Мери Джо Пътни
Заложница на съдбата (16)

Глава 15

Адвокатът на Джослин дойде на следващия ден. Тя оцени благородното му въздържание да не отбележи „Нали ви казвах“ относно прибързания й брак, макар че изражението на лицето му бе доста мрачно. Настроението му обаче се подобри, когато Дейвид му съобщи за намеренията си да анулира брака. А когато разбра, че майорът бе изучавал право, определено се настрои благосклонно.

— Ще трябва да обсъдя положението с някой адвокат от Духовния съд — замислено отбеляза Крандъл. — Предполагам, че по закон в подобна ситуация се изисква делото да бъде заведено от вас, лейди Джослин. Вие ще трябва да съжителствате известно време, за да се… хм… установи, че проблемът не е временно явление. Както и да е, след като процесът започне, анулирането на брака може да се очаква след пет или шест месеца, когато никой няма да оспори повдигнатата молба.

Почти половин година, преди отново да бъде свободна? Нямаше да бъде много благоприятно за плановете й, но можеше да бъде и по-лошо.

— Много добре, господин Крандъл.

Изражението на адвоката отново помръкна.

— Предполагам разбирате, че законното ви положение ще бъде установено, но това ще ви направи уязвима спрямо оспорване легитимността на брака ви, дали сте изпълнили условията в завещанието?

— Наясно съм със съществуващите проблеми.

— Макар че със сигурност ще спечелите в подобен процес, делото ще получи нежелана гласност. — Втренчи се в нея през дебелите стъкла на очилата си. — Не бихте ли обмислили възможността да останете омъжена? Това би било най-простото разрешение на въпроса.

— Простите отговори невинаги са най-добрите, господин Крандъл — рязко отвърна младата жена, почувствала, че търпението й се изчерпва. — Особено, когато се отнася за нещо толкова важно като брака.

Адвокатът въздъхна и си тръгна.

— Смятате ли, че е станал адвокат, защото е твърде мрачен по природа, или просто професията му го е направила черноглед? — попита Джослин, когато вратата се затвори зад гърба му.

Майорът леко се усмихна.

— Предполагам, че има по малко и от двете. Адвокатската професия не е нещо много весело, щом се налага постоянно да се занимаваш с житейските проблеми на хората.

— В такъв случай се радвам, че сте избрали армията. Да рискуваш живота си може би е за предпочитане, отколкото постоянно да съставяш разни договори.

Почукването на вратата възвести пристигането на Ричард Далтон. След като го поздрави, Джослин се извини и остави приятелите насаме.

Ричард се отпусна на един стол, а Дейвид стана и неспокойно закрачи из стаята.

— Не ми обръщай внимание. След срещата с адвоката на лейди Джослин не ме свърта на едно място. — Препъна се и се вкопчи в близката табла на леглото, за да не падне. — Ще трябва да попитам Морган дали не може да ми намери някой бастун, докато започна да ходя свободно.

— Добра идея. — Ричард му предложи една от патериците си. — Междувременно можеш да вземеш това. На Джослин едва ли ще й се понрави, ако си счупиш врата, докато аз безпомощно те наблюдавам.

Патерицата помогна на Дейвид да пази равновесие. Започна да обикаля из стаята, благодарен на възможността да раздвижи мускулите си.

Сега, след като не се напрягаше толкова да запазва равновесие, Дейвид забеляза изопнатото лице на приятеля си.

— Нещо не е наред ли?

Ричард се намръщи.

— Реших да посетя твоя чудодеен хирург, за да разбера дали може да направи нещо повече за този проклет крак, отколкото лекарите в болницата. Кинлок каза, че може би ще може да ми помогне, но процедурата ще бъде експеримент.

— Не съм сигурен, че бих искал да бъда опитно зайче дори и в ръцете на способен хирург като Кинлок — намръщи се Дейвид. — Каква е диагнозата му?

— Костите в крака ми са зараснали зле след раняването ми в битката. Това не е изненадващо като си припомня колко уморени и изтощени бяха хирурзите, които ме оперираха. — Ричард мрачно огледа изкривения си крак. — Кракът ми е така превит, че ще остана сакат до края на живота си. Ако имам късмет, ще мога да се предвижвам с бастун вместо с патерици, и то при хубаво време. И… постоянно ще изпитвам силни болки.

Дейвид потръпна. Не бяха обсъждали раната на Ричард и той смяташе, че е въпрос на време приятелят му да се възстанови.

— Какво предложи Кинлок?

— Да счупи костите, които са зараснали накриво, и да ги намести отново. Това е много радикално решение, но той смята, че има доста добър шанс кракът ми да зарасне правилно и аз отново да мога да ходя нормално, дори да яздя без проблем. Макар че не обещава, че болката ще изчезне напълно, вероятно ще има изключително подобрение.

Дейвид тихо изруга. Предложението на Кинлок имаше смисъл, но хирургическата намеса винаги криеше риск, а дори и операцията да бъде успешна, Ричард ще трябва да преживее дълъг и мъчителен възстановителен период.

— Ще се съгласиш ли с предложението му?

— Да. Бог ми е свидетел, че не горя от желание да изживея тези мъки, но Кинлок е първият хирург, според когото има надежда да се отърва веднъж завинаги от проклетите патерици! — пламенно отвърна Ричард. — Още една или две операции и няколко месеца в болницата са твърде малка цена за възможността да заживея почти нормален живот.

Дейвид се засрами от себе си. През последните кошмарни седмици приятелят му все бе до него, готов да му подаде ръка, да го развесели с някоя история или да помълчат заедно. Той бе приемал разбирането и приятелството му като нещо дадено, без да се замисли за тревогите и притесненията на Ричард.

Реши, че през следващите няколко месеца ще се отплати на Ричард за добротата и съчувствието.

— Съдейки по себе си — уверено рече той, — кракът ти ще бъде сто процента здрав, когато той приключи с него.

— Не е нужно да е сто процента здрав. Ще се задоволя и с по-малко. Какво ново около теб? — смени темата Ричард. — Изглеждаш ми малко потиснат за човек, който внезапно се е озовал във вълшебния свят на приказките, заобиколен от чудеса и прекрасна принцеса.

Дейвид се придвижи към прозореца, облягайки се тежко на заетата патерица.

— Приказките свършват със „след това заживели щастливо до края на дните си“. Действителният свят е по-сложен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че внезапно се озовах женен за красива принцеса, която ме възприема единствено като брат, и която е болезнено нетърпелива да се отърве от мен, колкото е възможно по-скоро — — отвърна майорът, изпитал внезапното желание да се довери на някой близък.

— Чудех се дали няма да се влюбиш в нея — тихо изрече Ричард. — Джослин е прекрасна жена, толкова мила и интелигентна, колкото и красива.

Дейвид остро го изгледа.

— Ти също ли си влюбен в нея?

Ричард поклати глава.

— Не, но мога да оценя стойностното, когато го видя.

Забеляза скептичната физиономия на Дейвид и извинително добави:

— Осъзнавам, че да не съм влюбен в нея показва отвратителна липса на вкус от моя страна, но това е положението.

Дейвид се засмя.

— От това, което съм чувал за гостуването й през онази зима в гарнизона в Испания, ти си бил един от малцината офицери, които не са й предложили брак.

— Може би е истина. — Лицето на Ричард придоби замечтано изражение. — Може би именно затова двамата с нея станахме добри приятели. Изглежда тя не вземаше насериозно мъжете, които й се кълняха във вечна любов. Шегуваше се с тях, че са твърде непостоянни и лекомислени, след като лесно заявяват, че са влюбени, и че само след седмица със сигурност ще въздишат по някоя друга. Всъщност аз прекарах с нея много повече време, отколкото всичките й ухажори. Може би толкова често я ухажват и й се кълнат в любов, че тя се чувства отегчена от подобни излияния.

— Това не звучи многообещаващо — каза Дейвид, опитвайки се тонът му да прозвучи небрежно. — В мига, в който я видях, бях готов да поставя в краката й главата, ръката и сърцето си, също като лекомислените и непостоянните й ухажори.

— Ти не си нито лекомислен, нито непостоянен. Ако изпитваш подобни чувства, то те не са мимолетно увлечение. — Ричард се поколеба. — Спомняш ли си наздравицата по време на сватбата ви? Когато казах, че вие изглежда сте създадени един за друг, това не бяха просто красиви думи. Мисля, че двамата много си подхождате.

Дейвид се вторачи учудено в приятеля си.

— Мили Боже, ти наистина имаш дяволско подсъзнание! Не си могъл да предположиш как ще се развият нещата.

— Разбира се, че не. Тогава изглеждаше малко вероятно да оживееш до края на седмицата. — Ричард сви рамене. — Просто ми се струваше правилно вие двамата да се съберете, нещо като онези бойни инстинкти, когато знаеш кога да залегнеш.

— Този път май инстинктът ми изневери. — Дейвид прокара свободната си ръка през косата си. — В сделката, която сключи лейди Джослин, не фигурираше един жив съпруг, и ще бъде непочтено да бъде обвързана с мен против волята й. Адвокатът й вече разглежда възможността за анулиране на брака.

— Предполагам, че анулирането ще отнеме известно време.

— Най-малко няколко месеца.

— Това ти дава време да я накараш да промени намеренията си.

— По дяволите, Ричард, та ние сме неравностойни! Тя е богата, а аз със сигурност не съм. Тя е дъщеря и племенница на лорд, а аз нямам никакви близки, с изключение на Сали, които бих искал да призная.

— Да не би да смяташ да се откажеш без битка само заради гордостта си? — попита Ричард с влудяващо спокоен глас. — Може и да не си й равностоен по произход, но си истински джентълмен и имаш забележителна военна кариера. Ти си напълно приемлив съпруг.

— Тя е влюбена в друг мъж — отвърна Дейвид, спомняйки си за това непреодолимо препятствие.

Думите му смутиха Ричард, но само за кратко.

— Този мъж може би не отговаря на чувствата й. В противен случай тя не би ти предложила да се ожениш за нея. А може и да е женен, но предполагам, че тя притежава достатъчно разум, за да се забърка с женен мъж.

Дейвид поклати глава.

— От това, което ми разказа, връзката им е многообещаваща, но е в начален етап. — Ръката му се вкопчи в патерицата. — Навярно проклетникът е красив, богат, с титла и чудесен характер и във всяко отношение ще бъде идеален съпруг за Джослин.

— Вероятно, но също така е възможно той да не иска да се обвързва — възрази Ричард. — Докато ти си свободен, силно заинтригуван от нея, с представителна външност, която със сигурност очарова жените. А това са значителни преимущества. Защо да не се възползваш от тях?

— Предполагам, че съм чакал някой да ми каже, че е в реда на нещата да се възползвам от положението си и да се опитам да завоювам сърцето й — бавно отвърна Дейвид. — Но все пак не ми се струва правилно. Тя може да има много по-добър съпруг от мен.

— По отношение на богатство и титла, може би да, но мисля, че ти ще й бъдеш много по-добър съпруг, отколкото някой, за когото най-голямото предизвикателство в живота е да си ушие костюм по последна мода. — Ричард разсеяно разтри болния си крак. — Ако си притеснен от мисълта, че може да те сметнат за зестрогонец, никой, който те познава, не би повярвал в подобна клевета, а какво значение има мнението на останалите?

— В твоите уста всичко звучи много просто.

— То наистина е просто. Лейди Джослин едва ли ще те възприеме като сериозен кандидат за съпруг, ако ти не по-малко от нея си нетърпелив да сложиш край на брака ви. Дай й възможност сама да вземе решение. Винаги може да ти каже да си събереш багажа и да си тръгнеш, но изборът трябва да бъде неин. Недей да смяташ, че си предугадил желанията й, нито пък, че е невъзможно тя да те хареса толкова силно, както ти нея.

Дейвид усети как пулсът му се ускори от вълнение. Ричард бе напълно прав.

— Благодаря ти, че ми каза това, което исках да чуя. Знаех си, че ще го направиш, в противен случай никога не бих заговорил за това.

— На твоите услуги — засмя се Ричард. — Лейди Джослин си заслужава човек да се бори за нея.

— Така е — тихо рече Дейвид.

Трябваше много внимателно да я ухажва, за да не провали шансовете си. Да не даде Бог да го сметне за поредния лекомислен и непостоянен ухажор. Трябваше да бъде търпелив, да й даде време да го опознае. А фактът, че живееха под един покрив, му предоставяше огромни възможности.

И въпреки че съперникът му може би притежаваше богатство и знатен произход, Дейвид имаше предимството да бъде опитен стратег, който бе решен да спечели тази битка.