Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Do Androids Dream of Electric Sheep? [= Blade Runner], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БЕГЛЕЦ ПО ОСТРИЕТО. 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Blade Runner, Philip K. DICK (1968) [на практика, би трябвало превода да е направен по преизданието от 1995 което носи това име; оригиналното название на романа от 1968 е Do Androids Dream of Electric Sheep (Сънуват ли андроидите електрически овце?)]. Предговор: Писател от друг свят, Юлиян СТОЙНОВ — с.6–8. Послеслов: Вместо изповед (писателя за своя живот, за страховете и надеждите си, за фантастиката и наркотиците [из интервю на Чарлз Плет с Филип К. ДИК] — с.248–252. Художник: Момчил МИТЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя). Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 56×10/16. Печатни коли 16. Страници: 254. Цена: 35.00 лв. ISBN: 954-570-009-2.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

7

„Е, такива ми ти работи — мислеше си Джон Изидор, докато стоеше на площадката, стиснал в ръка кутийката с маргарин. — Може би все пак ще премисли и ще ми позволи да я наричам Прис. И може би, ако успея да намеря някоя консерва със зеленчуци отпреди войната, ще се съгласи да си направим вечеря. Ами ако не знае да готви? — мина му през ума. — Нищо, аз ще й покажа. Ще направя вечеря за двама ни. И ще я науча да го прави за в бъдеще. Ако иска. Сигурно ще иска, повечето жени, особено младите, обичат да готвят — това е като инстинкт.“

Той се изкачи по мрачната стълба към своя апартамент.

„В нея наистина има нещо необичайно — мислеше си той докато навличаше белия комбинезон. Нямаше никакъв смисъл да бърза, вече беше закъснял и мистър Слоут щеше да е много ядосан. — Например, тя въобще не е чувала за Бъстър Приятелчето. А това е невъзможно. Бъстър е най-важната личност в настоящия момент по важна от който и да било, с изключение на Уилбър Мерсер. Но Уилбър Мерсер — поправи се Джон, — не е човек, той най-вероятно е някакво звездно присъствие, наложена с космическа матрица върху нашата култура. Поне така съм чувал да говорят хората, така твърди например мистър Слоут. А Ханибал Слоут е човек, който знае. Странно, че момичето е толкова непоследователно по отношение на собственото си име. Може би има нужда от помощ. Бих ли могъл да й помогна? — запита се той. — Човек като мен, особен, пилешка глава. Какво зная аз? Не мога да стъпвам в брак, не мога да емигрирам и някой ден радиоактивният прах ще ме довърши. Нямам нищо, което да предложа.“

Облечен и готов за работа, той излезе от апартамента и се изкачи на покрива, където беше паркиран неговият разнебитен хелимобил.

Един час по-късно, седнал зад кормилото на служебния фургон, Джон вече превозваше първото повредено електрическо животно. Малката електрокотка лежеше в пластмасовата клетка в задната част на фургона и дишаше трескаво.

„Колко му е да я вземеш за истинска“ — мислеше си Джон Изидор, докато се носеше към ветеринарната лечебница. Това беше скромна, почти незабележима фирма, която с мъка се държеше на повърхността в условията на жестока конкуренция, която цареше между отделните работилници за изработка и ремонт на изкуствени животни.

Котката изстена болезнено.

„О! — мислено възкликна Джон, — звучи така, сякаш наистина умира. Сигурно се е изтощила дълготрайната батерия и сега едно по една преустановяват функциите си отделните вериги. Тънка работа, тъкмо за Мил Борогроув, главният техник на лечебницата. А аз дори пропуснах да назова пред собственика предполагаемата цена за ремонта — помисли си мрачно Изидор. — Мъжът просто ми я натика в ръцете, промърмори, че се е развалила някъде през нощта и тръгна на работа.“

Във всеки случай, размяната на думи бе съвсем кратка и забързаният собственик бе изфучал в небето с новия си красив хелимобил. Какво да се прави — прищевки на клиентите.

— Ще можеш ли да издържиш докато стигнем работилницата? — обърна се Изидор към котката. Животното продължаваше да стене. — Е, тогава ще се помъча да те презаредя по пътя — рече Изидор, спусна фургона към най-близкия покрив и след като паркира временно, без да изключва двигателя, отвори покритата с прахоотблъскваща мрежа клетка, която заедно с белите дрехи и надписите отвън целеше да създаде впечатлението, че се касае за фургон на истинска ветеринарна лечебница, която обслужва истински животни.

Тихо гъргореше електрическия механизъм в съвършено автентичните на пръв поглед гърди, от устата излизаха синкави химически мехури, стъклено блестяха изкуствените, но великолепно изработени лещи и металическите челюсти потрепваха конвулсивно. Това, което винаги го бе изненадвало бяха тези програмирани предварително „болестни“ функции, конструкцията, която държеше в ръцете си бе изработена така, че когато се повредеше един от компонентите, механизмът не се разваляше, а създаваше илюзията за заболяло животно.

„Дори и мен би могло да излъже“ — помисли си Изидор, докато ровеше с пръсти из козината за да открие капака на контролния пулт и контакта за зареждане на батерии. Изглежда при този модел и двете бяха съвсем миниатюрни, защото не можеше да ги открие. А и не биваше да се бави — механизмът почти бе спрял да функционира.

„Ако е станало късо съединение — мислеше си Изидор, — тогава най-добре е час по-скоро да откача захранването. Тогава механизмът ще бъде изключен и ще се преустанови изгарянето на електронни елементи. А после в работилницата, Милт ще го зареди отново.“

Той опипа с пръст неравния хребет на изкуствения гръбнак. Тук някъде трябваше да са кабелите. Дяволски изпипана работа, имитацията беше съвършена. Никъде не се виждаха нито кабели. Сигурно е производство на „Уилрайт и Карпентър“ — техните продукти бяха сред най-скъпите, но изработката беше перфектна.

Джон най-сетне се отказа, така или иначе изкуствената котка бе спряла да функционира. Изглежда късото съединение — или каквато беше повредата там — вече бе нанесла поражения върху захранващия блок и електронните вериги. Ремонтът се очертаваше като доста скъп. По всичко изглежда, че притежателят е пропускал профилактичните прегледи за почистване и смазване на механизма, така че всичко щеше да мине за негова сметка. Може би този случай ще му бъде за урок, макар и неприятен.

Изидор отново се настани на предната седалка, притегли руля към себе си, хелимобилът се издигна право нагоре и след това пое по маршрута към работилницата.

Във всеки случай, сега вече не се налагаше да слуша сърцераздирателните стонове на механизма.

„Странна работа, — помисли си Изидор, — Знам, че е изкуствена и въпреки това тези звуци, които не означават нищо друго, освен че са изгорели няколко съединения карат сърцето ми да се свива. Какво ли не бих дал да мога да си сменя работата. Ако не бях се провалил на теста за интелигентност нямаше да се налага да търпя това позорно положение, с всичките произтичащи от него душевни терзания. От друга страна, синтетичните страдания на изкуствените животни не правят никакво впечатление на Милт Борогроув и на шефа — Ханибал Слоут. Така че, изглежда причината си е в самия мен. Вероятно, когато личността започва да деградира, когато потъваш в гробищния свят на съзнанието, че си особен… най-добре да си мисля за нещо друго.“ Нищо не го подтискаше повече от онези моменти, когато сравняваше настоящите си умствени способности с тези, които бе притежавал доскоро. С всеки изминат ден умът му се лишаваше от поредната порция жизненост и проницателност. Подобно на хилядите особени, разпръснати навсякъде по повърхността на Земята, които бавно се превръщаха в купчини от пепел. Превръщаха се в жив кипъл.

За да се пребори с налегналата го самота Джон включи радиото. От говорителя се носеше добре познатият глас на Бъстър Приятелчето, който и тук, също както по телевизията, забавляваше почитателите си двадесет и три часа в денонощието… останалият един час беше посветен на религиозно усамотение. После следваше десет минутна пауза и всичко започваше отново.

— … радвам, че отново мога да ви я представя в нашето шоу — тъкмо казваше Бъстър. — Нека си припомним, Аманда, че за последен път те посетихме преди два дни. Започнахте ли нови снимки?

— Да, трябвало да започне снимка вчера, но, те искали да стане в седем…

— В седем сутринта? — подхвърли Бъстър Приятелчето.

— Да, това правилно, Бустър, в седем сутринта! — Аманда Вернер избухна в смях, не по-малко знаменит от изкуствено приповдигнатия смях на Бъстър. Аманда Вернер и още няколко красиви, елегантни, едрогърдести чуждестранни актриси с неясен национален произход, плюс една дузина топчестобузи хумористи представляваха стандартния набор от гости в шоуто на Бъстър. Жени като Аманда никога не се снимаха във филми, нито взимаха участие в театрални представления. Те живееха единствено в призрачния, невероятно-красив свят, който създаваше в представите на зрителите Бъстър и се появяваха не по-малко от седемдесет часа седмично, както веднъж бе изчислил Изидор.

И как успяваше Бъстър да записва едновременно своите нескончаеми телевизионни и радио-предавания? Този факт непрестанно озадачаваше Изидор. Как съумяваше Аманда да се появява всеки ден в предаването и то от много години насам? Откъде намираха сили да приказват без прекъсване, часове наред? При това без да се повтарят — поне дотолкова, доколкото бе в състояние да определи Изидор. Репликите им, винаги остроумни, винаги свежи, не звучаха като заучени предварително. Косата на Аманда блестеше, зъбите й грееха, в очите й играеха пламъчета, тя никога не изглеждаше изморена, никога не губеше присъствие на духа, докато Бъстър я засипваше с безкрайните си закачки, шеги и зъбати подмятания. Шоуто на Бъстър Приятелчето се предаваше с помощта на сателит над цялата повърхност на Земята, а също и на колониалните планети. Изпращаха концентриран сигнал дори към Проксима, в случай, че там имаше заселници от Земята. Ако беше достигнал целта си „Саландър-3“, пътешествениците щяха да установят, че Бъстър Приятелчето вече ги очаква на новото място. И сигурно щяха да се зарадват ужасно.

Но имаше нещо в Бъстър, което дразнеше Джон Изидор. Нещо почти незабележимо. По някакъв неуловим, тънък начин, Бъстър се подиграваше с онези, които ползваха емпатичните генератори. Правеше го постоянно. Дори сега.

— … съм недосегаем за камъните — хвалеше се Бъстър пред Аманда. — И ако реша да поема нагоре в планината, обезателно ще взема със себе си бутилка „Будвайзер“!

Студиото избухна в смях и дори се разнесоха ръкопляскания.

— И като стигна там горе, ще ви съобщя най-сетне обещаната грандиозна новина. Не забравяйте, че до изявлението ми остават само десет часа!

— Аз също, дарлинг! — въздъхна Аманда. — Вземи ме. Ще предпазя теб с тяло от камъните.

Зрителите отново се разсмяха и Джон Изидор почувства как в гърлото му се надига безсилен, ням гняв. Защо Бъстър непрестанно излага на присмех мерсеризма? И сякаш никой не го забелязва. Та нали американските и съветските полицейски служби отдавна са заявили, че мерсеризма влияе негативно на престъпността като събужда между хората съчувствие. А човечеството има нужда именно от повече съчувствие, както не веднъж бе заявявал Тит Корнинг, Генералният секретар на Обединените нации. Може би Бъстър ревнува за неговия успех? Да, това е едно възможно обяснение, двамата са в непрестанно съперничество. Но каква е крайната им цел?

„Душите ни — рече си Изидор. — Те воюват за контрол върху нашите умове — от една страна Мерсер и неговия емпатичен генератор, а от друга Бъстър с пресиления си смях и импровизираните си остроумни подмятания. Най-добре ще е да попитам Ханибал Слоут. Ще потърся истината в него, той знае.“

След като паркира фургона на покрива на ветеринарната лечебница, Джон Изидор вдигна клетката с изкуствената котка и се спусна долу, в приемния кабинет на Ханибал Слоут.

Мистър Слоут вдигна поглед от списанието, което четеше, сивкавото му лице беше набърчено като развълнувано море. Твърде стар за да емигрира, макар да не беше особен, Ханибал Слоут бе обречен да прекара остатъка от живота си на Земята. Радиоактивният прах бе оставил отпечатък върху него през всичките тези години. Кожата му беше посивяла, сиви бяха дори мислите му, тялото му се беше смалило, краката му бяха изтънели като велосипедни спици, а походката бе станала неуверена. Гледаше на света през своите плътно покрити с прах очила, които по някаква неясна причина никога не почистваше. Сякаш се беше предал, приел бе радиоактивната нечистотия и тя бе започнала от дълги години насам да го погребва под себе си. Очите му не се виждаха. Не след дълго прахът щеше да прекъсне и останалите средства за комуникация с външния свят. Последен ще остане да се чува пискливият му, птичи глас. А после ще изчезне и той.

— Я да видим какво ни носиш? — изкряка мистър Слоут.

— Електрокотка с късо съединение в захранващия блок — рече Изидор и остави клетката на затрупаното с документи шефско бюро.

— И защо я мъкнеш тук? — ядоса се Слоут. — Занеси я долу, в работилницата при Милт.

Без да мисли, почти механично той протегна ръка и отвори вратата на клетката. Изглежда, в него проговориха дългите години практическа работа.

— Според мен, — заговори сякаш без никаква връзка Изидор, — Бъстър и мерсеризмът се борят за надмощие над душите ни.

— Ако е така, — отвърна невъзмутимо Слоут, — то Бъстър печели.

— Печели засега — възрази Изидор. — Но в края на краищата ще загуби.

— Защо? — Слоут вдигна глава сякаш се взираше в него.

— Защото Уилбър Мерсер се обновява непрестанно. Той е вечен. Когато стигне върха го събарят в бездната на гробищния свят, но той отново се надига от там. И ние всички го следваме. Което означава, че ние също сме вечни.

Приятно му беше, че се изразява така добре. Обикновено, когато разговаряше с мистър Слоут, Изидор заекваше.

— Бъстър е безсмъртен — отвърна Слоут. — Също както и Мерсер. Но те разбира се, никога няма да го признаят.

— Значи затова мистър Бъстър е в състояние да записва четиридесет и шест часово шоу всеки ден?

— Позна — кимна Слоут.

— Ами Аманда Вернер и останалите?

— И те също са безсмъртни.

— Да не би да са представители на висш разум, дошли от друга система?

— Е това вече не знам със сигурност — рече мистър Слоут докато разглеждаше котката. Той свали покритите си с прах очила и надзърна в полу-отворената й уста. — Също както не съм сигурен в случая с Уилбър Мерсер.

След това Слоут избухна в проклятия, които продължиха без прекъсване близо една минута.

— Тази котка, — обяви най-накрая той, — не е изкуствена. Знаех си, че това ще се случи някой ден. Тази котка е мъртва.

Той сведе поглед към трупа пред него. И отново започна да ругае.

В този момент в кабинета влезе Милт Борогроув, облечен в неизменния си мръсно-син комбинезон.

— Какво има? — запита той, приближи към котката и я вдигна.

— Донесе я пилешката глава — обясни Слоут. Никога преди не бе го наричал така.

— Ако е още жива, — предложи Милт, — бихме могли да я отнесем в лечебница за истински животни. Чудя се колко ли може да струва? Някой от вас да има в себе си Сидни?

— З-з-застраховката ни не п-п-покрива ли п-п-подобни случаи? — с мъка изговори Джон. Краката му се люлееха и пред очите му се спусна тъмен воал, в който проблясваха изумрудени искри.

— Покрива — изръмжа след кратка пауза Слоут. — Но ми е жал за животното. Още една невъзвратима загуба. Не разбираш ли, Изидор? Не можа ли да забележиш разликата?

— А аз си мислех, — заоправдава се Изидор, — че просто става дума за прекрасна изработка. Искам да кажа, толкова добре беше направена, че просто…

— Нали знаеш, че Изидор не би могъл да забележи разликата — прекъсна го меко Милт. — За него всички са като живи, дори и изкуствените. Обзалагам се, че се е опитал да я спаси — той се обърна към Джон. — Я кажи какво направи? Помъчи се да презаредиш батерията, нали? Или да потърсиш повредата?

— Д-да — кимна Изидор.

— Няма значение и без това животното вече е било мъртво — продължи Милт. — Не се заяждай с него, Хан. В едно е прав, напоследък изкуствените животни изглеждат съвсем като истински, особено с тези програми за „фалшиви“ болести, които залагат в тях. А истинските животни рано или късно умират. Това е рискът, който поемаш, когато ги взимаш. Не сме свикнали с този факт, защото работим само с механични.

— И все пак ми е жал — повтори Слоут.

— С-с-според М-мерсер, — запрепъва се Изидор, — ж-животът е кръговрат. Т-това е затворен цикъл. И з-за животните също. Искам да кажа, че след като умрем, отново ще поемем нагоре с него…

— Кажи го на притежателя на котката — прекъсна го Слоут.

Изидор го погледна уплашено, сякаш не беше сигурен, че говори сериозно.

— Аз ли да го направя? Но винаги вие сте поемали разговорите с клиентите.

Имаше фобия от видеофона. А да разговаря с непознати за него беше направо непреодолима пречка. Мистър Слоут естествено го знаеше.

— Не го карай — намеси се Милт. — Аз ще се обадя — той посегна към апарата. — Какъв е номерът?

— Тук някъде го имам записан — Изидор започна да рови по джобовете на комбинезона.

— Искам да се обади пилешката глава — повтори Слоут.

— Н-не мога да говоря по видеофона — възрази Изидор, чието сърце блъскаше като лудо. Защото съм космат, грозен, мръсен, гърбав, кривозъб и сбръчкан. Освен това съм болен от лъчева болест и скоро ще умра.

— Ако се чувствах така, — обърна се усмихнат Милт към своя шеф, — и аз нямаше да искам да разговарям по видеофона. Хайде, Изидор, намери най-сетне този проклет номер. Иначе как ще се обадя? — той протегна ръка.

— Казах, че ще се обади пилешката глава — упорстваше Слоут, вперил поглед право пред себе си. — Иначе го уволнявам.

— О, я стига — опита се да възрази Милт.

— Н-не об-бичам д-да ме наричат п-п-пилешка глава — заекваше Изидор. — З-защото п-п-прахът вече ви е з-засегнал и вас. Може би не м-мозъка, к-както при мен…

„Ще ме уволнят — мислеше си той. — Не мога да се обадя.“

Но изведнъж си спомни, че собственикът на котката беше отлетял на работа. Сигурно у тях нямаше никой.

— С-струва ми се, че мога да се обадя — рече той и най-сетне извади бележката с номера.

— Виждаш ли? — обърна се Слоут към Милт. — Значи щом трябва, може да го направи.

Изидор седна пред видеофона и набра номера.

— И все пак не биваше да го караш — отвърна Милт. — Той е прав — радиацията не е подминала и теб. Току виж след някоя и друга година съвсем ослепееш и оглушееш.

— И теб също, Борогроув. Кожата ти е като на стригано куче.

На екрана изплува женско лице. Средноевропейка, с добре поддържана кожа, косата й бе привързана отзад.

— Да? — погледна ги тя.

— М-м-мисис Пилзън? — промърмори Изидор. Тялото му беше парализирано от ужас. Естествено, собственикът на животното имаше жена и тя си беше вкъщи. — Обаждаме се във в-в-връзка с вашата к-к-к-к-к… — той млъкна и се почеса нервно по брадата. — Вашата котка.

— О, да, нали вие отнесохте Хораций — възкликна мисис Пилзън. — Какво се оказа — пневмония? Така мислеше мъжът ми.

— Вашата котка е мъртва — каза Изидор.

— О, не, мили Боже!

— Ние ще я заменим — успокои я той. — Имаме застраховка.

Той погледна към мистър Слоут, който по всичко изглежда бе съгласен. — Управителят на нашата фирма, мистър Ханибал Слоут… — Джон се поколеба — Той лично…

— Не — поклати глава Слоут. — Ще им платим в чек. По цената на Сидни.

— … лично ще ви избере котка, в замяна на починалата — чу собствения си глас Изидор. След като бе започнал този разговор, от който толкова много се страхуваше, Изидор откри, че не е в състояние да го преустанови. В това което казваше имаше някаква неумолима вътрешна логика, естествено заключение, към което се движеше разговорът. Слоут и Милт Борогроув го гледаха втрещени, докато той продължаваше: — Само трябва да ни съобщите предпочитанията си, що се отнася да желаната от вас котка — цвят, пол, порода — манчийска, персийска, абисинска…

— Хораций е мъртъв — повтори мисис Пилзън.

— Имал е пневмония — обясни Изидор. — Умря по пътя към болницата. Завеждащият вътрешно отделение, доктор Ханибал Слоут изрази мнение, че в такъв напреднал стадий на болестта нищо не би могло да се направи. Но не се отчайвайте, мисис Пилзън, защото разполагаме с възможността да го подменим. Не е ли това чудесно?

— Няма друга котка като Хораций — повтаряше през сълзи мисис Пилзън. — От малък обичаше да се изправя на задни лапи и да ни гледа, сякаш иска да ни попита нещо. Така и не можахме да разберем какво точно. Може би сега вече е научил отговора — в очите й отново блеснаха сълзи. — Пък и всички ние ще го узнаем, рано или късно.

Изидор изведнъж почувства порив на вдъхновение.

— А какво ще кажете за едно точно копие на вашата котка? Можем да ви снабдим с някой великолепен модел на фирмата „Уилрайт и Карпентър“, перфектно копие до последния детайл на вашата предишна котка…

— О, това е ужасно! — възкликна мисис Пилзън. — Какво говорите? Да не сте посмели да го предложите на съпруга ми — Ед направо ще побеснее. Той обичаше Хораций повече от всички котки, които е притежавал.

Милт се наведе към видеофона и пое инициативата в свои ръце.

— Бихме могли да ви изпратим чек за сумата, указана в каталога на Сидни, или както вече предложи мистър Изидор да ви изпишем нова котка. Искрено съжаляваме за смъртта на любимото ви животно, но както вече научихте, котката ви е имала пневмония, която почти винаги завършва фатално.

В гласа на Милт се долавяше професионална увереност, от тримата той най-добре се справяше с подобни деликатни ситуации.

— Но как да разкажа всичко това на мъжа ми? — чудеше се мисис Пилзън.

— Добре, мадам — прекъсна я леко намръщен Милт. — Ние ще му се обадим. Бихте ли ни казали номера в работата му? — той придърпа едно листче пред себе си и записа номера.

— Слушайте, — заговори с по-спокоен глас мисис Пилзън. Изглежда бе успяла да се овладее. — Може би господинът е прав и би трябвало да поръчам нова електрическа котка. Възможно ли е да се изработи такова копие, че мъжът ми да не почувства никаква разлика?

— Щом желаете — в гласа на Милт се долови съмнение. — Но от опит знаем, че собственикът рано или късно се досеща. Подмяната остава незабележима само за странични наблюдатели, например съседите. Виждате ли, когато се сближите с изкуственото животно…

— Ед се страхуваше от прекалената физическа близост с Хораций, макар че го обичаше. Аз бях тази, която се грижеше за котката, подменях пясъка и така нататък. Мисля, че си заслужава да опитаме с фалшиво животно и ако нищо не се получи, тогава ще ни потърсите истинска котка. Само моля ви, нека мъжът ми не знае, иначе просто няма да го понесе. Точно затова се страхуваше да се сближи с Хораций. И когато милото животно се разболя — от пневмония, както казвате — Ед изпадна в паника и просто не искаше да гледа истината в очите. Затова се забавихме толкова дълго преди да ви повикаме. Прекалено дълго… разбрах го, още когато ми се обадихте — тя кимна и този път успя да задържи сълзите си. — Колко време ще отнеме това?

— Приблизително десет дни — пое инициативата Милт. — Ще ви доставим котката през деня, докато мъжът ви е на работа.

Милт се сбогува вежливо и изключи видеофона.

— Той ще се досети — обърна се Борогроув към Слоут. — На петата секунда. Но щом жената го иска…

— Собствениците, които обичат своите животни, — отбеляза мрачно мистър Слоут — понасят смъртта им невероятно тежко. Добре че не работим с истински животни. Представяте ли си, истинските ветеринари непрестанно се сблъскват с подобни ситуации? — той впери поглед в Джон Изидор. — Слушай, Изидор, ти не си бил чак толкова глупав. Доста добре се справи с разговора. Макар че трябваше на няколко пъти Милт да ти помага.

— Страхотен беше — кимна Милт. — Божичко, направо се изпотих. — Той вдигна тялото на мъртвия Хораций. — Ще го сваля долу в работилницата. Хан, обади се на „Уилрайт и Карпентър“, нека някой да дойде да му вземе мерките и да го снима. Няма да им позволя да го вземат, искам накрая собственолично да сравня копието с оригинала.

— Хрумна ми нещо. Ще поръчам на Изидор да им се обади — мистър Слоут вече беше взел решението. — Той забърка тази каша и след като се справи успешно с мисис Пилзън, защо да не си поговори с „Уилрайт и Карпентър“?

— Само не им позволявай да вземат оригинала — поръча Милт на Изидор, докато му подаваше Хораций. — Ще настояват да го получат, защото по такъв начин работата им се облекчава значително. Бъди непреклонен.

— Хм — изрече Изидор и премигна. — Добре. Трябва да им се обадя час по-скоро, преди да е започнало разлагането. Нали мъртвите тела се разлагат?

Чувстваше се необичайно въодушевен.