Кони Мейсън
Насила оженена (6)

6

Болката бе пронизителна. Филип непоносимо страдаше дори от усилието да отвори очи. Главата му пламтеше, боляха го такива места по тялото, които не бе знаел, че съществуват. Първото лице, което позна, бе това на Мерсие, първия помощник, който го гледаше с такова състрадание, че Филип веднага се разтревожи. Постепенно от мъглата излязоха и други лица, сред тях и Марсел Дювал. Но лицето, което той търсеше, го нямаше.

— Ах, господин Сен Сир — изрече с явно облекчение Мерсие. — Радвам се, че най-накрая сте пак сред нас. Така ни изплашихте.

Филип се опита да се надигне, но не му позволиха да се отдели от възглавниците.

— Не, не — настоя Мерене. — Не съм лекар, но се вижда, че раната на главата ви е довела до сериозно сътресение. По-добре е известно време да не се напрягате.

— Корабът… бурята…? — заекна Филип, все още доста замаян, за да мисли ясно.

— Всичко е наред — увери го Мерсие. — Има повреди, но нищо сериозно, всичко ще бъде поправено, щом стигнем Ню Орлиънс.

— Колко време съм бил в безсъзнание?

— Почти двадесет и четири часа.

— Господи! — изруга със слаб глас Филип. — Какво се случи?

— Надявахме се вие да ни кажете — отвърна Мерсие, отмествайки очи, сякаш имаше да каже още нещо, но не се решаваше.

— Не помня нищо от момента, когато излязох от каютата, след като проверих как е съпругата ми — каза Филип и докосна главата си, обвита от дебела превръзка. — Какво ме е ударило?

— Едно буре с гвоздеи се е откъснало от въжетата и ви е блъснало към перилата. Само можем да се досещаме какво е станало после. Когато небето се проясни, ви намерихме здраво вързан за мачтата, в безсъзнание и с кървяща рана на главата. Този, който е проявил достатъчно присъствие на духа, за да ви върже за мачтата, вероятно ви е спасил живота.

Марсел пристъпи напред с помрачнял поглед.

— Нищо ли не си спомняш, Филип? Помисли, човече, помисли! — замоли го той. — Нищо ли не си спомняш за саможертвата на съпругата си?

Изглеждаше извън себе си от мъка и Филип се намръщи съсредоточено, мъчейки се да насочи все още замъглените си мисли към събитията, предизвикали мъката на Марсел.

— Оставете ни! — заповяда Мерсие и погледна към неколцината моряци, струпали се в каютата. След миг вътре останаха само Марсел, Мерсие и Филип. — Сега, господин Сен Сир — започна капитанът, — много ще ни помогнете, ако успеете да си спомните какво е станало на палубата по време на бурята, защото имам тъжното задължение да ви осведомя, че съпругата ви е изчезнала и имаме всички основания да вярваме, че е паднала през борда. Можем само да предполагаме, че именно тя ви е вързала за мачтата. Ужасна трагедия е, че не е успяла да върже и себе си.

Мерсие замълча, за да могат думите му да проникнат до замаяния мозък на Филип, но не бе подготвен за това, което последва. Споменът се върна с ослепителна яснота и Филип скочи от леглото в прилив на сила, за съжаление краткотраен. Когато краката му докоснаха пода, главата му сякаш се пръсна на милион парченца и той остана в съзнание само с огромно усилие на волята.

Остави се да го сложат обратно в леглото. Болезнените спомени го заляха като онази огромна вълна, която бе помела Габи през борда. Той зарови лице в ръцете си, съкрушен от мъка. Гласът му като че ли идваше от много далече.

— Габи сигурно е видяла от вратата на каютата какво става с мене, защото следващото нещо, което си спомням, е, че се намерих вързан към мачтата и в същия момент, когато се свестих, видях как една вълна я отнася в морето. — Един сив облак навлезе в полезрението му и замъгли погледа му. — Господи, как да го понеса! Тя спаси живота ми, но загуби своя. Нима съм прокълнат? Трябва ли аз да съм причината за смъртта на всяка скъпа за мене жена?

— Ти го каза, Сен Сир, не аз — бе развълнуваният отговор на Марсел.

Той се обърна и излезе от каютата, за да тъжи в усамотение по светлокосата жена с виолетови очи, която бе започнала да означава за него много повече от това, което можеше да си представи. Съдбата се бе намесила и бе отнела един невинен живот вместо този, който той имаше намерение да отнеме. Никоя жена досега не бе успяла да му направи такова силно впечатление за толкова кратко време, както Габриела Сен Сир!

Филип не позволи на Мерсие да насочи кораба директно към Ню Орлиънс, макар да бяха установили, че се намират на един ден път оттам. Вместо това той нареди корабът да започне да кръстосва из района, където Габи бе паднала зад борда. Търсеха наслуки. За три дни „Наветрен“ обиколи голяма част от Мексиканския залив, точно под устието на Мисисипи, и целият екипаж се взираше в пясъчните ивици на необитаемите островчета, където Габи евентуално би могла да бъде изхвърлена от вълните. Никой не знаеше точните координати на мястото, където тя бе изчезнала. Нямаше свидетели на героичната й постъпка, Филип, все още слаб поради раната на главата, стоеше от изгрев до залез на перилата, взрян в морето и в приличните на украшения острови, осели хоризонта.

Накрая, когато се простиха с всяка надежда да намерят Габи жива, те прекратиха търсенето и навлязоха в Мисисипи, за да пътуват сто и седем мили нагоре по течението й до Ню Орлиънс. Филип трябваше да изпълни мисията си, но нищо не можеше да прогони от ума му спомена за тази среброкоса девойка, с коси, наподобяващи оживели лунни лъчи, която той се бе опитал да опитоми… и не бе успял.

Скоро след смъртта на капитан Жискар Филип съобщи на Марсел закъде плава корабът. Марсел много се изненада и се ядоса, че го отклоняват от Мартиника, но Филип не се трогна от гневния му изблик. Не можеше да не подозира, че този човек, когото той мразеше, е замесен по някакъв начин в нещастните случаи, които се струпаха на главата му още от началото на мисията.

Сега, докато навлизаха в Мисисипи, Марсел стоеше мрачен и замислен, хвърляйки бегли погледи към Филип, който като че ли не мислеше за нищо друго освен за собственото си нещастие. Лесно щеше да се загуби в тълпата, когато „Наветрен“ пристане на кея, помисли той. Не бе успял да направи това, което си бе поставил за цел, но все още имаше възможност да довърши задачата ида превърне поражението в успех. Много неща зависеха от това, дали ще може да напусне незабелязано кораба и да подготви всичко необходимо, преди Филип да иде да докладва на генерал Джаксън.

Когато моряците швартоваха „Наветрен“ към кея, протегнал се навътре в реката, Марсел веднага скочи на подвижния мост и изчезна в улиците, пълни с местни хора и войници. Филип не му обърна внимание, защото и самият той се готвеше за тръгване.

Едва след като даде нареждания на Мерсие за ремонта на кораба, Филип взе пакета, скрит на дъното на сандъка на Габи. При вида на дрехите й той едва не загуби самообладание и трябваше да се застави да излезе от каютата, където всичко му напомняше за нея. Пъхна пакета във вътрешния си джоб и напусна кораба със скована походка. Накъдето и да погледнеше, виждаше, че градът се готви за обсада. Купчини храна и оръжия задръстваха кейовете и улиците край пристанището. И хората му се виждаха разтревожени. Филип измина краткото разстояние до Площада на оръжията, наречен по-късно площад „Джаксън“, където знаеше, че генерал Джаксън разполага главния си щаб, когато е в града. Ако големият брой американски войници тук беше някакъв признак, значи генерал Джаксън имаше намерение да защитава Ню Орлиънс от мащабно британско нападение. Докато пресичаше улицата, за да излезе на площада, Филип изведнъж усети опасността, подуши я като хрътка. Силен тропот привлече вниманието му към един екипаж, който препускаше бясно срещу него. Дори от разстояние той видя, че няма кочияш, явно конете се бяха подплашили.

Филип разбра, че не може нито да смени посоката, нито да стигне до другата страна на улицата, преди екипажът да връхлети върху него. Оставаше му само едно: да се опита да избегне копитата на конете и колелата на каретата. Затова той се просна на земята, сви се на топка и когато конете минаха през него, успя да избегне копитата им, измъквайки се с няколко ожулвания. Но най-лошото предстоеше. Каретата го достигна, преди да бе успял да се търкулне достатъчно далече, и дясното колело засегна главата му, отваряйки раната, получена по време на бурята. След минута всичко свърши. Хората се струпаха около него, няколко войници притичаха да му помогнат да се изправи.

— Ранен ли сте, сър? — запита един войник, като избърсваше калта от жакета му. — Май зле сте си ударили челото. Най-добре е веднага да идете на лекар.

— Благодаря — каза Филип на английски, бръквайки автоматично в джоба си. — Не съм сериозно ранен, само натъртен. Видяхте ли откъде дойде този екипаж?

— Не, сър — отговори войникът. — Улицата беше празна и изведнъж екипажът се насочи право към вас. Успяхме да го спрем, но вътре нямаше никой, а и никой не идва да си го потърси. Някаква загадка, както изглежда.

— Да, загадка — съгласи се с тайнствен тон Филип, попивайки с кърпичка кръвта от раната на главата, която започна ужасно да го боли.

След като попита как да стигне до главния щаб на генерал Джаксън, Филип започна усилено да мисли. Едва не загуби живота си за трети път, откакто бе започнала мисията му. Двама души вече бяха мъртви — трепна, когато си спомни за Габи — и един мъртъв повече нямаше да означава нищо за човека или хората, които не биха се спрели пред убийство в желанието си да не му позволят да даде на генерал Джаксън документа, който носеше у себе си.

Филип се разхожда няколко минути из преддверието на канцеларията на Джаксън, когато накрая вратата се отвори и един едър мъж с побеляла коса и уморени очи се насочи към него.

— С нетърпение ви чакахме да пристигнете, Сен Сир. — В следния миг той забеляза кръвта по главата на Филип и състоянието на дрехите му. — Господи боже, Сен Сир, какво ви се е случило? Седнете, седнете, човече. Сега ще викна доктора да ви прегледа.

— Няма нищо, генерале — протестира Филип, но въпреки това седна на стола, предложен му от Джаксън. — Стана нещастие отвън; едни подплашени коне без малко да сложат край на живота ми.

Джаксън се вгледа в него и вдигна едната си рошава вежда, докато Филип описваше случката.

— Цялото пътуване беше белязано от безсмислени злополуки. Дори времето беше срещу нас. Капитан Жискар загина и… и… съпругата ми падна зад борда по време на урагана, който ни застигна преди няколко дни. — Прекъсващият се глас на Филип разтревожи Джаксън, но той не каза нищо, изчака Филип да продължи. — Убеден съм, че инцидентите, които доведоха до смъртните случаи и до покушението срещу живота ми, са дело на шпионин, който иска да се добере до документите, предназначени за вас.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам пакета, който бе опазил с цената на големи лични жертви.

Дълбоки бръчки прорязаха и без това набразденото лице на генерал Джаксън, докато търсеше думи, с които да изрази благодарността си, като знаеше, че нищо, което би могъл да каже или да направи, няма да върне съпругата на Филип или капитан Жискар.

— Какво мога да ви кажа, Сен Сир — изрече генералът с искрена симпатия, — освен че имате вечната признателност на американския народ и френското правителство. Благодарение на сведенията от този документ ще знаем дали британците възнамеряват да нападнат Ню Орлиънс, или са си набелязали други цели.

Той разкъса обвивката на пакета, прегледа набързо няколко страници и мрачното му лице се разведри.

— По море. И то скоро — обяви той с блеснали очи. — Тук се казва също, че британският план предвижда да се иска помощ от Жан Лафит. Баратарският залив е важен подстъп към Ню Орлиънс и за да получат достъп до него, им е необходима помощта на Лафит.

— Знам съдържанието — каза Филип. — И капитан Жискар, и аз го прочетохме, за всеки случай. Но Лафит не е ли пират?

— Наричат го с много имена и „пират“ е едно от тях. Ако той обаче се съгласи да помогне на британците, загубени сме.

— Мислите ли, че ще им помогне?

— Няма да го обвиня, ако постъпи така — изсумтя Джаксън. — Губернатор Клейбърн наскоро заповяда на американски военни кораби да навлязат в Баратария, убежището на Лафит. Обсадили острова, потопили няколко негови кораба и пленили част от хората му. Любопитното е, че той не отговорил на огъня. По-късно пратил съобщение до губернатора в смисъл, че се смятал за американец и нямало да стреля срещу корабите на собствената си страна. После предложил да помогне срещу британците, когато дойде време.

— Губернаторът приел ли е предложението на Лафит?

— Тоя глупак още не вярва на Лафит, но аз възнамерявам лично да говоря с него и да преценя дали наистина има желание да ни помогне. Един от неговите лейтенанти се съгласи да заведе двама мои хора до Баратария, за да разберат към кого е лоялен Лафит.

— Градът готов ли е да се бие? — запита Филип. — Какво казват гражданите?

Повечето от тях не вярват, че британците представляват заплаха. Сигурен съм, че биха предпочели да са под британско управление, а не под американско. Но сега, щом като имам доказателства за предстоящото нападение, ще удвоя усилията си да вдигна хората под тревога и да ги подготвя да защитават града си.

— Идвайки насам, видях купчини оръжия и боеприпаси. Според мене, започвате добре.

— Де да беше така — въздъхна уморено Джаксън. — Запасите ни от някои видове оръжия са извънредно малки, липсват също мускети, търсим да се снабдим с тях от околните градове. Ако се съди по това тук — и той посочи тайните документи, които държеше, — нямам много време, за да укрепя и да въоръжа града и да подготвя гражданите за бой.

Той въздъхна отново и прокара дългите си кокалести пръсти през оредяващата бяла коса. Филип усети, че генералът е много загрижен за предстоящите сражения, и се накани да си тръгне. Джаксън забеляза движението на Филип и сякаш се стресна, виждайки го да стои още в канцеларията му — сякаш мисълта за войната бе прогонила всичко друго от ума му. Генералът протегна приятелски ръка към Филип.

— Отново ви благодаря, Сен Сир, от името на американския народ. Само да можех да върна съпругата ви… Ако мога да направя нещо за вас, моля, само ми кажете.

Филип стисна набръчканата ръка, развълнуван от искреното чувство на великия човек, и каза:

— Има едно нещо, генерале.

— Стига да е в моите възможности, Сен Сир — отвърна искрено Джаксън.

— Има някаква малка възможност морето да е отнесло съпругата ми на някое от островчетата в устието на реката и тя да е още жива. Ако можете да изпратите ваши хора да я потърсят, ще съм ви извънредно благодарен. Готов съм да дам пет хиляди долара награда за сведения, които ще помогнат да я открия, ако е жива, или тялото й, ако е мъртва.

Хлътналите очи на генерал Джаксън се изпълниха със състрадание. Той знаеше, че шансовете на горката жена да оцелее не са дори едно на един милион. Дори да е била изхвърлена жива на брега, неминуемо е станала плячка на алигаторите. Но не му даде сърце да изрече това на глас. Само каза:

— Много щедро от ваша страна, Сен Сир. С радост ще разпространя описание на съпругата ви сред моите хора. Бъдете уверен, че ако тя се появи в града, аз веднага ще узная.

Макар в гласа му да звучеше оптимизъм, очите го издаваха. Дълбоко в сърцето си знаеше, че усилията на Сен Сир да открие жена си са безполезни.

Филип описа на един лист отличителните черти на Габи и го предаде на Джаксън. Той го прочете мълчаливо.

— Няма как да объркат съпругата ви с друга — отбеляза той. — В Ню Орлиънс със сигурност няма друга жена, която да притежава отличителните белези на вашата съпруга. Предполагам, ще останете известно време в града?

— Да, ще спя на борда на „Наветрен“, докато трае ремонтът му. Когато стане отново годен да плава, ще реша дали да се установя в града или да се върна в Мартиника. Разбира се, до голяма степен всичко зависи от това, дали ще намеря съпругата си… или тялото й.

— Дръжте връзка с нас, Сен Сир — настоя Джаксън, който вече бе започнал да прелиства купчината книжа на бюрото си. — Ако имам някакви новини, ще знам къде да ви намеря.

Срещата бе приключила. Филип излезе навън, под палещото слънце, и върху раменете му внезапно се стовари огромна умора; струваше му се, че срещата с генерал Джаксън и всичко, което се бе случило по време на пътуването, е само лош сън. Но не беше. И сега, когато документът бе отишъл на сигурно място, умът му бе зает единствено с мисълта за Габи. Ясно виждаше предизвикателно вирнатата й брадичка — първия път, когато я бе взел; шокът и оскърблението, когато й бе описал какво възнамерявала прави с нея, и реакцията на топлото й тяло, когато най-накрая бе разчупил леда на нейната съпротива и бе отприщил една страст, която никога нямаше да забрави. Чувстваше разкошните и гъсти къдрици, нежните извивки на тялото й, копринената мекота на плътта й и тялото му закопня за нея. Когато се бе оженил за нея, бе очаквал да намери едно нежно и послушно момиче, което да му ражда деца и да не му поставя никакви изисквания. Това, което бе получил, бе една омагьосваща, неукротена дива котка, която го бе изненадала и ядосала с неукротимия си дух и дива пламенност.

От първия миг, когато Филип бе спрял погледа си върху Габи, бе му станало ясно, че тя ще представлява сериозен проблем. Но, господи, колко я искаше! Нито суровото отношение, нито унижението можеха да я накарат да се смири. С това само бе успял да я подтикне към още по-голямо неподчинение, даже да я тласне в ръцете на Дювал. Само да знаеше Габи, че всичко, което той правеше, бе породено от мисълта за Сесили и за това, което се бе случило. Още виждаше как от очите й изскачат виолетови пламъци, които после се превръщат в разтопена лава, когато неговите целувки и ласки увличаха тялото й в единственото подчинение, с което някога го бе удостоявала. Да можеше добрият бог да му я върне — би се задоволил дори само с това!