Лайза Клейпас
Диви нощи (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лоугън крачеше объркан из стаите и чувстваше, че спокойния му, подреден живот е нарушен. Напоследък се случиха доста непредвидени неща… Новината, че ще става баща, разкритието, че е незаконен син на Рочестър, мнимата смърт на Андрю. Подобно стечение на обстоятелства в личния му живот би могло да наруши защитните му сили. Насред цялата бъркотия имаше едно нещо, което беше останало същото, без да се поддаде на промяна. Мадлин… щедра, любяща, издръжлива, показваща на всяка крачка любовта си към него.

Лоугън се нуждаеше от нея, но трудно би признал това дори пред самия себе си Мадлин се задоволяваше само с онова, което той и даваше, и не молеше за повече. Лоугън събра остатъците на своята решителност и влезе в спалнята. Съпругата му седеше на края на леглото с ръка на корема си. Лицето й имаше странно изражение, граничещо с паника.

— Какво има? — приближи бързо Лоугън.

— Усетих, че бебето помръдна — съобщи тя учудено.

Той се слиса и не можа да реагира. Стисна ръце и внезапно почувства страхотно желание да я докосне, да усети и той движенията на детето в утробата й. Лоугън потрепери от напрежение, за да сдържи порива си.

Мекотата, изписана на лицето на Мадлин изчезна и тя се изправи. Отиде до гардероба и едва тогава Лоугън видя куфара, който беше извадила.

— За какво ти е? — попита той рязко.

Гласът й беше твърд и плътен.

— Осъзнах, че повече не желая да живея тук.

Обзе го ярост, но той й отговори съвсем спокойно:

— Нямате друг избор, мадам.

— Имам. Не можеш да ме задържиш тук, освен чрез физическа сила.

— Никога не съм допускал, че ти е било толкова неприятно — каза Лоугън и с жест посочи луксозната обстановка. — Ако не си била щастлива, значи си се преструвала много добре.

— Способен си да ме правиш едновременно щастлива и нещастна.

Мадлин извади чифт ръкавици, ленени чаршафи и дантелен шал, които нареди в куфара.

— Ясно е, че ужасно съм те притеснявала. Е, когато се преборя с любовта си към теб, всичко ще стане по-просто и лесно и за двама ни.

Лоугън пристъпи и застана пред гардероба.

— Мади — каза той, — преди малко не биваше да се държа грубо с теб. Но се бях разтревожил. Сега остави тези неща и ела да си легнем.

Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Предавам се, Лоугън. Ти няма да спреш да си отмъщаваш за това, че те излъгах. Използваш всяка възможност да ми покажеш, че можеш да вървиш напред, без да поглеждаш назад… при това твърде често. Признавам си, че постъпих глупаво, като се надявах, че ще се промениш. Сега искам само да се махна от теб и да намеря някъде покой.

Смирената й упоритост го вбеси.

— По дяволите, никъде няма да отидеш!

Лоугън я сграбчи за раменете и замръзна, когато усети как ръката й го шляпна по бузата. Беше му ударила плесница!

— Пусни ме! — извика тя задъхана.

Лоугън беше крайно изненадан — не очакваше подобна реакция. Смутен и разгневен, той се наведе да я целуне, като се опитваше да я омилостиви, както само той умееше. Но вместо обичайната нежна отзивчивост, тя остана стегната и студена. Лоугън за първи път осъзна една нова черта у Мадлин — нейната твърдост. Той се втрещи и отпусна ръце.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — грубо я запита той.

— Отговорите на няколко въпроса — очите й търсеха неговите. — Вярно ли е онова, което каза днес следобед? Че съм ти нужна само заради детето в утробата ми?

Лоугън усети, че го залива гъста червенина.

— Бях ядосан, защото се изложи на опасност.

— Заради бебето ли се ожени за мен? — настояваше тя.

Лоугън почувства, че тя подкопава устоите му с намерение да го накара да пълзи.

— Да, аз… Не. И тогава те желаех.

— И ме обичаше? — прошепна тя.

Лоугън прекара ръце през косите си и ги разроши.

— По дяволите, не ми се говори за това.

— Добре.

Мадлин спокойно се обърна и продължи да опакова вещите си.

Той изсумтя и я прегърна през раменете, без да обръща внимание на съпротивата й. Усети мириса й, после я целуна по врата. Дрезгавият му глас се губеше в дългите й коси.

— Не искам да те загубя, Мади.

Тя се опита да се освободи.

— Но не желаеш и да ме обичаш.

Той рязко я пусна и закрачи из стаята като животно в клетка.

— Веднъж ми го каза — избухна ядосано Мадлин. — Защо да не можеш да го повториш? Нима си толкова студен и не можеш да ми простиш?

Той се спря, без да я погледне, и каза измъчено:

— Отдавна съм ти простил. Разбрах защо си постъпила така. Дори ти се възхитих.

— Тогава защо между нас все още има прегради? — попита Мадлин с неподозирано отчаяние.

Раменете му потръпваха. Мадлин прехапа устни и изчака мълчаливо, защото осъзна, че може би ще узнае нещо, което би изяснило положението.

— Знаеш, че те обичам — каза Лоугън с хрипкав глас. — Всеки го знае. Каквото и да сторя, не мога да го опровергая. — Той отиде до прозореца и опря длани на леденото стъкло, загледан в зимната картина отвън.

— Но не мога да позволя да ми се случи втори път. Ако те изгубя сега, ще бъда унищожен.

— Но ти няма да ме загубиш — каза тя смутено. — Лоугън, повярвай ми!

Той поклати глава.

— Рочестър ми каза… — Лоугън преглътна с усилие. — Майка ми е починала при моето раждане. Бил съм твърде едър… Аз съм виновен за смъртта й.

Мадлин възрази.

— Боже мой, как можеш да вярваш на това?

— Така е — каза той смирено. — Аз съм виновен. И изобщо не мога да се зарадвам на бебето ни, като си помисля, че същото би могло…

Лоугън не довърши изречението. Нямаше нужда.

— Децата ми също ще бъдат едри… а ти…

— Не съм толкова крехка, колкото си мислиш — каза Мадлин и погледна смръщеното му лице. — Лоугън, погледни ме! Обещавам ти, че нищо няма да се случи с мен или с бебето!

— Не можеш да даваш такива обещания — възрази той грубо.

Мадлин отвори уста, за да спори с него, но изведнъж си спомни, че и нейната майка е имала проблеми с раждането. Лоугън беше прав — тя не можеше да обещае, че всичко щеше да е наред.

— И какво ще стане, ако се случи най-лошото? — попита тя. — Нима ще ти е по-леко, ако бягаш от духовната връзка с мен?

Лоугън се обърна да я погледне — лицето му беше измъчено, в очите му имаше сълзи.

— Не зная, дявол те взел!

— Не се ли умори да бягаш от всички? — промърмори Мадлин, а очите й бяха изпълнени с любов и съчувствие. — Ела при мен, Лоугън. Нека си принадлежим. Не е нужно и двамата да се чувстваме самотни.

Думите й го преобразиха. Стиснатите му челюсти потръпнаха и той се втурна към нея, за да я притисне силно до себе си.

— Не мога да живея без теб — прошепна той.

— Не се налага.

Мадлин вплете пръсти в косите му и го целуна по мократа от сълзи буза, а самата тя почувства страхотно облекчение.

Лоугън я целуна така, като че целувката щеше да трае вечно.

— Ще останеш ли? — попита той.

— Да, да…

Устните й търсеха неговите и Лоугън изстена от болезнено желание. Щеше да поеме риска да я люби, но не само защото нямаше никакъв друг избор. Той внимателно я занесе до леглото, съблече я и я люби с цялата нежност, на която беше способен.

След това Мадлин остана да лежи в обятията му, безсилна да помръдне. Тя усети, че Лоугън се надига да я погледне. Той се наведе над нея и притисна устни до корема й. Очите й радостно светнаха.

— Всичко ще е наред — прошепна Мадлин и го привлече към себе си. — Вярвай ми!

Когато го целуна, сърцето й бе пълно с любов.