Пиндар
Дванадесета Питийска ода

Посветена на Мидас от Аркопант,

победител в състезанието за атлети.

Зова те, град блестящ,

град, най-красив от всички смъртни градове,

седалище на Персефона,

полегнал върху бреговете — тучни пасбища

върху здравия хълм Акграгант.

О ти, владетелю,

благоволението свое покажи:

ведно със богове и хора

ти приеми венеца,

който сина ти Мидас славния

ти носи от делфийските игри,

където цяла Гърция надви

във състезание на флейта.

Това изкуство в стари времена

откри богинята Атина.

Тогава вплела тя във тъжна песен

зловещите и страшни жалби на жестоките Горгони,

които плачели — те и косите им, змии ужасни, —

защото бе убил Персей^[1] една от тях;

отрязал той главата й

и я отнесъл на народа в Серифос,

ведно със нея и съдбата му занесъл.

Защото, след като почерни

рода на Форкас — страшните горгони,

Персей, за когото казваме, че се родил

от златен дъжд божествен, оплодил

Даная, неговата майка,

на царя на Серифос отмъстил —

показал му главата на Медуза

и тъй го вкаменил,

защото царят бил държал във плен

и в брак насилствено майка му Даная.

 

Когато девата Атина

любимеца Персей спасила

от страшните Горгони, тя изплела

от флейтата мелодия и сложна, и красива,

напомняща за плачещата песен звучна

на Евриала^[2],

сестрата на Медуза,

която пеела със треперещи устни

от мъка.

И след като изобретила флейтата,

на смъртните човеци тя подарила,

а пък мелодията е нарекла „многоглава“

заради змийските глави —

за състезанията на народите

най-славен спомен. И наистина

мелодията преминава

през тънките пластинки мед

и през тръстиките,

които раснат край красивия Кефисос

в свещената градина

на Грациите —

там флейти водят танца там.

 

О, ако има щастие за хората,

то никога не се явява

без мъка и усилие.

Днес може би — най-неочаквано —

ревнив бог някой да го разруши.

Съдбата си не можеш да избегнеш,

но иде ден и нашата надежда ще излъже той,

и друго ще даде, не което чакаме,

а чаканото ще отнеме.