Лайза Клейпас
Диви нощи (6)

ПЕТА ГЛАВА

Мадлин си легна рано, след като реши да не провежда вечерния си разговор с госпожа Флорънс. Болката да си отхвърлена беше твърде силна. Може би утре или вдругиден щеше да намери сили да разговаря за това, но сега й трябваше време да се съвземе.

Вгледана в тъмнината, девойката обмисляше как да напусне „Капитал“. Мисълта да се срещне очи в очи с господин Скот изглеждаше непоносима. За съжаление, беше обещала на дукесата, че може да й помага при репетициите, докато оздравее госпожица Бари. Мадлин трябваше да удържи на обещанието си, но да стои срещу господин Скот на сцената и да го гледа в очите… Мадлин ужасно се притесни. Не беше сигурна дали щеше да има сили за това.

Само ден-два — докато госпожица Бари щеше да е вече добре. Мадлин щеше да се стегне, за да не се изчервява и заеква пред господин Скот. Тя щеше да се държи хладно и щеше да се владее напълно.

Цяла нощ се въртя в леглото си, като напразно се мъчеше да не мисли. На сутринта се събуди изтощена и уплашена, като се питаше дали някога ще преживее ден, подобен на вчерашния. Несъмнено тя не беше първата жена, провалила се в съблазняването на един мъж, но колко жени са били принудени да се изправят пред същия човек още на следващия ден и да се преструват, че нищо не се е случило.

Мадлин се облече и събра косите си на кок ниско на врата. Тя успя да излезе, преди госпожа Флорънс да е станала, и нае карета към театъра.

В театъра цареше необикновено затишие, репетиционните зали и работилниците бяха пусти. Мадлин разбра, че сутрешната репетиция е отменена и отиде в шивашкото ателие, където веднага се срещна с госпожа Литълтън.

— Изглежда, че половината от трупата боледува — каза пълната жена, дишайки тежко. Тя шиеше някаква дреха. — Десетина вече съобщиха, че няма да дойдат. Но моята работа трябва да се свърши, както винаги, и няма кой да ми помогне.

Мадлин остана в шивачницата почти през цялата сутрин, като благодареше наум, че засега няма възможност да се види с господин Скот. Наложи й се да отиде до главната сграда на театъра само, когато госпожа Литълтън я изпрати да занесе па дукесата няколко скици за костюми. Когато наближи кабинета, Мадлин чу разговор между непознат мъжки глас и нежния, ясен глас на Джулия. Тя се спря, защото не искаше да ги прекъсва.

— Стига толкова — говореше мъжът. — Казах ти да не идваш в този проклет театър.

— Има много работа — отговаряше му Джулия. — Само още един ден, мили. Може би два. Не мога да оставя толкова неща недовършени…

— Здравето ти за мен е много по-ценно, отколкото някой или нещо в този театър.

— Обещавам ти, че ще съм добре.

— Ела си у дома, Джулия.

— Първо трябва да опаковам някои неща.

— Ще изпратя слуга да вземе всичко, което пожелаеш.

— Ти си неразумен…

После настъпи дълга пауза, последвана от някакви звуци, които Мадлин не можа да различи — След това мъжът каза нежно:

— Още ли искаш да спориш с мен, Джулия?

— Не.

Мадлин никога не беше чувала дукесата да говори с такъв смирен тон — тя обикновено говореше твърдо и заповедно. Мадлин предпазливо заобиколи и видя дукесата да стои в средата на кабинета, където нежно я целуваше тъмнокос мъж. „Дукът на Лийдс“, помисли си Мадлин, изгаряща от любопитство. Той вдигна глава — слабото му лице беше екзотично красиво, а самият той гледаше съпругата си с любов, граничеща с отчаяние. Усетил, че вече не са сами, той погледна към Мадлин с живите си сиви очи.

Мадлин се изчерви и пристъпи напред.

— Простете ми, не исках да прекъсна…

— Няма нищо, Мади — каза Джулия с порозовели страни, като се освободи от ръцете на съпруга си. Тя ги представи и Мадлин почтително се поклони.

— За мен е удоволствие — промърмори дукът с приятелско огънче в очите. — Госпожице Ридли, бих ви бил много благодарен, ако помогнете на дукесата да събере необходимите й книги, защото тя веднага ще си тръгне.

— Да, ваша милост.

Джулия примигна и въздъхна.

— Струва ми се, че нямам друг избор. Мади, моля те кажи на господин Скот, че трябва веднага да говоря с него. Той беше в кабинета си през цялата сутрин — опитваше се да промени програмата предвид отсъствията на актьорите.

Мадлин кимна в знак на съгласие, макар че се страхуваше да се срещне с господин Скот. Щом тя излезе, дукът и дукесата продължиха разговора си. Изглежда, че и двамата изпитваха голямо удоволствие от своите спорове.

Мадлин отиде до вратата на кабинета на Скот и се спря колебливо, ослушвайки се да долови какво става вътре. Но там цареше тишина. С надежда, че господин Скот не е вътре, тя вдигна ръка и леко почука.

— Работя — чу се заплашително ръмжене.

Мадлин сплете ръце и се стъписа. Събрала смелост, тя най-после проговори със спокоен, овладян глас.

— Господин Скот, дукесата иска да говори с вас.

За момент той замълча.

— Ти! — каза Лоугън с враждебен тон.

— Мисля, че дукесата иска да ви каже, че си отива, господине. Дукът е дошъл да я отведе у дома. — Мадлин не получи отговор. — Не е разумно в нейното състояние да стои в „Капитал“. Сигурна съм, че бихте се съгласили с това при толкова болни от треска…

— Прав й път! А сега се махни от вратата!

Мадлин е радост си тръгна, но след няколко крачки спря.

В гласа му имаше нещо странно — нотка, която я трогна. Той беше уморен. „Не е за чудене“, помисли си тя, „толкова хора отсъстват.“ Въпреки заповедта му да се махне и личната си обида и притеснение, Мадлин се върна до вратата.

— Господин Скот, мога ли да направя нещо за вас? Искате ли чай?

— Просто си върви — промърмори той. — Имам работа… нямам настроение за развлечения.

— Да, господине.

Но тя още не можеше да си тръгне. Все повече се убеждаваше, че нещо не е наред. В стаята беше толкова тихо. Не беше в характера му да държи вратата затворена по това време, като се отделя от останалите членове на трупата. С ръка на дръжката на вратата, тя затвори очи и дълбоко си пое дъх. Ако подозренията й се окажеха неверни, Скот най-много да й отрежеше главата.

Мадлин влезе в стаята и й се стори, че той не забеляза това, докато тя не се приближи до него. Лоугън седеше на бюрото си сред купчина изцапана и смачкана хартия. Той избърса с ръкав челото си, преди да вземе писалката. Беше без палто и жилетка, само по ленена риза, и гърбът му потреперваше от студения въздух на стаята. Той силно се закашля и хвърли писалката, която покапа мастило по бюрото.

— Господине — каза Мадлин тихо.

Скот обърна глава към нея — лицето му беше зачервено, а очите му блестяха. Стори й се, че я гледа като през мъгла. Без да се замисля, Мадлин се наведе да докосне косата му и леко я погали. Пръстите й се спуснаха по челото, което гореше от висока температура.

— Нека ви помогна — каза тя, а той се обърна и тихо изруга.

— Трябва да довърша новите програми.

Той мрачно взе захвърлената писалка.

— Вие имате температура, господин Скот. Трябва да си отидете вкъщи и да си починете.

— Не съм болен. Аз никога… — Той се сви, когато тя докосна отново горещото му чело и затвори очи.

— Ръката ти е толкова хладна — каза дрезгаво Лоугън и хвана пръстите й. — Боже, главата ми се пръска.

Мадлин се разтревожи. Нямаше ли кой да се погрижи за него, за здравето му? Застанала в нерешителност, тя го видя как се тресе от студ.

— Трябва да си отидете вкъщи, господине, — твърдо произнесе Мадлин и го повтаряше въпреки неговите възражения, докато Скот не замълча, отпуснат на бюрото си. С едната си ръка бе подпрял чело, а с другата държеше пръстите й. Мадлин внимателно се опита да се освободи.

— Не мърдайте — каза тя. — Веднага ще се върна. Лоугън не отговори, остана безразличен и с последни сили се опита да седи изправен.

Чиракът от дърводелницата, Джеф, случайно минаваше покрай кабинета. Мадлин го извика, без да се колебае.

— Боя се, че господин Скот е болен — каза тя, посочвайки полуотворената врата. — Трябва веднага да си тръгне. Моля те, би ли повикал каретата му?

— Господин Скот… болен? — повтори момчето и сякаш не чу останалото. То стоеше като гръмнато, като че подобно нещо не беше възможно.

— Има още нещо — допълни Мадлин. — Кажи на дукесата веднага да се прибере у дома. Тя не бива да се доближава до господин Скот — за нея ще е много опасно, ако се разболее.

Момчето тръгна, поглеждайки към кабинета.

— Ами ти? — попита то загрижено. — Не трябва ли и ти да не го доближаваш?

— Не вярвам да се разболея — отговори Мадлин. — Ако щях да боледувам, вече трябваше да е станало. Моля те, Джеф, тръгвай бързо. Аз ще остана при господин Скот, докато дойде каретата.

— Да, госпожице Мади — Джеф я погледна с възхищение. — Ако не възразяваш, ти си ангел, госпожице Мади. По-хубава и мила от всички момичета, които познавам.

Мадлин поклати глава със смутена усмивка.

— Благодаря ти, Джеф.

Тя се върна в кабинета, намери наметката на Скот и го зави с нея. Дебелата вълна трябваше да го стопли, но той продължаваше да трепери и да кашля. Щом се надигна от стола си, Мадлин се втурна към него.

— Господине, недейте! Никак не сте добре. Лакеят скоро ще дойде да ви помогне.

— Мога сам да си отида — измърмори Лоугън, отблъсквайки малките, протегнати ръце.

— Не бих могла да ви задържа да не паднете — настоя Мадлин. — А ако паднете, преди да стигнете до каретата, може да се нараните… Освен това си помислете как ще изглежда подобно нещо в очите на другите. Не бихте желали да ви видят в такова състояние.

Скот се успокои и Мадлин разбра, че е улучила слабото му място. Той не би понесъл проявата дори и на най-малка слабост. С цената на всичко беше готов да запази авторитета си в очите на своите работници. Опрял глава на ръце, той покорно чакаше и това почти изплаши Мадлин. Лоугън не приличаше на себе си.

След няколко минути, които на Мадлин се сториха цяла вечност, лакеят, облечен в тъмна ливрея със сребристи украси, се появи в кабинета. Макар че се опитваше да изглежда безразличен, той опули очи, когато видя Скот. Мадлин го помоли да помогне на господин Скот да се изправи и слугата се подчини, без да каже нито дума. Тя се зачуди защо той толкова се изненада, като видя господаря си болен. Очевидно Скот наистина се беше превърнал в легенда, та всички, дори слугите му, не вярваха, че той беше просто човек.

Пред кабинета се беше събрала група актьори и сценични работници. Докато наблюдаваха Скот, лицата им изразяваха всичко — от любопитство до тревога.

— Мисля, че трябва да се отдръпнете — каза Мадлин. — Ще бъде ужасно, ако още някой се разболее.

Групата веднага се подчини и се отдръпна на почтително разстояние.

— Какво ще правим сега? — попита един реквизитор. Въпросът не беше отправен конкретно. — Кой ще ръководи театъра, щом и дукесата, и господин Скот ги няма?

— Ще попитам господина — каза Мадлин и влезе в кабинета. Лакеят вече беше изправил Скот. Кръвта се беше отдръпнала от лицето му и сега то изглеждаше пепеляво. Погледът му блуждаеше из стаята, докато не се спря върху Мадлин.

— Господине — прошепна тя. — Да кажа ли на трупата, че искате господин Бенет да ръководи театъра във ваше отсъствие?

Бенет беше помощник-режисьорът, който обикновено водеше репетициите и играеше ролята на арбитър, когато дукесата и Скот бяха заети с друга работа. Скот я гледаше с трескави очи и Мадлин се питаше дали я разбира добре. После леко й кимна.

Тя се върна при групата и повтори указанията. Скот излезе, като се подпираше на рамото на лакея и внимаваше как върви. Способността му да стои прав в такова състояние беше изпитание за неговата физическа издръжливост.

Мадлин го придружи към задния изход на театъра. Тя чу, колко тежко диша, видя несигурните му крачки и разбра, че няма да издържи дълго. Лакеят очевидно едва издържаше под тежестта на отпуснатото му тяло.

— Почти стигнахме — обяви Мадлин, надявайки се отчаяно, че той няма да се строполи.

Те излязоха през задния изход навън. Режещият вятър развя роклята на Мадлин и вкочани бузите й. Втори лакей отвори вратата на каретата, лакирана в бронзово и черно. Чифт добре охранени дорести коне чакаха нетърпеливо, от ноздрите им излизаха облачета пара на мразовития въздух. Лакеят спусна стъпалото и въпросително погледна Мадлин.

Тя се поколеба, като гледаше мечтателно луксозната карета. Нямаше право да изоставя Скот. Все пак той би могъл да има нужда от нея…

Девойката побърза да се качи, преди да е променила решението си. Тя седна на кадифената седалка с благодарност, че е избягала от студеното време навън. С голямо усилие лакеят настани Скот, който се сви в ъгъла — тялото му се смали, а очите му бяха затворени. Наметката му се беше дръпнала и Мадлин хубаво уви вълнената дреха около врата му. Той силно се закашля, като трудно си поемаше дъх.

Каретата се понесе леко и бързо. Отвътре тя беше най-прекрасното нещо, което Мадлин беше виждала някога — леко полирано дърво, тапицерията беше с цвят на кафе, с изрисувана на тавана емблема на театър „Капитал“. Дори баща й, който се гордееше е каретите си, щеше да се впечатли от тази красота.

Тя погледна Скот, който изглеждаше едновременно внушителен и раним, като победен лъв. Един тласък на каретата го накара да изстене. Мадлин веднага се обърна към него, като притисна хладната си ръка до челото му.

Докосването й сякаш го просветли за момент и потъмнелите му очи проблеснаха в синьо.

— М-мади — каза той, стискайки зъбите си, за да не се разтракат.

— Да, господин Скот?

Ръката й се протегна към лицето му и нежно погали сухата, загрубяла кожа.

— Ти не биваше… да идваш с мен.

— Съжалявам. — Тя отдръпна ръката си. — Зная, че вие много държите на своето уединение. Но не бива да се страхувате, господине. Няма да остана дълго. Искам само да се уверя, че всичко е наред.

— Н-не, не е за това… — Той стисна челюстите си, за да не тракат, и допълни отчетливо. — Ще се заразиш.

Мадлин изненадано го погледна. Колко ли хора в неговото състояние биха се замислили за здравето й? Трогната от неочакваната му загриженост, тя се засмя.

— Чувствам се много добре, господин Скот.

Той изглеждаше твърде изтощен, за да спори. Затвори очи и облегна глава назад. Усмивката на Мадлин се стопи и тя се помъчи да си спомни какво правеше бавачката й, когато тя и сестрите й боледуваха… Затопляше ги, слагаше им синапени компреси на гърдите, гореща тухла на краката и ги хранеше с говежди бульон и попара. За кашлицата бавачката правеше сироп от лимони и бадемово масло. Медицинските познания на Мадлин се изчерпваха дотук. Тя въздъхна, защото се почувства напълно излишна.

Каретата влезе в тих двор в предградието Сейнт Джон Скуеър, като премина през каменна врата, украсена с бронзови грифони. Мадлин надникна през завесата, докато преминаваха през алея от дървета, за да стигнат до къща с колони отпред.

Щом каретата спря, единият от лакеите скочи и се затича напред. Той стигна до двойната входна врата и енергично зачука. Едно от крилата се отвори и настъпи суетня.

Едно момче, облечено в грубо палто и шапка дойде при кочияша да му помогне да разпрегнат конете. Двама лакеи подхванаха господин Скот и го свалиха от каретата. Те застанаха от двете му страни, за да го подкрепят, и така влязоха в къщата. Мадлин ги последва. Тя имаше чувството, че стъпва в забранена територия, че нахлува по начин, който Скот никога не би допуснал, ако беше здрав.

Влязоха във величествена входна зала, осветена от кристален полилей, съставен от множество кръгове. Вратата към главната зала се отвори и икономка с вид на матрона започна да дава заповеди на цял куп прислужници.

— Извадете чисти чаршафи и вода — говореше тя авторитетно. — Тилда, донеси ми медицинската чанта и кажи на Гуин да приготви кана със солен разтвор. Лекарят може да ги използва, ако се наложи.

Сивокос иконом организираше мъжете, като им нареждаше да приготвят бутилки с бренди и уиски и да помогнат на камериера да сложи Скот в леглото му. Мадлин стоеше отстрани, като наблюдаваше безпомощно как качиха Скот по двойното стълбище от бял и сив мрамор във форма на подкова.

Икономката забеляза Мадлин и й се представи като госпожа Бийчъм.

— Моля да ни извините, госпожице…

— Ридли.

— Госпожице Ридли — повтори икономката. — Боя се, че в момента сме малко объркани. Ситуацията е извънредна.

— Разбирам.

Погледът на икономката се плъзна по девойката. Тя явно се опитваше да разбере коя е Мадлин и как точно се е запознала с господин Скот, но се въздържа от въпроси.

— Много мило, че сте придружили господин Скот от театъра дотук — отбеляза тя.

Мадлин погледна в посоката, в която отведоха Лоугън.

— Надявам се, че той ще оздравее.

— За господин Скот ще се погрижим възможно най-добре, докато чакаме лекаря. Бихте ли почакали долу в гостната?

— Да, благодаря.

Госпожа Бийчъм я придружи до просторна гостна стая, украсена с дискретни позлатени паравани в тъмновиолетово, с френски кресла, тапицирани с коприна и кадифе, и масички, на които имаше гравюри и томчета поезия. Едната стена беше покрита с гоблен, изобразяващ френски пейзаж. Между два високи прозореца стоеше маса с ориенталски статуетки.

Икономката забеляза, че Мадлин се загледа с интерес в малка японска статуетка, изобразяваща брадат старец със златен жезъл, и се усмихна сухо.

— Богът на щастието, според господин Скот. Така и не се научих да произнасям името му. Той има и други подобни в колекцията си — все божествени работи.

— Тази ми харесва — каза Мадлин и докосна статуетката е върха на пръста си. — Надявам се, че той живее някъде тук и носи щастие на господин Скот.

— Някои смятат, че господин Скот вече е получил по-големия дял от щастието си — отговори госпожа Бийчъм и се отправи към вратата на гостната.

Мадлин остана сама и приближи прозореца — отвън се виждаше градината с ред декоративни дървета и мраморен фонтан. Зимният ден беше светъл, а дърветата в овощната градина се превиваха на вятъра.

Мадлин потръпна, отиде до едно кресло и седна, като тупаше нервно с крак по дебелия килим на пода. На масичката до себе си забеляза дървена кутия и я отвори с любопитство. Отвътре кутията беше обкована със сребро, а на капака й беше закрепен шекспировия медал. На дъното имаше надпис: „На господин Скот от Стратфърд Корпорейшън“.

Някакъв глас прекъсна мислите й и Мадлин видя две от прислужниците да носят поднос с чай.

— Тази кутия била изработена от черницата в двора на Шекспир — обясни едната. — Господарят все получава разни награди за благотворителна дейност.

Мадлин се усмихна, усетила в гласа й нескрито възхищение.

Прислужницата постави подноса върху ниска масичка.

— Госпожа Бийчъм каза да ви предам да позвъните, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, но нищо не ми трябва. Здравето на господин Скот е най-важно.

— Доктор Брук скоро ще дойде. Той набързо ще оправи господаря.

— Надявам се — отвърна Мадлин и взе една празна порцеланова чаша с фина дръжка. Погледна към вратата, като се питаше кога ще пристигне лекарят, колко време ще му е нужно, за да прецени какво е състоянието на Скот и да постави диагноза.

Прислужниците излязоха от гостната и си зашепнаха, още не прекрачили прага. Без да иска, Мадлин дочу разговора им.

— Мислиш ли, че тази е следващата, а?

— Не.

— Хубавичка е.

— Аха, ама е още сукалче… не е по неговия вкус.

Момичето се намръщи и остави празната чаша. Забележката за младостта й дълбоко я засегна. Тя въздъхна, като се сети за стърчащите си кичури, измъкнали се изпод фуркетите. Без съмнение приличаше на някое лошо облечено дете, което скита из улиците.

Мадлин отиде до вратата в другия край на гостната и откри, че тя води към музикален салон, две дълги галерии и официална гостна, чийто под представляваше чудесен фигурален паркет. Навсякъде имаше произведения на изкуството, портрети и пейзажи, мраморни статуи, керамика и порцелан.

Докато обикаляше изисканите стаи, Мадлин почувства, че Скот сам е подбирал мебелите и произведенията на изкуството. Всичко беше отражение на онова, от което той се възхищаваше и което искаше да бъде. Той я очарова. Мадлин искаше да го опознае, искаше той да й довери най-интимните си мисли… Да се превърне в малка частица от света, който той беше сътворил само за себе си. Но Лоугън беше показал ясно, че не я иска. Тя се почувства самотна и се върна във входната зала. Лекарят трябваше да е дошъл досега. Къщата беше странно притихнала, като че цялата прислуга беше затаила дъх.

— Желаете ли нещо, госпожице Ридли — попита икономът, ставайки от едно кресло близо до стълбището.

— Да.

Мадлин колебливо се приближи до мраморните стъпала, като че икономът можеше да я спре.

— Бих искала да зная къде се намира стаята на господин Скот.

Икономът остана безразличен, но Мадлин усети, че вътрешно се ужаси. Тя знаеше, че той и цялата прислуга не бяха наясно с отношенията й със Скот — дали и тя като тях беше негова наемна работничка или е, може би, последната му любовница.

— Лекарят е при него, госпожице — поясни деликатно икономът. — Ако не ви харесва гостната, може би ще почакате на друго място.

— Бих предпочела да отида в стаята му — спокойно каза Мадлин, подражавайки на строгия тон, с който майка й говореше на прислугата.

— Да, госпожице Ридли — чу тя предпазлив отговор.

Икономът позвъни за лакей и му нареди да й покаже личните стаи на господин Скот в източното крило.

Коридорът беше осветен от дълъг ред прозорци, които осветяваха четири ниши, украсени със статуи. Едната беше на гола къпеща се жена и Мадлин се изчерви. Тя мина под арка от блестящ махагон и влезе в един апартамент, обзаведен в подчертано мъжки стил — богата махагонова ламперия, комплект древни германски карти в резбовани рамки от палисандрово дърво и персийски килими по пода.

Лакеят я заведе до затворена врата, където чакаше госпожа Бийчъм. Една прислужница стоеше наблизо, готова да донесе всичко, от което би могло да има нужда.

Госпожа Бийчъм вдигна вежди, когато видя Мадлин.

— Госпожице Ридли… Нима в гостната не ви хареса?

— Исках да разбера дали нещо се е изяснило.

Госпожа Бийчъм поклати глава.

— Лекарят е още при него. Ще ви съобщя веднага, щом науча нещо. А сега прислужницата ще ви придружи до приемната долу.

Мадлин беше готова да спори.

— Аз бих…

Тя беше прекъсната от отварянето на вратата. Мадлин мълчаливо изчака лекарят да излезе от стаята.

Доктор Брук беше мъж около трийсетте, с оредяваща коса и кръгли очила, затова някак си приличаше на сова. Лицето му беше добро, а очите — тъмни и тъжни. Той погледна госпожа Бийчъм, после — Мадлин.

— Аз съм госпожица Ридли — представи се Мадлин, като пристъпи напред. — Дойдох да попитам за здравето на господин Скот. Аз съм негова…приятелка.

Лекарят се ръкува с нея и се поклони вежливо.

— Как е той? — попита икономката.

Доктор Брук се обърна към двете.

— Напоследък имам доста подобни случаи. Съжалявам, но изглежда, че този ще е от най-тежките. Доста изненадващо, имайки предвид доброто здраве на господин Скот… Той не се пазеше, нали?

— Боя се, че не — отговори унило икономката.

— Ще го посетя отново утре, за да видя как се развива треската — продължи лекарят. — За съжаление най-лошото все още предстои. Разхлаждайте го начесто с вода и лед. За храна предлагам желе, бульон, може би по една супена лъжица млечен пунш от време на време.

— Имам стара семейна рецепта за настойка от евкалиптови листа в бренди — каза госпожа Бийчъм. — Да му давам ли от нея вечер?

— Не виждам защо не — лекарят замълча и погледна към Мадлин. — Госпожице Ридли, мога ли да ви попитам дали имате намерение да помагате в грижите за господин Скот?

— Да — каза твърдо Мадлин.

— Тогава предлагам да ограничите контактите си с хора извън къщата. Треската е силно заразна. Не бих изключил възможността и вие да се заразите.

Госпожа Бийчъм гледаше Мадлин напълно объркана.

— Смятам да ви приготвим една стая.

Мадлин разбираше нейното смущение. Никой от прислугата на Скот досега не беше чувал за нейното съществуване. Те очевидно обичаха господаря си и не допускаха някой да се бърка в личния му живот в момент, когато той не беше в състояние да го предотврати.

— Благодаря ви, госпожо Бийчъм — тихо каза Мадлин. — Уверявам ви, че само искам да помогна на господин Скот… Лоугън… с каквото мога.

Икономката кимна, все още разтревожена, и даде нареждания на прислужницата. Междувременно доктор Брук се сбогува с тях и си тръгна, придружен от лакея. Мадлин решително влезе през полуотворената врата на спалнята.

Стаята беше семпло мебелирана, без каквито и да е произведения на изкуството с изключение на една фреска на тавана, изобразяваща небе с облаци. В нея имаше много голямо легло с тъмновиолетова покривка и пухени възглавници, подредени една върху друга до рамката. Скот лежеше, завит е чаршаф и леко одеяло, а покривката на леглото беше сгъната в краката му. Беше облечен във фланелено бельо — ризата му беше разкопчана до средата на гърдите. Спеше като упоен, със зачервено лице, заровено във възглавницата.

Когато Мадлин влезе, камериерът поставяше кана с вода и куп сгънати чаршафи отстрани на леглото. Наблизо имаше малко кресло, но Мадлин предпочете да седне на леглото. Лекото движение при сядането й накара Лоугън да се обърне към нея с неразбираемо бълнуване и затворени очи. Той хъркаше.

— Всичко е наред — каза нежно Мадлин, натопи една кърпа във вода, изстиска я и я сложи на горещото му чело. Хладният допир изглежда го успокои и той се отпусна на възглавницата. Тя протегна ръка и се осмели да го погали по косата, за което отдавна копнееше. Пръстите й усетиха нейната мекота — като коприна с махагонов оттенък.

Мадлин се вгледа в лицето му — бледата кожа подчертаваше идеалния му овал. Ресниците очертаваха полукръгове па бузите му, клепачите потрепваха леко, когато той потъваше в трескави сънища. Този горд, самотен мъж лежеше сега безпомощен в съня си, устните му се бяха разтворили като на дете. Ако Мадлин беше влюбена в него, тази гледка би я съкрушила.

Тя седеше неподвижно, опитвайки се да осъзнае тъпата болка в гърдите си. Ако беше влюбена в него, болката нямаше никога да престане. Спомените щяха да я преследват до края на живота й… защото нямаше да има друг мъж като него.

Мадлин се замисли върху собствената си дилема. Тя разполагаше с много малко време. Може би вече беше твърде късно и родителите й бяха открили, че тя е напуснала училището. Ако беше така, те трябваше да са страшно разтревожени. Щяха да я търсят и щом я намереха, нямаше да я оставят, докато не им се подчини. И накрая тя щеше да се омъжи за лорд Клифтън, въпреки всичките й усилия да се противопостави на това. Освен ако стоката не се окажеше развалена.

Мадлин трябваше да намери някого, с когото да има любовна връзка. Несъмнено за това имаше много повече желаещи от Лоугън Скот. Тя изобщо не беше допускала, че щеше да е толкова трудно да го съблазни — особено с репутация като неговата. Но съвсем не беше предвидила неговото смущение и неочакваните му скрупули. Лоугън беше отказал да я обезчести и Мадлин не биваше да се заблуждава, че би могла да промени решението му.

Тук нямаше нужда от нея. Скот разполагаше с достатъчно слуги, ползваше услугите на отличен лекар, имаше и безброй приятели и познати. Той щеше да оздравее и без нейната помощ. Мадлин дълго наблюдава съня му. Седеше на леглото, като сменяше кърпата на челото му или му сипваше в устата по малко сироп, когато кашлицата ставаше много силна.

При нея току идваше някой слуга да я попита иска ли нещо. Но тя всичко отказваше. С изключение на тези кратки прекъсвания, за нея светът извън спалнята на Лоугън не съществуваше. Минутите се превръщаха в часове, докато следобедното слънце залезе и сенките на нощта паднаха над къщата.

Докато Мадлин се чудеше дали да поиска малко бульон от прислужниците, Скот започна да се събужда. Той се протегна и премигна, очите му блестяха от треската. Мадлин нежно махна кърпата от челото му и зае мястото си в края на леглото.

— Господин Скот — промълви тя с усмивка.

Той се вторачи в нея, като че ли сънуваше. Изражението на лицето му беше любопитно и малко разочаровано, след това лека усмивка се появи на устните му. Прекъсван от силна кашлица, той проговори с дрезгав глас:

— Изглежда че… няма никога да се отърва от теб.

Мадлин наля чаша вода и му даде да пие, като с едната ръка държеше чашата, а с другата крепеше главата му. Той несигурно се облегна на ръката й, докато пое няколко глътки. Беше много тежък и мускулите на ръката й започнаха да изтръпват. Когато се напи, той отвърна лице и тя внимателно го настани на възглавницата.

— Искате ли да си отида? — попита Мадлин нежно.

Лоугън затвори очи и толкова дълго мълча, че на нея й се стори, че е заспал.

— Остани — каза той най-сетне.

— Има ли някого, когото да повикам да се грижи за вас? Приятел или роднина…

— Не. Искам теб.

Той затвори очи, разговорът свърши. Пръстите стискаха роклята й.

Въпреки безпокойството Мадлин искаше да се смее. Дори и болен, той си командваше, както винаги. Имаше причина, заради която искаше тя да остане. Той й вярваше. Намерението й да си отиде се стопи.

— Лоугън — прошепна тя, като пробваше как би произнасяла името му.

След провала на амбициозния си замисъл, Мадлин се оказа в ролята на болногледачка. Нищо не вървеше по план. Най-странното от всичко беше, че изобщо не я беше грижа за собствените й проблеми. Всичко, което искаше, беше да види Лоугън отново здрав.

Тя отиде до писалището, разположено под един от прозорците, и написа бележка на госпожа Флорънс, в която обясняваше положението. Сгъна листа, запечата писмото с кафяв восък, после позвъни на прислужницата и й заръча да бъде предадено в дома на госпожа Флорънс на Съмърсет стрийт.

— Моля, изпратете лакей да прибере вещите ми — добави тя, а прислужницата й се поклони, преди да излезе.

Мадлин се върна на поста си до леглото. Изглеждате, че състоянието на Лоугън се влошава с часове, температурата бавно се вдигаше. Той беше твърде слаб, за да спори с нея, когато тя му даде няколко лъжички бульон. След дълго настояване успя да поеме половин чаша от хранителния бульон, а после отново заспа.

Някъде в къщата голям часовник би дванайсет пъти дълбоко и звучно. Мадлин се почувства изморена, главата й се наклони и тя почти задряма. После стана и се протегна, за да се разсъни, и направо се стресна, когато чу, че някой влиза в стаята.

Госпожа Бийчъм и камериерът приближиха до леглото.

— Как е той? — попита икономката с по-приятелски тон, отколкото преди. Изглежда, че се беше примирила с присъствието на Мадлин и беше решила да не се поддава на подозренията си.

— Температурата се вдига.

— Доктор Брук предупреди, че точно това се очаква — отговори госпожа Бийчъм сухо. — Камериерът на господин Скот, Денис, ще ми помогне да го разтрия със студена вода. Може би това ще свали температурата. Вие вероятно искате да си починете за няколко часа. Реших, че е подходящо да заемете малката спалня в личния апартамент на господин Скот.

— Много мило от ваша страна — отвърна Мадлин. — Но аз искам да остана тук, ако господин Скот има нужда от мен…

— Аз ще стоя до него, докато се върнете — увери я икономката. — Имате нужда от няколко часа сън, госпожице Ридли, за да сте бодра сутринта.

Доводът беше доста сериозен. Мадлин беше изтощена, а предстояха още много дълги часове, може би дни, преди температурата да спадне до нормалната.

— Благодаря ви — кимна Мадлин и икономката я отведе в една стая за гости само през няколко врати.

Роклите и другите й дрехи бяха прибрани в махагонов шкаф. Леглото беше покрито с балдахин от синя коприна, който подхождаше на бродираната покривка. Мадлин отклони предложението на прислужницата да й помогне да се съблече, защото предпочиташе да го стори сама.

Тя облече бяла старомодна нощница, набрана около врата, и си легна. Струваше й се, че никога не е била толкова изморена. Сънят я повали веднага и тя потъна в приятна тъмнина.

 

 

При първите лъчи на зората Мадлин се събуди доста ободрена. Тя нетърпеливо се облече и побърза към стаята на Лоугън. Краката и бързо изстинаха от студения въздух. Една прислужница палеше огън в камината, а госпожа Бийчъм събираше мокрите чаршафи, с които бяха завивали Лоугън през нощта.

Под очите на икономката имаше тъмни кръгове и челото й беше набраздено от бръчки, които предишния ден не личаха.

— Няма промяна — каза тя в отговор на неизречения въпрос на Мадлин.

Мадлин се приближи до леглото и погледна Лоугън. Кожата му беше суха и гореше, устните му бяха леко напукани, фланеленото бельо беше сменено и около кръста му беше увит само един чаршаф. Така се виждаха мускулестите линии на тялото му, тъмните косми под мишниците, пъпа му. Мадлин никога преди това не беше виждала гол мъж. Погледът й продължи към онази част, която беше завита с чаршафа, към безкрайно дългите му крака. По бузите й изби руменина от смущение, когато усети погледа на госпожа Бийчъм върху себе си.

— Вие не сте негова „приятелка“, както твърдяхте — произнесе икономката с лек укор. — Каквато и да сте… вие не сте негова любовница.