Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (3)

3.

Рано сутринта Иста се зае да прегледа гардероба си с помощта на Лис — търсеше дрехи, които да са подходящи и за път, а не само за ранга й на царина. В раклите й се валяха множество стари неща, но малко от тях бяха семпли. Всяка изящна или претрупана с тежка украса одежда, чийто вид караше Лис да бръчка колебливо нос, моментално отиваше при купчината с отхвърлените одеяния. Накрая Иста все пак успя да подбере един костюм за езда, състоящ се от панталони, разцепена пола, туника и късо наметало, по които нямаше и парченце плат със зеленото на Майката. После безмилостно нападнаха гардеробите на Истините дами и слугини, които останаха крайно скандализирани. В резултат разполагаха със спретната купчинка дрехи — практични, семпли, лесни за почистване и най-вече — малобройни.

Лис явно беше по-доволна, когато я пратиха в конюшнята да избере най-подходящите ездитни коне и товарно муле. Едно товарно муле. По обяд, благодарение на трескавата упоритост на Иста, и двете жени бяха облечени за път, конете бяха оседлани, а мулето — натоварено. Братята ди Гура ги завариха в настлания с калдъръм вътрешен двор, когато пристигнаха в замъка, следвани от десетима конници в одеждите на ордена на Дъщерята и ди Кабон върху бялото си муле.

Конярите държаха коня на царината и й помогнаха да стъпи на блокчето за качване, а оттам да се настани и на седлото. Лис се метна леко на високия си червеникав кон, без никой да й помага. В пролетта на живота си Иста бе яздила често, ловуваше по цял ден, а после танцуваше, докато луната залезе, в бляскавия двор на царина, поне в началото. Но беше прекарала и твърде много време на легло в този замък на старост и мрачни спомени. Малко усилие, за да си върне формата, точно това й трябваше.

Просветен ди Кабон се смъкна тромаво от мулето си само колкото да застане на блокчето за качване и да каже една милостиво кратка молитва за успеха на начинанието. Иста сведе глава, но не се присъедини към молитвата. „Нищо не искам от боговете. И преди съм опитвала от даровете им“.

Четиринадесет души и осемнадесет животни само за да тръгне на път. А като си помислеше, че има поклонници, които някак успяват да тръгнат само с тояжка и торба на гърба.

Лейди ди Хюелтар и всички дами и слугини на Иста се скупчиха в двора, не за да й пожелаят на добър път, както се оказа, а да я засипят с последен, решително неуспешен залп от молби да промени решението си. Въпреки всички доказателства за противното, лейди ди Хюелтар проплака:

— О, тя не го мисли сериозно… спри я, в името на Майката, ди Ферей!

Стиснала зъби, Иста остави виковете им да отскачат от гърба й като стрели от плетена ризница. Бялото муле на ди Кабон поведе с бавен ход кавалкадата им през арката и надолу по пътя, но дори и така гласовете най-после затихнаха в далечината. Лекият пролетен вятър се заигра с косата на Иста. Тя не погледна назад нито веднъж.

Стигнаха странноприемницата в Палма по залез-слънце. Много време беше минало, размишляваше Иста, докато й помагаха да се смъкне от коня, откакто бе прекарвала по цял ден на седлото, било на лов, било на път. Лис, явно отегчена от бавния ход на поклонничеството, скочи от коня си така, сякаш целия следобед се е излежавала на мека кушетка. Фойкс очевидно беше възстановил формата си след боледуването още по време на пътуването към Валенда. Дори и по походката на ди Кабон не личеше да изпитва някакви болежки. Когато свещеният й предложи да се опре на ръката му, тя прие с благодарност.

Ди Кабон беше пратил един от мъжете да избърза напред и да поръча легла и храна за поклонниците — за техен късмет, както се оказа, защото странноприемницата не беше от големите. Тъкмо връщаха друга група, калайджии, когато Иста и хората й пристигнаха. Странноприемницата — навремето явно тясна укрепена фермерска къща, сега имаше добавена и една пристройка. Братята ди Гура и свещеният получиха една обща стая, Иста и Лис — друга. Войниците щяха да нощуват в плевника над конюшнята, ала нощта беше мека и това нямаше да ги притесни.

Ханджията и жена му бяха сложили две маси близо до свещения извор в малката дъбрава зад сградата и бяха накачили фенери по клоните на дърветата. Дебелият килим от мъх и папрат, синчецът и дребните полски цветя с венчелистчета като бели звезди, преплетените клонки и нежният ромон на водата по гладките камъни бяха трапезария много по-уютна от всички, в които беше вечеряла от години, реши Иста. Всички си умиха ръцете в изворна вода, донесена в медна купа и благословена от свещения — водата нямаше нужда от допълнителни благоухания. Жената на ханджията се славеше с богатия си килер. Двама слуги непрекъснато мъкнеха тежки подноси и стомни — вкусен хляб и сирене, печени гъски, овнешко, наденици, сушени плодове, прясно набрани билки и пролетни зеленчуци, яйца, тъмни маслини и зехтин от севера, ябълкови торти с ядки, бира и сайдер — проста, но питателна храна. Ди Кабон нападаше предоволно трапезата и дори апетитът на Иста, залинял от месеци, надигна глава. Когато най-после се съблече и легна до Лис в чистото тясно легло в стаята под стрехата, тя заспа толкова бързо, че на следващата сутрин не помнеше кога си е легнала.

Под утринната светлина, сипваща се през отворения наполовина капак на прозореца, ставането й доведе до краткотраен конфуз. По силата на вкоренен навик, Иста стоя неподвижно известно време, чакайки да я облекат като да беше кукла, докато не осъзна, че новата й камериерка се нуждае от известно обучение. После реши, че ще е по-лесно, ако сама избере и облече дрехите си, макар да помоли за помощ с някои от връзките. За кратко удариха на камък по въпроса с косата на Иста.

— Не знам как се прави прическа на дама — призна Лис, когато Иста й подаде четката и седна на една ниска пейчица. Момичето огледа колебливо гъстата прошарена грива на царината, която се спускаше до кръста й и чиято сложна прическа Иста, навярно необмислено, беше развалила преди да се легне. Естествените къдрици се бяха разбунтували през нощта и сега косата й определено представляваше проблем.

— Но със своята коса все се оправяш някак. Как я решиш?

— Ами, сплитам я на плитка.

— Какво друго?

— Сплитам я на две плитки.

Иста се замисли за миг.

— Конете решиш ли?

— О, да, милейди. Сплитам им опашките, украсявам ги с панделки и пискюли за Деня на Майката, а за Деня на Сина им слагам мъниста на гривата, и пера, и…

— Днес я сплети на една плитка.

Лис си отдъхна облекчено.

— Да, милейди. — Ръцете й бяха бързи и умели, много по-бързи от тези на предишните й камериерки. Колкото до резултата, ами, той прилягаше добре на скромната сера ди Айело.

Компанията се събра в дъбравата за утринните молитви, в този пръв пълен ден от поклонението на Иста. Точно „утринни“ едва ли, защото слънцето беше станало няколко часа преди гостите на странноприемницата. Ханджията, жена му и всичките им деца и слуги също дойдоха на церемонията, защото посещението на високопросветен свещенослужител явно не беше често събитие. Освен това, помисли си Иста с известен цинизъм, съществуваше и възможността обсипят ли го с подобаващи ласкателства, свещеният да препоръча и на други поклонници тази малко известна забележителност.

Понеже изворът беше свещен за Дъщерята, ди Кабон застана под шарената сянка на брега на поточето и започна с кратка пролетна молитва от книжле с отдавания за всякакви случаи, което носеше в дисагите си. Защо точно този извор е свещен за Пролетната дама не беше много ясно. Иста сметна твърденията на ханджийката, че именно тук се било случило чудото с девицата и стомната за вода, за неубедителни, защото самата тя знаеше за поне още три места само в Шалион, които претендираха за същата чест. Но красотата на мястото сама по себе си беше достатъчно оправдание за репутацията му.

Ди Кабон, чиито петносани одежди изглеждаха почти бели под чистата светлина, пъхна книжлето в джоба си и се прокашля да подготви гърлото си за утринната проповед. Понеже масите зад него бяха готови да се сервира закуската след края на молитвите, Иста беше убедена, че проповедта ще е от кратките.

— Тъй като това е началото на едно духовно пътуване, ще се върна назад към легендата за началата, която всички сме учили като деца. — Свещеният затвори очи за миг, сякаш да привика под строй спомените си. — Ето я и историята, както я е записал Ордол в своите „Писма до младия царевич ди Бражар“.

Очите му се отвориха и гласът му подхвана в разказвачески ритъм:

— Светът бил пръв и светът бил пламък, течен и страшен. Когато пламъкът се охладил, образувала се материя и станала силна и твърда, огромно кълбо с огън в центъра. От огъня в сърцето на света бавно израснала Световната душа. Но окото не може да види себе си, дори и Окото на Световната душа. Затова Световната душа се разделила на две, за да може да види сама себе си, и така се появили Майката и Бащата. И от тази първа сладка радост на сетивата се родила и любовта в сърцето на Световната душа. Любовта била първият дар, който царството на духа върнало в царството на материята, която била неговият извор и основа. Но не и последният, защото после дошла песента, след нея словото. — Ди Кабон се усмихна набърже, както говореше, и си пое дълбоко дъх. — И Майката и Бащата заедно започнали да подреждат света, така че животът да не бъде погълнат отново от огън, хаос и разруха. От първата си любов един към друг те родили Дъщерята и Сина и разделили помежду си сезоните на света, всеки със своята специфична красота, всеки подчинен на своя си господар. И в хармонията и сигурността на този нов ред материята на света растяла смела и сложна. И от стремежа й да създава красота се родили растения, животни и хора, защото любовта се била вселила в огненото сърце на света и материята искала да върне даровете на духа в царството на духа, така както влюбените си разменят подаръци.

Задоволство пробяга по тлъстото лице на ди Кабон и той се залюля леко в такт с напевната си реч, завладян от собствения си разказ. Иста подозираше, че наближава любимата му част.

— Ала огънят в сърцето на света съдържал и сили на унищожението. И от този хаос се родили демоните, които се освободили, плъзнали по света и се хранели с крехките нови души, които растели там, така както планинският вълк се храни с агнетата в долините. Настъпил Сезонът на Великите магьосници. Редът в света бил нарушен и зимата, пролетта, лятото и есента се смесили. Суша и наводнения, ледове и пожари застигнали хората и всички прекрасни растения и същества, които материята, заразена с любов, била положила на олтара на Световната душа. После, един ден, един могъщ демон, умен и лукав, защото бил погълнал много човешки души, срещнал мъж, който живеел сам в малка отшелническа колиба сред гората. Като котка, решила да си поиграе с плячката си, той приел гостоприемството на отшелника и зачакал подходящия момент да изскочи от износеното тяло, което временно обладавал, и да влезе в новото, младо тяло на мъжа. Защото макар да бил облечен в дрипи, отшелникът бил красив — погледът му бил като размахан меч, а дъхът му като парфюм. Ала какво било изумлението на демона, когато приел малка пръстена чаша с вино, изпил го на един дъх и понечил да скочи — защото светецът бил разделил собствената си душа, излял я бил във виното и я дал по своя воля на демона. И така за пръв път един демон се сдобил с душа и с всичките красиви и горчиви дарове на душата. Демонът се проснал на пода в горския дом и запищял с изумената тъга на новородено дете, защото в онзи миг се бил родил в света на материята и духа. Взел тялото на отшелника, което му било дадено доброволно, а не било откраднато насила, побягнал ужасен от гората към мрачния си магьоснически замък и се скрил там. Месеци наред се крил, хванат в капана на собствената си същност, но постепенно великата душа на светеца започнала да го учи как да открива красотата на добродетелите. Светецът се бил посветил на Майката и призовал милостта й да изцери демона от греховете му, защото с дара на свободната воля идва и способността да се съгрешава, както и изгарящият срам от греха, който измъчвал демона както нищо преди. И под ударите на греха и уроците на светеца в душата на демона се зародили честност и сила. Като велик магьосник-рицар, с Майчината благословия, той тръгнал из света на материята и се сражавал със злобните, лишени от душа демони от името на боговете там, където Те не можели да стигнат. И така, демонът с великата душа се превърнал в поборник на Майката и Тя го обичала безмерно заради сияйното великолепие на душата му. Така започнала великата битка за прочистване на света от разбеснелите се демони и за възстановяване реда на сезоните. Другите демони се страхували от него и се опитали да се съюзят, но не успели, защото съюзничеството било чуждо на природата им. Въпреки това съпротивата им била ужасяваща и демонът с великата душа, любимецът на Майката, паднал убит на последното бойно поле. И така се родил последният бог, Копелето, дете на богинята и на демона с великата душа. Някои казват, че той се родил в навечерието на последната битка, плод на единение в Нейната божествена постеля; други казват, че скърбящата Майка прибрала осакатеното тяло на демона с велика душа от бойното поле, смесила го със собствената си кръв и така, чрез великото си изкуство, създала Копелето. Каквато и да била истината, именно на техния Син била дадена властта над духа и материята, защото Той наследил като слуги демоните, които великата саможертва на баща му била надвила, поробила и заличила от света. За повечето от тези неща можем само да гадаем, но едно нещо със сигурност е лъжа — продължи ди Кабон с внезапно променен тон, по-прозаичен, дори гневен. — И това е квадрианската ерес, която твърди, че демонът с велика душа е взел Майката насила и така тя заченала Копелето не по своя воля. Мръсна, отвратителна, богохулна лъжа… — Иста не беше сигурна дали още перифразира Ордол, или последното е лична проза. Той се прокашля и завърши по-официално: — Така свършва историята за появата на петимата богове.

Иста беше чувала легендата поне няколкостотин пъти от детството си насам, но трябваше да признае, че ди Кабон беше поднесъл старата приказка с красноречие и искреност, които бяха заинтригували дори нейното обръгнало ухо. Вярно, повечето версии на легендата не отделяха на сложната история за Копелето повече място, отколкото на цялата останала част от Светото семейство, но пък всеки беше в правото си да има любимец. Във всеки случай разказът на ди Кабон беше успял да я развълнува.

Свещеният се върна към ритуала и отправи молитва за петорна благословия, обръщайки се към всеки бог за съответните дарове, накрая отправи възхвалата, следван от всички събрали се, както си му беше редът. На Дъщерята се помоли за растеж, знание и любов; на Майката — за деца, здраве и изцеление; на Сина — за верни приятели, успешен лов и богата реколта; на Бащата — за деца, справедливост и лека, навременна смърт.

— На Копелето се молим… — гласът на ди Кабон, снишил се в успокоителния напев на церемонията, се поколеба за пръв път, — когато нуждата ни е най-голяма, да ни дари малките неща — клинеца на конската подкова, спицата на колелото, камъчето на планинския връх, целувката в миг на отчаяние, правилната дума. И разбиране в мрака. — Той примигна, стреснат сякаш.

Брадичката на Иста се вирна рязко нагоре; за миг гръбнакът й сякаш се вдърви. „Не. Не. Няма нищо тук, нищо тук, нищо тук. Нищо, чуваш ли?“ Застави дъха си да забави темпото.

Казаното беше необичайно. Обикновено хората молеха петия бог да не насочва погледа си към тях, понеже Той беше повелителят на всички нещастия, за които няма сезон. Ди Кабон направи бързо свещения знак, докосвайки с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, накрая разпери широко ръка върху гърдите си над голямото шкембе, после повтори знака във въздуха да измоли благословия за всички присъстващи. Това беше краят на церемонията и хората се раздвижиха, протягайки схванатите си крайници; някои заговориха тихо, други се пръснаха по ежедневните си задачи. Ди Кабон се приближи към Иста, като потриваше ръце и се усмихваше притеснено.

— Благодаря ви, просветени — каза Иста, — за това добро начало.

Той се поклони облекчено на така изказаното одобрение.

— За мен е удоволствие, милейди.

Засия още повече, когато ханджийските слуги се разтичаха да сервират закуската, която, по всичко личеше, щеше да е обилна и засищаща. Иста, леко засрамена след изключителното му представяне, задето го бе подмамила с фалшиви преструвки за едно несъществуващо поклонение, се поуспокои от мисълта, че ди Кабон очевидно се наслаждава на задачата си.

На запад от Палма теренът беше равен и пуст, само тук-там край речните корита се скупчваха малки групички дървета, разнообразяващи обширните голи хоризонти. Пасбищата, а не нивите даваха прехрана на малкото стари укрепени ферми край пустия път. Момчета и кучета пазеха стада овце и говеда, които дремеха заедно на сянка в далечината. Топлият следобед подканяше към дълги приспивни мълчания, а не към път, но групата им беше потеглила късно и сега се нижеше лениво през мекия, дремлив въздух.

По някое време пътят се разшири и Иста се озова в компанията на якото послушно муле на ди Кабон от едната си страна и дългокракия червеникав кон на Лис от другата. Като противоотрова срещу заразителните прозявки на ди Кабон Иста го попита:

— Кажете, просветени, какво стана с онзи малък демон, който носехте, когато се срещнахме за пръв път?

Лис, която яздеше с извадени от стремената стъпала и отпуснати юзди, обърна глава към тях.

— О, всичко мина добре. Предадох го на архисвещения в Тарион и двамата се погрижихме да го изпратим. Вече не е в нашия свят. Всъщност бях тръгнал да се връщам у дома, когато останах да нощувам във Валенда и, ами… — Кимна към конниците, които се нижеха след тях, обяснявайки без думи неочакваната задача, с която го бяха натоварили от храма.

— Демон? Имали сте демон? — невярващо възкликна Лис.

— Не аз — придирчиво я поправи свещеният. — Беше се вселил в един пор. За щастие, тези животни се контролират лесно. В сравнение с вълк или с бик. — Той изкриви лице. — Или с човек, който иска да придобие за себе си силата на демона.

Лис вдигна високо вежди.

— И как се прогонва демон от света на хората?

Ди Кабон въздъхна.

— Даваш го на някой, който си отива.

Тя се загледа, смръщила чело, в ушите на коня си, после се отказа да гадае какво значат думите му.

— Какво?

— Ако демонът не е станал прекалено силен, най-простият начин да го върнеш при боговете е да го предадеш на някой, който отива при боговете. Който умира — добави той при вида на празния й поглед.

— Ооо — проточи тя. Друга пауза. — Значи… сте убили пора?

— Уви, не е толкова лесно. Свободен демон, чийто гостоприемник умира, просто прескача в друг. Работата е там, че когато едно стихийно създание избяга в света на материята, то не може да съществува, без някое същество от материя да му даде интелигентността и силата си, защото поради природата си демонът не може да си ги създаде сам. Може само да ги открадне. В началото е безмозъчен, безформен, невинно пакостлив като всяко диво животно, поне докато не научи от хората по-сложни грехове. На свой ред демонът е ограничен от силата на съществото или човека, върху когото паразитира. Всеки останал без тяло демон се стреми да скочи в най-силната душа наоколо, от малко към голямо животно, от животно към човек, от човек към по-силен човек, защото става като онова, което… което яде, така да се каже. — Ди Кабон си пое дъх и сякаш впери вътрешния си поглед в някакъв кладенец от спомени. — Но когато свещен с дълъг опит умира в дома на ордена си, има начин демонът да бъде принуден да скочи в него. Ако демонът е достатъчно слаб, а свещеният е силен по душа и ум дори в това последно изпитание, е, тогава нещата се решават от само себе си. — Той се прокашля. — Хора с големи души и откъснали се от света, които копнеят за своя бог. Защото демоните могат да изкушат един по-слаб човек към магьосничество с обещания да удължат живота му.

— Рядка сила е това — каза Иста след малко. Наистина ли се връщаше от такова изключително събитие край нечие смъртно легло? Така изглеждаше. Нищо чудно, че от него се излъчваше толкова страхопочитание и смиреност.

Ди Кабон сви мълчаливо рамене в съгласие.

— Да. Не знам дали аз някога бих… За щастие, отскубналите се демони са рядко явление. Само дето…

— Само дето какво? — настоя Лис, когато стана ясно, че не следва продължение на тази теологическа лекция, каквато рядко биваше чувана от непосветени уши.

Ди Кабон изкриви устни.

— Архисвещеният беше изключително притеснен. Моят демон бил третият уловен тази година само в Баошия.

— По колко улавяте обикновено? — попита Лис.

— Случвало се е цяла година да не уловим нито един, при това в цял Шалион, и така е от години. Последното голямо прииждане е било по времето на царин Фонса.

Бащата на Иас; дядото на Изел, мъртъв от петдесет години.

Иста се замисли върху казаното от ди Кабон.

— А ако демонът не е достатъчно слаб?

— Да. Хм — каза ди Кабон. Замълча и известно време се взира между ушите на мулето си, които висяха от двете страни на главата му като гребла. — Точно по тази причина моят орден прави всичко възможно да ги отстранява от света, докато са още малки.

Пътят изведнъж се стесни, свивайки към малък каменен мост над зеленикав поток, и ди Кабон смушка мулето си напред, след като кимна учтиво на Иста.