Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Do Androids Dream of Electric Sheep? [= Blade Runner], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БЕГЛЕЦ ПО ОСТРИЕТО. 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Blade Runner, Philip K. DICK (1968) [на практика, би трябвало превода да е направен по преизданието от 1995 което носи това име; оригиналното название на романа от 1968 е Do Androids Dream of Electric Sheep (Сънуват ли андроидите електрически овце?)]. Предговор: Писател от друг свят, Юлиян СТОЙНОВ — с.6–8. Послеслов: Вместо изповед (писателя за своя живот, за страховете и надеждите си, за фантастиката и наркотиците [из интервю на Чарлз Плет с Филип К. ДИК] — с.248–252. Художник: Момчил МИТЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя). Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 56×10/16. Печатни коли 16. Страници: 254. Цена: 35.00 лв. ISBN: 954-570-009-2.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

13

Като ослепителна светкавица се носеше Джон Изидор обратно към къщи в края на дългия работен ден.

„Дали не си е заминала? — питаше се непрестанно той. — Не, едва ли. Сигурно седи пред прашния телевизор в заринатия от кипъл апартамент, гледа Бъстър Приятелчето и подскача от страх всеки път, когато й се стори, че някой спира пред вратата. Дори, предполагам, този някой да съм аз.“

На път за вкъщи Джон се беше отбил в един магазин за хранителни продукти на черния пазар. На седалката до него бяха подредени цял куп деликатеси — консервиран боб, зрели праскови и чудесно меко сирене с възкисел дъх. Ръцете му трепереха от вълнение, което сякаш се предаваше и на подскачащия във въздуха хелимобил.

„Проклятие“ — помисли си Джон Изидор.

В кабината се носеше мирис на пресни праскови и сирене и приятно гъделичкаше ноздрите. За да получи тези редки деликатеси Джон бе заложил в аванс заплатата си за идните две седмици. В добавка, под седалката беше поставена бутилка безценно „шабле“ — подпряна здраво, за да не се разбие по пътя. От години Изидор държеше тази бутилка в един сейф на Американската банка, с надежда, че в един прекрасен ден в живота му ще се появи някое момиче. И ето, че този ден беше дошъл.

Покритият с отпадъци покрив на неговия блок винаги му навяваше досада. По пътя към асансьора Джон се стараеше да гледа право пред себе си, концентрирал цялото си внимание върху скъпоценните покупки. Боеше се да не се спъне в някоя купчина боклуци и да се срине в бездната на икономическата нищета. Когато асансьорът пристигна поскърцвайки, Джон Изидор се спусна — не на своя етаж, а по-надолу — на нивото, където живееше новата наемателка — Прис Стратън. Ето че най-сетне стоеше пред нейния апартамент. Той почука с дъното на бутилката по вратата и едва сега почувства, че сърцето му блъска лудо.

— Кой е там? — чу се приглушеният й глас зад вратата. В него се долавяше напрежение и страх.

— Това съм аз, Джон Изидор — отвърна той, стараейки се да наподоби деловата увереност, с която бе разговарял днес за пръв път в живота си по видеофона. — Донесъл съм някои редки деликатеси и бих желал да си приготвим заедно една вкусна вечеря.

Вратата се отвори лекичко. В сумрачния коридор надникна лицето на Прис, светлините зад нея бяха изгасени.

— Гласът ви звучи променено — отбеляза тя. — Сякаш сте пораснал.

— Днес в работата имах някои важни проблеми, които трябваше да реша. Нищо необичайно. Не б-б-бихте ли ми п-позволили да вле…

— Можете да ми разкажете за тях — тя отвори вратата достатъчно, за да влезе. После, когато забеляза какво е донесъл лицето й внезапно се озари от щастливо изражение. Но почти веднага радостта й помръкна и чертите й се сгърчиха от болезнена горчивина. Блясъкът в очите бързо изчезна.

— Какво има? — запита той и забърза към кухнята за да остави пакетите. След това се върна при нея.

— Напразно сте похарчили пари… заради мен — отвърна с отпаднал глас Прис.

— Но защо?

— Ах… — тя сви рамене, пъхна ръце в широките джобове на своята старомодна пола и закрачи безцелно из апартамента. — Ще ви кажа някой друг път. Беше много мило от ваша страна — тя вдигна очи към него. — Но сега бих предпочела да си вървите. Не искам да виждам никого.

Прис бавно се приближи към вратата. Краката й се влачеха, изглеждаше така, сякаш жизнените й сили са напълно изчерпани.

— Знам какво ви е — каза той.

— Така ли? — гласът й звучеше още по-вяло и безстрастно.

— Вие нямате никакви приятели. Изглеждате много по-зле отколкото сутринта, когато ви видях и това е защото…

— Имам приятели. — Той млъкна, поразен от ненадейната твърдост в гласа й. Лицето й се оживи. — Или по точно — имах. Бяха седмина. А после дойдоха наемните ловци. Така че сега някои от тях — а може би всичките — са мъртви. — Прис се приближи към прозореца и втренчи поглед в мрака отвън, сред който проблясваха самотни светлинки. — Нищо чудно аз да съм последната останала жива. Така че, може и да сте прав.

— Какво е това наемен ловец?

— Точно така. Вие — хората — не сте длъжни да го знаете. Наемният ловец е професионален убиец, на когото дават списък на жертвите. И за всяка една от тях той получава определено възнаграждение — около хиляда долара. Обикновено наемните ловци работят към полицейските управления, откъдето получават заплата. Тази заплата, естествено, е съвсем малка, за да поддържат апетита им изострен.

— Уверена ли сте? — запита Изидор.

— Да — кимна тя. — Всъщност, питате дали съм уверена в това, че получават малка заплата, за да се поддържат в готовност? Да, така е. И на тях това им харесва.

— Мисля, че грешите — възрази Изидор. — Никога досега не беше чувал, че съществуват наемни ловци. Във всеки случай, Бъстър Приятелчето не беше споменавал нищо подобно. — Това по никакъв начин не съответства на етиката на мерсеризма — посочи той. — Животът е единен. Или както е казал на времето Шекспир — „Човекът не е остров“.

— Казал го е Джон Дон.

Изидор махна пренебрежително.

— Нищо по-ужасно не съм чувал през целия си живот. Не можете ли да съобщите в полицията?

— Не.

— И те преследват вас? Възнамеряват да дойдат тук и да ви убият? — едва сега Изидор започна да осъзнава причините, за тайнственото поведение на момичето. — Разбирам защо сте толкова уплашена и не искате да се виждате с никого.

„Ами ако това просто е някаква халюцинация? — помисли си Изидор. — Ако Прис е душевно болна, с мания за преследване? Напълно възможно е да е особена — с мозъчно увреждане, резултат от радиацията.“

— Аз ще се разправя с тях, преди да успеят да ви открият — заяви той.

— С какво? — тя се усмихна вяло, показвайки белите си, равни зъби.

— Ще получа разрешително за лазерен пистолет. Това не е никак трудно, по тези места, където полицията рядко обикаля, човек трябва сам да се грижи за своята безопасност.

— А когато сте на работа?

— Ще си взема отпуск!

— Много мило от ваша страна, Джон Изидор. Но ако наемните ловци вече са успели да застрелят останалите — Макс Полоков, Гарланд, Люба, Хаскинс, Рой Бети… — тя преглътна сподавено. — Рой и Ирмгард Бети… Ако всички те са мъртви, то тогава това вече няма никакво значение. Те са най-добрите ми приятели. Защо, по дяволите, никой от тях не ми се обади?

Изидор се отправи към кухнята, намери няколко мръсни, запрашени чинии и се зае да ги мие в умивалника. След известно време се появи и Прис и седна на масата. Джон отпуши бутилката „шабле“, после наряза прасковите, сиренето и отвори консервата.

— Това пък какво е? — запита Прис учудено. — Не сиренето.

— А, това е консерва с фасул. Ах, ако имаше само… — той млъкна внезапно и се изчерви. — Като малък, обичах да го ям с пържола.

— Само един андроид — заговори по-скоро на себе си Прис — би допуснал подобна грешка. И тя ще го издаде.

Тя се приближи към Джон, спря се и после за негова изненада го прегърна през кръста и се притисна.

— Ще си взема едно резанче праскова — рече Прис и несръчно повдигна тънкото парче от чинията. Сетне го пъхна в устата си, преглътна и заплака. Студени сълзи се спускаха по скулите й и падаха върху ризата. Джон просто не знаеше какво да направи и продължи да подрежда масата. — Дявол да го вземе — възкликна ядно тя. — Ние… — тя отстъпи назад и закрачи из стаята. — … живеехме на Марс. Там научих всичко за андроидите — гласът й трепереше, но тя успя да се овладее. Изглежда изпитваше ужасна необходимост да говори с някого.

— И единствените хора, които познавате на Земята — продължи вместо нея Изидор, — са бившите емигранти, с които сте дошла.

— Познавахме се още преди пътуването. Живеехме в едно градче недалеч от Нови Ню Йорк. Рой Бети и Ирмгард държаха дрогерия, той е фармацевт, а жена му се занимаваше с рекламата и доставката на омекотителни кремове за кожа — на Марс от тях има страхотна нужда. Аз… — тя се поколеба — не веднъж купувах от Рой най-различни лекарства… имах нужда от тях защото… е, защото мястото е ужасно. Това тук — тя махна с ръка към стаята — е нищо. Мислите че страдам защото съм самотна. По дяволите, на Марс всички са самотни. Там е много по-лошо, отколкото тук.

— Но нали имате собствени андроиди? Гледах една реклама… — Джон приседна на масата и започна да се храни. Прис протегна бавно ръка, взе чашата с вино и отпи. Лицето й беше безизразно. — И там се казваше, че андроидите помагали на всички.

— Андроидите — отвърна Прис — също са самотни.

— Харесва ли ви виното?

Прис остави чашата.

— Чудесно е.

— Това е първата бутилка вино, която виждам от три години насам.

— Върнахме се — продължи Прис, — защото там просто не може да се живее. Това място не е създадено за да бъде обитавано. И сигурно не е било обитавано — поне през последните няколко милиарда години. Там всичко е старо. От камъните и скалите лъха на отдавна отминали времена. Както и да е — взимах лекарства от Рой и най-вече се бях пристрастила към новия синтетичен аналгетик — силенизина. А след това се срещнах с Хорст Хартман. По онова време той притежаваше мъничко магазинче за пощенски марки. Там, на Марс, всеки има толкова много свободно време, че ако не си намери хоби ще полудее. Нещо, с което да се занимаваш. Покрай Хорст се запалих по пре-колониалната литература.

— Искате да кажете — по старите книги?

— Да, разкази за космически пътешествия, но писани преди първите космически полети.

— Но как са могли писателите да пишат за космически пътешествия преди…

— Измисляли са си — прекъсна го Прис.

— И откъде са черпели информация?

— От собственото си въображение. И в повечето случаи са грешали. Писали са например, че Венера е покрита с гъсти джунгли, из които се скитат огромни страшни чудовища и разголени хубавици с блестящи металически нагръдници — тя вдигна очи към него. — Това интересува ли ви? Стройни надарени жени с дълги руси коси и лъскави метални нагръдници големи като пъпеши?

— Не — поклати глава той.

— Ирмгард също е с руси коси — продължи Прис. — Но иначе е дребничка. Както и да е — от контрабандния внос на пре-колониални книги, списания и филми на Марс може да се спечели цяло състояние. Нямаше нищо по-увлекателно, от това да четеш за огромни градове, широкомащабни индустриални начинания и наистина успешни колонизации. Не знам дали бихте могли да си го представите. Да си представите как би изглеждал Марс, каналите…

— Каналите ли? — Изидор смътно си припомни, че някога, още преди войната бе чел нещо подобно, когато хората все още вярваха, че на Марс има канали.

— Прорязващи цялата повърхност на планетата — продължи Прис. — И пришълци от други звезди, обладаващи безкрайна мъдрост, а също разкази за това как ще изглежда нашата Земя в бъдещето, само че без радиоактивен прах.

— Не знам защо, но струва ми се, че подобни истории само биха ме натъжили още повече.

— Не е така — поклати глава Прис.

— Случайно нямате ли някоя подобна книга тук с вас? — помисли си, че би могъл да прочете една от тях.

— Нямаше смисъл да ги взимам със себе си. Тук, на Земята, никога не е имало такъв запален интерес към тях. Освен това библиотеките са претъпкани с пре-колониални издания. Точно от тях се сдобивахме с търсените издания — крадяхме ги и после ги препращахме на Марс с автоматичен транспорт. Представете си само — разхождате се някоя вечер и изведнъж виждате в небето огнена лента. После недалеч от вас се спуска товарен кораб, разбива се в скалите и всичко наоколо е покрито с разноцветни списания и книги. Цяло богатство. Естествено, преди да ги разпродадете, вие ще ги прочетете. — Прис говореше все по-развълнувано. — Сред всички…

На вратата се почука.

— Не мога да отворя — прошепна тя с пребледняло лице. — Моля ви, не вдигайте никакъв шум — тя се ослуша напрегнато. — Заключих ли вратата? Божичко, дано да съм го сторила. — Тя погледна към Изидор с големите си, разширени от страх очи, сякаш го молеше това да е истина.

— Прис, тук ли си? — чу се приглушен мъжки глас откъм коридора. — Това сме ние — Рой и Ирмгард. Получихме картичката ти.

Прис стана, тихичко се промъкна в спалнята и след миг се появи с лист и молив в ръка. После надраска нещо и му подаде листчето.

„ВИЕ ЩЕ ОТВОРИТЕ“

Изидор поиска молива и написа с нервен почерк.

„И ПОСЛЕ?“

Прис му хвърли гневен поглед.

„ЩЕ ВИДИТЕ ДАЛИ НАИСТИНА СА ТЕ“ — надраска в отговор тя.

Изидор се надигна с неохота и пое към вратата. Едва когато спря пред нея се досети, че никога не е виждал Рой и Ирмгард. Но връщане назад нямаше.

В мрачно осветения коридор стояха двама души. Жената беше дребна на ръст, с красиво лице, което напомняше на Грета Гарбо, имаше сини очи и сламено руса коса. Мъжът до нея беше висок, с умни очи, но чертите на лицето му бяха леко монголоидни и това му придаваше брутален изглед. Жената бе облечена в модно, искрящо наметало, високи кожени ботуши и тесни къси панталони. Мъжът носеше смачкана риза и не особено чисти на вид панталони, което създаваше впечатление за почти преднамерена вулгарност. Той се усмихна, като видя Изидор, но очите му останаха непроницаеми.

— Търсим… — заговори русата жена, после погледна през рамото на Изидор, протегна ръце и възкликна: — Прис, как си, миличка?

Изидор се обърна. Двете жени се прегръщаха щастливо. Той отстъпи встрани и Рой Бети пристъпи прага със самодоволна усмивка.