Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (22)

22.

Минаха през двора с цветята и изкачиха вътрешното стълбище след Арис. Над портата стърчеше обточена с парапет платформа. Арис разбута стрелците, заели позиции на бойниците, качи се на парапета и застана там разкрачил крака, вперил поглед надолу. Иста надникна през един отвор.

Вдясно, където пътят свръщаше към Оби, се виждаха джоконците — разпъваха шатрите си и сковаваха коневръзи в една орехова горичка, току извън обсега на арбалетите и катапултите. От другата страна на горичката група слуги, някои от тях облечени като мъжете, които бяха носили паланкина, разпъваха значително по-големи шатри от зелено платно. Вляво, в ниското покрай брега на реката, се вливаше друга колона по посока на градските стени. В задния й край няколко войници вече подкарваха пред себе си вечерята във вид на плячкосани овце и крави.

Отвъд всичко това провинциалният пейзаж изглеждаше измамно спокоен — и опразнен, надяваше се Иста. Само една-две плевни или други стопански сгради горяха подпалени в далечината, вероятно в резултат от някаква спорадична, отчаяна съпротива. Врагът не беше — или все още не беше — подпалил нивите. Дали не смятаха, че докато дойде време да се прибира реколтата, вече ще са техни еднолични собственици? Третата колона явно заемаше позиции зад замъка, по протежение на билото.

Подвижният мост беше вдигнат, портите бяха затворени. От другата страна на дълбоката суха цепнатина пред стената стоеше джоконският пратеник, гологлав. Синият преговорен флаг на копието в ръката му висеше отпуснат в следобедната жега. Придружаваха го двама настръхнали стражи с морскозелени табарди над ризниците.

Когато офицерът вдигна лицето си нагоре, Иста затаи дъх. Беше не друг, а преводачът от джоконската колона, изтегляща се от Раума. Какво беше това ново негово назначение — награда или наказание? Той не я видя, скрита наполовина зад амбразурата, но ако се съдеше по внезапната уплаха, разширила очите му, явно бе познал в Арис откачения мечоносец, който едва не му беше отсякъл главата в онази клисура. По каменното изражение на Арис не можеше да се прецени дали разпознаването е взаимно.

Джоконецът облиза устни и се изкашля да прочисти гърлото си.

— Идвам под флага на преговорите от името на княз Сордсо при замък Порифорс — започна той, високо и на ясен ибрийски. Стисна дръжката на копието със синия флаг, все едно че беше щит, и заби малко по-дълбоко долния му край в сухата пръст до ботуша си. Смяташе се за признак на много лоши маниери да застреляш пратеник, действие, което би спечелило на извършителя сурово мъмрене от командирите му. Твърде закъсняла утеха от гледна точка на пратеника. — Ето условията на княза на Джокона…

— Не те ли притеснява фактът, квадрианецо — провлачено го надвика Арис, — че твоят княз се е превърнал в обладан от демон магьосник? Като благочестив човек, не би ли трябвало да го вържеш на кладата, вместо да му се подчиняваш?

Стражите не реагираха и Иста се зачуди дали не са ги избрали заради това, че не знаят ибрийски. Ако се съдеше по гримасата, която прекоси за миг лицето на пратеника, той може и да бе сметнал, че думите на врага имат някакво основание, но това не пролича в острия му отговор:

— Те казват, че вие сте човек, мъртъв от три месеца. Хората ви не се ли притесняват да следват един ходещ труп?

— Не особено — каза Арис. Не обърна внимание на тихия шепот, който се разнесе сред стрелците, скупчили се зад него. Погледите, които си размениха, съдържаха различни неща — от възмущение и тревога до намерили своето обяснение подозрения, а един от мъжете дори възкликна уплашено. — Виждам обаче как това би могло да представлява проблем за вас. Как, в края на краищата, бихте могли да ме убиете? Дори и един магьосник би го сметнал за притеснителен парадокс.

С видимо усилие пратеникът се върна към посланието си:

— Това са условията на княза на Джокона. Ще предадете незабавно вдовстващата царина Иста като заложник, гарантиращ съдействието ви. Всички офицери и войници от гарнизона ще оставят оръжията си и ще излязат през портата да се предадат. Направете това и животът ви ще бъде пощаден.

— За да ни използват като фураж за демоните може би? — измърмори ди Кабон, също приклекнал зад една амбразура. Доста по-милостива участ, неволно си помисли Иста, от онази, която един свещен на Копелето, заловен при подобни обстоятелства, би могъл да очаква от зажадняла за кръв квадрианска войска.

— Я стига, джоконецо, не ме принуждавай да плюя по теб, ако обичаш — подхвърли Арис.

— Моля спестете си слюнката, лорд Арис. Чува се, че всякаква течност скоро ще е в недостиг при вас.

Лорд Илвин се беше появил на стената тъкмо навреме да чуе последното и се усмихна горчиво. Погледна над главата на Иста, обхващайки с бърз поглед вражеските позиции. Арис погледна надолу към него. Илвин облегна рамене на стената под краката на брат си и погледна назад към двора при портата. Сниши глас, така че да не го чуят джоконците, и докладва:

— Отишли са и двете цистерни. Текат като сита. Пратих хора да напълнят всички здрави съдове, които открият, опитват се и да обточат с брезент резервоарите, за да намалят изтичането, но няма голяма полза.

— Добре — измърмори на свой ред Арис. После се обърна към пратеника и викна високо: — Отказваме, разбира се.

Пратеникът погледна нагоре с мрачно задоволство при този очевидно очакван отговор.

— Княз Сордсо и вдовстващата княгиня Джоен са склонни да проявят милост, каквато вие не заслужавате. Ще ви дадат един ден да премислите позицията си. Утре пак ще дойда да чуя новия ви отговор. Освен ако вие не пратите човек при нас преди това… разбира се. — Поклони се и започна да отстъпва назад, прикриван неадекватно от двучленния си ескорт. Измина значително разстояние заднишком, преди да се осмели да обърне гръб на замъка.

Не просто очакван отговор, а желаният, очевидно.

— И сега какво? — разтревожено попита ди Кабон. — Ще ни нападнат ли? Наистина ли ще изчакат един ден?

— Ще ни нападнат, да — каза Иста. — Но не с войската си, според мен. Бих заложила каквото кажеш, че Джоен иска да изпробва новите си играчки. Порифорс е първата й възможност да изпита магьосниците си в открита война. Ако резултатите я задоволят… — Лилава линия, макар и само една този път, се стрелна пред вътрешното зрение на Иста.

Повечето от запънатите тетиви на стрелците се скъсаха едновременно. Двама мъже извикаха, ужилени от отплесналите се корди. Изключение бе само един запънат арбалет, който изстреля стрелата си и тя се заби в бедрото на един войник. Мъжът изкрещя, прекатури се през парапета и се строполи неподвижен на камъните при портата. Ужасеният му другар зяпна сащисано арбалета си и го хвърли далеч от себе си, сякаш му беше прогорил ръката, после хукна към падналия си колега.

Изпука нова, по-тъмна светкавица.

— Сега какво? — измърмори неспокойно Фойкс, като местеше поглед по редицата ужасени стрелци. Онези, които бъркаха в коланите си за нови тетиви, откриха, че те се разнищват в ръцете им.

Миг по-късно дим изпълни въздуха над покривите.

— Пожар в конюшните — каза Илвин. Лаконичният му глас не се връзваше с бързината, с която се втурна. — Фойкс, трябваш ми. — Хукна надолу по стълбите, като вземаше стъпалата по три наведнъж.

„Сега вече започва сериозната част“, помисли си Иста със свит на топка стомах.

Очите на Лис бяха станали огромни.

— Царина, може ли да отида с тях? — тихо попита тя.

— Да, върви — пусна я Иста. Момичето хукна като подгонено. Всяка компетентна помощ би била от полза там… „Ами аз?“ Реши, ако не друго, поне да се смъкне от стената.

Арис й извика, докато минаваше на бегом покрай нея:

— Милейди, ще се погрижите ли за Катилара?

— Разбира се. — И това беше някаква задача все пак. Или пък Арис, като добър командир, просто искаше да събере всички безполезни хора на едно място.

Иста свари дамите на Катилара в истерия. Когато приключи с тях, поне шумът, който вдигаха, бе сведен до поносимо ниво. Катилара лежеше все така, само меката плът по лицето й бе видимо хлътнала и костите прозираха отдолу. Светлината на демона се бе свила на възел в тялото й и кротуваше — засега. Иста изпухтя неспокойно, но въпреки това направи необходимото душепламът да се излива все така безпрепятствено към Арис.

 

 

Безкрайният следобед се точеше мудно. Иста често излизаше от спалнята на маршезата, за да провери резултата от множеството вълни на магьосническа светлина, които прекосяваха сетивата й. Само онова първо попълзновение над цистерните с вода, изглежда, бе изцяло координирано. След това атаките станаха безредни, което личеше и по резултатите им. Хора падаха и си чупеха ръце и крака. Конете, изведени от пламналата конюшня, подивяха в двора с фонтана и събориха една галерия в паниката си. Заедно с галерията се срина и едно гнездо на оси и трима души умряха в агония, задушени от ужилванията, а много други пострадаха от копитата на конете, подлудени от набезите на жилещите насекоми.

По-малки пожари пламнаха в други дворове. Малкото останала вода се топеше бързо. Повечето от запасите месо, без значение как е било съхранявано, изведнъж започнаха да се развалят и да миришат отвратително. Хлябът и плодовете се покриха със зелена плесен, която растеше пред очите на сащисаните хора. Гъгрици нападнаха запасите брашно. Кожените каиши и въжетата гниеха и се разпадаха в ръцете на хората. Глинените съдове се чупеха на парчета. Дъските се цепеха. Ризниците и мечовете започнаха да ръждясват с бързината на девичо изчервяване.

Всички, боледували някога от малария, получиха нови, силни пристъпи на болестта. Хубавата трапезария на Катилара скоро се напълни със сламеници и със стенещи, трескави, зъзнещи и халюциниращи хора. Ди Кабон бе принуден да помогне в грижите за болните, много от които невероятно бързо се превърнаха в умиращи. Докато се свечери, лицата на войниците и слугите, с които Иста се разминаваше по коридорите и в дворовете, вече не бяха напрегнати и уплашени, а бледи, объркани и отчаяни.

По залез-слънце Иста се качи на северната кула, най-високата, да прецени положението. Лис, вмирисана на дим от пожара и куцукаща от сблъсъка си с подивели копита, се качи бавно след нея. Един мъж в сиво-златен табард изтрополи зад тях и стовари камъните, които носеше, върху растящата купчина до бойниците, размени си няколко мрачни думи с двама свои другари, чиито лъкове без тетиви бяха захвърлени в един ъгъл, после се обърна и заслиза тежко по виещото се стълбище.

В равната светлина на залязващото слънце обезлюденият пейзаж изглеждаше неестествено красив и ведър. В ореховата горичка спретнатият джоконски лагер, изглежда, пируваше — огньовете разнасяха ароматното ухание на готвеща се храна. Малки групи конници яздеха насам-натам, патрулираха или разнасяха съобщения — или просто бяха излезли да се раздвижат, ако питаха Иста. Всички бяха с морскозелени табарди.

Над градчето, зад стените му в долината, също се издигаха колони дим, само че грозни и черни. С по-добър достъп до вода от замъка на билото гражданите бяха успели да овладеят повечето пожари, засега поне. Ала малкото миниатюрни фигури, които Иста виждаше да се лутат уплашено по улиците, изглеждаха вдървени от умора. Мъжете зад стените клечаха или седяха неподвижно, или лежаха, сякаш заспали от изтощение. Или мъртви.

Тежки стъпки изстъргаха по каменните стъпала и Иста се обърна. Лорд Илвин се появи на върха на кулата; носеше малка мръсна платнена торба. Дори нежната светлина на залеза не успяваше да омекоти бледите черти на мръсното му лице. Сажди и пот се бяха смесили и засъхнали в най-невероятни посоки, така както бе обърсвал с ръка мръсотията от очите си. Още преди часове беше зарязал ризницата и прогорения си табард и сега ленената му риза, покрита с малки черни дупчици от огнените искри, бе залепнала за тялото му.

— А — каза той с глас, който звучеше така, сякаш излизаше от дъното на миньорска шахта. — Тук сте.

Тя кимна. Той застана до нея и двамата сведоха очи към изтощения Порифорс зад измамно солидните му външни стени.

Конюшните бяха изгорели до основи. Почернели греди лежаха захвърлени в двора пред тях, изпочупени керемиди ги покриваха като разляна кръв. Дворът с фонтана също беше пострадал тежко — едната галерия се беше сринала, фонтанът зееше пресъхнал и пълен с отломки. Покрай едната му страна бяха завързани коне; гърбовете им изглеждаха странно от тази височина. Малкото хора, които се виждаха, крачеха бавно, с приведени рамене.

— Да сте виждали просветен ди Кабон? — попита Иста.

Той кимна.

— Помага на болните. Напълнили сме три стаи със сламеници. Няколко души преди малко легнаха с дизентерия. Без вода за миене, не ни трябват дори демони, за да плъзне това из замъка. Ако караме така, Сордсо като нищо ще превземе Порифорс още утре сутринта само с шест понита, въжена стълба и квадриански църковен хор от деца. — Той изскърца със зъби — те се белнаха на фона на почернялото му лице. — О. — Подаде й торбата. — Искате ли малко печено конско? Не се е развалило. Все още.

Иста изгледа колебливо торбата.

— Не знам. От Перо ли е?

— Не. За щастие.

— Не… точно сега, благодаря.

— Трябва да поддържате силите си. Само боговете знаят кога пак ще ядем. — Измъкна парче месо и го задъвка усърдно. — Лис? — Той й предложи торбата.

— Не, благодаря — с треперлив глас повтори Лис думите на Иста. Без да последва собствения си съвет, Илвин подаде торбата на бившите стрелци, сега хвърлячи на камъни, които му благодариха и приеха месото с не чак толкова голямо отвращение. Чу се пукот — още една греда в руините на конюшните беше поддала и се срина на земята сред облак сажди. Илвин пристъпи към вътрешната страна на кулата и отново погледна към разрушението долу.

— И това само за един ден. За по-малко от ден. Копелето ми е свидетел, не знам колко ще е останало от нас след седмица.

Иста се облегна с разтреперани ръце на затопления от слънцето камък. Вече дори не можеше да се моли.

— Аз ви навлякох всичко това — каза тя прегракнало. — Съжалявам.

Веждите му се вдигнаха високо и той я погледна косо.

— Не съм сигурен, че имате право да си приписвате тази чест, милейди. Нещата тук бяха поели в тази посока още преди да пристигнете. Ако присъствието ви не бе подмамило джоконците да атакуват сега, със сигурност щяха да ни ударят след месец — да ударят крепост, чиито двама най-опитни командири са мъртви и разложени, или дори още по-лошо, нямаше да има и кой да обясни ужасите, изливащи се от нищото върху замъка.

Иста потри челото си, зад което пулсираше упорита болка.

— Излиза, че не знаем дали присъствието ми тук натежава на везните, освен ако не се предам като заложница и пионка на Джоен. — Може би. Впери поглед в разноцветните каменни плочи далеч долу. „Има и други начини да избегна участта на заложница“.

Той проследи погледа й и присви очи, смръщил чело. Посегна и нежно обърна брадичката й към себе си.

— Присъствието ви има значение за мен — каза той. — Всяка жена, която може да събуди един мъж от смъртен сън с целувка, заслужава втори поглед, така мисля аз.

Иста изсумтя горчиво.

— Не съм ви събудила с целувка. Просто пренасочих потока на душевния ви огън, както го направих и с Катилара след това. Целувката беше само… глезотия от моя страна.

Лека усмивка изви устните му.

— Нали казахте, че е било сън?

— Ъъ… — „Ох!“ Така беше казала, да. Устните му се извиха още малко, подлудяващо. — Глупаво хрумване, така да се каже.

— Хайде де, аз пък си помислих, че е гениално хрумване. Подценявате се, милейди.

Иста се изчерви.

— Боя се, че нямам талант за… — тя преглътна — за флиртове. На младини бях прекалено глупава. Сега съм стара и безлична. — „Твърде глупава, после твърде побъркана, после твърде безлична, после твърде късно…“ — Просто не съм от този тип.

— Така ли? — Той се завъртя, облегна се на парапета и взе ръката й с изражение на силно любопитство. Почерненият му от саждите показалец се плъзна по набитите с мръсотия линии на дланта й. — Чудя се защо ли. Казват, че съм бил умен човек. Би трябвало да открия отговора, след кратко проучване. Ако картографирам поземления план на замък Иста, ако отбележа защитата му…

— Ако откриете слабите места? — Тя дръпна решително ръката си.

— Добре, да сключим сделка — знание за знание.

— Лорд Илвин, сега не е нито времето, нито мястото за това!

— Вярно. Толкова съм уморен, че едва ли мога да стана. Нямам предвид на крака.

Последва кратко мълчание.

Устните му отново се извиха в широка, бяла усмивка.

— Ха. Защо ми се стори, че устата ви потръпна?

— Не е вярно. — Сега обаче наистина потръпна, въпреки волята й, при това напомняне за птичката в гнездото й.

— Какво ти потрепване — направо се хилите самодоволно!

— Не е вярно.

— Поетите говорят за надеждата в женската усмивка, но аз определено предпочитам самодоволното кискане. — Палецът му неусетно бе започнал да гали настоятелно дланта й. Усещането беше чудесно. Искаше й се да разтрие раменете й, стъпалата й, врата й, всичко, което я болеше. И всичко наранено.

— Нали казахте, че Арис е големият съблазнител в семейството? — Опита се да мобилизира достатъчно енергия, за да дръпне ръката си, и не успя.

— Нищо подобно. Той не е съблазнявал и една жена в живота си. Те му скачаха от засада по своя воля. Не без причина, признавам. — Усмихна се за миг. — Така става, когато си спаринг-партньор на най-добрия фехтовач в Карибастос. Винаги губех. Но ако някога срещна третия най-добър фехтовач в Карибастос, тежко му и горко. Арис винаги е бил по-добър във всичко, с което се захващахме. Но има едно нещо, което аз мога да направя, а той — не.

Масажът беше виновен — приспа вниманието й и тя попита, без да мисли:

— Какво?

— Да се влюбя в теб. Сладка Иста.

Тя се дръпна като опарена. И преди беше чувала това обръщение, но не от тези устни.

— Не ме наричайте така.

— Огорчена Иста? — Веждите му се вдигнаха високо. — Раздразнителна Иста? Сърдита, избухлива, своенравна Иста?

Тя изсумтя. Илвин се отпусна и устните му се извиха отново.

— Е, все ще се науча да пригаждам речника си.

— Лорд Илвин, дръжте се сериозно.

— Разбира се — веднага каза той. — Както заповядате, царина. — Поклони се леко. — Достатъчно стар съм, за да съжалявам за много неща. Направил съм своя дял от грешки, някои — той изкриви лице в гримаса — ужасни наистина, както сама знаете. Но ме мъчат дребните, лесни неща — целувките, които съм пропуснал, и любовта, която съм премълчал, защото не е имало време или мястото е било неподходящо, а после мигът вече е бил отминал… Изненадващо мъчителни са тези тъги, непропорционално за размера си. Мисля, че тази нощ шансовете на всинца ни се смаляват драстично. Така че ще огранича броя на съжаленията — колкото и кратък живот да им остава — поне с едно…

Наведе се по-близо. Тя беше толкова замаяна, че не се отдръпна. Незнайно как дългата му ръка се бе плъзнала около изтръпналите й рамене. Той я придърпа към себе си. Беше много висок — ако не извиеше глава назад, щеше да забие нос в гръдната му кост. Погледна нагоре.

Устните му имаха вкус на сажди, на солена пот и на най-дългия ден в живота й. Е, и на конско месо, но поне беше прясно конско месо. Тъмните му очи заискриха изпод притворените клепачи, когато ръцете й откриха пътя си около тялото му и го притиснаха към нейното. С какви думи се беше сопнала на ди Кабон — „имитирайки горе онова, което е желано долу“…?

След няколко минути — твърде много или твърде малко — той вдигна отново глава и я отдалечи леко от себе си, сякаш за да я погледне и да я види хубаво. В леката му усмивка вече нямаше и следа от ирония, макар не и от задоволство. Тя примигна и отстъпи назад.

Лис, седнала с кръстосани крака до парапета в другия край на платформата, ги гледаше зяпнала. Двамата войници дори не се преструваха, че наблюдават джоконците. Прикованото внимание, с което ги следяха, бе като на хора, които наблюдават страховит подвиг, който не биха желали да повторят, като гълтането на огън или изкачване по обсадна стълба под вражески огън.

— Времето — прошепна Илвин. — Можеш или да го вземеш, или не. Не стои да ни чака.

— Така е — промълви Иста.

Трябваше да признае поне едно на умелото му ухажване — каменните плочи вече не й се струваха толкова привлекателно разрешение на дилемата й. Точно това беше и намерението му, естествено.

Тъмновиолетов плисък светлина се стрелна пред вътрешното й зрение и тя обърна глава да го проследи. Някъде отдолу се изви гневен вик. Иста въздъхна, прекалено уморена да преследва загадката.

— Дори не искам да погледна.

Илвин също бе обърнал глава по посока на вика. Ако се съдеше по липсата на по-нататъшна реакция от негова страна, и той споделяше преситата й от ужаси. Само че той пак се обърна към нея, присви очи и отбеляза:

— Погледна натам преди да се чуе нещо.

— Да. Виждам атаките на магьосниците като светлинни изблици с вътрешното си зрение. Като малки светкавици, които прелитат от източника към целта, или като горящи стрели. Не мога да кажа предварително какъв ще е ефектът им обаче, всичките ми изглеждат повече или по-малко еднакви.

— Можеш ли да различиш магьосниците от обикновените хора само като ги погледнеш? Аз не мога.

— О, да. Демоните и на Катилара, и на Фойкс ги виждам като форми от светлина и сянка вътре в границите на собствените им души, които, понеже и двамата са живи, са привързани към телата им. Демонът на Фойкс все още запазва формата си на мечка. Измъчената душа на Арис го следва, сякаш се мъчи да не изостава от тялото.

— От какво разстояние можеш да определиш дали един човек е магьосник?

Тя сви рамене.

— Докъдето виждат очите ми, предполагам. Не, по-далече от това, защото вътрешното ми око съзира формите на духа и през материята, ако внимавам и се съсредоточа, още по-добре ако затворя очи, за да намаля вмешателството на материалните обекти. Шатри, стени, тела, всички те са прозрачни за боговете и за божественото зрение.

— А какво могат да виждат магьосниците?

— Не съм сигурна. Изглежда, Фойкс не виждаше повече от обикновените хора, преди да споделя дарбата си с него, само че неговият демон е неопитен.

— Хм. — Той помълча замислено. — Ела тук. — Хвана я за ръка и я дръпна към западната страна на кулата, откъдето се виждаше ореховата горичка. — Дали не би могла да определиш къде точно се намират магьосниците на Джоен? В лагера й, оттук?

Иста примигна.

— Не знам. Бих могла да опитам.

Основите на дърветата вече тънеха в сиви сенки, макар че върховете на короните им още се багреха в златно под окъснелите лъчи на залязващото слънце. Лагерните огньове намигаха през листата, виждаха се и бледите очертания на множество палатки. Лекият вятър донасяше до кулата гласове, но не достатъчно ясно, за да се различат думите. От другата страна на горичката големите зелени шатри, крещящо окичени с разноцветни флагове, започваха да греят като фенери от лампите, запалени вътре.

Иста си пое дълбоко дъх, готова да настрои ума си. Протегна възприятията си и затвори очи. Ако успееше да усети Джоен или Сордсо оттук, дали и те щяха да я усетят? И ако Джоен я усетеше… Пое си още веднъж дъх, прогони плашещата мисъл и решително разгъна отново душата си.

Повече от петстотин бледи душевни светлинки се движеха като светулки между дърветата — джоконските войници и хората от обоза, всеки зает с нормалните си задачи. Една група души светеше с по-силна, много по-неспокойна, безредна светлина. Да, ето ги и нишките, пипалата, трептящи във въздуха от тези пръснати венчелистчета към средището, което ги поглъщаше като тъмна, вряща яма. Пред очите й една линия се кръстоса с друга, когато притежателите им се придвижиха в пространството, пресякоха се като две нишки нематериална прежда, без да се завържат или оплетат.

— Да, виждам ги — каза тя на Илвин. — Част от тях са близо до Джоен, други са пръснати из целия лагер. — Устните й се движеха, докато броеше наум. — Шестима са при централната шатра, дванайсет са развърнати близо до челната страна на горичката, която е най-близо до Порифорс. Общо осемнайсет.

Надникна през мигли, завъртя се към реката и втория джоконски лагер край града и отново затвори очи. После се завъртя пак, към бивака на третата колона, който бе разположен по билото на изток от замъка — отрязваше пътя към Оби и охраняваше долината по горното течение на реката.

— Всички магьосници, изглежда, са в главния лагер, при Джоен. Не виждам нишки, които да водят към другите два лагера. Да, разбира се. Едва ли би искала някой от подопечните й да се отдалечава прекалено. Предпочита да ги държи под око.

Завърши кръга и отвори очи.

— Повечето магьосници са в палатките си. Един стои под едно дърво и гледа насам. — Не можеше да види тялото му през листака, но знаеше кое е дървото.

— Хм — обади се Илвин, загледан над рамото й. — Фойкс ще може ли да ги различи? Кой е магьосник и кой — не?

— О, да. Имам предвид сега да, вече може. И той като мен видя магьосническата светлина, когато чашите се счупиха, както и после, на стената, когато започнаха масираните атаки. — Погледна притеснено през рамо към напрегнатото, затворено лице на Илвин. Очите му тежаха от съсредоточение, от някаква мисъл, която, изглежда, не му беше много приятна. — За какво мислиш?

— Мисля си… че по твоите думи Арис е неуязвим за магия, но магьосниците, изглежда, не са неуязвими за стомана. Както го доказа Катилара за сметка на бедната Умерю. Ако Арис някак успее да се приближи до тях, само до тях, без да го видят другите хиляда и петстотин джоконци около Порифорс… — Пое си шумно дъх и се обърна. — Лис!

Тя скочи на крака.

— Лорд Илвин?

— Иди да намериш брат ми и му кажи да дойде при нас. Доведи и Фойкс, ако успееш да го намериш.

Тя кимна, леко втрещена, и хукна към стълбите на кулата. Илвин се взираше в лагера на княз Сордсо и княгиня Джоен, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност. Иста се облегна неспокойна до него и заоглежда профила му, внезапно станал далечен и чужд.

Той сведе поглед към нея и й се усмихна извинително.

— Хрумна ми нещо и не ми дава мира. Сигурно ти изглеждам крайно разсеян.

Не така би го описала тя, но все пак му кимна усмихната да го успокои.

Скоро по стълбата изтрополиха стъпки. Арис се появи в златистия здрач, следван от Лис и Фойкс. Сега видът му не беше по-мъртвешки от този на всички останали в Порифорс, но поне му бяха спестени линиите от засъхнала мръсна пот по лицето. Изправените рамене на Фойкс прикриваха дълбока умора. Целия следобед несръчно се бе опитвал да разваля магии из замъка, с нищожен успех. Ди Кабон бе обявил усилията му за принципно безсмислени, поради най-различни теологически причини, които никой не искаше да чуе, но в същото време сам го бе помолил за помощ, изправен пред влошаващото се състояние на болните.

— Арис, ела тук — каза Илвин. — Погледни. — Брат му застана до него при западния парапет. — Петимата богове са ни свидетели, че познаваме този терен като петте си пръста. Царина Иста казва, че Джоен разполага само с осемнайсет магьосници в глутницата си. Дванайсет са в предната част на лагера, ето тук… — ръката му описа широка дъга, — още шестима са в големите шатри, които са значително по-добре охранявани, предполагам. Един голям кръг би ги затворил всичките, ако се действа достатъчно бързо. Колко магьосници мислиш, че можеш да умъртвиш със стомана?

Арис вдигна вежди.

— До колкото успея да се приближа, предполагам. Но не мисля, че просто ще си стоят там и ще ме чакат. Веднага щом се сетят да повалят конете ни, ще трябва да продължим пеша.

— Ами ако нападнем в тъмното? Каза, че през нощта виждаш по-добре от другите хора.

— Хм. — Арис впи поглед в горичката.

— Царина Иста. — Илвин се обърна настоятелно към нея — къде беше отишло онова „сладка Иста“ между другото? — Какво ще стане, когато бъде убит окаишен магьосник?

Иста смръщи чело. Въпросът определено беше реторичен.

— Виждали сте го с очите си. Демонът, заедно с онази част от душата на гостоприемника, която е успял да изяде, прескача в нов гостоприемник. Тялото умира. Що се отнася до участта на останалите части от душата на нещастника — не знам.

— И още нещо — каза Илвин, в чийто глас се промъкваше нескрито вълнение. — Каишката е скъсана. Или поне демонът на Катилара се откъсна от контрола на Джоен след смъртта на Умерю. И нещо повече — от този миг освободилият се демон се превръща във враг на Джоен, решен да избяга колкото се може по-далеч от нея. Колко демона ще се откъснат от Джоен — и ще прескочат напосоки в неподготвени гостоприемници или дори ще се обърнат срещу нея, — преди тя да се оттегли безредно поради липса на алтернатива?

— Стига да няма други в резерва, които да впрегне като свежи коне — каза Арис.

— Не — бавно каза Иста, — не мисля, че би могла. Всичките трябва да са там, оплетени в мрежата й, иначе биха се пръснали — далеч един от друг, ако не далеч от нея. Ако може да се вярва на Умерю, на майка й са й трябвали три години, за да създаде този екип, да развие на достатъчна висота уменията, специално подбрани и откраднати, на всеки магьосник-роб. Без нова визита до каквато там задна вратичка в ада може да отключи нейният демон, не мисля, че би могла да ги замени. А дори и тогава ще се сдобие само с глутница безформени, безмозъчни, неуки стихийни създания. Знаем също, че част от тях й се изплъзват — процесът няма как да е добре контролиран, когато си има работа със същността на самия хаос. Макар че… демонът на Катилара се бои да не го заловят отново и ако това не е някаква параноя от страна на Умерю спрямо майка й, означава, че повторното залавяне е възможно. Не знам колко бързо може да го осъществи Джоен.

— Когато освободените демони са няколко и се пръскат във всички посоки, би трябвало да е по-трудно, според мен — каза Илвин.

Арис опря лакът на каменната стена и погледна брат си.

— Битка, това си си наумил. Лов на магьосници.

— Аха.

— Няма начин. Със сигурност ще ме ранят и раните ще трябва да понесе Кати.

— Намерението ми бе царината да те прехвърли към мен. Докато трае нападението.

Иста ахна възмутено.

— Осъзнаваш ли какво значи това? Раните на Арис ще ги получиш ти.

— Да, но… — Илвин преглътна. — Но пък така Арис би издържал доста по-дълго, отколкото биха очаквали враговете му. Може лечители или жени от прислугата да бдят до мен и да спират кървенето от раните. Да ни печелят време.

Арис се намръщи.

— И после… какво? Миг преди да издъхнеш, царината ще прекъсне връзката? И всичките ми рани моментално ще се върнат при мен?

Иста се опита да овладее гласа си:

— И да те оставим в капана на разкъсано тяло, което не може нито да умре, нито да бъде изцелено?

— В интерес на истината, тялото ми е загубило голяма част от сетивността си… Може би няма да попадна в капан. Може би — горящите му очи се впиха в Иста и внезапната светлина в тях я прониза до костите, — може би ще се освободя.

— За да попаднеш къде — в една изпразнена от всяко съдържание смърт? Не! — каза Иста.

— Определено не! — каза Илвин. — Идеята ми беше за внезапна атака, която да постигне целта си и после да се върнете в Порифорс. Другите ще имат задачата да те пазят и да ти разчистят пътя до магьосниците. И да ти осигурят обратен път.

— Хм. — Арис погледна надолу към сгъстяващия се мрак. — Колко души имаш предвид?

— Сто биха били най-добре, но нямаме толкова. Петдесет може и да стигнат.

— И петдесет нямаме, Илвин, и двайсет нямаме, такива, които да могат да яздят.

Илвин се изправи и отлепи гръб от парапета. Вълнението се отцеди от лицето му.

— Двайсет няма да стигнат.

— За да свършат работата? Или да се върнат?

— Ако не стигат, за да се върнат, значи не стигат и за другото. Не бих могъл да го поискам от никого, щом самият аз няма да тръгна с тях, а съм принуден да остана тук.

— Само в известен смисъл — каза Арис. Изглеждаше все по-притеснително въодушевен. — Тук мрем като мухи. Има и по-лошо — лорд ди Оби ще ни се притече на помощ. Никога не е кръшкал от задълженията си, а сега ще бърза още повече заради дъщеря си. Без предупреждение за демоничните изстъпления на Джоен ще попадне право в капана й.

— Няма начин да пристигне преди другиден, най-рано — каза Илвин.

— Не бих бил толкова сигурен. Ако днешният куриер е попаднал в ръцете на джоконците и не пристигне в Оби, той веднага ще разбере, че нещо не е наред, защото знам, че вестта за засадата, в която попаднаха Фойкс и свещеният, е стигнала до него. Крепостта Оби вече е в бойна готовност. — Арис смръщи още повече чело. — Освен това, колкото повече чакаме, толкова по-слаби ще ставаме.

— Това без съмнение е вярно — призна Илвин.

— И — Арис сниши глас — толкова повече ще отслабвам аз. Хората ни измират сега, без меч да е изваден и стрела да е изстреляна. По мръкнало утре, при това темпо, силите на Сордсо ще влязат необезпокоявани в крепостта, пазена само от трупове, от които едва един е в движение. И аз ще трябва да се изправя срещу същия враг — сам и без подкрепа.

— Всъщност да — промълви потресен Илвин.

— Нима не си стигнал до същото заключение? Изненадан съм. Царина — той се обърна към Иста, — и сега съм откъснат. И да ме освободите от това тяло, положението няма да се промени. Нека стане, докато… докато все още мога да си отида с чест. Докато все още има някаква полза от това.

— Арис, не можеш да искаш това от мен.

— Напротив. Мога. — Гласът му спадна още повече. — И вие не можете да ми откажете.

Иста трепереше, както от предложението му, така и от предчувствията му. Трябваше да признае, че тази самотна участ е единственото логическо продължение на събитията.

— Арис, недей, това е твърде откачено — протестира Илвин.

— Откачен е човек, който чака с нетърпение смъртта си. Аз съм задминал своята. Вече дори не мога да бъда откачен, струва ми се. Ако въобще ще поемаме този риск, трябва да е скоро. Преди да се съмне.

— Тази нощ? — попита Илвин. Дори и той, който бе предложил плана, изглеждаше ужасен от внезапното му изтегляне напред.

— Да, тази нощ. Принудиха ни да преминем в защита и в настоящото ни състояние джоконците не очакват да променим тактиката. Ако някога боговете са ме дарявали със способността да уцеля точния момент на бойното поле, то се случва именно сега, кълна се.

Илвин разтвори устни, но от тях не излезе нито звук.

Арис се усмихна леко и обърна поглед към ореховата горичка, тъмнееща на угасващата светлина. Макар че за него едва ли тъмнееше, напомни си Иста.

— Остава да решим как ще позная магьосниците, без да губя време с обикновени хора.

Фойкс се изкашля и каза:

— Аз мога да ги виждам.

Зад тях, свила се с кръстосани крака до стената, Лис затаи дъх. Арис погледна към Фойкс.

— Ще дойдеш ли с мен, ди Гура? Подходящ си за целта. Мисля, че не си толкова уязвим за атаките на магьосниците, колкото другите мъже тук.

— Аз… нека огледам терена. — Фойкс се приближи на свой ред до парапета, облегна се и плъзна поглед по лагера в ниското. Иста го видя да отваря и затваря очи и разбра, че е впрегнал вътрешното си зрение, за да прецени предизвикателството. Арис се обърна към Иста:

— Царина, ще се справите ли? Нито аз, нито Илвин ще можем да говорим с вас — ще зависим единствено от вашата преценка кога да поддържате или прекъснете връзката ни.

„Страх ме е по всички възможни начини. Физически. Магически. Морално“. Но най-вече по последния.

— Мисля, че ще мога да откъсна Илвин от теб, да. Ами Катилара?

— Предпочитам да й го спестя — каза Арис. — Оставете я да спи.

— И да се събуди вдовица? Струва ми се, че това е предателство, което никога не би могла да прости. Може да е млада и глупава, но вече не е дете и никога няма да бъде. Във всеки случай, трябва да я събудим, за да се нахрани, така че да има сили, които да ви заеме, а не да се провали по чужда вина.

— Боя се, че ако се досети какво сме намислили, ще побеснее — каза Илвин. — А и демонът й едва ли ще е на наша страна.

Звездите започваха да изгряват над главите им. На западния хоризонт сияйните розови пера на облаците започваха да вехнат в сиво. Толкова много безразлична красота им поднасяше светът на материята…

— Трябва да помисля и за Катилара — каза Иста. „Изглежда, никой друг не иска да го направи“.

Фойкс се обади откъм сгъстяващите се сенки:

— Лорд Арис, ако решите да излезете, ще дойда с вас. Стига царината да ми позволи.

Иста се колеба в продължение на три удара на свитото си сърце.

— Позволявам ти.

— Благодаря ви, царина, за мен е чест — официално отвърна Фойкс.

— Ела — обърна се Арис към Илвин. — Да идем да видим дали в Порифорс е останало достатъчно годно оръжие за този интересен лов. Фойкс, ела с нас. — Той се обърна към стълбите.

Илвин стисна ръката на Иста и я вдигна до устните си.

— Ще се видим скоро.

— Да — прошепна Иста.

Той стисна ръката й по-силно за миг, после я пусна.