Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (12)

12.

В стаята беше по-светло, отколкото я бе виждала в сънищата си — прозоречните капаци на отсрещната страна бяха отворени и небето синееше през тях. Светлината изпълваше помещението с някаква лекота и въздушност. Не миришеше на болнична стая, нямаше ги китките уханни билки, окачени по мебелите, които да замаскират смрадта на изпражнения, повръщано, пот или отчаяние. Просто хладен въздух, восък за полиране на дърво и слаба, не неприятна миризма на мъжка стая. Съвсем не неприятна.

Иста се насили да премести поглед върху леглото и застина.

Леглото беше оправено. Той лежеше върху кувертюра не като болник, а като човек, който е откраднал половин час да си подремне. Или като труп, облечен в най-хубавите си дрехи, приготвен за погребение. Дълъг и слаб, точно като в сънищата й, но облечен съвсем различно — не като болник или като спящ човек, а като царедворец. Светлокафява туника с бродирани преплетени листа, завързана до шията. Панталони в подходящ цвят, пъхнати в лъснати ботуши до коляното. Наметало в по-тъмен оттенък бе разстлано под тялото му, а един меч в ножница бе положен върху грижливо подредените му дипли, гравираната дръжка бе пъхната в отпуснатата лява ръка. Пръстен с печат проблясваше на единия пръст.

Косата му не беше просто сресана назад над високото чело, а сплетена на плитчици отстрани и отгоре. Останалата, тъмна и сякаш замръзнала, бе прибрана на опашка, преметната през дясното му рамо върху гърдите и сресана грижливо. Беше избръснат, при това наскоро. Аромат на лавандулова вода погъделичка ноздрите на Иста.

Даде си сметка, че Горам я наблюдава с болезнено напрежение.

Цялата тази безмълвна красота сигурно беше негово дело. Що ли за човек е бил мъжът в леглото, за да се грижи слугата му за него с такава всеотдайност сега, когато бе лишен от всяка власт да наказва или награждава?

— Богове пет — ахна Лис. — Той е мъртъв.

Горам изсумтя.

— Не е вярно. Не се разлага.

— Ама той не диша!

— Диша. Познава се с огледалце. — Той се промъкна покрай леглото и взе малко огледало от раклата отстрани. Изгледа злобно момичето изпод настръхналите си вежди и го задържа пред ноздрите на лорд Илвин.

— Виждаш ли?

Лис се приведе над неподвижното тяло и погледна предпазливо огледалцето.

— Това е отпечатък от палеца ти.

— Не е вярно!

— Е… добре де… — Лис се изправи и отстъпи крачка назад с нервен жест, сякаш приканяше Иста да заеме овакантеното от нея място до леглото и да прецени сама.

Иста се приближи под тревожния взор на Горам, като се опитваше да измисли какво да каже на побелелия човечец.

— Добре се грижиш за него. Голяма трагедия е сполетяла сер ди Арбанос, да бъде покосен така.

— Ъхъ — промърмори той. Преглътна и добави: — Тъй… ами айде, милейди.

— Моля?

— Тъй де… целунете го.

Тя стисна зъби толкова силно, че челюстта й се схвана. Само че в набръчканото, напрегнато лице на Горам нямаше и следа от прикрита подигравка.

— Не разбирам.

Той задъвка устната си.

— Княгиня му причини това. Помислих си, че може би вие ще можете да го събудите. Понеже сте царина и така нататък. — След миг на колебание добави: — Вдовстваща царина.

Иста с удивление осъзна, че той говори съвсем сериозно. И каза колкото можа по-меко:

— Горам, това са детски приказки. Ние обаче не сме деца, уви.

Тих звук като от задавяне привлече вниманието й. Лис едва удържаше сериозната си физиономия, но все пак успя да потисне смеха си, слава на боговете.

— Можете да опитате. Нищо няма да ви стане, ако опитате. — Отново бе започнал да се поклаща напред-назад.

— Боя се, че няма да има полза.

— Нищо няма да ви стане — упорито повтори той. — Трябва да се опита нещо.

Сигурно му бяха трябвали поне няколко часа, за да нагласи така господаря си и цялата сцена — заради нея. Каква ли отчаяна надежда го бе накарала да стигне до такива странности?

„Може би и него го спохождат сънища“. От тази мисъл й призля.

Споменът за втората целувка на Копелето сгорещи лицето й. Ами ако това не беше някаква гадна шега, а дар — такъв, който тя да предаде другиму? Възможно ли бе да й е дадено да извърши чудо на изцеление, тук, сега и по този съвсем не неприятен начин? „Така светците биват съблазнявани от своите богове“. Сърцето й се разтуптя от прикрито вълнение. „Живот за живот, и по милостта на Копелето, грехът ми е изкупен“.

Сякаш в пристъп на замайване, тя се наведе. Гладко избръснатата кожа по страните на Илвин бе сякаш разпъната върху тънките кости отдолу. Устните му бяха с естествен цвят, леко разтворени над светли квадратни зъби.

Нито топли, нито студени, когато нейните си притиснаха към тях…

Иста издиша в устата му. Спомни си, че езикът бе свещеният орган за Копелето, както утробата за Майката, мъжките органи за Бащата, сърцето за Брата и мозъкът за Дъщерята. Понеже езикът бил източникът на всички лъжи, както лъжливо твърдяха квадрианските еретици. Тя събра смелост и тайно плъзна езика си по зъбите, докосна хладния връх на неговия език, така както богът бе направил в съня й. Пръстите й се разпериха и застинаха над сърцето му, без да съберат кураж да докоснат гърдите и да потърсят превръзката под красивата туника. Гърдите му не се повдигнаха. Тъмните му очи, чийто цвят тя вече знаеше наизуст, не се отвориха в изумление. Той остана да лежи все така неподвижно.

Тя преглътна разочарованието си, макар че й идеше да завие на глас, скри болката си и се изправи. Откри изгубения си някъде глас.

— Сам видя. Не се получи. — „Глупава надежда и глупав провал“.

— Уф — изпухтя Горам. Очите му се бяха присвили и я пробождаха като ножове. Той също изглеждаше разочарован, но не и отчаян. — Трябва да е нещо друго.

„Пусни ме да се махна оттук. Всичко това ми причинява твърде много болка“.

Лис, която наблюдаваше сценката отстрани, хвърли на Иста поглед, изпълнен с мълчаливо извинение. Една лекция върху задължението на камериерката да пази господарката си от нахалните, простоватите и странните хора, изглежда, беше на дневен ред, по-късно.

— Но вие наистина сте онази, за която говори непрекъснато — повтори Горам настоятелно. Изглежда, си възвръщаше смелостта. Или пък безполезността на целувката й бе намалила страхопочитанието, което му вдъхваше. В края на краищата тя беше само вдовстваща царина, чието могъщество се бе оказало недостатъчно, за да вдъхне живот на този почти мъртъв човек. — Невисока, косата на буйни къдри до кръста, сиви очи, лицето застинало… сериозна, така ви нарече, сериозна. — Огледа я от главата до петите и кимна отсечено, сякаш задоволен от сериозността й. — Съвсем същата.

— Кой ме е нарекъл… кой ме е описал по този начин? — настоя нетърпеливо и с раздразнение Иста.

Горам кимна към леглото.

— Той.

— Кога? — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала. Лис подскочи стреснато.

Горам разпери ръце.

— Когато е буден.

— Той буди ли се? Аз мислех… от думите на лейди Катилара излизаше, че… че въобще не е идвал в съзнание, след като са го ранили.

— Ъх, лейди Кати — каза Горам и подсмръкна. Иста не разбра дали това е някакъв коментар, или просто му е запушен носът. — Той не остава буден, разбирате ли. Свестява се почти всеки ден за кратко, около обяд. Опитваме се да му дадем колкото се може повече храна, докато може да преглъща, без да се дави. Не му стига обаче. Линее, сама виждате. Лейди Кати се сети да му наливаме козе мляко в гърлото през кухо перо и това помага малко, но не достатъчно. Много отслабна. Силите му се топят с всеки ден.

— С ума си ли е, когато е буден?

Горам сви рамене.

— Ами…

Това едва ли можеше да мине за окуражителен отговор. Но щом все пак се будеше, защо не се бе събудил сега, от целувката й, или по което и да било друго време? Защо точно по времето, когато брат му лежеше в шатрата си, потънал в безжизнен сън… умът й се дръпна от тази мисъл като опарен.

Горам добави:

— Понякога говори странни неща. Някои хора биха казали, че бълнува.

Лис се обади:

— Нещо противоестествено ли е, как мислите? Рокнарийска магия някаква?

Иста потръпна. „Аз не бих попитала за това. Не бих намекнала дори. Не искам да имам нищо общо с противоестественото“.

— Магьосничеството е незаконно в княжествата и на Архипелага. — И то не само по теологически причини; в самия Шалион също не го гледаха с добро око. И все пак, ако беше налице възможност — както и достатъчно силно отчаяние, престъпна склонност или високомерие, — някой отклонил се демон би могъл да изкуши и квадрианец не по-малко от квинтарианец. Дори повече, защото един обладан от демон квадрианец рискуваше обвинение в еретизъм, ако потърсеше помощ от своя храм.

Горам пак вдигна рамене.

— Лейди Кати мисли, че е от отровата по онзи рокнарийски кинжал, защото раната не ще да заздравее. Тровил съм плъхове в конюшнята, ама такова нещо не съм виждал.

Лис свъси вежди, вперила поглед в неподвижния мъж на леглото.

— Отдавна ли му служиш?

— Три години вече.

— Като коняр?

— Коняр, помощник, пратеник, слуга, всичко. Сега съм му болногледач. Другите много ги е страх. Не смеят да го докоснат. Само аз се справям както трябва.

Тя килна глава настрани. Озадаченото й изражение не изчезна.

— Защо косата му е сплетена по рокнарийската мода? Макар че му отива, ако трябва да съм честна.

— Той ходи там. Ходеше. Като шпионин на марша. Биваше го, знае и езика — баба му по баща била рокнарийка, нищо, че се научила да прави петорния знак, тъй ми каза веднъж.

Отвън се чуха стъпки и той вдигна уплашено глава. Вратата се отвори. Гласът на лейди Катилара прозвуча остро:

— Горам, какви ги вършиш? Чух гласове… О, моля да ме извините, царина.

Иста се обърна и скръсти ръце. Лейди Катилара направи реверанс и хвърли сърдит поглед на коняря. Беше си вързала престилка над изисканата рокля и по петите й вървеше слугиня, като носеше стомна. Очите й се разшириха леко, когато се плъзнаха по официалното облекло на болника, и тя издиша вбесено през ноздри.

Горам се изгърби, сведе поглед и потърси спасение в нов изблик на неразбираемото си бръщолевене.

Иста се трогна от вида му на бито куче и се опита да го спаси от неприятностите.

— Трябва да простиш на Горам — рече тя. — Попитах го дали мога да видя лорд Илвин, защото… — Да, защо? Да види дали прилича на брат си? Не, неубедително. „Да видя дали прилича на мъжа от сънищата ми?“ Още по-зле. — Разбрах, че лорд Арис е силно разтревожен за състоянието му. Реших да пиша на една изключително веща лечителка, която познавам във Валенда, просветена Товиа, с надеждата, че може би тя ще даде някакъв съвет. Така че трябваше да видя болния и да опиша съвсем точно симптомите му в писмото си. Тя много държи на прецизността.

— Това е изключително мило от ваша страна, царина, да ни предложите помощта на личната си лечителка — каза лейди Катилара, трогната поне на вид. — Съпругът ми наистина скърби силно заради трагедията, сполетяла брат му. Ако се окаже, че опитните лечители, които сме пратили да доведат, не са в състояние да пропътуват голямото разстояние — повечето са на преклонна възраст, — бихме били изключително благодарни за предложената от вас помощ. — Хвърли колеблив поглед към слугинята със стомната. — Дали тя ще иска да знае как го храним с козето мляко? Боя се, че процедурата не е много приятна за гледане. Понякога се дави.

Последиците от което, макар и неназовани, бяха ясни, зловещи и отблъскващи. Като се имаше предвид трудът, който си бе дал Горам да нагласи господаря си в най-добра светлина, на Иста не й даваше сърце да гледа как лишават това дълго тяло от красивото му облекло и го подлагат на унизителни процедури, пък били те и крайно необходими за оцеляването му.

— Предполагам, че просветена Товиа е добре запозната с всички прийоми на болногледачеството. Мисля, че не се налага да я уведомявам за това.

Лейди Катилара изглеждаше облекчена. След като даде знак на Горам и слугинята да продължат, тя изведе Иста и Лис от стаята и тръгна с тях към покоите на царината. Здрачаваше се. Дворът бе потънал в сянка, макар най-високите облаци да грееха прасковени на фона на тъмнеещото синьо.

— Горам е изключително предан на господаря си — извинително каза маршезата, — но се боя, че иначе е доста простоват. Макар че досега се справя най-добре от всички хора на лорд Илвин, които се опитаха да се грижат за него. Те, изглежда, направо се ужасяват, така ми се струва. Животът на Горам не е бил лесен, преди да дойде тук, а и той не е гнуслив. Не бих могла да се грижа добре за Илвин без помощта му.

Езикът на Горам може и да бе неумел, но това не важеше за ръцете му, помисли си Иста, нищо че на външен вид бе самото олицетворение на глуповат болногледач.

— Той, изглежда, много държи на лорд Илвин. Такава преданост рядко се среща.

— Не е чудно. Ако не се лъжа, като по-млад той е бил офицерски слуга и рокнарийците са го взели в плен при една от злополучните кампании на царин Орико, след което са го продали в робство на квадрианците. Във всеки случай Илвин го е спасил — при едно от пътуванията си до Джокона, мисля. Не знам дали Илвин просто го е купил, или нещо друго, макар че, изглежда, е имало някакви неприятни усложнения във връзка с това. Оттогава Горам не се е отделял от Илвин. Може би защото е твърде стар, за да си потърси късмета другаде. — Погледът на Катилара се изостри. — Какви глупости ви наговори?

Лис отвори уста и Иста я ощипа скришом по ръката, преди да е успяла да отговори. Направи го самата тя:

— Боя се, че не се изразява много ясно. Надявах се, че отдавна служи в замъка и ще ми разкаже за младостта на двамата братя, но случаят не е такъв, както се оказа.

Катилара се усмихна с разбиране.

— Когато лорд ди Лютез е бил още жив и млад, имате предвид? Боя се, че канцлерът — всъщност бил ли е вече канцлер на царин Иас по онова време, или само издигащ се по стълбицата царедворец? Та боя се, че не е идвал често в Порифорс.

— Това вече го обяснихте — хладно рече Иста. Позволи на Катилара да ги въведе в стаите им и да изтича обратно, за да провери как вървят оздравителните процедури.

Или каквото там правеше в услуга на Илвин. Иста се зачуди дали козето мляко не е подправено и с нещо друго освен с мед и какви ли странни подправки са прибавени към храната, която нещастникът поглъщаше веднъж на ден. След което бръщолевеше несвързано, а после проспиваше цяло денонощие, неспособен да се събуди.

Изкусително рационално обяснение беше това. Не единична доза отрова от рокнарийски кинжал, а продължително въздействие, чийто източник е много по-близо? Това доста добре би обяснило видимите симптоми. Съжали, че си го е помислила. „По-поносимо е от сънищата за бял огън обаче“.

— Защо ме ощипахте? — попита Лис, когато вратата се затвори.

— За да не кажеш нещо.

— Е, за това и аз се сетих. Но защо?

— Маршезата не остана много доволна от самоволните действия на коняря. Исках да му спестя наказанието или поне острите думи.

— О. — Лис се намръщи, размишляваше над казаното. — Съжалявам, че му позволих да ви занимава с това. Стори ми се безопасен, когато разговаряхме в конюшните. Хареса ми как се погрижи за коня ми. Не съм си и представяла, че може да ви помоли за нещо толкова глупаво. — След миг добави: — Беше много мило от ваша страна, че не му се подиграхте и не отхвърлихте молбата му с презрение.

„Любезността няма нищо общо с това“.

— Определено се беше постарал много, за да направи предложението си възможно най-привлекателно.

При хапливия тон на Иста веселото пламъче се върна в очите на Лис.

— Спор няма. И все пак… това го направи някак още по-тъжно.

На Иста не й оставаше друго, освен да кимне в знак на съгласие.

 

 

Иста с облекчение се върна към простичката, лишена от излишна помпозност помощ на Лис в подготовката за лягане. Момичето й пожела бодро лека нощ и отиде да си легне в предната стая, където да й е подръка, ако има нужда от нещо. По молба на господарката си остави свещта да гори. Иста се облегна на възглавниците и се замисли за откритията, които беше донесъл изминалият ден.

Пръстите й барабаняха по завивката. Чувстваше се толкова неспокойна, колкото когато бе обикаляла безспир бойниците на замъка във Валенда, докато краката й не се покриеха с мехури, подметките на пантофките й не се отлепяха и придворните й дами не се примолеха да ги пощади. Онова обаче бе опиат за мисълта, а не стимул.

Колкото и случайна да изглеждаше поредицата събития, довела я в Порифорс, Копелето бе казало, че не се е озовала тук случайно. Боговете са пестеливи, беше й казал веднъж лорд ди Казарил, и се възползвали от всички възможности, където и както им се представят. Не се беше престорил, че това е добродетел — самият той бе оглозган от боговете. Иста се усмихна мрачно в съгласие.

Как въобще отговаряха те на молитвите? Защото молитвите са безбройни, а чудесата — редки. Боговете, изглежда, възлагаха работата си другиму. Защото колкото и всемогъщ да е един бог, всеки път той разполагаше само с размера на една душа, през която да се протегне към света на материята — бил той размер колкото врата, прозорец, пукнатина, цепнатина, дупчица…

Демоните, макар на теория многобройни, не притежаваха и в най-малка степен безкрайната дълбина на онези Очи, но и те изглеждаха ограничени по същия начин. Само дето те можеха да прояждат краищата на своите живи отверстия към света на материята и така с времето да ги разширяват.

Така че кого трябваше да порицае тя, задето е измолил идването й тук? Или може би не се е молил точно за нея, а просто за помощ, и нейното участие в цялата история беше просто гадна шега от страна на Копелето. Беше извадила лорд Илвин от списъка на потенциалните виновници заради безсъзнателното му състояние, но ако Горам казваше истината, той имаше периоди на… ако не на ясен ум, то поне на свяст, в края на краищата. А и самият Горам бе отправил смирена молитва към нея, ако не с думи, то с делото на ръцете си. Не биваше да забравя и онази мълчалива молитва, чийто символ бе бялата роза върху празната чиния на лорд Илвин. Болката и копнежът на лейди Катилара за детенце бяха съвсем ясни, а колкото до съпруга й… и той криеше своите тайни.

Безнадеждна глупост бе да пратиш една бивша умопомрачена на средна възраст по пътищата на Шалион и да я доведеш тук — за какво? Провалила се светица, провалила се магьосница, провалила се царина, съпруга, майка, дъщеря, провалила се… е, любовница едва ли, защото така и не се беше изпробвала в тази роля. Това не се броеше дори за провал в нейната йерархия на скръбта. Отначало, когато бе научила за връзката на лорд Арис с ди Лютез, беше решила, че това е възмездието, пратено й от боговете за онова старо, изстинало убийство, за греха, който бе изповядала пред ди Кабон в Касилхас. Побояла се бе, че са решили повторно да я натикат в месомелачката на онази мухлясала вина. „Донесете вода на давещата се!“

Но сега… по всичко личеше, че е станала за смях в самосъжалението си. Не тя, а друг бе в центъра на божественото внимание. Устните й потрепнаха от горчив смях. А тя, тя беше просто… какво? Изкушена да се набърка?

Изкушена — със сигурност. Копелето определено беше подготвил почвата с неприличната си целувка. Нахалният му език бе пратил съобщение със сложен и незнаен шифър, но тази му част тя бе приела ясно, с тяло и ум.

Какъв смисъл имаше да събужда тези заспали апетити тук и сега? А и въобще? В малката, незначителна Валенда така и не й бяха поднесли блюда, които да предизвикат слюноотделянето й, дори ако проклятието не я беше парализирало и от кръста надолу така, както и нагоре. Едва ли можеше да й се вмени вина, че е предала женската си природа и не се е влюбила там. Опита се да си представи ди Ферей или някой друг от господата в обкръжението на провинкарата като обект на желание и изсумтя. „Толкова по-добре“. Във всеки случай една скромна дама винаги държеше очите си сведени. Това правило го беше научила още на единайсет години.

„Работа“, бе казал Копелето.

Не „помотване“.

Но каква работа? Изцеряване? Съблазнителна мисъл. Но ако бе така, то явно не с обикновена целувка можеше да се постигне. Може би просто беше пропуснала нещо при първия си опит, нещо очевидно. Или трудно доловимо. Или дълбокомислено. „Или неприлично?“ Макар че едва ли би събрала смелост да опита отново. За миг й се прииска богът да беше по-конкретен, после отхвърли това желание като зле формулирано.

Но при едно толкова катастрофално положение би ли могла дори тя да го влоши още повече? Възможно ли бе да са я пратили тук на същия принцип като младите лечители, които упражняват знанията си и изпробват нови отвари върху безнадеждните случаи? Така че да не бъдат винени за своите провали, които и без това са в повечето случаи непредотвратими? „А умиращи в Порифорс има“. Малко практика, това ли бе тукашната обвита в тайнственост домашна трагедия? Двама братя, ялова съпруга, един замък… може пък да й беше по силите. Не беше като бъдещето на едно царство или съдбините на целия свят. Не като първия път, когато боговете я бяха призовали да им служи.

„Но защо пращате мен в отговор на една молитва, когато знаете много добре, че не мога да направя нищо без вас?“

Не беше много трудно да проследи логиката на това до единственото възможно заключение.

„Освен ако не се открия за вас, вие не бихте могли да повдигнете и отронено листо. Освен ако не се влеете в мен, не бих могла да направя… какво?“

Дали тайната порта, през която щурмуваш обсадилия те враг, е изход или бариера не зависи от материала на направата й, а от това къде е разположена. Свободната воля на вратата, в техния случай. Всички врати се отварят и в двете посоки. Не би могла да открехне себе си и да надзърне навън и в същото време да се надява, че ще удържи крепостта.

„Но не виждам какво…“

Зае се да кълне методично боговете, в цели пет куплета, ожесточена пародия на старата вечерна молитва, която знаеше от детството си, и затисна главата си с възглавницата. „Това не е предизвикателство. Това е шикалкавене“.

 

 

И да се беше намесил някой бог в сънищата й, Иста не го помнеше, когато очите й се отвориха посред нощ. Но независимо от фантасмагориите, които измъчваха мислите й, тялото й си имаше своите обикновени нужди, сред които пълния мехур. Въздъхна, измъкна се от леглото и отиде при прозореца да отвори тежкия дървен капак, за да пусне малко светлина в стаята. Изглежда, наближаваше полунощ, ако се съдеше по безформеното сребристо сияние на луната. Пълнолунието отдавна бе отминало, но въпреки това хладната нощ изглеждаше ясна. Тя бръкна под леглото да извади нощното гърне.

След като приключи, пусна капака му, който се затвори с дрънчене, намръщи се на неочаквано силния в плътната тишина звук и сбута гърнето обратно под леглото. Върна се при прозореца с намерението да залости капака.

Тих звук от нечии пантофки прозвуча в двора отдолу, после пантофките изтопуркаха бързешком по стълбите. Иста затаи дъх и надзърна през металните спирали на решетката. Пак беше Кати, цялата в мека, лъщяща коприна, обливаща тялото й като вода под лунния светлик. Как не настиваше това проклето момиче?

Маршезата отвори тихо вратата на лорд Илвин и се вмъкна в стаята му.

Иста стоеше неподвижно на прозореца, взираше се в мрака и стискаше до болка студеното ковано желязо.

„Добре. Печелиш. Повече не мога да търпя“.

Като скърцаше със зъби, Иста разрови дрехите си, които висяха на редичката забити в стената закачалки, смъкна черната копринена роба и я нахлузи върху светлата си нощница. Не искаше да събуди Лис, като се спъне в тъмната предна стая на път към вратата. Отваряше ли се въобще прозорецът? Съмняваше се, че ще успее да измъкне от каменния жлеб желязната пръчка, застопоряваща решетката, но за нейна изненада тя поддаде шумно още при първото дръпване. Решетката се отваряше навън. Иста седна на перваза и преметна краката си навън.

Босите й стъпала вдигаха по-малко шум по дъските на галерията от пантофките на Кати. Откъм тъмната стая в отсрещния край не бе припламнал оранжевият светлик на свещи и Иста не се изненада, когато видя, че капаците на Илвиновия прозорец също са отворени да пропуснат лунната светлина. Но от нейната позиция, в крайчеца на сложно преплетените метални пръчки, които охраняваха отвора, Кати се виждаше само като тъмен движещ се силует сред по-тъмни сенки… прошумоляване, шумно поет дъх, изскърцването на някоя дъска, по-тихо от цвъртене на мишка.

Онова място върху челото на Иста болеше като от изгорено.

„Нищо не виждам. Искам да видя“.

Откъм стаята долетя шумолене на плат.

Иста преглътна — или по-скоро се опита да преглътне. И се помоли, по своя си начин — превърна гнева си в молитва, така както други твърдят, че превръщат в молитва песента си или труда на ръцете си. Стига да идвал от сърцето, обещаваха свещените, боговете щели да я чуят. Сърцето на Иста преливаше от гняв.

„Не вярвах на зрението си, и вътрешното, и външното. Не съм дете, нито девица, нито скромна съпруга, която се бои да не обиди някого. Никой няма власт над очите ми сега, никой освен мен. Ако досега не съм набрала куража да понеса всяка гледка на света, добра или зла, красива или грозна, то кога ще го набера? Много е късно за невинност. Единствената ми надежда е много по-болезненото утешение на мъдростта. Която израства само от знанието.

Дайте ми истинските ми очи. Искам да видя. Трябва да знам.

Господарю Копеле. Прокълнато да е името Ти.

Отвори очите ми“.

Болката на челото й избухна, после се отми.

Първо видя два стари призрака, които се мотаеха из въздуха — не любопитно, защото толкова избледнели и изстинали духове като тях не можеха да удържат плътно чувство като любопитството, а привлечени като молци от пламък. После видя ръката на Кати, помитаща раздразнено въздуха да ги прогони, така както човек прогонва нахални мухи.

„Тя също ги вижда“.

Иста остави значението на този факт за по-късно, защото зрението й започна да се изпълва с онзи млечен огън, който помнеше от съня си. Илвин бе източникът му, припламващо сияние по цялата дължина на тялото му, като разляно олио, запалено с недогоряла главня. Кати бе много по-тъмна, по-солидна, но постепенно очертанията на лицето й, на тялото и ръцете й придобиха материална форма. Стоеше от другата страна на леглото и въжето от бял огън се нижеше през бясно мърдащите й пръсти. Иста завъртя лекичко глава, колкото да го проследи — през вратата, през двора. Без съмнение подобното на бавна вълна движение бе насочено навън, а не навътре, към безжизнената фигура в леглото.

Илвин отново бе облечен с практичната роба от небоядисан лен, макар косата му още да бе сплетена грижливо. Кати се наведе, развърза с едно движение колана и отметна двете половини на предницата, от раменете до глезените. Мъжът бе гол отдолу, с изключение на превръзката около гърдите под сърцето, скрития кладенец, откъдето бликаше белият огън.

Лицето на Кати беше неподвижно, хладно, почти без изражение. Тя посегна да докосне превръзката. Бялата светлина се уви като непредена вълна около тъмните й пръсти.

Едно нещо Иста знаеше със сигурност — Катилара не беше порта на никой бог. Божествената светлина, във всичките й отсенки, вътрешното зрение не можеше да сбърка. А Иста знаеше само за един друг източник на подобно магьосничество.

„Така, къде обаче е демонът?“ Досега Иста не бе усещала зловещото му присъствие — раздразнението беше основното чувство, което я изпълваше в компанията на Катилара. Достатъчно силно ли бе то, за да маскира по-основателното безпокойство? Не съвсем, прецени Иста — дори да бе сбъркала упоритото, неясно напрежение около маршезата с най-обикновена завист от своя страна. „Само отчасти съм го сбъркала“, поправи се мрачно тя, решила да бъде честна със себе си докрай. После мобилизира вътрешното си зрение, разшири го, за да поеме цялата жива светлина, която се плискаше на унили, хаотични вълни из стаята.

Не беше светлина — беше мрак, сенки. Току под гръдната кост на Катилара — стегнат тъмновиолетов възел, вгледан навътре в себе си. Крие ли се? Ако бе така, то без успех, като котка в торба, която е забравила да прибере и опашката си.

Но кой беше обладаващият и кой обладаният? Терминът „магьосник“ се използваше да обозначи, доста неясно, и двете духовни състояния — колкото и да твърдяха свещените, че двете са ясно различими теологически, почти не съществуваше практически метод, чрез който да ги различи външният наблюдател.

„Аз обаче, изглежда, мога да преценя. Но пък аз гледам от другата страна“. Катилара бе яхнала демона, а не обратното. Нейната воля бе по-силната, нейната душа обитаваше красивото тяло. Засега.

Катилара прокара пръст по тялото на лорд Илвин, от ямката на гърлото до пъпа и нататък. Пламъкът в дирята му набра сила, отклони се надолу, сякаш потичайки по ново русло.

Тя се отпусна на леглото, наведе се над Илвин и почна методично да гали тялото му, от раменете надолу, от глезените нагоре, съсредоточаваше извора на светлината на ново място, над слабините му. Милувките й станаха по-обстойни. Сивкавите клепачи не трепнаха и за миг, но други части от тялото на Илвин започнаха да реагират на това фокусирано внимание. Поне на едно ниво той беше жив, ако не на съзнателното, то на плътското. Очевидно.

„Да не би да са любовници или какво?“ Иста свъси вежди. Въпреки неоспоримото умение, това бе най-лишеното от любов докосване, което бе виждала някога. Целта му бе да стимулира, не да даде, нито да получи удовлетворение. Ако нейните ръце имаха привилегията да се плъзгат по тази бледа като слонова кост кожа над изящните мускули и по по-тъмната кадифена плът на най-чувствителното място, нямаше да са груби, резки, настръхнали от напрежение. Нейните длани щяха да са отворени, щяха да пият от насладата. Тоест… ако въобще някога събереше смелостта да докосне някого. Страстта тук бе гняв, а не сласт. „Господарю Копеле, Твоите благословии се пилеят напразно в това легло“.

Кати шептеше:

— Да. Точно така. Хайде. — Пръстите й работеха делово. — Не е честно. Не е честно. Твоето семе е гъсто, а това на господаря ми е станало на вода. За какво ти е на теб? На теб нищо не ти трябва. — Ръцете й се забавиха. Очите й проблеснаха и гласът й се сниши още повече. — Можем да яхнем него, знаеш. Никой няма да разбере. Важното е да зачена. Детето пак ще е поне наполовина на Арис. Направи го сега, докато още има време. — Беше ли потрепнал онзи тъмен възел под гръдната й кост?

Кратко мълчание, после гласът й изсъска:

— Искам само най-доброто! И без това никога не ме е харесвал. Всичките му глупави шеги, които не можех да разбера. За мен няма друг мъж освен Арис. Никога няма да има друг мъж за мен освен Арис. Сега и завинаги.

Възелът сякаш отново се сви навътре. „Да“, обърна се мислено Иста към него. „Ти не си бременността, към която тя се стреми, това ти го гарантирам“.

Ръцете на Катилара се отвориха и застинаха като рамка около напрегнатата до болка плът и нишката бял огън, извираща от върха й.

— Така. Това би трябвало да свърши работа за доста време. — Смъкна се от леглото, което изскърца, и заметна предниците на робата на Илвин. Вдигна много внимателно чаршафа и зави с него гърдите му. Ръката й се плъзна току над бялата линия, без да я докосва, докато се изнизваше покрай долния край на леглото. Иста бързо клекна и скри лицето и косата си под широкия черен ръкав. Вратата се отвори и затвори с леко изскърцване, изтрака мандало. Бързи стъпки, на пръсти, към стълбата.

Иста надникна над парапета. Кати изприпка по плочите долу, коприните се вееха след нея, докато тичаше към линията светлина. Светлина, която не хвърляше нито сянка, нито отражение. После и двете, Кати и светлината, изчезнаха под аркадата.

„Що за магьосничество е това, Катилара?“ Иста поклати озадачено глава.

„Ще нахраня тогава зажаднелите си очи. Може би когато се напият достатъчно, ще ме научат на… нещо.

А ако не, пак ще съм си откраднала троха“.

Пантите бяха добре смазани и тежката резбована врата се отвори лесно. От прага се чуваше тихо похъркване откъм съседната стая, от другата страна на вътрешна врата. Горам или някой друг от прислугата, който спи наблизо, в случай че се случи чудо и Илвин се събуди. Като внимаваше да не докосне живата линия от светлина, Иста се промъкна покрай раклата и бързо мина по килима до леглото. Застана от другата му страна, не тази, до която бе стояла Кати. Смъкна предпазливо чаршафа, разтвори робата, както бе направила Кати, и огледа болния.

Като игнорира за миг очевидното, тя се опита да вникне в неспокойната светлина, да разчете някакъв модел или послание в нея. Най-яркият светлик се бе събрал над слабините му, временно, но възелчета светлина трептяха над пъпа, устните, челото и сърцето. При устните и челото светлината беше най-слаба. Иста бе сигурна, че сега Илвин е по-слаб, отколкото го бе видяла в първия си сън, бузите му бяха по-хлътнали, ребрата… тогава не бе видяла ребрата му, но сега определено можеше да ги преброи. Очертанията на тазовите кости изпъкваха под кожата. Тя плъзна пръст по тях и спря.

Той помръдна, едва доловимо — слаби, но явни страстни потрепвания… или ехото от подобни движения може би, пробягали през трептящата бяла линия като вълна, която се връща от далечен бряг? Изнизаха се минути, в които Иста можеше да преброи туптенията на сърцето си. Можеше да преброи неговите. Забързаха се. За пръв път устните му помръднаха, но от тях излезе само тих стон.

Внезапно напрежение в мускулите, силно потрепване, ярък изблик светлина и после всичко свърши. Студеният огън се ливна хаотично над тялото му, после намери стария си център над превръзката точно под сърцето и запулсира по познатия й вече начин. Изпомпвайки… какво?

Плътта му придоби стария си, смущаващо мъртвешки вид.

— Такаа — прошепна Иста. — И това ако не е… интересно.

Мъдростта и дори знанието все още й бягаха. Е, някои аспекти на току-що видяното бяха повече от ясни. Други… не бяха.

Тя загърна внимателно предниците на робата му, завърза колана. Зави го с чаршафа като преди. Огледа трептящата линия светлина. Спомни си как я беше сънувала.

„Смея ли?“

Определено нямаше да постигне нищо с гледане. Вдигна ръка над линията. Спря.

„Горам, на теб трябва да благодаря за това“.

Приседна на леглото и се наведе. Допря устни до устните на Илвин, после задълбочи целувката. Затвори ръка.

Светлината изригна.

Очите му се отвориха; той пое в гърдите си дъха й. Иста се подпря на една ръка до главата му и се взря надолу в очите, тъмни, каквито ги помнеше от виденията си. Ръката му се раздвижи, плъзна се към тила й и се зарови в косата й.

— О. Това вече е по-приятен сън. — Глас здрачен като стар мед, мек акцент с нотки на севернорокнарийски — много по-богат, отколкото го беше запомнила от съня. На свой ред той я целуна, предпазливо в началото, сетне по-уверено — не толкова повярвал, колкото замаяно отхвърлил нуждата да повярва.

Тя отвори ръка. Светлината се поднови, вдигна се на спирала от него и се стрелна по пътя си навън. С болезнена въздишка той пак потъна в несвяст, клепачите му не успяха да се затворят докрай. Проблясъкът под ресниците му изглеждаше още по-неестествен заради неподвижността на очите му. Тя нежно ги затвори вместо него.

Нямаше никаква представа какво е направила току-що, но светлинната линия се беше стопила по цялата си дължина, или поне докъдето Иста можеше да я види. Беше ли угаснала и в другия си край? И ако беше така… дали някой друг не беше припаднал на свой ред? Арис? В обятията на Кати?

Навремето, от незнание, трескаво нетърпение и ужас, Иста бе помогнала да се случи голямо нещастие. Нощта, когато Арвол ди Лютез беше умрял в тъмниците на Зангре, бе нажежена от магьосничество също като тази. Прорязана от немилостиви видения, също като тази.

Ала началото, дадено от Иста тогава — не беше като това…

Ужасът, който пулсираше сега в главата й, тя можеше само да издържи. „А в издръжливостта, ако и в нищо друго, вече съм станала експерт“. Нетърпението можеше да преглътне като горчива отвара, предписана от лечител. Незнанието… можеше да атакува. Като армия с развети знамена или просто като последна надежда, засега не знаеше. Но знаеше, че не е готова да преживее още една нощ като тази, без да е сигурна дали действията й ще доведат чудо, или чудовищно престъпление.

Бързо и неохотно тя стана от леглото на лорд Илвин, приглади чаршафите, уви се плътно с черната си роба и се шмугна през вратата. Изтича на пръсти по галерията, отвори решетката на прозореца си и се промуши в стаята. Върна залостващата пръчка на мястото й. Затвори и залости вътрешните капаци. Седна в леглото си и впери поглед в пролуката между крилата им.

Сякаш само след миг слабият червеникав светлик от свещ се провидя през пролуката и обути в пантофки крака изтопуркаха забързано покрай прозореца. След няколко минути се върнаха по същия път — бавно, замислено. Озадачено? Прошумоляха надолу по стълбите.

„Не ставам за тази странна задача“. Копелето дори не беше нейният бог. Нямаше никакви съмнения относно законността на раждането й, нито относно обектите на несръчните й, недорасли, безнадеждни желания. „Макар че определено съм бедствие без сезон“. Но колкото и други, по-подходящи пратеници да бяха насочили боговете, изглежда, единствено тя беше пристигнала. „Така значи“.

По един или друг начин утре тя щеше да се срещне с будния лорд Илвин. Онова, което на другите звучеше като несвързано бълнуване, можеше да се окаже ясно като божествена светлина за една луда.