Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (10)

10.

Придружена от две усмихнати придворни дами, младата маршеза поведе Иста през хладния сумрачен проход под балкона, който извеждаше във вътрешен двор. Ферда и лечителката на Иста ги последваха неуверено, докато лорд Арис не им махна окуражително да продължат. В средата на двора имаше малък мраморен фонтан с формата на звезда, пълен с бистра вода, имаше и още саксии със сочни храсти и ярки цветя. Лейди Катилара хукна нагоре по стълбището към галерията на втория етаж и спря там да ги изчака, като проследи със загриженост в погледа как лечителката помага на Иста да изкачи стъпалата с наранените си нозе. Ферда побърза да й предложи ръката си. Иста изкриви лице в смесица от признателност и раздразнение.

Стъпките им отекнаха по дъските към един ъгъл, където се издигаше невисока кула, докато лорд Арис не ги спря отривисто:

— Кати, не! Не в тези стаи. Как можа да ти хрумне въобще!?

Лейди Катилара спря пред двойната резбована врата, която една от дамите й тъкмо се канеше да отвори, и се усмихна неуверено на Арис.

— Милорд? Това са най-хубавите стаи в замъка — не можем да предложим нещо по-малко на вдовстващата царина!

Арис я настигна с бързи крачки, сниши глас и рече през зъби:

— Прояви малко разум!

— Но те са пометени и лъснати за нея…

— Не, Кати!

Тя вдигна неразбиращо поглед към него.

— Аз… съжалявам, милорд. Ще… ще измисля нещо друго.

— Бъди така добра, ако обичаш — сопна й се той. Раздразнение се прокрадваше по лицето и в гласа му. После, с усилие, Арис си върна изражението на любезен домакин.

Лейди Катилара се обърна с притеснена усмивка.

— Царина Иста. Бихте ли… нали нямате нищо против да си починете преди вечерята в моите покои? Близо е, насам…

Младата жена се промуши покрай тях и всички смениха посоката към подобни врати в отсрещния край на галерията. За миг Иста се озова до Арис.

— Какъв е проблемът със стаите? — попита тя.

— Покривът тече — отсече той след кратко забавяне.

Иста хвърли поглед към яркосиньото безоблачно небе.

— О.

Спряха пред другите врати.

— Ами, да ви донеса тогава нещата тук, царина? — попита Ферда.

Иста погледна въпросително към Арис.

— Да. Засега — отговори той. Явно смяташе това настаняване, макар и временно, за по-приемливо от предишното. — Елате, ди Гура, ще ви покажа къде да настаните хората си. Сигурно ще искате и да се погрижите за конете си.

— Да, милорд. Благодаря. — Ферда се поклони отривисто на Иста и последва Арис по стълбите към двора.

Иста влезе в стаята покрай придворната дама, която задържаше вратата отворена. Жената се усмихна и направи реверанс.

Иста веднага почувства облекчение, най-сетне озовала се на място, подредено и обитавано от жена. Мека светлина се сипваше през изящните дървени решетки на тесните прозорци в отсрещната стена. Гоблени и вази с цветя освежаваха строгите варосани ъгли. Затворена врата водеше към някакво съседно помещение и Иста се запита дали това не е спалнята на Арис. Покрай стените се редяха множество ракли с фина резба. Дамите на Катилара се разтичаха да приберат купове дрехи и други признаци на безредие, после сложиха пухена възглавница на една от по-ниските ракли, та Иста да седне. Тя надникна през решетките, откъдето се виждаше покривът и друг вътрешен двор, и внимателно отпусна схванатото си тяло на раклата.

— Каква приятна стая — подхвърли Иста, за да успокои очевидното притеснение на лейди Катилара от това внезапно нахлуване в личните й покои.

Катилара се усмихна признателно.

— Домът ми с нетърпение чака да ви посрещне на трапезата си, но си помислих, че може би първо ще искате да се измиете и да си починете малко.

— Да, така е — горещо потвърди Иста.

Лечителката прегъна коляно в кратък реверанс към господарката на дома и каза твърдо:

— И ако нямате нищо против, милейди, трябва да се сменят и превръзките на царината.

Катилара примигна.

— Ранена ли сте? Моят господар не споменава нищо такова в писмото си…

— Дребни охлузвания. Най-напред искам да се измия и да си почина, благодаря. — Иста щеше да се погрижи за нараняванията си. Синът й Теидез беше умрял от непочистена рана на крака — най-обикновена драскотина, по думите на очевидци, която после се инфектирала. Иста подозираше, че е имало и други вредни фактори освен естествените — със сигурност бяха отправени много молитви за оздравяването на момчето, но нито една не е била чута.

Лейди Катилара се отърси от временното си притеснение, заменяйки го с трескава активност, като се зае да раздава на дамите и слугините си нареждания, свързани с практическата страна на новата ситуация. Донесоха чай, сушени плодове и хляб; домъкнаха една седяща вана и множество легени, след което лечителката и дамите на Катилара се погрижиха не само за тялото на Иста, а и за косата й, която определено се нуждаеше от измиване. Когато приключиха с тези приятни процедури и Иста се преоблече във взета назаем рокля, домакинята й вече бе възвърнала жизнерадостното си настроение.

Следвайки указанията й, дамите донесоха купища дрехи, които Иста да огледа, а Катилара отвори кутиите си с бижута.

— Господарят каза, че джоконците са взели всичките ви лични вещи — задъхано рече Катилара. — Моля ви да приемете каквото си харесате от моите.

— Пътуването ми беше замислено като поклонение и носех малко неща, така че и загубата не е голяма — каза Иста. — Боговете пощадиха хората ми. Всичко друго е поправимо.

— Сигурно е било ужасно изпитание — каза Катилара. Беше ахнала стреснато, когато лечителката разви бинтовете, скривали безспорно грозните охлузвания по коленете на Иста.

— В крайна сметка джоконците платиха много по-висока цена, благодарение на вашия съпруг и хората му.

Катилара грейна доволно при този завоалиран комплимент за способностите на марша.

— Страхотен е, нали? Влюбих се до полуда в него още от пръв поглед, когато го зърнах да язди с баща ми през портите на Оби в един есенен ден. Баща ми е маршът на Оби — най-голямата крепост в Карибастос след тази на самия провинкар.

Устните на Иста потрепнаха.

— Признавам, лорд Арис на конски гръб наистина е поразяваща гледка.

Катилара продължи като навита пружина:

— Изглеждаше толкова прекрасен, но и толкова тъжен. Първата му съпруга починала, много отдавна, при раждането на дъщеря им Ливиана, и оттогава, така се говори, той не бил поглеждал друга жена. Аз бях на четиринайсет. Татко каза, че съм много малка и че това е глупаво момичешко увлечение, но аз му доказах, че греши. Три години уговарях татко да склони, но каква награда получих само за упорството си!

„Наистина“.

— Отдавна ли сте женени?

— Вече почти четири години. — Тя се усмихна гордо.

— Деца?

Лицето й се смъкна, както и гласът й:

— Не още.

— Е — рече Иста, опитвайки се да хвърли мост над тази неочаквана пропаст от тайно неудовлетворение, лъснало толкова очевидно върху лицето на момичето, — още си много млада… дай да видим дрехите.

На Иста й докривя, докато разглеждаше щедро предложените й от Катилара дрехи. Вкусът на маршезата гравитираше към ярките, ефирни, пърхащи модели, които без съмнение стояха изключително добре на високата й тънка фигурка. Иста подозираше, че с ниския си ръст би приличала на джудже, повлякло завеса. Потърси някакъв по-приемлив предлог да отхвърли щедрото предложение.

— Уви, все още съм в траур заради скорошната смърт на майка ми. А и поклонението ми, макар и прекъснато по най-неприемлив начин от джоконците, съвсем не е приключило. Може би нещо с цветове, които да подхождат на скръбта ми…?

Една от по-възрастните придворни дами на Катилара погледна към Иста, после към купчината ярки коприни и изглежда, правилно разчете думите й. След продължително ровене в раклите и няколко отскачания до други стаи, най-накрая се намериха няколко рокли и роби с по-строга кройка и значително по-къси шлейфове, в подходящи нюанси на люляково и черно. Иста се усмихна и поклати глава, когато й предложиха кутията с бижута. Катилара впери замислен поглед в съдържанието й, после изведнъж сгъна коляно в реверанс, извини се и изхвърча от стаята.

Много скоро Иста чу стъпките й да се връщат по галерията, после през стената долетяха вибрациите на гласове — единият на Катилара, другият мъжки. Лорд Арис явно се беше върнал. Не можеше да сгреши тембъра и интонацията му. Леките стъпки хукнаха към покоите, после бързо се забавиха до подходящите за една дама. Катилара влезе, доволно усмихната, и протегна ръка.

В дланта й лежеше красива сребърна траурна брошка с вградени аметисти и перли.

— Моят господар не е получил много неща в наследство от великия си баща — срамежливо рече тя, — и това е едно от малкото, стигнали до него. За него ще е чест, ако я приемете, в името на старите времена.

Иста, изненадана от видяното, се засмя.

— Виж ти. Познавам тази брошка. Лорд ди Лютез я слагаше на шапката си при подходящи случаи. — Беше му я подарил царин Иас — един от най-дребните сред множеството подаръци, включително и половината царство, преди всичко да се срине в прахта.

Катилара я гледаше с грейнали очи, в които прозираше, Иста можеше да се закълне, едва прикрито романтично умиление. Следователно и маршезата споделяше романтичните теории на съпруга си за падението на неговия баща. Иста не беше сигурна дали Арис е повярвал на уверенията й, че не е имала любовна връзка с един мъж, чиято репутация на любовник спокойно можеше да се мери с репутацията му на войник, или пък просто привидно се бе съгласил с нейната версия само от учтивост. Дали не си въобразяваше, че тя все още скърби за ди Лютез? За Иас? За изгубената любов на когото и да било? Брошката беше двусмислено послание, ако въобще беше послание.

Плътта му под ръката й, когато бе докоснала онази чужда рана, бе вдървена и хладна като восък на пипане. А ето че той бе станал, бе ходил и яздил, говорил, целунал жена си, смял се бе и се бе сърдил намусено като всеки нормален, дишащ съпруг. Досега Иста можеше и да се е самоубедила, че всичко е било плод на халюцинация или на сън, ако не беше потвърждението на Ферда за живото доказателство върху дланта й.

Иста взе брошката, приемайки с нея и тайните му намерения, каквито и да бяха те, и каза:

— Благодаря ви. Благодарете и на съпруга си от мен.

Катилара изглеждаше изключително доволна от себе си.

Помогнаха на Иста да си легне в леглото на лейди Катилара, като разстлаха все още влажната й коса върху ленена кърпа, а лечителката оставиха да я наблюдава от едно столче в другия край на стаята. Катилара подкара дамите пред себе си и остави почетната си гостенка да си почине преди вечерята. Същата вечеря, чието приготвяне маршезата хукна да нагледа, след като затвори вратата на окупираната си спалня, прецени Иста. В тишината на затъмнената стая изтощението и огромното облекчение от чистата кожа и дрехи дадоха на Иста усещането… илюзията?… че най-накрая се е озовала в нещо като убежище. Главоболието й сигурно бе причинено от лека треска заради охлузванията и кошмарната езда… и въпреки упоритото жужене на обтегнатите й нерви клепачите й скоро натежаха.

И сякаш само след миг се отвориха раздразнено, когато хладен полъх облъхна бузата й. Не беше изненадващо, че в замъка има призраци — имаше ги във всяка стара крепост, — нито че са излезли да огледат непознатия им гост… Завъртя се на хълбок. Бледо белезникаво петно се понесе пред очите й. Докато го гледаше, объркана и смръщила вежди, още две се отделиха от стените и го настигнаха, сякаш привлечени от топлината й. Древни духове бяха това, безформени и разпаднали се на крачка от забвението. Милостивото забвение. Устните й се дръпнаха назад в жестока усмивка.

— Махайте се, изгубени — прошепна тя. — Нищо не мога да направя за вас.

Махна с ръка и петната се разсипаха като мъгла, изчезнаха и от вътрешния й поглед. Видения, които не се отразяваха в никое огледало, които не можеш да покажеш на друг.

— Царина? — сънено се обади лечителката.

— Няма нищо — каза Иста. — Сънувам.

Не беше сън това, а пробуждането, проясняването на вътрешното й зрение. Нежелано, неканено, омразно. И в същото време… беше се озовала в едно мрачно място, под ярките лъчи на следобедното слънце. Може би тази яснота щеше да й потрябва.

„Боговете не дават подаръци без кукички със стръв в тях“.

Мисълта за живия, смущаващ сън от по-рано същия ден не й даваше да заспи отново. Придремна няма и час, после Катилара и дамите й се появиха да я отведат на вечерята.

Главната придворна дама нагласи косата й в явно обичайната по тези места прическа — сплетена назад, така че да открива лицето, и спусната свободно по раменете. При Катилара се получаваха красиви вълни, но при собствената й прошарена коса ефектът най-вероятно наподобяваше стара захабена метла. Люляковата ленена риза обаче, с черна копринена горна роба, прихваната с траурната брошка под гърдите, й придаваха достатъчно приличен вид. Придаването на вид, със съжаление си помисли тя, щеше да е следващата й задача.

Летните горещини идваха рано в тази северна провинция. Масите бяха подредени на двора, а часът бе преценен така, че смъкващото се на запад слънце да се е скрило зад покривите и растящите сенки да опазят сътрапезниците от преките попадения на лъчите му. Главната маса, в далечния край на двора, гледаше към фонтана с форма на звезда, две по-дълги маси бяха разположени перпендикулярно на нея.

Иста се оказа настанена между лорд Арис отдясно и лейди Катилара отляво. Ако Арис я бе поразил в ризница и оплескана с кръв туника, то в официалните си дрехи в сиво и златно и ухаещ на върбинка беше направо зашеметяващ. Усмихна й се топло. Сърцето на Иста подскочи; тя събра останките от самообладанието си и му отвърна по-хладно, после се насили да откъсне погледа си от него.

Ферда бе получил почетно място от другата страна на маршезата. Възрастен господин с робите на храмов свещен седеше през един стол от другата страна на лорд Арис. Един от старшите офицери на Арис тръгна към тях, но спря при знак от господаря си, който вдигна два пръста над празното място. Човекът кимна в знак на разбиране и седна на една от другите маси.

Лейди Катилара, която бе проследила размяната на безмълвни реплики, се наведе зад Иста и каза тихо на съпруга си:

— Милорд. При тези почетни гости поне тази вечер е редно мястото да не остава празно.

Очите на Арис потъмняха.

— Тази вечер, повече от всякога, щом така поставяш въпроса. — Веждите му се смъкнаха в порицание и той докосна устните си с пръст. Предупреждение ли беше това?

Катилара се облегна в стола си, стиснала устни. Изви ги в усмивка заради Иста и подхвана любезен разговор с Ферда. Иста с радост видя, че хората на Ферда също са тук — омешани с хората на марша на другите две маси, отпочинали, чисти и с взети назаем дрехи. Придворните дами на Катилара и неколцина дякони в храмови одежди съставляваха останалата част от сътрапезниците. Градските първенци от поселището в подножието на замъка без съмнение щяха да се явят на парад пред Иста на някоя от следващите вечери.

Възрастният свещен се изправи вдървено и каза молитвите — благодарност за вчерашната победа и чудодейното спасение на царината, молба за по-бързото оздравяване на ранените и за благословия на храната, която щяха да им сервират. Продължи със специална, макар и леко неясна отпратка към непоколебимостта на Ферда и хората му в сезона на тяхната богиня, което явно зарадва посветилия се на Дъщерята офицер.

— И както винаги, обръщаме се с гореща молба към Майката, чийто сезон наближава, за възстановяването на лорд ди Арбанос. — Той направи знак за благословия над празния стол отляво на лорд Арис, при което Арис кимна и въздъхна тихичко. Почти безмълвен шепот на съгласие се понесе сред офицерите на другите маси, появиха се и няколко трудни за разгадаване смръщвания, забеляза Иста.

Когато слугите тръгнаха покрай сътрапезниците с кани вино и вода и първите блюда с храна, Иста попита:

— Кой е лорд ди Арбанос?

Катилара изгледа разтревожено Арис, но той каза само:

— Илвин ди Арбанос, моят конемайстор. Той… не е добре, от два месеца вече. Пазя мястото му, както виждате. — Последното изречение прозвуча почти предизвикателно. След проточил се миг на мълчание добави: — Илвин е мой природен брат.

Иста отпи от разреденото си вино, сортирайки наум родословни дървета. Поредното незаконно дете на ди Лютез, непризнато? Само че великият царедворец се бе постарал да признае публично всичките си пръснати из страната потомци и редовно поръчваше молитви и оставяше дарове в Кулата на Копелето за тяхно здраве. Може би това дете е било родено от омъжена вече жена и после е било приобщено мълчаливо към семейството й със съгласието на съпруга-рогоносец? Името поне навеждаше на такива мисли. Мълчаливо, но не и тайно, щом този ди Арбанос е поискал висок пост от марша и го е получил.

— Беше голяма трагедия — започна Катилара.

— Твърде голяма, за да помрачаваме с нея тазвечерното празненство — изръмжа Арис. Доста груб намек, откъдето и да го погледнеш.

Катилара млъкна. После, с видимо усилие, се разбъбри, без никаква връзка с предишната тема, за собственото си семейство в Оби, за баща си и братята си и сблъсъците им с рокнарийски банди по тяхната част от границата по време на кампанията миналата есен. Иста забеляза, че лорд Арис не слага почти нищо в чинията си, а и малкото храна само разбутва с вилицата.

— Не се храните, лорд Арис — осмели се да отбележи накрая.

Той проследи погледа й към чинията му с насилена усмивка.

— Тук всички сме се разболявали от малария в един или друг момент от живота си и понякога треските се появяват отново. Установил съм, че най-добре се лекувам с гладуване. Скоро ще ми мине.

Група музиканти, които се бяха подредили на галерията, подхванаха жива мелодия и Арис, за разлика от Катилара, използва това като достатъчно основателен предлог да прекъсне за кратко препъващия се разговор. Малко след това се извини и отиде да поговори с един от офицерите си. Иста изгледа празния стол от другата му страна — слугите бяха сервирали и там. Някой бе сложил бяла роза напреки на чинията, като приношение или молитва.

— Изглежда, че лорд ди Арбанос много ви липсва — обърна се Иста към Катилара.

Младата жена погледна към другата част на двора — съпругът й се беше навел над една от масите и водеше задълбочен разговор; освен това беше достатъчно далеч, за да не ги чува.

— Много ни липсва. Наистина, отчаяно се надяваме да се възстанови, но Арис не иска и да чуе… много е тъжно.

— Много по-възрастен ли е от марша?

— Не, той е по-малкият брат. Почти с две години по-малък от съпруга ми. Двамата се били неразделни — кастеланът на замъка ги е отгледал заедно след смъртта на майка им, това го знам от татко, и не е правил разлика помежду им. Илвин е конемайстор на Арис, откакто се помня.

Тяхната майка? Мислите на Иста препуснаха назад към хипотетичното родословно дърво.

— Този Илвин… не е син на покойния канцлер ди Лютез, така ли?

— О, не, не — сериозно рече Катилара. — Обаче навремето си е било голяма любов, винаги съм смятала така. Казват… — Тя се огледа, поруменя леко и сниши глас, привеждайки се към Иста. — Лейди ди Порифорс, майката на Арис… казват, че когато лорд ди Лютез я оставил тук, за да се върне към делата си в двора, тя се влюбила в кастелана на замъка, сер ди Арбанос, и той в нея. Ди Лютез почти не се връщал тук и рождената дата на лорд Илвин… ами, просто не съвпадала. Не е било никаква тайна, доколкото разбирам, но сер ди Арбанос признал Илвин за свой син едва след смъртта на майка им, горката дама.

Ето че изскачаше още една причина за дългото пренебрежение на ди Лютез към северняшката му невяста… но кое беше причината и кое следствието? Ръката на Иста се вдигна към брошката на гърдите й. В какво ли недоумение трябваше да е хвърлил този Илвин суетността и силно изразеното собственическо чувство на ди Лютез? Какво е било — щедър и опрощаващ жест да предаде законно сина на истинския му баща, или най-обикновено облекчение да свали незаконороденото момче от въздългия списък на наследниците си?

— Каква болест го е повалила?

— Не е точно болест. Съвсем неочаквана… трагедия или жесток инцидент. Влошена още повече от предположенията и несигурността. Причини голяма скръб на моя господар и потресе цял Порифорс… о, връща се. — Лорд Арис се бе изправил и се връщаше към главната маса. Офицерът, с когото беше говорил, стана, вдигна ръка във военен поздрав и тръгна към изхода на двора. Катилара сниши още повече глас. — Моят господар не обича да говори за това. Ще ви разкажа всичко по-късно, насаме, става ли?

— Благодаря — каза Иста, без да е съвсем сигурна как е редно да реагира на всичките тези мистериозни недомлъвки. Знаеше какъв би бил следващият й въпрос. „Случайно лорд Илвин да е висок слаб мъж с коса като поток от замръзнала нощ?“ Ди Арбанос-младши можеше, в крайна сметка, да е нисък или кръгъл като бъчва, или плешив, или с яркочервена коса. Щеше да попита, Катилара щеше да потвърди и възелът в стомаха й най-после щеше да се разхлаби.

Когато вдигнаха чиниите, няколко войници, под надзора на изпратения от Арис офицер, домъкнаха кутии, ракли, торби и разнообразни наръчи оръжия и ризници, които струпаха на купове пред главната маса. Плячката от вчерашната битка, осъзна Иста. Лорд Арис и лейди Катилара станаха да вдигнат малка ракла, която поставиха на масата пред Иста и я отвориха.

Иста едва не отметна назад глава при вонята на смъртност и скръб, която се надигна откъм лъскавите неща вътре. Веднага разбра, че не с носа си усеща миризмата. Изглежда, тя щеше да е първият наследник на джоконското злощастие. Подбрана купчинка пръстени, игли и гривни с чудесна изработка, очевидно предназначени за нежния пол, блещукаха под гаснещата дневна светлина. Каква част е била открадната наскоро от Раума? Каква част е била предназначена за джоконски девойки, които никога вече нямаше да видят ухажорите си? Иста си пое дъх, нагласи благодарствена усмивка на лицето си и събра мислите си дотолкова, че да изрече няколко подходящи за случая изречения, похвали Арис и хората му за смелостта и бързата им реакция, като повиши глас, така че хвалебствените й думи да се чуят и на другите маси.

Ферда бе удостоен с един изключително хубав меч, подарък, който той прие с видимо удоволствие. Катилара даде по някое и друго бижу на дамите си, Арис разпредели по-голямата част между офицерите си, с по някоя сърдечна дума или шега към всеки поотделно, а остатъкът бе връчен на свещения като плата за молитвите му в градския храм. Един млад посветен, явно личен помощник на възрастния свещен, прие дарението с благодарности и благословии.

Иста плъзна пръст по съдържанието на своята кутия. И настръхна. Не искаше това смъртно наследство. Е, за това поне имаше решение. Понечи да вземе един пръстен, оформен като миниатюрни препускащи златни коне, за своята храбра камериерка… къде ли беше Лис сега? Но след кратко колебание ръката й се плъзна към закривен кинжал със скъпоценни камъни, вградени в дръжката. Той притежаваше някаква елегантна практичност, която повече пасваше на куриерския й стил. С въздишка, спомняйки си, че всичките й пари са на дъното на една река в Толноксо, Иста избра и няколко дрънкулки за рушвети. Сложи пръстена и кинжала настрана и бутна кутията към Ферда.

— Ферда. Избери за брат си, което прецениш за най-хубаво. Още четири хубави неща отдели за ранените ни и за онези, които останаха с тях. Както и нещо подходящо за ди Кабон. После всеки от хората ти може да си вземе каквото си хареса. Колкото до останалото, погрижи се да отиде при ордена на Дъщерята, заедно с моите благодарности.

— Чудесно, царина! — усмихна се Ферда, но усмивката му бързо повяхна и той се наведе по-близо над празния стол на маршезата. — Исках да ви питам. Сега, когато най-после сте на сигурно място и поне за известно време ще останете под закрилата на марша, дали не бихте ми позволили да потърся Фойкс, Лис и свещения?

„Не знам какво е това странно място, но «безопасно» не бих го нарекла“. Не можеше да го изрече на глас обаче. Идеше й да му нареди да приготви хората си и утре да тръгнат всички, начело със самата нея. „Не утре, тази вечер“. Непрактично, невъзможно. Неучтиво. Хората на Ферда бяха изтощени почти колкото нея. Половината им коне още бяха някъде назад по пътя с конярите на Порифорс, които ги караха към замъка на бавни преходи.

— Имаш нужда от почивка като всички нас — каза тя като някакъв вид компромис.

— Ще си почина по-добре, когато разбера какво е станало с тях.

Трябваше да признае логиката в думите му, но от мисълта да остане в капан тук без личния си ескорт направо я втрисаше. Намръщи се, несигурна как да реши тази безизходица, и в това време лейди Катилара се върна сред копринено шумолене на мястото си.

Лорд Арис я последва и се отпусна със зле прикрита уморена въздишка на стола си. Иста го попита дали е получил някакъв отговор на писмата си със запитване за липсващите членове на ескорта й. Той изслуша с изключително искрена симпатия, реши Иста, притесненията на Ферда за брат му, но каза, че според него е твърде рано за отговор. По мълчаливо съгласие никой не спомена усложненията заради мечешкия демон.

— Поне знаем, че Лис се е добрала до провинкара на Толноксо — възрази Иста. — Предупреждение за джоконците може да е получено и от друго място, но само тя знаеше, че и аз съм сред пленниците. А ако тя се е спасила, със сигурност е настояла да бъдат изпратени хора, които да потърсят брат ти, Ферда, и добрия ни свещен.

— Това е… така. — Ферда сви устни, разкъсван между успокоението и тревогата. — Стига да са се вслушали в думите й. Стига да са й дали убежище…

— Канцлерската куриерска служба със сигурност й е предложила подслон, дори ди Толноксо да не го е направил, макар че ако не е възнаградил куража й със съответното гостоприемство — както и молбата й за помощ по съответния начин, — със сигурност ще си има работа с мен. И с канцлер ди Казарил също, това ти го гарантирам. Благодарение на писмата на лорд Арис той скоро ще знае къде сме. Ако Фойкс и другите намерят пътя си до Порифорс, докато ти тичаш да ги търсиш другаде, така или иначе ще ги изпуснеш. Във всеки случай едва ли смяташ да хукнеш в тъмното още тази вечер. Нека видим какъв съвет — или вести — ще ни донесе утрото.

Ферда трябваше да се съгласи с тези повече от разумни доводи.

Хладен здрач се спускаше над двора. Музикантите завършиха свирнята си, но този път след музикалната програма не последваха танци или театрално представление. Мъжете се погрижиха виното да не изветрее, след което дойде ред на заключителните молитви и благословии. Свещеният си тръгна куцукайки, подпрял се на ръката на младия посветен, последван от другите храмови служители. Офицерите на Арис се изредиха да се поклонят с известно страхопочитание пред вдовстващата царина, като, изглежда, смятаха за голяма чест позволението да коленичат и да целунат легендарните й ръце. Но начинът, по който се отдалечиха след това, с лица съсредоточени в очакване на обичайните задачи, припомни на Иста, че това е действаща крепост.

Докато Иста се изправяше, Катилара се спусна да я прихване за лакътя.

— Сега вече мога да ви заведа в стаите ви, царина — каза усмихната тя и хвърли кос поглед към Арис. — Не са толкова просторни, но… покривът е в по-добро състояние.

Храната и виното, трябваше да признае Иста, с общи усилия бяха разбили на пух и прах мисълта да тръгне където и да било тази вечер.

— Благодаря ви, лейди Катилара. Звучи добре.

Арис целуна официално ръцете й за лека нощ. Иста не можа да реши дали устните му са хладни, или топли, объркана от смущаващо тръпнещите отпечатъци, които оставиха след себе си по кокалчетата й. Във всеки случай не горяха като от треска, макар че когато маршът вдигна към нея ясните си сиви очи, нейното лице пламна.

Съпроводени от обичайното крякане на разприказвалите се придворни дами, двете с маршезата — беше я хванала под ръка — минаха през друг проход под галерията. Завиха още веднъж и минаха под друга редица сгради, докато не се озоваха в малък квадратен вътрешен двор. Вечерта още не беше угаснала, но първите звезди вече грееха във високия син небосклон.

Алея под каменни арки обикаляше двора, прекрасните алабастрови колони бяха покрити с фина резба на лози и цветя в рокнарийски стил…

Не беше зноен следобед, нито хладна среднощ с преполовена луна, но пак си беше същият двор от сънищата й, същият до последната подробност, запечатана в спомените й. Прималя й. Не можеше да реши дали е изненадана.

— Трябва да поседна — с изтънял гласец промълви тя. — Веднага.

Катилара погледна стреснато треперещата й ръка, после послушно я заведе при една от няколкото скамейки по края на двора и седна до нея. Изгладеният от времето мрамор под пръстите на Иста още пазеше топлината на деня, макар въздухът да захладняваше вече, омекнал. Тя стисна за миг каменния ръб, после се насили да се облегне и да си поеме дълбоко дъх. Това място, изглежда, бе по-стара част от крепостта. Липсваха вездесъщите саксии с цветя и само наследството на рокнарийските каменоделци разчупваше строгата му студенина.

— Царина, добре ли сте? — плахо попита Катилара.

Иста прехвърли наум няколко различни лъжи, а и истини, защо не — „Краката ме болят. Имам главоболие“. Накрая се спря на друго:

— Само да си почина мъничко и ще съм добре. — Изгледа разтревожения профил на маршезата. — Щяхте да ми казвате какво е повалило лорд Илвин. — С усилие на волята Иста възпря очите си да не погледнат към онази врата, в края на галерията вляво от стълбите.

Катилара се поколеба, смръщила силно вежди.

— Не толкова какво, колкото кой, според нас.

Иста вдигна вежди.

— Пострадал е при нападение?

— Определено. Цялата история е много неясна и сложна. — Тя вдигна поглед към придворните дами, които ги чакаха наблизо, и им махна да се отдалечат. — Оставете ни, моля. — Изчака ги да седнат на друга скамейка в отсрещния край на двора, достатъчно далеч, за да не ги чуват, после сниши поверително глас. — Преди три месеца от Джокона пристигна пролетното пратеничество, за да преговаря за размяната на пленници, за уреждането на откупи и за пълномощни писма, които да осигурят право на преминаване за техни търговци, въобще всички неща, които се уреждат при такива срещи. Този път обаче с обоза им пътуваше и един крайно необичаен дар — овдовялата сестра на княз Сордсо от Джокона. По-голяма негова сестра, омъжвана два пъти, доколкото разбрах, за някакви ужасни и богати стари джоконски лордове, които се държали с нея по обичайния за престарели лордове начин. Не знам дали е отказала да бъде пожертвана за пореден път, или пък пазарната й цена е паднала заради възрастта й — беше вече почти на трийсет. Макар че, в интерес на истината, все още беше доста привлекателна. Княгиня Умерю. Скоро стана ясно, че антуражът й си е наумил да я свърже в брачен съюз с брата на моя господар, в случай че той й се хареса.

— Интересно — неутрално отбеляза Иста.

— Моят господар реши, че това е добър знак, че може би така ще си осигури неутралитета на Джокона по време на задаващата се кампания срещу Виспинг. Стига Илвин да беше съгласен. А скоро стана ясно, че Илвин… е, дотогава не бях виждала друга жена да му завърти така главата, нищо, че той си даваше вид на незаинтересуван. Винаги го е бивало повече по щекотливите шеги, отколкото по захаросаните комплименти.

Щом Илвин бе само две години по-малък от Арис…

— Лорд Илвин… или е по-правилно да го наричам сер ди Арбанос? Женил ли се е преди това?

— Вече е сер ди Арбанос, да — наследил е титлата на баща си преди десетина години, доколкото знам, макар че името е било почти всичко, което е получил в наследство от него. Иначе не — на два пъти почти се е сгодявал, но преговорите се провалили. Баща му го бил посветил на ордена на Копелето за известно време, докато Илвин е бил съвсем млад, за да получи образование, макар че, по собствените му думи, теологията така и не му легнала на сърцето. Но годините си минавали и хората започнали да приказват. Това определено го дразнеше.

Иста си спомни, че самата тя бе заподозряла ди Кабон в същото и изкриви лице в недоволна гримаса. И все пак, дори тази княгиня Умерю наистина да се бе превърнала в залежала стока, един брак с дребен квинтариански лорд, при това незаконороден син, говореше за странно занижени изисквания от страна на толкова високопоставена квадрианка. Дядо по майчина линия й е бил самият Златен генерал, ако Иста правилно си спомняше старите брачни съюзи на Петте княжества.

— Тя смяташе ли да приеме религията му, ако ухажването се окажеше успешно?

— Честно казано, не знам. Илвин беше толкова запленен от нея, че като нищо можеше да се съгласи и на обратното. Бяха удивителна двойка. Тъмно и златно — тя беше с онази класическа рокнарийска хубост, с кожа като пресен мед и коса в приблизително същия цвят. Беше съвсем… ами, беше си ясно накъде отиват нещата. Но имаше един човек, който никак не беше доволен.

Катилара си пое дълбоко дъх и очите й се смрачиха.

— В свитата на княгинята имаше един джоконски благородник, който бе завладян от ревност и негодувание. Искаше я за себе си, предполагам, и не можеше да разбере защо я дават на един враг. Общественото положение и богатството на лорд Печма едва ли надвишаваха с много тези на бедния Илвин, а той не можеше да се похвали и с военната репутация на Илвин. Една нощ… една нощ тя отпратила слугините си и Илвин… я посетил. — Катилара преглътна. — Според нас Печма сигурно е разбрал какво става. На следващата сутрин не могли да открият Илвин никъде, докато слугините й не влезли в нейните стаи, където заварили ужасна сцена. Събудиха ни — господаря и мен — Арис не ми позволи да вляза в стаите на княгинята, но се говори — тя сниши още повече глас, — че намерили лорд Илвин гол, целия оплетен в чаршафите й, в безсъзнание и окървавен. Княгинята лежала мъртва до прозореца, сякаш се е мъчила да избяга или да извика за помощ, с отровен рокнарийски кинжал в гърдите. А лорд Печма, заедно с коня, вещите си и с всичките пари на джоконското пратеничество, които му били поверени, беше избягал от Порифорс.

— О — промълви Иста.

Катилара преглътна и избърса очите си.

— Хората на господаря и слугите на княгинята препуснаха заедно да дирят убиеца, но той беше набрал преднина. Свитата се превърна в траурно шествие, което върна тялото на Умерю в Джокона. Илвин… така и не дойде в съзнание. Не знаем дали заради някаква незнайна рокнарийска отрова по кинжала, или е паднал и си е ударил главата, или е получил някакъв друг тежък удар. Ала се боим, че духът му ни е напуснал. Мисля, че тази ужасна мисъл измъчва Арис повече, отколкото би го наскърбила дори смъртта на брат му, защото той винаги е ценял много високо ума на Илвин.

— И… как прие всичко това Джокона?

— Зле, въпреки че княгинята загина от ръката на свой сънародник. Оттогава границата е много неспокойна. Което пък помогна на вас, в крайна сметка, защото хората на господаря бяха готови да потеглят, когато пристигна пратеникът на провинкар ди Толноксо.

— Нищо чудно, че лорд Арис е толкова напрегнат. Ужасни събития, наистина. — „Прокапал покрив, как ли не“. Иста можеше да бъде единствено благодарна за избухливостта на Арис, която я бе спасила от перспективата да прекара нощта в стаята, където княгиня Умерю бе срещнала смъртта си. Замисли се над разказа на Катилара. Страшничък, да. Но в него нямаше нищо противоестествено. Никакви богове, видения, нито ярки бели огньове, които не горят. Нито смъртоносни червени рани, който се отварят и затварят, както човек си закопчава туниката.

„Бих искала да видя лорд Илвин — идеше й да каже на Катилара. — Би ли ме завела в стаята му да хвърля един поглед?“ И какъв предлог би могла да измисли за безсрамното си любопитство, за подозрителното си желание да влезе в спалнята на един болен мъж? Във всеки случай точно сега не й се искаше да зяпа разни повалени от невярна болест храбреци. Искаше й се да се метне на някой кон… не… да скочи в някоя каруца и да се махне далеч оттук.

Беше се стъмнило достатъчно, за да се слеят цветовете — лицето на Катилара се бе превърнало в изящно бледо петно.

— Денят беше дълъг. Наляга ме умора. — Иста се изправи с мъка. Катилара скочи да й помогне по стълбите. Иста изскърца със зъби, остави лявата си ръка да се облегне леко на ръката на младата жена, а с дясната хвана перилото, за да си помогне сама. Дамите на Катилара ги последваха, увлечени в разговора си.

Когато изкачиха стълбите, вратата в другия край на галерията се отвори със замах. Иста обърна рязко глава натам. Дребен, сякаш недорасъл човек с криви като лък крака и къса прошарена брада излезе през вратата, понесъл купчина мръсни чаршафи и кофа със затворен капак. Като видя жените, той остави товара си край вратата и забърза към тях.

— Лейди Кати — рече той с мрачен глас и сведе глава. — Трябва му още козе мляко. С повече мед.

— Не сега, Горам. — Като сбърчи раздразнено нос, тя му махна да се отдалечи. — Ще дойда след малко.

Той сведе отново глава, но очите му просветнаха изпод дебелите вежди, взрени в Иста. Дали с любопитство, или не, тя трудно би могла да прецени в гъстите сенки, но погледът му тежеше като ръка на гърба й, когато зави надясно да последва Катилара към покоите, определени за нея в другия край на галерията.

Стъпките му се отдалечиха тежко. Иста хвърли поглед през рамо тъкмо навреме да го види как хлътва отново през вратата отсреща и я затваря — една оранжева линия от треперлива светлина на свещи проблесна, стесни се и изчезна.