Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (16)

Глава шестнадесета

Бънди отвори вратата на каретата и Ирайн изскочи без ничия помощ, недочакала стълбичката да бъде разгъната. Имаше чувството, че някакъв демон я беше яхнал и я пришпорва напред. Побягна към внушителната порта на Сакстън Хол, без да обръща внимание на снега, който влизаше в дълбоко изрязаните й обувки. Полата й очерта широка пътека, белязана от отпечатъците на малките й нозе.

Затръшването на черната порта отекна в тъмната нощ и в замиращото ехо Бънди хвърли предпазлив поглед към Кристофър, който все още седеше в колата. Младият янки го удостои с крива усмивка, докато сгъваше кожената завивка и я поставяше на предната седалка. После взе палтото си и наметката на дамата, спря, огледа се спокойно и пое дълбоко студения въздух, който охлади главата и тялото му.

Ирайн притича покрай напълно объркания слуга, който беше чул колата и бе излязъл, за да изпълни задълженията си. Тя не забеляза, че в буйния си устрем така силно блъсна възрастния човек, че той се олюля. Продължи да се изкачва по стълбите, докато най-сетне стигна своето убежище. Със същата сила затръшна и тук дъбовата врата и веднага я залости.

Едва сега се осмели да спре и да поеме дъх. Дали беше от облекчение, че успя да избяга от онзи янки, или пък просто от страх, но сърцето й биеше лудо и всеки удар разтърсваше цялото й тяло.

Сърцебиенето й се усилваше и от впечатленията през тази нощ. За първи път, откакто се беше омъжила, тя заключи вратата на стаята, въпреки забраната на лорд Сакстън. Един по-силен страх я измъчваше: какво щеше да стане, ако Кристофър Сатън намереше пътя към спалнята й и се върнеше, за да довърши това, което беше започнал? Тя беше напълно сигурна, че няма да устои на безмилостните ласки на този сладострастник. Накъдето и да се обърнеше, той беше по петите й и тя имаше чувството, че дори да плава с кораб към най-отдалеченото кътче на света, не след дълго на хоризонта ще се появи фрегатата „Кристина“ и ще я последва със светкавична скорост.

Ирайн затаи дъх, когато долови бавни стъпки да се приближават по коридора. Те се спряха в продължение на няколко минути пред вратата й и след това се отдалечиха към стаята за гости. Тя се страхуваше, защото Кристофър беше останал да спи в Сакстън Хол и сигурно щеше да се опита да влезе в стаята й на зазоряване. В каретата тя беше готова да му се отдаде и сега с уплаха мислеше за намерението му да продължи с прелъстяването й.

Цялото й същество изгаряше в огъня, който той беше запалил в кръвта й. Тя усещаше ръцете му върху тялото си, устните му върху своите, целия му мощен устрем. Не беше успяла да се възпротиви на неговата настойчивост. Той беше я докарал до невероятно състояние на екстаз и знаеше, че от сега нататък тя винаги ще жадува за това шеметно щастие.

От гърдите й се откъсна мъчителен стон и тя побягна от вратата, за да закрачи безцелно из стаята, притиснала с пръсти слепоочията си. В църквата беше произнесла свещената клетва и въпреки че бракът не бе съвсем истински, тя беше длъжна да бъде вярна на съпруга си. Нямаше право да мами мъжа си по такъв долен начин, още повече че той също я желаеше, а тя се беше отдръпнала от него и дори напълно му беше отказала. Ако той дойдеше сега, би разбрал всичко и какво щеше да му каже тя тогава? Че почти се беше отдала на друг мъж?

Тя се разтрепери ужасно. Чувствата й бяха разтерзани на хиляди парченца и не можеше да намери покой в дълбините на душата си. Това, което желаеше сърцето й, стоеше срещу всичко, което тя считаше достойно за уважение. И все пак можеше ли да стане жена на лорд Сакстън не само по име, но и в действителност? Да му се отдаде? Никога!

Ирайн спря до голямото кресло, на което толкова често сядаше лордът, и положи треперещата си ръка на облегалката. Спомни си колко изненадана бе, когато го докосна за пръв път. Очакваше силно чувство на отвращение и се учуди, че не стана така. Тялото на съпруга й не беше уродливо. Под пръстите си тя бе усетила топлина, пулсиращ живот, стегнати и здрави мускули.

Трябваше да се успокои по някакъв начин, преди да се появи пред очите на мъжа си. Той не биваше да вижда треската на страстта по бузите й и пламъка на желанието в очите й. Как се страхуваше да не стане причина за конфликт между двамата мъже! Всеки от тях беше в състояние да победи другия, но ако единият умреше или бъдеше осакатен, животът й завинаги щеше да бъде белязан от вина и мъка.

В къщата цареше тишина, която се нарушаваше само от звуците на часовника, който удари два часа. Нито смели стъпки, нито тежко накуцване се приближаваха до вратата й. Не се долавяше тихото подраскване с пръсти и тежкото тропане на бастуна. Постепенно я обзе чувство на облекчение, когато разбра, че нито Кристофър, нито лорд Сакстън имат намерение да идват в стаята й.

Тя отми последните следи от балната нощ, облече нощницата и се загърна в пеньоара. И двете дрехи бяха направени от обичайния прозрачен плат, с много басти и волани. Те трудно биха минали за модерни, но бяха типични за облеклата, които избираше лорд Сакстън. Ирайн се отпусна на табуретката пред тоалетната си масичка и започна бавно да разресва косата си, като за сетен път си припомняше събитията от тази нощ. Хиляди картини изплуваха в съзнанието й: балът, величественият дом на лорд Талбот и неговата настойчивост, подигравателната усмивка на Клаудия… После мислите й закръжиха около Кристофър. Тя си припомни първия път, когато го беше видяла. Тогава толкова се надяваше на някой красив кандидат, че с удоволствие го беше поканила в къщата.

Остави четката и прибра косата си плътно до главата. Дългите къдрици падаха на тъмни вълни по гърба й.

— Наистина ли съм дъщеря на баща си? — прошепна тя. — Нима челото ми прилича на неговото? — Тя се приведе напред и замислено се загледа в огледалото. — Може би очите ми са като неговите, или пък носът? — Приближи свещта, за да може да вижда по-добре лицето си. После повдигна брадичка и обърна профила си, като очерта с пръст линията на пълната си долна устна. — Къде ли се крие приликата? Във външността? — Очите й се разшириха, когато започна да се досеща за нещо страшно. — Не! Вътре! Тук се крие! — Свитият й юмрук докосна гърдите и се притисна до сърцето. Лицето й се изкриви от погнуса. — Аз отказах на съпруга си това, което му обещах със собствената си клетва, и в същото време тая в себе си огромно желание, но то е насочено към друг. Баща ми се посвети на лакомията и картите и ме продаде като животно, да, продаде ме за своя изгода. Точно като него! Във вените ми тече кръвта на баща ми!

Тя скочи и опря ръце на масичката, приведе се напред и изкрещя на отражението си:

— Ти ме обвиняваш! Но аз няма да допусна това! Мъжът ми ще си получи обещаното!

Без да съзнава, тя се озова в коридора и спря пред вратата на лорд Сакстън. Преди още да се разколебае от обземащия я страх, тя отвори богато украсената врата, влезе, затвори я и посегна зад себе си да я залости.

В камината пращеше и просветваше слаб огън и въпреки че кадифените завеси пред леглото бяха спуснати, съпругът й беше оставил долния край отворен, за да влиза топлина. От тъмнината на вътрешността тя дочу припрени движения и един пресипнал, приглушен глас, който въпреки това прозвуча гръмко в тихата стая:

— Кой е?

Сърцето на Ирайн подскачаше в гърдите й, но както смелата Жана Д’Арк навремето, и тя не можеше да се върне вече назад. Ирайн пристъпи тихо, докато стигна долния край на леглото. Сянката й се удължи и накрая се сля с тъмнината на леглото.

В трепкащата светлина на огъня тя различи неясните очертания на мъжа под завивките. Видя също, че той бързо метна копринена кърпа върху лицето си.

— Аз съм, Ирайн, милорд.

Тя развърза колана, остави робата да се плъзне по раменете и опря едното си коляно на леглото. Напрегнатата тишина продължи, тя повдигна и другото коляно и се качи на дюшека, сядайки назад върху петите си. Гласът й трепереше, докато обясняваше причината за идването си:

— Милорд, страхувам се по-малко от това, което сте, отколкото от това, което би могло да стане с мене, ако не ме направите своя жена изцяло. Молбата ми е да ме вземете, така че в нашия брак да няма повече никакви двусмислици.

Тя се приведе към него, за да снеме копринената маска от лицето му, но ръката му обхвана китката й и не позволи на пръстите й да достигнат целта си. Дори отблизо Ирайн можеше да различи само тъмните сенки на очите му и нищо повече.

Лорд Сакстън поклати глава и прошепна с нежен глас:

— Мила моя, това лице все още би ви накарало да побегнете.

Ирайн обърна ръката си и задържа неговата. Главата му се надвеси над нея. През кърпата устните му милваха ръката й и Ирайн беше трогната от безкрайната нежност на тази целувка. След няколко секунди той се изправи и когато заговори, гласът му беше нежен и в него се долавяше необичайна нотка на състрадание, сякаш той много добре разбираше как тя се бореше със себе си:

— Ирайн, любима… дръпнете завесите.

Тя се изправи на едно коляно, протегна ръката си напред и улови кадифената материя. Огънят в камината открои красотата й през прозрачния плат на нощницата, но завесата закри светлината и мракът около леглото стана непрогледен. Ирайн имаше чувството, че зад нея се беше захлопнала врата, която вече никога нямаше да се отвори. Беше дошла, победена от дълга, да изпълни ролята си на съпруга. Но сега, на прага на действието, тя нямаше сили да направи последната крачка. Чакаше, бореше се със страховете си и с почти непреодолимото желание да избяга.

Леглото се наклони малко, когато лорд Сакстън се изправи, за да коленичи пред нея. Ръцете му се плъзнаха по едва покритите й рамене, леки като перо, което се спуска надолу, и ефирната преграда на нощницата бе премахната. Когато тънката материя падна, жилавите му ръце бавно я прегърнаха и топлината на неговото тяло плътно се допря до хладната й кожа. Ирайн преглътна стона, който се надигна в гърлото й. Внезапната изненада, която я обзе, не беше предизвикана от отвращение, а по-скоро от необичайната твърдост между бедрата му, която я изгаряше като нажежена стомана. В съзнанието й изплува неговият образ в странноприемницата, в мига, когато нейното присъствие го беше възбудило. Тогава беше почувствала невинността си не по-малко застрашена, отколкото сега.

Силата му беше неочаквана. Той я повдигна леко, обърна я и я притегли със себе си надолу. Въпреки че кърпата все още се допираше до ухото й и я отделяше от обезобразеното му лице, голите му устни милваха шията й и се плъзгаха надолу, докато се докоснаха, горещи и влажни, до гърдите й. Те пробудиха у нея пламък, какъвто тя никога не беше считала за възможен. Една дума понечи да се откъсне от устните й, но тя с ужас я възпря, защото това беше името на друг. Вълнението и трепетът й усилиха още повече неговата настойчивост. Тя се притисна към него, отвръщайки на страстта му, и ръката й, която обви врата му, напипа дълъг, неравен белег, който се спускаше по мускулите на гърба му. Това й помогна да се убеди, че прегръща лорд Сакстън. Съпругът й имаше белези — не Кристофър Сатън!

Тя се вкопчи в тази сигурност, докато нежностите му ставаха все по-смели и той откриваше тайните на тялото й с умението на опитен любовник. Ирайн беше изненадана, защото бе очаквала по-скоро жадно нетърпение и грубо незнание. Но той беше нежен… безкрайно нежен. Бавно и предпазливо ръката му изследваше всеки сантиметър от тялото й, сякаш се наслаждаваше на това, което намираше, а тя тръпнеше и при най-лекото му докосване.

Той легна между бедрата й и тя тежко пое дъх, когато горещият му меч прониза кадифената й мекота. Изпита внезапна, съвсем кратка болка, когато съпротивляващата се плът поддаде на нарастващия натиск. Неговата мъжественост проникна дълбоко в нея и Ирайн прехапа устни, за да не изкрещи. После зарови лице в шията му. Ноктите й се забиха в гърба му, но той сякаш нищо не усещаше, докато устните му галеха страните и челото й. Дъхът му звучеше дрезгаво и пресипнало до ухото й и тя можеше да усети с голата си гръд силното биене на сърцето му. Той започна да се движи безкрайно внимателно, отначало много бавно, докато острата, пронизваща болка взе да изчезва. Гъстите косми на гръдта му дразнеха нежните й розови зърна. Тя започна да отвръща на движенията на бедрата му и шеметната страст на двама им ги отнесе в неимоверни висини. Отново и отново повтарящото се щастие, което беше преживяла преди миг, я караше да извива тялото си и да пресреща неговото. Те се сляха в зашеметяващ полет, който ги носеше заедно, докато самото небе не ги обгърна в опиянение. Ирайн не можеше да си поеме дъх, искаше още и той й го даваше. Беше онова взаимно изпълване, когато всеки мускул тръпнеше от възбуда и те се съединяваха с всяка своя частица в щастливо цялостно същество.

Приглушен вик се откъсна от устните на Ирайн, когато около нея се разпръсна блажената вълна, люлееща я в пулсиращите води на забравата. Полека-лека те се върнаха на земята, изнурени, но радостни и успокоени от съединяването на телата си.

Когато страстта отшумя в Ирайн, тя плътно се притисна до мъжа си, сигурна, че Стюарт Сакстън не е една празна обвивка, а мъж с необикновен опит и смелост. Също като къщата, макар и обгорена и почерняла отвън, той носеше в себе си безценни неща, които го издигаха над всеки друг мъж. Ръката й галеше меката козина по гърдите му и несъзнателно се спусна към кривия крак, който той предпазливо държеше далеч от нея. Но отново спря насред път, когато пръстите му обхванаха тънката й китка като ласкав обръч от стомана.

— Мисли за това, което имаш, Ирайн — предупреди я тихият му, нежен глас. — Това е всичко, което мога да ти дам на този свят. Недей да търсиш непостижимото.

Ирайн понечи да му възрази, но пръстите му докоснаха устните й и я накараха да замълчи.

— Ти може би искаш да тръгваш, любима, но аз не съм готов още да те пусна. — Той се пресегна, за да я завие грижливо с одеялото. — Искам да те усещам в прегръдките си и да знам, че спиш до мене, когато се събудя призори. Ще останеш ли?

— Да, милорд! — Тя се притисна плътно до него, но дълбокият му приглушен смях я накара да се отдръпне малко назад, за да погледне очите му, които под копринената кърпа бяха само две тъмни сенки. — Защо се смеете?

— Наистина ли се случва това? Ти да спиш в прегръдките ми!

— Предпочитате да си ида? — попита тя, като с една ръка галеше гръдта му.

— Никога! — Той я придърпа в страстна прегръдка към себе си и зарови лице в шията й. — Чакал съм този час цяла вечност — каза той с пресипнал глас. — И дори да бъда прокълнат утре, няма да позволя тази нощ да свърши толкова бързо.

— Прокълнат, милорд? Защо?

— Ще ти обясня по-късно, любима. Сега искам още веднъж да се насладя на щастието, което ми даряваш.

 

 

Слънчевата светлина гальовно проникна в съня на Ирайн и очите й се отвориха подобно на пеперуди, когато усети присъствието на някого под балдахина в другата половина на леглото. Голямата, облечена в черно фигура изпълваше отвора, където кадифените завеси бяха дръпнати. Зад него светлината на новия ден обливаше в блясък стаята и може би поради контраста тя виждаше не фигурата на страшилище, а просто мъж с широки рамене, облечен в черно и с кожена маска на лицето. Това, че той й се виждаше така висок и строен, сигурно се дължеше на щастието, преживяно през нощта. Тя усети силния му поглед върху себе си и примигна сънливо с очи.

— Добро утро, милорд — прошепна тя с усмивка, която направи устните й още по-хубави.

— Прекрасно утро, мила моя, и вие го направихте такова — каза той със скърцащ глас.

При това мило подсещане за интимностите на любовта, която бяха споделили, руменина покри бузите й и се разля по шията с цвят на слонова кост. Нощта беше донесла и на двамата необичайни и неочаквани удоволствия, но тя все още беше изпълнена със страх от бъдещето — какво ли щеше да стане с тях?

Ирайн притисна чаршафа до себе си, пое ръката в ръкавица, която той й предложи, и седна, като преметна дългите си крака отстрани на леглото. Лорд Сакстън се наслаждаваше на копринената й кожа, на съблазнителната заобленост на гърдите й. Той протегна ръка и поглади дългите къдрици, които падаха по раменете й. С пръст повтори линията на розовата й шия. Ирайн потърка бузата си в тъмната му ръкавица и той беше удивен от топлото сияние на очите й.

— Вие вече не се страхувате от мен, мадам? — попита той дрезгаво.

Тя постепенно осъзна, че целият й страх от него беше изчезнал. Макар че маската още стоеше като преграда между тях, тя вече не й пречеше и той сигурно щеше да я махне скоро.

— Доволна съм да бъда изцяло ваша жена, милорд — каза тихо тя.

Лорд Сакстън беше удивен от пълното отдаване в думите й, той не намери подходящ отговор. Никога не беше очаквал, че тя ще подари красотата си на такова грозно чудовище, а сега сама премахваше всички прегради между тях. Какво трябваше да си мисли той? Дали тя не обичаше страшилището? Беше ли загубил играта, или може би я беше спечелил?

Ирайн колебливо положи ръка на рамото му.

— Има още много да научим един за друг, но имаме пред себе си цял живот, за да го сторим. Смутена съм, че никога не съм виждала лицето ви и се питам дали не бихте могли да се откажете от…

— Не, не мога. — Той се отвърна от нея и завлачи тежката си обувка по килима. Спря се пред камината и за един дълъг, тъжен миг се загледа в трепкащите пламъци, а после отхвърли глава назад и я раздвижи напред-назад на раменете, сякаш го измъчваше някаква болка. Сега, след като тя му се беше отдала, за него беше още по-тежко да свали маската. Ако тя го намразеше, той щеше да изгуби всичко.

— Тъй като вие ми дадохте време — каза нежно тя и гласът й проникна в мислите му, — и аз ще ви почакам, милорд.

Той се извърна към нея, за да я погледне, и видя една топла усмивка. С мъка овладя желанието си да я вземе в прегръдките си, да се освободи от маската и ръкавиците и да целува тези нежни устни, докато те се разранят под неговите. Но разумът му взе връх и той реши да дочака своя час, за да не изгуби съвършената роза на щастието, която с такъв трепет държеше в ръцете си.

— Трябва да изляза днес предобед — каза той, като внимателно подбираше думите. — Мистър Сатън ще ви прави компания на закуска. Съмнявам се, че ще се върна, преди той да потегли. Ще ме извините ли пред него, ако обичате?

Ирайн отвърна поглед от безизразната, втренчена маска и усети как отново червенина заля бузите й. Кристофър беше последният човек, когото искаше да види тази сутрин, но тя не можа да намери подходяща причина да отхвърли желанието на мъжа си. Когато се реши да отговори, кимването й беше почти незабележимо.

 

 

Само защото икономката беше настояла учтиво, Ирайн се спусна след цяла вечност по стълбите. Тя стоя дълго в банята, като се надяваше, че Кристофър ще изгуби търпение и ще си тръгне, но зад завесите Аги шеташе из спалнята и в чудесно настроение оправяше недокоснатото през нощта легло. Аги и Теси заедно подбраха една утринна рокля, украсена с дантели. Пъргавината на икономката пришпори и Теси, чиито ръце летяха, докато предано разресваше косата на господарката си. Тя светкавично прибра гъстите черни къдрици в прекрасна прическа, която подчертаваше съвършенството на извитата й шия. Най-после Ирайн беше готова да срещне човека, който коренно беше променил живота й.

Въпреки възхитените комплименти на двете жени Ирайн беше напълно неподготвена за среща с Кристофър. Тя отчаяно се надяваше да се почувства най-после сигурна в новата си роля на истинска съпруга, но имаше един мъчителен спомен, който я объркваше. А и това растящо желание да го види! Дори в горещината на любовната нощ, когато земята и небето се сляха в мига на неописуемо щастие, във фантазията й се беше появил неговият прекрасен профил.

Докато слизаше по извитата стълба, тя се поспря, за да възвърне самообладанието си, макар че нищо не можеше да успокои лудото биене на сърцето й. Сякаш беше сляпа за околния свят, мислите й кръжаха единствено около мъжа, който я очакваше в салона. Тя потрепери при представата, че скоро ще се изправи срещу него, а смущението й беше почти същото, както ако снощи беше загубила девствеността си в каретата. Бузите й се изчервиха от срам и не й идваше никаква успокоителна мисъл, която да я освободи от спомена за прегръдките му.

Когато пристъпи в стаята, го намери седнал в креслото на лорд Сакстън пред камината. Кристофър бързо се изправи, застана пред нея и я обгърна с очи. По устните му играеше леко подигравателна, но и объркана усмивка и в погледа му не се четеше онзи израз на познавач, който толкова пъти я бе карал да се изчервява.

— Аз имах… аз се надявах, че вече сте си отишли — промълви неуверено тя.

— Исках да ви видя.

Ирайн погледна встрани, обзета от нервна възбуда. Топлият му, мъжествен глас никога не пропускаше да възбуди усещанията й.

— Няма причина за това, Кристофър. Нощта отмина безвъзвратно и няма да продължи, нито ще се върне. Аз съм… аз съжалявам, ако съм ви предизвикала по някакъв начин, но имате честната ми дума, че това няма да се повтори никога повече.

— Наистина ли предпочитате чудовището пред мен, Ирайн? — попита направо той.

— Аз… харесвам лорд Сакстън — отчаяно каза тя, сълзи напълниха очите й и тя стисна юмруците си в гънките на копринената пола. Гледаше го в лицето и говореше почти умолително: — Той е мой мъж. Няма да опозоря нито него, нито името Сакстън!

Тя притисна ръка до треперещите си устни, за да заглуши едно ридание, и се обърна. Той пристъпи крачка напред, застана плътно зад нея и се надвеси над рамото й. Заговори съвсем тихо, докато тя ядосано изтриваше мокрите си мигли.

— Не плачете, сладка моя — помоли я той. — Не мога да гледам, когато сте нещастна.

— Тогава си вървете — настоя тя. — Вървете си и ме оставете сама.

Той сви вежди и угрижено сбърчи чело.

— Готов съм да дам живота си, мила, но това не мога да сторя.

— Защо не? — При този въпрос тя отново го погледна.

Той сведе глава и дълго време гледа замислено пода. Когато отново вдигна очи, погледът му беше открит и твърд:

— Защото ви обичам.

При тези думи тя се сви и го изгледа уплашено. Как беше възможно това? Той беше светски мъж с опит в ухажването, спечелил безброй победи. Не бе някой неопитен хлапак, който дарява сърцето си на първата дамичка, която му се усмихне. С какво Ирайн се различаваше от другите? Най-често я беше виждал опърничава и твърдоглава, съмняваща се в намеренията му. Как можеше да я обича?

— Нека да не говорим за това — прошепна тя в безпомощно отчаяние.

— Нима мълчанието може да успокои сърцето? — попита той. Разпалеността му растеше, докато се разхождаше нагоре-надолу из стаята. — По дяволите, Ирайн, аз ви последвах от единия край на страната до другия, направих всичко, за да ми обърнете внимание, да ме забележите като мъж, но усилията ми отидоха на вятъра. Вие все още гледате на мен като на някакъв пройдоха, който мисли само как да направи най-големи злини на семейството ви. Предпочитате да притиснете едно чудовище до гръдта си и да го отрупвате със сладките радости на брака, но не и да признаете, че съм достоен за вас. Луд ли съм? Можете ли да ми кажете защо един нормален мъж се е вкопчил в полите ви и се надява на най-дребното зрънце симпатия, докато вие давате на най-отвратителния мъж цялата пита? Ако случайно си мислите, че не ревнувам от съпруга ви, искам да ви уверя, мадам, че се лъжете! Мразя тази маска! Мразя сакатия му крак! Мразя тежкия му бастун! Той има това, което аз искам за себе си, и мълчанието не прави отровното цвете по-сладко!

Тракането на съдове издаде, че някой слуга влизаше в салона, но Кристофър се беше разгорещил и като се обърна с ръмжене към Пейн, го отпрати без церемонии:

— Разкарай се, човече!

— Кристофър! — извика тя и направи две малки крачки, за да последва смаяния прислужник, но Кристофър вече стоеше пред нея и я гледаше с искрящи очи:

— Останете там, където сте, мадам! Още не съм свършил с вас.

— Нямате право да заповядвате тук — възрази тя, а гневът й растеше. — Това е къщата на мъжа ми!

— Заповядвам когато и където ми харесва и този път вие ще останете тук и ще ме изслушате докрай!

Ирайн изстреля отговора си, още по-разгневена от преди:

— Можете да заповядвате на моряците от кораба си, мистър Сатън, но тук нямате това право! Приятен ден!

Тя сграбчи полите си, обърна се рязко и се запъти към кулата, докато чу забързани стъпки зад себе си. Внезапно я обзе паника да не би той да направи сцена, която да я злепостави пред прислугата или… пред мъжа й. Тя избърза към преддверието на кулата, прескочи локва от разтопен сняг и хукна с всички сили по стълбите. Едва беше достигнала четвъртото стъпало, когато долови подхлъзването на един крак, след това шумно падане и кратък, болезнен вик, последван от гневна ругатня. Когато се обърна, видя как Кристофър се търкаляше на земята, докато спря свит до стената. В продължение на няколко секунди тя наблюдаваше с ужас как този иначе безупречен мъж се премяташе по най-недостоен начин, но когато той вдигна глава и я погледна гневно, комичността на ситуацията я победи. Тя избухна в звънлив смях и беше удостоена заради това с мрачен стон на огорчение.

— Наранихте ли се, Кристофър? — попита любезно.

— Ами, мъжкото ми достойнство е доста наранено!

— О, това минава бързо, сър! — изкиска се тя и разстла поли, за да приклекне грациозно на стълбата до него. В очите й танцуваше весело пламъче. — Би трябвало да сте по-внимателен! Ако локва вода е в състояние да ви повали, бих ви посъветвала да не се опитвате да прекосявате океана.

— Не шепа вода ме събори, а острите бодли на една жена, която непрестанно издига прегради на пътя ми.

— Вие смеете да ме обвинявате, след като се втурнахте тук, ревейки като разярен бик? Наистина, Кристофър, трябва да се засрамите. Изплашихте Пейн, а аз за малко щях да получа сърдечен удар заради вас.

— Това е напълно невъзможно, защото сърцето ви е от камък — студено и твърдо.

— Вие просто сте бесен — подигра му се тя, — защото не паднах безчувствена в краката ви.

Лек шум от стъпки на стълбите зад нея накара Ирайн да се изправи. Аги спокойно слизаше към тях, сякаш без да забелязва мрачно гневния поглед на Кристофър. С кратко извинение тя отмина господарката си. Когато се озова до Кристофър, тя го разгледа внимателно и лукава усмивка блесна в очите й:

— Не сте ли малко стар, за да прекарвате обедната си почивка на пода, сър?

Той стрелна с вдигнати вежди Ирайн, когато тя сподави кискането си, изправи се от недостойната си поза, след което почисти панталоните за езда и ръкавите си.

— Виждам, че тук няма да намеря съчувствие, затова ви оставям и двете да бъдете на услугите на лорд Сакстън.

— Нима си тръгвате вече, сър? — започна ласкаво Аги. — Та вие дори не сте обядвали. Останете и правете компания на нашата прекрасна господарка.

Кристофър махна с ръка.

— Мисля, че в „При глигана“ ще бъда посрещнат по-любезно.

Ирайн вдигна глава. Мисълта, че той може да потърси утеха и облекчение при Моли, я разгневи и изпълни с люта ревност. Представата, че стройното му, мускулесто тяло може да лежи между бедрата и в ръцете на онази сладострастна жена, така сви сърцето на Ирайн, че почти й прилоша. Не беше по силите й да понесе той да прегръща друга, въпреки че едва преди няколко часа тя самата се бе отдала на мъжа си. Червенина гореше по страните й, докато в нея бушуваше ужасното раздвоение, и тя гневно изкрещя:

— Тогава вървете! И то веднага! Надявам се само да забравя, че някога сте съществували!

Кристофър я гледаше намръщен, докато Аги се оттегли бързо и дискретно.

— Наистина ли искате това? — попита той. — Да не ме видите никога повече?

— Точно така, мистър Сатън! — Думите се изплъзнаха в горчив бяс, но тя не искаше да ги спре. — Тъкмо това искам!

Тон изруга тихичко, преди да изръмжи:

— Щом желаете това, мадам, ще го имате — точно според волята ви.

Той рязко отвори вратата и се озова с две крачки навън. Когато се чу затръшването, очите на Ирайн се напълниха със сълзи и тя потисна едно ридание, докато се изкачваше по стълбите. В стаята си тя изхлипа и блъсна вратата зад себе си.

 

 

Необичайният за Ирайн изблик на гняв накара слугите да се спогледат уплашено, тъй като досега господарката дори не бе смръщвала вежди, камо ли пък да им се скара за нещо. Ако възникнеше някакъв проблем, тя го обсъждаше с тях спокойно, но с несъмнен авторитет. Когато сега се разчу, че е изгонила онзи гост, мистър Сатън, всички бяха удивени. На обяд Пейн й сервира яденето с въпросително изражение на лицето и не се осмели да я подкани да хапне повече. Дори Аги изглеждаше смутена, въпреки че сутринта, след като беше оправила леглото на господаря, настроението й бе превъзходно. Камериерките бяха отпратени без обяснение да свършат нещо в другото крило на къщата. Макар икономката да не им оставяше много свободно време да обсъждат събитията, между прислугата скоро се разпространиха тревожни предположения. Присъствието на мъж като Кристофър Сатън в замъка даваше достатъчно поводи за клюки, особено след като той беше изгонил Пейн от трапезарията. Но всички можеха само да се догаждат какво ли е направил, та така да разгневи лейди Сакстън. Тази напрегната обстановка прогони Ирайн навън и тя излезе да вземе малко въздух отвъд тъмните, безмълвни стени на къщата. Слънцето грееше необичайно ярко, като бързо стопяваше снега, навалял през нощта. Въпреки че между стените от жив плет се бяха образували големи преспи, младата жена успя да различи едрите камъни, които ограждаха малката, подивяла градина между замъка и разрушеното източно крило.

Ирайн се спря на пътя и леденият вятър парна бузите й. Нуждаеше се от този пронизващ полъх, за да може главата й отново да се проясни и за да събере разпокъсаните си мисли. Тя беше отчаяна, че не може да контролира чувствата си и да изгони Кристофър веднъж завинаги от сърцето си. Бореше се да си върне щастието, което беше изживяла с лорд Сакстън, но картините от нощта, прекарана с мъжа й в леглото, постоянно се смесваха със спомените от каретата и разклащаха представите за вярност, които сама си беше изградила. Неизпълнимите копнежи на сърцето се противопоставяха на волята и в душата й имаше само раздвоение и безпокойство.

Тя беше избрала пътя си в живота, пътя на честта. Но това така болезнено нараняваше бедното й сърце! И все пак тя щеше да се подчини на клетвата си. Жребият беше хвърлен. Тя бе съпруга на лорд Сакстън. Беше се отдала.

Ирайн раздразнено ритна едно камъче. То заподскача напред и когато погледът й го последва, откри малко цветно петно близо до сивия зид. То някак странно нарушаваше еднообразната белота на снега. Ирайн се загледа. Там, изгубена във вятъра, трепереше мъничка кървавочервена роза. Храстът беше нисък и хилав и въпреки това беше опазил този единствен цвят, като по чудо разкрил красотата си посред зимата.

Почти със страхопочитание Ирайн обви с пръсти нежния цвят и се приведе ниско, за да вдъхне аромата, който се долавяше сред алените листенца. Тя си спомни за времето, когато още мечтаеше за принца, даряващ любимата си с една-единствена роза, символ на вечна преданост. А после и за легендата, според която роза, намерена през зимата, означава, че си срещнал голямата, истинската любов.

Ирайн внимателно докосна малките листенца и за миг видя пред себе си рицар със сребърен шлем, под чиято блестяща броня гледаше едно, ах, толкова познато лице. В нейните мечти той се сражаваше със съдбата й и в този бой оставаше едничък победител, нейна единствена любов. За миг рицарят се приведе над нея, за да я прегърне, а после изчезна, отвян от студения вятър в градината.

Протяжна, дълбока въздишка като стон се откъсна от устните й. Сърцето й, сякаш притиснато от оловна тежест, се бореше да отхвърли този товар. Но помощ не идваше, сребърният рицар не се появяваше на смрачения хоризонт на нейната душа. Кристофър си беше отишъл и може би никога нямаше да се върне отново.

 

 

Лорд Сакстън изрично беше заповядал никой от прислугата да не го чака, ако закъснее. Когато хората му привършеха работата си, можеха да си лягат. Така беше и тази нощ, стаите утихнаха и всички вече спяха. Само няколко свещи разпръскваха тъмнината и в тяхната светлина господарят се разхождаше като призрак из къщата. Възможно най-тихо той се изкачи по стълбите и се запъти по коридора към стаята на Ирайн.

Предпазливо открехна вратата, подпря се на рамката и жадно се взря в жената на леглото. По тихото, забавено дишане той позна, че тя спи дълбоко. Ирайн лежеше на една страна, с лице към камината, пъхнала по детски ръка под възглавницата. Дългата й коса падаше от ръба на леглото и той знаеше, че когато я вземе в прегръдките си, смолистият водопад ще се излее върху него и ще изпълни сетивата му с вълшебно ухание. Тази гледка го бе преследвала през целия ден — властната женска красота, която разгорещяваше кръвта му повече, отколкото той беше в състояние да понесе.

Внимателно, за да не издаде нито звук, който би разкрил присъствието му, той се приближи към леглото и плътно затвори кадифените завеси, за да стане вътре напълно тъмно. После мина от другата страна и свали маската и ръкавиците си. Скоро се превърна в една тъмна сянка, която изчезна в леглото. Лека въздишка се откъсна от устните на Ирайн, когато се притисна до гърба й. Той дълбоко вдъхна аромата на косата й и отстрани копринените къдрици, за да целуне крехкия й врат. Ръката му търсеше под нощницата пътя към женствената й нежност.

Витаейки между сън и действителност, Ирайн се притисна към търсещата ръка, докато на ръба на съзнанието й святкаха неопределено сиво-зелени очи. Опиянението замъгли мислите й, докато топлината на стегнатото му тяло проникваше през нощницата й. Тя легна до него и шепотът му изпълни мислите й.

— Не мога вече да се отделя от вас. — Той нежно докосна рамото й с устни. — Мисълта за вас кара сърцето ми да бие по-бързо и събужда в мен желанието да утоля копнежа си или да стена от болка под неговата тежест. Вие ме оковахте, Ирайн. Чудовището е ваш слуга.

Нощницата полетя през главата й и без звук падна на пода. Ирайн мигом се събуди, когато той я притегли към голата си, корава горещина и тя усети мъжа, който, възбуден докрай, се притискаше в хладината на задните й части. От милувките му гърдите й пламнаха, бавното, спокойно галене на нежните им връхчета опъна струните на желанието й и възбудата стана нетърпима. Тялото й се топеше. Нежните му ръце следваха извивките на бедрата й, сърцето й запърха под горещите му ласки. От устните й се откъсна гърлен стон, когато той стана по-смел и решен да проникне в най-скритите дълбини на нейната женственост. Сетивата й трепереха, докато го очакваше възбудена. Тя се стапяше в топлината му, извиваше глава назад, когато зъбите му се впиваха в нежния й гръб. Той я обърна към себе си и дъхът на Ирайн секна, когато езикът му се плъзна по едната й гръд и разтрепери цялото й тяло. Целувките му се плъзгаха все по-надолу, милваха кръста и корема й и оставяха след себе си гореща пътека, чийто огън заплашваше да я изпепели напълно. Тя лежеше, искаща и готова, когато той най-сетне се надигна над нея в тъмнината. Посрещна го с разтворени крака и изохка, когато неговият огън внезапно проникна в нея. Ръцете й обгърнаха врата му и потърсиха белега, който й помогна да забрави Кристофър. С равномерни движения бедрата му удряха нейните, бавно и мощно, тя поемаше пламтящия му меч изцяло в себе си и отново се отдръпваше, докато накрая всичко се превърна в сладко, вълнуващо мъчение. С пламенна готовност тя повдигаше бедрата си срещу него и сиво-зелените му очи просветнаха, когато ръката й се плъзна по твърдите, мускулести ябълки на задните му части. В сънищата й святкащите очи блестяха триумфално, но отдавна се беше отказала да се отдава на празни мечти и се стремеше да не мисли за картините, които рисуваше фантазията й в тъмнината.

В нежното, тлеещо оттегляне на страстта Ирайн беше изпълнена със задоволство, че може да се сгуши в топлината на едрото мъжко тяло, което лежеше плътно притиснато до нея. Той се беше обърнал на една страна, с присвити колене, но отдалечил настрана десния си крак от копринено нежните крайници, които почиваха на бедрата му. Единственият звук, който нарушаваше тишината, беше звънът на далечен часовник. Тежките завеси на леглото не допускаха и най-малката светлинка, те обгръщаха двамата в уютен мрак. И все пак Ирайн беше измъчвана от видението на фино изваян профил и топли сиво-зелени очи.

— Вие сте пили — промърмори тя нежно.

— Да — отвърна той с пресипнал шепот и целуна челото й. — Пих виното на копнежа по вас.

Тя се засмя в тъмнината:

— Копнежът ви има дъх на силен алкохол.

— Той не намалява от чаша-две. Напротив, питието го прави само по-силен и изостря сетивата ми.

— Защо не се прибрахте? Чаках ви.

Мрачен смях последва думите й:

— О, да, но ако се бях прибрал по светло, щеше да е ужасно.

— Не ви разбирам — отвърна объркано тя.

— Аз съм пленник на тъмнината, Ирайн. Мога да идвам при вас, само когато нощта прикрива лицето ми, и въпреки това в мен расте копнежът да ви прегърна, когато слънцето е високо в небето и ви виждам поруменяла от страстта. Адската ми съдба е да бъда винаги нощен звяр.

Малко по-късно Ирайн се стресна от необичайното за нея присъствие на мъж в леглото. Дълбокото равномерно дишане на съпруга й я увери, че той спи. Съвсем леко, като прашец, носен от вятъра, ръката й се плъзна по хълбока му, докато усети гладък, подут белег, какъвто би могъл да остави огън. Тя не знаеше докъде се простира той, но откритието й отне смелостта да продължава търсенето по-нататък. Тя отдръпна ръка, леко потръпна и се запита дали някога ще може да преодолее притесненията си.

 

 

Седмица след бала богато украсената кола на лорд Талбот спря пред имението Сакстън. Двамата лакеи скочиха от капрата и докато единият бързаше напред, за да задържи конете, другият припряно постави малка стълбичка, преди да отвори вратата. Един крак в обувка със златни закопчалки се подаде и предпазливо докосна стъпалото. Появи се облеченият в разкошен брокат лорд Талбот. Той слезе, огледа се високомерно и преметна през рамо също така пищно украсеното си палто. Лакеят избърза напред, за да потропа с голямата халка по тежката врата, докато лордът тръгна по пътя към кулата. Той носеше пакет, увит в коприна.

Пейн отвори вратата и беше високомерно уведомен за пристигането на лорд Талбот. Лакеят не изглеждаше особено впечатлен от пристигането на Негова Светлост и го посрещна с обичайното си хладно достойнство. След като пое ръкавиците, тривърхата шапка и тежкото палто, той заведе госта в голямата зала и го помоли да почака там, докато извести господаря за пристигането му.

Макар и не така величествено като замъка на лорд Талбот, имението Сакстън издаваше блясъка на много поколения богати аристократи. Високите, прекрасно изваяни сводове и гоблените, които висяха от тавана, нашепваха за времената, когато рицарство и чест бяха властвали над страната. Стилът на помещението рязко контрастираше с облеклото на госта. Натруфеният костюм на Талбот изглеждаше неподходящ и дори малко безвкусен.

Пейн се върна, за да отведе Талбот в малкия салон, където лорд Сакстън и съпругата му щяха да посрещнат госта. Крещящо облеченият господин мина шумно по кънтящия каменен коридор, като стъпваше твърдо на високите си токове. Лакеят пристъпи напред, за да отвори вратата на Негова Светлост, а после се дръпна, правейки му път да влезе. Маскираният мъж се изправи, когато Талбот се яви пред очите му, но нито се поклони, нито дори му кимна. Ирайн седеше сковано и неподвижно, както я беше помолил мъжът й. Беше й обяснил, че по закон двамата лордове са равни, а той не искаше да влиза в противоречие с правилата. Ако пък влиянието им се мереше по богатството на притежаваните земи, лорд Талбот трябваше да отстъпи далече назад.

Талбот беше възмутен, че домакинът очевидно не се впечатлява от появата му, но успя да овладее гнева си. Той сбърчи чело и помръдна мустак. С ловкостта на дипломат се впусна в работата, която го беше довела тук.

— Трябвала се извиня, че срещата ни се осъществява толкова късно, но като оправдание за себе си мога да посоча други спешни дела, а също и неблагоприятното време.

Кухият, шепнещ глас отвърна:

— Добре дошли в Сакстън Хол. — Ръката в ръкавица посочи един стол наблизо. — Искате ли да седнете при нас до огъня?

Когато Нейджъл Талбот заемаше посоченото място, погледът му търсеше лицето на Ирайн и видимо се разгорещи, докато се любуваше на красотата й.

— Приятно е да ви видя отново, лейди Сакстън. Предполагам, че се чувствате добре.

— Много добре, благодаря. — Тя кимна сковано, докато отвръщаше на поздрава му.

Погледът на Талбот дълго се задържа на нежните възвишения на гърдите й, които се разкриваха под деколтето, и когато най-накрая се опомни и обърна очи към господаря на замъка, забеляза, че лорд Сакстън го наблюдава неотклонно в неловката тишина. Въпреки че кожената маска не показваше никакво човешко изражение, той имаше чувството, че е прекрачил някаква граница. Запита се как онзи янки успява да придружава дамата навсякъде, щом мъжът й е толкова ревнив.

— Донесох някои документи за арендата, която съм събирал по време на вашето отсъствие — обясни той и извади книжата. — Естествено трябва да знаете, че имаше разходи, които съм приспаднал, и те представляват доста внушителна сума. Наложи се да назначим някои служители да се грижат за земята и имението ви, защото иначе селяндурите биха разрушили къщата камък по камък като лешояди, а и не са много хората, които уважават чуждата собственост. Особено на един предател!

Маскираната глава рязко се изправи и дрезгавият глас прозвуча остро, когато лорд Сакстън попита:

— Предател? Какво искате да кажете с това?

— Ами, всеки знае, че баща ви е подарил благоволението си на Шотландия. Той се ожени за дъщерята на един стар предводител… — Талбот помаха с ръка, докато се опитваше да си припомни. — Как само беше името й? Било е много отдавна, страхувам се, че съм го забравил.

— Сатън — отговори остро лорд Сакстън. — Мери Сатън.

От изненада челюстта на Нейджъл Талбот увисна.

— Сатън? Искате да кажете, като името на Кристофър Сатън?

— Така е. — Господарят на къщата наклони глава. — Същата кръв тече и в нейните вени.

— Тече? — Нейджъл схвана значението на думата. — Значи майка ви е още жива? — Той стисна устни, когато маската кимна, и се опита да събере мислите си. Гласът му беше тих, когато каза: — Съжалявам, мислех, че дамата е починала.

Лорд Сакстън се облегна на тежкия си бастун и с това привлече вниманието на госта към себе си и своята заплашителна фигура.

— Въпреки че негодниците се опитаха да ни намерят и да ни убият всичките, успяхме да избягаме. Майка ми е жива.

Талбот леко сбърчи чело.

— А синовете? Какво стана с тях?

Интересът на Ирайн растеше, събуден от една дума: синове. Винаги беше смятала, че съществува само този син, но сега разбра колко малко й беше разказвал мъжът й за семейството си. Държеше всичко в тайна, сякаш не искаше да сподели с нея тази страна от живота си. Макар че само мълчаливо присъстваше на разговора, тя се вслушваше във всяка дума и се надяваше да узнае нещо, което иначе не можеше да научи от никъде.

Лорд Сакстън отговори на въпроса, като се обърна настрана:

— Те избягаха с нея.

— Вероятно вие сте първородният, щом носите титлата — отвърна Талбот. — Но какво стана с по-младия? Жив ли е още?

Засенчените очи се плъзнаха по госта.

— Предполагам, че се намира в най-добро здраве. По-късно ще имате възможност да застанете лице в лице с него.

Нейджъл Талбот се насили да кимне:

— Сигурно. Много бих се радвал.

Лорд Сакстън посочи с ръка документите:

— Говорехме за арендата, която сте събирали. Ако това тук са сметките, ще ги прегледам, когато имам време.

Талбот сякаш не изпитваше желание да му ги предостави.

— Имаше и някои разходи, трябва да подчертая още веднъж.

— Безспорно ще се наложи да ви задам много въпроси, когато прегледам сметките ви. Моят управител е водил собствена счетоводна книга и е записвал точно сумите, които арендаторите твърдят, че са изплащали. Ще ми бъде интересно да видя доколко съвпадат двете книги. Не се случва често кралски указ да упълномощи един лорд да събира арендата на друг лорд. Ако все още притежавате този документ от краля, бих желал да прегледам печатите и подписите. Управителят ми не е виждал подобен пергамент и затова ще бъде от полза, ако знаем имената на мъжете, които са го изготвили. — Лорд Сакстън протегна ръка в очакване. — Счетоводната книга, моля.

Ирайн установи, че лорд Талбот се бореше със себе си, за да успокои играещите мускули на лицето си. Той очевидно беше разстроен, но домакинът не му остави никакъв друг изход. Ноздрите му се свиха и ъгълчетата на устата му се отпуснаха надолу, когато с нежелание предаде книгата.

— Ще имам предвид, че са изразходвани пари за защитата на моите земи — рече лорд Сакстън, като бутна книгата настрана върху масата. — А ако имам някакви въпроси, вие ще сте първият, към когото ще се обърна. През това време ще изпратя мой човек да вземе от вас кралския указ…

— Аз… той се изгуби. — Лицето на Нейджъл Талбот се изчерви, докато трескаво измисляше оправдание. — След толкова дълго време не можете да очаквате, че ще си спомням къде е забутан.

— Аз съм търпелив човек — увери го лорд Сакстън почти любезно, въпреки че гласът му беше суров. — Две седмици ще бъдат ли достатъчни, за да го намерите?

Талбот заекна:

— Не съм… съм сигурен.

— Тогава един месец? Да кажем, един месец и после ще видим какво ще излезе от това. След един месец ще изпратя управителя си. Този срок би трябвало да е повече от достатъчен. — Черната ръкавица хвана ръката на госта с почти приятелски жест, когато лорд Сакстън изпращаше суетния лорд до вратата. — Ще мине известно време, докато прегледам сметките, но искам да ви уверя, че домът ни е отворен за гости, особено ако някой ден вие и чаровната ви дъщеря минавате оттук. Беше много мило от ваша страна, че приехте поканата ми, и бъдете сигурен, че ще съм много внимателен, когато преценявам какво сте сторили за моя имот. Аз съм на ваше разположение, когато пожелаете… с изключение на идущия петък, тъй като ще пътувам за Карлайл по работа.

Лорд Талбот беше толкова смутен от категоричността на домакина, че не се осмели да направи никакво възражение. В преддверието той пое връхната си дреха и напусна къщата със сковано кимване за сбогом. Лорд Сакстън се усмихна зад маската си, докато гледаше след отдалечаващата се кола. Той почти изпита съчувствие към всички, които живееха под покрива на Талбот, защото следващите дни със сигурност нямаше да бъдат приятни за тях.

— Стюарт?

При въпросителния зов на жена си той обърна глава и се заслуша в равномерното потракване на токчетата й, докато тя се приближаваше към него.

— Да, мила?

Изразът на лицето й показваше объркване.

— Защо никога не сте ми казвали, че имате по-млад брат?

Той пое ръката й в своята.

— Бихте се уплашили, мила, ако научехте всички тайни на рода Сакстън. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

— Значи криете нещо от мен — възмути се тя.

— Когато му дойде времето, мадам, ще узнаете всичко за мене и за семейството ми. Дотогава ви моля да ми имате доверие.

— Играта, която играете с лорд Талбот, е опасна — отвърна му тя. — Карате ме да се страхувам, когато така открито предизвиквате този човек.

Зад маската прозвуча скърцащ смях.

— Просто му предлагам тлъст кокал, който да глозга. Това е най-добрият начин да разбера дали наистина е овца, или е вълк в овча кожа.

Ирайн се усмихна леко.

— Той наистина се облича твърде префърцунено.

Лорд Сакстън опря двете си ръце на бастуна, а гласът му се превърна в съскащ шепот:

— Да, мадам, и дори да не се окаже толкова приятно, колкото като събличам вас, имам намерението да сваля дрехите от гърба на този човек, докато остане гол и бос.