Катрин Каултър
Аристократът (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Искаш ли още малко шампанско, Даф?

Дафни се усмихна на Тайни Фибс и му подаде чашата си.

— Винаги съм мислила, че бърлогата на Брант е голяма — забеляза тя леко объркано. — А сега, като сте всички тук, ми изглежда като лилипутска къщичка, пълна с Гъливери.

— Аха — намеси се Лойд Нолън. — Дори не можем да прожектираме мачовете си. Само чакай да видиш на какво ще заприлича, като се изтърсят и останалите.

— Още ли има?

— Ами да. Нали не е сезон, не можахме да подберем всички. Та кажи, Даф, какво мислиш за Ню Йорк?

— А за футбола?

— Аха, трябва да видиш как се перчи Танцьора. Домъкнали сме няколко филма.

— С удоволствие — закима Дафни въодушевено. — Брант ми показа само един.

— Лойд иска да се възхищаваш и от него — обади се една красива негърка и го смушка в ребрата. — Аз съм Беатрис, неговата по-добра половинка, но този път няма нужда да го запомняш. Сигурно вече си претрупана с имена.

— О, да — призна Дафни замаяна. — Наистина ли го наричат Танцьора? Никога не ми е казвал, макар че като бяхме в Хавай, танцуваше много хубаво.

Избухна дружен смях. Тя усети как една огромна ръка я прегръща през раменете.

— Не им се връзвай на глупостите, Даф — посъветва я „Придирчивият“ Уилямс, полузащитникът. — На твоя човек му викаме Танцьора, защото много ловко се измъква от мелетата. Не иска да му потрошат хубавото тяло.

— Разбирам — отвърна Дафни сериозно. — Той наистина има красиво тяло.

Тази невинна забележка й спечели нов взрив от смях, Брант, който говореше с треньора Сам Карверели, погледна към групичката около жена си.

— Гледаш като бик — забеляза Сам. — Чудесно момиче. И се държи толкова естествено с всички. Горкият Тайни, май вече е хлътнал.

Тя наистина се държеше естествено, съвсем естествено, и то с тълпа футболисти. И с техните жени, добави Брант наум. Видя как Синди Уилямс се наведе да й прошепне нещо в ухото. Чу да гърми следващата тапа от шампанско.

Премигна объркано, когато съпругата му и десетина играчи и жени излязоха от хола.

— Ще й покажем един от великите ти мачове, Брант — подвикна му Гай Ричардсън. — Нали се сещаш, там дето се опита да направиш едно хвърляне и те затрупаха.

Половин час по-късно той влезе в хола и видя жена си, седнала по турски на пода пред телевизора сред другите жени. Мъжете се бяха покатерили върху всички възможни мебели.

— Гледай, Даф — говореше Лойд. — Шейсет метра и право в ръцете ми.

Когато Лойд се добра до края на наказателното поле и отбеляза гол, се разнесоха възторжени викове и гласът на Дафни бе измежду най-силните.

— Как улучва от толкова далеч? — попита тя.

— Техника, миличка, техника — обясни Лойд.

— Има си я.

— Да, така изглежда — съгласи се Дафни.

— Хайде, стига, Нолън — скастри го Сам Карверели. — Гледай, Дафни — показа й той една футболна топка, която бе измъкнал от килера. — Топката трябва да се държи ето така. Виждаш ли шева? Гледай как я държа аз. Ето, опитай.

— Насам, Даф — подвикна Лойд и застана в ъгъла на стаята.

Тя хвърли топката към него, той я хвана пред гърдите си, изпъшка шумно и залитна назад.

— Ако не я беше хванал, щеше да стигне чак до Сентръл Парк — похвали я Тайни, самоназначилият се разпределител на шампанското.

— Способна жена — обърна се Беатрис към Брант.

— Ръцете й са малки, но наистина е много талантлива — засмя се той.

— Харесва ми езика ти — прихна Тифи Ричардсън. Брант погледна към бременния й корем.

— Както забелязвам, от приказки вреда няма.

— Вижте този пас по дясното крило!

Брант премигна. Думите излязоха от устата на английската му съпруга, която бе приковала поглед към телевизора.

— Съжалявам, старче — обади се Тед Хартланд, центърът, който потрепери, като видя как трима от играчите на „Патриотите“ се нахвърлят върху Брант.

— Каква каша беше този мач — забеляза Сам. — Едва не ти потрошиха ребрата, Брант.

Дафни се обърна разтревожено към него. Той клекна до нея.

— Нищо ми нямаше, любов моя. Само малко бях насинен. Такива се рисковете на играта, особено когато онези идиоти тръгнат като валяк върху мен.

— Тя не иска да нараниш хубавото си тяло, Брант — обади се Нолън.

— Вие всички имате хубави тела — отсече Дафни. — Трябва повече да се пазите. Не си ли съгласна, Беатрис?

— Разбира се. Не помня колко пъти Лойд се е прибирал като парцал.

— Обзалагам се, че охка, за да го съжаляваш — подметна Сам.

Започна добродушен спор между мъжете и жените за мъжеството и как то трае само докато играчите се приберат у дома.

— След това се разкисва като малко момченце — съобщи Тифи. — А Тай едва ли някой някога го удря, защото стои пред нашата врата и само хвърля топката.

— Но знаеш ли колко боли да гледам как удрят момчетата — оплака се Тай и потърка ребрата си.

Брант седна на пода до Дафни, но остави другите да й разказват за играта. Попива като гъба, помисли си, гледайки как в очите й се изписва първо недоумение, после разбиране. А ако не разбираше, питаше. Това е моето семейство, каза си той. И тя е съвсем като част от него.

— Хей, Брант, имаш ли черна дъска?

— Съжалявам, не — вдигна той поглед към Лойд Нолън. — Защо?

— Даф иска да види какво значи двойно обръщане.

— Да изчакаме някой хубав ден и ще й покажем всичко в парка. Искаш ли да се научиш на американски футбол, Даф?

Тя кимна възторжено и Тайни засия.

— Наистина ти е провървяло — прошепна Тифи Ричардсън на Брант. — А ние всички толкова се бяхме разтревожили.

— Искахте да ми окажете подкрепа, така ли? — вдигна той вежди. — Или искахте да видите дали не съм се оженил за някаква малоумна заради парите й?

— Е, най-неприятните намеци бяха, разбира се, от Марси и на всички им беше ясно, че тя ще представи нещата откъм най-лошата светлина. Дафни е… — Тифи замълча и продължи замислено: — Тя събужда в човек инстинкта на защитник, знаеш ли? Никога не съм виждала момчетата такива… ами, внимателни. Изглежда прекрасно момиче.

— Да — кимна Брант. — Наистина е прекрасна.

— Обичам да я слушам как говори. Сигурно всички американци се впечатляват от английски акцент.

— Особено когато говори за „пас по десния фланг“! — Той се опита да я имитира и двамата избухнаха в смях.

— О, Сам — чуха я да вика на треньора, — не бива така да си скубещ косите! Та това е само един мач, който е тръгнал накриво.

Тай Ричардсън й показа последните няколко минути от полуфиналния мач, който бяха загубили от „Железните“, като през цялото време й обясняваше как техният… проклет разпределител е пропуснал преди това два гола.

Тя бе възмутена и фучеше заедно с останалите заради загубата.

— Отвратително! Ти си много по-добрият разпределител! Толкова съжалявам… — Обърна се към съпруга си и, за негова изненада, силно го прегърна: — Следващия сезон ще ги унищожиш, обещавам ти.

„Звездите“ не си тръгнаха чак до полунощ. Тайни поръча десетина пици и Брант гледаше с умилението на горд родител как Дафни се смее, когато безмилостно се шегуват с нея заради аншоата.

Отидоха си, след като разчистиха всичко. На тръгване прегръщаха Дафни, докато ребрата я заболяха. Когато вратата се затвори зад последния, тя се обърна към Брант и обви ръце около кръста му:

— Толкова съм щастлива! Никога не съм срещала толкова много симпатични хора.

— Ти си пияна — обвини я той и плъзна ръце по гърба й.

— Не чак толкова — отвърна Дафни и вдигна лице към него.

Брант я целуна по върха на носа и я заведе в спалнята.

Съблече я, сложи я да легне на леглото и й се усмихна, когато тя го погледна въпросително.

— Вярвай ми…

Наведе се и след малко проникна дълбоко в нея, докато ръцете му галеха нежно тялото й. Заляха го разкъсващи, диви чувства и го накараха да забрави всичко, освен топлината на кожата й и дълбочината на нейното удоволствие.

В следващия момент бе вече заспал.

Какво ли искаше да каже с това, чудеше се Дафни, замаяна от собствената си страст. Тя се сгуши в него, заслушана как галопиращите удари на сърцето й постепенно се успокояват и заспа, преизпълнена с щастие.

 

 

— Бих искала да ви напиша чек — обърна се Дафни към продавачката в „Лорд и Тейлър“. Двамата с Брант току-що бяха излезли от гинекологичния кабинет и лекарката им бе казала, че всичко е наред. Диафрагмата й щеше да е готова след два дни. Ботушите на витрината с обява за разпродажба бяха привлекли вниманието и на двамата. За Дафни това се оказа пълен провал.

— Разбира се, госпожо — отговори продавачката. — А не бихте ли желали кредитна карта на „Лорд и Тейлър“? С нея е много по-лесно.

Дафни се огледа за Брант. Той бързо бе одобрил избраните от нея кожени ботуши и бе изчезнал.

— Кредитна карта — повтори тя. Никога през живота си не бе имала кредитна карта. Изведнъж това й се стори най-важното нещо на света. — Да, искам кредитна карта.

— Отлично, госпожо. Сигурна съм, че вашия кредит ще бъде одобрен. — И тя я насочи към шестия етаж, където Брант я намери след около двадесет минути.

Дафни седеше изправена на един стол срещу доста уморен на вид човек с очила, които непрекъснато се смъкваха на носа му.

— Ще ви трябва съгласието на съпруга ви, госпожо Ашър — повтори мъжът. — И, както ви казах, неговия подпис.

— Но трябва само да се обадите на посредника му, господин Едуард Кауфийлд. Нали ви обясних, че картата е за мен, не за съпруга ми.

— Госпожо Ашър… — Мъжът започваше да губи търпение. — Такива са правилата. Вие нямате собствени доходи.

— Какъв е проблемът? — намеси се Брант изневиделица.

Мъжът изглеждаше готов да го прегърне от облекчение.

— Господин Ашър? Вие сте футболистът, нали? Много ми е приятно! — Той бързо стана и стисна ръката му. — Просто ни трябва вашия подпис и някои сведения за попълване на бланката.

Брант вече имаше две кредитни карти и трета не му трябваше, но забеляза гневния поглед на Дафни и бързо отстъпи:

— Разбира се — кимна той и седна до жена си.

Оказа се, че съвсем неправилно е оценил положението, защото тя изведнъж избухна:

— Искам кредитна карта на мое име, не на негово!

Господин Рийвс въздъхна и опита отново:

— Госпожо Ашър, не мога да си представя, че кредита в Англия се отпуска по толкова различен начин. Разбира се, че може картата да е на ваше име. Просто банковата сметка ще е на името на вашия съпруг. Той отговаря…

— Не, господин Ашър не иска кредитна карта на „Лорд и Тейлър“. Само аз искам. Аз ще ви пиша чекове, за да плащам покупките си, не той.

— Госпожо, вие нямате постоянен източник на доходи. — Той погледна умолително към Брант. — Вие не работите…

По дяволите, помисли Брант, какво трябваше да направи сега? Дафни изглеждаше така, сякаш всеки момент ще забълва змии и гущери. Събра всичкото си търпение и заговори:

— Съпругата ми има собствени доходи. Всеки месец на нейна сметка се привеждат по хиляда долара. Сега дайте да попълним проклетата бланка.

Отново трябваше да зависи от нечие разрешение. Въпреки че имаше влог от двеста хиляди долара, уреден преди два дни от посредника на Брант, единственото, което можеше да докаже, бе че всяко тримесечие получава по него лихви. Дафни прехапа устни. В нея се надигна гняв — гняв към самата себе си, задето не струва нищо. Тя се изправи рязко, стиснала чантичката пред себе си като щит.

— Не искам вашата кредитна карта, господин Рийвс. Ще отида долу и ще напиша чек за покупките си.

— Дафни, почакай — започна Брант, ала тя вече излизаше, изправила войнствено рамене. Обърна се към господин Рийвс: — Може би някой друг път — извини се той и излезе, споходен от съчувствения му поглед. Идеше му да я удуши.

Дафни вече съжаляваше, че изобщо е зърнала проклетите ботуши, но старателно написа първия в живота си чек и го стовари пред продавачката.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка, госпожо Ашър?

— Какво? — погледна я Дафни объркано.

— Тъй като нямате сметка при нас, заедно с чека ми трябва шофьорската ви книжка като документ за самоличност. Такива са правилата.

Брант пристигна навреме за размяната на мнения. Затвори за миг очи. Би предпочел да играе футбол в Калифорния. По дяволите, дори в Аляска. Вината бе негова. Не се беше сетил, че ще й трябва шофьорска книжка, за да пише чекове.

— Нямам шофьорска книжка — процеди Дафни през зъби.

Продавачката я погледна безпомощно.

— Разбирам, госпожо, че отскоро сте в страната. Изчакайте да говоря с управителя, освен ако, разбира се, вашият съпруг… — Усети вбесения поглед на Дафни и изчезна.

Бе достатъчно умна, за да избяга от надигащата се буря, помисли Брант. Той нежно сложи ръка на рамото й и през палтото я почувства как трепери.

— Забравих — подзе тихо. — Извинявай. Тази седмица ще ти изкараме шофьорска книжка.

Контактните лещи я бодяха от напиращите сълзи. Потърка се с ръка и едната леща падна. Тя изруга и Брант толкова се изненада, че се разсмя.

— Мразя те! — прошепна Дафни с треперещ глас. — Не искам тези проклети ботуши. Не искам нищо. — Успя да намери лещата и избяга.

Той остана до щанда. Чувстваше се пълен глупак. Другите купувачи го гледаха със съжаление.

— Извинявам се, господин Ашър — подзе продавачката, — но трябва вие да ми напишете чек. Или имате кредитна карта?

Брант мълчаливо написа чека. Когато опаковаха ботушите, отиде да чака пред тоалетната. Чака дълго и вече започваше да мисли, че Дафни си е отишла. Пет минути по-късно тя излезе с наведена глава и нахлупена до очите шапка.

— Хайде да отидем да се попързаляме с кънки — предложи той и здраво я хвана за ръката.

— Нали имаше среща? — попита Дафни, без да го поглежда.

— Срещата може да почака. Ще се обадя по телефона. Отидоха в Рокфелеровия център и Брант с облекчение я наблюдаваше как тя изкарва всичкия си яд на леда. Бе много добра кънкьорка, сигурна и грациозна.

В таксито по пътя към вкъщи той съобщи спокойно:

— Утре ще ти издадем шофьорска книжка за Ню Йорк.

— Нали няма да имаш нищо против да взема изпита с твоето порше? — попита Дафни саркастично. Брант изстина при мисълта друг, освен него да кара поршето в движението на Ню Йорк, ала си замълча. — Ами ако ударя проклетата ти кола? Аз нямам шофьорска книжка. Нямам автомобилна застраховка. И дори не приемат моите чекове.

Слава Богу, че в този момент таксито спря пред тях и той се спаси, като започна да търси пари да плати.

Не каза нищо, докато не влязоха в апартамента. Хвърли пакета със злощастните ботуши на дивана.

— Добре, Даф, седни да поговорим. Престани да се държиш като дете.

Тя има нахалството да се оттегли в кухнята. Колко тъпо е да се разговаря пред умивалника, помисли Брант, докато я гледаше как си налива чаша вода.

— Сега готова ли си?

— Не, отивам в тоалетната.

— Много удобен повод — измърмори той и тръгна след нея, но вратата на тоалетната се затръшна пред носа му.

Съпругата, помисли Брант, е като пирон в обувката. Опитваше се да й помогне, да уреди нещата, а в отплата получаваше само детински сръдни и сцени. Когато след десетина минути Дафни дойде в хола, той вече кипеше.

— Писна ми от теб! — избухна. — Трябваше да се оженя за жена, а не за едно наивно глупаво момиченце, което не умее нищо, освен да прави изпълнения в леглото. — Още щом произнесе думите, се ядоса на себе си, ала не можеше да ги върне назад. Поне я бе накарал да го чуе.

Тя го гледаше с потъмнели от гняв очи.

— Ако отново се развикаш, излизам. Сега искаш ли да поговорим като възрастни хора, или ще продължаваш така? И не ми клати глава! — Хвана я за раменете и леко я разтърси. — Е?

— Трябва да отида да приготвя вечерята.

— А, така ли? Прегорена риба? Или студени пържени яйца? — Объркано прокара пръсти през косата си. — Извинявай, не исках да кажа това. Ела, седни тук.

Дафни се сви в края на дивана и впери поглед право пред себе си в розовата мраморна скулптура на гола жена на масичката.

— Даф — подзе Брант, призовавайки цялото си търпение, — това, което се случи днес, беше едно недоразумение. Няма какво толкова да се ядосваш. Чудо голямо! Ще ти извадим шофьорска книжка и ще можеш да пазаруваш където си щеш и да пишеш колкото си щеш чекове. Какво още искаш?

— Искам да си отида вкъщи — отвърна тя и веднага осъзна каква глупост е изтърсила. Засмя се нервно: — Не, не е вярно. Просто се чувствам толкова… ненужна.

— Ненужна! Та ти си моя съпруга! Или започваш да съжаляваш, че се омъжи за мен?

— Не, не… — възрази Дафни нещастно. Чувстваше се глупава и виновна. В края на краищата, не той бе крив, че тя не може да прави онова, което всеки нормален възрастен човек би трябвало да умее. Как можеше Брант да си помисли, че тя съжалява, задето се е омъжила за него! Нали той трябваше да носи кръста. Облиза пресъхналите си устни. — Просто… — Просто какво, искаше й се да изкрещи на себе си.

— Моля те, спести ми психологичните си бълнувания на тема как не знаеш коя си и искаш да откриеш своята самоличност в схемата на живота.

— Добре, ще ти спестя всичко. Нямаше ли среща?

— Да — отсече той и рязко се изправи. — Като се върна, ще излезем да вечеряме навън.

Дафни безпомощно го проследи с поглед как навлича красивото си кожено сако и затръшва входната врата.

Завъртя се из къщата и накрая спря пред телевизора. Включи видеото и пусна един от мачовете на Брант. Усети как удоволствието започва да я завладява.

— Това — съобщи на празната стая — беше един силен удар. Не се получи, но и опитът си го биваше.