Катлийн Удиуиз
Роза през зимата (13)

Глава тринадесета

Ирайн беше притиснала слепоочието си към хладната рамка на прозореца и с широко отворени очи гледаше през стъклото. Още преди нощта да се спусне, бяха придошли облаци, които скриваха зад нежния си воал лицето на мътната луна. Хилядите светлини на Лондон хвърляха кехлибарено сияние над тъмните силуети на къщите. Заваля лек дъждец и светлините в далечината отслабнаха, докато накрая само възлестите, оголени клони на дъбовете останаха да се виждат пред конюшнята. Извън очертанията на къщата не беше възможно да се различат никакви силуети, никакъв признак на живот. Ирайн отърка чело в гладката повърхност на дървото, като че ли с това можеше да намали объркването, което цареше у нея. Беше благодарна, че лорд Сакстън още не беше се върнал, тъй като не знаеше дали ще съумее да прикрие възбудата си.

Дъхът й замъгляваше ромбовидните стъкла на прозореца и препречваше погледа й към света навън. Полуядосана, полунедоволна, тя се извърна и придърпа меката сатенена роба по-плътно около тялото си, за да се предпази от студа. В търсене на топлина тя се отправи към камината и се отпусна на едно ниско столче. Всички свещи в стаята бяха угасени, с изключение на една, която стоеше върху скрина до леглото.

Слабата свещ и танцуващите пламъци в камината потапяха стаята в мека, златиста светлина, която удължаваше и изкривяваше сенките.

След като се освободи от напрежението на изминалия ден, Ирайн почувства тежка умора. Мислите й не преставаха да препускат. Надигаха се като вълните на разпенен и неудържим прибой. Никъде не можеше да се скрие от тях. Думите на Кристофър не искаха да си останат в крайчеца на съзнанието й — там, където тя се надяваше да ги погребе. Те отново и отново изпълзяваха като демони, за да я измъчват и лишават от покой.

— Този янки ме напада от всички страни — оплака се гласно тя и от отчаяние така разтърси глава, че дългите, разпуснати коси се разпиляха на всички посоки. — Нахалството му няма граници! Защо не ме остави на мира?

Но трептящите пламъчета не можеха да отговорят на въпросите й. В отчаян опит да обясни недоволството си тя се хвана за друга мисъл:

— Виновни бяха музиката — извини се тя пред себе си, — завладяващият ритъм и възбудата от танца.

Още докато ги изричаше полугласно, думите й прозвучаха кухо и бяха лишени от съдържание. Неговите ръце я бяха притиснали! Неговият глас беше този, който я накара да настръхне от възбуда! Неговата близост обърка напълно всичките й сетива!

Тя се бореше срещу вълните на връхлитащите я чувства, които искаха да я повлекат в нови дълбини на отчаянието. Усещаше неясен трепет в гърдите си и той не се подчиняваше на волята й. Но по-късно пред очите й изникна една тъмна фигура, чийто застрашителен вид прогони фантазиите й. Безизразната кожена маска, макар и външно непроменена, я гледаше с укор.

Ирайн рязко вдигна глава, а широко отворените й очи затърсиха в стаята познатия силует. Въпреки че нямаше никого, тя се изправи и закрачи неспокойно. Положението изглеждаше безизходно, защото колкото повече се мъчеше да внесе ред и логика в чувствата си, толкова повече объркването й растеше.

Накрая тя смъкна робата с отчаяна въздишка и се хвърли на леглото. Лежеше неподвижно, като оставяше хладния въздух да милва тялото й през тънката риза. Възбудата постепенно я напускаше и сетивата й полека-лека се успокоиха в тишината на спалнята. Клепките й бавно се отпуснаха, докато тя все още се въртеше мислено в ритъма на танца и за кой ли път преживяваше миговете, в които сиво-зелените очи бяха приковали нейните. Но онази сянка отново се завърна и застана в края на леглото, само че този път тя не можа да си представи чертите на мъжа. Съществото се беше втренчило в нея със замръзнала усмивка и пламтящите му червени очи, пронизващи тъмнината, я накараха да се скове във внезапен ужас. В този миг парче дърво се разискри в камината и лумналата за миг светлина откри широките рамене, черните дрехи и гладката маска на мъжа й.

Тя уплашено пое дъх и се изправи. Усмивката и червените очи не бяха нищо друго, освен тъмните дупки на коженото лице. Тя с ужас си помисли какво би станало, ако той можеше да надникне в мислите й.

— Моите извинения, Ирайн — изхриптя той. — Бяхте толкова тиха и помислих, че спите. Нямах намерение да ви изплаша.

Думите му не успокоиха дивото блъскане на сърцето й. Тя се опита да овладее гласа си, докато му отговаряше:

— Толкова дълго време ви нямаше, милорд, вече започнах да си мисля, че сте ме забравили или изоставили.

Под маската прозвуча задъхан смях.

— Това е невъзможно, мадам.

Тя усети жадния му поглед, втренчен в нея, и потрепери вътрешно. Кожената му ръка се протегна и тя замръзна, когато повдигна настрана дългата й коса. Пръстите му се плъзнаха в бавна, сякаш безкрайна милувка по рамото й. Дори под лекия плат на нощницата тя можеше да усети нечовешката студенина на ласката му. Пулсът й се ускори, когато той се приближи до нея, и с един скок тя се озова извън леглото. Спусна се към другия край на стаята и сграбчи една малка, украсена с камъни кутийка, която вечерта беше получила от Ан.

— Погледнете това, милорд — подкани го тя, докато му го показваше. Не я интересуваше, че стои пред него в почти прозрачната си нощница, с подаръка в протегнатите си ръце. Единствената й мисъл беше как да избегне нежностите му и да го настрои приятелски. — Не е ли прекрасно?

Лорд Сакстън отвори облицованата с кадифе кутийка и показа само слаб интерес. Без да повдига поглед, той я попита с тих, дрезгав глас:

— Знаете ли всъщност колко ви желая, Ирайн?

Тя отпусна кутийката и погледна с широко отворени очи в дупките на маската, когато той повдигна глава. Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно се бореше с ужаса. Знаеше, че няма право да му откаже, но не беше в състояние да му се отдаде. Страхът от лицето под маската не беше лесен за превъзмогване.

Той въздъхна:

— Добре, разбирам, че още не сте готова да станете моя жена.

Тя повдигна ръка с отчаян жест, но колкото и да се опитваше, не можа да се насили да го докосне, а още по-малко да го приеме в леглото си.

Лорд Сакстън стана и се отправи с тежката си походка към вратата. Там спря и подхвърли през рамо:

— Утре имам да свърша някои работи. Ще съм заминал, когато се събудите.

С тези думи той напусна стаята и затвори вратата след себе си. Ирайн се почувства неописуемо виновна и гледаше замаяно подире му. Раменете й затрепериха, сподавеното й хълцане ставаше все по-неудържимо и сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

 

 

Ирайн беше изненадана на закуска от ранния посетител на семейство Лейчестър. Гостът напълно обърка чувствата й. Когато в първия момент го видя да стои, висок и елегантен, до прозореца, биенето на сърцето й се ускори и тя трябваше да овладява възбудата си. Скоро обаче гневът и възмущението взеха връх над чувствата й, когато се замисли с какво безсрамие този мъж успяваше да се приобщи към приятелите на мъжа й.

Ан тръгна през стаята към Ирайн, която се беше спряла на прага, и хвана ръката й:

— Елате, мила, искам да ви запозная с един приятел.

Ирайн леко се възпротиви и докато се опитваше да избегне развеселения поглед на Кристофър, отговори с почти недоловим глас:

— Извинете, милейди, но мистър Сатън и аз вече се познаваме.

— Може и да се познавате, но със сигурност не сте били представени един на друг, както подобава.

Тя поведе младата жена, която я следваше с нежелание, и спря пред госта.

— Лейди Сакстън, позволете ми да ви представя мистър Кристофър Сатън. Ако не се лъжа, ваш роднина.

Ирайн погледна изненадано домакинята, като се питаше дали беше чула правилно. Тя внимателно повтори думата, която я беше объркала.

— Мой роднина?

— О, да! Нека помисля още веднъж, фамилиите Сатън и Сакстън имат роднинска връзка! — Ан се замисли за момент и направи едно движение на ръката, сякаш искаше да отстрани цялата тази история. — Е, не е толкова важно. Последното сродяване беше чрез сватба, а мисля, че имаше и някакъв общ прадядо. Вие сте нещо като братовчеди.

— Братовчеди? — В гласа на Ирайн се долавяше удивление и тя се чувстваше, сякаш някой беше захлопнал голяма порта зад нея, за да провали бягството й.

— Най-малко братовчеди — увери я напълно сериозно Ан. — А вероятно и нещо друго.

— Но той е янки! — запротестира Ирайн.

Развеселеното пламъче в очите му и наглостта му събудиха гнева й.

— Повярвайте, мила моя — поучаваше я примирително Ан, — не можем всички да имаме щастието да прекараме целия си живот на добрата английска земя, но връзките на кръвта не могат да се заличат. Колкото до мен, аз простих всичко на сестра си.

— Моля за извинение! — Баронът прекъсна рязко словоизлиянията на жена си. — Няма да разнищваме тук всички подробности на родословието си, скъпа. Сигурен съм, че Кристофър може да ни обясни нещата много по-добре. — Той се обърна в очакване към госта си.

— Да, за да бъда точен — Кристофър леко повдигна рамене при тези думи, — преди женитбата си майката на Стюарт е принадлежала към фамилията Сатън. Аз винаги съм бил нещо като изключение и съответно винаги са се опитвали да ме лишат от правата, които името ми дава.

— Мисля, че мога да разбера това отношение — присмя се Ирайн с тънък сарказъм.

Той приведе глава на една страна и се усмихна хлапашки.

— Покорно благодаря, братовчедке.

— Не съм ваша братовчедка! — засече го остро тя. — И повярвайте ми, ако знаех, че вие спадате към рода Сакстън, тогава никога нямаше да приема този брак.

— Да не би с това да искате да кажете, че още не сте навеки влюбена в Стюарт! — укори я той. Очите му светеха ядно и точно когато тя понечи да даде някакъв отговор, той вдигна ръка, за да я изпревари. — Няма защо да се оправдавате, братовчедке. Аз самият не изпитвам особена симпатия към него. Ако се търпим, то е само защото обстоятелствата го изискват. В действителност всеки вижда в другия само противник. Аз му завиждам заради младата му съпруга, а той ревнува от красивата ми външност, така че ние — той повдигна рамене — въобще не си подхождаме.

Филип се обърна към жена си, за да спаси всички от неудобното положение:

— По-добре да вървим да закусим, скъпа, ако искаме да свършим нещо днес.

— Кристофър, бихте ли придружили Ирайн до масата? — помоли Ан с малко пресилена любезност, докато хващаше ръката на мъжа си и се отправяше към трапезарията.

— Разбира се, мадам! — Кристофър галантно предложи ръка на тъмнокосата красавица, но после веднага хвана ръката й и я пъхна под лакътя си, така че тя да не може да му откаже.

Тъй като не искаше да прави сцени, Ирайн се примири, но зад гърба на Ан го погледна злобно и изсъска:

— Невъзможен сте!

— Казал ли ви е някой тази сутрин — пошепна й той, като доближи глава до нейната — колко сте красива?

Тя повдигна изящното си носле и не отговори. Въпреки това не можа да устои напълно на приятните чувства, които думите му събудиха у нея.

Погледът на Кристофър я погали нежно, докато мълчанието й го накара да се замисли за известно време.

— Ан ми разказа, че братовчед ми е лудо влюбен във вас, но се страхува да се показвате заедно заради ужасния му вид. — Лицето му светеше от удоволствие, когато тя го погледна изненадано. — Затова се питах дали да не ви предложа услугите си като придружител.

Отговорът беше кратка иронична усмивка.

— Изглежда, отлично сте планирали всичко… с изключение на едно: нямам никакво намерение да отивам с вас където и да било.

— Но вие със сигурност се нуждаете от подходящ придружител — опита се да я убеди той.

— Много благодаря за предложението. Мисля обаче, че е по-добре да взема съдбата си в собствените си ръце, където ще е на сигурно място.

— Семейство Лейчестър имат уговорена визита тази сутрин и тъй като Стюарт го няма, позволих си да попитам дали не мога да ви поканя на разходка в града.

От изненада устата й остана отворена. Удивена от наглостта му, тя се взря в загорялото му лице. Таеше силно съмнение, че той иска да я въвлече в клопка, от която трябва да се спаси.

— Предпочитам да не приемам предложението ви, сър.

Той очевидно не се трогна:

— Мислех, че разходката ще ви достави удоволствие. Но щом предпочитате да останете с мен тук, аз съм сигурен, че ще намерим с какво да се занимаваме, докато нашите домакини отсъстват. — Той я погледна косо в очакване на реакцията.

В синьо-виолетовите й очи проблеснаха яростни искри, когато разбра, че все пак беше попаднала в клопката. Тя знаеше колко глупаво би било да остане сама с дивия янки в замъка. При завръщането на семейство Лейчестър сигурно щяха да възникнат основателни съмнения относно целомъдрието й. Братовчед или не, за нея нямаше да бъде лесно да избегне ухажванията му.

— Настойчивостта ви е учудваща, сър.

— Знам какво искам, това е всичко — отговори дружелюбно той.

— Аз съм омъжена — простена тя.

— Известно ми е!

На масата Кристофър й предложи стол, когато сядаше, след това заобиколи, за да заеме мястото насреща й. За Ирайн присъствието му беше точно толкова объркващо, колкото, ако срещу нея седеше съпругът й. Когато усети погледа на пламенните му очи, тя имаше чувството, че той иска да излапа нея, а не чудесните гозби.

Малко след закуската семейство Лейчестър се извиниха и излязоха. За Ирайн нямаше друг избор, освен да се остави Кристофър да я придружи до чакащата кола. Очевидно той беше вложил доста средства, за да се сдобие с такава разкошна карета. С галантен жест й помогна да се качи и я настани вътре.

— Тъй като вашата компания е от значение за мен, мадам, ще се опитам да се покажа откъм най-добрата си страна — каза той, докато се отпускаше до нея.

— Не го ли направите, мъжът ми ще научи за това, сър — предупреди го изрично тя.

Той се усмихна под мустак.

— Ще се опитам да си спомня всичко, на което ме е учила майка ми за доброто държание.

Ирайн недоверчиво завъртя очи:

— Денят обещава да е изключително напрегнат.

Докато тя се отпускаше назад, Кристофър й се усмихна.

— Позволете ми още сега да кажа, мадам, че считам удоволствието да съм с вас за голяма чест. Вие сте изключително хубава жена и за мен е радост да ви гледам. Стюарт явно не се скъпи за тоалетите ви.

Той естествено беше прав. В сравнение с други съпрузи Стюарт Сакстън беше изключително щедър. Това я накара още по-ясно да осъзнае, че в замяна той, законният й съпруг, още не беше получил никаква отплата от нея.

Ирайн приглади кремавата си пола от скъпа коприна и се почувства високопоставена дама. Смарагдовозеленият й корсаж от кадифе беше ушит като къса жилетка с дълги и тесни ръкави. Тя беше последвала съвета на Теси и носеше кадифена шапка, украсена с набрани копринени панделки. Един дълъг воал от кремава коприна приятно подчертаваше брадичката й и падаше по раменете й. В целия й начин на обличане се съчетаваха отличен инстинкт за модата и взискателен вкус. Това беше нещо, което липсваше и на двамата Талбот. От своя страна придружителят й допълваше впечатлението с елегантния си вид. Той я беше накарал да забрави напълно лошото мнение, което имаше преди за янките. В същото време обаче беше оправдал предположенията й, че те могат да бъдат изключително досадни същества.

— Ще намерите ли за неуместен въпроса, къде всъщност отиваме? — В думите й иронията се долавяше много ясно.

— Където пожелае дамата. Като за начало може би няма да е лошо да посетим парка на Уайтхол.

— Всъщност за него сега не е най-подходящото време — отбеляза тя.

Кристофър я погледна изненадано.

— Вие вече сте били там?

— Майка ми ме е водила няколко пъти.

Той направи нов опит:

— Можем да пием чай в Ротондата.

— Питам се дали се е променила много.

— Значи и там сте били — установи малко разочарован той.

— Но моля ви, Кристофър, та аз съм живяла в Лондон. Едва ли има някоя забележителност, която да не познавам.

Той помисли малко. Изведнъж хитра усмивка плъзна по лицето му.

— Има едно нещо в Лондон, което със сигурност не знаете.

Ирайн го гледаше учудено, докато той отвори малката вратичка за кочияша и поговори с него. После се облегна с доволно изражение назад.

— Ще пристигнем само за няколко минути. Така че, отпуснете се, милейди, и се наслаждавайте на пътуването.

Не й беше никак лесно да последва съвета му, защото твърде бързо забеляза, че е точно толкова трудно да изгони Кристофър от съзнанието си, колкото и своя съпруг. Не се чувстваше свободно нито с единия, нито с другия, въпреки че разликата между двамата беше като между деня и нощта.

— Доколко всъщност познавате Стюарт? — попита тя, убедена, че е по-добре да говорят, отколкото да мълчат. Въпреки че беше обещал да се държи възпитано, той не пропусна възможността да я огледа най-обстойно.

— Предполагам, точно толкова, колкото и другите — отговори непринудено той. — Но никой не го познава истински.

— Знаете ли, че Тими Сиърс е мъртъв?

Той кимна кратко:

— Чух за това.

— Имам чувството, че Стюарт… хм… е някак засегнат от смъртта му.

Кристофър забави отговора си.

— Може би Стюарт смята, че някой може да свърже смъртта на негодника с него. Много от арендаторите на мъжа ви се съмняват, че именно Тими Сиърс е подпалил Сакстън Хол. Може би от гняв, че често е бил прогонван от земите му. Естествено, нищо не можеше да се докаже, но този човек постоянно вършеше злини. Стюарт понесе големи загуби от пожара.

— Наистина ли вярвате, че Тими е подпалил замъка?

Той повдигна рамене в двоумение и отговори, след като помисли:

— Чувал съм и много други истории. Една от тях, на която може да се вярва точно толкова, колкото и на другите, е, че лорд Сакстън, без да иска, е влязъл в лагера на бандитите и е познал някои от тях. Баронът е получил съобщението, но преди да се намеси, новото крило, в което лордът бил преместил покоите си, вече изгоряло. — Кристофър погледна през прозореца и добави: — Стюарт често се оплакваше от течението, което ставаше в старата къща. Страхувам се, че сега ще трябва да се примири със студа.

В краткия миг на мълчание Ирайн почувства, че го обзема горчива тъга. Единствената причина за това тя откриваше във факта, че той изпитва съчувствие към братовчед си. За мъж с характера на Кристофър такова настроение беше учудващо. Тя каза:

— Но Стюарт знае кой е виновен за пожара, той сигурно може да изправи тези хора пред съда и да ги накаже.

Отговорът отново последва след дълга пауза.

— Лорд Сакстън вече не е същият мъж, който беше. Днес мисли по друг начин. Той е преживял убийството на баща си. И до днес си спомня как се е крил при майка си и е потискал плача си, от страх да не го открият бандитите и да го убият. Пожарът в къщата му е припомнил всичко това. Ако човек иска, може да свърже редица събития, които на пръв поглед нямат нищо общо, като започне от смъртта на стария лорд и изгонването на семейството от къщата, та до палежа и ограбването, на което беше подложен Къмбърленд. Вероятно Стюарт смята, че това е дело на един и същ човек и сега търси начин за едно цялостно отмъщение, което ще засегне и главатарите, и онези, които дърпат конците на тази игра.

Отговорът му накара Ирайн да се замисли дълбоко. Питаше се каква роля играе самата тя във всичко това. Може би съпругът й беше изпълнен единствено с жажда за мъст? Или искаше да продължава да плете мрежата на своето отмъщение? Можеше ли гневът му един ден да се насочи към нея, ако тя твърде дълго остане нерешителна?

— Знаете ли защо беше убит баща му? — попита спокойно тя.

Спътникът й не забеляза дълбоката й въздишка.

— Трудно е да се каже, Ирайн. Когато той се опита да се споразумее по мирен начин с шотландците относно границата, срещу него бяха повдигнати сериозни обвинения. Някои от лордовете в съда дори стигнаха дотам да поставят под съмнение лоялността му, тъй като съпругата му беше дъщеря на потомствен шотландски граф. По същото време една банда разбойници тероризираше северните области чрез многобройни обири и убийства. Почти всички обвиняваха шотландците, докато бащата на Стюарт твърдеше, че това са местни жители. Тъкмо се канеше да го докаже, но беше убит, преди да постигне целта си. Разбира се, и за неговото убийство бяха обвинени шотландците.

— Ако всичко това е вярно, тогава не разбирам защо Стюарт се е върнал в Сакстън Хол.

— Защо един мъж се връща в дома на дедите си? За да възвърне честта на името. За да поеме отново законните права на лорд в своите земи. За да отмъсти за убийството на баща си и за унищожаването на семейството и да накара да проговорят онези, които са виновни за това.

— След всичко, което ми разказахте сега, ми се струва, че знаете много неща за мъжа ми — отбеляза Ирайн.

Кристофър се усмихна измъчено.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, мадам, но аз съм роднина на този човек и знам доста семейни тайни.

— А какво стана с майка му? Тя къде е?

— След смъртта на мъжа си Мери Сакстън напусна заедно с останалите членове на семейството северните области. Дълги години живя като вдовица и накрая се омъжи за един стар семеен приятел. Тя със сигурност ще посети Сакстън Хол, след като синът й дооправи къщата. Преди това не иска да му се натрапва.

— Вероятно много я натъжава всичко, което се е случило със сина й.

— Тя е прекрасна дама. Мисля, че ще ви хареса.

— А дали тя ще хареса мен? Та аз съм жена, купена от сина й на търг?

— Мога да ви уверя, мадам, че притесненията ви са неоснователни. Тя беше много отчаяна, защото смяташе, че Стюарт никога няма да се ожени. А тъй като синът й във ваше лице е направил превъзходен избор, за нея не остава нищо друго, освен да ви приеме в сърцето си. — Той се усмихна широко. — А ако не го стори, надявам се, че ще принуди Стюарт да се откаже от вас, за да мога да ви получа аз. Вероятно ще ви бъде по-лесно да ме възприемете, след като сте била омъжена за такъв негодник.

— Стюарт не е негодник! — отвърна невъздържано Ирайн. — И не ми харесва, че всеки го нарича по този начин.

— Лесно се впускате да го защитавате. — Той я погледна отблизо, преди да й се подиграе: — Мога само да се надявам, че няма да се влюбите в него.

— След всичко, което чух, смятам, че той се нуждае от човек, който да го обича. А кой е по-подходящ за това от собствената му съпруга?

— Вие ме правите нещастен, Ирайн. — Устните му се разтегнаха в подигравателна усмивка. — Не ми давате никакъв шанс да запазя поне искрица надежда.

— Нямате никакъв шанс — отвърна закачливо тя. — Аз съм омъжена жена!

Той се изсмя късо.

— Изглежда, ви доставя голямо удоволствие да ми го напомняте непрекъснато.

— Ако не бяхте толкова зает със събирането на прословутите си дългове, може би щяхте да имате… — Изплашена от това, което за малко щеше да каже, тя млъкна. Гордостта й не позволяваше той да разбере разочарованието й и причините за него.

Кристофър я изгледа внимателно и забеляза внезапното й объркване.

— Мадам, може би щях да имам какво…?

Ирайн мълчеше упорито. Нямаше намерение да го укорява. Въпреки това нейно твърдо убеждение беше, че ако той наистина я желаеше, щеше да направи нещо по време на търга, вместо безучастно да чака резултата.

— Пари да ви купя? — продължи да настоява той.

— Не ставайте смешен! — Тя вирна тесния си нос и му показа профила си.

— Толкова бързо ли забравихте, милейди? Баща ви ми забрани да участвам в търга. — Погледът му не изпускаше нито за миг лицето й. — Нещо друго ли очаквахте от мен?

— Да, наистина, какво ли друго можехте да направите? — Сарказмът й беше повече от ясен. — Вие притиснахте баща ми, докато той се видя принуден да се огледа за още по-голяма сума. — Тя направи бързо движение с ръка. — И когато брояха монетите, вие бяхте първият, който дойде, за да ги прибере.

— Мадам, а възможно ли е да ми се сърдите за това, че не ви откъснах от баща ви и не ви отмъкнах в някое отдалечено място? — Гласът му звучеше учудено.

Страните на Ирайн се зачервиха от възмущение:

— Това е вярно. Сърдя се, но не поради изложените от вас причини.

— Мога ли да ви подсетя, че направих предложение за женитба и че вие бяхте тази, която го отхвърли? Тогава не оставихте никакво съмнение колко много се отвращавате от мен. Лъжа ли беше това?

— Не! — Думата прозвуча като удар с камшик.

— Изглеждате доволна от Стюарт — започна бавно той и видя как тя за момент повдигна хубавите си вежди. — Наистина ли твърдите, че предпочитате осакатения пред мене?

Тя кимна сковано и сдържано:

— Стюарт е много добър към мене.

— Но като мъж не струва нищо — промърмори презрително той.

— Това е несправедливо от ваша страна! — извика тя.

Той я погледна изненадано.

— Може би. Значи вие сте тази, която го държи на разстояние?

Страните й пребледняха. Тъй като не можеше да устои на проницателния му поглед, обърна очи към пейзажа навън.

— Изобщо не мога да схвана, мадам, как сте успели да постигнете това — заключи той, като изтълкува мълчанието й. — Какви ли мъки търпи този човек! Знае, че му принадлежите, но не бива да ви докосва. Мога да си представя душевното му състояние.

— Моля ви се! — Тя му хвърли кратък поглед. — Това не е подходяща тема за разговор. Дори между братовчед и братовчедка.

За миг Кристофър омекна, така че и тя можеше да забрави яда си. Когато отново беше в състояние да възприема околния свят, Ирайн забеляза, че колата се приближава към реката. Тя се успокои, когато скоро след това спряха. В колата щеше да й е трудно да избегне непрекъснатото наблюдение. Когато се огледа, тя откри, че бяха спрели близо до голям тримачтов кораб. Той беше закотвен на кея. Една фигура във формата на жена с гъсти червени плитки красеше носа му. Отстрани на борда беше изписано името — „Кристина“.

Кристофър отвори вратата и излезе навън. Той й подаде ръка, за да слезе на павирания кей. Усмивка играеше около очите му, но той запази мълчание под любопитния й поглед, пъхна ръката й под своята и я поведе покрай бъчви, бурета и бали от конопени въжета към стълбата на кораба. И други кораби стояха на рейд, но никой не можеше да се сравнява с „Кристина“. Тя се извисяваше като кралица сред останалите, голяма и хубава. На борда един мъж в синьо палто се приближи до въжената стълба. Той се усмихна, щом позна двойката и помаха за поздрав, на който Кристофър веднага отговори.

— Капитан Даниълс, имаме ли разрешение да се качим на борда? — извика той.

Мъжът се изсмя дрезгаво и им махна да се качат.

— На вашите услуги, мистър Сатън.

Вятърът разроши тъмните ръждивокестеняви коси, когато Кристофър свали с пъргаво движение шапката си и й се усмихна.

— Мадам, мога ли да ви отвлека на борда?

Погледът й се плъзна бързо по лицата на мъжете, които се бяха натрупали край релинга, за да задоволят любопитството си. Не можеше да разбере какво толкова имаха да си кажат, когато шушукаха и се кискаха, но предполагаше, че тя и Кристофър бяха основната тема на възбудения им разговор.

— Тук има достатъчно хора, които биха могли да ми се притекат на помощ, затова се чувствам сигурна, дори ако не се държите така галантно, както досега — рече с ирония тя.

Той се изсмя весело, докато й отговаряше:

— Мадам, да приемем, че се намираме с тези мъже на самотен остров, те скоро щяха да бъдат примамени от красотата ви и вие щяхте да бъдете принудена да разчитате на моята закрила. Сигурността не се определя от количеството, мила моя, защото твърде често действията на хората зависят от обстоятелствата.

Тъй като не можа да намери подходящ отговор, Ирайн пое предложената й ръка и му позволи да я преведе. Когато хвърли един поглед надолу и видя колко високо над водата се намираха, тя го хвана по-здраво. При това се опита да не забележи, че той уж съвсем случайно притисна ръката си до нейната гръд.

Капитанът поздрави Кристофър със сърдечно ръкостискане:

— Добре дошли на борда, сър.

— Ирайн, позволете ми да ви представя капитан Даниълс, мъж, с когото сме прекосили много морета. Джон, това е лейди Сакстън. Вече съм ви споменавал за нея.

Капитан Даниълс пое нежната ръка в мека ръкавица и заговори с топъл, дружелюбен глас:

— Мислех, че Кристофър е загубил разсъдъка си, когато ме убеждаваше колко сте красива. Сега, когато ви виждам, мисля, че думите му са били твърде слаби.

Ирайн беше поласкана от комплимента и му благодари, преди още да забележи втренчения поглед на Кристофър.

— Този кораб ваш ли е? — попита тя и плъзна поглед по най-високата мачта нагоре до мястото, където сякаш допираше небето. Мачтата се издигаше на фантастична височина, от което й се завиваше свят и тя трябваше бързо да погледне пак надолу, за да възвърне равновесието си. С благодарност се хвана за силната ръка на придружителя си.

— Точно така, милейди — отговори Кристофър. — Този тук е най-големият от петте ми кораба.

— Бихте ли желали да го разгледате? — предложи капитанът.

Тя почувства гордостта на мъжа от кораба и се засмя в знак на съгласие:

— Надявах се на това.

Капитан Даниълс крачеше редом с двойката, когато се запътиха към задната палуба. Ирайн от пръв поглед разбра, че корабът е отлично поддържан и снабден с всичко необходимо. Кристофър запази мълчание, когато слизаха на долната палуба, за да предостави на капитана правото да ги разведе. Едва една трета от екипажа се намираше на кораба. Някои зяпаха съвсем открито, докато други хвърляха само бегли погледи, когато минаваше дамата. Но всички се спираха, за да се насладят на красотата й.

Когато приключиха с разглеждането на долната палуба, капитанът заведе Кристофър и Ирайн в каютата си и им предложи по чашка шери. С леко кимване на главата той посочи двете койки до стените на каютата и отбеляза:

— Условията може и да ви изглеждат малко спартански, мадам, но именно тук мистър Сатън и аз сме прекарвали много часове в открито море.

— Какви са плановете ви за близкото бъдеще? — попита тя, като се надяваше те да не схванат същинската цел на въпроса й, а именно, дали Кристофър щеше скоро да напусне Англия или не.

— Докато сме тук, аз съм изцяло на разположение на мистър Сатън. Той решава кога да потеглим.

Ирайн беше удивена от този отговор. Представата, че цял кораб с екипажа му зависеха от настроенията на един-единствен мъж, й се стори доста странна. Можеше само да се пита колко ли богат трябваше да е този мъж, за да си позволи такъв лукс.

Тримата обядваха заедно на борда. Капитанът знаеше много интересни истории и умееше да добавя свои подробности, но без да се отдалечава от действителната случка. Пиперливият му хумор много забавляваше Ирайн. Въпреки първоначалната си скептичност тя трябваше да признае, че отдавна не беше прекарвала така добре.

Остатъкът от следобеда премина сравнително спокойно. Паркът беше подходящ по-скоро за лятна разходка, въпреки че и спокойствието на един зимен ден имаше своя чар. Ирайн позволи на придружителя си да я разведе из бароковите павилиони. Кристофър удържа на обещанието си, държеше се като кавалер от старата школа и се отнасяше с нея изключително внимателно. Създаде й усещането, че е единствената жена в света за него. В „Омагьосания дворец“ на Ротондата им сервираха чая в едно от наредените в полукръг сепарета. Нежните звуци на оркестъра бяха приятен фон за разговор.

Като цяло това беше един прекрасен ден и Ирайн със съжаление установи, че той вече е към края си. Знаеше, че на следващата сутрин ще замине с мъжа си обратно за Сакстън Хол. Тя се натъжи, когато наетата карета напусна имението на семейство Лейчестър и отнесе придружителя й. На портата Кристофър беше стиснал кратко ръката й и леко я беше целунал по бузата като братовчед, преди да потегли. Само едно кратко, нежно докосване, което обаче дълго остана в мислите й.

 

 

Мъглата тежко се стелеше над земята, когато каретата на семейство Сакстън напусна имението Лейчестър и се запъти на север. Утринният въздух беше хладен и свеж. Слънцето, което беше започнало да пръска първите си лъчи, бе почти напълно обвито в заруменелите облаци, които плътно покриваха хоризонта. Колата трополеше край редица ферми по северния бряг на Темза. Каменни мостове ги превеждаха през реки и тресавища, над които още висяха плътни кълбета мъгла. С напредването на деня небето все повече изсветляваше до бледосиво, а въздухът ставаше по-свеж. Теси беше послушала молбата на господарката си и се беше настанила в уютната вътрешност на каретата. Ирайн разбираше, че присъствието на лорд Сакстън плаши момичето, но двамата едри мъже, които седяха на капрата, не можеха да я стоплят колкото тапицираното купе. Младото момиче избягваше да гледа към господаря си. Беше доволна да седи в ъгъла и да подремва, както правеше и господарката й.

По обед спряха в една странноприемница. Въпреки че в салона имаше доста хора, когато лорд Сакстън поведе съпругата си към масата, настъпи мъртва тишина. Както ставаше обикновено, и тук външният му вид допринесе за това, да бъдат обслужени незабавно. Всеки се страхуваше да не си навлече гнева на лорд Сакстън. По време на яденето той, както винаги, не хапна нищо. Чак след като я беше изпратил отново до колата, той се извини и изчезна за кратко време.

Едва бяха тръгнали, когато чуха вик в далечината и прозорчето зад капрата се отвори.

— Отзад се приближава кола, сър — извика Бънди. — Доста голяма, с малка група ездачи отстрани.

Без да се замисля много, лорд Сакстън даде нарежданията си:

— Наблюдавай ги и при следващата възможност ги пропусни да минат.

— Разбрано, милорд. — Бънди затвори прозорчето.

От мястото си на задната седалка Ирайн не можеше да види нищо, но ударите на тежки копита се долавяха все по-ясно. Тяхната кола започна да забавя ход, като същевременно се залюшка и заподскача по-силно, когато Танър се опитваше да я докара до най-външния край на пътя. Изплющя камшик и дрънченето на юзди и поводи се усили. Конете, които Ирайн видя най-напред, бяха подбрани грижливо и образуваха превъзходен впряг. Следваше ги голяма черна карета с плътно спуснати плюшени завеси. До кочияша на капрата седеше един мъж за охрана, а отзад — двама лакеи. Следваха ги осем ездачи, които бяха толкова добре въоръжени, че можеха да бъдат и войници на краля. Изпреварващият ги екипаж явно беше притежание на някой много богат човек — това беше очевидно. На вратата обаче, там, където трябваше да се намира гербът, имаше само едно прясно петно от боя.

За Ирайн беше непонятно защо един толкова знатен благородник ще предпочете да изтрие герба си по време на пътуването. Със сигурност намерението в този случай не беше да се заблудят крадците, защото богатството си личеше недвусмислено.

Лорд Сакстън проследи каретата с поглед, без да каже нищо. Единствената му реакция беше да погледне часовника си, след като екипажът ги беше подминал. След това се отпусна назад на седалката си и скръсти ръце, като че спеше. Блясъкът зад маската обаче й подсказа, че той я наблюдава внимателно.

Привечер спряха пред една гостилница. Всички разговаряха възбудено за тайнствения екипаж, който беше профучал с голяма скорост, без да спре. Някои от гостите, които не бяха забелязали маскирания мъж в сепарето, се хвалеха, че са чували за някакъв белязан и обезобразен лорд от северните области. Носел шлем и много държал да не бъде разпознат. Бяха готови да се обзаложат, че именно той е седял зад спуснатите завеси. Но когато в крайна сметка погледите им попаднаха върху будещото страх лице на лорд Сакстън, те широко разтвориха усти и пребледнели, започнаха да заекват. Със същата изненада те заговориха полугласно за красотата на придружаващата го дама. Ирайн остана с впечатление, че съпругът й се забавлява от тези реакции и дори ги провокира. Но от друга страна той не остави никакво съмнение, че жената принадлежи само нему. Никой не биваше и за миг да си помисля да прекрачва границата, както беше сторил онзи глупав сладострастник по време на пътуването им на юг. Голямата, облечена в кожена ръкавица ръка, която леко, но собственически беше отпусната на кръста й, усили натиска си.

Изглежда, черната карета беше поела по същия път на север. През целия следващ ден те чуваха за нея. Първите пухкави, бели снежинки, които падаха по пътя, позволяваха да се види, че каретата се движи преди тях. Но колкото по на север отиваха, толкова по-дълбоки ставаха следите. Замръзналата бяла покривка правеше пътуването все по-трудно и едва на следващата вечер те успяха да оставят Маубъри зад себе си. Дори Ирайн почувства облекчение, когато видяха внушителната сива постройка на Сакстън Хол. Успокоена, тя яде много малко на вечеря. Сигурността на собственото й легло й подейства като балсам, така че бързо заспа. В полусън тя отново видя пред очите си последните дни, изпълнени с преживявания. Образът на усмихнатия Кристофър изчезна, за да отстъпи място на голата втренчена маска на лорд Сакстън. Черното кожено лице остана пред нея, докато тя потъна в неспокоен сън, който измести всички приятни помисли.

 

 

Не беше изминала и седмица от тяхното завръщане, а не минаваше вечер, в която да не разказват за някакъв нощен ездач, който яздел по хълмовете. Вратите на колибите, чиито обитатели доскоро спяха спокойно, сега вечер се залостваха здраво.

Хагарт беше един от онези, които дотичаха запъхтени при шерифа, за да му докладват за съществото, което ги е преследвало през нощта. Той обясни, че е готов да се бие с призрака, ако му дадат оръжие. С това си спечели симпатиите на шерифа и скоро стана негов човек. Оттук нататък Алън Паркър не можеше да стори и крачка, без да се препъне в Хагарт. След като изгуби Тими, Хагарт си търсеше нов съдружник, когото смяташе, че е намерил в лицето на Алън.

Кристофър Сатън беше отново в Маубъри и мълвата за неговото завръщане достигна и до Сакстън Хол. Лордът не показваше склонност да разговаря за този янки, докато младите момичета от прислугата умираха да клюкарстват за всичко, което се чуваше за него, дори когато господарката беше наблизо. Моли разказвала за една жена, с която го била видяла преди няколко седмици в гостилницата, но категорично отказвала да съобщи името й. Последствията бяха, че започна да се споменава името на Клаудия, тъй като тя била забелязана един-два пъти в неговата компания. Докато тези истории достигнеха до ушите на Ирайн, те се доукрасяваха с всевъзможни измишльотини. Мълвата причиняваше болка в сърцето й, чувство на разочарование, което не можеше да бъде компенсирано дори от съзнанието, че всъщност мрази този мъж.

 

 

В петък следобед след тяхното завръщане лорд Сакстън помоли Ирайн да облече за вечеря същата рокля, с която беше след сватбата. Ирайн знаеше, че съпругът й предпочита тази дреха, защото деколтето беше много дълбоко. Както тогава, той я очакваше в подножието на стълбата и я наблюдаваше с напрегнато внимание, положил едната си ръка на гърба, докато тя слизаше.

— Мадам — изграчи той с дрезгавия си глас, — вие сте рядък брилянт, роза сред тръни и с всеки божи ден ставате все по-красива.

Ирайн застана пред него и видя как погледът му се спусна надолу по снагата й. Дали и сега оглеждаше гърдите й, както вечерта след тяхната сватба, когато беше застанал зад стола й?

— Веднъж ви казах, че вашата красота не се нуждае от накити. Макар че още съм на това мнение, смятам, че едно дребно украшенийце не би навредило.

При тези думи ръката, която беше държал досега зад гърба си, се протегна напред и пред очите на Ирайн се залюля едно гъсто обсипано със скъпоценни камъни колие.

— Ще ме направите щастлив, ако го носите, мила.

Той я погледна, изпълнен с очакване, като държеше прекрасния накит в ръката си, докато Ирайн схвана, че той очакваше нейното разрешение да й го сложи. Тя кимна колебливо, тъй като не знаеше колко време би издържала допира на ръката му по голата си кожа.

Лордът хвана украсеното със смарагди и диаманти колие с две ръце и го постави на шията й. Тя сведе глава и зачака с лудо биещо сърце, докато той се опитваше да го закопчае.

— Ще се справите ли с тези ръкавици? — попита тихо тя.

— Почакайте за миг — помоли той с пресипнал глас, след което свали зад гърба й първо едната, после другата ръкавица. Ирайн затаи дъх, докато не усети допира на голите му пръсти върху гърба си. В този миг от облекчение тя едва не се облегна на него, защото те бяха топли, от плът и кръв и изпълнени с мъжка сила.

От него се носеше силен дъх на мъж, който разбуди смътни спомени в дълбините на душата й, възбуждащи я приятно по някакъв странен начин. Отчаяно затърси обяснение за тези чувства, но единственото, което успя да си припомни сравнително ясно, беше мигът, когато се беше събудила след падането от Сократ в леглото на лорд Сакстън.

Двата края на колието бяха закопчани с едва доловимо щракване, но за своя изненада Ирайн почувства отново пръстите му по гърба си, където той нежно галеше меката й кожа. Тя бавно вдигна глава, за да погледне маскираното му лице. Питащият й поглед попадна върху очите зад тесните отвори.

— При мисълта, че ви докосвам, ръцете ми се разтрепериха — прошепна той накъсано. — Но вероятно съм станал жертва на заблудата си.

Фино очертаните й вежди се повдигнаха в мълчалив въпрос.

— Не знам дали сега бих устоял на копнежа си. След като ви докоснах, желанието ми само се усили. — Той изчака за миг, после въздъхна шумно, като че вътре в него се водеше някаква борба. След това продължи, като подбираше внимателно думите си: — Глупост ли беше от моя страна да ви взема за жена, Ирайн? Вие сигурно ще продължите и занапред да се отвращавате от мен, а един ден може би ще намерите някой друг, комуто ще отдадете предпочитанията си. Вероятно моето поведение е било неискрено. Може би единствено поради силната си ревност не можех да понеса да ви видя в прегръдките на друг.

— Аз дадох доброволно съгласието си за този брак, милорд, и смятам да изпълня докрай брачната си клетва. Вие сте моят съпруг и бих ви помолила единствено да ми дадете още малко време, за да посвикна с вас. Знаете, че между нас съществува преграда. За мен страховете ми са точно такава пречка, каквато са за вас вашите белези. Във всеки случай тези две бариери, които засега все още ни разделят, вероятно ще изчезнат. Ако можете само да поизчакате, докато преодолея себе си! Сърцето и съзнанието ми не желаят нищо повече от това, да бъда добра съпруга за вас… във всякакъв смисъл.

Ръката му се отлепи от гърба й и застина, сякаш той се бореше със себе си да не я погали по бузата. Но след известно време отново постави ръка на рамото й. Тя усети как зад гърба й той нахлузи ръкавиците си. Поддавайки се на някакъв внезапен импулс, тя положи своята ръка върху гърдите му. Почувства здравите му мускули под снежнобялата риза.

— Виждате ли, милорд? Сега вече мога да ви докосвам, без да потрепервам.

Много внимателно, за да не я уплаши, той повдигна покритата си с ръкавица ръка и нежно я погали по бузата с опакото на дланта си.

— Мила Ирайн, вие знаете, че под моята обезобразена външност бие човешко сърце, което получава топлина от вашата красота. За мен е мъчително да чакам, но ще понеса всичко, докато знам, че още имам някаква надежда.

Той се изправи и с галантен жест й подаде ръката си.

— Мадам, вие трябва да сте прегладняла, а пък аз ще поизляза в двора, за да охладя сетивата си.

Ирайн със смях отпусна нежните си пръсти върху черния му ръкав.

— Може би аз трябваше да съм тази, която да носи маската, милорд, или поне няколко дрехи повече.

— Ако зависеше от мен — по-скоро няколко дрехи по-малко — отвърна той, а погледът му попадна върху големия смарагд, полюшващ се кокетно между гърдите й. — Но не бива да забравям, че имаме и прислужници в къщата.

Тя усети върху себе си жадния му поглед и смутено заигра с накита си.

— Когато ме гледате така, изпитвам чувството, че прислужниците са ви напълно безразлични.

Съпругът й трябваше да потисне смеха си, когато отговори:

— Мадам, ако за любуването на една жена се отиваше на ешафода, аз с удоволствие бих се разделил с живота си заради вас. Нямам по-голямо желание от това, да се възползвам от правата си на съпруг. Моля ви, не пропускайте да ме осведомите навреме, ако надценявам вашето отвращение, което би ме накарало да чакам твърде дълго. Нямам търпение да дочакам мига, в който да ви предложа услугите си.

Стори й се, че долови усмивка по устните му, а страните й поруменяха под погледа му, който не слизаше от деколтето й. Когато се извърна, тя дочу мек смях изпод маската. Ръката му, която лежеше върху нейната, обхвана пръстите й с леко стискане.

 

 

Ирайн знаеше, че сънува. Тя видя собствените си тъмни къдрици, докато коленичеше до майка си и слушаше с неотклонно внимание как тя свиреше за децата си на чембалото. Ирайн се събуди и остана да лежи неподвижно. Беше объркана, тъй като игривите звуци на чембалото не спираха и изпълваха къщата по странен начин. Инструментът беше разстроен, а някой натискаше клавишите с такава сила, че я побиха студени тръпки. Сякаш усети върху себе си яростта, която се носеше от музиката.

Мина известно време, докато разпозна мелодията на една много стара песен: „Сбогом, мила, ти ме пропъди и аз загубих твоята обич“.

Ирайн се надигна от леглото и наметна пеньоара. Не можа да си спомни дали някъде в къщата има чембало, но много от помещенията тя изобщо не познаваше. Тръгна по посока на буйно звучащите акорди и попадна в едно все още необитаемо крило на замъка. Откъм коридора видя слаба светлина, която я отведе до една отворена врата. Тя бутна вратата и пред нея блесна огромен свещник, поставен върху една маса в средата на помещението. Почти догорели свещи разпръскваха светлината, която я беше привлякла. Обзе я страшно чувство. Всички мебели в стаята бяха покрити с тежки покривала срещу праха. Само от чембалото покривалото беше махнато. Пред клавишите се очертаваше силуетът на мъж, чието лице беше полуизвърнато към нея, но въпреки това главата и раменете бяха скрити в сянката. Коженият шлем и ръкавиците лежаха върху капака на чембалото. Тя различи рошави кичури, израснали между белезите. Той удряше с огромна сила по клавишите, като че ли искаше да изрази огорчението си от целия свят. И особено огорчението си от нея — опасяваше се Ирайн.

Краката й сякаш сами се задвижиха напред, докато музиката внезапно замлъкна и отзвуча с един висок акорд, когато мъжът повдигна глава. Стори й се, че очите му заблестяха диво.

— Лорд Сакстън? — попита тя с тих глас, останала без дъх.

— Отстъпете назад! — долетя строга заповед. — Стойте там, ако не искате да загубите ума си от ужасната гледка!

Тонът му не търпеше възражение. Ирайн остана на място и едва сега усети, че беше забравила да обуе пантофите си. Каменните плочи под краката й бяха ледени и студът я прониза.

Лорд Сакстън посегна бързо към ръкавиците си и пъхна ръцете си в тях. След това взе кожения шлем, нахлузи го на главата си и придърпа яката на дрехата, без да обръща внимание на ремъците, които придържаха шлема. Той се подпря с широко разперени ръце върху капака на чембалото и попита:

— Свирите ли?

Ирайн не можа да сдържи смеха си.

— Отдавна не съм опитвала, милорд, а едно време можех да свиря само няколко прости пиеси. И положително никога не съм свирила с такава жар като вас.

Той въздъхна тежко и направи нетърпеливо движение с ръка.

— Изглежда, че при мен вече не се получава така, както искам.

— Насъбрали сте твърде много гняв в себе си — каза спокойно Ирайн.

Той се подигра:

— Струва ми се, че сте не само красива, а имате и ясновидска дарба, щом като можете да надникнете толкова дълбоко в душата ми.

За пръв път Ирайн изпита чувството, че го разбира поне малко.

— Със сигурност нямам такава дарба, милорд, но се сблъсках с грижите, гнева и омразата у хората, които бяха около мен. Повярвайте ми… Стюарт — не й беше лесно да произнесе името му в негово присъствие, — през всичките тези години съм преживяла доста. Майка ми беше единственият човек, от когото съм получавала любов, а тя е мъртва от много време. Дори и през маската ми се струва, че виждам у вас много от тези чувства… и това ме тревожи.

— Не се страхувайте. Не искам да ви сторя зло.

Тя сведе поглед, обърна се настрани и се загледа в тъмнината.

— Колкото и изранено да е било тялото ви, сигурна съм, че душата ви страда много повече. Затова изпитвам съчувствие към вас.

Той отблъсна тези думи с презрение:

— Моля ви настойчиво да запазите съчувствието си за онзи, който го заслужава повече от мен, мадам. Това наистина е последното, от което се нуждая.

— Стюарт…

— И трябва да ви предупредя, мадам, бъдете внимателна, когато се обръщате към мене така. Ако употребите това име пред други хора, то може да стане причина преждевременно да останете вдовица.

— Ще помня това, милорд. — Тя направи крачка напред и с любопитство заоглежда стаята. — Това преди музикален салон ли е било?

— Беше работният кабинет на баща ми. Свиренето на чембало той оставяше на таланта на майка ми.

— Изглежда, добре познавате къщата.

— Защо смятате така, мила?

— Дни наред се разхождах из това крило, а не открих чембалото — каза тя игриво.

— Въпреки отвратителната си маска аз съм съвсем нормален човек. Докато вие спите в леглото си, мадам, мен ме измъчва видението на една жена, чието сърце искам да притежавам, и отчаяно се разхождам из къщата. Всяко разсейване от мисълта за нея е добре дошло за мен.

— Не бих искала да ви лиша от нищо, Стюарт — каза меко тя.

Той се надигна, приближи се със странната си провлачена походка и застана пред нея.

— Мадам, вие мигновено бихте се скрила в стаята си, ако имате и бледа представа колко силно е желанието, което съм принуден да потискам.

Той бавно повдигна ръка, за да погали гърдите й. Ирайн трябваше да се бори с желанието да побегне, защото тялото й се разтрепери при неговото докосване, докато той галеше с палеца си зърното на едната й гърда. Едва когато положи ръка на крехката й талия, като че искаше да я придърпа към себе си, тя се отскубна. Измъкна се от прегръдката му и побягна задъхана през къщата, обзета от внезапна паника. Накрая спря в стаята си, запъхтяна, с треперещи колене, и се облегна на тежката дървена врата, която, макар и незаключена, все пак й даваше известна сигурност. Някъде далеч отдолу се разнасяше глухото ехо на ужасен, презрителен смях.