Лайза Клейпас
Диви нощи (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Лоугън се обърна и видя познато лице — лорд Андрю Дрейк. Андрю беше висок, добре сложен млад мъж с лукави сини очи и тъмна коса, която изглеждаше като разпиляна от вятър. Той беше хубав, макар че по лицето му вече личаха белезите на човек, отдал се на порока — леко напълняло, подпухнало от редовно пиене, с тъмни кръгове под очите от безсънните нощи.

Бяха близки приятели от детинство. Андрю беше единственият син и наследник на граф Рочестър, а Лоугън беше син на местен фермер-арендатор. Момчетата заедно скитаха из имението, ловяха риба, плуваха и играеха. Лоугън приемаше Андрю като свой по-малък брат. Той често го съжаляваше, макар Андрю да беше наследник на голямо богатство. От наблюденията си Лоугън беше разбрал, че графът не е по-добър баща от Пол Дженингс. Рочестър беше студен и суров, повече държащ на правилата и дисциплината, отколкото на доброто на сина си.

Лоугън се усмихна леко и остана седнал на бюрото си.

— Не очаквах да те видя толкова скоро, Андрю. Особено след като ти казах да не закачаш актрисите ми.

Андрю се ухили.

— Няма кой знае каква разлика между театъра и публичния дом, да знаеш. Актрисите са също като проститутките, само че по-скъпи.

Той огледа критично малката стая, погледът му се плъзна по отрупаното бюро.

— Чудя се как досега не си откачил, като прекарваш толкова много време в тази прашна дупка.

— Обичам да работя.

Лоугън се облегна назад и вдигна краката си върху бюрото, като скръсти ръце на широката си диафрагма.

— Думите „обичам“ и „работя“ не се връзват в едно изречение, Джими.

Андрю наблюдаваше лицето на Лоугън и се усмихна, когато видя реакцията в очите му.

— Не ти харесва да те наричам така, нали? Уверявам те, че нямах намерение да те обидя. Възхищавам се от всичко, което постигна, като се превърна от плахия Джими Дженингс във великия Лоугън Скот. Когато бяхме момчета, аз винаги съм си мислил, че ще се ожениш за някоя местна краварка или прислужница, и ще станеш фермер като баща си. Или че ще дойдеш в Лондон и ще работиш като продавач при някой дребен търговец. Вместо това ти стана един от най-богатите самоиздигнали се мъже в Англия, около когото красивите жени въртят поли, за да им обърне внимание, и който получава покани за вечеря от дука на Уелингтън. Понякога имам чувството, че аз съм единственият човек, който си спомня кой си ти всъщност.

— Не си единственият — каза Лоугън. Дори той самият да забравеше скромния си произход, намираха се мнозина, които не пропускаха случай да му го напомнят. Нито издигането му, нито талантът или богатството можеха да му помогнат да влезе в техните затворени общества. Естествено той беше подходящ да ги забавлява, но никога не го приемаха като равен. Не му беше позволено да се жени за дъщерите им и да смесва червената си кръв със синя.

— Защо дойде, Андрю? — попита Лоугън. — Нима си тук, за да ми напомниш миналото ми, или искаш нещо?

Явно раздразнен от прямотата на Лоугън, Андрю сви рамене.

— Добре де, щом настояваш да ти кажа… Загазих.

— Играл си комар.

— Естествено. За какво друго да използвам времето си? — Андрю се разстрои, лицето му почервеня.

— През последните две седмици прекарах почти всяка нощ в клуба и профуках и последния си шилинг. Всеки път, когато си мислех, че щастието ще ми се усмихне, ставаше по-лошо. Мълвата вече се носи из Лондон. Не ме пускат повече да играя, а двама грубияни от клуба непрекъснато ме следят. Явно не мога да им избягам, а и те ме заплашват, че ще ми счупят краката, ако не им донеса парите, които дължа. Да пази Бог, но мисля, че наистина ще го направят.

— Ходи ли при баща си?

Андрю изохка с отвращение.

— Старият мръсник няма да ми даде и шилинг повече от дребната сума, която той нарича издръжка. А би могъл сто пъти да изплати дълговете ми.

— Мисля, че точно от това се страхува — каза сухо Лоугън. — Колко дължиш този път? Четири хиляди? Пет?

Андрю лениво почисти ръкава на зеленото си вълнено палто.

— Десет — промърмори той.

Сумата беше достатъчна, за да накара Лоугън да замълчи. Десет хиляди паунда представляваха цяло състояние, достатъчно да поддържа дузина семейства цяла година, достатъчно за няколко пищни постановки в „Капитал“. Той знаеше защо граф Рочестър не би платил дълга на сина си независимо, че животът му беше в опасност. Ако Андрю не променеше навиците си, той щеше да пропилее семейното богатство веднага, щом получеше титлата си.

— Парите ми трябват — подзе Андрю. За пръв път в гласа му се прокрадваха нотки на отчаяние. — Всички знаят какво богато копеле си. Можеш да си позволиш да ми дадеш назаем десет хиляди. Знаеш, че един ден ще си ги получиш с лихвите.

— Дали? — иронично попита Лоугън, тършувайки из бюрото си. Започна да пише чек. — За последен път, Андрю. Нямам намерение да пълня каца без дъно.

Андрю погледна през рамо и измърмори някаква благодарност.

— Знаех си, че няма да ми откажеш. Сигурно ще си доволен да разбереш как би реагирал баща ми, ако научеше за това.

Печална усмивка се появи на устните на Лоугън, докато дописваше чека.

— Всъщност е така.

Той подаде чека на Андрю, но го отдръпна, когато Андрю нетърпеливо посегна да го вземе.

— Давам ти го заедно с един съвет.

— Знаеш добре, че не понасям съвети.

— Ще ме изслушаш заради проклетите десет хиляди. Плати си дълговете, Андрю, и си намери някакво по-евтино занимание. Ти не си способен да печелиш — лесно се поддаваш на чувството си в момента.

— Тогава ти трябва да си най-добрият играч на света — измънка Андрю. — Не се поддаваш на чувствата си, освен ако не ги показваш на сцената срещу печалба.

Лоугън се засмя и се облегна на стола.

— Кажи ми как е баща ти?

— Същият си е, както преди — строг и вечно недоволен. Всичко би дал, за да притежава няколко скици на Рубенс или Рембранд.

— Колекцията Харис — каза Лоугън и очите му светнаха. — Десет оригинални скици на Рембранд, включително „Полският ездач“.

Андрю вдигна ръце в знак на престорена тревога.

— Само не ми казвай, че и ти искаш да я имаш?!… Предупреждавам те да стоиш настрана, иначе кръв ще се лее.

Лоугън сви рамене с престорена ленивост.

— Къде мога да се меря аз с графа?

— Интересно е, че ти и баща ми сте еднакво пристрастени към изкуството — отбеляза Андрю.

Лоугън му се усмихна присмехулно.

— Мнозина обичат изкуството, Андрю. Дори хора от по-низшите класи.

— Но колко синове на фермери могат да си позволят да колекционират? Баща ми твърди, че си купил онзи ван Дайк, който той толкова искал да има, само за да го ядосаш.

— Но защо да постъпвам така? — меко попита Лоугън.

— Вярвам на графа, като казва, че се опитваш да го впечатлиш. Той твърди, че този твой стремеж идва от факта, че си израсъл в сянката на богатата ни къща. Че искаш да му докажеш колко високо си се издигнал.

Изведнъж Лоугън ужасно се разгневи и не се постара да прикрие това. Думите на Андрю разкриха една болезнена истина, която той отказваше да признае. Лоугън не знаеше защо изпитва такова изострено чувство за съперничество с граф Рочестър. То имаше нещо общо с начина, по който графът го гледаше — надменно и презрително. Този преценяващ поглед винаги пораждаше у Лоугън решителност да докаже, че не стои по-ниско от графа, освен по произход.

— Единствените хора, които искам да впечатля, са зрителите, които плащат да посетят представленията ми. Мнението на баща ти никога не ме е интересувало. Предай му какво съм казал.

— Боже, в какво лошо настроение си! Нека сменим темата с нещо по-весело. Още ли държиш в лондонската си къща онази сладка тъмнокоса прислужница?

Лоугън поклати глава.

— Помолих я да напусне.

— Как е могло да ти омръзне това изключително същество? Къде е тя сега? Не се срамувам да обера трохите ти.

— Не бих й направил такава лоша услуга, като ти кажа къде живее.

Андрю се засмя.

— Добре де. Има и други хубави слугини.

Той се отправи към вратата и ухилено пъхна чека в джоба си.

— Моите сърдечни благодарности, Джими. Знаех си, че няма да ми обърнеш гръб.

— Пази се от беди — многозначително каза Лоугън.

Андрю го погледна с невинен израз.

— Ще се постарая.

Печално усмихнат, Лоугън гледаше как приятелят му от детинство си тръгва. Въпреки големите си прегрешения, у Андрю имаше нещо добро. Той никога през живота си не бе обидил някого съзнателно. Често неговото предизвикателно държане се дължеше на желанието му да привлече вниманието на баща си.

Лоугън се замисли за граф Рочестър и зловещо се усмихна. Голямо удоволствие му достави начинът, по който миналата година измъкна картината на ван Дайк изпод носа на графа. Старецът винаги се гордееше с познанията си за изкуството и изглежда страшно се ядоса, че синът на един от неговите арендатори беше уважаван патрон на Обществото на художниците.

През последните няколко години Лоугън усърдно трупаше знания, като разговаряше с художници и колекционери и пътуваше често из Европа с познавачи, докато си изгради собствен художествен вкус. Галерията в провинциалната му къща се прочу с колекцията си.

— Струва ми се смяташ, че като притежаваш един ван Дайк, ставаш културен човек — беше му казал Рочестър миналата година, след като Лоугън спечели търга.

— Не, милорд — беше отговорил Лоугън, надсмивайки се над ледения гняв на графа. — Просто богат човек.

Рочестър се мъчеше да намери унищожителен отговор.

— Напредваш твърде добре за човек, който се прави на смешник, за да забавлява масите.

— Това се нарича театър — с лека усмивка беше отбелязал Лоугън.

Нищо не беше в състояние да затъмни победата му, когато се сдоби с картината, която Рочестър така ревностно желаеше.

Старецът изсумтя.

— Актьори, певци, циркаджии… За мен са един дол дренки.

— Но защо професията ми ви дразни толкова много? — беше попитал Лоугън. — Бихте ли предпочел да стана арендатор на земята ви като баща ми?

— Земеделието е далеч по-почтено занимание от това да играеш като дресирана маймуна.

— Но не е толкова печелившо — беше му отговорил Лоугън, като се отправяше да вземе картината си.

В живота му имаше малко моменти на удовлетворение, които да могат да се сравнят с този, когато се превърна в трън в очите на Рочестър. Това беше дълго изкачване нагоре. Той използваше печалбата от театъра за рискови вложения, някои от които му струваха доста скъпо. Лоугън беше изучил финансите така, както беше изучавал изкуството, макар първото да беше далеч по-скучно. Стремежът към парите беше безусловно просташки, буржоазен, но нямаше друг избор. Начинът му на живот струваше много пари и той се научи да пренебрегва надменността на аристократите, които наследяваха богатствата си вместо да ги печелят. Нека Рочестър му се подиграва и го нарича парвеню… Истината беше, че Лоугън притежаваше ван Дайк и всички проклети картини, които желаеше.

Връщайки се към настоящето, Лоугън се почеса по врата и излезе от кабинета си. Отправи се към бояджийницата с намерение да прегледа последните работи по декорите. Нечии гласове в коридора го накараха да спре. Единият без съмнение беше на Андрю, а другият… женският глас предизвика тръпки но гърба му.

Лоугън усети как пръстите му се свиват в юмруци. Трябваше да се сети, че Андрю щеше да забележи Мадлин Ридли, ако тя се намираше наоколо. „Няма значение“, опита се да си внуши той, но изведнъж почувства, че ще се пръсне. Следвайки гласовете, той влезе в библиотеката, без да чука.

Андрю се беше облегнал на един сандък с книги и любезно говореше на Мадлин, която подреждаше купчините книги върху масата. Пред високия Андрю тя изглеждаше съвсем дребна. Кичурите на златисто-кестенявата й коса се бяха измъкнали изпод фуркетите и падаха свободно около лицето и шията й. Застанала между окъсаните книги и прашните полици, тя приличаше на лъч светлина в стая без прозорци.

— Господин Скот — каза усмихната Мадлин. — Реших да започна инвентаризацията на библиотеката.

Лоугън не й обърна внимание и погледна Андрю.

— Помислих, че си си тръгнал.

— Канех се… Но попаднах на това прекрасно същество. — Андрю замълча и добави — Между другото, тя не е актриса.

Това беше напомняне, че заповедта на Лоугън беше да не се увърта около актрисите на театър „Капитал“, но не се отнася за другите помощнички.

Желанието да стисне дебелия врат на Андрю беше много силно.

— Да се разберем! Не се навъртай около хората, които работят тук, без значение какви са. Ясно ли ти е?

— О, пределно ясно.

Андрю се ухили на Лоугън.

— Извинете ме, но мисля, че присъствието ми тук е излишно.

На излизане той промърмори на Лоугън:

— Тя не е твоят тип, нали?

Лоугън не му отговори, гледаше Мадлин. Когато Андрю си отиде и всичко утихна, той се обърна към нея:

— Вървете си, госпожице Ридли.

Мадлин беше озадачена и напрегната. Струваше й се, че отново го разочарова.

— Господин Скот, не аз привлякох вниманието на лорд Дрейк. Той случайно ме видя, когато влезе в библиотеката и беше много любезен. Имаше намерение само да ми помогне.

В сините очи на Лоугън светнаха ледени отблясъци.

— Опитваше се да ви помогне да се съблечете и да си легнете. Щом сте толкова ограничена да не го разберете, ще продължа с обясненията. Лорд Дрейк редовно ухажва хубави млади момичета като вас. От него нищо няма да получите освен някоя плесница, гъдел и най-вече някое копеле в утробата си. Ако желаете това — ваша работа, но не тук, в моя театър.

Мадлин пламна.

— Защо не допуснем, че той прояви само любезност?

— Защото девойка като вас не предизвиква любезност у мъжа.

Лоугън подчерта думата „любезност“. Мадлин се засегна и се отдръпна от масата, разминавайки се с него на път към вратата.

— Вие твърдите, че аз съм се държала неприлично…

Тя не довърши, защото Лоугън я хвана, ръцете му я изгаряха през плата на роклята й. Той грубо я обърна към себе си.

— Казвам, че когато един мъж ви погледне, не може да се въздържи да не мисли…

Лоугън млъкна и дълго я гледа. Мадлин преглътна и погледът му реагира при това леко движение. Тя се питаше дали той я желае и какво да направи, за да го окуражи. Сърцето й спря да бие, когато осъзна, че той я гледа с намерение да я обладае също така, както лорд Дрейк би го сторил, според твърденията на Лоугън.

Пръстите й се разтрепериха от нетърпение да докосне лицето му — там, където брадата му беше леко поникнала… решителната линия на носа, извивките на веждите… твърдата, широка уста. Мадлин искаше някак си да смекчи устните му и да притисне своите към тях… Тя копнееше да потъне в прегръдката му.

Скот я отблъсна така неочаквано, че тя едва не падна назад. Лицето му побеля.

— Простете ми — каза той равнодушно. — Държах се неуместно.

Коленете на Мадлин се разтрепериха. Тя имаше чувството, че нещо в стомаха й пулсира. Пристъпи към масата и се подпря на нея, за да запази равновесие.

— Аз… — устните й бяха сухи и тя ги облиза, преди да продължи. — Аз няма да говоря повече с лорд Дрейк, господин Скот.

— Правете, каквото искате — каза той рязко. — Нямам право да се меся в избора на приятелите ви.

Мадлин смутено гледаше профила му. В един момент той изпадаше в гняв, а в следващия беше напълно безразличен. Сигурно някъде беше сбъркала, защото пропусна възможност, от която всяка по-опитна жена би се възползвала. Мадлин съвсем се провали като съблазнителка.

Тя чакаше той да напусне стаята, но Лоугън стоеше неподвижен. Виждаше се, че всеки мускул на тялото му се беше стегнал. Сякаш в него се водеше страхотна вътрешна борба.

— Господин Скот? — попита Мадлин нежно. — Ако нямате нищо против… бихте ли довършили онова, което искахте да кажете?

Лоугън обърна глава. Той се вгледа в нея с помръкнали очи.

— Вие казахте, че когато един мъж ме погледне — подсказа му Мадлин, — не може да се въздържи да не мисли…

Напрежението растеше, докато Скот не тръсна глава и смутено се засмя.

— Боже — процеди той, пресичайки стаята. — Какво ли съм сторил, та да заслужа това?

 

 

През следващите две седмици Лоугън откри, че е обект на най-странното преследване, което му се беше случвало. Щом завиеше зад някой ъгъл, Мадлин беше там, необикновено услужлива, като го подлудяваше в стремежа си да му угоди. Когато сутрин влезеше в кабинета си, тя вече го очакваше — с пакетче кифлички или горещ чай на бюрото му. Тя му подаваше различни неща, преди той да осъзнае, че му трябват… Изучи навиците му — с колко захар пие чая си, как да бъдат колосвани ризите му.

Натрапчивата й всеотдайност дразнеше и объркваше Лоугън, но едновременно с това… Той не беше срещал друг човек, който по-бързо да откликва на нуждите му. Тя се грижеше костюмите му да бъдат чисти, добре изгладени и подредени, носеше книги от театралната библиотека и поддържаше реда в кабинета и гримьорната му.

Лоугън едва се въздържаше да не й каже да го остави на мира, но все още не можеше да изрече тези думи. Беше много удобно тя да му е под ръка… и някак си приятно да наблюдава малкото й, изразително лице, когато й диктуваше или когато подреждаше купчините текстове, току-що пристигнали от печатницата. В нечетните дни, когато Мадлин беше много заета и не идваше направо в кабинета му, той се улавяше да следи по часовник идването й.

— Закъснявате — каза Лоугън една сутрин, когато тя дойде да му помогне за кореспонденцията. — Чаках ви.

— Извинете, господине — рече Мадлин задъхано, — но трябваше да помогна на госпожа Литълтън за пробите на костюмите.

— Много време прекарвате в шивачницата. Щом госпожа Литълтън е претоварена, кажете й да наеме още една шивачка. Тук има писма, на които трябва да се отговаря.

— Да, господине — покорно се съгласи Мадлин с лека усмивка на устните.

Лоугън разбра, че е проявил ревност и собственическо чувство, и се намръщи.

— Кореспонденцията ми е далеч по-важна от драперийките на госпожа Литълтин — рече той, търсейки необходимото му оправдание.

Мадлин се усмихна и седна на обичайното си място.

 

 

Лоугън я караше да работи в кабинета му дълго време, като разчиташе, че това е най-безопасното място за такава наивничка като Мадлин. Тя беше лишена от чувство за страх, което силно безпокоеше Лоугън, защото я откриваше да работи на различни места — ту забиваше гвоздеи в дърводелницата, ту се катереше по високите конструкции на сцената. Последната случка препълни чашата. Един ден Лоугън се качи на сцената и се натъкна на няколко сценични работници, които гледаха как Мадлин работи високо над тях. Тя държеше в едната си ръка въже и го прекарваше през макара, която беше закрепена за решетката на височина три метра под покрива на театъра.

— Браво, моме! — викна един от тях.

— Това момиче е пъргаво като маймуна — изсмя се друг.

Лоугън затаи дъх. Една погрешна стъпка и Мадлин щеше да полети надолу. Той стисна зъби, за да не извика, което би могло да я стресне и да предизвика фатален край. Тихо изруга, целият плувнал в пот, и се изкачи по витата стълба зад авансцената. Бързо вземаше по три стъпала наведнъж, докато стигна до тясното мостче, свързващо подвижната площадка с желязната конструкция.

— Готово! — извика Мадлин, поклащайки се леко, като погледна надолу от подвижната площадка.

— Божичко, май ще е трудно да сляза.

Тя се сепна, като видя Лоугън под себе си.

— Господин Скот — учуди се Мадлин. — Какво правите тук?

— А вие какво правите? — рязко я запита той. — Освен че позволявате на всички да надничат под полите ви. Не е чудно, че сте много известна тук.

За първи път Мадлин го погледна гневно, устата й се втвърди.

— Не е честно, господин Скот. Аз си върша работата, която се състои в това да помагам, където има нужда…

— Но не с риск на живота си — отсече той. — Макар че в момента се изкушавам сам да счупя хубавото ви вратле и да ви спестя труда да го сторите сама. Сега ми подайте ръка!

— Аз мога сама да сляза…

— Веднага — процеди през зъби Лоугън. Тя се съгласи неохотно, ръката му стисна китката й като менгеме и той я изтегли от подвижната площадка право в прегръдката си. Мостчето се разклати от силното движение.

Мадлин изписка обидено, защото той я преметна през рамо като чувал брашно.

— Пуснете ме — скара му се тя, докато Лоугън слизаше по витата стълба. — Нямам нужда от помощ!

Той не обърна внимание на протестите й и продължи да я носи, а когато слезе на сцената, грубо я смъкна долу.

После свирепо изгледа стоящите наблизо равнодушни сценични работници и запита заплашително:

— Бих искал да ми се обясни защо госпожица Ридли върши работата, за която плащам на вас?

— Госпожица Ридли го направи доброволно — каза един от тях засрамено. — Обясни ни, че тъй като е дребна и пъргава, би могла да я свърши за два пъти по-малко време…

— Ако отсега нататък — прекъсна го Лоугън, — някой помоли госпожица Ридли да пипне въже, скеле или декор, ще бъде уволнен на момента.

Строгият му поглед се премести към Мадлин, която стоеше зачервена и ядосана — тя разтриваше китката, където Лоугън силно я беше стиснал.

— Няма да се извинявам за това — каза той рязко. — Бях принуден да направя нещо много по-лошо, повярвайте ми.

 

 

Господин Скот беше ядосан почти през целия ден, дори на репетицията на най-новата постановка на „Капитал“ — „Свърталище на духове“. Мадлин стаи яда си и подаваше репликите на актьорите. Тя избягваше да гледа към него, мислейки с гняв как той й се кара повече, отколкото на другите, макар че тя му беше много полезна. Това направи впечатление на цялата трупа. Всъщност сценичните работници и актьорите показаха, че й съчувстват. Те тихичко я окуражаваха, когато тя минаваше край тях, и изказваха благодарността си за помощта й при репетицията.

— Мади знае репликите ми по-добре от мен — обяви Арлис пред всички, застанала на средата на сцената. — Тя е най-добрият суфльор, с когото съм работила.

— Така е — съгласи се високо Стивън Мейтлънд. — Чудя се само как успява да научи цялата пиеса, като зная колко още неща върши.

Джулия се усмихна снизходително и потупа Мадлин по рамото, когато двете седнаха на първия ред в салона.

— Мади има сили за десетима.

— Извинявам се — сряза ги гласът на Лоугън Скот от сцената, — но аз мислех, че репетираме. — Той седна в едно кресло пред декорите с бутилка уиски в ръце, и язвително попита. — Ще продължим ли?

— Щом си спомня репликата си — нежно отговори Арлис.

Лоугън погледна към Мадлин.

— Подайте й тъпата реплика, госпожице Ридли.

Той саркастично отбеляза, че всички защитават девойката и го смятат за тиран. Да вървят по дяволите! Този театър е негово дело и ще се отнася с работниците си, както намери за добре. През целия следобед беше в лошо настроение и завърши репетицията един час по-рано от обикновеното.

По-късно Джулия го посети в кабинета му. Видът й беше загрижен.

— Чух какво се е случило между теб и Мади сутринта — каза тя. — Не смяташ ли, че се държиш твърде строго с нея?

— Имаш право — отговори Лоугън саркастично. — Следващия път, когато се пише доброволка за някоя опасна работа, няма да се намесвам.

— Не става дума за това — възрази Джулия. — За Бога, Лоугън, аз зная как се грижиш за подчинените си. Разбирам и защо си се скарал с нея тази сутрин. Но не разбирам твоята прекомерна взискателност към нея. Тя е винаги на твое разположение — всъщност повече помага на теб, отколкото на мен. Работата в „Капитал“ върви по-добре благодарение на нея. Би трябвало да си доволен от Мадлин, но въпреки това ти се цупиш като глезено дете, когато тя е наоколо.

Лоугън я погледна гневно.

— Достатъчно, Джулия.

— Извинявай — каза тя с доста по-мек тон. — Просто напоследък не приличаш на себе си. Безпокоя се за теб.

— Нямаше да има повод за безпокойство, ако не беше наела на работа момичето.

Джулия го погледна и като че нещо й просветна.

— Започвам да мисля, че причината не е в това, че не я харесваш. Питам се дали проблемът не е точно в обратното. Почти всеки мъж в „Капитал“ май е влюбен в нея. Възможно ли е да се страхуваш и ти да не се влюбиш?

Лоугън прикри внезапния си гняв зад присмехулен поглед.

— Избий от главата си подобни догадки…

— Права съм — каза Джулия, като го гледаше втренчено. — Мъчиш се да не се поддадеш на нейната привлекателност. Защо не го признаеш?

— Нямам време да обсъждам обърканите ти теории — промърмори Лоугън. — Върви си, ако нямаш нищо против, имам работа.

Джулия не помръдна.

— Зная, че можеш да управляваш чувствата си, както си искаш. Винаги си бил господар на сърцето си, никога — обратното. Но понякога чувствата са неуправляеми, Лоугън… Не винаги са такива, каквито човек желае да бъдат.

— Върви по дяволите! — извика Лоугън и излезе от кабинета.

 

 

Когато репетицията свърши и всички напуснаха сцената, Мадлин помете пода енергично, вдигайки облак прах, който се стелеше в краката й.

— Надменен… неблагодарен… тиранин — мърмореше тя и яростно размахваше метлата. Насочи се към дясната страна на сцената и се спря пред леко отворен калъф с шпаги, които използваха по време на репетицията.

Тя се наведе, издърпа една от тях и стисна дръжката. Беше лека и пасна на дланта й, свистеше, когато разсичаше въздуха. Като се забавляваше, Мадлин се мъчеше да имитира някои от движенията, които беше видяла сутринта.

— На ти… На ти още един… — говореше си тя във въображаемо нападение срещу Скот.

— Приличате на човек, който гони мухи — чу се наблизо иронична забележка.

Изненадана, Мадлин видя Скот да идва откъм задната страна на сцената и й се дощя да се провали вдън земя. Защо точно той трябваше да стане свидетел на нейните глупости? Очакваше, че ще й направи някаква забележка, която да я унизи завинаги… Но сините му очи светеха весело.

— Кого се мъчите да прободете? — попита Лоугън с усмивка, която ясно показваше, че знае много добре кой е въображаемият й противник. Тя не отговори и тогава той я изненада, хващайки нежно китката й.

— Ето как е правилно да я държите. Хванете по-леко! Той нагласи ръката й, пръстите му притиснаха нейните.

Мадлин се опита да се отпусне, но не беше лесно. Лоугън стоеше толкова близо до нея, че пулсът й лудо заби.

— Застанете като мен — продължи той, — и дръжте коленете леко сгънати.

Мадлин рискува да го погледне. Косата му беше разрошена, като че ли не я беше сресал, и на нея й се прииска да приглади кичурите й.

— Вие все режисирате, нали?

— Не сте първата жена, която ме обвинява в това — отвърна той сухо и насочи шпагата под правилния ъгъл. — Сега напред с десния крак, сгънете коляното и протегнете шпагата напред… Да, точно така. Най-ефектното сценично движение, което изобщо съм виждал.

Той беше толкова близо, че Мадлин можеше да види порите на кожата му, тъмната набола брада по челюстта, блясъка на дългите кестеняви ресници. Лицето му беше спокойно и усмихнато и той изглеждаше по-млад от друг път, а също и по-близък.

— Разбирам защо бяхте груб с мен, господин Скот — осмели се Мадлин.

— О? — иронично вдигна вежди той.

— Разтревожихте се от опасността, която ме грозеше. Затова се ядосахте и аз ви прощавам.

Преди Лоугън да успее да реагира, тя притисна устни към брадата му. Острите косъмчета погъделичкаха устните й.

Цялото му тяло се стегна. Мадлин се отдръпна в очакване на реакцията му. Лицето й приличаше на бяла маска.

Тя внимателно се наведе да остави шпагата на земята и се изправи, като едва се осмели да го погледне.

— Беше ли … ефектно за сцена? — попита тя.

Изражението на Скот беше странно. Трябваше му доста време, за да отговори.

— Не съвсем — отвърна той най-сетне.

— Защо?

— Бяхте с гръб към публиката. Ако играехме… трябваше да се обърнете ето така.

Той понечи да я доближи, спря се, после сложи ръце на раменете й. Пръстите му погалиха раменете и се плъзнаха нагоре към шията и лицето й.

— Чувствата се показват чрез позата и наклона на главата… — Лоугън насочи брадичката леко надолу. Гласът му стана дрезгав. — Ако се колебаете дали да ме целунете, трябва да държите главата си ето така. А ръцете трябва да сложите на раменете ми, като че се каните да ме отблъснете.

Мадлин се покори, ръцете й потрепериха, когато притисна длани към силните му гърди. Той беше много по-висок от нея, раменете му се извисяваха високо над нея, а главата й едва стигаше до брадата му.

— Ако желаете целувката — продължи той, — трябва да вдигнете брадичката си по-високо… да застанете по-близо…

Той замълча, когато ръцете й обгърнаха врата му и малката й длан го докосна.

Лоугън миришеше на колосан лен, пот и сапун от сандалово дърво. Мадлин никога не беше усещала по-възбуждаща миризма — тя я изпълваше с желание да сгуши лицето си в него и да я вдишва.

По челото му беше избила пот.

— Мади… — каза Лоугън с видимо усилие. — Ти не знаеш какво искаш.

Мадлин сви пръсти и сграбчи ризата му.

— Зная.

Тя преглъщаше с труд и се беше вдигнала на пръсти, за да го достигне. Неговите задръжки изчезнаха и изведнъж той притисна устни към нейните. Устата му беше твърда и топла, изискваща нещо, което тя не знаеше как да задоволи. Ръцете му я обгърнаха, твърдото му мускулесто тяло притисна нейното. Постепенно целувката му стана по-нежна, той потърка устните си в нейните, докато се разделят.

Ръцете му обхванаха главата й и я държаха така, както той искаше. Мадлин не беше подготвена за подобно нещо. Всичките й представи за поезия и романтичност се стопиха, заменени от суровата действителност — неговото тяло срещу нейното.

Мадлин протегна ръка към косата му, пръстите й потънаха в разрошените му къдри. Вратът му беше твърд, когато го погали с дланта си. Тя потъваше в прегръдката му, отговаряше на целувките, сърцето й лудо биеше и мислеше, че ще припадне. Усети, че устата му се плъзна от устните към шията й, той жадно целуваше нежната й, чувствителна кожа. Краката й загубиха опора и тя се облегна на него.

Лоугън докосна твърдата извивка на гърдите й, погали я, докато зърното под корсажа й се втвърди.

— О, — изстена Мадлин и се отдръпна, като притискаше с ръка гърдите си. Очите й бяха широко отворени, лицето й беше зачервено и тя се задъхваше.

Лоугън изтри с ръкав нотното си чело. Нейното силно въздействие го беше възбудило до болка. Той искаше отново да я притисне, да я просне на твърдия под на сцената и да я обладае още там. Истинска лудост беше, че беше обсебен от това невинно момиче, след като можеше да получи удоволствие от някои от най-желаните жени в Европа.

— Стига глупости! — измърмори той.

— Глупости? — повтори Мадлин, смутена до болка.

Той се завъртя около нея.

— Аз съм на трийсет години, Мади. Никога не са ме привличали девойки на вашата възраст, дори когато бях на вашите години.

— Вие… Не ме ли харесвате?

— Боже!

Този въпрос беше доказателство за нейната неопитност — панталонът му беше опънат от възбуда. Лоугън спря да крачи и си наложи да я погледне.

— Харесвам ви — каза той дрезгаво. — По дяволите, бих искал да правя с вас неща, които…

Той млъкна и прокара ръка през косите си.

— Мади, идеята не струва. Вие не можете да играете играта, която искам аз. Накрая ще ви сменя с друга. Ще ви заболи.

— Разбирам — кимна тя.

— Не, не разбирате. Това означава, че ще бягам от вас като дявол от тамян. Не желая да тежите на съвестта ми.

— Вашата съвест не ме интересува. Искам само да ме целунете още веднъж.

Смелите й думи увиснаха помежду им. Мадлин беше поразена, че именно тя ги е изрекла. Скот я изгледа с недоверие, а след това избухна в смях.

— Това няма да се случи. Заради мен, не заради вас.

— Господин Скот…

— Вашата помощ в кабинета ми повече не е необходима. Бих предпочел да не се появявате на репетициите, макар че партньорите ми ще се противопоставят. — Той замълча и добави рязко: — Направете всичко възможно да не се появявате пред очите ми.

Мадлин беше поразена от безсърдечието му. Страстта напусна тялото й, тя почувства студенина и празнота. Как може така бързо всичко да се провали? Мислите й се объркаха. Той я беше отблъснал… беше й казал да стои далеч от него.

— Господин Скот…

— Вървете си — подкани я той с жест. — Дойдох да хвърля един поглед на декорите. Не желая присъствието ви.

 

 

Мадлин щеше да потъне в меланхолия, ако не беше госпожа Флорънс. Вместо това тя беше дълбоко заинтригувана от тълкуванието, което старата жена даде на случилото се.

— Това наричам напредък! — заключи госпожа Флорънс, след като изслуша станалото през деня. — Почти си го хванала на въдицата, дете. Съвсем скоро ще му завъртиш главата.

— Може би не съм ви обяснила добре — каза Мадлин, като я гледаше подозрително. — Господин Скот не само не се е хванал на въдицата, ами плува с всички сили в обратна посока. Той не желае да има нищо общо с мен.

— Не чу ли думите му, Мади? Той ти е казал да не го приближаваш, защото присъствието ти толкова го изкушава, че не може да се въздържа. Това според мен е най-окуражаващото.

— Предполагам — промърмори Мадлин. — Но той изглеждаше толкова категоричен…

— Не бива да се колебаеш — увери я госпожа Флорънс. — Той се поддава.

Тя взе една книга и извади лист хартия, сложен между страниците.

— Това е за теб, Мади. Ако можеш, излез утре от театъра и иди на този адрес.

— Госпожа Бърнард — Мадлин прочете името високо и погледна въпросително госпожа Флорънс.

— Тя е моя добра приятелка, има магазин на Риджънт стрийт. Госпожа Бърнард не е най-добрата шивачка в Лондон, но не и най-лошата. Разказах й някои неща за теб и тя ме увери, че има някое и друго парче плат, пък и мостри на платове, от които може да ти ушият няколко хубави тоалета. Не иска нито шилинг — една от нейните помощнички ще ги ушие, докато се обучава.

— О, госпожо Флорънс! Толкова сте мила. Бих искала да изразя благодарността си…

— За мен е достатъчно, че отново се занимавам с нещо — каза старата жена. — Напоследък твърде малко неща ме интересуват. Помощта, която ти оказвам да постигнеш целта си, е приятно забавление за мен.

Тя замълча и погледна Мади с любопитство.

— Естествено, това не ме засяга, дете… Но мислила ли си какво ще стане след това?

— След това?

— След като успееш да съблазниш господин Скот. Мисля, че ще прекараш приятно с него… но трябва да си подготвена за момента, когато той ще пожелае тази връзка да свърши.

Мадлин кимна.

— Семейството ми ще ме приеме — отговори тя. — Няма да одобрят постъпката ми… но аз съм подготвена за това.

— Съблазняването на господин Скот заслужава ли си?

— Ами да — несигурно отговори Мадлин. Тя доста мълча — Аз съм от хората, които са орисани да живеят простичко Нямам някакъв талант, не съм красива, нищо не ме отличава от стотиците хиляди други момичета. Но не искам да изживея живота си, без да изпитам някакво вълшебство поне за една нощ.

— Не очаквай вълшебство — посъветва я госпожа Флорънс лицето й придоби загрижен вид. — Това е трудна задача за който и да е мъж, Мади, дори за господин Скот. Ако се изразим грубо, две тела в едно легло са нещо хубаво… но „вълшебството“ се случва само веднъж в живота.

 

 

Мадлин приближи гримьорната на господин Скот, носейки няколко току-що изпрани и сгънати костюми, докарани от пералнята. Сутрин гримьорната беше винаги празна но сега тя се изненада, когато чу гласове. Вратата беше открехната и беше нужно само едно леко движение да я отвори Тя видя с ужас, че Скот стоеше полуоблегнат пред масата за гримиране, потънал в разговор с някаква посетителка. Тя беше стройна и елегантна, светлоруса и с привлекателни черти. Беше облечена в скъпа синьовиолетова рокля с богато надиплена пола. Очевидно светска дама, студена, с ясно съзнание за мястото си в обществото… всичко, което липсваше на Мадлин.

Макар че беше трудно да прикрие смущението и ревността си, Мадлин успя да запази равнодушно изражение, когато двамата впериха очи в нея.

— Господин Скот — промълви Мадлин. — Не очаквах да сте тук по това време на деня…

— Дойдох тук по лична работа — тонът му беше спокоен и безразличен.

— Да, господине. — Мадлин се изчерви и сложи дрехите на стола в ъгъла. — Ще дойда по-късно да взема другите.

— Нека момичето си свърши работата — каза покровителствено русата дама, без да обръща повече внимание на Мадлин, считайки я за прислужница. — Без друго трябва да вървя и нямам никакво желание да преча на работата ви.

Лоугън се засмя, отдръпна се от масата и нежно докосна лакътя й. Жестът беше незначителен, но за усетилата неудобство Мадлин съдържаше знак за близко и интимно приятелство.

— Всяка ваша намеса е добре дошла, милейди.

Ръката на жената поглади ризата, която покриваше лакътя му.

— Тогава ще получите нещо повече.

— Надявам се.

Погледите им се срещнаха за няколко секунди.

Мадлин се занимаваше с костюмите, като ги прибираше и грижливо ги окачваше в шкафа. Тя се почувства предадена, въпреки че нямаше никакво право да иска нещо. В края на краищата господин Скот беше свободен да търси онова, което желаеше… „Но защо да не бъда аз?“, мислеше си тя, кипейки отвътре.

Господин Скот промърмори някакъв въпрос, а жената се засмя и поклати глава, отговаряйки.

— В интерес на дискретността, ще си тръгна.

Без да откъсва очи от неговите, тя си сложи ръкавиците и най-внимателно ги опъна върху всеки пръст. Господин Скот облече върху тесните рамене на дамата наметка, обточена с кожа, като се погрижи шията й да е добре завита и предпазена от студа. Жената излезе и остави след себе си нежен аромат на цветя, който дълго напомня за нея.

В гримьорната настъпи тишина. Господин Скот гледаше замислено към вратата, а Мадлин приключваше с окачването на костюмите в шкафа. Тя затвори вратата на кабинета доста силно, което го накара да се обърне към нея с въпросително вдигната вежда.

— Тя употребява много силен парфюм — отбеляза Мадлин, като махаше с ръка да пропъди тежкия аромат.

— Аз го намирам за приятен — отговори Скот. Погледът му настоятелно я следеше, докато тя подреждаше масата за гримиране, после постави стола срещу стената и вдигна от пода дребна монета.

Макар да се стараеше да запази мълчание, Мадлин не можа да се въздържи да не зададе въпроса, който напираше на устните й.

— Това ли е вашата любовница?

Лицето на господин Скот остана спокойно и строго.

— Личният ми живот не се обсъжда.

— Тя носеше венчална халка.

Изглеждаше, че по някаква причина нейното неодобрително изражение го забавляваше.

— Това нищо не означава — отговори той сухо. — Тя и съпругът й са постигнали разбирателство.

Мадлин се замисли за смисъла на думите му.

— Искате да кажете, че не би имал нищо против, ако съпругата му … и вие… Той не би възразил?

— Не, ако тя е достатъчно дискретна.

— Колко странно!

— Едва ли. На много жени от висшата класа им се разрешава да поддържат „приятелства“ извън брака си. Така не могат да се оплакват от неверните си съпрузи.

— И това не ви смущава — да имате любовна връзка с жената на друг мъж? — осмели се да попита Мадлин.

— Предпочитам омъжени жени — спокойно отговори Лоугън. — Те не са взискателни и нямат собственическо чувство.

— Ако тази жена не беше омъжена, щяхте ли да поискате да имате любовна връзка с нея?

— Това не е ваша работа, госпожице Ридли.

След грубото му и равнодушно държане Мадлин напусна гримьорната.

— О, да, моя работа е — каза тя, за да я чуе той.

Беше решена да го притежава повече от всякога. Ако беше в човешките възможности да отклони интереса му от тази руса омъжена жена и да го насочи към себе си, тя щеше да го направи.

В следващите няколко дни четирима от работниците на „Капитал“ се разболяха — двама актьори и двама дърводелци. Симптомите бяха висока температура, кашлица и повдигане, а в единия от случаите — безсъзнание, което трая два дни. Дукесата изпрати прислужници да се поинтересуват за състоянието на работниците.

— Очаква се болестта да зарази почти цялата трупа — каза дукесата на Мадлин намръщено. — Не бива да се надяваме, че и друг няма да се разболее.

— Ваша милост, — каза Мадлин и погледът й падна върху напредналата бременност на дукесата. — Трябва да се пазите — във вашето състояние…

— Да, разбира се — нетърпеливо въздъхна Джулия. — Но не мога да си стоя у дома, когато тук има толкова много работа.

— Здравето ви е по-важно от която и да е пиеса, ваша милост.

Дукесата се намръщи.

— Не го казвай пред господин Скот. Той не вярва на болести. Откакто го познавам, той смята, че нищо, дори скарлатина, не може да наруши театралната програма.

— Но хората не могат да се предпазят от болести — възрази Мадлин, като се питаше дали наистина господин Скот може да е толкова безразсъден.

Джулия обърна очи.

— Лоугън не понася човешката слабост. И как да я разбере, като той не е такъв?

Подпряла ръце на бюрото си, тя се изправи и сви устни.

— Трябва да му съобщя за положението. Очаквам да зареве като мечка.

Противно на мнението на дукесата от кабинета на господин Скот не се чу никакъв рев… Но през целия ден въздухът беше зареден с раздразнение и гняв, което страшно потискаше членовете на трупата. Мадлин помоли дукесата за разрешение да си тръгне по-рано и молбата й беше удовлетворена.

Тя вървеше по Риджънт стрийт, стиснала листчето в ръка. Мъчеше се да изглежда самоуверена сред тълпата от хора, карети и животни, които задръстваха голямата улица. Отстрани се редуваха магазини за мебели, порцелан, хранителни стоки, галантерия и платове. И когато загуби надежда, че ще намери ателието на госпожа Бърнард, тя се натъкна на магазинче със зелен фирмен надпис и витрина с платове.

Мадлин предпазливо отвори вратата и звънчето иззвъня. Появи се спретнато момиче почти на нейната възраст и я попита:

— С какво мога да ви бъда полезна, госпожице?

— Търся госпожа Бърнард… Казвам се Мадлин Ридли.

В дъното на ателието до маса, отрупана със скици и платове, се изправи висока жена, явно чула разговора. На вид наближаваше петдесетте и беше облечена в елегантна синя рокля, а посивяващите й коси бяха сплетени и навити на стилен кок.

— Госпожа Бърнард — каза Мадлин, докато помощничката поемаше наметката и ръкавиците й.

— Вие сте протежето на Нел Флорънс — отговори госпожа Бърнард, оглеждайки я преценяващо. — Нел ми писа за вас, като ми обясни, че искате да привлечете вниманието на някакъв господин, но нямате подходящо облекло. — Тя хвърли презрителен поглед към скромната наметка на Мадлин. — С това не бихте си намерили богати покровители.

После даде знак на помощничката си и поведе Мадлин към задната част на ателието.

— Рут ще ви помогне да пробвате някои дрехи. Аз скоро ще се върна.

Тръгвайки с Рут, Мадлин се обърна към госпожа Бърнард:

— Госпожо Бърнард, бих искала да ви благодаря….

— Да, да. Без друго щях да накарам Рут да преработи някои от дрехите — тя трябва да практикува. А вие сигурно сте нещо по-особено, щом Нел толкова ви е харесала. Аз съм й задължена, защото ми изпраща много добри клиенти.

Госпожа Бърнард замълча, после се обърна към помощничката си:

— Рут, донеси кафявото кадифе и жълтата италианска коприна. Мисля, че те добре ще подхождат на госпожица Ридли.

Дотогава Мадлин не беше посещавала шивашко ателие. Майка й викаше шивачка в имението, където се ушиваха пет-шест нови рокли за предстоящия сезон. Често те бяха в крак с последните модни журнали… За Мадлин обаче това нямаше значение. Тя мечтаеше за стилни рокли, но майка й смяташе, че не са подходящи за нея.

— Като се омъжиш за лорд Клифтън, сама ще избираш дрехите си — казваше майка й. — Макар че той е консервативен човек и съм сигурна, че не би искал съпругата му да се перчи с тоалети.

— Не искам да се перча, мамо — беше й отговорила Мадлин вбесено. — Искам да имам дрехи като приятелките ми — рокли в хубави цветове, украсени с дантела…

— Нямаш нужда от такива дрехи — студено беше отбелязала майка й. — Те се шият, за да привличат погледите на мъжете, а ти вече си обещана на лорд Клифтън.

Като си спомни настояванията на майка си и собственото си отчаяние, че трябва да се свърже с възрастен мъж, Мадлин стана още по-решителна. Щеше да направи каквото трябва, за да накара господин Скот да я види съвсем различна.

По настояване на помощничката Мадлин свали дрехите си и остана по измачкана памучна долна риза и дълги долни гащи. Рут хвърли двусмислен поглед към бельото й и изчезна, като измърмори нещо неразбираемо. След минута се върна заедно с госпожа Бърнард. Шивачката се ужаси от долната риза на Мадлин.

— Отвратително — каза госпожа Бърнард, сключила ръце и клатейки глава. — Не можете да обличате роклите ми с подобно бельо, госпожице Ридли, линията ще се развали.

Мадлин я погледна с тревога и извинение.

— Всичко, което имам, е в такъв вид, мадам.

— Къде са банелите ви? — продължи шивачката. Мадлин я погледна неразбиращо и тя прояви леко нетърпение. — Корсетът ви, скъпа. Не носите ли корсет? За Бога, на колко години сте?

— На осемнайсет, но аз никога…

— Всяко момиче на вашата възраст трябва да носи корсет. Необходимо е, освен това и здравословно. Изненадана съм, че не сте прегърбена, щом не сте го носила досега.

Мадлин тревожно се обърна да види гърба си в огледалото, като очакваше да съзре някоя гърбица.

Госпожа Бърнард въздъхна и разпореди на помощничката си:

— Рут, донеси ми три комплекта от бельото, което поръча лейди Баркъм. До края на седмицата ще й ушием други. Вземи и банели от кутията на втората полица.

— Мадам — каза Мадлин със съжаление. — Извинявам се, но не мога да си позволя…

— Няма нищо — каза й госпожа Бърнард. — Нел каза, че ако е нужно нещо допълнително, вие двете ще уредите въпроса. Бихте могли да изпълните някои нейни поръчки в замяна на разходите за дрехи. Съгласна ли сте?

— Да, мисля…

— Тогава да започнем.

Рут и госпожа Бърнард, която леко гълчеше, помогнаха на Мадлин да съблече памучното си бельо и да облече комплект от риза и долни гащи, чиято дължина беше над коленете й. Бяха ушити от прозрачен лен, толкова лек, че все едно не беше облечена. Мадлин се изчерви, като застана през огледалото. Майка й щеше да получи апоплектичен удар, ако знаеше какво прави.

После й сложиха корсет, копринено елече, което се закопчаваше отпред, а отзад имаше връзки. Като ги стегнаха, талията й се намали с пет сантиметра. Мадлин се вторачи в отражението си в огледалото. Това ли наистина искаха мъжете и така ли щеше да направи впечатление на господин Скот? Тя нямаше търпение да го разбере.

Първата рокля, която Мадлин изпробва, беше от фин жълт копринен рипс. Макар че дрехата беше шита за по-висока жена, стилната й простота допадна на Мадлин. Тя едва дочака Рут да я закопчае отзад.

— Отлично — каза госпожа Бърнард, като набождаше с карфици плата, който трябваше да се изреже. — Повечето жени не могат да носят този нюанс на жълтото, но той подчертава златистите ви коси.

Деколтето беше дълбоко изрязано, показваше шията и ключиците и стигаше до началото на бюста й. Линията на роклята следваше стегнатата й талия и тя изглеждаше необикновено тънка. Блестящата жълта коприна се диплеше по ханша и бедрата й и падаше до земята на дълбоки гънки.

— Толкова съм различна — каза Мадлин, останала без дъх.

— Наистина е така — отвърна госпожа Бърнард. — Жалко, че не можете да си позволите повече украси за роклята, но може би е за хубаво. Стилната простота придава изтънченост на дрехата.

Тя направи проба на още три рокли. Едната беше от кафяво кадифе с дълги ръкави, другата — от син кашмир, а третата — в цвят слонова кост, беше толкова къса, че Мадлин се питаше ще може ли да се появи с нея в обществото. Към роклята имаше шарф със светлосиня бродерия, който трябваше да седи леко драпиран около лактите й.

Като разбра, че Мадлин няма подходящи обувки, госпожа Бърнард извади чифт кадифени пантофки с малки панделки, които се връзваха на глезена.

— Бяха малки на клиентката, която ги поръча — каза тя, като отклони предложението на Мадлин да ги плати.

Госпожа Бърнард беше доволна от пробата и обеща на Мадлин, че роклите ще бъдат готови в близките дни, в зависимост от времето на Рут, която щеше да ги поправи. Мадлин дълго благодари на двете жени, като не можеше да повярва на късмета си.

— На Нел Флорънс трябва да благодарите — каза госпожа Бърнард. — Тя е велика старица. Умно сте постъпили, като сте я избрали за своя покровителка.

— Тук умът не играе роля — отговори Мадлин. — Беше си истински късмет. Ако и в бъдеще е така…

— Ако говорите за мъжа, когото искате да съблазните, нямате нужда от късмет. Щом ви види в тези рокли, веднага ще бъде ваш.

— Не мога да си представя — каза през смях Мадлин, като се сети за строгото лице на Лоугън Скот. После се сбогува с шивачката.