Серия
Бараяр (9)
Оригинално заглавие
Ethan of Athos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 37 гласа)

Глава 13

Сложиха Етан до Куин под дулото на невроразрушителя, държан от твърдата ръка на мъжа в униформа на службата по безопасност. Си го накараха да се отдръпне, държан на мушка от парализатора на капитан Рау. Това беше достатъчно, за да се оцени ситуацията. От обяснения нямаше нужда.

Куин изглеждаше даже по-зле, отколкото личеше на пръв поглед: бледа, нещастна, с разбита уста. Непрекъснато се тресеше — дали от болка, или от ярост и отчаяние. Без токовете си тя изглеждаше съвсем малка. Си приличаше на ексхумиран труп, който стои прав само защото още не е намерил къде да падне. Студен, застинал, с угаснали сини очи.

— Какво стана? — прошепна Етан. — Как са те открили, ако това не можа да направи даже службата по безопасност?

— Съвсем забравих за това дяволско сигнално устройство — изсъска през стиснатите си зъби Ели. — Трябваше да го изхвърля в първия попаднал ми контейнер за боклук. Нали вече знаех, че са го засекли! Но тогава Си, както винаги, започна да спори с мен, аз се обърках, и… а, по дяволите — сега това вече не е важно!… — Ели отчаяно захапа подпухналата си устна, но веднага трепна и внимателно я опипа с език. Погледът й се метна към Милисор, после — на Рау и на непознатия в униформата на службата за безопасност. Изглежда Ели се опитваше да намери изход от положението и не намирайки, отново и отново превърташе в мислите си вариантите за бягство.

Милисор обиколи пленниците с пружинираща походка.

— Колко се радвам, че успяхте да дойдете, доктор Еркхарт! Вече смятахме да устройваме два нещастни случая, един за вас, и друг — за командир Куин, но след като и двамата вече сте тук… Да, сега имаме прекрасната възможност да икономисаме време и сили.

— Това отмъщение ли е? — с пропадащ глас попита Етан. — Но ние никога не сме се опитвали да ви убием!

— Не, какво говорите! — възрази Милисор. — Какво отмъщение? Просто вие двамата знаете твърде много, за да ви позволим да живеете.

— Разкажете им какво ги чака, полковник — Рау се усмихна злорадо.

— А, да. Вие имате достатъчно чувство за хумор, командир Куин, за да оцените тази мила шега. Погледнете, ако обичате, към тези незадействани въздушни тунели. Само да затворите люковете и от двете страни, и се получават едни такива малки уютни гнезденца, сякаш специално направени за някои двойки, обичащи приключенията. Наистина, много е печално, че докато трае непробудния сън, който ще последва след страстните прегръдки…

Рау приветливо помаха с парализатора, показвайки как именно може да се потъне в толкова непробуден сън.

— … въздушният тунел, — продължаваше Милисор, — ще се изведе в космоса за скачване с трюма на товарен кораб. Доколкото ми е известно, един такъв трябва да пристигне тук веднага след като отлети моят куриерски кораб. Как смятате, струва ли си изцяло да ви събличаме? Или е достатъчно просто да ви смъкнем панталоните? Според мен, така ще е по-естествено: страстно нетърпение…

— О, Бог-Отец! — ужасено простена Етан. — Съвета на Населението ще реши, че съм паднал толкова ниско, че се занимавам с любов във въздушен тунел с жена!

— Не дай Боже, — като ехо повтори Куин, явно наплашена не по-малко от Етан, — адмирал Нейсмит да реши, че съм била толкова глупава, че съм правила любов във въздушен тунел с кой ли не!

В този момент Терънс Си внезапно се напрегна, но в гърба му незабавно се опря дулото на парализатора.

— Дори не си го помисляй, мутант! — изръмжа Рау. — Нямаш никакъв шанс. Още едно неправилно движение и ще те доставим на борда парализиран. — Той се озъби. — Ти не искаш да пропуснеш шоуто което ще изнесат твоите приятели, нали?

Си ту свиваше, ту отпускаше юмруци; отчаяние и ярост се бореха в него, и двете еднакво безсилни.

— Простете ми, докторе — прошепна той. — Те опряха невроразрушител до слепоочието й и аз знаех, че това не е блъф. Надявах се, че може би вие все пак няма да дойдете. По-добре веднага да им бях позволил да я убият. Простете, простете ми…

Куин насмешливо се усмихна и от разбитите й устни отново потече кръв.

— Не си струва толкова жарко да му се извиняваш, Си. Дори и да беше отказал, това нямаше да го спаси.

— Изобщо няма за какво да се извинявате — твърдо каза Етан. — Аз сигурно щях да постъпя по същия начин.

Непознатия с невроразрушителя с жест заповяда на Етан и Куин да се отдалечат към външната стена. Те послушно закрачиха към далечния край на дока.

— И все пак, кой е този? — тихо попита Етан. — Сети?

— Позна. Трябваше докато още имах възможност, да го застрелям в гръб и да си получа втората част от възнаграждението на Дом Бхарапутра — гнусливо намръщена отговори Куин и след кратка пауза добави: — Как мислиш, ако сега скоча върху този идиот, ще успееш ли да дотичаш до най-близкия коридор и да се измъкнеш от парализатора на Рау?

Петдесет и няколко метра по пресечена местност.

— Не — честно отговори Етан.

— А ако скочиш в онзи въздушен тунел там?

— И после какво? Да си стоя там и да им се плезя, докато не дойдат и не ме застрелят?

— Тогава, — спокойно обобщи Куин, — предлагам ти да измислиш нещо по-добро.

Етан машинално мушна ръка в джоба и напипа продълговат предмет.

— Може би с това нещо ще успеем да спечелим малко време? — попита той, вадейки кристала със съобщението.

— Това пък какво е?

— Ами някакво свръхтайнствено нещо. Докато идвах насам, някакъв човек се приближи към мен на булеварда и ми я връчи — каза, че там има информация за Милисор. Съобщението ще се появи след набиране на армейския му номер. Той каза, че трябва да предам тази капсула на гем-полковника, ако случайно го срещна…

Куин застина, хващайки Етан за ръката.

— Какъв цвят беше?

— Кой?

— Мъжът, разбира се, мъжът!

— Розов. Тоест, беше с розова куртка…

— Не дрехите, мъжът!

— Интересен цвят, нещо като кафе. Изглежда извънредно елегантно. Бих желал да намеря такъв генотип за Атон…

— Ей, вие! — Сети се намръщи и започна да се приближава, размахвайки невроразрушителя.

— Дай ми я, дай! — като скоропоговорка каза Куин, стискайки капсулата. — Как беше… 672–191, о богове, 142 или 124? — Треперещият й показалец като в агония се замята над малката клавиатура. — 421, господи, помогни ми! Ей, Сети, дръж! — извика Куин и хвърли капсулата към объркания сетагандиец. Той машинално я хвана с лявата си ръка.

— Лягай! — изкрещя Куин право в ухото на Етан, събори го и сама се хвърли на пода.

За момент се възцари пълна тишина. След това, с тихо бръмчене във въздуха се появи холограма.

— О, мамка му! — простена Куин, отпускайки се с цялата си тежест върху Етан. — Пак сгреших!…

Етан чак засъска от възмущение:

— За какъв дявол!… Нима мислиш, че аз…

Ударната вълна ги отхвърли на десетина метра. Отначало Етан не чуваше нищо освен звъна в ушите си. Пред очите му заплуваха тъмни петна, а костите му завибрираха като току-що ударена камбана.

— Не, този път не сгреших — удовлетворено промърмори Куин. Тя се повдигна, падна, отново се надигна, отблъсна се от стената и премигвайки бързо, размаха ръце.

Воят на сирените долиташе от всички посоки. Нетърпимо ярката светлина на множество прожектори заслепи Етан. Шлюзовете започнаха да се затварят един след друг, тропайки като плочки от домино.

Но най-тих, най-близък и най-страшен беше друг звук — усилващо се свистящо съскане. През пукнатината в покрива на най-близкия въздушен тунел въздуха се измъкваше навън. Около дупката се кълбяха облачета от ледена мъгла.

Даже на Етан му стигаше ума да изпълзи по-далеч от пробойната. Изглежда че взривът беше засегнал гравитационните генератори и силата на тежестта бързо започна да пада. Мокрото петно на металната настилка още димеше и Етан внимателно го заобиколи. От Сети не беше останала и следа.

„О, Боже… — смътно проблесна в главата на Етан, — потресаващо умение да се избавя от телата…“

Вдигайки глава, той огледа безкрайната метална пустиня и видя Терънс Си, бягащ от капитан Рау със стремителността на елен. Но противника го настигна и с един удар на юмрука си го свали на пода. Милисор, скачайки към Си, замахна с крак, явно целейки се в главата му, но опомняйки се в последния момент, нанесе удар в по-малко ценна част от тялото — в слънчевия сплит. Без забавяне сетагандийците хванаха Терънс Си за ръцете и го повлачиха към още работещия въздушен тунел, зад който ги чакаше корабът им.

Етан скочи на крака и се хвърли след тях. Той нямаше и представа какво ще прави, като ги настигне. Само да ги задържи. Друг изход нямаше. „О, Бог-Отец, — простена той — по-добре да бях умрял и да получа награда на небесата, отколкото да правя такива работи…“

Той имаше преимущество пред Милисор и Рау, влачещи съпротивляващият се телепат. Етан осъзна това, когато застана пред входа на въздушния тунел, препречвайки пътя им. Идеална позиция за сражение, само че имаше едно „но“: враговете му имаха оръжие. „Помощ!“ — помисли си Етан.

— Спрете! — изкрещя той.

За негово огромно учудване те наистина спряха, оценявайки обстановката. Рау беше загубил парализатора си по пътя, но Милисор бързо извади малък блестящ иглен пистолет. Етан ясно си представи как малките стрелички се забиват в тялото му, пръскат се от удара и го превръщат в кървава каша…

Тогава Терънс Си се измъкна от здравите ръце на Рау и с вика „Не!“ застана пред Етан, разпервайки ръце. Много трогателен жест, но напълно безсмислен.

— Ти си мислиш, мутант, че трябва да те оставим жив само защото културите са изгубени? — яростно закрещя Милисор. — Щом искаш да умираш — умирай, за Бога, няма да ти преча. — Сетагандиеца вдигна оръжието си. — А, мамка му! — краката му се откъснаха от пода и той отчаяно замаха с ръце, опитвайки се да възстанови равновесието си.

Етан се вкопчи в Си. Струваше му се че коремът му мирно плува някъде напълно независимо от него. Етан разстроено огледа дока и видя Куин — стигнала до отсрещната стена, тя правеше някакви магии с контролния панел за инженерна защита, на когото беше успяла да махне капака.

През това време Милисор успя да свикне с непривичното положение. Възстановявайки равновесието си, той отново вдигна игломета. Куин изкрещя и запрати капака на панела към гем-полковника. Тежкият предмет разсичаше въздуха със свистене, но още на половината път се разбра, че Ели не е уцелила. Пръстът на сетагандиеца се напрегна върху спусъка и…

Милисор се озари от сияещ ореол, като светец-великомъченик, изгарящ не на клада, а в ослепително синия плазмен лъч. Етан инстинктивно се отдръпна. Вонята на горяща плът, тъкан и пластмаса стана нетърпима. Гем-лорда се оцвети в червено, после в пурпурно, трепна за последен път и изчезна в пламъка.

Игленият пистолет отлетя настрани. Рау се опита да го хване, но не успя и се завъртя във въздуха, въртейки глава в търсене на неизвестния противник. Капакът, хвърлен от Куин, рикошира в стената и се понесе назад, изсвистявайки на няколко сантиметра от главата на Етан.

— Ето го! — закрещя Терънс Си, махвайки с ръка към мостчетата. Там отгоре се движеше розово петно и дулото на оръжието му сочеше сетагандийския капитан. — Не го пипай! Моя плячка! — Си нададе боен вик, отблъсна се от Етан и полетя към Рау. — Сам ще те убия, копеле!

Единствената полза от вдъхновения порив на Терънс Си беше, че инерцията отхвърли Етан назад и той се оказа до външната стена. Даже успя да спре без да си счупи китките.

— Не, Терънс! Недей! Ако някой стреля по сетагандиеца, по-добре да се махнеш от пътя им!

Но вятъра заглушаваше виковете на Етан. Вятър?! Значи пробойната се разширяваше. Във всеки момент всичко тук можеше да се взриви от декомпресията…

Куин плавно завъртя регулатора на гравитацията и двете преплетени в схватка тела започнаха бавно да падат към пода. Тялото на Етан също престана да плющи като знаме от вятъра и той увисна във въздуха — впрочем, не много високо. Основателно опасявайки се че Куин може да повтори трика на Хелда с птиците, Етан побърза да пропълзи надолу.

Схватката беше кратка. Леко отблъсвайки Терънс Си от себе си, Рау се хвърли към въздушния тунел, свързан с кораба. Две крачки — и той се разтопи като восъчна фигура в огнения поток плазма, излизащ вече не от едно, а от две дула някъде отгоре. Си, застанал на четири крака, зяпна широко с уста. Даже той не би пожелал на врага си такава смърт.

Етан забърза към телепата. На другия край на дока, по трапа бързо се спускаха двама души. Първия беше същото онова розово видение от булеварда, втория — мургав мъж в искрящо кафяви дрехи, плътно покрити с елегантни шарки. Те се доближиха до Куин, която вместо да посрещне спасителите си с отворени обятия, стремително полази по стената като паяк, бързащ по собствените си работи.

Тъмнокожите хванаха Куин за глезените и я дръпнаха надолу, явно без да се притесняват че може да си разбие главата. Точния удар от карате, с който Ели се опита да срази кафявия, попадна в празно пространство. Розовият изви ръцете й зад гърба, а кафявият със замах я удари в корема, изкарвайки заедно с въздуха и желанието за съпротива.

Хващайки Куин от двете страни, те я повлякоха към резервния изход. А през другите коридори в дока вече нахлуваха аварийните бригади.

— Те… те хванаха Куин! — извика Етан, помагайки на Терънс да стане. — Кои са тези? Какви са тези?

Си погледна към бягащите хора.

— Архипелага Джексън? Хората на Бхарапутра? Тук? Напред! Трябва да й помогнем!

— И по-бързо, докато има какво да дишаме…

Пред шлюза им се наложи да почакат няколко ужасни мига, усилено работейки с челюсти за да предпазят тъпанчетата си. Налягането в блокирания отсек бързо падаше. Да се натиска бутона или дори да се удря с юмрук по него беше безсмислено: шлюзът беше блокиран. Вратата се отвори едва след като оттам излязоха хората на Бхарапутра със своята пленница.

Си и Етан се хвърлиха вътре, но там отново им се наложи да чакат, докато се изравни налягането. Похитителите получиха още няколко минути аванс. Най-накрая Етан успя да поеме дъх с пълни гърди. Той разбра, че не беше прав — въздуха на станцията беше най-прекрасния в цялата галактика.

— И как, по дяволите, Милисор и Рау са успели да избягат от Карантината? — задъхано запита той. — Аз си мислех, че оттам дори вирус не може да се измъкне.

— Сети ги отърва — отговори Си. — Неизвестно как се получи, че точно на него поръчаха да ги отконвоира до дока за депортация. Те спокойно излязоха през главния вход. Всички удостоверения и документи бяха в ред. Едва ли дори Куин осъзнава колко дълбоко са успели да проникнат в компютърната мрежа на станцията, докато са седели тук.

Най-накрая втората врата на шлюза със съскане се отвори и Етан и Си с всички сили се втурнаха по коридора след похитителите, които впрочем вече бяха успели да изчезнат. Още на първото кръстовище се наложи да спрат.

Си изпъна напред ръка и се завъртя няколко пъти около оста си като стрелка на развален часовник.

— Натам… — и той посочи наляво.

— Сигурен ли си?

— Не.

Въпреки това те се понесоха в указаната посока. И още на следващото кръстовище бяха възнаградени: отдясно се дочу познат протестиращ вопъл. Те се хвърлиха към вика и се оказаха в студено и влажно помещение до товарния асансьор.

Кафявият беше вдигнал Куин, притискайки лицето й към стената и извивайки ръцете й зад гърба. Тя протягаше пръстите на краката си, опитвайки се да достигне пода, но безуспешно.

— И така, командире! — каза розовия. — Нямаме много време. Къде са?

— Ще рече човек, че само за това си мечтая — да се наслаждавам по-дълго на компанията ви — сопна се Куин. Тя говореше доста неясно, понеже едната й буза беше залепена за стената. — Ох! Не е ли по-добре още сега да се приберете в посолството, докато не е нахлула службата за безопасност? След взрива ще претърсват навсякъде.

Розовият рязко се обърна към звука от стъпките на Етан и Си и извади плазмотрона.

— Спри! — каза Си, хващайки Етан за ръката.

— Това са приятели! — извивайки се, запищя Куин. — Това са приятели, приятели, не стреляйте, всички тук сме приятели!

— Нима? — със съмнение попита Етан. Изведнъж се почувства много объркан.

— Наемниците, които вземат парите предварително и не изпълняват заданието си, нямат приятели — поучително отбеляза кафявия. — А ако имат, то не за дълго.

— Работих върху заданието — възрази Куин. — Вие, грубияни такива, не сте в състояние да оцените всички нюанси. Вие можете да разхвърляте навсякъде трупове, като боклук, и да се скриете под крилото на вашия консул. Не ви пречи, ако ви депортират от станция Клайн или ви обявят за персона нон грата ако ще и за вечни времена. А аз трябва да играя по правилата, за да мога да се върна някога тук. Представете си колко внимателно трябваше да действам!

— За внимателна работа имаше на разположение почти шест месеца — каза розовия. — Барон Луиджи си иска парите. Това е единствения нюанс, който трябва да оценя.

Кафявият повдигна Куин с още няколко сантиметра.

— Ох-ох-ох, добре де, няма проблеми! — изпищя Куин. — Вашата кредитна карта е в десния вътрешен джоб на куртката ми. Можете да си я вземете.

— А къде ти е куртката?

— Милисор ми я взе. Остана там, на дока. Ох! Честна дума!

— Изглежда е вярно — замислено проточи розовия.

— На дока сега е пълно с агенти по безопасността — отбеляза кафявия. — Май се опитва да ни излъже.

— Чуйте, момчета, нека да поразсъждаваме трезво, а? — започна Куин. — Договорът ми с барон Луиджи беше: половината предварително, половината накрая. И така, с Окита вече се справих. Това е четвърт.

— Това не е четвърт, а само думи. Къде са доказателствата? Аз например не съм виждал тяло — каза розовия.

— Нюанси, генерале, нюанси.

— Майор — машинално я поправи розовия.

— И после, аз току-що премахнах Сети. Това вече е половината. Струва ми се, че сме на чисто.

— Бомбата, между другото, беше наша — отбеляза кафявия.

— Вие какво, не сте доволни от резултата ли? Чуйте, в края на краищата съюзници ли сме или не?

— Не — отряза кафявия и я вдигна още по-високо.

От коридора се чуха викове, тропот на крака и подрънкване на оръжия. Розовия побърза да скрие плазмотрона под куртката си.

— Време е.

— А с нея какво ще правим? — запита кафявия.

— Е, половината явно наистина си е отработила — розовия сви рамене. — Ти левачка ли си или деснячка, Куин?

— Деснячка.

— Отчисли й неустойката от лявата ръка и да си вървим.

Кафявият рязко пусна Куин и с мълниеносно движение усука левия й лакът. Чу се хрущене. Куин даже не изохка, а Си отново се вкопчи в Етан, който скочи да й помогне. Отмъстителите на Бхарапутра спокойно се отдалечиха и се скриха в най-близката асансьорна шахта.

— По дяволите, мислех че никога няма да се разкарат. — Куин въздъхна. — Хич не ми се искаше службата по безопасност да ги прибере и да им устрои кръстосан разпит. — Пребледнявайки от болка, тя се плъзна на пода. — Не, бойните задания са къде-къде по-добри. Страхувам се, че работата на разузнавач ми харесва по-малко, отколкото смяташе адмирал Нейсмит…

— Сигурно ти е трябва доктор, командире? — прокашляйки се попита Етан.

— Аха — невесело се усмихна тя. — А на теб?

— Аха…

Етан тежко се отпусна на пода до нея. В ушите му още звънеше, а стените на стаичката изглежда пулсираха. Той се замисли над думите й.

— Това случайно да не ти е първото разузнавателно задание?

— Аха.

— Ама че късмет извадих!

Подът като че ли приканваше към почивка; никога досега твърдото метално покритие не се беше струвало на Етан толкова меко и умиротворяващо.

— Службата за безопасност е на път — отбеляза Куин и погледна към Си, който безпомощно се беше навел над нея. — Какво ще кажеш, ако им съдействаме малко, опростявайки сценария? Изчезвай, господин Си. Ако не хукнеш да бягаш, в този зелен комбинезон никой няма да ти обърне внимание. Заеми се там с някаква работа ли, що ли.

— Аз… Аз… — Терънс Си разпери ръце. — Как да ви се отблагодаря? На двама ви?

— Не се притеснявай — намигна му Куин. — Все нещо ще измисля. А иначе никакви телепати не съм виждала тук днес. А ти, докторе?

— Нито един — охотно се съгласи Етан.

Терънс Си объркано поклати глава, хвърли поглед по коридора и изчезна в асансьорната шахта…

Когато представителите на службата за безопасност най-накрая пристигнаха, те арестуваха само Куин.