Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Diplomatic Immunity, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
tonywoolf
Корекция
Mandor
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Дипломатически имунитет

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 34

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №103

ISBN: 954-585-428-6

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 7

Нещо разбуди дълбоко заспалия Майлс. На вратата на каютата се тропаше.

— Милорд? — чу се приглушеният глас на Роик. — Адмирал Ворпатрил иска да говори с вас. По осигуреното комтабло в каюткомпанията.

Каквото и вдъхновение да бе препратило подсъзнанието към съзнанието му в дремливата интерлюдия между съня и будното състояние, то изчезна без следа. Майлс изпъшка и свали крака от койката си. Ръката на Екатерин провисна от горното легло и тя надзърна сънено през ръба. Той стисна лекичко ръката й и прошепна:

— Спи, любима. — Тя изсумтя одобрително и се обърна към стената.

Майлс прокара пръсти през косата си, грабна сивото си сако, наметна го над бельото си и излезе бос в коридора. Херметичната врата се затвори със съскане зад него и той погледна часовника си. Понеже на Квадикосмоса не му се налагаше да се съобразява с неудобни планетарни ротации, цялото местно пространство поддържаше една-единствена часова зона, към която двамата с Екатерин уж се бяха адаптирали по време на пътуването за насам. Добре де, значи не беше посред нощ, а рано сутринта.

Майлс седна на масата в каюткомпанията, пъхна ръце в ръкавите на сакото и го закопча догоре, после зададе команда на контролния панел, вграден в стола му. Лицето и торсът на адмирал Ворпатрил се появиха над видеоплочата. Беше буден, облечен, избръснат и държеше чаша кафе в дясната си ръка, плъхът му с плъх.

Ворпатрил поклати глава, стиснал устни.

— Как разбрахте, по дяволите? — настоятелно попита той.

Майлс примижа.

— Извинете?

— Току-що получих резултатите от кръвната проба на Солиан, става въпрос за теста, направен от главния ни лекар. Кръвта наистина е била изкуствено синтезирана, вероятно не повече от двайсет и четири часа преди да я разплискат из товарния док.

— О. — „Всички дяволи го взели.“ — Това е… неприятно.

— Но какво означава? Че той още си е жив и здрав някъде? Бих се заклел, че не е дезертьор, но може пък Брюн да е бил по-точен в преценката си.

Също като спрял часовник, дори и идиотите можеха да са точни от време на време.

— Ще трябва да помисля. Във всеки случай това още не доказва, че Солиан е жив, нито, че е мъртъв. Дори не доказва непременно, че не е бил убит там, а само че не е убит чрез прерязване на гърлото.

Гвардеец Роик, Господ да го благослови и дари с предълъг живот, сложи чаша димящо кафе до лакътя на Майлс и се оттегли на обичайния си пост до вратата. Майлс поосвежи устата си, ако не и мозъка, с първата промиваща глътка и отпи повторно, за да спечели малко време за мислене.

Ворпатрил имаше аванс както в пиенето на кафе, така и в сметките.

— Ще сведем ли това до знанието на началник Вен? Или… не?

Майлс издаде нищо незначещ звук нейде в гърлото си. Единственият му дипломатически коз, единственото нещо, което му беше дало, така да се каже, крак, на който да стъпи тук, се бе изчерпвало с възможността Солиан да е бил убит от неизвестен квади. А сега, изглежда, трябваше да се лиши дори от това.

— Кръвта трябва да е била синтезирана някъде. Ако имаш необходимото оборудване, е лесно, а ако го нямаш — невъзможно. Открийте всички подобни машинарийки на станцията — и на корабите, които са на док тук — и едно от въпросните места трябва да е онова, което търсим. Мястото плюс времето следва да ни доведе до извършителите. Процес на елиминиране. Това обаче е трудоемка задача — Майлс се поколеба, но после продължи, — за която местната полиция е по-добре подготвена от нас. Стига да може да им се има доверие.

— Доверие на квади? Изключено!

— Какви мотиви биха имали да ни излъжат или подведат? — „Какви, наистина?“ — Налага ми се да действам чрез Грийнлоу и Вен. На станция Граф нямам никаква реална власт. — Е, разполагаше с Бел, но него трябваше да използва пестеливо, иначе рискуваше да провали прикритието му.

Искаше истината. Ще не ще си призна, че освен това би предпочел да я притежава монополно, поне докато не му остане време да измисли как най-добре да защити бараярските интереси. „И все пак, ако истината не ни изнася, какво говори това за нас?“ Потърка наболата си брада.

— Едно нещо става ясно — че каквото и да се е разиграло на онзи товарен док, било то убийство или инсценировка, е било внимателно планирано, а не спонтанно. Аз ще имам грижата да говоря за това с Грийнлоу и Вен. И без това разговорите с квадите са моя работа. — „Което пък явно е наказание за греховете ми. Кой бог вбесих този път?“ — Благодаря ви, адмирале, предайте благодарности и на флотския лекар за добре свършената работа.

Ворпатрил кимна, хем доволно, хем натъртено някак, при това признание и Майлс изключи комтаблото.

— По дяволите — кисело измърмори той и се намръщи на празното пространство. — Защо никой не е разбрал за това при първите тестове? Не е моя работа да се правя на трижди проклет патолог.

— Предполагам — започна гвардеец Роик, после спря. — Ъъ… това въпрос ли беше, милорд?

Майлс се завъртя със стола си.

— Реторичен, но ако имаш отговор, казвай.

— Ами такова, милорд — плахо рече Роик. — Исках да кажа за тукашните мащаби. Станция Граф е доста голяма за космическа станция, ама иначе си е малък град по бараярските стандарти. Пък и всичките тези космически обитатели наистина спазват законите, повече или по-малко. Толкоз правила за безопасност. Не мисля, че имат много убийства тук.

— Колко убийства имахте вие в Хасадар? — Станция Граф се фукаше с петдесетте си хиляди жители, а столицата на окръг Воркосиган имаше население от близо половин милион.

— Може би едно или две на месец, средно. Не ставаха по план де. Сякаш бяха на приливи и отливи — много накуп, после затишие. Повече през лятото, отколкото през зимата, освен около Зимния празник. Тогава имахме много. Повечето от тях не бяха загадки, разбира се. Но дори и в Хасадар нямахме достатъчно наистина странни убийства, че да държим на щат съдебен патолог. Докторите, които ни помагаха, всъщност работеха в Окръжния университет, при нас идваха на повикване. Случеше ли се да попаднем на нещо наистина изчанчено, викахме някой от детективите от отдел убийства на лорд Ворбон от Ворбар Султана. Те там, в столицата, сигурно имат по едно-две убийства всеки ден, всякакви при това, така че имат опит. Бас държа, че началник Вен даже си няма отдел по съдебна медицина, а само привиква от време на време някой доктор квади. Така че не бих и очаквал да са на, ъъ, нивото на ИмпСи, с което сте свикнали вие, милорд.

— Това е… интересен аргумент, гвардеец. Благодаря. — Майлс отпи още една глътка от кафето. — Солиан… — рече замислено. — Все още не знам достатъчно за Солиан. Имал ли е врагове? По дяволите, нима този човек не е имал и един приятел дори? Или любима? Ако наистина е бил убит, по лични или по професионални причини са го убили? Разликата е от небето до земята.

Майлс беше прегледал военното досие на Солиан и не беше открил в него нищо особено. Дори да бе идвал в Квадикосмоса преди, не беше през последните шест години, когато бе работил в Имперските служби. Това му беше третото пътуване; при предишните две беше летял с различни флотски консорциуми и различни военни ескорти. Опитът му, изглежда, не включваше нищо по-вълнуващо от укротяването на някой пиян член на екипажа или войнствено настроен пътник.

Обикновено повечето зачислени към военния персонал на даден курс из възлената връзка не се познаваха. Ако Солиан беше завързал приятелства — или си беше създал врагове — за седмиците, откакто флотилията беше потеглила от Комар, това би трябвало да е станало най-вече на „Идрис“. Ако беше изчезнал непосредствено след пристигането на „Идрис“ тук, Майлс би насочил вниманието си най-вече към екипажа на кораба, но десетте дни на док бяха предостатъчни за един нахален служител на сигурността да си навлече неприятности и на местна почва.

Допи кафето и набра номера на началник Вен. Явно и командирът на службата за сигурност на квадите също беше пристигнал рано на работа. Кабинетът му очевидно беше в зоната с нулева гравитация. Видеото го улови как се понася перпендикулярно към Майлс, стиснал в дясната си ръка мехур с кафе. Измърмори едно учтиво: „Добро утро, лорд ревизор Воркосиган“, но подрони вербалната си любезност, като не се подравни спрямо Майлс, на когото бе нужно съзнателно усилие, за да не се катурне от стола си в несъзнателния стремеж да застане на една линия със събеседника.

— Какво мога да направя за вас?

— Няколко неща, но първо ми отговорете на един въпрос. Кога беше последното убийство на станция Граф?

Челото на Вен се набръчка.

— Имаше едно преди около седем години.

— Аха, а преди това?

— Три години по-рано, ако не се лъжа.

„Истинска вълна от престъпност.“

— Вие ли ръководехте разследванията?

— Ами, убийствата са станали преди моето време — станах шеф на службата за сигурност на станция Граф преди пет години. Но не е имало какво толкова да се разследва. И в двата случая заподозрените са били преминаващи транзитно външни — единият убил друг външен, вторият убил квади заради глупав спор около неразплатени сметки. Вината им е била потвърдена от показания на очевидци и разпит с фаст-пента. Почти винаги в тези неща са замесени външни, така съм забелязал.

— Някога въобще разследвали ли сте убийство, чийто извършител да не е очевиден?

Вен изпъна гръб, явно с цел да се намръщи по-ефикасно на Майлс.

— Аз и хората ми отлично познаваме необходимите процедури, уверявам ви.

— Боя се, че на този етап ще трябва да се въздържа от преценка, началник Вен. Имам за вас няколко доста любопитни новини. Разпоредих се нашият флотски лекар да прегледа повторно кръвната проба на Солиан. Излиза, че въпросната кръв е изкуствен продукт, най-вероятно на основа на оригинален образец от истинска кръв или тъкан на Солиан. Ако искате, може да накарате патолозите си — които и да са те — да подложат на повторен тест веществените доказателства от товарния док, които пазите в собствения си архив, за да потвърдят резултата.

Вен се намръщи още повече.

— Значи… наистина е бил дезертьор… и въобще не се касае за убийство! Нищо чудно, че не открихме труп!

— Прибързвате със заключенията си, струва ми се. Признавам, че сценарият стана още по-мистериозен. Молбата ми във връзка с новото разкритие е да установите всички възможни лаборатории с подходящо оборудване на станция Граф, където може да се извърши подобен тъканен синтез, и да проверите дали има данни за изпълняването на такава поръчка и кой е бил поръчителят. И дали е било възможно да се извърши, без да останат следи в документацията. Със сигурност можем да приемем, че който и да го е направил, Солиан или някой друг, е имал основателен интерес да го запази в тайна. Според доклада на нашия лекар кръвта едва ли е била синтезирана повече от ден преди да я разлеят по пода на дока, но по-добре ще е проучването ви да започне от деня, в който „Идрис“ е пристанал на док, просто за всеки случай.

— Аз… разбирам основанията ви, да. — Вен вдигна мехура си с кафе към устата, стисна го, после го прехвърли разсеяно в долната си лява ръка. — Да, разбира се — повтори сам на себе си той като заглъхващо ехо. — Лично ще се погрижа.

Майлс с доволство отбеляза, че е разстроил равновесието на Вен, засрамвайки го точно толкова, колкото да го приведе в режим на ефективно действие, без при това да насочи енергията му изцяло в самоотбрана.

— Благодаря.

Вен добави:

— Мисля, че контрольор Грийнлоу също искаше да разговаря с вас тази сутрин, лорд Воркосиган.

— Свържете ме с нея, ако обичате.

Грийнлоу, изглежда, беше от породата на ранобудните, или пък си беше изпила кафето по-рано. Появи се на холовидеото облечена в изискано сако, със строга физиономия и напълно будна. Навярно по навик, придобит с годините работа на дипломатическия фронт, а не толкова от желание да му угоди, тя своевременно се подравни под подходящ ъгъл спрямо Майлс.

— Добро утро, лорд ревизор Воркосиган. В отговор на официалните им молби, ви уредих среща със задържаните на станцията пътници от корабите на комарската флотилия, в десет и трийсет тази сутрин. Може да отговорите на въпросите им в по-големия от двата хотела, където те са настанени понастоящем. Пристанищен управител Торн ще ви вземе от кораба ви и ще ви заведе там.

Що за безцеремонно разпореждане с времето и ангажиментите му! Да не говорим за неприкрития опит за оказване на натиск. От друга страна… Грийнлоу всъщност му поднасяше на тепсия цяла стая, пълна със заподозрени, точно хората, които и без това искаше да огледа. Майлс отбеляза резервирано, нейде по средата между раздразнението и нетърпението:

— Благодаря, че ме уведомихте. Какво точно според вас бих могъл да им кажа?

— Това оставям вие да прецените. Тези хора дойдоха с вас, бараярците, и отговорността за тях си е ваша.

— Мадам, ако беше така, всички те отдавна щяха да са продължили по пътя си. Не може да има отговорност без правомощия. Не друг, а властите на Съюза са ги поставили под този домашен арест и следователно пак властите на Съюза следва да ги освободят.

— Когато окончателно уредите глобите, разходите и таксите, които хората ви натрупаха тук, ще ги освободим с най-голямо удоволствие.

Майлс се усмихна тънко и сплете пръсти върху плота на масата. Искаше му се единствената нова карта, която щеше да изиграе тази сутрин, да беше по-еднозначна. Въпреки това той повтори и пред Грийнлоу разкритието за изфабрикуваната кръвна проба на Солиан, като добре подплати новината си с оплаквания, задето от местната служба за сигурност не са установили този факт по-рано. Тя моментално му върна топката, точно както беше направил и Вен, с аргумента, че въпросното разкритие е в подкрепа по-скоро на хипотезата за дезертьорство, а не за убийство.

— Хубаво — каза Майлс. — Тогава накарайте съюзната служба за сигурност да открие Солиан. За една компетентна полицейска организация не може да е толкова трудно да открие чужденец с крака, който се мотае из Квадикосмоса. Ако приемем, че въобще се опитва да го намери.

— Квадикосмосът — изсумтя тя — не е някаква тоталитарна система. Както навярно е забелязал и вашият лейтенант Солиан. Възможно е именно гаранциите ни за свобода на придвижването и лична неприкосновеност да са били изкушението, накарало го да скъса с предишните си другари.

— Тогава защо не е помолил за убежище като младши лейтенант Корбо? Не. Искрено се опасявам, че си имаме работа не с липсващ човек, а с липсващ труп. Мъртвите не могат да потърсят справедливост; дълг на живите е да я потърсят вместо тях. И това наистина е моя отговорност към моите хора, мадам.

Приключиха разговора в този тон и Майлс можеше само да се надява, че и той й е развалил сутринта, както тя беше развалила неговата. Изключи комтаблото и потри врата си.

— Уф. Ще ми отиде целият ден с това, бас държа. — Вдигна поглед към Роик, чиято стойка „мирно“ отдавна се беше отпуснала в нещо много по-неформално и в момента гвардеецът подпираше с рамене стената. — Роик.

Гвардеецът моментално изпъна гръб.

— Милорд?

— Ти водил ли си някога криминално разследване?

— Ами… аз бях най-вече уличен патрул. Но ми се е случвало да помагам на старшите офицери при няколко случая на измама и нападение. И при едно отвличане. Върнахме жената жива и здрава. Няколко изчезнали хора. О, и десетина убийства, макар че, както казах, те едва ли можеха да минат за криминални загадки. Както и серията от умишлени палежи по време на…

— Добре. — Майлс размаха ръка да спре този спокоен прилив от спомени. — Искам да се заемеш с подробностите около случая Солиан. Първо, точно кога е ставало всичко, стъпка по стъпка. Искам да откриеш какво е правил, всичко, за което има някакви данни черно на бяло. Докладите от дежурствата му, къде е бил, какво е ял, кога е спал — и евентуално с кого, — минута по минута или колкото можеш по-близо до това, от момента на изчезването му назад, докъдето можеш да стигнеш. Особено движението му извън кораба и периоди, които се губят. Освен това искам да знам и що за човек е бил — говори с екипажа и с капитана на „Идрис“, разбери колкото можеш повече за личния му живот. Смятам, че не е необходимо да ти изнасям лекция за разликата между факт, заключение и слухове, нали?

— Да, милорд. Обаче…

— Ворпатрил и Брюн ще ти осигурят пълно съдействие и достъп, това ти го обещавам. Ако ли пък се правят на ударени, уведоми ме. — Тук Майлс се усмихна с мрачно задоволство.

— Не е това, милорд. Кой ще се грижи за личната ви сигурност тук, на станция Граф, докато аз си вра носа из делата на флотилията?

Майлс успя да преглътне небрежното си „Не ми трябва бодигард“, припомняйки си, че според собствената му огласена теория наоколо бродеше отчаян убиец.

— Ще взема капитан Торн с мен.

Роик не изглеждаше убеден.

— Не мога да одобря, милорд. Той, такова, той дори не е бараярец. Какво всъщност знаете за него?

— Много — увери го Майлс. „Е, поне преди знаех.“ Опря ръце на масата и стана. — Солиан, Роик. Намери ми Солиан.

— Ще се опитам, милорд.

 

 

Когато най-после се върна в каютата, Майлс завари Екатерин да излиза от банята, с влажна от душа коса и отново облечена в червената си туника и тесните панталони. След кратки маневри с цел целувка той каза:

— Уредиха ми среща. Трябва да тръгна за станцията кажи-речи веднага.

— Нали няма да забравиш да си обуеш панталони?

Той погледна голите си крака.

— Да, и това влизаше в плановете ми.

Очите й затанцуваха.

— Стори ми се разсеян, та реших, че ще е по-добре да ти напомня.

Майлс се ухили.

— Чудя се какви ли странности в поведението бих могъл да си позволя преди квадите да се осмелят да кажат нещо.

— Ако съдя по историите, които вуйчо Вортис разказва за имперските ревизори от предишните поколения, доста по-големи от тази.

— Боя се, че само верните ни бараярци са склонни да преглъщат такива неща. — Хвана я за ръката и започна да я гали подкупващо. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— За да направя какво? — попита тя с достойно за похвала подозрение.

— Да кажеш на галактическите пътници, имали нещастието да пътуват с търговската ни флотилия, че не мога да направя нищо за тях, че ще си стоят тук, докато Грийнлоу не омекне, благодаря ви много, желая ви приятен ден, точка.

— Това звучи… доста не обещаващо.

— И аз не бих могъл да се изразя по-добре.

— Една графиня по закон и традиция е нещо като помощник-граф. Една ревизорска съпруга обаче не е помощник-ревизор — твърдо заяви тя с тон, който напомни на Майлс за вуйна й — самата професор Вортис беше ревизорска половинка с известен опит. — С Никол и Гранат Пет се бяхме разбрали тази сутрин да ме водят на разходка из местните паркове и градини. Ако нямаш нищо против, предпочитам да спазя първоначалния си план за деня. — И смекчи този свой съвсем разумен отказ с нова целувка.

Обзе го пристъп на вина.

— Не точно станция Граф имахме предвид, когато планирахме сватбеното си пътешествие.

— О, аз си прекарвам добре. На теб се пада да се оправяш с трудните хора. — Направи физиономия и с това надомни на Майлс, че в случаите на силно вълнение е склонна да превключва на обичайния си режим на крайна резервираност. Казваше си, че напоследък това се случва все по-рядко. През последната година и половина с тайно задоволство бе наблюдавал растящата й самоувереност и лекотата, с която влизаше в кожата на лейди Воркосиган. — Може би, ако приключиш до обяд, може да се срещнем някъде и да ме използваш като кошче за душевни отпадъци — добави тя с тон, подходящ при оферта за размяна на заложници. — Но само при условие, че не се налага да ти напомням да дъвчеш и гълташ.

— Само килима. — Това му спечели едно ухилване, а целувката за довиждане, докато се отправяше на свой ред към банята, повдигна духа му. Помисли си, че докато самият той е извадил късмет, задето се беше съгласила да го придружи до Квадикосмоса, то всички на станция Граф, от Ворпатрил и Грийнлоу надолу, са извадили много по-голям късмет.

 

 

Екипажите на всичките четири комарски кораба, задържани понастоящем в пристанищните си рами, бяха откарани в едно общежитие и задържани там под строг домашен арест. Местните власти си бяха дали вид, че нямат претенции към пътниците — истински миш-маш от бизнесмени с най-различен произход, които се бяха присъединили заедно със стоките си към конвоя за по-кратки или по-дълги части от обявения му маршрут, понеже им се беше сторил най-евтиният транспорт в тяхната посока. Но, разбира се, нямаше как да ги оставят на необслужвани кораби, така че, волю-неволю, се бяха озовали в две други, по-луксозни общежития, които можеха да минат и за хотели.

На теория пътниците бяха свободни да ходят където си искат, като единственото изискване беше да се подписват на излизане и връщане при двама квади от службата за сигурност — въоръжени само със зашеметители, както забеляза Майлс на минаване, — които наблюдаваха вратите на хотела. Нямаше дори законова възбрана пътниците да напускат Квадикосмоса — само дето товарите на повечето от тях все още бяха задържани на борда на съответния им кораб. Така че ги държаха заседнали на станция Граф по принципа на маймуната, заклещила пълната си шепа в кратуна с ядки, понеже не искаха да изоставят онова, което не можеха да измъкнат. „Луксът“ на общежитието се беше превърнал в поредната санкция със запазената марка на квадите, защото престоят на пътниците се заплащаше от комарската флотска корпорация.

Фоайето се оказа образец на фалшиво великолепие, поне в очите на Майлс, с висок куполообразен таван, имитиращ утринно небе с носещи се облаци, което вероятно се променяше от изгрев в залез и после в нощ, в синхрон с цикъла на денонощието. Майлс се зачуди на чия ли планета са изобразените съзвездия и дали могат да се променят в чест на отседналите гости. Голямото фоайе беше оградено с балкон на нивото на втория етаж, с ресторант и бар, където гостите да се срещат, да си общуват и да ядат. В средата, върху високи до кръста мраморни колони с форма на барабани лежеше дебел стъклен плот, върху който се кипреше сложна подредба от живи растения. Къде отглеждаха такива цветя на станция Граф? Може би точно в този момент Екатерин разглеждаше въпросния разсадник?

Освен обичайните подемни тръби към етажа за конференции долу водеше и едно извито стълбище. Бел го поведе по него към една по-практична на вид съвещателна зала.

Завариха я пълна с осемдесетина раздразнени особи от кажи-речи всяка раса, мода, планетарен произход и пол във възлената връзка. Галактически търговци със силно изразено чувство за стойността на собственото си време и без бараярските традиционни задръжки по отношение на имперските ревизори, те изляха натрупания си за няколко дни гняв върху главата на Майлс веднага щом той излезе напред и се обърна към тях. Четиринадесет езика и деветнадесет различни марки автопреводачи, няколко от които, реши Майлс, явно купени на цени при ликвидация от производители пред заслужен фалит. Не че неговите отговори на преградния огън от въпроси затрудняваше в каквато и да било степен преводачите — някъде деветдесет процента от тях се заключаваха в „Засега не знам“ или „Попитайте контрольор Грийнлоу“. Когато за четвърти път каза последното, предизвика хоров сърцераздирателен вой от дъното на залата, гласящ „Но Грийнлоу каза да питаме вас!“, с изключение на превеждащото устройство, което се включи с миг закъснение: „Негри лейка зад опипаме вас!“

Майлс беше помолил Бел да му посочи дискретно човека, който се беше опитал да го подкупи в качеството му на пристанищен управител, и Бел го направи. След това Майлс помоли всички пътници от „Идрис“, които са имали някакъв контакт с лейтенант Солиан, да останат и да споделят с него каквото знаят. На практика това, изглежда, създаде илюзията, че властите все пак правят нещо, и почти всички се изнизаха с мърморене.

Един от присъстващите, когото Майлс определи, след кратка пауза на колебание, като хермафродит от Бета, се приближи към тях. Висок за вида си, с посребряла коса и вежди, но с изправена стойка и леки движения. Ако беше бараярец, Майлс щеше да го определи като здрав и атлетичен човек на шейсет години — което вероятно означаваше, че е прехвърлил стотака. Дълъг саронг с тъмен консервативен десен, риза с висока яка и сако с дълги ръкави, което да го пази от хладните температури на станцията, каквито несъмнено изглеждаха те на един бетанец, плюс хубави кожени сандали съставляваха типичния му елегантен тоалет по бетанската мода, при това съвсем не от евтините. Красивите му благородни черти бяха увенчани с орлов нос, очите бяха тъмни и забелязваха всичко. Такава изключителна елегантност би трябвало да е впечатлила Майлс достатъчно, за да я запомни, но неясното чувство, че познава хермафродита, упорито му се изплъзваше. Проклето криозамразяване — не можеше да прецени дали е истински спомен, замазан като много други от невралните травми при процеса на съживяване, или е фалшив и поради това още по-изкривен.

— Пристанищен управител Торн? — запита хермафродитът с мек алтов глас.

— Да? — Бел на свой ред, и нищо чудно, огледа своя сънародник от Бета със специален интерес. Въпреки почтената възраст на непознатия красотата му будеше възхищение и Майлс едва потисна усмивката си, като видя как погледът на Бел се плъзва към обичайната бетанска обица на лявото ухо. За негово разочарование, обицата беше от типа, който казваше „Романтично обвързан, не се интересувам“.

— Боя се, че имам един по-особен проблем с товара си.

Физиономията на Бел се върна към предишната си безизразност в очакване на поредната жаловита история, с или без подкуп в добавка.

— Аз съм пътник от „Идрис“. Транспортирам няколкостотин генетично създадени животински ембриона в утробни репликатори, които се нуждаят от периодично обслужване. За което отново дойде време. Наистина не мога да го отлагам още дълго. Без необходимите грижи ембрионите могат да се повредят или дори да загинат. — Едната дългопръста ръка подръпна нервно другата. — И нещо по-лошо, те вече наближават термина си. Наистина не очаквах такова дълго забавяне по пътя. Ако бъда задържан още дълго, ще трябва да ги унищожа и така да загубя както печалбата от товара си, така и времето си.

— Какви животни? — любопитно попита Майлс.

Високият хермафродит сведе поглед към него.

— Предимно овце и кози. И някои други специални поръчки.

— Хм. Бихте могли да използвате заплахата, че ще ги пуснете на свобода из станцията, пък там квадите да им берат грижата. Няколкостотин генетично подобрени агнета, припкащи из товарните докове… — Това му спечели един особено сух поглед от страна на пристанищен управител Торн, така че Майлс продължи, без да се бави: — Макар да съм сигурен, че няма да се стигне до това.

— Ще предам молбата ви на началник Уотс — каза Бел. — Вашето име, почитаеми херм?

— Кер Дюбауер.

Бел се поклони леко.

— Изчакайте тук. Няма да се бавя.

След като Бел излезе да се свърже необезпокоявано по комтаблото, Дюбауер се усмихна и промърмори:

— Благодаря ви много за помощта, лорд Воркосиган.

— Нищо работа. — Сбърчил вежди, Майлс добави: — Познаваме ли се отнякъде?

— Не, милорд.

— Хм. Е, хубаво. Докато бяхте на „Идрис“, да сте имали взимане-даване с лейтенант Солиан?

— Горкият млад мъж, който уж беше дезертирал, а сега излиза, че май не е? Виждал съм го по коридорите. Но никога не сме разменяли по повече от няколко думи, за мое съжаление.

Майлс се замисли дали да не огласи новината за синтетичната кръв, после реши да я запази в тайна за още известно време. Все още можеше да му хрумне някое по-полезно нейно предназначение от това да я пусне в циркулация наред с останалите слухове. Още няколко други пътници на „Идрис“ се бяха размотавали из залата по време на този разговор — чакаха да споделят собствената си информация за липсващия лейтенант.

Кратките му разговори с тях бяха със съмнителна стойност. Един безстрашен убиец със сигурност би излъгал, но пък ако беше и умен, най-вероятно въобще не би останал да разговаря с Майлс. Трима от пътниците бяха резки и седяха като на тръни, но затова пък чинно се придържаха към фактите. Останалите горяха от желание да съдействат и най-вече да споделят собствените си хипотези, нито една от които не се връзваше с новите разкрития около разплисканата из товарния док кръв. Майлс си помечта как подлага на масов разпит с фаст-пента всички пътници и екипажа на „Идрис“. Още нещо, което Вен или Ворпатрил, или и двамата заедно трябваше да са свършили отдавна, по дяволите. Уви, квадите имаха цял куп досадни правила за прилагането на такива агресивни методи. Транзитно преминаващите през станция Граф пътници бяха недосегаеми за по-твърдите бараярски техники на разпит, а бараярският военен персонал, с чиито мозъци Майлс можеше да се разпорежда свободно, беше твърде надолу в настоящия му списък със заподозрени. Комарският цивилен екипаж беше с по-неясния статут на бараярски поданици, намиращи се на квади… — е, не земя — на квадитеритория и под защитата на местните закони.

Докато той водеше всичките тези разговори, Бел се върна при Дюбауер, който го чакаше мълчаливо край едната стена на залата, и каза:

— Мога лично да ви придружа на „Идрис“, където да се погрижите за товара си, веднага щом лорд ревизорът приключи тук.

Майлс набързо прекъсна последния ентусиаст със собствена криминална теория и го отпрати.

— Готов съм — обяви той и погледна към часовника на личния си комуникатор. Щеше ли да свари за обяда с Екатерин? Не изглеждаше много вероятно предвид напредналия час, но пък тя беше в състояние да прекарва невъобразимо много време в разглеждане на растителни забележителности, така че може би все още имаше шанс.

Тримата излязоха заедно от конферентната зала и заизкачваха широкото стълбище към просторното фоайе. Майлс, а същото най-вероятно важеше и за Бел, никога не влизаше в стая или друго помещение, без да обхване с поглед всички възможни позиции за стрелба — навик, останал им в наследство от годините на споделен неприятен, но и поучителен опит. Именно по силата на този навик двамата едновременно забелязаха фигурата на балкона отсреща да вдига някаква странна продълговата кутия и да я подпира на перилото. Дюбауер видя накъде гледат и очите му се разшириха изненадано.

Майлс зърна за миг тъмни очи върху лице като мляко под гъсти бронзоворуси къдрици, които се взираха напрегнато в него. Двамата с Бел, от двете страни на Дюбауер, едновременно стиснаха ръцете на стреснатия бетанец и се хвърлиха напред. От кутията изригна ярък залп, придружен от силен, ектящ, потропващ звук. Кръв шурна от бузата на Дюбауер, докато го влачеха напред. Нещо като рояк разлютени пчели профуча сякаш на сантиметри над главата на Майлс. В следващия миг и тримата бяха на пода — плъзгаха се по корем към прикритието на мраморните барабани, крепящи стъкления плот с цветята. Пчелите сякаш ги следваха. Осколки от дебелото стъкло се разхвърчаха във всички посоки, парчета мрамор изригнаха във въздуха като фонтан. Цялото помещение завибрира, въздухът затътна, гръмотевичният шум се накъса от писъци и викове.

Майлс се опита да надигне глава за бърз оглед, но Бел се метна отгоре му през бетанеца и го затисна в задушаваща хватка. Можеше само да слуша последвалото — още крясъци, внезапното замлъкване на барабанния звук и едно тежко издрънчаване. Женски глас изхлипа сред неочакваната тишина, после затихна до спазматично преглъщане. Майлс дръпна инстинктивно ръка, усетил нечия лека целувка, но както се оказа, бе сгрешил — просто последните разкъсани листа и венчелистчета се сипеха леко във въздуха и се стелеха наоколо им.