Айзък Азимов
Двестагодишният мъж (8)

8.

Господинът продължаваше да се сърди. Резкият му глас караше Андрю да се чувства някак осакатен.

— Не ти искам парите, Андрю — каза господинът. — Ще ги взема, само защото в противен случай ти няма да се чувстваш свободен. От сега нататък можеш да избираш своите занимания. Няма да ти давам заповеди, освен една — прави онова, което ти харесва! Но аз продължавам да съм отговорен за тебе. Това е част от решението на съда. Надявам се, разбираш това?

— Не се ядосвай, татко! — намеси се малката госпожица. — Отговорността ти не е голяма. Знаеш, че не трябва да вършиш нищо. Трите закона са още в сила.

— Тогава какъв е смисълът на неговата свобода?

— Хората не спазват ли техните закони, господине? — попита Андрю.

— Няма да споря с вас — заяви господинът и излезе. Андрю рядко го виждаше след това.

Малката госпожица често го посещаваше в малката къща, която бе построена специално за него. Тя се състоеше от две стаи — библиотека и нещо средно между склад и работилница. Нямаше кухня и баня, разбира се. Андрю получи много поръчки. Като свободен робот работеше с желание, невиждано преди. Къщата бе изплатена много бързо, а останалите средства бяха преведени на негово име.

Един ден го посети малкият господин… Не, Джордж! След съдебния процес малкият господин настоя да се обръща към него така.

— Свободният робот не нарича никого „малкия господин“ — беше казал той. — За мен ти си Андрю, значи и ти ще ме наричаш Джордж.

Фразата бе формулирана като заповед и Андрю се подчини. Но малката госпожица си остана такава.

Джордж дойде сам. Съобщи, че господинът умира. Малката госпожица бе край него, но господинът иска и Андрю.

Гласът на умиращия беше силен, но самият той трудно се движеше. С усилие вдигна ръка.

— Андрю — каза той, — не, не ми помагай, Джордж! Не съм осакатял, само умирам… Андрю, радвам се, че си свободен. Исках на всяка цена да ти кажа това.

Андрю не знаеше какво да отговори. До този момент не бе виждал някого да умира. Беше му известно, че това е присъщо на хората. Приемаше този факт като нежелано и неизбежно разрушение. Не знаеше какви думи са подходящи в такъв момент. Остана прав, абсолютно безмълвен и неподвижен.

Когато всичко свърши, малката госпожица му каза:

— Може и да не бе приятелски настроен към тебе на края, Андрю, но той остаря. Болеше го, че ти пожела да бъдеш свободен.

Тогава Андрю намери търсените думи:

— Никога нямаше да бъде свободен без негова помощ, малка госпожице.