Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bicentennial Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том 5)

„Мириам Паблишинг“, София, 2001

Редактор: Явор Иванов

Техн. редактор: Георги Кожухаров

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“, 2001

ISBN 954-9513-97-1 (т.5)

 

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 2

История

  1. — Добавяне (сканиране и редакция от Mandor)

14.

Сякаш бе конструиран наново. Дни, седмици, месеци наред Андрю усещаше, че някак не е същият. Колебаеше се и при най-слаби движения.

Пол бе обзет от паника.

— Повредили са те, Андрю. Ще заведа дело!

Андрю говореше много бавно.

— Не го прави. Няма да успееш да докажеш… з-з…

— Злонамереност?

— Злонамереност. Ставам все по-силен. Чувствам само тр…

— Треперене?

— Травмата. Досега не съм бил подлаган на такава интервенция.

Андрю чувстваше мозъка си. Никой друг не можеше да го стори. Знаеше, че е добре. В месеците, когато се учеше да координира движенията си, прекарваше много време пред огледалото.

Не приличаше съвсем на човек. Лицето му беше сковано… Прекалено вдървено… Движенията му бяха бавни. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Може би това щеше да дойде с времето. Поне можеше да се облича, без дрехите да контрастират с металната му физиономия.

— Ще се захвана отново с работа — обяви той.

Пол се разсмя и каза:

— Това означава, че си добре. Какво ще правиш? Ще пишеш нова книга?

— Не — отговори сериозно Андрю. — Живея прекалено дълго, за да ме погълне само едно занимание. Навремето бях художник и историк. Още мога да бъда. Сега искам да бъда роботобиолог.

— Искаш да кажеш роботопсихолог?

— Не. Това означава работа върху позитронния мозък, но сега нямам такава нагласа. Според мен, роботобиологът трябва да изследва функцията на тялото, прикрепено към мозъка.

— Не става ли дума за обект на кибернетиката?

— Кибернетиката изследва металното тяло. Аз ще изучавам органичното, хуманоидно такова. Доколкото ми е известно, то е само едно — моето.

— Струва ми се, че стесняваш полето си на изява — отбеляза Пол. — Като художник, беше всестранен. Като историк — работеше с роботи. Като роботобиолог ще се занимаваш единствено със себе си.

— Изглежда си прав — кимна Андрю в знак на съгласие.

Трябваше да започне от самото начало. Не знаеше нищо за науката биология. Андрю стана обичайна гледка в библиотеките, където седеше над справочниците с часове. Облечен в дрехи, изглеждаше съвсем нормално. Онези, които знаеха, че е робот, не го смущаваха ни най-малко.

Към къщата си Андрю пристрои лаборатория и собствена библиотека.

Минаха години. Един ден при него дойде Пол.

— Жалко, че повече не работиш върху историята на роботите — каза той. — Разбрах, че „Американски роботи“ е възприела съвсем друга политика.

Пол бе остарял. Отслабналото му зрение бе подменено с фотооптични клетки. В това отношение бе заприличал на Андрю.

— Какво са направили? — попита Андрю.

— Произвели са огромен компютър, който комуникира с хиляди роботи чрез микровълни. Роботите не притежават позитронен мозък. Явяват се подразделения на гигантски мозък, от който физически са разделени.

— Така по-ефективно ли работят?

— Компанията твърди, че е така. Преди да умре, Смит-Робъртсън създаде ново направление. Това беше враждебна реакция срещу тебе. „Американски роботи“ е решена да не произвежда повече роботи като теб, за да не му създават проблеми. По тази причина са отделили мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което ще трябва да се подменя. Тялото няма да има мозък, който да има някакви желания.

— Изумително е твоето влияние върху историята на роботиката, Андрю — продължи Пол. — Твоят художнически талант принуди компанията да програмира роботите по-прецизно. Свободата ти извоюва закон за защита правата на роботите. Настояването ти да станеш андроид, ги принуди да отделят мозъка от тялото.

— Подозирам, че накрая фирмата ще създаде един огромен мозък, който ще контролира няколко милиарда роботи — отбеляза Андрю. — Ще поставят всичките яйца в една кошница. Това изобщо не е редно.

— Мисля, че си прав. Лошото е, че събитието няма да стане по-рано от сто години. Няма да съм жив, за да го видя. Не съм сигурен, че ще доживея и до следващата година.

— Какво говориш, Пол? — Възкликна загрижено Андрю.

Пол сви рамене.

— Ние сме смъртни, Андрю. Не приличаме на теб. Това не е от съществена важност, но искам да те уверя в едно нещо: аз съм последен от фамилията Мартин. Средствата, които контролирам, ще бъдат прехвърлени на твое име чрез моята фирма. Каквото и бъдеще да те очаква, поне материално ще бъдеш осигурен.

— Това не е необходимо — възрази Андрю. За всичките тези години не можа да привикне със смъртта на Мартинови.

— Хайде да не спорим — помоли Пол. — Така трябва да бъде! Над какво работиш сега?

— Програмирам система, снабдяваща андроидите, т.е. мен, с енергия от друг източник. Вместо от атомни клетки, енергията ще идва от разграждането на хидрокарбонати.

Пол изви вежди.

— Значи, те ще дишат и ще се хранят?

— Да.

— От колко време работиш върху проблема?

— От много отдавна, но мисля, че постигнах резултат. Изобретих подходяща камера, която да катализира необходимия разпад.

— Но защо го правиш, Андрю? Атомните клетки ми се струват напълно подходящи.

— Прав си, но те не приличат на човешките.