Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (10)

Глава десета

На вратата на кметската къща се чу оглушително хлопане, а отвътре отговориха с гневна ругатня. Разнесе се силно трополене, а после вратата внезапно се отвори и се показа раздърпаният и разчорлен Фарел. Младежът гледаше надолу и очевидно не беше в най-добро настроение. Лицето му беше пепелявосиво, а под очите си имаше големи торбички. Когато погледна нагоре, той занемя от изненада, виждайки облечения в черно мъж, и като че ли в миг дойде на себе си.

— Искам да обсъдя нещо с кмета — съобщи рязко лорд Сакстън. — Той вкъщи ли е?

Фарел кимна сънливо. Отдръпна се от вратата и я отвори по-широко, за да пропусне в дома си ужасяващата фигура. Фарел забеляза отворената чакаща карета и колебливо махна към кочияша.

— Може би вашият човек ще иска да влезе в кухнята и да се постопли на огъня? Отвратителен ден е днес, не е да се седи навън.

— Няма да се бавя дълго тук — отвърна лорд Сакстън. — А както изглежда, Бънди предпочита да остане на чист въздух.

— Ще повикам баща си — каза младият мъж и тръгна. — Той тъкмо се опитва да сготви нещо за ядене.

— Да сготви или да изгори — рече сухо лорд Сакстън, подушил миризмата на препържена мазнина и забелязал кафявия дим, който се носеше из къщата.

Фарел погледна навъсено към кухнята.

— Истинска рядкост е да сложим някое прилично ядене на масата. Вярвам, че баща ми едва сега оценява какво представляваше Ирайн за нас.

Дрезгав смях се разнесе иззад маската:

— Твърде късно признание.

Скулите на Фарел се изопнаха, той започна да разтърква недъгавата си ръка и се обърна към госта:

— Предполагам, че след като я получихте, няма да я видим повече.

— Това зависи само от жена ми.

Фарел хвърли дързък поглед към него, взирайки се в черната маска.

— Значи няма да имате нищо против, ако ви посещаваме?

— Вратите на Сакстън Хол не са заключени с вериги.

Фарел реши да се пошегува:

— В такъв случай трябва да има някаква причина, поради която тя все още не е избягала оттам. Оттук побягна съвсем наскоро. А и вие не сте баш… — Той преглътна, усетил навреме, че ще обиди жестоко госта. — Мисля…

— Повикайте баща си — заповяда кратко лорд Сакстън.

Той повлече сакатия си крак и влезе в гостната стая, където намести грамадното си тяло на един стол пред камината. Хванал с едната си ръка дръжката на бастуна, той внимателно оглеждаше разхвърляната къща. Всевъзможни дрипи бяха разпръснати наоколо, а върху масата имаше мръсни съдове. Беше съвсем ясно, че Ирайн липсваше на двамата мъже не само като готвачка, но и като прислужница.

Ейвъри забави малко крачка, преди да влезе в гостната, и се опита да овладее изражението на лицето си, за да не проличи, че изпитва страх от своя зет.

— Ах, милорд! — поздрави той с престорено въодушевление. — Както виждам, вече сте се разположили удобно.

— Не съвсем!

Кметът го изгледа смутено. Просто не знаеше как да се държи.

— Предполагам, че сте дошли да се оплачете от дъщеря ми. — Той вдигна ръка, като че ли да се закълне в своята невинност. — Каквото и да е направила, аз нямам вина. Причината трябва да се търси у майка й, тъй като тя пълнеше главата на момичето с какви ли не глупости. Многото учене и ограмотяване не води до нищо добро при жените. Изобщо не беше необходимо да знае толкова много.

Когато лорд Сакстън заговори, гласът му беше предразполагащ като северен вятър през зимата.

— Вие я продадохте много евтино, кмете. Сумата от пет хиляди фунта беше само частица от това, което бях готов да платя. — В смеха му нямаше никакъв хумор. — Както и да е, загубата си е ваша. Всичко е свършено и аз получих това, което исках.

Ейвъри бавно седна на стола зад себе си, без да може да затвори зейналата си от почуда уста.

— Искате да кажете… Вие бихте… платили повече за нея?

— Щях да утроя сумата, без много да му мисля.

Кметът зашари с поглед из стаята. Изведнъж се почувства ужасно зле.

— Да… да, та тогава щях да съм богат човек!

— На ваше място не бих разчитал толкова много на това. Парите сигурно нямаше да ви стигнат за дълго.

Ейвъри го гледаше втрещено, но не беше в състояние да схване обидата.

— И след като няма от какво да се оплачете, защо тогава сте дошли?

— Бих желал да протоколирате, че е извършено покушение срещу каретата ми. — Лорд Сакстън забеляза изненадата на събеседника си и продължи: — Връщах се от Уиркинтън заедно с жена си, когато разбойници се опитаха да ни нападнат. За щастие бях подготвен за такова нещо.

— Вашата карета ли, милорд?

— Точно така.

— И казвате, че сте ги очаквали?

— Не точно в този момент. Но предположих, че рано или късно ще се опитат да се доберат до моята карета.

— Тъй като ви гледам, че седите пред мен и разказвате, предполагам, че изходът не е бил добър за нападателите.

— Двама от разбойниците бяха убити, а и останалите доста си изпатиха.

— Не съм чул нито дума за това.

— Като кмет вие явно не сте много в течение на нещата.

Ейвъри тъкмо се канеше да избухне, когато срещна студения, пронизващ поглед и почувства как смелостта му се изпарява.

— Шерифът има задължението да ми докладва за всичко, което става в околността.

— В такъв случай може би щеше да е по-добре, ако бях потърсил шерифа. — Гласът на лорд Сакстън прозвуча студено и делово. — Но все пак си помислих, че може би ще се зарадвате да узнаете, че Ирайн е в безопасност.

— Ах… много добре, но аз знам, че тя винаги чудесно се е грижила за себе си. Никога не съм се безпокоил за нея. Тя е силна… и енергична.

Облечената в кожа ръка се сви и стисна още по-здраво дръжката на бастуна. Измина известно време, докато лорд Сакстън отговори.

— Малко са бащите, които имат такова голямо доверие в своите дъщери. — Прозвуча кратък, ехиден смях. — Но това би могло лесно да се изтълкува като липса на грижи.

— Какво? — Ейвъри беше напълно слисан.

— Е, добре. — Лорд Сакстън се надигна. — Ще си тръгвам вече. Имам още неща за уреждане в Йорк.

— Е… милорд… — започна Ейвъри, кашляйки силно. — Питам се вие като съпруг на моята дъщеря и изобщо… дали не бихте могли да отделите някой и друг фунт за нейното семейство. В последно време късметът ни, на сина ми и моят, нещо не беше много добър, та хич не успяваме да свъртим някоя пара, която да наречем своя. Освен туй трябваше да продадем и стария Сократ… пък и вие впрочем нали казахте… че сте щели да платите и повече…

— Вашата дъщеря има на разположение достатъчно джобни пари. — Тонът на Негова Светлост беше доста остър. — Ако тя желае да ви подпомогне, може да го направи. От мен няма да получите нищо без нейно съгласие.

— Вие позволявате на една жена да се разполага с парите ви? — избухна изненадано Ейвъри.

— Нейното семейство си е нейна работа — отговори грубо лорд Сакстън.

— Откакто я продадох, тя ми е много обидена.

— Това, господин кмете, си е ваш проблем, не мой.

 

 

По-малко от час след като лорд Сакстън беше отпътувал с каретата си на изток към Йорк, по южния път откъм Уиркинтън пристигна, уморен и напълно изтощен от пътуването, Кристофър Сатън. Той отведе своя изнемощял кон в обора зад странноприемницата и заповяда на момчето да се погрижи много старателно за животното. За награда му подхвърли монета от два пенса.

Кристофър тъкмо беше излязъл от обора, когато някой го дръпна за ръкава и привлече вниманието му. Той погледна встрани и видя беззъбия Бен, който го гледаше с широка усмивка на зачервеното си лице.

— Не съм ви виждал повече от седмица, господине — измърмори старият морски вълк. — Дъртият Бен вече си беше помислил, че сте пукнали. Много ли работа имахте?

— Трябваше да нагледам кораба си в Уиркинтън. — Кристофър не се спря, нито пък забави крачка. — Само добрите умират рано, Бен. Ние с теб още много пъти ще видим изгрева на слънцето.

Те продължиха да вървят по късия коридор, който отвеждаше в кръчмата, и се настаниха на маса до прозореца. Очите на Моли светнаха, щом разпозна новия гост. Тя свлече блузката от раменете си и я плъзна надолу към гърдите, а когато Кристофър поръча две кани бира, тя му хвърли кокетна усмивка. След няколко секунди се върна обратно и остави питиетата на масата.

— Вече си мислех, че сте напуснали завинаги стария Маубъри, господине — каза тя с глезен, сладникав глас и хвана с две ръце ръба на масата. После се наведе напред и му позволи лично да се запознае с напращелите й гърди. — Щях да бъда много натъжена, ако не бяхте се върнали.

Кристофър погледна нагоре към огромното деколте, което откриваше едрите зърна на гърдите й. Той се облегна на стола и хвърли няколко монети на масата.

— Само за бирата, Моли. Това е всичко.

Тя се изправи ядосано и се отдалечи. Нямаше представа с какви фусти се забавлява той, но беше ясно, че която и да е дамата му, тя подронваше неговия мъжки авторитет. Иначе как да си обясни човек, че един толкова красив мъж, и то в разцвета на силите си, може да отхвърли такова великодушно и недвусмислено предложение.

Езикът на Бен се плъзна по устните, когато вдигна чашата с бира.

— Господине, вие се отнасяте с мене като родна майчица. Бог да ви благослови. — Той отпи една голяма глътка и остави обратно чашата. С въздишка на наслада избърса устата си с опакото на ръкава. — Та така значи! Нямаше ви тук и пропуснахте всичко, което се случи при нас.

— Случи ли се нещо? — Кристофър сръбна с наслада от бирата, наблюдавайки придружителя си със спокойно очакване.

— Да, господине! — Бен се радваше за възможността да докладва всичко на своя благодетел. — След като лорд Сакстън се ожени за дъщерята на кмета, станаха сума неща. Вчера една банда разбойници ги нападнала.

Кристофър смръщи вежди и попита:

— Има ли някой ранен?

— О, госпожата естествено била заедно с него, това е ясно. — Бен се изкиска и навеждайки се към Кристофър, продължи: — Но вие не се притеснявайте за нея, тя само се е поизплашила от крадците. Негова Светлост лордът пратил няколко от тях на небето, а останалите си плюли на петите и побягнали. — Гласът на Бен се сниши и той дрезгаво зашепна. — Туй означава, че никой не може да му избяга.

Кристофър все още обмисляше последните новини, когато мислите му бяха прекъснати от тропот на копита. Бен стана, погледна през предния прозорец и бързо се върна обратно.

— Аз ще… ех… ще се видим по-късно, сър.

Той гаврътна припряно остатъка от бирата и се скри в мрака на задното помещение. Примъкна един стол до стената и едва седнал, веднага се престори на заспал.

Малко след това вратата се отвори и Тими Сиърс се втурна с трополене в кръчмата. Непосредствено след него влезе Хагарт, който доволно огледа помещението и без малко не се строполи, когато видя Кристофър, седнал на масата до прозореца. Той хвана Тими за ръкава и започна да жестикулира с ръце, тъй като явно изпитваше затруднение да намери подходящите думи. Приятелят му се обърна да разбере коя е причината за неговата възбуда и рижите му вежди веднага хвръкнаха нагоре.

— Ранен съм — обясни Тими и бързо разтвори палтото си, за да покаже, че едната му ръка е омотана в превръзка и виси на врата.

— Виждам — отвърна спокойно Кристофър и продължи да оглежда мъжа срещу себе си. Вълненото палто на Тими, възкъсо на дължина и в ръкавите, се беше опънало върху широките му рамене. Дрехите му бяха измачкани, като че ли ги беше облякъл влажни след пране, а обувките му изглеждаха мокри и върховете им се бяха извили нагоре.

Моли, изпълнена с любопитство, си проправи път към него.

— Как си, Тими, съкровище мое? Изглеждаш така, сякаш те е прегазило цяло стадо свине.

— То… почти, Моли. — Той я прегърна със здравата си ръка и промърмори полугласно: — Тези проклети идиоти… — След това се изкашля гръмко и каза така, че всички да чуят: — Не! Моята пощуряла стара кранта се подхлъзна на едно заледено място и ме стовари на земята.

Хвърляйки нервен поглед към онзи янки, Хагарт се примъкна до бара и промърмори:

— Бих искал да видя как е станало.

Тими се вторачи в придружителя си, но веднага след това забрави за него и вдигна превързаната си ръка.

— Не е счупена, а само навехната. Да, ама конят ми стъпи върху нея и трябваше да му тегля куршума.

— Само заради това? — Моли невинно погледна към него.

— Искам да кажа, че той си счупи крака и аз трябваше да го застрелям от милост.

— А как дойде, щом си убил коня?

— Взех си друг — изпъчи се Тими. — По-добър от старата кранта.

— Ха, ловя се на бас, че си го откраднал! — засмя се Моли. — От кого го задигна този път?

Лицето на Тими се помрачи и той погледна свирепо към нея.

— Ако си мислиш, че съм тръгнал да крада… Я виж тук! — Той бръкна с два пръста в джоба на жилетката си. — Донесъл съм ти нещо.

Той вдигна високо чифт златни обици и ги размаха пред очите й, които изведнъж станаха още по-големи и придобиха нежен блясък. Моли внезапно изгуби всякакво желание да се шегува с него, дори и Кристофър Сатън за момент изчезна от мислите й.

— О, Тими, ти си толкова добър към мен! Винаги ми носиш подаръци и ми оказваш внимание. — Тя взе от ръката му едната обица и я сложи до ухото си. — Искаш ли да се качиш горе с мен? — Тя кимна с глава към стълбата. — И… ъъъ… да видиш как ми стоят?

— Не знам — отвърна Тими равнодушно. — Къде искаш да ги носиш тези неща?

— Защо? В моята стая, разбира се. — Моли го изгледа учудено и сбърчи чело. След това го потупа леко по нараненото рамо и той издаде болезнен вик. — Ах, Тими! Ти винаги ми доставяш удоволствие! А сега ела!

Моли вдигна полите си и припна по стъпалата. Тими не се нуждаеше от друга покана, за да я последва.

 

 

Нощта беше тъмна и Тими Сиърс не можеше да намери покой. Животът му в последно време не беше особено щастлив. Биеха го и го раняваха — кога по-рано беше търпял такова нещо? Бяха го унижили пред приятелите му. И като че ли всичко това не беше достатъчно, ами и жена му започна да му създава неприятности. Някой от тайфата, може би този безмозъчен Хагарт, й беше казал, че Тими е участвал в търга. А жена му с пресметливия си ум беше решила, че той явно има много пари. И какво беше последвало? Един дълъг списък с почти хиляда неща, от които имаха нужда: нови керемиди за покрива, нови прибори за храна, нови столове, които да заменят добрата стара пейка, която толкова години им беше служила, един топ плат, конци за шиене, игли, нов казан за огнището, тъй като старият беше опасно изтънял на дъното… и така нататък, и така нататък…

Тими седна на леглото и прекара пръсти през сплъстената си коса. Какво си мислеше тази жена, кой беше той, че да й осигури такъв луксозен живот… като някой си… Кристофър Сатън! Името се надигна в съзнанието му като вълна и го разгневи до дъното на душата му.

— Само интригантства и създава недоволство сред хората от Маубъри — измърмори той. — Да напада младежите, да обвинява самия кмет в измама и най-накрая да му измъкне под носа парите от продажбата на момичето! А на Ейвъри не му остана нищо друго, освен да се напие хубавичко!

Сиърс се усмихна под мустак и изпълнен със завист, просъска през зъби:

— Как успя да направи всичко това този янки? Откакто пристигна тук, стана толкова важен, като че ли е лорд Талбот или пък оня надменен Сакстън…

Тими издаде напред брада и сбърчи чело, което показваше, че е налегнат от много важни мисли: „Не, това беше съвсем друга история“. Той потърка ръката си, когато отново се появи болезненият спомен за падането в леденостудената вода. Почти беше успял с един замах да ликвидира всички слухове за съществуването на духа на онзи човек, а ето че планът му се провали. Сега търсеше отмъщение.

— Така или иначе той ще ми плати!

Тими стана внимателно от леглото, за да не събуди жена си. В последно време тя се беше показала като любяща съпруга и тази прекалена любвеобилност му беше вече омръзнала. А освен това наскоро й беше паднал още един зъб и той не можеше да свикне с усмивката й.

Стомахът му се обаждаше шумно, когато мазното зеле от вечерята бълбукаше в него. Той предпазливо отвори задната врата и се запъти към тоалетната, като внимаваше къде стъпва. Кучетата му имаха навика да разхвърлят отпадъци из цялата къща и Тими не искаше да настъпи нещо гадно.

Клозетът не беше на голямо разстояние от къщата, за да се стига бързо до него, но все пак беше достатъчно отдалечен, за да не мирише. Той намери безпрепятствено пътя и отвори скърцащата врата. Настани се удобно вътре и потъна в замечтано, полубудно съзерцание. Обаче нещо се раздвижи отвън и той наостри уши. Като че ли някакъв кон тропаше нетърпеливо с копита. Тими стана, наведе се напред, отвори вратата и се заозърта на всички страни.

Отначало нощта беше непрогледно тъмна. След това се появи лек ветрец и между плуващите облаци се прокрадна лъч лунна светлина, който освети двора. Сиърс едва си пое дъх и без малко не изкрещя от страх: в сребристите отблясъци на луната се виждаше един огромен черен кон, от чиито очи като че ли хвърчаха бели пламъци. Върху гърба си той носеше някакво създание с огромни, прилични на сенки криле, излизащи от раменете му, което сякаш искаше да се откъсне от коня и да полети във въздуха.

Дрезгав вик се изтръгна от гърлото на Тими и той се скри обратно в клозета. Кракът му докосна седалката и без да се бави, събрал сили като за трима мъже, той връхлетя срещу тънките дъски, от които се състоеше задната стена на тоалетната. Щом докосна земята, той панически се затича към един гъст трънак.

Зад гърба му прозвуча гръмогласен страховит кикот и той хукна с удвоени сили. Не се спря дори когато се вмъкна в храсталака, и не забеляза, че тръните бяха изпокъсали дрехите му и го бяха издрали целия.

По-късно той тържествено се закле, че е чул непосредствено зад себе си тропота от копитата на призрачния ездач. Жена му се засмя и потвърди с кимване на глава, че се е прибрал у дома в четири часа сутринта. Приятелите му от кръчмата „При глигана“, които познаваха склонността му да преувеличава, прикриваха смеха си в чашите, след което със сериозни лица на всеослушание заявяваха, че смелостта му била учудваща, като се има предвид появилото се насреща му крилато чудовище.

 

 

Лорд Сакстън отсъстваше вече четири дни и макар че Ирайн беше изцяло заета с новите си задължения като господарка на замъка, постепенно почувства, че започва да й доскучава зад каменните стени. Тя се сети, че мъжът й беше наредил да отделят за нея един кон. Като си спомни това, веднага облече костюма си за езда и слезе долу, за да даде нареждания на Кийтс.

Откакто беше пристигнала в Сакстън Хол, тя още не беше ходила в обора, макар че идеята за бягство й беше минавала през главата. Питаше се обаче докъде би могла да стигне с някой от конете на мъжа си. Страхът, който я обземаше при мисълта за последствията и за невъобразимия му гняв, я караше да се прости с тази често спохождаща я мечта. Единственото място, където се надяваше, че ще намери сигурност, беше при Кристофър Сатън, но гордостта й не би позволила той да се наслаждава на такава победа. Ако наистина изпитваше нещо към нея, най-малкото щеше да се противопостави по някакъв начин на срамния търг. Вместо това той с най-голямо удоволствие си прибра парите от дълга и не се възпротиви срещу факта, че я продадоха на друг мъж. При последната им среща той не беше оставил у нея впечатлението, че държи тя да бъде свободна. Ако сега отидеше в дома му, готова да му даде всичко, това щеше да го направи само още по-високомерен. Ирайн ни най-малко не се съмняваше, че връзката с него би била за нея вълнуващо и лудо приключение, но също така беше сигурна, че за него това ще е само поредният мимолетен роман. Веднага щом се появи друга жена, която да му хареса повече, той щеше да сложи край на всичко. По-добре беше да си спести това унижение и да не се влюбва безнадеждно в него.

Когато влезе в обора, Ирайн видя едно около петнадесетгодишно момче, на ръст колкото нея, да чисти вътре. То се изправи, щом чу, че вратата изскърца. Ококори очи и мигом дотича, свали си шапката и застана пред нея. После наведе няколко пъти главата си надолу, правейки по всяка вероятност нескопосан опит за поклон. Любезната гримаса върху лицето му я накара да се засмее.

— Ти ли си Кийтс? — попита тя.

— Тъй вярно, мадам — отговори момчето и отново се поклони.

— Мисля, че досега не сме се виждали. Аз съм…

— О, знам коя сте, мадам. Вече ви видях да влизате и да излизате… и с ваше позволение, мадам, трябва да съм сляп, че да не забележа една толкова красива дама.

Ирайн се засмя.

— А, така значи. Благодаря ти, Кийтс.

Лицето му стана още по-червено и опиянен от собствената си смелост, той посочи към една кобила с бели юзди, заемаща близкия бокс.

— Господарят каза, че може би ще яздите Моргана. Искате ли да я оседлая за вас, мадам?

— Ще бъде чудесно.

Ако можеше, устата му би се разтегнала в още по-широка усмивка. Той нахлупи шапката на главата си и се залови с удоволствие за работа. След това вдигна дъсчената преграда и изведе кобилата навън, за да може Ирайн да я огледа. Изглежда, животното имаше спокоен и благ характер и доверчиво потърка ноздри в ръката на момчето. И все пак беше от такава класа, че горкият Сократ изобщо не би могъл да се сравнява с нея. Кобилата беше почти черна, с мека копринена козина, дълга грива и пищна опашка.

Ирайн я потупа по тъмния врат.

— Прекрасна е.

— Да, наистина, мадам. Тя е ваша. Така каза господарят.

Ирайн беше поразена. Никога преди това не беше притежавала кон и дори в мечтите си не смееше да се надява, че някога ще може да има собствено животно, и то с красотата на Моргана. Подаръкът й достави огромна радост и я накара още по-силно да осъзнае щедростта на мъжа си. Макар че тя още не беше удовлетворила неговите желания съгласно брачния обет, потокът от подаръци не секваше. Колкото и страшни да бяха белезите му, той все пак изглеждаше някак по-добре от Смадли Гудфийлд и всичките останали кандидати.

— Бихте ли желали и аз да дойда с вас, мадам? — попита Кийтс, когато кобилата беше напълно готова.

— Не, не е необходимо. Няма да се бавя много, а и нямам намерение да се отдалечавам от замъка.

Кийтс преплете пръстите на двете си ръце и направи нещо като стъпало, върху което тя да постави малкото си краче, за да възседне кобилата. С каква лекота само господарката се метна на седлото! Сякаш беше перце, докоснало съвсем леко ръцете му. Докато се отдалечаваше, той стоеше до вратата на обора и гледаше след нея, за да се убеди, че може да се справи с животното. След това, подсвирквайки с уста някаква бодра мелодия, се залови отново за работа. Току-що се беше уверил, че господарят си беше избрал жена със същата сигурна и точна ръка, с която избираше най-добрите коне. Беше дяволски приятно човек да гледа как тази дама язди своята кобила.

 

 

Ирайн се помъчи да заобиколи покрай черните развалини на източното крило, когато препускаше около къщата. Те й напомняха за неподвижната маска на мъжа й и за нейната неспособност да изпълни съпружеските си задължения. Студеният въздух хапеше лицето й, когато прекосяваше мочурищата, и все пак тя се усещаше свободна, изпълнена с жизненост и вдишваше с пълни гърди студената свежест. Кобилата беше бърза и много бодра и с готовност се подчиняваше на всяко нейно движение. Ирайн имаше чувството, че двете са едно цяло, и напрежението от изминалите седмици, през които живееше като окована във вериги, изчезна.

След почти час волно препускане тя отново стигна до една долчинка откъм източната фасада на къщата, обградена от три страни с гористи планински склонове. Беше пуснала кобилата да тича в лек тръс, когато далечен лай на кучета привлече вниманието й. Сърцето й заби двойно по-бързо, като си спомни ръмжащите кучешки муцуни с остри зъби. Връхлетяха я лоши предчувствия, макар че зад склона се виждаха стените на замъка. Но тя беше твърде далече, за да очаква помощ оттам, ако се наложи.

Трябваше да се бори с обзелата я паника, докато обръщаше кобилата и я насочваше по обратния път през дола. Страхът й понамаля, когато приближи горичката. След няколко минути щеше да си бъде вкъщи на сигурно място. Започна да се успокоява, без да подозира нищо за очите, които я наблюдаваха от храсталака.

Тими Сиърс се усмихна под мустак и потърка навехнатата си ръка. Отмъщението към така наречения лорд Сакстън щеше да му се услади много, ако успееше да се позабавлява с тая женска. А щом си помислеше колко я желае и онзи янки, струваше му се, че отмъщението му ще бъде двойно по-сладко.

Тими пришпори коня си така, че той се понесе с бясна скорост през гората, разхвърляйки около себе си клони, и застана на пътя на Ирайн, която изпищя от изненада. Кобилата се подплаши и се опита нервно да заобиколи това неочаквано препятствие, а Ирайн едва успя да я овладее отново. Тими протегна дългата си ръка и улови юздите на коня й. Но тя толкова се ядоса на нахалството му, че вдигна камшика и го шибна по китката.

— Долу ръцете от мене, селска дрипа такава! — Тя обърна кобилата, така че Тими да не може да достигне юздите, и му хвърли свиреп поглед през рамо. — Диваци и техните потомци нямат какво да търсят в това имение. Изчезвай!

Тими облиза раната на ръката си и отправи пронизващ поглед към нея.

— За една женска, разиграна на търг на пазара, сте станала твърде високомерна!

— Както и да са се стекли обстоятелствата в моя живот, Тимъти Сиърс — отвърна тя остро, — в никакъв случай не мога да го сравня с твоя. Ти си свикнал безогледно да се нахвърляш срещу хората и твърде често си позволяваш да нахълтваш без разрешение в имението на мъжа ми.

— А сега върху неговата земя ще си направя удоволствието с една изтънчена лейди.

Ирайн имаше чувството, че игли се забиват в гръбначния й стълб, а в стомаха й се е свила ледена топка. Беше слушала достатъчно истории за Тимъти Сиърс и знаеше, че е опасен разбойник. За да се отскубне от него, тя се опита да обърне кобилата, но Тимъти като че ли само това чакаше. Той пришпори коня си и се озова плътно до нея, преди тя да успее да избяга. Ирайн обаче още държеше камшика в ръка и го пусна в действие с дива ярост, шибайки натрапника през ръцете и лицето.

Вместо да побегне, Тими извъртя ръка и й нанесе силен удар между раменете. Ирайн имаше чувството, че се задушава, но продължи да се бори да се закрепи на седлото, въпреки че едва удържаше кобилата. Тими се опитваше да я свали от коня, успя да я сграбчи за рамото, при което съдра ръкава на дрехата й. Ирайн отново изплющя с камшика, този път повече от ярост, отколкото от страх. Бе решила да не се остави този селяндур да я повали. Удари го с дръжката по бузата, после издърпа ръката си и силно шибна коня му по задницата. Тими едва не падна от седлото и изпусна юздите. Почувствала се освободена от хватката му, Ирайн силно смушка с пети кобилата си, така че тя подскочи и хукна напред.

— Проклета пачавра! — изръмжа Тими и препусна след нея. — Ще ми платиш за това!

Изведнъж във въздуха проехтя оглушителен изстрел. Ирайн уплашено се приведе над шията на коня, мислейки, че Тими стреля по нея. Тогава забеляза с крайчеца на окото, че някакъв друг кон изскочи от гората, и позна, че това е Бънди. Той пълнеше пушката си в движение.

— Само да ми дойдеш, проклет мръсник! — извика Бънди. — Само се приближи и ще те натъпча с олово.

Тими Сиърс видя как мъжът издърпа шомпола и сложи пръст върху спусъка, готов за стрелба. Без да губи време, той обърна коня, приведе се ниско над гърба му и като бесен го удари отстрани с шапката си, препускайки с всичка сила, за да избегне следващия изстрел. Нов гръм раздра тишината и Тими почувства облекчение, като чу секунда след това ехото му. Той злорадо се захили, когато зад гърба му се разнесе силно проклятие. Но знаеше, че мъжът ще зареди пушката отново, ето защо реши да не губи време да му отвръща. Друг път ще има възможност да се позабавлява с тая женска и се закле, че тогава ще я накара жестоко да съжалява.

Ирайн обърна коня си така, че да наблюдава отдалечаването на Тими Сиърс. Последното, което видя от него, бяха разветите пешове на палтото му, след което той изчезна зад хълма.

Бънди спря коня си до нея и загрижено попита:

— Всичко наред ли е, мадам? Той нарани ли ви?

Тя трепереше от възбуда и само успя да поклати глава вместо отговор.

— Този Тими Сиърс е отвратителен тип — каза Бънди и тръгна нагоре по хълма, зад който току-що беше изчезнал рижият. Но само ядосано въздъхна и изпъшка от разочарование.

— Негова Светлост нямаше да го изпусне.

С все още треперещи устни, Ирайн не беше в състояние да зададе никакъв въпрос.

— Добре, че двамата с господаря се върнахме навреме, мадам.

— Лорд Сакстън се е върнал? — най-после успя да попита тя.

— И щом видя, че ви няма, ме изпрати да ви потърся. Никак няма да му хареса, като му разкажа какво се е случило. Никак!