Емилиян Станев
Когато скрежът се топи (12)

Есен

Рогачите отдавна престанаха да реват. Дойде октомври и буковите гори пламнаха. Пурпурночервеното море вземаше очите, брезите се жълтееха между него с оределите си листа, върховете на елите и боровете придобиваха восъчносив цвят, а между тях се издигаха трепетликите като огнени ножове. Постепенно зеленото изчезваше. То жълтееше, изгаряше, криеше се дълбоко в недрата на гората и умираше със самото лято. По гребена на планината есента беше бърза и кратка. Букът припламна за няколко дни. След първата слана земята се покри с окапали листа — дебел шумящ килим, който издаваше всяка наша стъпка. Гората оголя, светлината нахлу в нея отвред и направи стъблата на букаците да изглеждат още по-бели, а мъховете по тях — тъмносини.

Още нямаше дъждове. Слънцето изгряваше и залязваше върху бледосиньото, меко, уморено небе. Сладка тишина пълнеше усоите, сякаш горите бяха упоени от безумните багри на есента.

Хижата като че стана по-просторна. Стените й силно се белееха. Дългото ниско здание бе някак замряло.

По шосето, което минаваше на изток от хижата, всяка сутрин и вечер скрибуцаха волските и биволските коли на колибарите. Те отиваха и се връщаха от Тракия. Нататък носеха тежки нощви, грубо, но здраво направени долапи от прясно рендосани букови дъски, веялки, разкъсани от жълт фладер или описани със сини цветчета. Насам мъкнеха чували жито или големи бъчви младо, сладко, още неферментирало вино. Тая разменна търговия се извършваше по тия места от двете страни на планината най-редовно всяка есен.

Ние чакахме първите дъждове, за да се опитаме да привлечем дивеча към хранилищата. През това време се приготвяхме да посрещнем зимата. Капитанът често отиваше в града или на мините за провизии, разположен като истински каруцар в нашата каручка. Той закъсняваше почти винаги, бавеше се особено много в града и често се връщаше пийнал, оживен и пълен с новини.

— Никой не вярва, че сме опитомили две сърни — говореше той, като разпрягаше Алчо. — Хората в града са големи еснафи, в нищо не вярват! Пък аз им казвам нарочно, че сме опитомили не две сърни, а цяло стадо и на това отгоре пет стари елена, които идат да ближат от ръцете ни сол… Много се ядосвам, когато някой не иска да вярва! Тогава ме вземат дяволите и му надрънквам каквото ми дойде на ума. Ако ще, да вярва!… А, щях да забравя, всички те поздравяват и те канят да слезеш някой ден в града. Аз обаче не те съветвам…

Веднъж, като взех повод от неговите наставления и от малко загрижения му вид, реших да му кажа за посещението на адвоката.

— Тоя вагабонтин е възобновил делото, макар че Каракоч не му е казал да го възобнови. Но тоя го придумал, пък и може и Каракоч да му е обещал, ако спечели делото, да вземе парите за себе си… Разбойник!

— Виж какво — казах аз. — Утре ще отида в града и ще се срещна с адвоката. Може би той ще се откаже… А може и съдът да отхвърли иска.

— Не ходи в града. Хич не стъпяй там, не ти трябва да имаш работа с такива хора.

— Измъкнали ти париците и сега ти се надсмиват — казах аз.

— Да, докато имах пари, всеки се увърташе край мен.

— Е, това не е никаква особена мъдрост.

Той въздъхна дълбоко, поиска да каже още нещо, но презрително махна с ръка и се отказа. Някакъв мрачен спомен изплува в паметта му. Аз го оставих и излязох, защото ми се стори, че плещите му потреперваха. Тоя лекомислен, вятърничав човек, безгрижен като дете, имаше своя трагедия.

Най-сетне дъждовете заваляха. Планината се забули и край стария, забравен горски път вдигнахме стадо елени. Те бяха шест — три кошути, две телета и един огромен рогач. Животните избягаха нагоре по стръмния склон на една рътлина, като вдигаха силен шум и събаряха под краката си камъни.

— Това беше нашият приятел — каза капитанът, когато трясъкът заглъхна.

— Какъв приятел?

— Който ми отвлече блузата.

— Как го позна?

— По рогата. Те са много големи. Освен това левият му заден крак е по-къс — уверено заяви капитан Негро и ме погледна съвсем сериозно, сякаш се учудваше как не съм забелязал тоя недостатък на елена.

— Добре, нека е по-къс — казах аз, да избягна нелепия спор. — А не мислиш ли, че е време да докараме нашите сърни?

Май вече имаше същински рога — две остри шипчета. Той беше посивял, сменил напълно летния си косъм. Тежеше дванадесет килограма и не изглеждаше вече дете. Млякото не го интересуваше, но затова пък проявяваше особена слабост към буковия жълъд. От него той и майка му тлъстееха. На задните му крака, до коленете, се появиха две пъпки като грамадни брадавици — вторият характерен белег след рогата за неговата мъжественост.