Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diplomatic Immunity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Дипломатически имунитет

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 34

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №103

ISBN: 954-585-428-6

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 6

След малко Бел пристигна при шлюза на „Керкенез“, облечен вместо със скучната си служебна униформа в стряскащо ярък, но жизнерадостен оранжев жакет с лъскави сини ръкави на звездички, разцепени панталони, стегнати в маншети под коляното, впит панталон в среднощно синьо и прилепнали ботуши. Вариации по темата, изглежда, съставляваха местната висша мода както за мъжете, така и за жените, със или без крака, поне ако се съдеше по не чак толкова ослепителния тоалет на Грийнлоу.

Хермафродитът ги заведе в приятен ресторант с приглушена атмосфера в сектор с нормална гравитация и с обичайната прозрачна стена-прозорец с изглед към космическия пейзаж и видимите части на станцията. От време на време по някой влекач или скутер профучаваше навън, разнообразявайки гледката. Ако не се броеше гравитацията, която, ако не друго, поне държеше храната в чиниите, ресторантът беше издържан в типичния за квадите вътрешен дизайн — масите бяха разположени на различна височина, възползвайки се от всичките три измерения на помещението. Сервитьорите прелитаха покрай клиентите с плъзгачи. Подредбата се хареса на всички, освен на Роик, който току проточваше сащисано врат, нащрек за опасности в повече от обичайните посоки. Но Бел, предвидлив както винаги, а и достатъчно врял и кипял по отношение на сигурността, се беше погрижил Роик да заеме място малко по-високо от техните и с изглед към цялата зала, така че след малко гвардеецът, изглежда, се поуспокои.

Никол ги посрещна на масата им, която предлагаше великолепен изглед през стената-прозорец. Бе облечена с прилепнал черен клин и множество полупрозрачни шалове с цветовете на дъгата. Иначе външността й не беше много по-различна от времето, когато Майлс я беше срещнал за пръв път преди толкова много години и на толкова много възлени проходи оттук. Беше си все така стройна и грациозна дори в плъзгача си, с чиста, светла кожа и късо подстригана черна коса, а очите й все така играеха. Двете с Екатерин се огледаха с неприкрит интерес и веднага се заприказваха почти без съдействие от Бел или Майлс.

Говориха за какво ли не; великолепната храна се появяваше сякаш от само себе си, сервирана от добре обучения и незабележим персонал на заведението. Музиката, градинарството и техниките за биорециклиране, използвани на станцията, преляха в дискусия върху популационната динамика на квадите и методите — технически, икономически и политически — за изграждането на нови общини в разрастващото се колие по протежение на астероидния пояс. Единствено старите бойни истории, по мълчаливо, но общо съгласие, така и не си проправиха път в потока на разговора.

Когато, между последното блюдо и десерта, Бел стана да покаже на Екатерин тоалетната, Никол ги проследи с очи, изчака да отдалечат достатъчно, а после се наведе през масата и пошушна на Майлс:

— Радвам се за вас, адмирал Нейсмит.

Той приближи за миг пръст до устните си.

— Радвай се за Майлс Воркосиган. Аз определено се радвам. — Поколеба се, после добави: — Трябва ли и аз да съм също толкова радостен за Бел?

Усмивката й малко поувехна.

— Само Бел знае. Приключих с пътешествията из възлената връзка. Намерих си мястото, най-после съм си у дома. Бел също изглежда щастлив тук, поне през повечето време, но… виж, Бел е външен. Все говори как искал да стане гражданин на Съюза, но така и не прави нищо конкретно по въпроса.

— Сигурен съм, че намеренията му са искрени — успокои я Майлс.

Тя сви рамене и допи остатъка от лимоновия си сок — предстоеше й да свири, затова беше отказала виното.

— Може би тайната на щастието е да живееш само за днешния ден и да не поглеждаш напред. Или може би това е просто начин на мислене, който е останал в наследство на Бел от предишния му живот. Всичките рискове, опасностите — не всеки може да живее така. Не съм сигурна, че Бел би могъл да промени природата си, нито дали няма да се окаже твърде болезнено, ако се опита. Може да се окаже свръх силите му.

— Хмм — изсумтя Майлс. „Не мога да дам фалшива клетва, нито да ги излъжа с двойна лоялност“, беше казал Бел. Явно дори и Никол не подозираше за втория му източник на доходи — и притеснения. — Трябва да отбележа, че Бел е можел да си намери работа като пристанищен управител на много други места. Вместо това е пропътувал цялата възлена връзка, за да се хване на работа именно тук.

Усмивката на Никол се смекчи.

— Така е — каза тя. — Знаеш ли, че когато пристигна на станция Граф, Бел още пазеше в портфейла си онзи бетански долар, който ти платих на Джаксън Хол?

Майлс успя да преглътне логичния въпрос „Сигурна ли си, че е бил същият?“ преди да е излязъл през голямата му бараярска уста. Един бетански долар си приличаше с всеки друг бетански долар. Щом Бел беше казал, че е същият долар, когато бе подновил познанството си с Никол, кой беше Майлс да предполага обратното? Не беше чак такъв педант, по дяволите.

След вечеря Бел и Никол ги поведоха към системата за градски транспорт, подобна на онази, която използваха в куполите на Комар, само че тук транзитните й артерии наскоро бяха нагодени към триизмерния лабиринт, в който се беше превърнала станцията. Никол остави плъзгача си на един общ стендер на пътническата платформа. За десетина минути подобната на мехур кола ги преведе през разклоняващите се тръби до крайната им спирка. Стомахът на Майлс се надигна, когато навлязоха в участъка с нулева гравитация, и той побърза да извади хапчетата против повръщане от джоба си, глътна едно и дискретно подаде шишенцето на Екатерин и Роик.

Входът на Мемориалната зала „Мадам Минченко“ не беше нито голям, нито внушителен — всъщност бе само един от няколкото достъпни херметизирани портали на различни нива на станцията. Никол целуна Бел и ги остави. Из цилиндричните коридори все още нямаше много хора, защото бяха дошли по-рано, така че Никол спокойно да стигне до гримьорните зад сцената и да се преоблече. По тази причина Майлс се оказа неподготвен за огромните размери на залата, в която се озоваха.

Представляваше гигантска сфера. Близо една трета от вътрешността й беше заета от прозрачна обла стена-прозорец; самата вселена се явяваше фон, гъсто посипан с ярки звезди от тази неосветена страна на станцията. Екатерин го стисна силно за ръката, а Роик издаде звук, сякаш нещо му е влязло в кривото гърло. Майлс пък го споходи усещането, че внезапно се е озовал във вътрешността на гигантски кошер, защото остатъкът от стената беше зает от наблъскани в редици шестоъгълни клетки, като посребрена пчелна пита, пълна със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Понесоха се бавно към центъра и ето че пчелните килийки се превърнаха в тапицирани с кадифе ложи за публиката с най-различни размери — от уютни ниши за един зрител до такива, които можеха да приютят и група от десетима, стига десетимата да бяха квади и да не им се пречкаха дълги, непотребни крака. Тук-там имаше и други сектори, които приличаха на тъмни плоски панели с най-различна форма или пък отвеждаха към други изходи. Отначало Майлс се опита да наложи на залата представите си за горе и долу, но още след първото мигване тя сякаш се завъртя около прозореца и той вече не беше сигурен дали гледа нагоре, надолу или настрани. Особено неприятен беше вариантът с надолу, защото причиняваше световъртеж, съпроводен с неприятното усещане, че падаш в огромен кладенец със звезди.

Един разпоредител с подемен колан ги взе на буксир, след като се бяха назяпали до насита, и внимателно ги придвижи до техния шестоъгълник. Беше тапициран с някаква тъмна мека звукоизолираща материя, разполагаше с удобни ръкохватки и собствено осветление — цветните геми, които ги бяха запленили отдалеч.

Майлс беше мернал нечия тъмна сянка да помръдва в просторната ложа. Сега бяха вече достатъчно близо, за да видят очакващата ги там квади. Беше стройна, с дълги крайници, с хубава светлоруса коса, подстригана съвсем късо, която се полюшваше като ореол около главата й. Видът й извика в главата на Майлс мисли за приказни русалки. Скулите й бяха достойни да хвърлят мъже в дуел или да вдъхновят перата им за лоша поезия, или да ги тласнат към непробудно пиянство. Или още по-лошо — да дезертират от частта си. Беше облечена с прилепнал тоалет от черно кадифе с бяла дантела на високото деколте. Маншетът на долния десен лакът на крачола… ръкава, последно реши Майлс, на леко набраните кадифени панталони беше оставен разкопчан, за да има място за напомпаната медицинска шина, от онези, които му бяха познати до болка от детските му години. Шината беше и единственото неподвижно, лишено от грация нещо по нея, истинска обида към остатъка от ансамбъла.

Нямаше начин да сбърка коя е, но все пак изчака Бел да ги представи, както подобава, което той направи своевременно. Дамата се ръкува с всички. На Майлс ръкостискането й му се стори здраво като на атлет.

— Благодаря, че ни намерихте тези… — „места“ не ставаше, — тази ложа при толкова кратко предизвестие — каза Майлс, след като пусна изящната й горна ръка. — Разбрах, че ще имаме щастието да видим една наистина изумителна работа. — „Работа“ беше дума с допълнителен резонанс в Квадикосмоса, беше вече усетил Майлс, нещо като „чест“ на Бараяр.

— Няма нищо, лорд Воркосиган. — Гласът й беше мелодичен. Изражението й бе хладно, почти иронично, но в наситенозелените й очи се провиждаше скрита тревога.

Майлс посочи дискретно към счупената й долна дясна ръка.

— Позволете да ви поднеса личните си извинения за непростимо лошите обноски на някои от хората ни. Ще получат дисциплинарно наказание за това веднага щом си ги върнем. Моля ви да не съдите за всички бараярци по най-лошите ни представители. — „Е, това и да иска не може да го направи, защото най-лошите си ги държим у дома за вътрешна употреба, слава на Грегор.“

Тя се усмихна за миг.

— Не бих могла, защото познавам и най-добрите ви представители. — Тревогата в очите се преля и в гласа й. — Дмитрий… какво ще стане с него?

— Е, това до голяма степен зависи от самия Дмитрий. — Майлс внезапно си даде сметка, че в тази игра и двамата играчи могат да определят от коя боя ще са козовете. — Има няколко варианта, след като вашите хора го освободят и се прибере на кораба си. От малка черна точка в досието му — не е трябвало да сваля личния си комуникатор, докато е в отпуск, именно по причините, които сте имали лошия късмет да изпитате лично — до много сериозно обвинение в опит за дезертьорство, в случай че не оттегли навреме молбата си за политическо убежище, тоест преди официално да му бъде отказано такова.

Лицето й застина.

— Може би няма да му бъде отказано.

— Дори да удовлетворят молбата му, в по-далечна перспектива последиците може да се окажат по-сложни, отколкото вероятно предполагате. Ако нещата се развият по този начин, той автоматично става виновен в дезертьорство. Завинаги ще бъде заточен извън Бараяр, никога не ще може да се върне или да се види със семейството си. Сега Бараяр може и да му изглежда повече от противен, в първия прилив на… на силни емоции, но на мен ми се струва — сигурен съм, — че след време ще съжалява дълбоко за решението си. — Спомни си за измъчвания от постоянна меланхолия Баз Джесек, заточен години наред заради един неуспешно уреден конфликт. — Има и други, макар и не толкова бързи начини младши лейтенант Корбо да се върне тук, ако желанието му да го направи е продиктувано от дълбоко убеждение, а не от временен каприз. Би отнело малко повече време, но пък би нанесло несравнимо по-малко щети — в края на краищата в момента той си играе с остатъка от живота си.

Тя свъси вежди.

— Няма ли бараярските военни да го разстрелят, или да го изтезават, или… или да поръчат убийството му?

— Ние не сме във война със Съюза. — „Все още поне.“ Необходими биха били доста повече героични простотии, за да се стигне до открити военни действия, но пък май не биваше да подценява сънародниците си бараярци. А и не смяташе, че Корбо е достатъчно важен политически, за да му се организира атентат. „Така че дай да се погрижим да си остане незначителен, а?“ — Няма да го екзекутират. Но двайсет години в затвора едва ли е по-добра опция, поне от ваша гледна точка. Не правите услуга нито на него, нито на себе си, като го окуражавате да дезертира. Оставете го да се върне на служба, да си прослужи срока и да се уволни. Ако тогава и двамата все още искате същото, ще сте свободни да продължите връзката си, без неясният му законов статут да ви вгорчава бъдещето.

Изражението й беше станало още по-упорито и мрачно. Майлс се почувства ужасно, като някой скучен родител, който чете конско на твърдоглавия си тийнейджър. Но тя не беше дете. Щеше да трябва да попита Бел за възрастта й. Изяществото и властното излъчване на движенията й може би бяха резултат от професионалната й подготовка. Сети се, че целта на упражнението е да изглеждат преливащи от сърдечност, и направи усилие да смекчи думите си с една позакъсняла усмивка.

— Искаме да станем партньори — каза тя. — За постоянно.

„След едва двуседмично познанство?“ Той преглътна навреме коментара си под тежкия, кос поглед на Екатерин, който му припомни колко точно дни — или бяха часове? — му бяха необходими да се влюби в нея. Е, при тях поне онова за „постоянното“ беше отнело повечко време.

— Очевидно е защо Корбо би искал това. — Обратното не беше толкова очевидно, разбира се. И в двата случая. Лично той не намираше нищо чак толкова привлекателно у Корбо — засега най-силното му чувство по отношение на младши лейтенанта бе дълбокото желание да го фрасне по главата, — но тази жена очевидно го виждаше по различен начин.

— За постоянно? — със съмнение се обади Екатерин. — Но… не мислите ли, че един ден може да поискате да имате деца? Или той да поиска?

Изражението на Гранат Пет стана обнадеждено.

— Говорили сме да имаме наши деца. И двамата проявяваме интерес.

— Обаче… — почна Майлс — квадите не могат да създадат поколение с външни хора, или греша?

— Е, човек трябва да избере преди прехвърлянето в репликатора. Точно както при кръстоска между хермафродит и моносексуален родителите трябва да решат какъв да бъде генетичният подбор — за момче, момиче или хермафродит. Някои от партньорствата между квади и външни имат деца квади, други — външни, трети — и от двата вида. Бел, покажи на лорд Воркосиган бебешките снимки!

Главата на Майлс се завъртя рязко.

— Какво?

Бел се изчерви и пъхна ръка в джоба на панталона си.

— Ние с Никол… когато отидохме на консултация при генетиците, те ни направиха проекция на всички възможни комбинации, за да ни помогнат при избора. — Хермафродитът извади холокубче и го включи. Шест неподвижни снимки на деца в цял ръст се появиха от нищото над ръката му. Всичките бяха в началото на юношеството и зрелите черти на пораснали хора започваха да се провиждат, макар и само като предчувствие, под детската закръгленост. Имаха очите на Бел, лицевия овал на Никол, тъмнокестенява коса с познатия непокорен бретон. Момче, момиче и хермафродит с крака; момче, момиче и хермафродит квади.

— Ооо! — промълви Екатерин и посегна към проекцията. — Колко интересно.

— Чертите им са просто електронна смесица от лицата ни, моето и на Никол, а не истинска генетична проекция — обясни Бел и охотно й подаде кубчето. — За това ще им трябва истинска клетка от истинско зачатие, която да подложат на генетични модификации.

Екатерин заобръща кубчето, за да разгледа портретите от всички страни. Майлс надничаше над рамото й и твърдо си повтаряше, че е добре, дето беше оставил холовидеозаписа с купчинките сферични клетки на бъдещите Арал-Александър и Хелен-Наталия в багажа си на борда на „Керкенез“. Но може би по-късно ще има възможност да покаже на Бел…

— Решихте ли най-после какво искате? — попита Гранат Пет.

— Едно момиченце квади за начало. Като Никол. — Лицето на Бел се смекчи, после рязко се върна към обичайната си иронична усмивка. — В случай че най-после направя решителната стъпка и подам молба за съюзно поданство.

Майлс си представи Гранат Пет и Дмитрий Корбо с ято красиви, атлетични дечица квади. И Бел и Никол с няколко умни и музикални отрочета. И получи световъртеж. Роик, онемял и със страдалчески изопнато лице, поклати глава, когато Екатерин му предложи кубчето, за да разгледа холоснимките по-отблизо.

— А — каза Бел, — представлението май започва. — Хермафродитът си взе холокубчето, изключи го и го пъхна на сигурно място в джоба на широките си, дълги до коленете сини бричове, като не пропусна да закопчае капачето.

Междувременно залата се беше напълнила и в момента пчелната пита приютяваше любопитна тълпа, която включваше и немалко външни, макар че дали бяха граждани на Съюза, или галактически посетители не винаги се познаваше от пръв поглед. Във всеки случай зелени бараярски униформи нямаше. Осветлението намаля, глъчката утихна и няколко закъснели квади забързано се плъзнаха към ложите си. Двама външни, не преценили вярно инерцията си и заседнали по средата на разстоянието, бяха спасени от разпоредителите и откарани на буксир до ложата им, с което си спечелиха тихия смях на квадите, забелязали инцидента. Осезаемо напрежение изпълни въздуха като статично електричество, странната смесица от надежда и страх, характерна за всяко представление на живо, носещо в себе си риск за несъвършенство и шанс за величие. Осветлението намаля още повече, докато не остана само синкавобялата звездна светлина, отразяваща се в пълните вече килийки на залата.

Сетне плиснаха светлини, изобилен фонтан от червено, оранжево и златно, и изпълнителите се появиха сякаш отвсякъде. „Направо връхлетяха.“ Атлетични мъже квади с прилепнали по телата бляскави трика. „И бият барабани.“

„Не бях очаквал ръчни барабани.“ Майлс беше гледал и други представления при нулева гравитация, както гимнастически, така и танцови, но всички те разчитаха на леко призрачната атмосфера, създавана от пълното мълчание на изпълнителите, като озвучаването се ограничаваше само до музиката и звуковите ефекти. Квадите изобщо не бяха тихи — оставаха им ръце и за други неща: барабанчиците се срещаха в средата, плясваха ръце, хващаха се, разменяха си инерцията, обръщаха се и политаха назад в различни фигури. Две дузини мъже при нулева гравитация заеха до съвършенство точните си места в центъра на сферичната зала, движенията им бяха така добре контролирани, че нито един не се отклони и на сантиметър встрани, докато енергията на завъртанията, гмурканията, извиванията и обръщанията преминаваше през телата им, от един към друг и обратно. Въздухът пулсираше с ритъма на барабаните им — с всякакви размери, кръгли, продълговати, двойни, — изпълнителите не само ги биеха, а дори си подхвърляха някои и те прелитаха напред-назад в смайваща за очите и ушите смесица от музика и жонгльорство, без да пропуснат и един такт или удар. Светлините затанцуваха. Отражения се плиснаха по стените, улавяйки в ложите замръзнали мигове на вдигнати ръце, ярки дрехи, бижута и омагьосани лица.

После, от друг вход, дузина жени квади, целите в синьо и зелено, изригнаха като гейзер сред ширналата се фигура от мъже и се включиха в танца. Единственото, което хрумна на Майлс, беше: „Онзи, дето пръв е донесъл кастанети в Квадикосмоса, не е подозирал какво прави“. Те добавяха смеещ се, сопранов мотив към ударната звукова плетеница — барабани и кастанети, никакви други инструменти. Нямаше и нужда. Кръглата зала вибрираше, направо се тресеше. Майлс откъсна очи от зрелището, колкото да погледне встрани — Екатерин гледаше с полуразтворени устни, очите й блестяха и пиеха жадно от цялото това тътнещо великолепие.

Майлс се замисли за бараярските военни оркестри. Не стигаше, че хората се бяха научили на нещо толкова трудно като това да свириш на музикален инструмент. Не, трябваше да го правят и на групи. Докато ходят. В сложни фигури. А после се състезаваха как да го правят още по-добре. За съвършенството, за този вид съвършенство, никога не можеше да се намери разумна икономическа обосновка и оправдание. Правеха го за честта на родината или на нацията, или за прослава на Бога. Заради радостта да си човешко същество.

Изпълнението трая двайсет минути — в края танцьорите едва си поемаха дъх, потта им се завърташе в разширяваща се траектория наоколо им и се устремяваше на миниатюрни блестящи капчици към тъмнината, а те продължаваха да се въртят бясно и да удрят барабаните. Майлс трябваше съзнателно да овладее учестеното си дишане, сърцето му биеше в синхрон с барабанния ритъм. Един последен взрив от радостен звук… и незнайно как живата мрежа от четириръки мъже и жени се разплете в две вериги, които се плъзнаха към изходите, през които бяха влезли едно откровение по-рано.

Отново мрак. Тишината беше като удар. Майлс чу Роик да издишва благоговейно зад него, с копнеж, като мъж, който се е прибрал у дома след сражение и се отпуска за пръв път от много време в собственото си легло.

Аплодисментите — пляскане с ръце, разбира се — разтресоха залата. На нито един от членовете на бараярската му групичка не се наложи да имитира ентусиазъм по отношение на квади културата.

Залата утихна отново, когато се появи оркестърът — от четири страни — и се подреди покрай огромния прозорец. Петдесетината квади бяха въоръжени с по-стандартен набор от инструменти — всичките акустични, обърна му внимание Екатерин с възбуден шепот. Видяха Никол — с помощта на двама други музиканти тя тъкмо нагласяше арфата си, която не беше много по-различна по форма от повечето арфи, а после и цимбала, който от този ъгъл приличаше на обикновена продълговата кутия. Но произведението, с което откриха концерта, включваше и солово изпълнение на същия този цимбал, прожекторите току улавяха лицето на Никол, а музиката, която излизаше изпод четирите й ръце, беше всичко друго, но не и обикновена. Завладяващо ефирна, сърцераздирателна, наелектризираща — да.

Бел сигурно беше гледал шоуто безброй пъти, предположи Майлс, но изглеждаше омагьосан като новак. Не само любов грееше в очите му. „Да. Не би я обичал достатъчно, Бел, ако не обичаше и нейния разточителен, щедър, прахоснически талант.“ Никой влюбен човек, ревнив, алчен и егоистичен, не би могъл да го заграби само за себе си — талантът трябваше да се излее навън или да пробие язовирните си стени. Майлс погледна Екатерин и си помисли за чудесните й градини, които й липсваха тук, далеч от Бараяр. „Няма да те държа още дълго далеч от тях, любима, обещавам ти.“

Последва кратка пауза, в която сценичните работници внесоха няколко мистериозни колове и лостове и ги закрепиха под странни ъгли из вътрешността на сферата. Гранат Пет прошепна през рамо:

— Сега е танцът, в който обикновено участвам аз. Откъс е от по-дълго произведение. Класическият балет на Алжеан „Преминаването“, в който се разказва как народът ни прекосил възлената връзка и пристигнал в Квадикосмоса. Сега ще видим любовния дует между Лео и Сребърна. Аз изпълнявам танца на Сребърна. Надявам се дубльорката ми да не оплеска нещата… — Гласът й се сниши до шепот с началото на увертюрата.

Две фигури, външен мъж и руса жена квади, се плъзнаха един към друг от противоположни страни на сферата, набраха инерция, завъртайки се с ръка около два от коловете, и се срещнаха по средата. Този път нямаше барабани, само нежната, ромоняща музика на оркестъра. Нозете на танцьора се влачеха безжизнено и Майлс чак сега осъзна, че изпълнителят е квади с фалшиви крака. Жената контролираше инерцията си съвършено, прибираше или протягаше съответната ръка, докато се въртеше в шеметни пируети, а смяната на траекторията около различните колове беше изключително прецизна. Единствено няколкото резки вдишвания и критични промърморвания откъм Гранат Пет подсказваха на Майлс, че дадено движение не е било изпълнено съвсем съвършено. Мъжът с фалшивите крака нарочно се правеше на тромав, с което си спечели смеха на публиката, съставена предимно от квади. Майлс се размърда неспокойно, осъзнал, че наблюдава нещо доста близко до пародия на начина, по който външните хора изглеждат в очите на квадите. Но жената така очарователно се стремеше да помогне на партньора си, че танцът изглеждаше по-скоро умиляващо, отколкото жестоко. Ухиленият Бел се наведе и прошепна в ухото на Майлс:

— Няма нищо. По сценарий Лео Граф трябва да танцува като инженер. Какъвто е бил в действителност.

Любовната страна на танца беше достатъчно очевидна. Явно любовните връзки между квади и външни хора имаха отдавнашна и почетна история в тукашната култура. На Майлс му хрумна, че някои страни на юношеството и младостта му биха били доста облекчени, ако на Бараяр имаха репертоар от романтични приказки, в които главният герой е дребен и сакат, а не злодей мутант. Ако това тук беше типичен образец за народното творчество на квадите, то готовността на Гранат Пет да изиграе Жулиета за своя бараярски Ромео очевидно беше културно обусловена. „Но нека този път романтичната комедия не се превръща в трагедия, а?“

Пленителният танц стигна кулминацията си и двамата танцьори поздравиха ентусиазирано ръкопляскащата публика, после напуснаха сцената. Запалиха светлините. Време беше за антракт. Изпълнителското изкуство страдаше от фундаменталните ограничения на биологията, даде си сметка Майлс, в този случай от вместимостта на пикочния мехур, бил той на квади или на външни.

Когато всички пак се събраха в ложата, Майлс завари Гранат Пет да обяснява на Екатерин системата за наименуване на квадите.

— Не, не е бащино име — тъкмо казваше тя. — Когато корпорация Галактех създала първите квади, те били само хиляда. Всеки си имал собствено име плюс цифрово означение, и понеже били малко, всяко име било уникално. Когато предците ни избягали да дирят свободата си, променили кодовото значение на цифрите, но запазили системата на единични, уникални имена. И понеже ползвали за източник на идеи всички езици на Старата Земя, минали няколко поколения преди в системата да се усети напрежение. Списъкът на чакащите за най-популярните имена станал безумно дълъг. Така че гласували да бъдат допуснати повторения, но само ако към името се прибави цифрова наставка, така че да разпознаваме един Лео от друг Лео. Когато някой умре, името и цифрата му се връщат в регистъра за следващата употреба.

— Имам един Лео Деветдесет и девет в обслужващия персонал на шлюзовете — каза Бел. — Засега това е най-големият номер, на който съм попадал. По-малките числа или само имената без цифрово означение, изглежда, се предпочитат.

— Не познавам никоя от другите с име Гранат — каза Гранат Пет. — Когато проверих последния път, бяхме всичко на всичко осем в Съюза.

— Бас държа, че ще има още — каза Бел. — И то изцяло по твоя вина.

Гранат Пет се засмя.

— Златна ти уста!

Втората част на шоуто беше впечатляваща като първата. По време на една от музикалните интерлюдии Никол изпълни изящна партия с арфата. Имаше още два мащабни групови танца, единият абстрактно-математически, другият — с фабула, явно заета от някакъв трагичен инцидент с дехерметизация отпреди няколко поколения. На финала всички изпълнители излязоха на сцената за един последен, шеметен и енергичен танц, като барабанчиците и изпълнителите с кастанети се комбинираха с оркестъра в музикален съпровод, който можеше да се опише единствено като невероятен.

Майлс имаше чувството, че представлението е било по-кратко от очакваното, но часовникът му показваше, че е прекарал в залата четири часа. Взе си довиждане с Гранат Пет, като се постара да изрази благодарност, без да поема ангажименти. Бел и Никол предложиха да изпратят тримата бараярци до „Керкенез“ и докато се возеха в мехуроподобната кола на градската транспортна мрежа, Майлс се замисли върху това как всяка култура разказва сама на себе си своите истории и по този начин се самоопределя. Преди всичко друго квадибалетът възпяваше квадитялото. Никой външен човек не можеше да излезе от представление на квадибалет и все още да смята, че четириръките хора са мутанти, сакати или по някакъв друг начин ощетени и по-нисши от останалите. Някои дори биха могли — както личеше от случая на Корбо — да напуснат залата, окрилени от любов.

Не че всички осакатявания бяха видими за окото. Целият този пращящ от здраве атлетизъм му напомни да провери химическите нива на мозъка си преди да си легне и да прецени колко време му остава до следващия пристъп.