Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (18)

Когато скрежът се топи

Два дни духа силен североизточен вятър. Той изчисти небето от облаците, замрази съвършено потоците и свали всичкия сняг от дърветата. Горите станаха черни, настръхнали. Планината бучеше, а долу в мините се оплакваха, че вятърът щял да отнесе покривите.

Ала на третия ден ние се събудихме в едно прекрасно слънчево утро. Снегът святкаше, на места синкав, другаде виолетов, далече-далече се виждаха на север равнините, а горите сега бяха накичени с бисер. Ледени кристалчета и скреж блестяха като елмази по всяко клонче. Върху тъмния фон на горите тия скъпоценности придобиха особен пепеливоморав цвят. А какво утро беше то! Смълчан и тих стоеше вековният лес, не помръдваше нито една вейка, сякаш се боеше да не събори своя накит. Като захар лежеше из него снегът, а отгоре синееше шеметно чисто, прекрасно небе, от което се лееше сподавена от ласкавост синина. Такова утро през декември не е рядкост в планината. Тогава човек усеща по бузите си лекия полъх на южния вятър, дошъл от моретата в ледените владения на зимата, и смътна надежда и радост изпълват душата му, сякаш вече идва пролетта. Обилната светлина го опива и разпалва в него луда жажда към живот и към радост…

Взех пушката, сложих снегоходките и напуснах хижата. Нима можеше да се стои на едно място в такова време? Посрещнаха ме безмълвните букаци: бавно навлязох между тях, като ги оглеждах от долу до горе. Като че вървях в приказна гора. Как студено мастилени изглеждаха мъховете, как ясно се виждаше по белезникавата кора всяко петно, всяка стара рана и гъба! Върховете им опираха в това бездънно небе, което вземаше погледа и от което очите не можеха да се откъснат, а крайните клони, неподвижни и заледени, блестяха като посребрени…

„Сребро и синина се лее“…

Но къде да вървя из тая смълчана красота, от която не ми се иска да пропусна нищо? Ако вървя в сенчестата страна, където слънцето е огряло само върховете на дърветата, а под тях, в синкавия вледенен сняг, лежи студено мълчание, изпитвам угнетяващото впечатление, че зимата няма да има край. Макар че там, в тоя здрач, играят неуловими цветове, които те карат да се спреш и да се мъчиш да ги определиш, повече ми се иска да виждам надалече, слънцето и светлината, равнините долу, над които се стеле тънка и топла мъгла, тоя пепеливоморав цвят на скрежа, насрещните върхове, които блестят със снеговете си, и по-силно да изпитвам тая напираща в гърдите жажда да дишам и да живея.

Звучно и остро пращеше снегът под кръглите дъги на снегоходките и шумът от стъпките ми пълнеше мълчанието на гората. Спирах се често да чуя още веднъж и още веднъж тишината, очите ми жадно оглеждаха всичко, душата ми не можеше да се насити и скоро щеше да се измори и смути от тая красота. Знам това от опит. Тогава човек става тъжен и замислен.

Реших да се спусна по южните склонове. Там имаше повече слънце и някъде под бронята на леда едва-едва се чуваше тих ромон на поточе. Като топли гънки в някаква бяла пазва тук се виждаха няколко долчета, в тия сутрешни часове огрени от слънцето и изпълнени със сладка тишина — любими места за почивка на сърните. Снегът ставаше по-корав. Той пука, откъртя се в кръг край всяка моя стъпка, късчета от него се търкалят по чистата повърхност и избързват напреде ми. Сега в мен се пробужда ловецът и аз започвам да дебна и да оглеждам тихите бели гънки наоколо, грамадните повалени трупи, засипани със сняг. За да измамя дивеча, старая се да вървя, както върви той, следвайки един неправилен такт, и стъпките ми правят такъв шум, сякаш аз вървя на четири крака.

Спирам се, стоя неподвижно секунда-две и пак тръгвам със същия лъжлив ход. Най-сетне доближавам едно особено прикътано долче. Сърцето ми започна да бие тревожно. Наоколо се виждат дълбоките следи на стадо сърни и моето предчувствие ми подсказва, че ей сега ще стане нещо. Нервите ми се опъват от очакване да чуя шума, който ще последва. Преставам дори да дишам и слухтя като ловно куче, което е подушило, че дивечът е наблизо. Минава секунда, две, пет. Нищо не се показва, но напрежението в мен расте. Тишината става по-тежка, всичко наоколо като че се стаява. Тогава правя още няколко стъпки надолу по дола и мълчанието се пуква като мехур. С оглушителен шум пред мен се вдига стадото сърни; няколко бели задници подскачат една след друга, мярват се за миг из дърветата и изчезват. Обаче тая, която бяга последна, се спира, извива глава, поглежда ме и диво изревава. После, като подхвърля високо задницата си, догонва стадото с недоволно грухтене.

Тишината отново се възвръща. Слънцето е огряло цялата гора, снегът блести ослепително. То нагрява дебелия шаяк на моята куртка. Докато вървя надолу, в стъкления въздух започва да искри снежен прах. Часът наближава девет и половина и хубавият пепеливоморав цвят на горите се променя в сребристосив.

Надвесвам се над мините. В широката котловина, която започва под мен, всред бисерните гори по двата склона се виждат постройките, черните пътеки, релсите с вагонетките, опушените здания. Над всичко това още лежи студена сянка и се издига право нагоре черен дим. После пресичам дола, катеря се по насрещния склон и бавно се изкачвам към шосето. Карабината става все по-тежка на рамото ми, яката на куртката твърде силно започва да топли врата ми и аз я разкопчавам, бързайки да навляза по-скоро в хубавата гора, пълна със слънце, където дърветата са огромни, а тук-там се виждат малки поляни, по които има кубирани цепеници. Отвред започва да се носи тих шепот. Скрежът се топи и от всяко дърво падат капки — тежки и блестящи. Те висят сега по всеки клон. В тях се отражават всички цветове на дъгата. Някои изглеждат златисти, натежали като обици: откъсват се, проблясват във въздуха и падат в снега, като правят дупчици върху чистата му повърхност. Под всяко дърво се виждат тия следи: те се увеличават бързо, докато шепотът расте, а въздухът се изпълва с блясък и искри, сякаш вали рядък, едър дъжд. Шапката ми е мокра, на пушката също са паднали няколко такива сълзи. А шосето е празнично пусто и бяло, едва личат по него следи от шейни и прясна диря на малко еленово стадо, което го е пресякло и е отминало нагоре към вековната гора.

Навеждам се и ги разглеждам внимателно. Продълговатите копита на две кошути са оставили ясни отпечатъци върху снега, сякаш са врязани върху хубав гипс, а кръглите следи на едно младо еленче показват, че животните току-що са минали. Види се, аз съм ги изплашил и принудил да напуснат топлите си легла, някъде из ония долчета, където вдигнах сърните.

Тръгвам по техните следи да видя накъде са отишли. Снежната кора съвсем омекна и аз махнах снегоходките от краката си.

Лесно е да четеш в такова време по стъпките на бягащото животно неговите движения. Ето тук стадото се е спряло. Кошутите са обърнали дългите си вратове, наперили са уши и са се вслушвали цяла минута. Че са стояли дълго, заключавам от следното: край четирите следи има още две-три. Това показва, че животните са имали време да променят първоначалното положение на краката си и да стъпят по-добре, всяко на своето място. И първите им скокове са били по-енергични, по-уплашени. После те са се успокоили и са бягали нагоре, без да бързат особено.

Докато вървя по следите, в мен пак се събужда ловецът. Въобразявам си, че правя истински лов, дори снемам карабината от рамото си и я нося в ръце. Така навлизам във вековната гора, където по ниските подрасти се чернеят неокапали букови листа. Тези листа имат такъв чист цинобърен цвят, толкова топъл и мек, че развеселяват душата. Виждат се вече по измокрените стъбла зелени мъхове, посърнали от студовете, по клоните на старите буки виси особен, сиво-зеленикав мъх, като плитки, останали от самодива. Наоколо е тихо и топло. Въздухът започва леко да струи, снегът се топи край дънерите. Точно такива места обичат елените и аз ставам още по-внимателен. Неведнъж с капитан Негро сме се любували на техния бяг. Напред тичат най-старите кошути, след тях уплашено трополят младите юнци и телета, а най-отдире скача някой грамаден елен. Той остава, спира се и ни гледа с жълтото си око иззад някой дънер, после отмята рога и се понася с такава бързина, че изглежда, като да лети. Веднъж ние вдигнахме млад рогач и една хубава кошута. Тя бягаше, опряла муцуна на хълбока му, сякаш в своя страх търсеше закрила от него. Тая двойка беше прекрасна. Като че бяхме обезпокоили и изплашили до смърт влюбени.

Такива картини остават незабравими в паметта на човека и сега отново ми се поиска да видя елени.

Петдесетина метра по-настрана от следите, по които вървях, се появи друга диря. Като полюбопитствах да узная от какво животно е оставена тя, аз се отделих и отидох да я разглеждам.

Преди два-три часа оттук бе минал един наш познайник — старият елен, който обитаваше тия места, над шосето. Никак не очаквах да го срещна сега тук. През това време от годината тоя старец обикновено слизаше ниско, към долината, където бяха хранилищата, и там прекарваше цялата зима. Той доживяваше в пълна самотност своя славен някога живот и бе осъден на смърт както от времето, така и от хората. Беше ни заповядано да го убием, да го натоварим на една каруца и да го смъкнем в града, дето неговото месо и стари кости щяха да бъдат продадени на търг, а рогата щяха да красят опушения салон на лесничейството. Заповедта бе излязла още през есента, но на никого от нас не се удаде да го застреля. И ето сега можех да си устроя истински лов и да убия стареца.

Неговата следа се виждаше като дълбока бразда в снега и аз тръгнах по нея, като държах заредената карабина готова за стрелба. Стараех се да вървя тихичко, с оня лъжлив ход, който мамеше ухото на дивеча; избягвах откритите места и внимателно се вглеждах във всеки подозрителен предмет. Знаех, че старецът е хитър, че не ще ме остави току-така да го издебна отблизо, но тук гората бе рядка, между дърветата се показаха широки поляни и просеки, имаше и твърде много фигури дърва, зад които можех да се прикрия, тъй че все щеше да ми се удаде да го видя и да стрелям по него.

След няколко минути се приближих до една малка падина, която се издигаше като тераса върху полегатия склон. Следата водеше към нея. Няколко грамадни букака сплитаха голите си клони над това място. По-настрана стърчеше фигура дърва, засипана от сняг, и се червенееха няколко храсталака с рядка неокапала шума. Надясно оставаше дъното на широко разлят и недълбок дол, целия огрян от обедното слънце. За да надникна в падинката, трябваше да пресека дола и да се изкача на другия му бряг. Така и направих. Щом се озовах там, видях елена.

Той бе лежал близо до фигурата дърва, на самия ръб на терасата. Шумът от стъпките ми го бе накарал да се изправи и сега той стоеше и се вслушваше, сякаш се колебаеше да напусне това хубаво и спокойно място, където обедното слънце приятно нагряваше сивия му гръб и старите му плещи. Беше застанал към мен с цялата си дължина, в най-изгодно положение, като голяма сива маса — отлична мишена, в която можех да отправя куршума там, където искам. Дългите му рога със седефени върхове, с оредели от старост разклонения стояха неподвижно над гърба му. Ушите му мърдаха насам-натам, но в цялата му фигура не личеше нито страх, нито тревога. В нея имаше по-скоро леност, нежелание да бяга, някакво равнодушие на вол, който чака стопанинът да го потегли за повода, накъдето си ще. Той не искаше да си разваля спокойствието в тоя чудесен зимен ден, сякаш тоя шепот на топящия се скреж го бе опил като нежна музика.

Неговото спокойствие ме порази, но само за миг. Аз се затулих зад първия дънер и като опрях на дървото лявата си ръка, започнах да се прицелвам в сивата му плешка. Пръстът ми вече натискаше дебелия и студен спусък на карабината и мушката, изравнена с ушите на мерника, неподвижно и точно залепна там, където трябваше да пулсира неговото сърце. Само за секунда си представих траекторията на куршума: ударът щеше да бъде отличен и жертвата щеше да остане поразена на място. В тоя миг старецът започна да се чеше. Той обърна бавно дългата си конска глава, размаха рога и лениво близна хълбока си. После рогата опряха о гърба му, той вдигна високо муцуната си и се залови да чеше мързеливо плещите си. Това го измори, защото той въздъхна дълбоко. От ноздрите му излезе същинско облаче па̀ра.

Продължих да се прицелвам, дебнейки мига, когато тялото му ще остане неподвижно, за да прострелям сърцето му. И пак пръстът ми вече натискаше спусъка, аз спрях дишането си и вече усещах как ей-сега ще преодолея съпротивата на пружинката. Но еленът ми изигра друг номер. Той неочаквано промени положението си, като обърна гърдите си към мен и глупаво се загледа. Сега трябваше да потърся друга точка от тялото му, за да го застрелям на място, защото, ако го ранях, щеше да избяга далеч от шосето, а това щеше да ни създаде тежък труд да го снемаме долу.

Започнах отново да се прицелвам малко по-високо от линията, където започваха дългите му крака, в основата на шията. Но животното се обърна и легна, като изпусна ново облаче от муцуната си. Сигурно бе счел, че не го заплашва никаква опасност.

Това ме успокои — нямаше защо да бързам, можех да го застрелям и като лежи. Ала неговото спокойствие ме смути. Ловната страст в мен поутихна. Нали жертвата стоеше спокойно на мястото си, не бягаше? Дишането ми стана равно и спокойно, аз чух отново шепота на топящия се скреж, отново станах способен да различавам околния шум, да гледам на всички страни и да възприемам всички впечатления. И едва сега видях колко неизразимо хубаво е всичко това — легналият насреща елен, вековната гора, в която всяко дърво свети и трепти в радостни тръпки, накичено с хиляди бляскави капчици, отразили в своята кристална чистота ликуващия свят на слънцето, празничната тишина на планината, синьото небе и снежните върхове под него.

Разбрах, че трябва да се махна по-скоро оттук. Знаех, че ако остана още няколко минути, това хубаво чувство ще отпадне, ще настъпи такъв момент, когато ловната страст ще надделее над всички чувства и аз ще дръпна спусъка. Разумът щеше да се съюзи със страстта и веднага щяха да се намерят много доводи да убия стареца. Нали иначе той щеше да умре и лисиците щяха да изядат тялото му без всякаква полза? Нали имаше и заповед да бъде убит? Какво повече? Но щях ли тогава да запазя в паметта си тия прекрасни мигове, тази чудесна картина? Не, тя щеше да свърши с грозен предсмъртен рев, с кръв и гърчове. Тя изобщо щеше да свърши, а така си оставаше без край и затова бе тъй прекрасна за мен…

Като се пазех да не бъда забелязан от нищо неподозиращия елен, смъкнах се тихичко в дъното на дола и оттам слязох на пустото бяло шосе. Тръгнах леко и бодро по него.

Беше вече време за обед. Скрежът продължаваше да се топи и шепотът се чуваше из цялата планина. Само в дъното на сенчестите долове ледените кристалчета стояха непокътнати и там лежаха синкави и студени сенки. Навред над безкрайните ридове и рътлини, нагънати в мощни и властни дипли, грееше топлото обедно слънце и хубавият слънчев ден светеше с празнично спокойствие…