Серия
Бараяр (9)
Оригинално заглавие
Ethan of Athos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 37 гласа)

Глава 2

— Може би, — с надежда каза старшия делегат на Лас-Сендес, — това е просто някакво недоразумение. Може би са решили, че материалите са предназначени за студенти-медици…

Съвета на Населението беше в пълен състав. Присъствайки на екстреното съвещание, Етан се чудеше защо Роучи го беше довел тук? В качеството си на свидетел-експерт? При други обстоятелства пищната обстановка би го довела до свещен трепет: разкошен мек килим, дълга маса от скъпоценно дърво, великолепния вид на столовете и суровите, брадати лица на старейшините, отразени в полираната повърхност. Но сега беше толкова озлобен, че едва забелязваше и масата, и самите старейшини.

— Все едно, това не обяснява защо там имаше тридесет и осем единици, а на кутията бяха посочени петдесет! — прекъсна той говорещия. — И после, тези проклети кравешки яйчници! Те какво, да не си мислят, че тук развъждаме минотаври?

— А пък нашата камера беше съвсем празна — замислено вметна най-младия делегат от Делири.

— Пфу! — избухна Етан. — Това си е явна измама! Не може да става дума нито за грешка, нито…

С недоволен жест Деброучес го накара да седне. Етан се подчини.

— Не друго, а злобен саботаж! — все пак довърши своята мисъл той на ухото на шефа си.

— По-късно — обеща Деброучес. — По-късно ще се върнем на това.

Председателят прочете официалните съобщения от всичките девет центъра, остави ги на масата и въздъхна.

— За какъв дявол избрахме точно този изпълнител? — попита той. Въпросът, разбира се, беше чисто риторичен.

— Те предложиха най-ниските цени — измърмори председателя на комисията по доставките. Опрял глава на ръцете си, той хипнотизираше чаша с вода, в която със съскане се разтваряха две таблетки болкоуспокояващи.

— И вие сте посмели да оцените бъдещето на Атон по най-ниската цена?! — избухна някой от делегатите.

— И вие всички до един се съгласихте, или вече не помните? — отговори главния снабдител, излизайки от вцепенението. — Даже сами настоявахте на този вариант, когато стана ясно, че другите ще ни дадат за същите пари само трийсет единици. Петдесет различни култури за всеки център — та вие едва не се напикахте от радост, доколкото си спомням!

— Господа, господа, нека да не се отвличаме — намеси се председателя. — Нямаме време за търсене на прави и виновни. След четири дена пощенския кораб ще напусне орбита и ако дотогава не измислим нищо, ще се наложи да чакаме още една година.

— Крайно време е да се снабдим със собствен кораб — отбеляза един от делегатите. — Колко дълго можем да разчитаме на нечия милост и да зависим от техния график!

— И военните вече колко години молят за същото! — каза друг.

— Е, и кой от Репродукционните Центрове ще заложим, за да се обзаведем със собствена флотилия? — саркастично се поинтересува трети. — Отбраната и ние — това са двете най-големи пера на бюджета след селското стопанство, което храни нашите деца. И вие искате да излезете и да заявите на хората, че детския порцион трябва да се намали наполовина, за да подарим на тези шутове големи играчки, които абсолютно с нищо не допринасят за икономиката ни?

— Засега не допринасят — упорито промърмори първия.

— Без да броим и технологиите, които ще ни се наложи да внесем. А какво, ако мога да запитам, можем да продадем според вас? Всичките ни излишъци отиват за…

— Ами тогава нека корабите сами да се изплащат! Ако ги имахме, с тях бихме могли да продаваме нещо и да спечелим достатъчно галактична валута, за да…

— Идеята за разширяване на контактите с тази извратена цивилизация противоречи на замисъла на Отците-Основатели — възрази четвърти делегат. — Те избраха тази планета, намираща се далеч от всички звездни магистрали именно за да ни оградят от съблазните…

Председателя рязко почука по масата.

— Оставете тези дебати за Генералния Съвет, господа. Днес сме се събрали, за да обсъдим конкретен проблем, при това спешно.

Раздразненият му тон не предразполагаше към по-нататъшни спорове. Всички делово се изправиха и зашумоляха с бумагите си.

Мълчанието наруши най-младият делегат от Барки, подтикван от своя началник.

— Аз мисля, — започна той след кратко прокашляне, — че можем да решим този проблем, без да прибягваме към външна помощ. Трябва просто да отгледаме собствени култури.

— Точно това е проблема, че нашите култури повече не растат! — прекъсна го друг.

— Не, не, това и аз го разбирам много добре! — разгорещи се представителя на Барки, който беше на същата длъжност, както и Деброучес. — Исках да кажа… — той още веднъж се прокашля, — че трябва да отгледаме женски ембриони. Даже не е необходимо да ги поддържаме за целия цикъл, може просто да ги използваме за яйцеклетъчен материал и да започнем всичко отначало.

Над масата отново надвисна мълчание, този път негодуващо. Председателят изкриви устни така, като че ли беше изял резен недоузрял лимон. Делегатът от Барки побърза да седне.

— Ние все още не сме в толкова отчайващо положение — произнесе накрая председателя. — Макар че може би е добре, че споменахте това за което другите рано или късно щяха да се сетят.

— Не е необходимо този факт да се разгласява — смирено каза младия волнодумец.

— Предполагам — сухо се съгласи председателя. — Вашето предложение е прието като сведение и в протокола този пункт ще се засекрети. И все пак съм длъжен да отбележа, че това предложение не решава най-важния проблем, който вече с години стои пред Съвета и Атон: поддържане на генетичното многообразие. Този проблем още не се е отразил върху нашето поколение, но всички знаем какви последствия може да има той… — Гласът на председателя омекна. — Ние нямаме право да си затваряме очите за този проблем и да поставяме под съмнение бъдещето на нашите внуци.

Тази благоразумна реч се хареса на всички. Ободри се даже делегатът от Барки.

— Емиграцията би могла да ни помогне — включи се поредния делегат, който една седмица годишно изпълняваше задълженията на ръководител на Отдела по Емиграция и Натурализация на Атон. — Ако нещата вървяха по-добре…

— А колко емигранта пристигнаха на този кораб? — попита го заместника му.

— Трима.

— По дяволите! Какво, винаги ли са толкова малко?

— Не, миналата година бяха двама. А преди две години — нито един. — Завеждащият емиграцията въздъхна. — Предполагаше се, че бежанците направо ще ни обсаждат. Може би Отците-Основатели малко са се престарали, избирайки най-отдалечената планета. Понякога ми се струва, че никой не знае за нас.

— А може би информацията за нас се укрива от тези… е, сами знаете кои.

— Ами ако тези, които се опитват да пристигнат при нас, ги затварят на станция Клайн? — предположи Деброучес. — И само някои успяват да се измъкнат?

— Изглежда, че е така — съгласи се завеждащият емиграцията. — Тези, които пристигат при нас, са малко… как да го кажа?… странни.

— Нищо чудно, ако си спомним, че всички те са продукти на… ъ… травматичен генезис. Не е тяхна вината.

Председателят отново почука по масата.

— Ще обсъдим това по-късно. Засега явно се съгласихме с едно: необходими са ни чуждопланетни образци от тъканни култури…

Етан, който все още не беше изпуснал цялата пара, придоби дар слово.

— Господа! Нима искате пак да се свържете с тези кожодери?!

Деброучес го дръпна за сакото и накара да седне на мястото си.

— … от по-надежден източник — завърши председателя и някак странно погледна Етан — не сърдито, но с толкова непонятна усмивка, като че ли зад нея се криеше нещо. — Съгласни ли сте с мен, господа делегати?

По залата премина одобрителен ропот.

— Решението е прието с болшинство. Смятам също, че ще се съгласите да не повтаряме два пъти една и съща грешка: повече никакви котки в чували. Следователно сега трябва да изберем агент по покупките. Ако обичате, доктор Деброучес.

Деброучес се изправи.

— Благодаря ви, господин председател. Аз обмислих този въпрос. Разбира се, за да може правилно да оцени, избере, опакова и транспортира културите, нашия агент трябва да е отлично запознат с цялата техническа страна на въпроса. Такива хора сред нас има малко и това облекчава задачата. После, това трябва да е човек с безупречна репутация — не само затова, че в ръцете му ще се окаже почти цялата валута, която Атон е събрал за тази година…

— Цялата валута — тихо го поправи председателя. — Генералния Съвет одобри това тази сутрин.

Деброучес кимна.

— … но и затова, че той ще трябва с чест да се противопоставя на всичките онези съблазни, — Деброучес се намръщи, — с които може да се срещне!

Жените, разбира се, и това, което те правят с мъжете! Нима Роучи сам се натиска за доброволец? — зачуди се Етан. Разбира се, цялата биологическа кухня я познава като петте си пръста. Етан беше възхитен от смелостта на началника си, макар че подобен апломб граничеше със самохвалство. Може би така и трябваше да действа човек, за да се издигне? И все пак не беше за завиждане. Да не вижда синовете си цяла година; а Деброучес и душата си би продал за тях…

— Също така това трябва да е човек, неангажиран със семейни връзки, понеже грижата за децата му би била непосилно бреме за партньора му — продължаваше Деброучес.

Всички брадатковци важно закимаха.

— И накрая, това трябва да е човек с такава енергия и убеждения, че нито едно препятствие което би изправила на пътя му съдбата… или ъ-ъ… който и да било, не би могло да го отклони от верния път. — Ръката на Деброучес твърдо се отпусна на рамото на Етан; председателят, вече без да се прикрива, се усмихваше с цялата си уста.

Думите на поздравления и съчувствия, приготвени за шефа, заседнаха на гърлото на Етан. На езика му се въртеше само една кратка фраза: „Добре, Роучи, някой ден ще ти го припомня!“

— И така, господа, аз предлагам доктор Еркхарт! — Деброучес седна и с бащинска усмивка добави, обръщайки се към Етан: — Сега вече можеш да станеш и да се изкажеш.

* * *

Мълчанието в автомобила, носещ ги назад към Севарин, беше дълго и тягостно. Първи, малко развълнувано, заговори Деброучес:

— Можеш ли да потвърдиш, че ще се справиш с това задание?

Етан не отговори веднага.

— Вие всичко сте нагласили — изръмжа най-накрая той. — Подготвили сте всичко предварително с председателя.

— Какво да се прави? Наложи се. Смятах, че си твърде скромен за да предложиш услугите си.

— Скромен! Друг път! Просто сте решили, че е по-лесно да ме атакувате изненадващо!

— Аз съм убеден, че ти си най-подходящия кандидат. А без моята подсказка, един Бог-Отец знае кого щеше да избере комисията. Може би онзи идиот Франклин от Барки. Би ли искал бъдещето на Атон да зависи от него?

— Не! — принудително се съгласи Етан и изведнъж избухна: — Да! Ще се справя! И дори и сянката му да не се мярка тук!

Деброучес се усмихна. Белите му зъби проблеснаха на разсеяната светлина от пулта за управление.

— И после, помисли си за соцкредитите, които ще заработиш за това! Три сина и спестявания, които при обичайния ход на нещата би натрупал едва след десет години — и всичко това само за една година. Според мен това би трябвало да те вдъхнови.

Изведнъж Етан с необичайна яснота си представи своето бюро, а на него — холограма, пълна с живот и веселие. И разбира се, пони, слънце и дълги ваканции под платната… Борейки се с вятъра и вълните, както го учеше баща му… И смях, шум, бъркотия в големия дом, звънтящ от нови гласове… Но на глас само каза мрачно:

— Ако успея и ако се върна. Във всеки случай соцкредитите ми и сега стигат за син и половина. Макар че, разбира се, това не значи нищо, докато не се отпуснат и не признаят семейния ми партньор.

— Извинявай за откровеността, но именно такива хора като млечния ти брат принуждават държавата толкова да внимава с отпускането на дотации — каза Деброучес. — Очарователен млад човек, но дори ти би трябвало да признаеш абсолютната му безотговорност.

— Той просто е още млад — неуверено възрази Етан. — Трябва му време, за да улегне.

— Глупости! Той, ако не се лъжа, е само с три години по-малък от теб? Никога няма да улегне, докато ти виси на шията. По-добре да си беше намерил семеен партньор със сертификат, а не да чакаш, докато издадат такъв на Янос.

— Хайде да оставим на спокойствие личния ми живот! — сопна се засегнатия на болното му място Етан и без да може да се удържи, добави: — Който тази командировка ще разруши окончателно! За което съм ви много благодарен!

Прегърбил се на пътническото място, той се загледа през страничното стъкло. Автомобилът летеше като стрела в нощта.

— Можеше и да е по-зле — каза Деброучес. — Спокойно можехме да си спомним армейската ти специалност, да оформим командировката чрез военното ведомство и да те изпратим със заплата на санитар. За щастие, ти съвсем правилно оцени ситуацията.

— Не предполагах, че блъфирахте.

— И не блъфирахме — Деброучес въздъхна и добави, вече по-сериозно: — Ние не те избрахме случайно, Етан. Много ще е трудно да ти намерим заместник в Севарин…

* * *

Деброучес остави Етан до къщата му, обкръжена с дървета и след като му напомни, че трябва да се яви в Центъра рано сутринта, се понесе към града. Етан вяло му помаха с ръка. Четири дни… Два — за да помогне на най-старшия асистент да навлезе в новите си задължения, един — за уреждане на личните си дела (може би, за да състави завещание?) и още един — за инструктаж в Съвета на Населението в столицата. А после — заповядайте в космопорта. С какво беше заслужил този кошмар, който му се стовари на главата?

Приближавайки се към вратата, той се натъкна на електромобила на Янос, зарязан небрежно между контейнерите за боклук. Колкото и да се възхищаваше Етан на това великолепно равнодушие, с което неговия брат-идеалист се отнасяше към материалните блага, той не би възразявал, ако Янос се научеше да пази вещите си, но за това можеше само да се мечтае.

Янос беше син на семейния партньор на бащата на Етан. Бащите им отглеждаха синовете си заедно, заедно се занимаваха и с бизнеса си — експериментална и извънредно печеливша рибна ферма в Южната Провинция. Всички съдби в това семейство отдавна се бяха слели неразделимо в една безупречна сплав, без да се прави разлика между братя, били те родни или млечни. Етан, по-големия брат, ерудит, събирателна точка за честолюбивите бащини надежди; Стив и Станислав, появили се на бял свят с една седмица разлика, от същата култура, от която произхождаше и партньора на баща им; Янос, остроумен и жизнен, като живак; малкия Брет, роден музикант… Семейството на Етан. Беше му до болка мъчно за тях; в армията, по време на обучението си, и даже в Севарин, на своята нова длъжност, която беше твърде добра, за да се откаже от нея.

Когато Янос го последва в Севарин, сменяйки с възторг фермерския живот с градския, Етан беше много доволен. Нищо, че това пречеше на първите му стъпки в новото общество. Независимо от успешната си кариера, Етан беше много срамежлив и тайно презирайки ергенските купони, се зарадва на възможността да се отърве от тях. Двамата с Янос отново се върнаха към онази сексуална близост, която напомняше и на двамата за безгрижните години на детството. И сега Етан искаше да се обгърне с този покой, за да забрави за страха, който се опита да скрие от Деброучес зад маската на иронията.

В къщата беше тъмно и непривично тихо. Етан бързо обиколи стаите, надникна в гаража…

Скутерът му беше изчезнал! Машината, изработена по специална поръчка само преди две седмици, купена с първите спестявания, които дълго и старателно отделяше от заплатата си. Вътрешно той изруга, но изведнъж си спомни, че смяташе да даде на Янос да изпробва машината, когато попремине очарованието от новата придобивка. Имаха твърде малко време, за да се карат за дреболии…

Етан се върна в къщата с намерението да си легне и да се наспи както трябва. Но не, имаше твърде малко време! Той провери ком-пулта. Никакви съобщения. Е, разбира се, нали Янос смяташе да се прибере преди него, това си го спомняше добре. Той опита да се свърже с ком-пулта на скутера. Нямаше отговор. Като помисли малко, Етан се усмихна, влезе в градската мрежа и набра кода. Маякът беше едно от малките удобства на този модел-лукс, а ето и самата машина, паркирана само на два километра от къщата, в Парка на Основателите. Значи, Янос се забавлява наблизо? Добре, да вървят по дяволите всички домашни навици! Днес Етан ще се присъедини към брат си, без да каже и дума за скутера и ще го срази със своето великодушие…

Нощният вятър си играеше с тъмните му коси и го ободряваше с прохладата си; Етан се приближаваше на тресящият се електромобил към Парка на Основателите. Внезапен ужас прониза сърцето му — той видя жълтите мигащи лампи на аварийните коли. О не, Бог-Отец, само не това! Ако „Бърза Помощ“ се е оказала до Янос, защо трябва да мисли, че между тях непременно има някаква връзка…

Така. Това не е „Бърза Помощ“, не е и градския патрул, а само два гаражни теглича. Етан малко се поотпусна. Но какво зяпа толкова очаровано тази тълпа? Той спря до група шумолящи дъбове и се вгледа в гъстата корона, накъдето бяха обърнати погледите на зяпачите и белите лъчи на прожекторите.

Там, отгоре, се перчеше неговият скутер, паркиран на върха на двайсетметровия дъб.

Не! Разбит във върха на този проклет дъб! Стабилизаторите са потрошени на парчета, неприбраните крила са изкривени, вратите висят над земята, откривайки зеещата вътрешност, и… Етан едва не получи удар, когато видя спасителните ремъци, отпуснати под кабината. Налетя нов порив на вятъра, клоните зловещо заскърцаха и тълпата благоразумно отстъпи назад. Етан се втурна да оглежда кабината. Нямаше дори капка кръв…

— Ей, господине, по-добре се отдръпнете!

— Там е моят скутер — каза Етан. — На онова проклето дърво!

Той сам не разпозна гласа си. Откъсвайки с огромни усилия очи от немислимото зрелище, той се хвърли към работника от гаража и го сграбчи за куртката.

— Момчето, шофьора на скутера — къде е?

— Шофьора? Ами вече няколко часа, откакто го откараха.

— В Централната болница?

— А, не-е. Какво да прави там? Приятеля му си е цапнал главата, затова го изпратиха набързо в къщи. А шофьора, е, той пееше с цяло гърло. В участъка е, сигурно.

— Ах, копе…

— Вие ли сте собственика на това транспортно средство? — приближи се към Етан мъж в униформата на градската озеленителна служба.

— Да, аз съм. Доктор Етан Еркхарт.

— Давате ли си сметка, — продължаваше служителя, вадейки квитанции за глоба, — че това дърво е почти двестагодишно? То е посадено от самите Основатели, историческата му ценност е огромна. А сега е разцепено на две!…

— Закачих го, Фред! — донесе се глас отгоре.

— Добре, слизай!

— … носите отговорност за нанесените вреди…

Думите на чиновника бяха заглушени от пукота на чупещите се клони, дружната въздишка на тълпата и високия усилващ се вой — антигравитационното устройство самоволно излезе от фаза.

— Ах, мамка му! — раздаде се вопъл от върха на дъба. Зрителите панически се разбягаха.

Скутерът се сгромоляса с носа напред върху гранитната алея. Блестящо червеният корпус се покри с пукнатини. В настъпилата след грохота тишина Етан можеше да различи деликатното писукане на скъпия електронен механизъм, но и той скоро заглъхна.

* * *

Стъпките отекваха ясно в коридора на полицейския участък. Когато вратата се отвори, Янос трепна и се обърна.

— А, Етан — жалостно каза той. — Днес имах кошмарен ден! Ти… ти намери ли си скутера?

— Намерих го.

— С него всичко е наред, остави това на мен. Извиках екип от гаража.

Брадатият полицейски сержант прихна, едва сдържайки смеха си:

— Може би там, на дървото, ще измъти два детски велосипеда?

— Скутерът вече е долу — лаконично отвърна Етан. — И глобата за дървото заплатих.

— За дървото?

— Да, за повредите.

— А-а…

— Е, какво се случи? — попита Етан. — Защо се заби в него?

— Ами пак тези проклети птици… — обясни Янос.

— Разбира се, птиците! Принудиха те да се снижиш рязко, така ли?

Янос напрегнато се засмя. Всички севарински птици бяха потомци на мутирали кокошки, избягали още от първите заселници и впоследствие подивели. На кокошки те вече въобще не приличаха, а малкия им размер и тегло даже позволяваха да ги заподозрат като някакъв нов вид, но като летци не струваха и пет пари. В града гледаха на птиците като на нещо неизбежно зло. Крадешком поглеждайки към сержанта, Етан с облекчение отбеляза на лицето му пълна липса на загриженост за съдбата на пернатите. Да плаща глоба и за птиците, това щеше да е твърде…

— Ъ-ъ… разбираш ли, — каза Янос, — ние си помислихме, защо да не ги подплашим малко? И значи долитаме, а те там — цял облак, и с крилата — пляс-пляс… А ние — право върху тях като пикиращ бомбардировач, бам! — Янос замаха с ръце, изобразявайки героична атака на звездолет.

През двестагодишната си история Атон не беше воювал с никого, нито веднъж. Етан успокои дишането си и преброи до десет. Твърде малко време…

— А за повдигане на бойния дух решихте първо да пийнете. Може ли да попитам, с кого?

— С Ник. — Янос сви глава между раменете си, очаквайки неизбежния взрив.

— Ясно… Предполагам, че той е дал идеята да воювате с птиците?

Ник беше приятел на Янос и предводител на всичките им авантюри. В минути на лошо настроение Етан не веднъж се питаше дали отношенията на неразделната двойка се ограничаваха само с дружбата… Но сега не беше времето да се изяснява това. Взрив не последва и силно удивения Янос отпусна рамене.

Изваждайки портфейла си, Етан вежливо се обърна към полицая:

— Колко трябва да заплатя, за да ви избавя от тази заплаха за пернатите?

— Е, ако искате незабавно да заплатите бъдещите разходи по ремонта на скутера…

Етан отрицателно поклати глава.

— На вечерното заседание на съда вече разгледаха неговия случай — каза офицера. — Той е свободен.

— Нима? — зарадва се Етан. — Без глоби? Даже за…

— Не, глоби, разбира се, има. — И сержанта започна да изброява: — За шофиране в нетрезво състояние, за застрашаване на обществената безопасност, за нанасяне ущърб на градско имущество. И таксата за спасителните екипи…

— Ти какво, да не си получил обезщетение за уволнение? — попита Етан, бързо пресмятайки сумата и сравнявайки я с наличността в сметката на брат си.

— Е… не съвсем — уклончиво отговори героят-въздухоплавател. — Добре, хайде да се прибираме. Главата ми се цепи.

Сержантът написа квитанцията и Янос, без да гледа, надраска отдолу името си.

* * *

Шумът на електромобила беше добър предлог да се отърве от разговор по пътя към къщи, но на Янос все пак не му провървя, понеже Етан използва времето, за да преразгледа предишните си изчисления.

— Откъде взе пари? — попита той, докато затваряше входната врата, мимоходом поглеждайки към часовника в антрето. Работният ден започваше след три часа.

— Не се вълнувай — каза Янос, сритвайки обувките си под дивана, и насочвайки се към кухнята, добави: — Този път не от твоя джоб.

— Тогава от чий? Надявам се, че не си взел назаем от Ник? — не се отказваше Етан, следвайки го по петите.

— Ама че го каза! Разбира се, не. Той самият е затънал до уши в дългове. — Янос извади от шкафа бутилка бира, прехапа със зъби замразителя и с наслаждение отпи. — Няма грешка за оправяне на главата! Искаш ли? — с хитра усмивчица попита той, безсрамно провокирайки Етан да му изнесе дълга лекция против алкохола. И отново не позна…

— Да — каза Етан.

Янос изумено вдигна вежди и му подаде бирата. С бутилката в ръка Етан се строполи на стола.

— И така, глобите, Янос.

Янос с копнеж погледна към вратата, явно мечтаейки да е някъде другаде.

— Отчислиха ги от соцкредитите ми, много ясно…

— О, Боже! — простена Етан. — Откакто се върна от армията, пропадаш все по-надолу и все по-надолу… Другите на твоята възраст вече имат достатъчно кредити за статус на партньор, даже без допълнителни заработки.

Той преодоля желанието си да хване Янос за врата и да блъсне главата му в стената само защото нежеланието да стане се оказа по-силно.

— Как бих могъл да ти поверя дете, ако смяташ да продължаваш в същия дух?

— Дявол да го вземе, Етан, а моли ли те някой? Нямам никакво време да се занимавам с тези фабрики за лайна. Заради тях може направо да се загробиш. Не, не и ти, разбира се. Ти си мислиш, че си готов за родител, не аз. В този Център съвсем си се побъркал. А преди беше толкова весело с теб!

Осъзнавайки, че невижданото досега търпение на Етан може все пак да се взриви, Янос забърза към банята.

— Репродукционните Центрове са сърцето на Атон — с горчивина отбеляза Етан. — Цялото ни бъдеще. Но ти не се вълнуваш за Атон, нали? Ти не се вълнуваш за нищо, освен за собствената си персона!

— Ъ-ъ…

Съдейки по мимолетната усмивка, преминала по устните на Янос, той искаше да успокои гнева на брат си с някаква игрива шегичка, но, поглеждайки към мрачното му лице, бързо премисли.

Внезапно Етан разбра, че му стига толкова. Пръстите му безсилно се разтвориха, празната бутилка падна на пода и се търколи с леко подрънкване. Той тъжно се усмихна.

— Можеш да вземеш скутера ми, когато замина.

Янос се вцепени, побелявайки като платно.

— Да си заминеш?! Етан, не исках…

— А, не. Не това исках да кажа. Ти нямаш нищо общо. Просто забравих, че не успях да те предупредя — Съвета на Населението спешно ме изпраща на една секретна командировка. На Архипелага Джексън. Няма да ме има най-малко една година.

— В такъв случай кой от нас не се интересува от нищо? — сърдито попита Янос. — Изчезваш за цяла година и само ми помахваш с ръка? Ами аз? Как ще живея сам, докато ти си на… — Той помълча и изведнъж извика: — Етан! Та Архипелага Джексън е планета?! Друга планета? И там има от онези… онези?…

Етан кимна.

— Заминавам след четири, не, след три дена с пощенския кораб. Оставям ти всичките си вещи. Кой знае какво може да се случи там с мен…

От миловидното лице на Янос се изпариха и последните остатъци на пиянска безгрижност.

— Ще отида да се приведа в ред — тихо каза той.

Най-накрая успокоен, Етан подремна на стола, докато Янос не излезе от банята.