Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Command, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Артър Кларк. Слънчев вятър. Събрани разкази т.2

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Сибила Влайкова

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“

ISBN 954-9512-06-1 (т.2)

 

Arthur C. Clarke. The Wind from the Sun. Victor Gollancz Ltd, London, 1972


„… Говори главнокомандващият. Това, че слушате сегашното ми послание, означава, че вече съм мъртъв, и че нашата страна е разрушена. Вие сте войници, най-добре обучените войници в цялата ни история. Знаете, че трябва да изпълнявате заповеди. Сега ще чуете най-трудната за възприемане заповед през живота си…“

Трудна за възприемане ли, помисли си с горчивина командирът на радарната база. Напротив, щеше да бъде възприета съвсем лесно, тъй като всички вече бяха видели как любимата им страна бе изпепелена от пламъците на много слънца. Вече нямаше място за никакви колебания, за никакви задръжки. И виновните, и невинните щяха да понесат еднакво божествено наказание. Защо обаче трябваше да чуят заповедта чак сега?

„… Известно ви е защо бяхте изведени на секретна орбита зад Луната. Очакваше се, че един потенциален агресор, знаещ за вашето съществуване, но неспособен да определи местоположението ви, никога не би дръзнал да предприеме нападение срещу нас. Вие бяхте замислени като последната превантивна мярка, недосегаема за земетръсните бомби, способни да унищожат ракетите и подводниците ни, криещи се на морското дъно. Вие сте в състояние да нанесете ответен удар, дори и ако всички останали наши оръжия бъдат унищожени…“

И наистина бяха унищожени, рече си капитанът. Бе наблюдавал как светлинките по оперативното табло гаснат последователно, докато не остана нито една. Мнозина от колегите му навярно бяха успели да изпълнят дълга си преди това. Ако не бяха, скоро той щеше да завърши тяхната мисия. Нападението, което подготвяше сега, щеше да превърне в прах и пепел абсолютно всичко, успяло по някакъв начин да оцелее след първия противоудар.

„… При заплахата, която представлявахте, война можеше да започне единствено вследствие на ядрен удар или на лудост. Това бе хипотезата, върху която заложихме живота си. Сега, поради причини, които никога няма да научим, се оказа, че предположението ни е невярно…“

Главният астроном погледна през малкия илюминатор на страничната стена на централната контролна зала. Да, наистина бяха загубили. През илюминатора се виждаше Земята, изящен сребърен полумесец на фона на звездите. На пръв поглед не се бе изменила. Само на пръв поглед обаче. Тъмната страна на Земята вече не бе тъмна.

Разпръснати из нея и сияещи със зловещо фосфоресциране се виждаха огнените морета, които някога представляваха градове. Пламъците бяха съвсем малко, тъй като вече почти всичко бе изпепелено.

Познатият глас все още продължаваше да говори от Отвъдното. Кога ли е бил направен този запис, запита се свързочният офицер. И какви ли други секретни заповеди се криеха в паметта на бойния суперкомпютър, които те вече никога нямаше да чуят, тъй като засягаха военна обстановка, каквато повече нямаше да се появи. Престана да мисли за неосъществените възможности и отново погледна страшната и същевременно трудна за възприемане действителност.

„… Ако бяхме претърпяли поражение, без да бъдем разрушени, щяхме да използуваме вашето присъствие като аргумент при преговорите. Сега обаче, когато и тази надежда изчезна, престанаха да съществуват и причините, поради които бяхте изпратени в космоса…“

Какво иска да каже с това, запита се командирът по бойната част. Напротив, точно сега бе настъпил моментът да оправдаят присъствието си. Милионите мъртви и другите милиони, които съжаляваха, че не са споделили съдбата им, щяха да бъдат отмъстени, когато черните цилиндри на гигатонните бомби достигнеха Земята.

Човекът, вече превърнал се в прах, изглежда бе прочел мислите му.

„… Навярно се учудвате защо след всичко, което се случи, не дадох заповед за ответен удар. Сега ще ви обясня.

Вече е твърде късно за това. Превантивните мерки се провалиха. Нашето отечество престана да съществува и отмъщението не може да възкреси мъртвите. След като половината от човечеството вече бе унищожено, изтребването на другата половина би било лудост, недостойна за мислещи хора. Споровете, които ни разделяха преди двадесет и четири часа, вече са безсмислени. Доколкото сърцата ви ви позволяват да сторите това, опитайте се да забравите миналото.

Притежавате умения и познания, от които разнебитената днес планета изпитва отчаяна нужда. Използувайте ги без задръжки и без отмъстителност, за да възстановите света. Предупредих ви, че вашата задача е трудна. Чуйте последната ми заповед.

Изстреляйте бомбите си в дълбокия космос и ги взривете на десет милиона километра от Земята. Това ще докаже на бившия ни враг, който също слуша това послание, че сте ликвидирали оръжието си.

След това ще трябва да направите още нещо. Бойци от форт «Ленин», председателят на Върховния съвет се сбогува с вас и ви заповядва да постъпите в разпореждането на Съединените Щати.“

 

Юни 1963 година

Край
Читателите на „Последната заповед“ са прочели и: