Катрин Каултър
Аристократът (7)

ШЕСТА ГЛАВА

— И ти имаш очи да говориш за моите джинси!

Подигравателният глас на Брант накара Дафни рязко да спре пред вратата на оръжейната. Изведнъж се почувства като на сцена.

— О, не съм искала да те обидя… — Идеше й някак да се скрие, но не знаеше къде да сложи ръцете си.

— Сигурно — съгласи се той и възпитано се изправи. Очите му пробягаха от пухкавия й кремав пуловер до новите модерни джинси, които носеше. Не „носеше“, помисли Брант, замаян от гледката. А изпълваше. Безкрайни бедра, прекрасни форми, никакви тлъстини, никакви… Тръсна глава: — Готова ли си за закуска?

Тя кимна и подхвърли:

— Може би госпожа Мълроу ни е сложила от нейните пеещи магаренца?

— Боже опази!

— Или пък птичи гнезда, или фрегати, или пък…

— Защо не просто яйца с бекон?

— Невъзможно! Прекалено е провинциално. Мисля, че бих предпочела ангели на кон.

— Печелиш — усмихна се той в блестящите й очи. — Добре, какви са тези ангели на кон?

— Стриди, увити в бекон. Обаче ако вместо стриди сложиш сушени сливи и лютеница, стават дяволи вместо ангели.

— Какво ще кажеш за комбинация от двете? Прекалено много от едното или от другото би било досадно.

— Имам странното чувство, че вече нямаш пред вид стриди.

— Не, а ти не си досадна. Ни най-малко.

Изведнъж Дафни му се усмихна ослепително, показвайки малките си бели зъби.

— Нито пък съм срамежлива — похвали се тя и му намигна.

Искаше му се да я целуне, да обвие ръце около кръста й и нагоре, под пуловера. Искаше му се…

— О, не! — простена драматично. — Пак мокри препечени филийки!

— Шшт! — прихна Дафни. — Госпожа Мълроу ще те чуе. Старата Мади се старае, Брант, наистина се старае.

— Надявам се, че днес новата готвачка най-после ще дойде. Уинтърспуун обеща да я посрещне на гарата. Тогава ще можем да се освиним.

— Как да се освиним?

— Да се наядем като прасета, да се натъпчем.

— Не можем. После няма да можем да си влезем в джинсите. Леля Кло ме предупреди, че когато ги нося, мога само да пия чай.

— Има нещо вярно… — Бих предпочел да си без тях.

— Вали — забеляза Дафни, загледана през запотените прозорци.

— Имаме достатъчно работа в оръжейната. Какво ще кажеш да оправяме заедно ризниците?

— С удоволствие.

Тя замълча и започна да пуска хапки хляб в чая си — чай с мляко, както с ужас забеляза Брант.

— Какво има? Да не би джинсите да са ти прекалено тесни?

Дафни се усмихна, но само за миг.

— Лусила. Може би не бива да променяме нищо, след като Ашърууд ще бъде неин.

— Така е — съгласи се той и изненадващо добави: — Харесва ми косата ти. — Тя се усмихна нерешително, като че ли изненадана от комплимента. — И чистото ти лице.

Чистото й лице помръкна.

— Искаш да кажеш, че приличам на целомъдрена ученичка?

— Не, нямах това предвид. Не обичам силно гримирани жени. А ти си щастлива, защото изобщо нямаш нужда от грим.

— Слагам си молив за вежди — съобщи Дафни и вирна глава. — Без него веждите ми са прекалено светли. Леля Кло ми каза така.

— Трябва да те погледна по-отблизо, за да видя дали ми харесва.

Тя си спомни с пълни подробности как той беше много близо до нея снощи и сърцето й заби по-бързо.

— Играеш си с мен — погледна го укорително.

— Аз? В никакъв случай. Просто се опитвам да ти повдигна самочувствието. — Както ми се иска да ти смъкна джинсите, добави наум. Как можеше да се чувства като разгонен бик? Дафни — странно име, несъмнено бе прелестна, но да вземем например Марси. Е, че беше красива, беше, със съвършено тяло… ала за нея не съществуваше никой друг, освен самата тя.

— Брант, какво е това американски футбол?

Той се усмихна и размаха вилицата си към нея.

— Футболът и бейзболът са двете най-популярни американски игри. Струва ми се, че прилича на ръгби, макар че не знам кой знае какво за ръгбито.

— Аз също, значи сме квит. И какво правиш ти във футбола?

— Централен защитник съм. — Господи, откъде да започне? — Знаеш ли какво, Даф, ще се обадя на майка ми и ще я помоля да изпрати един-два филма с мои мачове. Нали можем някъде тук да наемем прожекционен апарат?

— Разбира се, да не сме в пустинята. Ти известен ли си? Като филмова звезда?

— Е, не всички ме познават, но съм доста добър в това, което правя.

— И го обичаш.

— Да, наистина. Много. Обаче вече остарявам.

— Остаряваш! Каква глупост! На колко си? На тридесет?

— На тридесет и една. Във футбола на тази възраст се приключва. Това е доста груб спорт. И с всяка година аз ставам все по-стар, а моите съперници все по-млади. Вероятно ми остават още четири-пет години, ако не получа някакви сериозни травми.

— О, не! Нараняват ли те?

Брант се усмихна тъжно.

— Противниковият отбор най-много обича да смаже централния защитник. Тоест — преведе той бързо, — целта им е да не ми позволят да пазя наказателното поле. Ако успеят да ме погребат под цяла купчина тела, значи са успели.

— Наранявали ли са те някога?

Брант несъзнателно сви ръката, с която хвърляше.

— Рядко. Моите съотборници добре ме пазят.

— Звучи ми като битките между римляни и християни.

— Малко, нали? В началото на кариерата си бях централен защитник на един вечно падащ отбор. Обикновено през целия сезон се влачех натъртен. Не много, всъщност — добави бързо той, като видя как очите й потъмняха от съчувствие. — Знам, че ти е трудно да го разбереш, преди да видиш играта. Тогава ще ти обясня всичко, става ли?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Докато ти си играл футбол и си правил пари, аз гниех тук и се чудех какво ще стане с мен, когато чичо Кларънс умре.

— И все още се чудиш?

— Разбира се, ти не би ли? В края на краищата, петстотин лири няма да ми стигнат за дълго. А аз нямам никаква професия.

В гласа й нямаше и нотка на горчивина и самосъжаление, както би очаквал. Брант безгрижно предположи:

— Сигурно ще се омъжиш за някой симпатичен млад англичанин.

— Ще ми липсва розовата ми градина — продължи Дафни, без да обръща внимание на думите му.

— Иска ми се да я видя.

— Не днес. Нямам достатъчно голяма омбрела, за да не се удавим.

— Омбрела?

Тя изглеждаше изненадана.

— Нали знаеш, Брант, едно такова нещо, което слагаш над главата си, когато вали.

— А, чадър.

— Точно така — стрелна го Дафни одобрително. Сякаш съм умен ученик, помисли той и попита:

— Свърши ли? Готова ли си да нападнем рицарите?

— Напред!

Работиха цяла сутрин. Сглобяваха крака и ръце и накрая събраха шест пълни рицарски костюма. Смехът им се носеше из коридорите и достигна до ушите на госпожа Мълроу, която бършеше прах. Тя се усмихна добродушно.

— О, изцапал си се със сажди! — Дафни вдигна ръка и изтри бузата му с върховете на пръстите си.

От докосването й Брант усети тревожен прилив на желание. Бе толкова близо, че можеше да види контактните й лещи. Вдигна бавно ръка и я погали по косата. Мека като коприна, помисли си. И толкова гъста.

Тя отпусна ръка и го погледна смутено.

— Само проверявах дали и ти не си се изцапала със сажди — обясни той и отстъпи крачка назад. Нямаше намерение да прелъстява девицата на крепостта.

— По косата ли?

— Човек никога не знае! — Брант скочи грациозно на крака и се протегна. — Трябва ми малко гимнастика. А на теб, Даф?

— Даф? Това в Америка често срещано умалително име ли е?

Говореше малко задъхано, защото наблюдаваше играта на мускули, докато той протягаше ръце над главата си.

— Не, то си е мое собствено. Никога досега не съм познавал жена на име Дафни. Виж, почти спря да вали. Защо да не вземем твоя ча… твоята омбрела и да ми покажеш розовата си градина?

— Добре, веднага се връщам.

Брант я проследи как излиза грациозно от стаята. Не можеше да откъсне поглед от полюляващите й се бедра.

Тя го намери няколко минути по-късно в Златния салон пред камината.

— Готова съм.

Брант се обърна и Дафни видя, че държи в ръка онази ужасна снимка.

— Мисля, че можем да я изгорим — каза той тихо.

— Но тя все още съществува.

— Наистина ли? — Подаде й снимката. За негово най-голямо удоволствие, след като я погледна за момент, Дафни прихна:

— Каква застреляна пуйка!

 

 

Прекараха вечерта, разположени на килима пред камината. Беше уютно, интимно и много приятно.

— Говорих с майка ми. Ще ми изпрати с бърза поща два филма. Искаш ли още малко бренди?

— Вече съм пияна. По-добре не.

— Харесва ми роклята ти. Знам, леля Кло е настоявала английската роза да носи розова коприна.

— Наистина е коприна, първата ми копринена дреха. И е вярно, че тя настояваше. Аз мислех, че е прекалено…

— Секси? Разголваща?

— Не съм свикнала да се показвам до такава степен — призна Дафни кисело и вдигна ръка да прикрие дълбокото деколте.

— Недей… — Брант хвана ръката й и я смъкна в скута й. — Аз съм един обикновен мъж и тази гледка ми доставя удоволствие.

Тя се изчерви, объркана, поласкана и смутена от думите му.

Държа се като идиот. Аз няма да я прелъстявам. Няма нищо по-глупаво от това. Тя не е жена, която може да се съблазни. Защото е отвратително невинна. Скоро ще замина от Англия. Никога няма да я видя повече. Нито тези красиви гърди, нито тези страхотни крака…

— Имаш ли братя или сестри? — попита Дафни и леко се обърна, така че бюстът й вече не беше точно в полезрението му.

— Една сестра. Казва се Лили и е доста оригинална. Имам също двама племенника и една племенничка. Всички те живеят в Тексас при новия съпруг на Лили, който се занимава с добив на петрол.

— Точно като във филма ли?

— Чувал съм, че „Далас“ е много популярен тук. — Тя кимна възторжено и Брант продължи: — Наричам го Дъсти Мърморкото. Сигурно може да бъде достатъчно безскрупулен, ако се наложи, но обича сестра ми и това ми стига. Преди да се оженят, му казах, че на Лили й трябва повече бавачка, отколкото съпруг и той отговори, че тъй като Лили е домошарка, това напълно го устройва.

— Какво значи домошарка? Нещо като крадец ли?

Брант простена, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Не, не като крадец. Имала ли си някога кученце?

— Да, когато бях много малка.

— Е, нали знаеш как учиш кученцето да не се изпуска на килима. Все едно, че обяздваш кон. Укротяваш го и го държиш изкъсо. Та домошарите са така, седят си вкъщи и кротуват.

— Американският започва доста да ми харесва. Как мислиш, колко време ще ми трябва, за да мога да го говоря свободно?

— Мисля, че всичко зависи от учителя.

— Спомена, че след един месец се връщаш вкъщи. Ще играеш ли футбол?

— Не, сега не е сезон. Започваме през лятото. Когато се върна, ще правя реклами за телевизията.

— За телевизията! О, страхотно! Какво ще рекламираш?

— Спортна екипировка.

Дафни седна на колене и облегна ръце на бедрата си.

— Искаш ли да ти кажа една тайна, Брант?

Той кимна и се помъчи да отмести поглед към лицето й.

— За леля Кло. Няма да й споменаваш, че съм ти казвала, обаче тя обожава младите мъже. Спомням си как едва не се задави, когато видя на един плакат някакъв ваш американски спортист само по бельо.

— А ти не се ли задави?

— Прекалено бях заинтригувана от нейната реакция. Когато усети, че съм забелязала, набързо ме измъкна. — Тя се усмихна и поклати глава: — Нямам търпение да видя какво ще направи, когато те види.

— Трябва ли да й се представя по бельо?

— Ще й бъде много приятно, но може би по-добре не.

А на теб би ли ти било приятно?

— Вече си представям заглавията — подхвърли той безгрижно: — „Английски виконт арестуван за явяване в неприличен вид. Леля Кло в болница със силно сърцебиене.“

Дафни все още се смееше, когато се изправи на крака.

— Е, скоро ще разберем какво мисли тя за теб. Тия дни трябва да дойде. А сега, милорд, отивам да си легна. Бедната ми глава се върти от това коварно бренди.

— Ще се кача с теб. — Когато стигнаха до нейната спалня, Брант сложи леко ръка на рамото й. — Яздиш ли?

— Разбира се. Трябва да ти кажа, че всяка англичанка, която живее в провинцията, язди.

— Прекрасно. Ако противният дъжд спре и ако не е много студено, ще излезем ли утре сутринта?

— С удоволствие. Дори ще облека новите си дрехи за езда.

— Знам, леля Кло е настоявала.

— Не, за тях настоявах аз. Не мога да си представя да яхна кобилата си Джулия с новите си джинси.

— Аз си го представям. — Брант я потупа по бузата и тръгна по коридора към своята стая.

Утрото бе не много студено, а небето бе покрито с облаци, но не валеше. Конят на Брант, взет назаем от един съсед, бе силен и бърз, а Дафни, яхнала Джулия, изглеждаше толкова хубава, че на човек му се приискваше да я схруска заедно с добре скроените й панталони и сако за езда. Англичанка до върховете на ботушите си.

Препускаха и забавяха и той видя живота й през нейните очи. Отмерен живот, помисли Брант. Ограничен свят. Тя го заведе в Ийст Грийнстед и той усети колко я обичат местните хора и колко се изненадаха от появата й. Слязоха от конете и тръгнаха покрай река Уей, като говореха за какво ли не, но нищо конкретно.

— Дафни — попита Брант внезапно, когато се гласяха да се връщат в Ашърууд, — ходила ли си някога на среща?

— Аз ли? — В очите й проблесна гняв, ала изчезна толкова бързо, че можеше и да му се е сторило. — Е, имаше един пастор, господин Теодор Хавърлай. Чичо Кларънс го пусна два-три пъти в къщата и му разреши да ме заведе на едно църковно увеселение.

— Харесваше ли ти?

— Кои, Тео ли? Господи, не! Нямаше никакви рамене и никаква брадичка и много се надуваше. Сигурна съм, че по онова време искрено е вярвал, че ми прави услуга и може би беше…

— По онова време — да. Сега сигурно ще му потекат лигите, само като те види.

— Сигурно — отвърна тя и леко заби пети в хълбоците на Джулия.

Чувстваше се прекрасно — пълна с живот, пълна с радост. Докато дръпнаха поводите пред замъка.

— Боже мой! — възкликна Дафни. — Това е Лусила.

Брант се обърна към жената, която стоеше на стълбите и ги гледаше. Беше висока, с гарваново черна коса, огромни сини очи и фигура, заради която би спрял цял влак.

— Действително — отвърна той. — Да заведем ли конете в обора?

Дафни кимна сковано. Забелязала бе възхищението в очите му. Животът, който бе водила през последните два дни, бе свършил. Идеше й да вие от разочарование. Вместо това тръгна след Брант към обора.