Лайза Клейпас
Диви нощи (17)

ЕПИЛОГ

Родилните болки продължаваха вече десет часа. Лоугън беше помолен да напусне стаята, където Мадлин раждаше, затова седеше в една от близките стаи и се вслушваше във всеки шум, идващ оттам. Успокояваше се донякъде с мисълта, че Джулия е при Мадлин, за да й вдъхва смелост и сили, а също и да помага на лекаря и акушерката. Нищо друго обаче не беше в състояние да го освободи от тревогата за нея.

Беше стоял при нея първите няколко часа, но гледката на страдащата жена ужасно го изнерви, затова доктор Брук му нареди да излезе от стаята.

— По-добре си вземете бутилка бренди — му беше казал той с окуражаваща усмивка. — Може да продължи още няколко часа.

Вече беше преполовил бутилката, но алкохолът не притъпи страха, който изпитваше. Не можеше да понесе спомена за Мадлин, която сграбчваше чаршафа при всяка контракция и прехапваше устни до кръв.

— Божичко, Джими — каза Андрю, който влезе в стаята и седна до него със загадъчна усмивка. — Май не ти е съвсем добре, а?

Лоугън го погледна нещастно.

— Странно, нали? — продължи Андрю. — Поне веднъж аз да съм трезвеникът, а ти да си пияницата.

През последните месеци Андрю беше намалил пиенето до чаша вино в особени случаи. Лицето му вече не изглеждаше така подпухнало, беше доста отслабнал, та на пръв поглед приличаше на строен младеж. Беше се отказал от комара и изплати дълговете си дори с лихвите. Изглеждаше, че е успял дори да установи по-близки отношения с Рочестър, който пък поомекна след мнимата „смърт“ на сина си.

— Още не съм пиян — изсумтя Лоугън и трепна, защото чу сподавен вик откъм стаята.

Андрю смутено погледна от вратата.

— Стегнат си като часовникова пружина — отбеляза той. — Я по-весело, Джими. Жени раждат всеки ден. Защо не слезеш долу с мен? Да ти кажа право, омръзна ми да се опитвам да водя любезни разговори с твоите сватове, нали са от почитаемите. Обърни ми малко внимание — домакин си най-сетне!

— По-добре да ходя по счупени стъкла.

Учудена усмивка пробяга по устните на Андрю.

— Великият Лоугън Скот си глътнал езика. Това е гледка, която никога не съм се надявал, че ще видя.

Лоугън изобщо нямаше сили да му отговори. Той погледна портрета на Мадлин, рисуван от Орсини — картината бе получила възторжени хвалебствия от всеки уважаван критик в Лондон. Художникът я беше нарисувал седнала край прозорец, облегнала леко лакътя си на орехова маса и замечтано загледана в далечината. Беше облечена в бяла семпла рокля, само единият й ръкав беше леко смъкнат и разкриваше рамото й.

Орсини беше изобразил Мадлин в профил и така беше показал деликатната чистота на чертите й, нежната извивка на дългата шия, на ръцете, на рамото, а чрез светлосенките се добиваше представа за кадифената мекота на кожата й. Портретът впечатляваше с контрастите си: невинност, съчетана с чувственост, спокойно лице и лукав блясък в очите… Мадлин в образа на низвергнат ангел.

— Хубав е — въздъхна Андрю, като проследи погледа на Лоугън. — Като гледа този портрет, човек никога не би предположил, че е инат като магаре. Тя ще се справи, Джими. Ако играех комар, щях да заложа всичките си пари на нея.

Лоугън кимна леко, а погледът му все още беше прикован в портрета. Последните няколко месеца за него бяха изпълнени с толкова радост, че той никога не беше и сънувал такова щастие. Мадлин беше всичко — изпълваше всеки миг от живота му, прогони горчивината и болката и донесе радостта в дома му. Любовта, която изпитваше към нея в началото, не можеше да се сравнява с онова, което чувстваше сега. Ада би пребродил, за да й спести дори миг страдание. Мисълта, че горе тя се бори сама с раждането на детето им, че той нищо не може да стори за нея, го подлудяваше.

Изведнъж Лоугън чу бебешки плач. Писъкът го накара да скочи. С побеляло лице той изчака около минута, която му се стори почти час.

Вратата се отвори и Джулия застана там с щастливо изражение на лицето.

— Майката и детето се чувстват прекрасно. Татко, влез да видиш красивата си дъщеря.

Лоугън я гледаше, без да разбира.

— А Мади… — той млъкна и облиза сухите си устни.

Джулия се усмихна и го погали по бузата.

— Тя се справи отлично, Лоугън. Добре е.

— Честито, братко — каза Андрю и взе бутилката от Лоугън. — Дай ми я! Стига ти толкова!

Лоугън се втурна към стаята, без да осъзнава точно какво става.

Андрю се загледа в полупразната бутилка, която държеше, и я подаде на Джулия.

— Вземи! — промърмори той. — Нямам доверие в себе си. Слава Богу, имам още доста пороци, от които трябва да се отърва.

Лоугън като насън прие поздравленията на лекаря и акушерката, после влезе в стаята и седна до Мадлин. Тя му се усмихна уморено.

— Мади, — каза той дрезгаво. Взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й.

Мадлин видя облекчението, изписано на лицето му, прошепна нещо и го привлече към себе си. Той притисна лице към гърдите й и издаде неразбираем звук.

— Добре съм — промърмори тя и погали косата му. — Не беше толкова страшно, колкото очаквах.

Устните му потърсиха нейните, той усети топлината им и тревогата му изчезна.

— Уплаших се до смърт — каза Лоугън след целувката. — Изобщо не желая да го преживявам втори път.

— Боя се, че ще ти се наложи, мили. Нали би искал тя да си има братче.

Лоугън се вгледа в мъничкото телце в ръцете на Мадлин. Бебето беше увито в пеленки, малкото му розово личице изглеждаше леко смръщено. Главичката му бе покрита с кестенява косичка. Лоугън погали нежно коприненото кичурче.

— Здравей — прошепна той и целуна челцето на дъщеря си.

— Красавица е, нали? — попита Мадлин.

— Изключителна — каза той, загледан в чудното създание. После погледна съпругата си. — Но не надминава майка си.

Въпреки че беше изтощена и слаба, Мадлин се пошегува.

— Глупчо! Няма жена, която да е красива след раждане.

— Мога да те гледам часове наред… седмици… месеци… и да не ми омръзне.

— Ще трябва да го правиш, когато спя — каза тя и се прозина, мигайки сънливо.

— Почини си. И двете си починете. — Той нежно погледна съпругата и дъщеря си. — Аз ще ви пазя.

— Обичаш ли ме? — попита Мадлин с лека усмивка.

— Сигурно е любов. — Лоугън целуна затворените й очи. — Макар че няма подходяща дума за това.

— Веднъж ти ми каза, че считаш любовта за слабост.

— Сгрешил съм — прошепна той, целувайки ъгълчетата на устните й. — Сега разбрах, че това е единствената ми сила.

Мадлин заспа с усмивка на устните, без да изпуска.

На вратата леко се почука. Лоугън отиде да отвори — на прага стоеше госпожа Флорънс. Напоследък тя беше станала постоянна посетителка на дома им. Идваше уж на гости при Мадлин, но с Лоугън неочаквано бяха открили радостта на взаимното общуване. В края на краищата те бяха дълбоко свързани. Водеха дълги, интересни разговори за театър… понякога говореха и за майка му Елизабет. Лоугън искаше да научи повече подробности за нея, а също и за мъжа, който беше неин баща. Малко по малко госпожа Флорънс му разкриваше истината за миналото му, като му вдъхваше самочувствие, което той никога не бе очаквал ла придобие.

Баба му беше облечена строго официално, около врата и китките си носеше перли, а косата й беше старателно сресана.

— Те спят — каза Лоугън, решен да запази спокойния сън на съпругата и дъщеря си.

Госпожа Флорънс царствено вдигна бастуна си към него.

— И през ум да не ти минава, че ще се върна, след като изкачих проклетите ви стълби. Ще остана само минутка — трябва да видя своята правнучка.

— Добре — прошепна той и я пусна да влезе. — Явно нищо не може да те спре.

Госпожа Флорънс пристъпи към леглото, очарована от гледката на бебето в ръцете на Мадлин.

— Моята правнучка — нежно каза тя и погледна към Лоугън. — Прекрасно създание, както и очаквах. Решихте ли как да я кръстите?

— Елизабет — отговори Лоугън.

Старицата го погледна с овлажнели очи. Тя му направи знак да се наведе и го целуна по бузата.

— Майка ти щеше да е много щастлива, момчето ми. Много щеше да е щастлива…