Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (8)

Глава 8

— Бел, би ли слязъл от главата ми, ако обичаш? — изсумтя Майлс.

Последва кратка пауза. Накрая Бел се претърколи настрана и предпазливо клекна, присвил глава между раменете си.

— Извинявай — каза дрезгаво той. — За момент си помислих, че ще те убият в ръцете ми. Пак.

— Не се извинявай.

Майлс, с все още препускащо сърце и пресъхнала като пустиня уста, седна с мъка, притиснал гръб към значително по-ниския отпреди мраморен барабан. Разпери пръсти и ги прокара по хладния синтетичен камък на пода. Десетки дълбоки отвори бяха осеяли плочките малко отвъд тясната неравна дъга на защитеното от колоните на масата пространство. Нещо малко, ярко и метално се търкулна наблизо и Майлс протегна ръка към него, после я дръпна рязко — то беше нетърпимо горещо.

По-възрастният хермафродит, Дюбауер, също седна и вдигна ръка към лицето си, което все още кървеше. Майлс обхвана набързо с поглед ситуацията — явно никой друг не беше пострадал. Надигна се леко, измъкна кърпичката си с монограм от джоба на панталона, сгъна я и я подаде на ранения бетанец. Дюбауер преглътна, взе я и попи недълбоката рана. После се взря невярващо в собствената си кръв върху меката материя и отново притисна кърпичката към безбрадата си буза.

В известен смисъл, помисли Майлс и потрепери, това си беше направо ласкателно. Някой поне беше решил, че той е достатъчно компетентен, за да представлява заплаха. „Или пък съм попаднал на нещо. И какво ли е то, по дяволите?“

Бел сложи ръце върху остатъците от мраморния барабан, надникна предпазливо над него и бавно се изправи. Един външен в униформа на хотелския персонал заобиколи тичешком и леко приведен бившата украса в средата на помещението и попита задавено:

— Добре ли сте?

— Така мисля — каза Бел и се огледа. — Какво беше това?

— Дойде откъм балкона, сър. Човекът там го пусна през парапета и побягна. Охраната тръгна след него.

Бел не си направи труда да го поправи, че е херм, което си беше сигурен знак, че е объркан. Майлс също стана и като продължаваше да диша учестено, заобиколи импровизирания им защитен вал — натрошеното стъкло, мраморните парчета, полустопените медни слитъци и салатата от цветя хрущяха под стъпките му. Бел тръгна след него. В другия край на фоайето продълговатата, посмачкана вече кутия лежеше на тясната си страна.

— Автоматичен горещ занитвач — каза Бел. — Трябва да е отстранил… доста обезопасяващи механизми, за да го накара да направи това.

„Меко казано“ — помисли си Майлс. Но пък обясняваше лошата стрелба на нападателя им. Тези устройства бяха конструирани така, че да изстрелват нитовете си с изключителна прецизност, в границите на милиметри, а не метри отклонение. И все пак… ако неуспелият убиец беше успял да нацели главата на Майлс дори с кратък откос — той хвърли отново поглед към натрошения мрамор, — нито криосъживяването, нито някое друго медицинско постижение би го върнало в света на живите.

Богове… ами ако не беше пропуснал? Какво щеше да прави Екатерин, далеч от дома и помощта на семейството, с обезглавен съпруг преди дори да й е свършило сватбеното пътешествие, и без близък, на когото да се облегне, с изключение на неопитния Роик… „И щом стрелят по мен, каква точно опасност грози нея?“

В пристъп на закъсняла паника той удари бутона на комуникатора си.

— Роик! Роик, отговори ми!

Минаха поне три секунди на агония преди да се чуе провлаченият говор на личния му гвардеец:

— Милорд?

— Къде си… няма значение. Зарежи всичко и незабавно иди при лейди Воркосиган. Няма да се отделяш от нея. Върни я на… — Канеше се да каже „на «Керкенез»“, но спря. Щеше ли да е на сигурно място там? Кой знае колко хора вече бяха научили, че именно там могат да намерят семейство Воркосиган. Може би на борда на „Принц Ксав“, който се намираше на достатъчно разстояние от станцията… „Най-доброто от Бараяр, Бог да ни е на помощ“. — Просто стой с нея, докато не ти се обадя пак.

— Милорд, какво става?

— Някой току-що се опита да ме занити за стената. Не, не идвай тук — изпревари той възмутения грак на Роик. — Онзи избяга, пък и местната полиция вече пристигна. — Двама униформени квади с плъзгачи тъкмо влизаха във фоайето. Като следваше превъзбудените обяснения на един служител на хотела, единият се издигна плавно към балкона, а другият се приближи към групичката на Майлс. — Ще трябва да се оправя с тях. Добре съм. Недей да плашиш Екатерин. Просто не я изпускай от поглед. Край.

Вдигна очи. Дюбауер тъкмо се изправяше след оглед на една изгризана от нитове мраморна колона. Гледката явно не му беше допаднала, ако се съдеше по пребледнялото му лице. Видимо потресен, той тръгна да огледа и занитвача.

— Моля приемете извиненията ми, почитаеми херм — каза му Майлс. — Трябваше да ви предупредя никога да не заставате твърде близо до мен.

Дюбауер се втренчи в него. Устните му помръднаха в кратко озадачение, после оформиха малък кръг в смисъл на „О“.

— Вие двамата, изглежда, ми спасихте живота. Аз… боя се, че не разбрах какво става. Докато това нещо — какво е то, между другото — не ме удари.

Майлс се наведе и взе един от стотиците нитове наоколо, вече изстинал.

— Едно от тези. Спря ли кървенето?

Хермафродитът свали импровизирания тампон от бузата си.

— Да, струва ми се.

— Ето, задръжте го като сувенир — каза Майлс и му подаде лъскавото медно парче. — Разменям го за кърпичката си. — Екатерин я беше избродирала на ръка, за подарък.

— Оо… — Дюбауер сгъна кърпичката така, че кървавото петно да не се вижда. — Ценна ли е? Ще дам да я почистят и ще ви я върна.

— Не е необходимо, почитаеми херм. Ординарецът ми се грижи за тези неща.

Възрастният бетанец се смути още повече.

— О, не…

Майлс сложи край на спора, като издърпа меката кърпичка от стисналите я пръсти и я натика в джоба си. Ръката на хермафродита посегна след нея, после се отпусна. Майлс и преди беше срещал стеснителни хора, но за пръв път виждаше някой, който се извинява, задето му е текла кръв. Дюбауер, несвикнал с посегателства над личността на колонията Бета, славеща се с ниската си престъпност, беше на ръба на нервна криза.

Една квади от полицейския патрул се приближи разтревожена към тях с плъзгача си.

— Какво е станало тук, по дяволите? — настоятелно попита тя и рязко отвори едно записващо устройство.

Майлс й махна да се обърне към Бел, който се зае да опише инцидента в записвача. Бел беше спокоен, логичен и подробен, точно какъвто го помнеше Майлс от разборите след акции на Дендарии, което навярно стресна жената повече от множеството свидетели, които нетърпеливо се тълпяха да разкажат историята в по-ярки краски. За огромно облекчение на Майлс се оказа, че никой друг не е бил ударен, с изключение на няколко повърхностни драскотини от рикоширали парчета мрамор. Прицелът на нападателя може и да беше неточен, но очевидно целта му не бе масово клане.

Което беше добре за обществената сигурност на станция Граф, но, при повторно вглеждане, не толкова добре за Майлс… Децата му можеха да останат сираци още преди да са имали шанса да се родят. Наскоро си беше осъвременил завещанието, което в новия си вид беше с размера на академична дисертация с все библиографията и бележките под линия. Въпреки това внезапно му се стори, че е твърде кратко за предназначението си.

— Заподозреният външен ли беше, или квади? — нетърпеливо попита патрулиращата полицайка.

Бел поклати глава.

— Не можах да видя долната част на тялото му, тя беше под нивото на балконския парапет. Всъщност дори не съм сигурен, че беше мъж.

Един транзитно преминаващ външен и сервитьорката квади, която тъкмо му беше сервирала питието на долното ниво по време на стрелбата, в един глас заявиха, че нападателят е бил квади и е избягал с плъзгача си по един страничен коридор. Транзитният беше сигурен, че е бил мъж, но сервитьорката — след като въпросът за пола беше повдигнат — не беше толкова сигурна. Дюбауер се извини, задето изобщо дори не бил зърнал стрелеца.

Майлс побутна занитвача с крак и тихичко попита Бел:

— Колко трудно би било да се прекара подобно нещо през пунктовете за проверка?

— Никак — каза Бел. — Дори не биха го погледнали втори път.

— Местно производство? — Инструментът изглеждаше доста нов.

— Да, тази марка е от станция Убежище. Там правят добри инструменти.

— Значи точно задача за Вен. Да открие къде е било продадено и кога. И на кого.

— О, да.

На Майлс почти му се виеше свят от странната комбинация на доволство и смущение. Доволството отчасти се дължеше на високия адреналин, едно познато и опасно старо негово пристрастие, и отчасти на мисълта, че сега, когато едва не беше надупчен на решето от неизвестен квади, можеше с чиста съвест да върне ударите на Грийнлоу с нейните безмилостни атаки по повод бараярската бруталност. Квадите също бяха убийци! Просто не ги биваше толкова… После си спомни за Солиан и зачеркна последното. „Даа, и като си помислиш, че точно Грийнлоу ми уреди срещата тук.“ Виж, това беше една хубавка параноидна теория. Остави я в резерв да я обмисли при по-спокойно състояние на духа. В края на краищата поне двеста души, както квади, така и транзитно преминаващи — включително всички галактически пътници на флотилията — бяха знаели, че ще идва тук тази сутрин.

Пристигна квадиотряд за бърза медицинска помощ, а по петите му се появи и началник Вен. Шефът на службата за сигурност моментално беше засипан с развълнувани описания на зрелищното нападение върху имперския ревизор. Единствено набелязаната жертва Майлс запази спокойствие и остана да чака реда си с известно мрачно чувство на задоволство от цялата ситуация.

Задоволството като емоция обаче изцяло отсъстваше от лицето на Вен.

— Ранен ли сте, лорд ревизор Воркосиган?

— Не. — „Време е да кажа някоя добра дума — може да ни потрябва по-късно.“ — Благодарение на бързата реакция на пристанищен управител Торн. Ако не беше този забележителен човек, вие — а и Съюзът на свободните общини като цяло — щяхте да изпаднете в особено неприятно положение.

Утвърдителен хор потвърди този му възглед, а двамина от присъстващите задъхано описаха самоотвержения начин, по който Бел бил защитил високопоставения гост, като го прикрил със собственото си тяло. Погледът на Бел се кръстоса за миг с този на Майлс, макар че дали в очите му се четеше благодарност, или точно обратното, Майлс не можа да прецени. Скромните протести на пристанищния управител само затвърдиха в представите на всички очевидци картината на въпросния героизъм и Майлс с мъка потисна широката усмивка, която му напираше отвътре.

В този момент се върна един от патрулните полицаи, участвал в преследването на нападателя, плъзна се откъм балкона, спря рязко пред началник Вен и задъхано докладва:

— Изгубихме го, сър. Целият дежурен състав е под тревога, но не разполагаме с подробно физическо описание.

Трима или четирима от присъстващите се опитаха да запълнят тази празнота с живописни, но противоречащи си словесни портрети на извършителя. Докато ги слушаше, Бел се намръщи не на шега.

Майлс го сръга в ребрата.

— Е?

Бел поклати глава и отвърна също толкова тихо:

— За миг си помислих, че ми прилича на един, когото видях наскоро, но въпросната особа не беше квади, така че… не.

Майлс се замисли за собствените си бегли впечатления. Руса коса, светла кожа, понатежал торс, на неопределена възраст, вероятно от мъжки пол — на подобно описание навярно отговаряха поне няколкостотин квади на станция Граф. Всички очевидци, включително и самият Майлс, го бяха зърнали в момент на силно емоционално напрежение. Един бегъл поглед при това разстояние и тези обстоятелства… дори и Майлс едва ли би го разпознал със сигурност в група хора със сходни физически белези. За съжаление, в онзи момент нито един от транзитно преминаващите не беше правил видеоснимки на фоайето или на някой от присъстващите, които да покаже на приятелите си у дома. Сервитьорката и клиентът й дори не бяха сигурни кога точно е пристигнал онзи, макар да смятаха, че се е появил на балкона поне няколко минути преди стрелбата; горните му ръце били облегнати небрежно на парапета, сякаш чакал някой позабавил се участник в срещата долу да се качи по стълбите. „То така си е и било.“

Все още потресеният Дюбауер решително отказа помощта на медтехниците, като настоя, че и сам може да се погрижи за плитката рана от забърсалия го нит, която вече бе спряла да кърви, и продължаваше да поднася извиненията си, задето не можел да добави нищо към показанията на очевидците, след което помоли за разрешение да се върне в стаята си и да си полегне.

Бел каза на сънародника си бетанец:

— Съжалявам за всичко това. Може да ме задържат малко тук. Ако не успея да се измъкна, ще накарам началник Уотс да прати друг служител, който да ви придружи на „Идрис“, за да се погрижите за животинките си.

— Благодаря ви, пристанищен управител Торн. Това би било много удобно за мен. Ще ми се обадите в стаята, нали? Нещата наистина не търпят отлагане. — След което си тръгна по най-бързия начин.

Майлс не можеше да вини Дюбауер за бягството му, защото новинарската гилдия на квадите вече пристигаше, в лицето на двама нахъсани репортери, чиито плъзгачи грееха с цветните емблеми на журналистическата им работна група. Следваше ги боен ред от малки плъзгачи, съоръжени с видкамери, които моментално се пръснаха наоколо, ловейки различните ракурси. Контрольор Грийнлоу цъфна малко след тях и прекара решително плъзгача си през сбиращата се около Майлс тълпа. Виж, нея я охраняваха двама бодигардове квади в униформите на Съюзната милиция, със сериозни оръжия и защитни облекла. Колкото и безполезни да бяха срещу евентуални атентатори, двамата поне впечатлиха достатъчно коментиращите един през друг зяпачи и те автоматично отстъпиха назад.

— Лорд ревизор Воркосиган, ранен ли сте? — веднага попита тя.

Майлс повтори и пред нея уверенията, които беше дал на Вен. Хвърляше по едно око и на роботизираните видкамери, които веднага се плъзнаха към него да запишат думите му, при това не само за да е сигурен, че улавят по-хубавия му профил. Но нито една не изглеждаше като мини оръжейна платформа под прикритие. Погрижи се отново да изтъкне на всеослушание героизма на Бел, което се оказа много полезно, понеже веднага обърна камерите в преследване на бетанския пристанищен управител, който в момента се намираше в другия край на фоайето и даваше подробни показания за инцидента пред хората на Вен.

Грийнлоу рече вдървено:

— Лорд ревизор Воркосиган, позволете да изкажа най-дълбоките си лични извинения за този злополучен инцидент. Уверявам ви, че всички ресурси на Съюза ще бъдат насочени към залавянето на този, сигурна съм, неуравновесен индивид, който представлява опасност за всички ни.

„“Опасност за всички ни", как не!"

— Не знам какво става тук — каза Майлс, после остави гласа си леко да се вледени. — А явно и вие не знаете. Това вече не е дипломатическа партия шах. Някой, изглежда, се опитва да започне война, по дяволите. И почти успя.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Сигурна съм, че въпросният индивид е действал сам.

Майлс се намръщи замислено. „Винаги можем да обвиним някоя луда глава, вярно.“ Снижи глас:

— Защо? За отмъщение? Да не би някой от ранените при инцидента с бойния патрул на Ворпатрил да е починал внезапно миналата нощ? — Доколкото беше разбрал, всички пострадали бяха в етап на възстановяване. Трудно беше да си представи човек, че някой роднина, любим или приятел от безкраката раса би се хвърлил в кърваво отмъщение, освен в случай на смърт, и все пак…

— Не — каза Грийнлоу, с леко забавяне, докато обмисляше на свой ред тази хипотеза. За съжаление, гласът й се стегна отново. — Не. Биха ме уведомили.

Така, значи Грийнлоу също се молеше за простичко обяснение. Но поне беше достатъчно честна да не се самозаблуждава.

Личният му комуникатор изпищя със сигнала си за спешни съобщения и Майлс трескаво шляпна бутона.

— Да?

— Милорд Воркосиган? — Беше гласът на адмирал Ворпатрил, напрегнат.

Значи не беше нито Роик, нито Екатерин. Сърцето на Майлс си слезе обратно от гърлото в гърдите. Той се опита раздразнението да не прозвучи в гласа му.

— Да, адмирале?

— О, слава Богу! Получихме доклад, че сте били нападнат.

— Всичко вече приключи. Неуспешен опит. Службата за сигурност вече е тук.

Последва кратка пауза. Сетне гласът на Ворпатрил се чу отново, натежал от внушения:

— Милорд ревизор, флотата ми е в състояние на тревога първа степен и чака заповедите ви.

„Ооо, аман от простотии!“

— Благодаря ви, адмирале, но моля ви, отменете тревогата — побърза да каже той. — Наистина. Нещата са под контрол. Ще се свържа с вас след няколко минути. Не правете нищо без преките ми, лични заповеди!

— Слушам, милорд — уставно отвърна Ворпатрил, макар гласът му още да тежеше от подозрения. Майлс прекъсна връзката.

Грийнлоу го гледаше втренчено. Той й обясни:

— Аз съм Гласът на Грегор. За бараярците е все едно, или почти все едно, че вашият квади е стрелял по императора. Когато казах, че някой за малко да започне война, не се изразявах фигуративно, контрольор Грийнлоу. Ако бяхме у дома, досега това място щеше да гъмжи от най-добрите агенти на ИмпСи.

Тя се навъси още повече.

— А как би се реагирало при нападение над обикновен бараярски поданик? По-небрежно, ако смея да предположа?

— Не по-небрежно, а на по-ниско организационно ниво. Би било в юрисдикцията на съответната окръжна гвардия.

— Значи на Бараяр видът правораздаване, което получава човек, зависи от това кой е той? Интересно. Без съжаление ви информирам, лорд Воркосиган, че на станция Граф към вас ще се отнесат като към всяка друга жертва на нападение — нито по-добре, нито по-зле. Може и да е странно, но от това няма да загубите.

— Колко здравословно, благодаря — сухо рече Майлс. — И докато вие сте заета да демонстрирате колко малко ви впечатляват имперските ми правомощия, един опасен убиец се разхожда на свобода. Как ли ще се отрази на милата, радееща за равнопоставеност станция Граф, ако следващия път той си избере един не толкова индивидуален метод да се отърве от мен, като голяма бомба, например? Повярвайте ми — дори на Бараяр всички умираме. Дали да не продължим тази дискусия насаме? — Видкамерите, явно приключили с Бел, се връщаха при тях.

Главата му се завъртя рязко, защото чу, че го викат. Освен видкамерите към него се беше устремила и Екатерин, с Роик, който подтичваше тежко на крачка зад нея. Никол и Гранат Пет ги следваха на плъзгачи. С бледо лице и разширени очи, Екатерин прекоси фоайето, грабна ръцете му и, видяла кривата му усмивка, го притисна трескаво към гърдите си. С пълно съзнание за видкамерите, кръжащи наоколо, той също я прегърна, така че нито един жив журналист, без значение с колко крака и ръце е, да не сложи друга снимка в центъра на първа страница. Уловен миг на човешкия аспект на нещата, ура.

Роик рече извинително:

— Опитах се да я спра, милорд, ама тя настоя да дойде тук.

— Няма нищо — глухо каза Майлс.

Екатерин прошепна нещастно в ухото му:

— Мислех, че тук не ни грози опасност. Чувствах се на сигурно място. Квадите ми се струваха толкова миролюбиви…

— Повечето от тях несъмнено са такива — каза Майлс. Пусна я неохотно и задържа само едната й ръка в своята. Отстъпиха крачка назад и се спогледаха тревожно.

В другия край на фоайето Никол се плъзна към Бел с почти идентично изражение на това на Екатерина и видкамерите поеха вкупом след нея.

Майлс тихичко попита Роик:

— Докъде стигна със Солиан?

— Почти доникъде, милорд. Реших да започна от „Идрис“ и без проблеми получих всички кодове за достъп от Брюн и Молино, но квадите така и не ми разрешиха да се кача на борда. Тъкмо щях да ви се обаждам.

Майлс за миг се ухили.

— На бас, че сега ще успея да ти уредя разрешение.

Грийнлоу се появи отново и покани бараярците в съвещателната зала на хотелската управа, набързо разчистена за новата си роля на временно убежище.

Майлс притисна ръката на Екатерин между лакътя и тялото си и я поведе след останалите. Един репортер се понесе устремено към тях, но Майлс поклати със съжаление глава и един от милиционерите на Грийнлоу безапелационно му даде знак да се отстрани от пътя им. При което журналистът си намери нова жертва в лицето на Гранат Пет. С типичния за артистите рефлекс, тя го посрещна с ослепителна усмивка.

— Добре ли прекара сутринта? — бодро попита Майлс Екатерин, докато подбираха пътя си през отломките по пода.

Тя го изгледа с весело пламъче в очите.

— Да, много приятно. Градините на квадите са невероятни. — Веселието й обаче пресъхна, докато оглеждаше бойното поле наоколо. — А ти?

— Задоволително. Е, нямаше да е така, ако не бяхме залегнали навреме. Но ако не успея да измисля как да използвам случилото се в наша полза, значи трябва да върна ревизорската си верига. — И прикри лукавата си усмивка, вперил замислен поглед в гърба на Грийнлоу.

— Какви неща научава само човек по време на сватбеното си пътешествие! Сега вече знам как да слагам край на мрачните ти настроения. Просто ще трябва да наемам някой да стреля по теб.

— Направо ме изстрелва в облаците — съгласи се той. — Още преди години си дадох сметка, че съм пристрастен към адреналина. Също така си дадох сметка, че след време ще стане токсично, ако не намаля дозите.

— И с право. — Лекото притреперване на ръката й в свивката на лакътя му започваше да отслабва, а силата, с която се бе вкопчила в бицепса му, вече не спираше напълно кръвообращението на ръката му. Лицето й си беше върнало обичайното измамно ведро изражение.

Грийнлоу ги преведе през коридор със служебни офиси зад рецепцията към една претъпкана стая. Малката видеомаса в центъра беше разчистена от чашите от кафе, меките празни мехури за напитки и листовете тънка хартия — те бяха струпани върху плота на един бюфет до стената. Майлс помогна на Екатерин да седне на един от столовете и се настани на съседния. Грийнлоу паркира плъзгача си на височината на столовете от другата страна на масата. Роик и един от милиционерите квади проведоха кратко надбягване за позицията до вратата, стигнаха едновременно и се заеха да се мръщят един на друг. Майлс си напомни, че трябва да е възмутен, а не в състояние на екстаз.

— И така. — Пусна една съвсем доловима нотка на сарказъм да пропълзи в гласа му. — Това беше забележителна добавка към ораторските ми ангажименти за този предобед.

— Лорд ревизор, имате моите извинения за… — започна Грийнлоу.

— Извиненията ви вече ги приех, мадам контрольор, но с радост бих ги разменил срещу съдействието ви. Ако приемем, че именно вие не стоите зад този инцидент — той изпревари възмутеното й пелтечене, като продължи гладко — а и не виждам защо бихте имали нещо общо, въпреки обстоятелствата, които навеждат именно в тази посока на мисли. Произволното насилие не ми изглежда типично за обичайния стил на квадите.

— И определено не е!

— Е, щом не е произволно, значи трябва да е предизвикано. Основната загадка в цялата тази бъркотия си остава недоразследваното изчезване на лейтенант Солиан.

— Не е недоразследвано…

— Не съм съгласен. Можело е — трябвало е! — случаят да бъде разрешен преди дни, само дето във вашите служби дясната ръка не знае какво прави лявата. И ако преследването на моя неизвестен нападател квади е задача на Съюза — той млъкна, вдигнал вежди, на което тя кимна мрачно, — то разследването по случая на Солиан си е изцяло мое. Само тази нишка имам и възнамерявам да я проследя до края. И ако двете разследвания не се пресекат някъде по средата, ще си изям ревизорския печат.

Тя примигна, явно изненадана от този обрат в разговора.

— Възможно е…

— Добре. В такъв случай искам пълен и неограничен достъп за мен, за помощника ми, гвардеец Роик, и за всеки друг, когото реша да упълномощя, до всички сектори и документи, имащи пряка или косвена връзка с разследване, като се започне с „Идрис“ — и се започне незабавно!

— Не можем да даваме на външни хора разрешение да се мотаят на воля из секретните зони на станцията, които…

— Мадам контрольор. Задачата ви тук е да пазите и защитавате интересите на Съюза, така както моята е да пазя и защитавам интересите на Бараяр. Но ако в цялата тази каша има и едно нещо, което да е от полза било за Квадикосмоса, било за Империята, то определено убягва от моето внимание. А от вашето?

— Да, но…

— В такъв случай ще се съгласите, че колкото по-скоро стигнем до сърцевината на проблема, толкова по-добре.

Тя преплете пръстите на горните си ръце и го изгледа с присвити очи. Преди обаче да е дала ход на по-нататъшните си възражения, в стаята влезе Бел, явно най-после отскубнал се от Вен и медиите. Никол го последва с плъзгача си.

Грийнлоу веднага се възползва от единствената червена точка за квадите в тазсутрешния хаос.

— Пристанищен управител Торн. Добре дошли. Разбрах, че Съюзът ви е задължен за куража и бързата реакция.

Бел хвърли поглед към Майлс — леко суховат, както му се стори — и я удостои със скромен полувоенен поздрав.

— Просто си вършех работата, мадам.

Имаше време, когато подобно изявление не би било нищо повече от излагане на факт, не се въздържа да си отбележи наум Майлс.

Грийнлоу поклати глава.

— Надявам се, не на станция Граф, пристанищен управител Торн!

— Е, аз определено съм благодарна на пристанищен управител Торн! — топло вметна Екатерин.

Ръката на Никол се плъзна под тази на Бел и тя му метна изпод черните си мигли един поглед, за какъвто всеки войник с кръв в жилите и независимо от пола си охотно би заменил медали, почетни ленти от кампании и бойни награди, а отегчителните речи на висшето командване би изхвърлил и гратис. Бел като че ли се примири малко с ролята си на герой на деня.

— Вярно — съгласи се Майлс. — Да кажа, че съм доволен от работата на пристанищния управител като офицер за свръзка, би означавало да омаловажа постиженията му. Бих го приел като лична услуга, ако му позволите да продължи да изпълнява тази си функция до края на престоя ми тук.

Грийнлоу улови погледа на Бел, после кимна на Майлс.

— Разбира се, лорд ревизор. — С облекчение, предположи Майлс, че има какво да му предложи, при това без да й струва нова отстъпки. Лека усмивка раздвижи устните й, което си беше рядко явление. — Нещо повече, ще дам разрешение вие и упълномощените ви сътрудници да се ползвате с достъп до документацията и секретните зони на станция Граф… под прякото наблюдение на пристанищен управител Торн.

Майлс се престори, че обмисля предложения компромис, като се мръщеше артистично.

— Това би изисквало нераздвоеното внимание и голяма част от времето на пристанищен управител Торн.

Бел вметна с престорена скромност:

— С радост ще приема задачата, мадам контрольор, стига началник Уотс да одобри заплащането на извънслужебната ми заетост, както и да ми намери заместник, който да поеме рутинните ми задължения.

— Това няма да е проблем, управител Торн. Ще наредя на Уотс да пренасочи увеличените разноски на отдела си към сметката на комарската флотилия. — Грийнлоу съобщи това си намерение с проблясък на мрачно задоволство в очите.

Прибавено към заплатата, която Бел получаваше от ИмпСи, хермафродитът току-що си беше осигурил тройна надница, пресметна Майлс. Старите дендарийски номера със счетоводството, ха! Е, Майлс щеше да се погрижи Империята да получи срещу парите си нещо подобаващо.

— Добре — съгласи се той, като се постара да изглежда засегнат. — В такъв случай бих желал да започна разследването си на борда на „Идрис“ незабавно.

Екатерин не се усмихна, но в очите й просветна слабо пламъче на одобрение.

Ами ако беше приела поканата му да го придружи днес сутринта? И беше тръгнала нагоре по онова стълбище до него — неточната стрелба на нападателя му нямаше да мине над нейната глава. Представата за вероятния резултат върза неприятен възел в стомаха му, а остатъците от разбеснелия се адреналин внезапно му загорчаха.

— Лейди Воркосиган — Майлс преглътна, — за лейди Воркосиган ще уредя да остане на борда на „Принц Ксав“, докато службата за сигурност на станция Граф не залови стрелеца и загадката не бъде разрешена. — И добави тихичко към нея: — Извинявай…

Тя му кимна кратко в знак, че разбира.

— Няма нищо. — Не беше много доволна, разбира се, но силно развитото й ворско чувство за добро поведение не би й позволило да спори по въпроси, засягащи сигурността.

Той продължи:

— Във връзка с това моля да се направи еднократно изключение от решението за задържане на нашите кораби, така че една служебна бараярска совалка да пристане на доковете ви и да вземе лейди Воркосиган, за да я отведе на флагмана. — Или да прати „Керкенез“? Не, не смееше да се лиши дори за кратко от независимия си транспорт, убежище и обезопасена комуникационна станция.

Грийнлоу се размърда неспокойно.

— Извинете, лорд Воркосиган, но точно по този начин се добраха до станцията вашите бараярци при последното им нападение. Нямаме желание сами да каним в дома си друго подобно нашествие. — Погледна Екатерин и си пое дъх. — Въпреки това оценявам загрижеността ви. С радост бих предложила един от нашите скутери и пилот, които да транспортират лейди Воркосиган.

— Мадам контрольор, неизвестен квади току-що се опита да ме убие — отвърна Майлс. — Признавам, че не ми се вярва зад това да стои вашето правителство, но ключовата дума тук е „неизвестен“. Все още не можем да отхвърлим вероятността това да е бил квади — или група от квади, — който все още заема доверен пост. Има няколко експеримента, които охотно бих провел, за да установя това, но този не е между тях.

Бел въздъхна достатъчно силно да се чуе.

— Ако желаете, лорд ревизор Воркосиган, мога лично да закарам лейди Воркосиган до флагманския ви кораб.

„Но ти ми трябваш тук!“

Бел явно правилно разчете погледа му, защото добави:

— Или пилот, когото аз избера?

С непресторена този път неохота, Майлс се съгласи. Следващата стъпка беше да се обади на адмирал Ворпатрил и да го информира за новия гост на кораба му. Когато лицето на Ворпатрил се появи над видплочата на конферентната маса, адмиралът ограничи коментара си на новината до следното:

— Разбира се, милорд ревизор. За „Принц Ксав“ ще бъде чест. — Но в замисления поглед на адмирала Майлс разчете преценката му, че положението е добило още по-сериозен характер. Адмиралът потвърди, че никакви истерични предварителни съобщения за инцидента не са поели по неколкодневния си път до щаба на ИмпСи, така че новината и уверенията в благополучния завършек щяха да пристигнат, слава Богу, едновременно. Поради присъствието на квадите в стаята, Ворпатрил цензурира коментара си до учтива молба лорд ревизорът да опресни информацията му за най-новите събития при първа възможност — с други думи, веднага щом се добере до обезопасено комтабло.

Съвещанието се разтури. Бяха пристигнали още от милиционерите на Грийнлоу и цялата им група се върна във фоайето на хотела; този път ги съпровождаше добре въоръжен ескорт. Майлс се постара да върви колкото се може по-далеч от Екатерин. В бъркотията на фоайето съдебни техници правеха видснимки и вземаха мерки под ръководството на Вен. Майлс свъси вежди, загледан в балкона — обмисляше различни траектории. Бел, който вървеше до него, проследи погледа му и вдигна вежди. Майлс сниши глас и внезапно каза:

— Бел, възможно ли е онзи откаченяк да се е целел в теб?

— Защо в мен?

— Просто така. Колко души вбесява обикновено един пристанищен управител в ежедневната си работа? — Той се огледа — Никол не можеше да ги чуе, защото се носеше с плъзгача си до Екатерин и двете си говореха нещо с тихи, развълнувани гласове. — Или в извънслужебния си живот? Не си си пробвал, ъъ, късмета с нечия чужда жена, нали? Или мъж — съвестно добави той. — Или дъщеря, или нещо друго?

— Не — твърдо отговори Бел. — Нито с нечии домашни любимци. Имаш забележително бараярски възглед за човешката мотивация, Майлс.

Майлс се ухили.

— Извинявай. Ами… старата ти работа?

Бел въздъхна.

— Мислех, че съм надживял и надбягал всичко, свързано със старата работа. — Хермафродитът го изгледа косо. — Почти. — И след кратко замисляне добави: — И по този пункт ти определено се класираш далеч преди мен на опашката.

— Възможно е. — Майлс се намръщи. Да не забравя и Дюбауер. Виж, той определено беше достатъчно висок, за да бъде търсената мишена в случая. Макар че с какво, по дяволите, е могъл един възрастен бетански търговец на животни, прекарал и без това повечето време от престоя си на станция Граф заключен в хотелска стая, как е могъл да вбеси някакъв квади до такава степен, че онзи да се опита да му взриви плашливата глава? „Твърде много възможности има тук.“ Крайно време беше да се добере до някаква твърда информация.