дейвид сви рамене.

— По принцип всеки може да съди всеки за всичко. Не мисля обаче, че тя може да спечели, но предполагам, че ще е по-добре да обсъдите подробностите с вашия адвокат. Как смятате, чичо ви ще ви призове ли в съда? Дори и да не спечели делото, борбата ще бъде прекалено скъпа и болезнена.

— Уилъби вероятно ще направи това, което Елвира желае. Той е мил и приятен човек, но е под чехъл. — Младата жена се замисли за вероятността от съдебно дело. Време бе да се консултира с адвоката си Джон Крандъл. Във всеки случай един граждански процес за имуществен спор няма да бъде толкова ужасен, колкото едно бракоразводно дело.

Посещението на Елвира я накара да се замисли за бъдещето.

— Какво ще правите, след като се освободите от формалния ни брак?

— Още не съм мислил за това. Вероятно ще се върна в армията. Мисълта за гарнизонна служба не ме въодушевява особено, но не съм сигурен, че ставам за друга работа. — Майорът се усмихна тъжно. — Разбира се, в армията може и да не ме искат. Сега, след като Бонапарт е окончателно победен, ще се намали численият състав.

Тя се намръщи.

— Струва ми се нечестно, ако мъжете, които спасиха Англия, бъдат изхвърлени като… непотребни вещи.

— Ще приемаме живота по-лесно, ако не очакваме всичко в него да бъде честно.

На вратата се почука и Дъдли влезе в спалнята.

— Дошъл е доктор Кинлок, за да види майор Ланкастър.

Кинлок влезе почти веднага след иконома, крачейки с обичайната си припряност. Рунтавите му вежди се повдигнаха при вида на уютната сценка, разкрила се пред смаяния му поглед.

— Мислех днес да се отбия по-рано, но по всичко личи, че загрижеността ми за здравето ви е била напразна.

При появата на хирурга Дейвид се изправи.

— През следващите две седмици може и да не мога да яздя или да марширувам тридесет километра, но се чувствам добре. Напълно.

— Вашето мнение не се брои, майоре — усмихна се Кинлок. — Аз съм лекарят и аз ще кажа дали сте добре или не.

Джослин разбра, че хирургът се кани да го прегледа и се изправи.

— Ще се видим по-късно, майор Ланкастър. Да помоля ли адвоката си утре да се срещне с нас?

— Колкото по-рано, толкова по-добре — въздъхна Дейвид.

Когато излезе от стаята, младата жена осъзна, че е прекарала с него повече време, отколкото бе възнамерявала. Компанията му наистина бе много приятна. Жалко, че не можеше да го направи свой брат, но в такъв случай Сали Ланкастър трябваше да й стане сестра, а това вече бе немислимо.

Дейвид и Кинлок проследиха с възхитени погледи елегантното оттегляне на лейди Джослин.

— Тя е много красиво и добро момиче — отбеляза хирургът със силния си шотландски акцент, преди да се заеме с прегледа на пациента си.

— Имате физика на истински бик — рече Кинлок след като приключи внимателния оглед, включващ преслушване на сърцето през тръба от твърд картон. — Раната е почти зараснала и няма признаци за инфекция. Освен това отказването от опиума е преминало без странични ефекти. Трябва да призная, че вчера бях доста загрижен.

— Аз също — призна Дейвид.

— Няма да си губя времето да ви давам инструкции относно възстановяването ви, след като и без това ще направите това, което сам си решите. — Хирургът се намръщи изпод рунтавите си вежди. — Предполагам, че притежавате достатъчно здрав разум, за да се храните добре, да почивате често и да не се преуморявате, нали?

— Не се тревожете. Имам известен опит с раните и възстановяването. Няма да направя нищо глупаво. — Изгледа сериозно хирурга. — Дължа ви много повече, отколкото някога ще мога да ви платя. Надявам се знаете, че много ценя това, което направихте за мен.

— Не благодарете на мен, а на сестра си. Тя не се отказа, макар че всички се бяха отчаяли. Сестра ви е опасно момиче. Накара да ми се разтреперят мартинките. — Кинлок топло се усмихна. — Не съм направил нищо особено, освен че ви прегледах по-основно. За нещастие лекарите в болницата вече са били решили, че сте безнадежден случай.

— Подценявате уменията си. — Дейвид завърза колана на халата си, доволен, че прегледът е приключил. Фактът, че бе почти здрав, не означаваше, че лекарското опипване не боли. — Предполагам, че повече няма да идвате?

— Следващата седмица ще сваля конците, но с изключение на това, няма да се нуждаете повече от мен, майоре. — Кинлок затвори рязко медицинската си чанта. — Трябва да тръгвам за „Сейнт Бартоломю“. Днес ме очакват седем операции.

Дейвид протегна ръка.

— За мен бе удоволствие.

Ответното ръкостискането бе силно и енергично.

— Удоволствието бе изцяло мое. Наред с всички неуспехи в живота на лекаря, истинска награда от време на време е, да се постигне успех. — Усмихна се с дяволита, момчешка усмивка. — Освен това лейди Джослин вече ми плати скандално високата сметка, която й изпратих. Това ще подсигури медикаменти за благотворителната ми практика за цяла година напред. Желая ви приятен ден.

След като Кинлок си тръгна, Дейвид се изпъна върху леглото, като внимаваше да не натиска все още бодящия го гръб. Значи лейди Джослин бе платила хонорара на лекаря. Може би само по себе си парите не бяха от значение за такава богата жена, но това бе още един знак за благородството й въпреки жестоката шега, която съдбата й бе изиграла. Тя бе дама в пълния смисъл на тази дума.

Младият мъж затвори очи. Чувстваше се безкрайно уморен. Джослин бе всичко, за което мъжът можеше да мечтае. Бе негова съпруга, а той й помагаше да се отърве от нежеланото му присъствие. Наистина бе проклет глупак.

Ала в действителност нямаше избор. Лейди Джослин Кендъл, единствената и богата дъщеря на граф Кендъл, не бе родена да бъде съпруга на офицер с половин заплата, без никакви средства и перспективи.

 

 

Когато в късния следобед Сали Ланкастър влезе в стаята на брат си, тя толкова се зарадва като го видя на крака, че едва се сдържа да не го притисне силно в обятията си. Една гореща прегръдка обаче едва ли щеше да бъде най-подходящото лечение за един инвалид. Ограничи се да грабне ръцете му и да ги стисне силно.

— Ще се оправиш напълно, нали?

— От тази сутрин вече съм толкова здрав, че не представлявам интерес за доктор Кинлок — усмихна се той. — Няколко седмици питателна храна и ще бъда като нов. И всичко това го дължа на теб, Сали. Всички ме бяха отписали, включително и аз самият. Но ти не се отказа.

Тя му отправи игрива усмивка.

— Помогнах ти от егоистични подбуди, Дейвид. Кой друг ще ме търпи, освен ти?

— Много мъже биха били щастливи да бъдат с теб. — Посочи й с ръка да седне. — Сега, след като имаш независима издръжка и не се налага да бъдеш учителка, за да преживяваш, какво искаш да правиш? Обмисляла ли си възможността за брак?

Въпросът му я изненада.

— Със сигурност споразумението за издръжка ще бъде прекратено, след като скъпата лейди Джослин не се сдоби с мъртъв съпруг, за какъвто сключи сделката.

— Днес обсъждахме този въпрос с нея. Тя не възнамерява да анулира нашето споразумение. Женитбата й действително я улеснява да постигне целта си — да запази само за себе си наследството си. Разбира се, по-продължителното ми пребиваване в нейната къща създава и ще създава доста усложнения, но не чак толкова сериозни, защото се бяхме разбрали по всички въпроси.

— Нали вашият брак е само формален, за да се сдобие тя със законно основание да наследи баща си? — сърдито попита Сали. — Тази жена има ледено сърце.

Дейвид смръщи вежди, огорчен от прекалено бурната реакция на сестра си.

— Наистина ли никак не я харесваш?

Сали обаче заговори сковано, защото си припомни, че брат й всъщност не бе виждал проклетата си съпруга в истинската й светлина:

— Все още не я познавам достатъчно. — Замисли се за миг, търсейки някакви положителни черти в характера на снаха си. — Лейди Джослин отделя доста внимание на дома си и на прислугата си. Освен това беше така любезна да ми изпрати бележка тази сутрин, за да ме уведоми, че си започнал да се възстановяваш от зависимостта си от опиума, което бе огромно облекчение за мен.

Въпреки решението си да прояви повече възпитание и благост, все пак накрая Сали не успя да се въздържи и вметна с язвителен тон:

— Но кръвта ми закипява, честно казано, само при мисълта, че до края на живота си ще бъда принудена да я търпя, ако завинаги остане свързана с теб.

Дейвид още повече се намръщи. Тъкмо се канеше да й отвърне подобаващо строго, когато откъм вратата го прекъсна един отривист женски глас:

— Не е необходимо да се опасявате от това, госпожице Ланкастър. — Лейди Джослин влезе в стаята с вестник в ръка. — Ние с брат ви обсъдихме всички възможности за анулиране на нашия брак, така че кръвта ви може да продължи да циркулира необезпокоявано във вените ви.

Лицето на Сали пламна. Почувства се ужасно неудобно. За съжаление тя винаги бе по-добра в нападение, отколкото в извиненията, затова хапливият език отново бе пуснат в действие:

— Чудесно! Ако е възможно да се анулира бракът ви, предполагам, че вие повече няма да сте заплаха за живота на Дейвид.

— Сали, престани! — гневно извика той.

— Не се тревожете, майоре — спря го лейди Джослин с влудяващо спокоен тон. — Сестра ви не за пръв път ми отправя подобни обвинения. Прекомерната й загриженост за вас вероятно действа много възбуждащо на въображението й. — Тя остави вестника на масичката. — Мисля, че ще се зарадвате, ако хвърлите един поглед на последните известия. Моля ви да ме извините, че прекъснах братския ви разговор.

— Моля ви, почакайте, лейди Джослин — обади се Дейвид. Подразнена още повече от властната нотка в тона на офицера, домакинята го изгледа хладно.

— Да, слушам ви, майор Ланкастър.

Сали не можеше да отрече умението на лейди Джослин да демонстрира вродените си аристократични обноски, когато бе най-необходимо. Човек можеше да си представи колко поколения от рода Кендъл преди нея са били нужни, за да наследят техните потомци това изтънчено изкуство да бдят над фамилната чест. Нямаше съмнение, че в този миг предшествениците й биха се гордели с нея.

Дейвид обаче не се отказваше така лесно от плановете си.

— Вие двете защо не приберете кинжалите си?

Надвисна неловка пауза, прекъсната, след продължителен размисъл, от леденото прецеждане на лейди Джослин:

— Вашата сестра си е втълпила, че застрашавам съществуването ви. Или че се забърквам в сантиментална история с вас. Очевидно има склонност да вижда опасности там, където ги няма.

Сали повече не можеше да се сдържа.

— Опасности, където ги нямало, така ли! Дейвид, никак не ми се искаше да го научаваш, но трябваше насила да я убедя да те приюти в къщата си. След като получи онова, което искаше, да те ожени за себе си, тя не искаше нищо друго, освен да издъхнеш в онази отвратителна болница, за да не затрудняваш егоистичното й живуркане.

Вцепенен от изненадата, Дейвид мрачно изгледа съпругата си.

— Вярно ли е това?

Сали обаче още не бе свършила.

— Когато ми връчи първата четвърт от годишната ми издръжка, аз я попитах дали това не са тридесет сребърника. — Измери снаха си с гневен поглед. — Твоята скъпа женичка ми отвърна, че среброто било само за простолюдието, а пазарувала винаги в злато.

— Наистина ли сте казали това? — удиви се Дейвид. Сега бе ред на лицето на лейди Джослин да се покрие с ярка червенина.

— Опасявам се, че точно това заявих. — Внезапно надменната дама с лед във вените изчезна и на нейно място се появи уплашено момиче, заловено в измама.

За изненада на Сали, брат й избухна в бурен смях.

— Не съм виждал по-глупава женска свада!

В него се впериха два чифта разярени женски очи. Разбира се, Сали отново се оказа по-бърза в реакциите си:

— Какво искаш да кажеш?

— Вие двете сте най-способните и най-деспотичните жени, които познавам. Съвсем естествено е, когато кръстосате шпаги да демонстрирате най-лошите си черти. — Той поклати глава с насмешлива гримаса. — Който твърди, че жените са по-слабият пол, явно не се е сблъсквал с вас двете. На бедния мъж не му остава нищо друго, освен да се съгласява с всичко и да се надява да не бъде изподран от ноктите ви.

— Не вярвайте нито на дума от брътвежите му! — кисело осведоми Сали надменната аристократка. — Обикновено Дейвид е разумен, в сравнение с повечето мъже, но когато си науми нещо трябва да се вдига бяло знаме.

— Вече забелязах тази особеност на характера му — недоволно присви устни лейди Джослин. — Всъщност ние двете като че ли за пръв път сме на едно мнение.

Сали неловко се усмихна и скептично процеди:

— Което не ме радва особено.

Дейвид пое ръката на сестра си в своята длан.

— Сали, струва ми се, че прекаляваш. Сигурно си въобразяваш, че лейди Джослин е твой враг, предвид необичайните обстоятелства около нашата сватба. Само че грешиш. Ако тя искаше да ми причини зло, снощи можеше да ме остави да се прекатуря през перилото на коридора пред стаята ми. Тогава тя наистина щеше да овдовее много скоро.

Сали трепна изплашено, защото моментално си представи смъртоносното падане.

— Ти си бил на крачка от смъртта!

— Разсъдъкът ми бе помрачен и очевидно съм бил способен на всичко. Но Джослин ме опази от падането и ме отведе в леглото си. — Пристъпи към жена си, за да хване и нейната ръка. — През най-тежките дни от боледуването ми тя се грижеше лично за мен, макар че бяхме почти непознати. Не вярвам, че щеше да бди по-неотстъпно, дори и ако бяхме женени от двадесет години.

— Нима вие… наистина сте се грижили като медицинска сестра за моя брат, лейди Джослин? — смая се Сали.

— Да, макар че съм доста изненадана от това, че той помни такива подробности. — призна Джослин. — През повечето време не беше на себе си.

Пред очите на Сали изплува споменът от деня, когато те се бяха оженили. Тогава тя лекомислено бе отказала помощта й. При тези обстоятелства Джослин трудно можеше да бъде упреквана, че не бе предложила да отведат Дейвид в дома й. Сали явно се бе проявила като глупачка. Но въпреки това или може би точно по тази причина сега й бе дяволски трудно да погледне снаха си в очите.

— Дължа ви извинение. Това, което казах, беше отвратително.

Според Сали сега трябваше да се очаква, че непоносимо гордата и властна аристократка няма да пропусне възможността да сипе сол в раната на зълва си. Но вместо това лейди Джослин се задоволи със суха и унила констатация:

— Да, но не може да се отрече, че бяхте предизвикана от необичайните обстоятелства. Нека да забравим за случилото се.

Двете жени размениха предпазливи погледи през главата на Дейвид, който все още ги държеше за ръце.

— Вие притежавате удивителната дарба да ме изкарвате от нерви и ме принуждавате да изричам ужасни слова. Ако леля ми Лора ме бе чула, незабавно щеше да ме изпрати в леглото и за наказание да ме остави без вечеря за месец. Искате ли да се престорим, че изтеклата седмица не е съществувала и да започнем всичко отначало? — Тя й подаде с усмивка свободната си ръка. — Добре дошла. Колко е хубаво, че се отби при нас.

Сали отново забеляза онова, което наскоро й бе направило силно впечатление: лейди Джослин бе неустоима с прелестната си усмивка.

Не можа да се сдържи и също се усмихна в отговор, протягайки ръка.

— Здравейте, лейди Джослин. Името ми е Сали Ланкастър. Вярвам, че сте се омъжили по любов за моя брат. Моля ви да приемете моите поздравления.

Когато двете жени си стиснаха ръцете, Сали безмълвно благодари на брат си, че именно на него дължеше възможността да започне на чисто. Вече никой не можеше да я разубеди, че за самата нея е по-изгодно да разчита на лейди Джослин като на приятелка, вместо да я има за свой враг.