Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love That Universe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Артър Кларк. Слънчев вятър. Събрани разкази т.2

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Сибила Влайкова

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“

ISBN 954-9512-06-1 (т.2)

 

Arthur C. Clarke. The Wind from the Sun. Victor Gollancz Ltd, London, 1972

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция от Mandor)

Господин президент, господин национален администратор, господа делегати на планетата, благодаря ви за предоставената ми възможност да споделя с вас дълбоката си тревога от критичната обстановка, в която се оказахме. Знам, че мнозина от вас сте шокирани и смаяни от някои от разпространилите се в последно време слухове и ви разбирам. Моля ви обаче да се освободите от своите предубеждения в един момент, когато е застрашено съществуването на човешката раса, съществуването на самата Земя.

Неотдавна ми се случи да прочета израз, датиращ от миналия век — „мислейки за немислимото“. Днес ни се налага да направим именно това. Не трябва да си затваряме очите пред фактите. Не бива да позволяваме на чувствата ни да надвият нашата логика. Напротив, трябва да сторим тъкмо обратното — да позволим на нашата логика да надвие нашите чувства.

Положението е отчайващо, но не и безнадеждно, като имаме предвид удивителните открития на моите колеги от станцията „Антигея“. Ако изводите им се окажат верни, ще можем да установим контакт със свръхцивилизациите от галактическата периферия. Най-малкото, ще ги уведомим за нашето съществуване. Успеем ли в това, ще бъдем в състояние и да отправим към тях молба за помощ.

Няма нищо, абсолютно нищо, което да сторим в обозримото бъдеще само със собствени сили. Изминаха едва десет години, откакто при търсенето на планети зад орбитата на Плутон се натъкнахме на Черното джудже. Само след деветдесет години то ще бъде в перигея си, ще премине покрай Слънцето и преди да потъне още веднъж в глъбините на космоса, ще остави зад себе си една разрушена Слънчева система. Всичките ни средства, всичките ни прехвалени възможности за контролиране на природните стихии не са в състояние да променят траекторията му дори и с частица от инча.

Още обаче при откриването на така наречените „звездни фарове“ в края на двадесети век, научихме за съществуването на цивилизации с достъп до енергийни източници, невъобразимо по-големи от нашите. Някои от вас без съмнение ще си припомнят първоначалния скептицизъм, проявен от нашите астрономи, а по-късно, и от целия човешки род, когато в Магелановите облаци бяха забелязани първите свидетелства за космическо строителство. Открихме звездни структури, които не се подчиняваха на природните закони. И сега не ни е известно с каква цел са били създадени, но знаем какви последици би могло да има тяхното съществуване. Живеем в една и съща вселена заедно със същества, способни да разместват звездите. Решат ли да ни помогнат, за тях ще представлява детска игра да отклонят от пътя му едно космическо тяло като Черното джудже, чиято маса е само няколко хиляди пъти по-голяма от земната. Детска игра ли казах? Да, това би могло да се окаже вярно в буквалния смисъл на думата.

Уверен съм, че си спомняте големите дискусии, които се разгърнаха след откриването на първите свръхцивилизации. Спореше се, в частност, дали трябва да направим опит да установим контакт с тях, или напротив, да се спотаим. Не ще и дума, че съществуваше възможност те вече да знаят всичко за нас, да се почувствуват раздразнени от нашата самонадеяност и дори да реагират по твърде неприятни за нас начини. Макар и да се съзнаваше евентуалната огромна полза от такива контакти, рискът изглеждаше ужасяващ. Днес обаче няма какво да губим. Днес можем само да спечелим.

Досега имаше и друга причина въпросът за контакта да е от чисто академическо естество. Макар и да бяхме в състояние с цената на големи разходи да създадем радиопредаватели, способни да излъчат сигнали към тези създания, най-близката свръхцивилизация бе на разстояние от седем хиляди светлинни години. Дори и да си направеше труда да ни отговори, щяха да изминат четиринадесет хиляди години преди да получим ответното й послание. При горните обстоятелства изглеждаше, че тези по-висши същества не можеха да представляват за нас нито заплаха, нито нещо добро.

Всичко това обаче остана в миналото. Вече сме в състояние да изпращаме послания до звездите със скорост, която не можем да измерим и може би е безкрайна. При това знаем, че свръхцивилизациите вече използуват такава техника — засякохме техни излъчвания, макар и все още да не сме в състояние да ги разчетем.

Не ще и дума, че те не са електромагнитни. Не ни е известно тяхното естество. Не знаем дори как да ги назовем. Или по-скоро, имаме прекалено много названия за тях…

Да, господа, в крайна сметка се оказа, че във всички предполагаеми бабини деветини за телепатията и други подобни явления има някаква истина. Няма нищо учудващо, че изучаването на тези явления тук, на Земята, така и не напредна, тъй като мисловният фон на милиардите умове заглушава всякакви сигнали. Дори и жалкия подем, постигнат в това отношение преди космическата ера — като случаите, когато са откривали и наблюдавали действието на музикалната хармония във фабрика за бойлери — и днес все още възприемаме като чудо. Бе необходимо да се откъснем от мисловния шум на нашата планета, за да започнем да се надяваме, че ще можем да превърнем парапсихологията в наука.

Наложи ни се да отидем на антипода на земната орбита, за да се освободим от паразитния мисловен шум на Земята не само чрез отдалечаването на сто и осемдесет милиона мили от нея, но и чрез използуването на огромната маса на Слънцето като екран. Едва след като създадохме изкуствения планетоид Антигея, сполучихме да открием и измерим слабите вълни на извънземните мисловни излъчвания, както и да разберем законите на тяхното разпространение.

В редица отношения тези закони представляват загадка. Въпреки това, успяхме да установим някои основни факти. Както открай време се предполагаше от малцината хора, вярващи в тези явления, те възникват при определени емоционални състояния и не са проява на волята или на съзнателната мисъл. Няма нищо смайващо във факта, че в миналото изблиците на паранормални явления са съвпадали с моментите на смърт и бедствия. Страхът е един много могъщ генератор. В редица случаи е способен да се извиси над обкръжаващия го фон.

След като потвърдихме истинността на този факт, започнахме да отбелязваме напредък. Предизвикахме по изкуствен път предварително зададени емоционални състояния първоначално у отделни лица, а после и у групи. Съумяхме да измерим отслабването на силата на сигнала при увеличаване на разстоянието. Днес вече разполагаме с надеждна теория, проверена с експерименти до Сатурн. Според нашите изчисления, така можем да се свържем и със звездите. Ако не грешим, ще сме в състояние да нададем… вик — именно вик — който ще бъде чут веднага в цялата галактика. Сигурен съм, че някой непременно ще се отзове.

Съществува обаче само един начин да се постигне нужната сила на сигнала. Вече казах, че страхът сам по себе си е мощен генератор. Недостатъчно мощен, обаче. Дори и да успеем да внушим ужас едновременно на цялото човечество, сигналът няма да бъде усетен на разстояние, по-голямо от две хиляди светлинни години. Необходим ни е поне четири пъти по-голям обхват. В състояние сме да го постигнем, ако използуваме единственото чувство, по-силно от страха.

Ще ни бъде потребно участието на не по-малко от милиард хора, които ще трябва да синхронизират изблика на това чувство с точност до секунда. Колегите ми вече решиха техническите проблеми, които са съвсем банални. Нужните за целта прости електростимулиращи устройства са били ползувани при медицински изследвания още в началото на двадесети век, а самата синхронизация може да се осъществи с помощта на глобалната съобщителна мрежа. Всички необходими устройства могат да бъдат произведени в масови количества само за месец, а инструктажът за боравенето с тях ще отнеме броени минути. Повече време обаче ще бъде потребно за психологическата подготовка за съдбовния ден — нека го наречем „Деня Х“.

И това, господа, вече е ваша грижа. Естествено ние, учените, ще ви окажем цялата необходима помощ. Даваме си сметка, че немалко хора ще протестират, ще се възмутят, ще откажат да помогнат. Погледнем ли обаче реалистично на нещата, нима нашата идея наистина е толкова обидна? Мнозина от нас смятат че, напротив, тя е благородна, че дори крие в себе си известна поезия.

Днес човечеството е изправено пред съдбовно решение. В такъв момент на криза, не е ли разумно да прибегнем до помощта на инстинкта, винаги осигурявал нашето оцеляване в миналото? Един поет, живял във времена, почти толкова страшни, колкото днешните, се е изразил съвсем точно по въпроса:

„Трябва да се обичаме помежду си или да загинем“.

 

Октомври 1966 година[1]

Бележки

[1] Във всички библиографии е посочено, че разказът е написан през 1961 г. Бел.Mandor.

Край
Читателите на „Обичай тази Вселена“ са прочели и: