Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tender Fury, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Славянка Мундрова-Неделчева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 75 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Кони Мейсън. Насила оженена
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Ирис“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Евелина)
3
Докато „Наветрен“ маневрираше край корабите, закотвени в залива, към Филип и Габи се приближи един мъж, чиито дрехи и авторитетен вид издаваха, че е капитанът.
— Очаквахме ви снощи, приятелю — каза мъжът, оглеждайки се внимателно на всички посоки с черните си очи, преди да заговори. — Когато не дойдохте, започнах да се страхувам, че нещо непредвидено ви е задържало.
— Да, случи се нещо непредвидено, Анри — призна Филип. — Един огромен камък едва не ни премаза по пътя към Брест. Спасихме се като по чудо.
— По дяволите! — изруга капитанът. — Каква беше причината за тоя инцидент?
— Върнах се там по-късно, но не намерих нищо, което да сочи, че е имало някакъв умисъл. Явно неотдавнашните дъждове са подкопали камъка и моментът не е могъл да бъде по-добър… или по-лош, зависи откъде ще го погледнеш — прибави многозначително Филип. Спомняйки си внезапно за момичето до себе си, той каза: — Габи, това е Анри Жискар, капитанът на „Наветрен“ и мой добър приятел. — И към капитана: — Анри, това е съпругата ми Габриела Лафарж Сен Сир.
— Господи, Филип, не си ме предупредил, че съпругата ти е толкова красива — каза шеговито капитан Жискар, след като се поклони над ръката на Габи. — Но тя е просто дете, приятелю. Какъв късметлия си ти, да намериш и красота, и младост на едно място!
— Имах просто голям късмет, Анри — заяви Филип, вдигайки вежда към Габи, която трепна, защото се уплаши да не би той да разкрие обстоятелствата около техния брак.
Тя си пое дъх облекчено, когато капитан Жискар отсече:
— Няма значение, тя ще бъде едно чудесно украшение на твоя остров. А ти, Филип, ще предизвикаш завистта на всички мъже.
Габи едва успя да осъзнае галантните думи на капитан Жискар, когато Филип я хвана за лакътя и я съпроводи до каютата в задната част на кораба, която щеше да бъде техен дом през идните няколко седмици. Каза й, че има и още каюти под палубата от двете страни на дългата каюткомпания, но в това пътуване ще останат незаети. Тяхната беше най-голямата, винаги готова, ако той решеше да пътува с „Наветрен“. С гордост в гласа Филип й каза, че е собственик освен на „Наветрен“ и на три други кораба като него.
Каютата, макар и не луксозна, на пръв поглед изглеждаше достатъчно удобна, но колкото и да се опитваше, Габи не можеше да не поглежда към голямото легло, което изглеждаше огромно за малкото помещение. Забеляза, че са внесли сандъка й и са го оставили до обшития с кожа сандък, който предположи, че е на Филип. Едно бюро, отрупано с карти, маса и столове, завинтени за пода, и умивалник с необходимите принадлежности бяха единствената друга мебелировка на каютата. Мъжествените миризми на тютюн и кожа нахлуваха в носа й заедно със свежия дъх на морския бриз. Нямаше никакви други миризми, нито на помади, нито на парфюми, каквито бе усещала да се носят около баща й.
Габи трепна силно, когато чу гласа на Филип.
— Разбирам, че това жилище е доста тясно, малката ми, но все пак трябва да се задоволим с него. — За първи път осъзна колко е уморена и че всеки момент може да припадне, затова сне наметалото от раменете й и заговори с по-нежен глас, за първи път, откакто се бяха оженили, но в него все още не прозираше топлотата на младоженеца. — Имам спешна работа с капитана, затова трябва да те оставя. Ще наредя да приготвят вечеря и после можеш да се оттеглиш, когато поискаш. Пътуването до Брест не беше леко за тебе, а не ми се иска болна жена да ми легне на ръцете.
Габи се втренчи във Филип, неспособна да повярва, че не гори от нетърпение да консумира брака им сега, когато вече са на борда на неговия кораб. Но когато видя, че той наистина се кани да излезе от каютата, тя измърмори уморено, почти признателно:
— Благодаря, господине, оценявам загрижеността ви. — Но прекалено късно осъзна грешката на езика си.
Като чу думите й, Филип замръзна на място, прокара стоманения си поглед по стройната й фигура, стигна до нея с две крачки, хвана крехките й рамене в огромните си ръце и тя извика от страх.
— Името ми, Габи… кажи го, по дяволите! — изрева той. — Защо продължаваш да ме предизвикваш?
— Филип! — извика тя, тракайки със зъби, изплашена от внезапната промяна в поведението му.
— Точно така! Аз съм Филип, твоят съпруг. Никога не го забравяй — предупреди я той и я пусна така рязко, че тя залитна и направи няколко крачки назад.
След това Филип излетя от каютата.
Останала най-накрая сама, Габи въздъхна облекчено и се отпусна на леглото, емоционално изчерпана и едва осъзнаваща болката, която жестоките пръсти на Филип й бяха причинили. За първи път от две седмици насам тя излезе от вцепенението, предизвикано от травматизиращите преживявания, и започна да плаче неудържимо, обхваната от такава непреодолима тъга, че ако се намираше на палубата, веднага би се хвърлила в морето. Но скоро се унесе в щадящите обятия на съня.
Необяснимият гневен изблик на Филип попремина, докато вървеше по тъмния коридор към каютата на капитана. Фактически бе вече забравил за Габи, когато ръката му отново потърси леката издутина в подплатата на жакета, сякаш за да се убеди за стотен път, че още носи документа, заради който рискуваше живота си.
Филип спря пред вратата на капитан Жискар, разтърсен до дъното на душата си от гласовете, което дочу от каютата.
— Господи боже! — изруга той на висок глас, когато позна гласа, който се обръщаше към капитана. — Не може да бъде!
И той нахлу в каютата с изписан на лицето такъв безподобен гняв, че на двамата мъже, които бяха вътре, им се стори, че пред тях се е изправил разярен бик.
— Какво става, Филип! — извика разтревожен капитан Жискар, виждайки лицето на Филип.
— Как, по дяволите, Дювал е попаднал на борда на „Наветрен“? — запита той, посочвайки с пръст към високия слаб мъж, който го гледаше със стряскащите си зелени очи. — Кой го е пуснал на моя кораб? Дал съм строга заповед при това пътуване на борда да няма никакви пътници. Знаеш причината също толкова добре, колкото и аз, Анри.
— Аз… съжалявам, Филип, наистина съжалявам — извини се Анри, стреснат от неприязънта, проявена от Филип към човек, когото всички смятаха за негов добър приятел. — Когато господин Дювал се качи на борда късно снощи, ме увери, че няма да възразиш срещу присъствието му. Добре известно е, че вие с Дювал сте съседи и приятели.
— Едно време може би — измърмори мрачно Филип. После се обърна към елегантно облечения мъж, към когото бе насочен гневът му. — Какво можеш да кажеш, Марсел? Защо си се качил на борда на „Наветрен“ под измислен предлог? Знаеш много добре, както и аз, че приятелството ни приключи със смъртта на Сесили.
— Приятелю — започна уверено Дювал, подръпвайки тънките мустаци, които украсяваха горната му устна, — тъкмо ти се отказа от приятелството ни. Тогава още скърбеше за ненавременната смърт на твоята съпруга. Готов съм да пренебрегна грубото ти държание и да продължим добрите си отношения, все едно нищо не е било.
— Дяволите да те вземат, Дювал! — изфуча Филип. — Говоря съвършено сериозно. Сесили можеше още да е жива, ако не беше ти. Не искам да имам нищо общо с тебе! Може да си убедил Анри, че сме приятели, но аз знам какво лежи помежду ни и те предупреждавам, стой далеч от мене! — Изведнъж кремъчно-сивите му очи се присвиха подозрително. — И какво, впрочем, правиш ти във Франция? Кога напусна Мартиника?
Капитан Жискар гледаше ту единия, ту другия, съвършено объркан от обрата в разговора им. Не бе имал ни най-малка представа, че Марсел Дювал има нещо общо със смъртта на Сесили Сен Сир. Ако имаше нещо вярно в това, значи сериозно се бе провинил пред Филип, пускайки този мъж на борда на „Наветрен“.
— Тръгнах от Мартиника с „Тристан“, когато ти си бил на едно от твоите пътувания до Америка — отговори веднага Марсел. — Работата ми във Франция е проста: надявах се да уредя изгоден брак за сестра си Линет.
— И уреди ли? — запита Филип.
— Разбира се, приятелю, и то забележителен — похвали се Марсел. — Догодина Линет ще стане съпруга на Пиер Бонар, единствен син и наследник на основателя на една голяма банка със същото име. Добра партия, бих казал.
— Така е — съгласи се Филип. — Добре преследваш собствените си интереси, като свързваш фамилията си с едно от най-известните имена в Европа, нали, Дювал? Сигурно си предложил добра зестра. Състоянието ти трябва да е по-голямо от това, което предполагам. Но кажи ми откъде знаеше, че „Наветрен“ е на котва в Брест?
— Не знаех. Беше чист късмет, че го намерих в пристанището, когато дойдох да си търся превоз за Мартиника. Навярно съм бил благословен с доста късмет за това пътуване — добави той със забележима надменност.
— Да, така изглежда — съгласи се Филип по-скоро с нежелание. — Сега, след като си на борда, не мога нищо да направя. — Махна с ръка към Марсел. — Имам една лична работа с Анри, така че…
— Разбира се, разбира се. Не искам да се натрапвам, затова ще ви пожелая лека нощ. Впрочем — добави той весело, — разбирам, че трябва и да ти честитя, че си имал успех в търсенето.
— Какво? — избухнаха едновременно Анри и Филип.
— Е, но какво има, господа? — запита невинно Марсел. — Говоря за съпругата ти, разбира се. Ако трябва да повярвам на капитан Жискар, госпожа Сен Сир е истинска красавица. — След като пусна тази бомба, той бързо излезе от каютата, като си тананикаше, отдалечавайки се по коридора.
— За миг помислих, че знае истинската причина за идването ти във Франция — изпусна дъх Анри с очевидно облекчение. — Нали не мислиш, че знае нещо, а, Филип?
— Не, Анри — отвърна Филип с повече увереност, отколкото изпитваше в този момент. — Може би е чисто съвпадение, че „Наветрен“ се е приготвял да отплава точно когато Дювал е търсел превоз за Мартиника. — После той изгледа остро по-възрастния мъж. — Нали не си му споменал накъде плаваме?
— Не! Не! — побърза да го увери Анри. — Помислих, че ти ще му кажеш, когато дойде подходящият момент.
Отпъждайки за момент мисълта за мъжа, когото имаше пълното основание да ненавижда, Филип се зае с по-неотложни неща. Свали жакета си, с помощта на ножа за разрязване на писма разпори шева и извади един малък пакет, увит в непромокаема хартия. Само острият звук от въздуха, излетял от дробовете на Анри Жискар, наруши настъпилата в каютата тишина.
— Значи не си имал затруднения? — запита Анри и хвърли бегъл поглед наоколо си.
— Изобщо. Документът ми беше доставен в хотела от един пратеник като невинно изглеждаща пратка от несъществуваща леля. Доколкото знам, ти и аз единствено знаем колко е важен този документ, а освен нас — и агентът, който работи за американското правителство.
— А ако разберат и други?
— Няма да се поколебаят да направят каквото е необходимо, за да му попречат да стигне до местоназначението си.
— Господи! — изруга Анри, поддавайки се за миг на страха.
— Запомних съдържанието му и искам и ти да направиш същото. Ако стане нещо с тези листове, един от нас трябва да бъде в състояние да предаде устно съобщението. — Гласът на Филип се извиси застрашително. — И ако нещо непредвидено попречи на някого от нас, другият е длъжен да доведе мисията до край. Предлагам да запомниш съдържанието още сега и после да сложиш пакета на сигурно място.
Анри обаче не знаеше, че Филип има намерение да вземе документа от сейфа още преди разсъмване и да го върне в собствената си каюта. Ако случайно на борда на „Наветрен“ имаше шпионин, първото място, където щеше да потърси, беше сейфът. А Филип имаше намерение да достави този документ невредим и запазен в тайна.
По обратния път умът на Филип бе зает с Марсел Дювал и появата му в Брест часове преди той и Габи да влязат в града. Изглеждаше прекалено нагласено, за да е съвпадение.
Габи спеше дълбоко, сгушена в кафявия пашкул на изпомачканата от пътя рокля, когато Филип тихо влезе в каютата. На масата лежеше недокоснат поднос с храна. Той запали лампата и се вгледа в изтощеното и тъжно лице на младата си съпруга. Приличаше на малко дете, красиво и невинно дете, но същевременно и много желана жена. Някъде дълбоко в сърцето си почувства присвиване, но не пожела да го приеме. Знаеше само едно — че я желае, както мъж желае жена. Когато очите му се плъзнаха по спящото тяло, той не мислеше нито за Сесили, нито за Амали. Разтърси глава, сякаш за да пропъди възбуждащите мисли от ума си, погледа още няколко мига красивото й лице, после духна лампата и излезе тихо от каютата, за да прекара остатъка от нощта под звездите, докато жена му спеше в своето девствено легло — положение, което той смяташе скоро да промени.
На другата сутрин Габи се събуди объркана и дезориентирана. Бавно осъзна лекото полюшване. Същевременно дочу скърцането на кораба, дрънченето на веригите и си спомни, че е на кораб, който плава към Мартиника, придружена от своя съпруг. Съпруг! Раздвижи ръце и с облекчение разбра, че е сама в леглото и облечена. Филип бе решил да спи другаде! Да се надява ли, че и занапред ще е така?
Надигна вдървеното си тяло, седна и се протегна, прогонвайки спазмите, причинени отчасти от мъчителното пътуване, отчасти и от това, че бе прекарала цели дни стегната в корсета. Огледа с отвращение намачканата и изпъстрена с петна от пот рокля, в която още бе облечена, и замечта за една гореща баня.
Някакъв шум привлече вниманието й към вратата и тя изненадана видя Филип да застава на прага.
— Добро утро, скъпа — поздрави я той весело, оглеждайки я от горе до долу с вдигнати вежди. — Надявам се, че си спала добре. Тревожи ли те движението на кораба?
— Не, господине… исках за кажа, Филип… — поправи се тя бързо, потърквайки мястото, където пръстите му снощи бяха охлузили плътта й. — Движението много ме успокоява.
Филип се дръпна настрани и двама мъже внесоха в каютата голяма желязна вана, последвани от други двама, които носеха ведра с гореща вода. Габи загуби дар слово. Макар че Филип продължаваше да се държи студено и резервирано към нея, въпреки това мислеше за удобството й. Когато останаха сами, го загледа с трепет как се приближава към нея със странен, замъглен поглед.
— Не можеш да се къпеш облечена, малката ми — забеляза той ласкаво. — Стой мирно да ти разкопчея роклята.
— Мога и сама да се справя — настоя тя, отстъпвайки назад.
— Глупости! Ако баща ти не беше толкова стиснат, можеше да ти даде една камериерка. Но пък — промълви с нисък дрезгав глас — тогава щях да бъде лишен от удоволствието сам да те съблека. Не бих желал това, скъпа — предупреди я той със строг глас, когато тя се опита да се дръпне от търсещите му ръце.
Скоро той разкопча всичките копченца на предната част на роклята й, свали тежката материя от раменете й и тя се свлече през гърдите и ханша, падайки като тъмна локва около краката й. Изруга, като видя с колко много фусти бе навлечена, и започна да ги развързва една по една, докато накрая всички се струпаха около глезените й.
— Моля те, Филип — пурпурни петна бяха избили по бузите на Габи, — искам да се изкъпя насаме.
— Няма нужда да се крием един от друг, Габи. Ние сме женени — осведоми я дръзко Филип. — Господи боже, нима винаги носиш толкова много дрехи? — Тя все още бе облечена в корсет, надкорсетник, риза и дълги гащи. — Скоро ще научиш, че на Мартиника е твърде горещо за подобни финтифлюшки. Това изобщо не ти трябва — той набърчи нос с отвращение, сваляйки корсета от китова кост.
После, за изумление на Габи, отиде към илюминатора и хвърли оскърбяващата го дреха в морето. Без да обръща внимание на възмутеното й ахкане, Филип отново се върна към по-приятната задача да я досъблече. С нарочно спокойствие, потискайки бушуващия в гърдите му ад, той прибави и дългите й дантелени гащи към купчината свалени дрехи. Сега само ризата скриваше от него безупречната кожа на Габи. Филип почти загуби самообладание, когато зърна розовите връхчета на гърдите й да прозират под тънката материя. Макар че тя протестираше яростно, не можа да му попречи да свали и последната й дреха, оставяйки я изложена на пламналия му поглед. Той реагира мигновено. Розововърхите, леко заоблени хълмчета, които деликатно се издигаха над тънката талия, и изящно заоблените хълбоци, го накараха да изпита остра, присвиваща болка в слабините. Очите му се спряха на мястото, където се съединяваха бедрата й, на нежно къдравите светли косми, после се спуснаха към стройната линия на прасците и глезените. Той стисна юмруци, преглъщайки мъчително, за да сдържи подтика си веднага да се нахвърли върху нея. Задавен стон се откъсна от гърлото му, докато поглъщаше с очи всеки сантиметър от нейната красота.
След като се наведе, за да свали обувките и чорапите й, Филип положи Габи във ваната, без да обръща внимание на протестите й. Взе сапуна от умивалника и натри цялото й тяло така, че около гърдите й се събра гъст облак от пяна. Габи почервеня цялата, когато ръцете му започнаха да се разхождат по нея.
— Стани! — заповяда рязко Филип.
Подчинявайки се някак автоматично на заповедническия му тон, Габи се изправи. Пурпурната червенина, заляла тялото й, стана още по-силна. Интимното му докосване разлюляваше сетивата й, коленете й омекваха, но тя стоеше като издялана от камък, със стиснати клепачи, не желаейки да покаже колко унизена се чувства.
— Седни! — заповяда той, говорейки сякаш на някакво непослушно дете. Тя се подчини машинално, зарадвана, че може да се скрие под мътната вода. Тогава обаче, за нейно огорчение, той започна да сапунисва косата й така силно, че тя извика.
— Изплакни се! — заповяда отново Филип и се извърна.
Тя послушно потопи глава във водата и започна да отмива сапуна. След няколко потапяния косата й заблестя като същински ореол около главата й. Огледа се за кърпа и стресната видя, че Филип е съблякъл дрехите си.
— Какво… какво правите? — запита тя разтревожена и сведе притеснено очи.
— Нещо, което исках да направя още щом те видях, но бях принуден да го отложа.
Той се приближи и протегна кърпата към нея.
— Още не съм готова да изляза — заотстъпва тя, потапяйки се отново в изстиващата вода, като в същото време с все сили се опитваше да не гледа към набъбналата му мъжественост.
— Напротив, готова си, малката ми — отвърна той уверено, след като я изнесе от ваната и започна бързо да я изтрива с кърпата, докато кожата й не заблестя.
— Сега какво ще правите? — запита Габи и го погледна внимателно.
Филип отстъпи една крачка и озадачена бръчка проряза челото му.
— Майка ти сигурно е говорила с тебе какво да очакваш? Увери ме, че ще го стори.
— Тя каза само, че трябва да ви се подчинявам, нищо друго.
Предизвикателно вдигнатата й брадичка подсказваше на Филип, че Габи няма намерение да последва съвета на майка си.
— Боже господи, нима трябва да стана и учител освен любовник? — изруга ядосано Филип. — Добре, невинно дете, виждам, че трябва да ти обясня това, което майка ти е пропуснала.
Без никакви предисловия и със съвсем незавоалирани изрази Филип каза на Габи какво точно възнамерява да направи. Време беше тя да научи каква роля е определена да играе в живота му, разсъди той, и една снизходителна усмивка прекоси лицето му, докато по нейното изразително лице се редуваха потрес, неверие и върховно възмущение.
Устата на Габи оформи едно съвършено „О“ и деликатните й златисти вежди се вдигнаха с няколко инча нагоре.
— Но това не е възможно — протестира тя с едва чут гласец. — Вие сте много… искам да кажа… със сигурност аз съм много…
Смущението я караше да заеква. Изражението му подсказваше, че й говори самата истина и че тя в края на краищата трябва да изтърпи това върховно унижение.
— Не само е възможно, скъпа, но дори в крайна сметка е и приятно — увери я той с тайнствен вид.
Габи отвори уста да протестира, но устните й се озоваха в плен на агонизиращо дълга целувка, бе подложена на атаката на проникващия му и изследващ език. Тя започна да се дърпа, заудря безпомощно по широкия му гръб и рамене, но молбите й стоновете й отлитаха като подхванати от вятър.
Той беше като обладан от бесове. Зърната й, прилични на розови пъпки, бяха сякаш създадени за неговата уста, която ги накара да настръхнат от ласките на езика му. Ръцете и устните му бяха навсякъде по нея, той се опитваше да възпламени искрата на желанието в треперещата й плът. Страстта му растеше с всяка целувка по гърдите и корема й, но отвътре Габи беше като жив труп, изплашена до смърт от мъжа, който я похищаваше. Накрая, безсилен да овладее огъня, който бушуваше в него, той пъхна коляно между бедрата й и обхвана седалището й, за да спре дивото й мятане.
— Послушай съвета на майка си, скъпа — вторачи се той в нея, — защото ще ти бъде по-трудно, ако продължиш да се съпротивляваш. Отначало ще те заболи, но ти обещавам, че следващия път ще е по-добре.
Габи не пожела да го послуша, отбранявайки се срещу неговите попълзновения, стиснала зъби, с напрегнато тяло, като мислено се заклеваше, че никога няма доброволно да се подчини на животинските му подтици.
Макар че Филип се мъчеше да бъде нежен, съпротивата на Габи почти осуети намерението му. Страстта го разяждаше като див звяр, желанието му бе толкова голямо, че той не можа да въздържи мъжествеността си да не проникне в нейната съпротивляваща се плът с брутална сила. Болката беше толкова рязка, че тя изкрещя. Той знаеше, че я наранява, но не можеше да спре, не можеше да сдържи бързите си, задъхани тласъци, които приковаваха стройното й тяло към твърдия дюшек. Те я хвърляха в някаква мрачна бездна и точно когато тя усещаше, че не може повече да издържи, той се вцепени, извика, после тялото му се разтърси конвулсивно, раздирано от собствения му екстаз. Силата на спазмите, раздрусващи тялото му, стресна Габи, тя не можеше да повярва, че същият този акт, който й бе причинил такава непоносима болка, може да бъде за него източник на такова очевидно блаженство.
— Съжалявам, скъпа — изрече накъсано Филип, отдръпвайки се от нея, — но ти не ми позволи да бъда нежен с тебе. Бореше се с мене, сякаш съм някакво животно, затова и аз се държах като животно. Изтрий си очите — добави той малко по-нежно. — Следващия път ще бъде по-добре.
— Искаш да кажеш, че пак ще ме изнасилиш? — възкликна ужасено Габи.
— Да те изнасиля ли? — повтори слисан Филип, вдигайки вежда, което придаде сардоничен израз на лицето му. — Нима е изнасилване, когато един мъж се люби със законната си съпруга?
Виолетовите очи на Габи станаха кръгли и огромни, напълниха се с готови да потекат сълзи. Той се бе показал жесток и омразен, накара я да се подчини на волята му с чисто насилие. Тялото й вече не беше светилище. Той я бе взел с брутално насилие и както тя бе твърдо убедена, това се равняваше на изнасилване.
— Докато продължаваш да ми се налагаш със сила, „изнасилване“ е най-уместната дума за това отвратително деяние — каза тя с равен глас. — Ти ме взе насила. Никога няма да ти го простя. — Сълзите вече се стичаха по бузите й. — Мразя те, Филип — извика тя, изненадана от собствената си дързост. — Мразя те!
С пресилена въздишка Филип се отдръпна достатъчно, за да види дивото изражение в изплашените й очи. Тя изглеждаше толкова млада, толкова уязвима, че той веднага съжали за насилствения начин, по който я бе взел. Но според него би било грешка да постъпи другояче. Трябваше да докаже, най-малкото на себе си, че невинната й красота не може да го трогне. Тя трябваше още от самото начало да се научи да му се подчинява във всичко. Досега не бе показала нито едно от качествата, които трябваше да притежава една съпруга, но с времето щеше да разбере, че той може да бъде доста строг учител.
Нито молби, нито съпротива би възпряла Филип, когато в слабините му се разпалеше онзи огън. Макар да разбираше, че загубата на девствеността й по такъв начин е жесток удар по нейните крехки чувства, той беше сигурен, че тя не е от онези студени жени, които понасят сексуалния акт само защото това е тяхно задължение. Не се съмняваше, че когато тя свикне с интимностите на брака, ще съумее да предизвика страстни реакции у нея. Това беше прекрасно предизвикателство, което би му доставило много удоволствие. Какво по-приятно занимание от това, да показва интимните любовни тайни на младата си жена по време на дългите нощи, които им предстояха? В този миг страстта го погълна като бушуващ прилив и Филип започна да я обладава за втори път, учуден от неутолимата си жажда за това уплашено до смърт младо момиче, лежащо в прегръдките му.