Дейвид Вайс
Възвишено и земно (6) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

43

Волфганг и Ана Мария пристигнаха в Мюнхен на другия ден и наеха стая в странноприемница „Черният орел“ на господин Алберт. Той радостно ги прие и като разбра, че Волфганг е напуснал службата при архиепископа, предсказа му голямо бъдеще в музикалния град Мюнхен.

Но когато на следното утро Волфганг потърси граф Цайл, оказа се, че директорът на театъра е отишъл с курфюрста на лов. Прояви упорство обаче, както бе обещал на татко, и след няколко дена бе приет от граф Цайл. Въпреки новината, че е свободен от ангажименти при Колоредо и е готов да служи в Мюнхен, графът не можа да му обещае аудиенция при курфюрста.

Волфганг разказа за този неуспех на приятеля си от мюнхенския оркестър Франц Вошитка и той се зае да помогне.

— Ще ти уредя аудиенция при Максимилиан — каза виолончелистът.

След още един ден те се упътиха към двореца на курфюрста, но Волфганг почна да се съмнява в разумността на подобна идея. Вошитка му обясни: аудиенцията ще бъде неофициална, за официална е твърде рано, едва девет часът сутринта, и Волфганг заподозря нещо нередно. Вошитка го въведе в мъничка стая, подобна на по-широк коридор, и каза на смаяния и притеснен Волфганг:

— В десет часа негова светлост ще мине оттук на път за черква, преди да се отправи на лов.

— Да се обърна към него тогава? И тук?

— Какво по-добро? Тук няма да може да се изплъзне.

И макар да бяха минали няколко години от тяхната среща, курфюрстът веднага го позна, приближи и запита:

— Какво обичате?

Носеше костюм за лов, излъчваше здраве и приветливост, съвсем не приличаше на човек, който се готви да мре, или на владетел, чиято страна се намира в опасност; като коленичи пред него, Волфганг рече:

— Позволете, ваша светлост, да ви предложа услугите си.

— Окончателно ли напуснахте Залцбург?

— Завинаги.

— Какво се е случило? Скарахте се с архиепископа?

— Не, ваша светлост. Помолих за разрешение да направя турне, той отказа и се наложи да напусна службата. Отдавна възнамерявах да поискам освобождаването ми от длъжност, защото добре зная, че залцбургският двор не е за мен.

— Господи, какво нещо е младостта! А нима баща ви не е в Залцбург?

— Той е там, ваша светлост; смирено проси да ви поднеса неговите почитания и се надява, че ще ме вземете на служба при вас. Научих, че имате нужда от добър композитор.

— Твърде рано е за това. Трябва да пообиколите музикалния свят, да отидете в Италия, да натрупате опит.

— Ваша светлост, написах в Италия три опери; аз съм член и почетен капелмайстор на Болонската и Веронската академия, най-прочутите там музикални училища. Дипломите са тук, с мен. Бях удостоен и с милостта на папа Клемент XIV и падре Мартини, но единственото ми желание е да служа на вас.

Курфюрстът не обърна внимание на дипломите, които му подаваше Волфганг.

— А какво друго умеете да вършите? — измърмори той.

— Ваша светлост, поканете всички мюнхенски композитори или когото искате от Италия, Германия, Франция; готов съм да премеря сили с всекиго от тях.

— Предлагали ли сте другаде вашите услуги?

— Не, ваша светлост — с надежда изрече Волфганг. Курфюрстът замълча, сякаш се замисли, но като се сети, че закъснява за лов, изведнъж сурово отсече:

— Сега не е време да говорим за това.

— Ваша светлост, сам ще се убедите, че мога да служа на всеки европейски двор.

— Не се съмнявам, млади човече, само че нямам свободно място.

— Позволете ми да изпълня нещо пред вас.

— Вече съм ви слушал.

„Максимилиан няма представа на какво съм способен, помисли с обида Волфганг; не, тези владетели не можеш в нищо да убедиш, ако сами не желаят да се убедят“, но рече гласно:

— Ваша светлост, ще се постарая да прославя двора ви. — Много съжалявам, но както вече казах… — Курфюрстът ядосано се отдалечи, задържането означаваше да закъснее за лов, понеже въпреки желанието си не можеше да пропусне месата. Свитата му го последва и Волфганг остана сам.

Веднага след месата курфюрстът и придворните му заминаха на лов и кога щяха да се върнат в Мюнхен, никой не знаеше. Отсъствуваха ли от града придворните, за концерт не можеше и да се мисли. Но едва Волфганг се съвзе от този удар, природната му жизнерадост отново възтържествува. Алберт измисли за него нов план как да остане в Мюнхен, макар мама да смяташе този план за неосъществим.

„На господин Алберт му хрумна много разумна идея — писа Волфганг на татко, — да намери десетина любители на музиката, всеки от които ще ми плаща по пет гулдена на месец за музикалните поръчки, които ще изпълнявам. Това прави шестстотин гулдена годишно и ако живея сам, ще мога да се препитавам с тази сума. Ще се постарая да бъда пестелив. Храната няма да ми струва скъпо — често ме канят на гости, а когато няма покана, господин Алберт с радост ми дава вечеря. Ям малко, е след вечерята хапвам някой плод и изпивам чашка вино. Парите за квартирата винаги ще успея да изкарам от уроци.

Татко, искам да остана в Мюнхен, защото тук дават опери. Дори когато дворът отсъствува, пак често има представления. Изпитвам такова силно желание да напиша опера, че едва се сдържам. Това е най-голямата ми страст, която ми носи радост. Обичам да слушам хората как говорят за някоя опера, да посещавам оперния театър, да чувам как оркестрантите настройват инструментите си — всичко това безкрайно ме вълнува.“

Волфганг не се съмняваше, че татко ще му разреши да остане, и с нетърпение чакаше отговор. Писмото скоро дойде.

„Уверен съм, че Алберт ти е добър приятел, но какви са тези твои бъдещи покровители? Любители на музиката или просто филантропи? Възможно е да успееш сам да се издържаш в Мюнхен, ала що за работа е това? Представям си как подобна новина ще разсмее архиепископа! По такъв начин ти можеш да работиш навсякъде, не само в Мюнхен. Не бива да се подценяваш и да се продаваш за толкова ниска цена. Няма нужда: още не сме стигнали до такава крайност. Трябва веднага да тръгнеш за Аугсбург, защото въпреки всички приятелски уверения и похвали напразно си пилееш времето и парите, а ресурсите ни скоро ще свършат.

Ваш любящ баща и съпруг.“

На другия ден Волфганг и Ана Мария потеглиха за Аугсбург.

Те не роптаеха, свикнали решаващата дума да принадлежи на Леополд. В стремежа да докаже послушанието си Волфганг напълно последва съвета на татко. Веднага щом пристигнаха в Аугсбург, той нае стаи в най-добрата странноприемница, посети любимия брат на татко — Франц Алоис, книговезеца — и помоли да го представят на градоначалника Лангенмантел и на известния производител на клавирни инструменти Андреас Щайн.

Франц Алоис, който много години не ги беше виждал, се отнесе към Волфганг и Ана Мария като към най-почетни гости и с готовност се съгласи да изпълни всяка молба на Леополд. Жена му, Мария Виктория, добродушно весела и приветлива, и деветнадесетгодишната им дъщеря Мария Текла, която Волфганг наричаше Безл, ги приеха много топло.

Пълничката, кръглолика Безл беше олицетворение на млада, здрава жизненост и Волфганг изпита влечение към нея. Допадаха му дръзкият й език и чувството й за хумор. Безл му съобщи, че Аугсбург е лутерански град, макар самите те да са католици. Волфганг отвърна:

— Все едно, пак ще трябва да им целувам задниците.

И Безл гръмко се разсмя.

Измислиха си условен език, с който да осмиват безочливите и предвзетите аугсбургци, и дружбата с Безл приятно възбуждаше Волфганг. С нея всичко беше просто, естествено: позволяваше да я погалиш и в отговор само се кискаше. Всичко вървеше леко, без всякакви усложнения; той съвсем не беше влюбен, но Безл му даваше онова, от което така се нуждаеше — женското кокетство; с нея бе забавно да провериш докъде ще ти позволи да стигнеш, да говориш най-ужасните неща, които тя изслушваше с невъзмутима усмивка. Чудесно се разбираха. Създадоха си собствен свят, пълен с шеги, многозначителни погледи, мушкане с лакът и откровени признания и се чувствуваха в този свят прекрасно. Беше им леко и весело заедно.

На другия ден след пристигането им Франц Алоис представи Волфганг на Якоб Лангенмантел. Волфганг му засвидетелствува от името на Леополд почитания, макар че градоначалникът съвсем не предизвика у него почтителни чувства — надут бюргер от знатен род, нисък и дебел, с прекалено напудрена бяла перука.

Лангенмантел, най-видният гражданин на Аугсбург, помнеше Леополд от младини и знаеше за славата на Волфганг. Нареди на Франц Алоис да почака в преддверието и помоли Волфганг да му изсвири нещо.

Волфганг се ядоса от пренебрежителното отношение на градоначалника към чичо му и при други обстоятелства щеше да откаже на Лангенмантел.

Но татко предупреждаваше, че с такива влиятелни хора трябва да бъдем любезни, затова Волфганг благодари на Франц Алоис, задето го запозна със сановника, и му предложи да не чака — никой не знаеше колко ще продължи концертът. Като изпълни няколко пиеси на клавесина на Лангенмантел. Волфганг се извини, че същия следобед имал посещение и при Андреас Щайн. Свиренето на младежа направи впечатление на градоначалника. Синът на Лангенмантел предложи услугите си да придружи Волфганг до дома на Щайн.

По пътя Волфганг помоли сина на градоначалника, набит младеж, с къса дебела шия и голяма като на баща си глава:

— Не казвайте на господин Щайн кой съм. Да видим дали ще открие виртуоза по изпълнението.

Младият Лангенмантел се съгласи.

— Чудесно ще бъде, ако го надхитрите. — Но като запознаваше Волфганг с Щайн, рече: — Имам чест да ви представя един клавирен виртуоз. — И гръмко се разсмя.

„Ех, че магаре“ — помисли си Моцарт.

— Аз съм само скромен ученик на господин Зигл от Мюнхен — каза той; — господин Зигл моли да ви поздравя от него.

Петдесетгодишният Андреас Щайн отвърна:

— Но вие приличате на господин Моцарт!

— Какво говорите! Казвам се Трацом. — „Трацом“ — беше „Моцарт“, само че отзад напред, и Волфганг се радваше на забавната измислица. — Мога ли да опитам някое от вашите пиана?

— Свирили ли сте някога на мои инструменти?

— Не!

— Тогава ще ви бъде трудничко. Инструментите ми не са съвсем обикновени.

— Обещавам да не повредя клавиатурата.

Щайн отвори вратата на склада, Волфганг веднага се втурна към едно пиано и засвири своя соната.

Младият Лангенмантел мълчеше, а Щайн се възхищаваше. „Ръцете на този пианист са мънички — мислеше той, — но движенията им са леки и изящни, а звукът поразява с нежността и в същото време със своята сила. И музиката е толкова поетична!“ Когато Волфганг свърши, Щайн го прегърна.

— Вие сте господин Моцарт! Как не се сетих веднага! Кой друг може да свири с такава изразителност!

— Това се дължи на вашето пиано. Никога не съм свирил на толкова прекрасен инструмент!

— Бихте ли пожелали да дадете концерт за видните граждани на Аугсбург? — предложи Лангенмантел.

— Както обичате.

— Елате утре у дома и ще обсъдим по-подробно това. Волфганг обсипа Щайн с въпроси. Пианото бе събудило у него буен възторг. Той писа на татко: „Искам да ти разкажа веднага за пианото на Щайн. Досега смятах за най-добри пиана марката «Шпет», но сега предпочитам «Щайн». Когато свириш форте, независимо дали отдръпваш, или оставяш пръстите си върху клавишите, звукът не вибрира, не се засилва или отслабва, нито затихва, а остава равен и неизменен. Щайн няма да продаде пианото за по-малко от триста гулдена, но пък трудът и майсторството, които влага в изработката на своите инструменти, са неоценими. Неговите пиана имат още едно предимство пред другите — притежават модулатор. Това е много рядко нещо и надали дори един от сто майстори на пиана си прави труд да слага модулатор, но без такова приспособление не може да се избегне вибрацията или изкривяването на звука, а също и наличието на съзвук. Но когато натискаш клавишите на Щайново пиано, чукчетата, удряйки на свой ред струната, веднага се връщат обратно, дори ако продължаваш да натискаш клавишите. Изсвирих на такова пиано една моя соната и тя прозвуча превъзходно, всичко се лееше като масло.“

Волфганг ликуваше, изгаряше от нетърпение да свири и пред Лангенмантел — макар да бе неприятен, градоначалникът също имаше пиано „Щайн“, при това татко ще се радва на подобна проява. На другия ден отиде при градоначалника, но той му каза:

— Преди да взема решение за концерта, трябва да ви чуя.

Това не се хареса на Волфганг, ала трябваше да се държи любезно и с достойнство, затова отвърна:

— Както обичате.

— Елате утре. Пратете ми нотите на творбите, които искате да изпълните, и аз ще ги прегледам, за да преценя дали подхождат за нашите любители на музиката; едва тогава ще можете да свирите с аугсбургския оркестър.

— Един вид проверка? — изуми се Моцарт.

— Искаме да видим дали ще се получи синхрон между вас и оркестъра. И облечете най-хубавите си дрехи.

Ана Мария убеди Волфганг да си сложи ордена на Златната шпора. Той направи това неохотно, спомнил си за насмешките на Карл Арко. Но с лъсната, блестяща на кръста му шпага — също като придворен — той сам се хареса.

Градоначалникът студено поздрави Волфганг и избъбри:

— Концертът няма да се състои. Видните граждани ме уведомиха, че не са толкова богати да платят на виртуоз като вас. — Но младият Лангенмантел настояваше: нека Волфганг свири с оркестъра, който той е събрал, и Волфганг отстъпи. Музикантите съпровождаха лошо, обаче Лангенмантел пожела да изтръгне похвала:

— Имаме добър оркестър, нали?

— Случвало ми се е да слушам и по-лоши — отговори Волфганг. „За радост рядко“ — помисли си той.

И изведнъж синът на градоначалника рече:

— Аз също бих искал да си купя такъв кръст. Колко платихте за вашия, Моцарт?

Волфганг не отговори.

— Ще ми го заемете ли? — насмешливо продължи Лангенмантел младши. Ще го покажа на златар да определи цената му. Един баварски талер навярно, а може и по-малко; може изобщо да не е златен, а меден.

Волфганг се вбеси, но отвърна с привидно спокойствие:

— Отново сгрешихте. Това е тенеке.

— Значи, съвсем не ще ми трябва вашата „шпора“, за да определя стойността й?

— Разбира се. Вие си имате същата в главата.

— Кажете, вашето куче също ли носи такова украшение?

— Ами! Ненужните даваме на свинете. Мога ли да си получа шпагата?

Младият Лангенмантел пребледня, но заповяда на слугата си да я донесе.

Волфганг пое оръжието така, сякаш се готвеше да го употреби, напълно бе способен в този миг да убие с един удар присмелия му се градски първенец. Но си спомни, че не е благородник и не му е позволено да носи шпага — бездруго бе превишил правата си, като я бе сложил, и ако дръзнеше да я използува, щяха да го хвърлят в тъмница. Без да каже нищо повече, той я запаса. Но на вратата се обърна и рече на младия Лангенмантел:

— Вие сте свиня! Обикновена тлъста свиня! Сбогом!

 

 

След този случай Волфганг не желаеше да остава повече в Аугсбург.

— Съжалявам, задето дойдох тук — каза той на господин Щайн, към когото се бе привързал. — Представете си, в родния град на баща ми да се държат така грубо с мен! Какъв смисъл има да се уреждат концерти за подобни глупци.

— Аугсбург ще се покрие с вечен позор, ако един от неговите най-талантливи чеда не изнесе тук концерт — отвърна Щайн. — Ще изтръгна необходимото извинение.

Той удържа думата си. Не само получи извинение от младия Лангенмантел, но дори се обърнаха към Волфганг с молба да изнесе два концерта — един за видните аугсбургци и друг за обикновените любители на музиката.

Волфганг се успокои, особено при мисълта, че ще може да прекара още известно време в компанията на Безл. Девойката го развежда из града няколко дена и двамата дружно се шегуваха с всичко и всички.

Концертът за видните граждани се състоя в Гешлехтерщубе. След концерта Волфганг получи само два дуката с извинението, че това било всичко, което можели да си позволят, и той се възмути.

Съвсем друг дух цареше на концерта, уреден от Щайн. Андреас нае концертната зала „Фугер“. Най-хубавата в Аугсбург, и определи входна такса един гулден, — като помоли Волфганг да си сложи папския орден. Този орден е голяма чест, уверяваше Щайн. Той навсякъде горещо рекламираше концерта и подбра първокласни музиканти, които да акомпанират на „кавалер Моцарт“.

Волфганг получи възторжени аплодисменти и остана доволен: платиха му деветдесет гулдена, но мама, която сега ръководеше техните работи, каза, че не бива да се радва чак толкова на този успех.

— Залага и оркестърът наистина нищо не ни костваха, но разходите пак не бяха малко. Аугсбург ни струва повече от двадесет и пет гулдена.

— Не е толкова лошо — забеляза Волфганг. — Значи, почти напълно сме покрили разноските си.

Да, но татко пожела да печелим, не да харчим пари.

— Нали ти сега си наглият ковчежник!

— Все някой трябва да бъде, Волфганг. Помни, бедността не е голяма добродетел.

— Затова се радвам, че заминаваме оттук. Знаеш ли, мамо, отново ми се ще да живея в град, където има двор.

Волфганг бе така нежен, че мама не можа повече да го мъмри. А той ненавиждаше споровете — от тях го заболяваше глава. Но когато си стягаха багажа да заминат за Манхайм. Ана Мария неведнъж съжали, дето синът й е толкова непрактичен. Да твърдиш, че можеш да се справяш с всички несгоди на пътуването, е едно, а действително да можеш съвсем друго. Ана Мария въздъхна, защо не беше Леополд сега с тях! Добре, че напомни на Волфганг, иначе той щеше да забрави дипломите си в Мюнхен.

На него му бе мъчно само, че ще се раздели с Безл. На сбогуване братовчедката така силно го стисна в прегръдките си, щото той се уплаши да не му счупи гръбнака. Добре, че никой не ги гледаше, моментът бе твърде интимен.

44

В Манхайм музика звучеше навсякъде. Моцартови пристигнаха в столицата на държавата и Волфганг нае стая в една странноприемница на Пфалцишер Хоф, близо до двореца на курфюрста и квартала, където живееха музикантите. На другия ден Данер, цигулар от прочутия манхаймски оркестър, го покани на репетиция — да ги чуе и оцени изпълнението им.

Мама остана недоволна от стаята — мансарда, тясна и студена. Тя силно бе измръзнала през дългото, уморително пътуване с каретата и сега не можеше да се стопли, затова Волфганг трябваше да я утешава: квартирата е само временна.

Той повтори татковите думи: „В Манхайм се намира най-музикалният двор в Германия, по своя вкус и авторитет той отстъпва само на парижкия. Курфюрстът харчи за музиката много повече пари, отколкото другите немски владетели, и оркестърът му се смята за най-добрия в Европа. Ако разумно използуваш възможностите си ще получиш там място.“

Мама даде вид, че е съгласна с татко, хвърли още дърва в печката и каза, че ще се заеме с разопаковането на багажа, а той не трябвало да кара господин Данер да го чака.

На път за репетицията Волфганг веднага се сприятели с цигуларя струваше им се, че се познават от години. Репетицията още не бе започнала, музикантите очевидно чакаха Волфганг. Данер го запозна с всички според положението им. Изричаше техните имена, а Волфганг чувствуваше върху себе си изпитателните им погледи: Кристиан Канабих, капелмайстор и диригент на оркестъра, четиридесет и седем годишен, смятан за най-изтъкнатия музикант в Манхайм: абат Фоглер двадесет и девет годишен, заместник капелмайстор, придворен композитор, педагог, необикновено талантлив човек: Антон Раф, големият тенор, кариерата на когото клонеше към залез, беше вече над шестдесетгодишен; Йохан Вендлинг, известен в цяла Европа флейтист и въпреки своите петдесет и пет години все още привлекателен мъж; по-младият Фридрих Рам, изкусен обоист, и още неколцина, чиито имена Волфганг не чу добре. Повечето музиканти — онези, които знаеха за него — бяха любезни и почтителни, но няколко души, очевидно нечували никога името му, го гледаха надменно и Волфганг си мислеше: „Почакайте, вие смятате, че като съм млад и дребен на ръст, не съм способен за нищо сериозно и зряло, но ще ви покажа.“

Оркестърът започна да репетира една оратория от Фоглер; музиката на заместник капелмайстора се стори на Волфганг високопарна. Обаче Фоглер беше любимец на курфюрста Карл Теодор. После прочутият Раф запя ария, при което така се превземаше, че Волфганг едва се сдържаше да не прихне. Но му хареса оркестърът и диригентството на Канабих. Такова изпълнение той чуваше за пръв път.

Как великолепно ще прозвучат, изпълнявани от този оркестър, симфониите му! Ако има на свое разположение оркестър с такива възможности, какви симфонии щеше да напише! Точно за такъв оркестър му се искаше да пише. Флейтистът Вендлинг и обоистът Рам се оказаха истински виртуози; те разкриха нови, неподозирани за Волфганг възможности на тези инструменти.

Дълбоко развълнуван, Волфганг каза на Канабих след репетицията:

— Създали сте най-добрия оркестър, който съм слушал.

— Благодаря, господин капелмайстор. Да чуя такава похвала от вас е голяма чест.

— А господата Вендлинг и Рам бяха великолепни.

— Но какво ще кажете за самата музика, Моцарт? — попита Фоглер.

Волфганг не искаше да си криви душата. Той замълча.

Фоглер се намръщи, но не настоя повече и тогава Канабих каза:

— Надявам се да ни ощастливите с изпълнение на ваша музика, господин капелмайстор.

Волфганг се поколеба.

— Този път не съм на концертно турне — отвърна той след кратко мълчание.

— Но аз съм чувал най-възторжени отзиви за вас като изпълнител — рече Раф.

Тенорът изведнъж му се стори искрен, прекрасен човек. А пееше така неестествено!

— Благодаря ви, господин Раф — отвърна Волфганг, — ще бъда щастлив да свиря пред вас. Но най-много ме интересува длъжността придворен композитор.

— Ние имаме вече няколко композитори, като смятаме Фоглер и мен — рече Канабих, но забелязал огорчението на Волфганг, добави: — Навярно ще може да се нареди нещо. Бездруго ни трябва още един оперен композитор. Всичко зависи от това дали ще успеете да убедите курфюрста. Мога да ви уредя аудиенция. Ще бъде по-добре обаче първо да свирите пред него. Бихте ли приели да изпълните концерт с нашия оркестър?

— Това е голяма чест за мен.

— Прекрасно! Заповядайте у мен на вечеря и ще обсъдим всички подробности.

На масата у Канабихови имаше много разговори, много музика, хубаво рейнско вино и вкусно телешко варено, но Волфганг особено хареса умението на всички присъствуващи приятно да се шегуват. Тук бе поканен и Вендлинг с жена му, чудесна певица, но Волфганг се чувствуваше най-добре в компанията на двете млади дъщери на Канабих — Роза и Лизел. Те настояха да им посвири, седнаха от двете му страни, а когато той изпълни своя соната за пиано, всяка от тях го целуна по бузата; после момичетата го помолиха да напише една соната и за тях — това ще бъде голяма чест, казаха те.

Лизел бе твърде малка, за да я приеме човек сериозно, но петнадесетгодишната Роза му се стори привлекателна и отлична за възрастта си пианистка. Волфганг обеща да напише за нея соната — когато тя предложи две целувки за награда.

Ана Мария рядко бе виждала сина си така щастлив. Очарован е от сърдечността на Канабихови, мислеше тя, но в дълбочината на душата си таеше съмнение — да не би да са толкова сърдечни, защото имат мома за женене?

Рам, който дойде, когато вечерята бе свършила, изказа възхищението си от композицията на Волфганг, а Волфганг, комуто така хареса кристалната чистота в изпълнението на обоиста, заяви непринудено:

— Ще ми бъде драго да напиша за вас концерт за обой.

Ана Мария се учуди. Волфганг неведнъж бе изтъквал, че не обича да пише за духови инструменти, защото не си струвало, а Леополд държеше синът му никога да не пише нищо даром, пък ето сега той предлага на Рам концерт за обой като подарък. Стигаше Канабих да похвали музиката му и Волфганг веднага прие да изпълни концерт за пиано съвсем безплатно.

— Вие свирите така вдъхновено, господин капелмайстор — каза Канабих, — а също и с безупречна техника. Как така ви е изпуснал архиепископът?

— Той не ме уволни, аз сам помолих да бъда освободен.

— Дори и така да е, как е могъл да се лиши от такъв забележителен музикант?

— Беше ми казано, че сонатата, която току-що изпълних, е написана лошо.

— Каква нелепост! Кой глупак ви го каза?

— Негова светлост принц-архиепископът Колоредо.

— Никога не бих приел да композирам за духовни лица — възкликна Канабих, — те нищо не разбират от музика! Трябва да изпълните вашия концерт на тържеството в чест на курфюрста.

Концертът, посветен на Жьоном, предизвика буря от аплодисменти и се наложи Волфганг да изпълни на „бис“ една соната и една импровизация. Беше сигурен, че курфюрстът е останал доволен — Карл Теодор през всичкото време седеше почти до самото пиано.

След концерта Канабих прошепна на Волфганг:

— Сега е тъкмо времето за аудиенция — и го поведе към курфюрста, преди някой да успее да им попречи.

Диригентът доближи Карл Теодор и Волфганг едва не се усмихна. Те никак не си подхождаха. Канабих — висок, слаб, с хлътнала брадичка, а Карл Теодор — нисък и дебел, с тлъста, двойна гуша. Волфганг целуна ръка на курфюрста и владетелят каза:

— Навярно са минали към петнадесет години, откак идвахте тук преди.

— Да, ваша светлост, отдавна не бях имал честта да бъда във вашия град.

— Свирите много добре. Научих, че сте написали опера за Мюнхенския театър.

— Да, ваша светлост. Най-голямото ми желание е да напиша опера и за Манхайм и се надявам, че няма да ме забравите.

— Това може да се уреди. Склонен ли сте да давате уроци?

И макар Волфганг никак да не желаеше да обучава когото и да било, като си спомни думите на Канабих колко обичал Карл Теодор четирите си незаконородени деца, две от които свирели на клавир, отвърна:

— Да, в Залцбург давах уроци.

— Синът и най-голямата ми дъщеря свирят. Не е зле да понаблюдавате заниманията им.

— С най-голямо удоволствие.

На другия ден Канабих заведе Волфганг в двореца. Те вече се бяха сближили много.

— Курфюрстът толкова обича децата си — рече Канабих, — че ако им харесате, навярно ще пожелае да ви остави тук. Но имайте предвид: сега техен учител по пиано е Фоглер, затова бъдете по-предпазлив в разговора. Фоглер е хитър човек, той успя да убеди курфюрста в своята гениалност.

Волфганг и децата се харесаха взаимно едва ли не от пръв поглед, на което Канабих много се зарадва; те толкова си допаднаха, сякаш Волфганг им беше връстник. А после изведнъж капелмайсторът се запита разумно ли е да поощрява интереса на дъщеря си Роза към Моцарт. Няма съмнение, той е много даровит младеж, но ще може ли да храни семейство? Волфганг е импулсивен, емоционален, твърде прям за този свят, където най-добре виреят хитреците, интригантите, неискрените люде. Трябва ли да стига толкова далеч в родителските си опасения Волфганг и Роза просто се харесват; и все пак може би не е съвсем тактично да поощрява младежа да остане в Манхайм.

В стаята влезе Карл Теодор: курфюрстът искаше да разбере от господин Моцарт как свирят децата му на пиано.

— Добре свирят — отвърна Волфганг. — Но като се вземе предвид…

— Какво? Като се вземе предвид кой им преподава ли? Канабих многозначително го гледаше и Волфганг побърза да добави:

— О, не, ваша светлост. Учат ги добре.

— Обаче биха могли да свирят по-добре, така ли?

— Ваша светлост, аз свиря, откак съм проходил.

— Тогава би следвало да знаете в какво се състои трудността в обучението на децата.

— Зная, ваша светлост. Що се отнася до музиката, мога да изпълня всичко, което пожелаете. Мога да композирам, да свиря…

Карл Теодор го прекъсна:

— Колко дълго смятате да останете в нашия град?

— Докогато желае ваша светлост. Аз съм на ваше разположение.

— През зимата?

— Както обича ваша светлост.

— А какво мисли по този въпрос майка ви?

— Възнамерявахме да останем в Манхайм през зимата заради нея. Ваша светлост, не бих искал да подлагам майка си на несгодите на пътуването през зимата, особено трудни за една възрастна жена.

— И тъй, оставате тук?

— Всичко зависи от волята на ваша светлост.

— Ще бъда благодарен, ако следите музикалните занятия на децата ми.

 

 

Не платиха на Волфганг за участието му в тържествения концерт; това го огорчи, но Канабих рече:

— Най-главното е, че предразположихте към себе си децата.

Капелмайсторът предложи да се отпразнува това благоприятно събитие и покани у дома си гости; веселиха се до късно и Волфганг остана много доволен.

На другия ден той писа на Леополд, че Карл Теодор се е отнесъл благосклонно към него; предаде също мамините и своите поздравления до татко по случай рождения му ден.

„Не умея да пиша стихове, не съм поет. Не умея да създавам светлина и сенки, не съм художник. Не умея с движения и жестове да изразявам своите мисли и чувства, не съм танцьор. Но мога да се обърна към теб с помощта на звуците, защото съм музикант. И утре, като отида на гости у Канабих, ще ознаменувам рождения ти ден, изпълнявайки в твоя чест на пианото една соната, написана специално за това събитие. А днес, мило татенце, мога да ти пожелая това, което ти желая винаги: крепко здраве, щастие, дълъг живот и толкова години да се наслаждаваш на музиката, колкото пожелаеш. Само господ знае колко те обичам и колко си ми скъп, затова смирено се надявам и ти да продължаваш да ме обичаш все така и снизходително да се отнасяш към моите грешки — волни и неволни — и към моите творби, които, ако рече бог, ще станат по-мъдри заедно с мен. Сто пъти ти целувам ръка и оставам твой най-покорен и предан син.“

Към писмото Волфганг приложи сонатата.

Подир десет дни от татко дойде пламенен отговор:

Дълбоко ме трогна твоето писмо и ако понякога те мъмря, моля те, не се обиждай, защото за нас с Нанерл в Залцбург единственото щастие са писмата от теб и мама.

Това, което пишеш за курфюрста, звучи обнадеждващо; иска ми се да вярвам, че той скоро ще вземе решение, защото наближават студовете и тогава мама не ще може да пътува.

Сонатата е чудесна и аз с голямо удоволствие я чух, изпълнена от Нанерл; и двамата бяхме много щастливи. Ако останеш учител на извънбрачните деца на Карл Теодор, съветвам те да не обръщаш внимание на поведението им. Позволени са им неща, които не са позволени на един музикант. И би било по-разумно за вас да се преместите в частна квартира, защото странноприемниците са много скъпи, а парите притежават свойството неусетно да се изплъзват от ръцете.

Прости ми за тези напътствия, но помни, че едва ли от хиляда души ще се намери един, който да ти остане верен приятел не от користни подбуди; да намериш такъв човек е все едно да откриеш някое от седемте чудеса на света. Ако не ми бяха присърце твоите интереси, нямаше да ти напомням за това.

Ваш тъгуващ баща и съпруг.

Волфганг се развълнува, като му наредиха да се яви в двореца, където му предстоеше да получи награда за изпълнението, и Канабих отиде с него. Случи се обаче онова, от което се боеше. Пари не дадоха: подариха му златен часовник.

— Самата верижка и гербовете струват навярно доста гулдени — рече Канабих.

— Бих предпочел пари. Имам вече пет часовника.

— Платиха ви щедро.

— Оценявам щедростта на покровителите си по часовниците, които ми подаряват. Трябва да добавя нови джобчета на всичките си костюми по джобче на всеки крачол, за да нося едновременно два часовника, когато свиря за някой благородник. Дано тогава поне престанат да ми ги подаряват.

— Има ли някакви новини от Карл Теодор?

— Никакви. Занимавам се с децата два пъти седмично, написах за тях вариации, и те като че ли ги харесват; имаме прекрасни отношения, но никой дори зъб не обелва за някакво заплащане.

— Трябва да се чака търпеливо.

— Не може ли някак да ми помогнете, господин капелмайстор?

— Аз съм поклонник на вашия талант, знаете това. Но такива неща не зависят от мен.

След известно време Волфганг съобщи на гувернантката, жена на средна възраст, с която поддържаше добри отношения, че не може да продължава занятията с децата, докато не се споразумеят с курфюрста за точните условия.

— Ще дойда идния понеделник, графиньо — каза той, — и ако въпросът още не е уреден, ще бъда принуден да замина за Париж.

Той не се готвеше да заминава, но в понеделник по време на занятията по пиано с дъщерята на курфюрста в стаята влезе Карл Теодор. Момичето изсвири докрай вариациите, написани за него от Волфганг, и Карл Теодор попита:

— Смятате ли, че тя ще може да ги научи?

— Ваша светлост, бих бил щастлив, ако имам възможност и за в бъдеще да й показвам как да ги свири.

— Похвално; не ви ли се струва обаче, че вторият учител може по-скоро да навреди, отколкото да донесе полза?

— Всичко зависи от това какъв е учителят.

— Колко дълго можете да останете тук?

Волфганг въздъхна. Нима Карл Теодор вече е забравил разговора им? Но отвърна колкото можеше по-кротко:

— Колкото пожелае ваша светлост.

— Добре. Ще помисля по това.

Волфганг писа на татко: „Отидохме толкова далеч, че сега ми остава само едно — да чакам.“

45

Минаха няколко седмици в очакване. Карл Теодор вече не се появи на уроците. Изгаряйки от нетърпение и негодувание — това задържане им струваше скъпо, — Волфганг отиде на един концерт в двореца, за да срещне там Карл Теодор и да получи определен отговор, но курфюрстът избягна разговора. Композиторът се оплака на Канабих и той му отговори:

— Много съжалявам, Волфганг, но ми се струва, че напразно се стараете.

— Курфюрстът би могъл да ме уведоми за това по-навреме. — Той досега не би взел никакво решение, ако вие не го бяхте подтикнали към това.

— Аз да съм го подтикнал? Господин Канабих, толкова време търпеливо чаках отговор.

— Точно това му казах. — Значи, все пак сте разговаряли с него? — Опитах се да разговарям. И въпреки всичко се налага да почакате. Ще припечелвате от уроци.

Волфганг разказа на Вендлинг за поведението на курфюрста и флейтистът сърдито забеляза:

— Карл Теодор е глупак. Трябва да намерим начин да ви задържим тук.

Шест седмици след пристигането на Моцартови в Манхайм Вендлинг уреди преместването им в дома на дворцовия ковчежник Серариус.

Ана Мария си отдъхна. Бе намразила дори стълбите, които водеха към мансардата им в странноприемницата. Там по няколко дена не излизаше от къщи — изморяваше я изкачването на толкова стъпала. Освен това в стаята бе ужасно студено. Беше уговорила в странноприемницата печката да се пали сутрин, когато стават, и вечер преди лягане. Всяко зареждане с въглища струваше дванадесет крайцера. За икономия денем не поддържаха огъня и Ана Мария мръзнеше като куче. Понякога не можеше дори да пише писма — ръката й съвсем вкочанясваше — и седеше, загърната в шуба, с плъстени ботушки. „Това не е ли божие наказание“, питаше се тя. Друг път не помагаха и шубата, и ботушките, студът я пронизваше до кости, струваше й се, че душата й ще се отдели от тялото. А Волфганг не обръщаше внимание на студа, не му се налагаше да стои дълго в мансардата: губеше се ту в двореца, ту у Канабихови, ту у Вендлингови. Ана Мария не се оплакваше нито от болките в главата, нито от постоянната простуда. Не искаше да тревожи сина си. А и той не обичаше да му се оплакват. Майката се утешаваше с това, че новата стая все пак е далеч по-добра. Скриваше неразположението си и пишеше до дома само за хубавите неща.

„Слава богу, най-после напуснахме странноприемницата; сега имаме прекрасна просторна стая с две чисти легла в дома на дворцовия ковчежник Серариус. Стаята е на партера, имаме и достатъчно свещи и въглища. Срещу това Волфганг дава на дъщерята на Серариус уроци по клавир.

Той обикновено се храни у Канабихови или у Вендлингови, а в знак на благодарност развлича Вендлингови и помага на Роза Канабих да усъвършенствува пианото. Освен това обучава по композиция един холандски офицер на име Де ла Потри, който му плаща четири гулдена за дванадесет урока. Не е много, но синът се надява да компенсира загубите, като напише три концерта за друг холандец — Де Жан, — богат любител флейтист. Де Жан му обеща двеста гулдена, ако тези концерти за флейта бъдат кратки, прости и леки за изпълнение. Запозна го с холандците Вендлинг, той се бе уговорил за всичко с тях и със Серариус. Раф, Канабих и Рам твърдят, че сред музикантите няма равен на Волфганг, те са във възторг от произведенията му. Много го търсят, просто не можем да се видим с него някои дни. Почти през цялото време стоя сама; на улицата е толкова влажно и студено, че не смея да излизам. Но тук ни е добре, макар че Волфганг е твърде зает и аз само моля бога да не се поболи.“

Мама не преувеличава, мислеше Волфганг. Той наистина ставаше при изгрев слънце и бързо се обличаше зад паравана, като внимаваше да не вдига шум, за да не събуди мама.

След закуската, която сам си приготвяше, той тръгваше за Вендлингови; там на негово разположение имаше стая с пиано, където в пълна самота се упражняваше до обед. После обядваше с Вендлингови, след което композираше в музикалната стая няколко часа без прекъсване. В три часа бързаше към странноприемницата на Майнцишер Хоф, за да учи Де ла Потри на композиция, в четири се връщаше у дома и даваше урок на госпожица Серариус, а в шест пристигаше у Канабихови, където на пианото вече го чакаше Роза. След вечерята у Канабихови някой музицираше. За писма — на татко и на Безл той пишеше често — оставаше време едва към полунощ.

Почти всички в Манхайм съчувствуваха на Волфганг: Вендлинг каза, че Карл Теодор само затова не го е взел на служба, защото Фоглер, който обучаваше децата на курфюрста и имаше голямо влияние сред двора, се бои от съперника си и е говорил против него.

Но Волфганг се стремеше да не мисли за огорченията си, още повече че Роза много хареса сонатата, написана за нея, а Рам бе възхитен от концерта за обой. При това Вендлинг измисли нов план на действие. И Волфганг се втурна към къщи вече близо месец, откак живееха у Серариус, — за да посвети в този план мама.

— Рам и Вендлинг ми предлагат да замина с тях за Париж — каза той, — само аз, без тебе. Как гледаш на това, мамо?

Ана Мария съвсем не искаше да върви в Париж. Но ако сега се съгласи с него, кой знае какво ще измисли той следния път.

— А кой ще поеме грижите? — попита тя.

— Вендлинг. Той неведнъж е бил в Париж.

— А защо ще ходи там, щом Манхайм е рай за музикантите?

— През велики пости тук не изпълняват музика, но в Париж има голям глад за концерти.

— Вендлинг обаче е безбожник, пък и се гордее с това, че дъщеря му е била любовница на курфюрста, макар за Карл Теодор тя да не е първата, нито последната. На татко няма да му хареса, че прекарваш толкова време в компанията на един волнодумец.

— Ти знаеш, мамо, той е съвсем безобиден разсмя се Волфганг. — Наполовина французин, наполовина немец, малко циник, малко идеалист. От любовта до омразата у него има само една крачка. Твърди, че на света няма нищо свято, а сам изпада в буен възторг от музиката; одобрява свободната любов, но е готов да убие всеки, който дръзне да докосне жена му. Мамо, откога си станала такава пуританка?

Нима можеше да му повери страховете си? Макар Волфганг веднага да открива у хората всичките им слабости, като се привърже към някого, готов е да му даде и последната си риза.

Забелязал, че мама изведнъж помрачня, Волфганг уплашено попита:

— Лошо ли ти е?

— От простудата е.

— Всъщност ти беше против това пътуване.

— Волфганг, още не умееш да се ориентираш правилно във всичко.

— Съждението на човека до голяма степен зависи от обстоятелствата.

— Струва ми се, че си щастлив от сегашното си положение.

— Щастлив? — попита той и горчиво добави: — Щастието съществува само във въображението.

— Нима не ти харесва Роза Канабих?

— Тя казва, че е на петнадесет, но аз научих, че е едва тринадесетгодишна.

— А Безл? — Ана Мария съвсем не искаше да задава този въпрос, но вече беше късно и продължи: — Макар че ти е братовчедка.

Волфганг не отговори. Защо са тези разпитвания? Може Безл да е само плод на въображението му, отражение на неговото шеговито, насмешливо „аз“. Кой знае?

— Не ти ли се иска да се ожениш? — Ана Мария желаеше той да се ожени, само че нито едно от тези две момичета не й допадаше. Леополд се безпокоеше от непостоянството на сина, но Ана Мария вярваше, че щом си намери подходящо момиче, веднага ще улегне.

— Имам твърде много работа. Трябва да композирам, да се упражнявам, да изнасям концерти.

— Къде ще отседнете в Париж?

— Вендлинг знае. Той също е много добър приятел на барон Грим.

— Може би трябва да пиша за това на татко.

— Пиши му! Теб той по ще послуша.

Волфганг с благодарност целуна Ана Мария.

 

 

Докато чакаха отговор от Залцбург, научиха, че американците са пленили английската армия на Бъртойн край Саратога, и французите, уверени, че сега с помощта на американците ще могат да победят Великобритания, се готвели да подпишат договор за съюз с американските колонии и да почнат война против англичаните. По същото време баварският курфюрст Максимилиан умря от едра шарка и Карл Теодор побърза за Мюнхен — да предяви правата си за този престол; носеха се и слухове, че Австрия се готви да го нападне, а вероятно и Прусия. Всичко това, разбира се, засилваше безпокойството на Ана Мария, но Волфганг, който искаше час по-скоро да тръгне за Париж, уверяваше, че облаците скоро ще се разпръснат.

Татковият отговор бе адресиран до Волфганг.

„Бих предпочел да се установиш в Манхайм — пишеше той, — в Залцбург се говори, че Австрия може да подкрепи претенциите на Карл Теодор в Мюнхен и ако това се осъществи, музикалният живот в двора му ще стане още по-пълен и богат. Освен това Манхайм е два пъти по-близо до Залцбург, отколкото Париж. Трябва да призная — макар да изминаха само няколко месеца, откак напуснахте Залцбург, те ми се сториха цял век. Но ако барон Грим наистина е добър приятел на Вендлинг, което е много вероятно, тъй като музикалната репутация на този флейтист е прекрасна, не бива да се изпуска такава възможност.

Не забравяй да се грижиш и за мама. Тя трябва спокойно да прекара у Серариус до настъпването на топлото време, когато ще може да пътува без всякакъв риск за здравето. Трябва също да й купиш хубава шуба, пък аз ще се погрижа тя да пътува до Мюнхен, а оттам до Залцбург с удобна, топла карета. И още — преди да се отправиш за Париж, дай композициите си на копист. В Париж това ще струва много по-скъпо, а трябва да се научиш на икономии. Откак заминахте, дълговете ни нараснаха и ако не потърсиш в Париж доходна работа, положението ни ще стане трудно, дори отчайващо.“

46

Вендлинг прати Волфганг при най-евтиния копист, когото познаваше — Фридолин Вебер.

Композиторът се озова пред малка къщичка, стиснал в ръка няколко арии — нима можеше да повери на неизвестен копист любимите си произведения, без да знае предварително как работи този човек, — и размишляваше струва ли си да влиза. Жилището изглеждаше невзрачно: между камъните в градинката бе израсла трева, мрежата на оградата бе ръждива, желязното чукче на вратата — спукано. Но като си спомни настойчивата молба на татко да препишат музиката му в Манхайм, Волфганг преодоля своята нерешителност и почука. Почти веднага му отвори едно момиче.

То беше високо колкото него и той забеляза очите му — тъмни и хубави, правилните черти на лицето и острия нос. „Не е красавица — помисли си той, — но е много мила.“ Изглеждаше му на около тринадесет години.

Момичето не се учуди — посетители навярно идваха често у тях, а когато той каза: „Аз съм Моцарт. Мога ли да се видя с господин Вебер?“, то го въведе в скромно наредена гостна.

— Татко ще се зарадва — рече момичето. — Моля ви да почакате. Сега ще го извикам.

— Познавате ли ме, госпожице?

— Всички музиканти в Манхайм ви познават, господин Моцарт.

— Вие дъщеря ли сте на господин Вебер? — Харесваше му държането й.

— Да, господин капелмайстор. Ние сме четири сестри. Аз съм Констанце.

— Обичате ли музиката?

— Всички я обичаме. Двете ми по-големи сестри пеят. Най-малката свири на клавир, а аз обичам да ги слушам — гордо заяви Констанце и напусна стаята.

Първа се появи госпожа Вебер, а зад нея останалите членове на семейството. Цецилия Вебер почтително, както подобава на именит гост, приветствува Волфганг:

— Да се запознаем с такъв бележит музикант за нас е голяма чест.

На Волфганг изведнъж му се стори, че в цялата обстановка има нещо познато, въпреки че за пръв път стоеше в тази бедничка гостна, явно непринадлежаща на Веберови, пред една жена, заобиколена от четири момичета, сякаш тя беше капелмайстор в семейството. И в същото време Веберови съвсем не приличаха на повечето хора, с които се бе срещал досега: нито на императрицата и императора, нито на ерцхерцозите и ерцхерцогините, нито на кралете и кралиците, нито на принцовете и херцозите. Те нямаха нищо общо с папата, с принц-архиепископа, с Хасе, с Бах или с падре Мартини. Скоро ще навърши двадесет и две години, а някои хора и досега го смятат за дете, макар цял живот да бе прекарал сред възрастни и никога да не се бе смятал за дете, колкото и да го бяха закриляли неговите родители. Веберови явно не спадаха към света на богатите и знатните, но кой знае защо Волфганг се почувствува у тях като у дома си. Държаха се съвсем приятелски. Добре, че отхвърли всички съмнения и почука.

Фридолин Вебер беше хилав, блед и изтощен мъж, но изглеждаше по-млад от жена си, която някога сигурно е била хубавичка. Госпожа Вебер му представи дъщерите: едрата деветнадесетгодишна Йозефа, десетгодишната Софи, още съвсем дете, и Констанце. Но като видя Алоизия, Волфганг забрави прелестите на Констанце.

Останалите сестри изглеждаха съвсем обикновени в сравнение с нея. Висока, тънка, с изящна фигура, косите й искрят като черна коприна и сивите очи са така нежни, както звуците на сонатата, която той написа за Роза Канабих. Да гледа Алоизия му доставяше не по-малко удоволствие, отколкото да я слуша: гласът й беше мек и приятен.

Като забеляза какво впечатление направи Алоизия на Волфганг. Цецилия Вебер рече:

— Алоизия с удоволствие ще ви изпее нещо, господин капелмайстор. Нали, мила?

— Както кажеш, мамо.

— Но аз дойдох да дам нотите си за преписване, госпожо Вебер.

— Мъжът ми е отличен копист. Констанце, направи за господин Моцарт кафе. Вън е студено, той, изглежда, е поизмръзнал.

Преди Волфганг да се опомни, госпожа Вебер го настани на пианото и доведе Алоизия, готова да изпълни една от неговите арии. Волфганг понечи да протестира, до гуша му бяха дошли любителите, но как да устои пред тази хубава девойка, която го докосна по рамото, давайки му знак да започне? Все пак от учтивост тя каза:

— Ако предпочитате, маестро, мога да си акомпанирам сама.

— В никакъв случай! — Колко е прелестна! Той се боеше обаче, че щом Алоизия отвори уста, очарованието може да изчезне.

Пианото се оказа отлично, а пеенето на девойката порази Волфганг. Гласът й беше топъл и чист, макар да не й достигаше техника. Но тя ни веднъж не взе фалшив тон. Имаше хубаво легато, височините звучаха превъзходно. Какви забележителни резултати би могъл да постигне той с такъв инструмент! Като акомпанираше, не сваляше очи от Алоизия. Всичко в нея му изглеждаше съвършено с изключение само на техниката.

— Простете ми, господин Моцарт — каза Алоизия, — ако пеенето ми не ви харесва.

— Не ми харесва? Вие пеете очарователно!

— С нея се занимаваше мъжът ми — обясни госпожа Вебер. Той от 1765 година служи в манхаймския двор.

— Бих бил щастлив, господин капелмайстор, да чуя искреното ви мнение за пеенето на нашата дъщеря — рече Фридолин Вебер.

— Когато препишете ариите, господин Вебер, готов съм още веднъж да послушам Алоизия.

— Значи, утре — каза Цецилия Вебер. — Ако, разбира се, разполагате с време, маестро.

— Ще се постарая да дойда — отвърна Волфганг. — Приблизително по това време.

— Ако благоволите да ме послушате, мога сама да си акомпанирам — забеляза Алоизия.

 

 

Волфганг си мислеше трябва ли да говори с мама за новите си приятели и реши да й разкаже по-късно, когато ги опознае по-добре. Обаче мама се поинтересува добър копист ли е господин Вебер и Волфганг възторжено отвърна:

— Отличен! Първокласен!

— Но нали не си имал време дори да погледнеш образци от неговата работа?

— Слушах как пее една от дъщерите му. Вебер е прекрасен музикант.

Волфганг броеше минутите до новата среща с Алоизия. А после отново седеше в бедната им гостна и сърцето му замираше: Алоизия му се стори още по-очарователна, отколкото предишния път.

Ариите вече бяха преписани от Вебер; работата се оказа отлично изпълнена. Волфганг пожела Фридолин Вебер да препише и двата концерта за флейта, като му връчи пет гулдена за извършената вече работа, но Вебер отказа възнаграждението. Господин Моцарт, каза той, безплатно дал на дъщеря му ценни съвети, как може да вземе от него пари? Волфганг обаче не искаше и да чуе. Какви ти съвети — госпожица Алоизия има голям талант и за него било удоволствие да се занимава с нея; в края на краищата се почувствува удовлетворен, когато Фридолин Вебер се съгласи да приеме парите. Освен Алоизия Волфганг не забелязваше нищо друго. Този път тя сама си акомпанираше, а той слушаше, пленен от гласа й.

 

 

Волфганг започна всеки ден да посещава Веберови. Когато Ана Мария научи, че семейство Вебер има четири дъщери и едната от тях притежава прекрасен глас и е много хубава, тя се обезпокои. Не я учуди неочакваното съобщение на Волфганг:

— Принцеса Вейлбургска, сестрата на принц Орански, на коя го така харесах още като дете, настоява отново да ме чуе. Кирххайм е само на десет часа път от Манхайм и принцесата обеща да ми плати седем луидора, ако напиша за нея няколко арии — тя обожава пеенето.

— А ще пее госпожица Вебер, нали?

— Не бой се, тя няма да замине сама. С баща си. За да се отблагодари за помощта, той ми преписва нотите почти безплатно.

— Ти влюбен ли си в госпожица Вебер?

— Тя е още съвсем дете. Но има чудесен глас.

— А какво ще стане с учениците ти и концертите за холандеца?

— Учениците никъде няма да избягат и вече написах два от концертите за флейта. Третия ще завърша, като се върна. Седем луидора не са малко пари. След няколко дена съм пак тук.

 

 

Волфганг обаче се забави дванадесет дни. С Фридолин Вебер те отлично си допадаха. Вебер прекрасно познаваше музиката и разбираше кога трябва да остави Волфганг насаме с Алоизия. В каретата младите седяха един до друг. Докосването до младото момиче и вниманието, с което то поглъщаше всяка негова дума, сякаш четеше евангелието, изпълваха душата на Волфганг с радостно предчувствие. А как леко учеше тя! Гласът й ставаше от ден на ден все по-хубав и изразителен. „Двамата бихме могли да постигнем много“ — мислеше той и му се струваше, че някакво изключително чувство се поражда между него и Алоизия.

Ана Мария съвсем се обърка, когато Волфганг й каза, че е размислил и няма да ходи с Вендлинг в Париж.

— Вендлинг е честен човек — каза той, — но е безбожник и има склонност към волнодумство.

— Когато ти казах това, ти пренебрегна съветите ми.

— Не го познавах достатъчно добре тогава.

— Как ще обясниш отказа си пред него?

— Не се безпокой, ще измисля нещо. — Той й даде два луидора.

— Нали щеше да получиш седем?

— Платих половината от разноските на Вебер. Той, бедният, много малко припечелва, а Алоизия ми кърпеше чорапите и поправяше дрехите. Предложих им да заминем за Италия, там тя навярно ще стане примадона и ще има много пари — под мое ръководство, разбира се. Но това ще стане, след като ти се завърнеш в Залцбург.

Волфганг съобщи на татко за изменилите се планове, искаше неговото одобрение и помощ:

„Вендлинг е порядъчен човек и прекрасен музикант, но неговото безбожие ме смущава. Несъмнено на теб не би ти харесало, че толкова време прекарвам в неговата компания. Докато Веберови, напротив, са доста набожни хора.

Господин Вебер отлично преписа нотите ми и взе за това съвсем малко. Той така ми напомня за теб: способен, умен, музикант с тънък вкус, но макар да пее, суфлира и майсторски преписва ноти за Карл Теодор, му плащат нищо и никакви пари, което също ти е познато. Дъщеря му Алоизия, въпреки че е само на шестнадесет години, пее прекрасно, диапазонът на гласа й е удивителен, трябва й само още малко да подобри артистичността си и да отстрани известни недостатъци в техниката на гласа, върху което сега работя с нея — тогава ще може да пее във всяка опера.

Те имат още три дъщери, до една музикални, а майката, която се отнася към мен с голямо уважение, третира семейството си като тиранин; от всички истински талантлива обаче е само Алоизия.

Веберови са много добри с мен, аз силно се привързах към това потиснато семейство и мечтая да му помогна. Искам господин Вебер и Алоизия да заминат с мен за Италия да си опитат там щастието в някой оперен театър. Ако пишеш до нашите приятели в Милано и другите градове, може те да успеят да намерят място за госпожица Алоизия, която непременно ще бъде примадона в близко бъдеще. Уверявам те, като стане певица под мое ръководство, тя ще ми донесе голяма слава. За краткото време, през което я обучавам, постигна огромен напредък.

Ако този план се осъществи, ние с господин Вебер и дъщеря му ще имаме щастието и удоволствието на път за Италия да посетим любимите ми татко и сестричка. В Италия непременно ще получа поръчка за написването на опера. Ти знаеш как желая да напиша опера, това е най-съкровената ми мечта, а ако в нея пее Алоизия, представянето й ще стане за мен въпрос на чест, не мъчение.

Вече казах на Вендлинг, че не мога да замина с него за Париж, понеже съм получил писма, които изискват моето присъствие на друго място за написването на опера. Скъпи татко, моля бога да одобриш моя план. Веберови за мен са второ семейство — след вас, разбира се — и мама признава, че госпожица Вебер пее несравнимо добре за възрастта си.“

Без да знае Волфганг, Ана Мария добави към писмото на сина си следното:

„Като прочетеш писмото на Волфганг, ти за сетен път ще се убедиш, че ако някой му хареса, готов е да даде за този човек всичко, дори в своя вреда. Той е прав — тя е прекрасна певица, но нали трябва да мислим и за нашата изгода? Никога не съм одобрявала намерението му да върви в Париж с Вендлинг, обаче си мълчах: с мнението ми той малко се съобразява. А като се сприятели с Веберови, веднага промени решението си. Често предпочита да е с други вместо с мен и когато реша да го поразпитам, променя темата на разговора.

Затова ти ще решиш какво да правим. Аз както преди съм против отиването му с Вендлинг в Париж, по-добре ще е — ако времето се оправи — да тръгнем двамата с него с пощенската карета, това няма да ни струва много скъпо. Може би ще получиш обнадеждващи вести от барон Грим. А засега живеем сносно, пари харчим малко и можем да изкараме тук още известно време. Пиша ти това тайно. Волфганг отиде на вечеря, той не бива да знае нищо.“

Писмото с добавката потресе Леополд. Грижливо разработените му планове, изглежда, скоро щяха да рухнат. Беше се подготвил за всякакви трудности, но такова нещо не очакваше. Нанерл, когато научи това от него, заплака. Той с все сила се сдържаше — все някой в семейството трябва да се владее, — но останал сам в стаята, също се разрида. Имаше моменти, в които му се искаше да изкопае дълбока яма и да се скрие в нея от всички несгоди. Какво ще стане сега с тях? Ако синът изпълни този безумен план, цялата му грижливо обмислена кариера ще се превърне на пух и прах и всички ще го забравят. Хубавичките устни и доброто легато погубиха всички надежди, които Леополд възлагаше на своя Волфганг! Как жестоко се подигра с него съдбата!

Отиде в концертната зала, седна на бюрото и се приготви да напише отговор до сина си, но не знаеше как да започне. Мълчалива и мрачна му се струваше сега Танцмайстерзал — най-хубавата им музикална стая досега.

Жена му и децата го смятат за толкова твърд, но знаят ли те колко усилия му струва понякога да поддържа тази твърдост? На душевни преживявания Леополд бе подложен не по-малко от самия Волфганг. Приятелите го упрекваха, че твърде много заляга за сина си, но да развиеш такъв талант, трябват толкова сили! Затова пък колко радост му доставяше всяка композиция на Волфганг! А сега талантът на сина ще бъде пропилян на вятъра!

Свещта почти догоря, а писмото бе още в началото. Като стана от бюрото, Леополд се заразхожда напред-назад из стаята, обзет от тъжни мисли. Халатът му е целият на дупки, обувките износени — пожертвува всичко за това пътуване на сина. За няколкото месеца, през които отсъствуваха Волфганг и Ана Мария, дълговете му нараснаха от четиристотин на седемстотин гулдена. Здравата ще му се смеят в Залцбург — най-вече Колоредо, — като научат, че Волфганг, този виртуоз, който претендира да стане капелмайстор, е избягал с някакво младо момиче, намислило да стане примадона.

В стаята влезе Нанерл и Леополд се постара да се овладее; дъщерята, ридаейки, го попита как възнамерява да постъпи.

— Как ще постъпя ли? Ще му попреча. Докато съвсем не се е изтървал.

— Само не бъди прекалено суров с него, татко.

— Щом му се усмихне някое хубавичко момиче, веднага си изгубва ума.

— Може да се чувствува самотен. Може да иска да се ожени. — На негова възраст човек лесно се влюбва. — И на моята също. Ами аз, татко? Нима ще си остана стара мома?

— Ти си още само на…

— На двайсет и шест. За неомъжена жена са доста. Като плаках за Волфганг, плаках донякъде и за себе си.

— Мъжете са ти обръщали внимание, ще ти обърнат пак.

— На какво да се надява една обикновена учителка по музика! — възкликна тя. — Трудно се живее само с миналото. — И изплашена от откровеността на думите си, изтърси: — Почти всичките ми приятелки са вече омъжени.

Леополд прегърна дъщеря си.

— И ти ще се омъжиш. Толкова приличаш на мама, а когато се ожених за нея, мама беше най-хубавата в Залцбург, значи и ти също, и скоро ще дойде денят, в който цялото наше семейство пак ще се събере.

Думите на татко я успокоиха и тя отново се почувствува малкото момиче, пътувало някога с него по Европа. Целуна го, пожела му лека нощ и обещала вече да не плаче, послушно тръгна към стаята си.

Леополд не легна цялата нощ, съчинявайки отговор до сина си. Трябва да се престори, че е готов да помогне на тази Алоизия, която явно иска да хване сина му на въдицата, макар да е съвсем ясно, че от нея примадона няма да излезе. Като пращаше писмото, Леополд молеше бога да върне сина му пак на земята.

 

 

Волфганг с безпокойство и надежда очакваше татковото решение и готвеше учениците си за прощален концерт. Основното внимание той отделяше на Алоизия. Вендлинг, по-скоро заинтригуван, отколкото засегнат от отказа на Волфганг да замине с него за Париж, изрази желание да участвува в концерта; Раф също се съгласи и този концерт допринесе доста за славата на Волфганг.

Волфганг знаеше, че това ще му достави удоволствие, ала го мъчеше безпаричието. Предаде на Де Жан два от трите поръчани от него концерта за флейта и го увери, че скоро ще завърши и третия, а Де Жан отвърна:

— Не се безпокойте за третия, той няма да ми трябва; съмнявам се дали и тези два ще ми послужат. — И плати на Волфганг само деветдесет и шест гулдена вместо обещаните двеста.

Волфганг даде парите на мама, за да си купи нова шуба, а останалите да сложи настрана.

— Да не би Вендлинг да има пръст в тази работа? — попита тя.

— Не! Просто Де Жан е глупак.

— Все още ли възнамеряваш да отидеш в Италия? Ти припечели далеч по-малко, отколкото очакваше. А храната поскъпна навсякъде.

— Въпреки това ще отида. Веднага щом получа съгласието на татко.

Но увереността му бе разколебана, когато по-късно същия ден чакаше у Веберови Алоизия за урока. Бе й обещал да измоли помощ от баща си, макар да имаше чувството, че татко ще се противопостави на решението му. Обаче за пътя до Италия нямаше да му стигнат парите, а мисълта, че там двамата с Алоизия ще трябва да мизерствуват, му се струваше твърде унизителна.

Алоизия все не идваше и Фридолин Вебер влезе да обясни:

— Нали знаете момичетата, господин капелмайстор; те обичат да се гиздят за желаните гости. Има ли новини от господин Леополд?

— Не. Но скоро ще има. Обикновено той не закъснява с отговорите си.

— В Италия ще ви оценят, маестро. Това не е Манхайм, където дребният завистник Фоглер е в състояние да наговори какво ли не за вас на курфюрста и с това да ви осуети възможностите, а Канабих се преструва, че се трепе за вас ден и нощ, пък стои със скръстени ръце. Вие сте твърде голям музикант за провинциалните ни вкусове, там е бедата.

„Също като в Залцбург“ — помисли си с тъга Волфганг.

— А сега, когато Карл Теодор стои в Мюнхен и чака коя от котките ще скочи първа: Австрия или Прусия, — в Манхайм не се изнасят никакви концерти.

Влезе Алоизия и Волфганг забрави всичко. Корсажът й бе дълбоко деколтиран, тя му подаде ръка за целувка и когато той я поведе към пианото, едва се сдържа да не я погали. Но щом приближи до нея, тя се отдръпна. И все пак, изглежда, девойката искрено се радваше на идването му. Тя не е кокетка, уверяваше сам себе си той, ала след миг съмненията отново го обзеха. Алоизия безпрекословно се подчиняваше на майка си, обаче под тази външна покорност се чувствуваше силна воля и целенасоченост. Занимаваше се с пеене много усилено, дори с някаква маниакалност.

Урокът започна; Фридолин Вебер ги остави сами, но едва пеенето стихна, на вратата се показа Цецилия. Волфганг с раздразнение си помисли, че така ставаше всеки път. А сега заедно с Цецилия Вебер в стаята влезе и Констанце. Волфганг почти не забелязваше девойката след първата им среща: в сравнение с Алоизия Констанце изглеждаше най-обикновено момиченце. Този път обаче усмивката й говореше, че тя се радва да го види.

— Маестро, нали ще ни съобщите, когато получите отговор от баща ви? — попита Цецилия Вебер.

— Разбира се. Аз не по-малко от Алоизия мечтая да отида в Италия. Три пъти съм ходил там и винаги с голям успех. И римският папа, и падре Мартини, и…

— Знаем, знаем — прекъсна го Алоизия, като добави весело: — Направили сте там фурор! — И с усмивка, ангелска усмивка, го изпрати до вратата.

Вкъщи го чакаше писмо от татко. Той отказва — веднага долови Волфганг по маминия тон. „Смешно е да се очаква друг отговор“ — помисли си горчиво синът. Препрочете следните пасажи, поразен от проницателността на баща си, колкото и неприятни да му се струваха неговите напътствия:

„Пишеш, че искаш да придружиш госпожица Вебер до Италия и да я настаниш там в някоя опера като примадона. Скъпи синко, назови ми поне един певец, който да се е появил на италианска сцена, без да е пял преди това много пъти в Германия. Но и тогава, за да постигне целта си, той трябва да си осигури поддръжката на силни покровители — принцове и кардинали, или поне такива прочути композитори като Хасе и Глук. Да се препоръча шестнадесетгодишно момиче, което още не знае какво е оперна сцена — това е истинско безумие. Ти си по-наясно, отколкото другите: на сцената пеенето съвсем не означава всичко. Трябва да знаеш къде да застанеш, как да играеш, да притежаваш сценичност. Не по-малко значение имат и сполучливата прическа, облекло, грим, толкова необходими за всяка примадона — умение, което се постига само с опит. Колкото и талантлива да е тази девойка, колкото и да е подготвена, колкото и майсторски да пее, всеки импресарио ще те сметне за луд, ако почнеш да му препоръчваш едно начеващо момиче. Собствената ти висока репутация, която създадох с толкова труд, ще бъде погубена. Ще станеш за смях на всички. И мюфтията ще се превива от смях.

Волфганг, желанието ти е съвсем фантастично. И въпреки това се възхищавам от твоята доброта. Тази потребност да помагаш на онеправданите си наследил от баща си. Но не бива да пренебрегваш и здравето и щастието на твоите родители, усилията им, положени за теб. Ако извършиш това, ще се обречеш на гибел.

Ще ти кажа как можеш да помогнеш на госпожица Вебер. Помоли Раф да я прослуша. Той вече почти си е изгубил гласа, но навремето беше голям певец, пееше в Италия и там досега го помнят. Ако Раф хареса гласа й, а изглежда, че ще е така, щом е харесал на теб при прецизния ти вкус, той ще може да я препоръча на италианските импресариа, които го познават още от времето на неговата слава. А засега госпожица Вебер трябва да получава роли на манхаймска сцена, дори безплатно — това ще й позволи да набере опит, който ще й потрябва по-късно, и дори име.

Но нима може, като забравиш всичко на света, да се решиш на толкова безумна постъпка, след онова, което понесохме заради теб всички ние, особено твоята сестра, принесла в жертва кариерата си! Не позволявай да те омае нечие очарование. Предприе това трудно и опасно пътешествие, за да си намериш служба, която отговаря на твоите способности, и доход, който заслужаваш, но главно, за да затвърдиш репутацията си и спечелиш нова слава. И до известна степен успя в това. Сега всичко зависи само от тебе: дали ще достигнеш най-големите висоти, които някога е достигал композитор, дали името ти ще се почита от потомците, или, съблазнен от една жена, няма да бъдеш повече от обикновен капелмайстор, забравен от света, и ще умреш на мръсна сламена постеля в бедна хижа, наобиколен от окъсани, гладни деца.

Затова побързай за Париж! Не се бави! Намери мястото си сред великите хора. Aut Caesar, aut nihil^[1]. Самата мисъл да отидеш в Париж би трябвало да те избави от всички тези глупави идеи. От Париж славата на музиканта с истински талант се разпространява по целия свят. Там дворът се отнася към талантливите музиканти с най-голямо уважение. Там ще получиш при знанието, което напълно заслужаваш.“

Волфганг седеше в мълчание и мама попита:

— Как смяташ да постъпиш?

— Ще отида в Париж.

— С Вендлинг?

— Не. Татко е против. Съветва ме да вървим двамата с теб.

— Няма ли да съжаляваш, Волфганг?

— Надявам се ти да не съжаляваш, мамо. Ана Мария ободряващо се усмихна, макар че я побиха тръпки при мисълта за дългото и изморително пътуване.

Но се случи така, че заболя Волфганг, а не тя, и той трябваше да моли мама да обясни на Веберови защо се налага да се отложи пътуването до Италия: за това още било рано.

Ана Мария им предаде думите на Волфганг и добави:

— Навярно ще успее да замине за там догодина или след две голини, когато се установи в Париж. Сега е твърде рано.

 

 

— Струва ми се, че те съвсем не се учудиха; изслушаха ме с такъв вид, сякаш нищо друго не очакваха — каза тя на Волфганг.

— Предаде ли на Алоизия, че ще я прослуша Раф?

— Да.

— Тя зарадва ли се?

Усмихна се, като видя, че майка й се усмихна.

— Обясни ли им, че съм болен?

— Да, и че това е една от причините да не можеш да заминеш за Италия.

 

 

За прощалния концерт Волфганг написа ария, с която Алоизия да се представи в най-добра светлина: композира и ария за Раф, като взе предвид ограничените възможности на стария тенор; помоли Вебер да направи копие на концерта за флейта, за да може Вендлинг да го изпълни, и сам плати на кописта за работата му; освен това нареди нещата така, че Роза да изпълни съчинената за нея соната. Така Волфганг не обиди никого.

Канабих остана доволен от успехите на Роза, но не плати на Волфганг за уроците нито един крайцер и дори не му благодари.

Раф изпадна във възторг от арията си, тя подчертаваше красивите му ниски тонове, където все още бе напълно стабилен, и хареса гласа на Алоизия. Но когато Волфганг попита дали е съгласен да й дава уроци, тенорът отвърна:

— С удоволствие, обаче не безплатно.

Вендлинг хареса концерта за флейта и реши да го вземе със себе си в Париж, ала и той нищо не плати на Моцарт.

Единствен Вебер трогна Волфганг до дън душа.

— Вашият концерт за флейта — възхитено рече той — е чудо на нежността и мелодичността.

— Благодаря ви! Но колко е трудно да пишеш за инструмент, който не обичаш.

— Въпреки това концертът е безупречен. Звучи внушително, изразително и естествено.

— Бих могъл да го напиша криво-ляво, но щом музиката ми излиза на бял свят, не желая да се червя за нея. Искаше ми се концертът да бъде сполучлив и вложих в него много сили.

— И сте постигнали целта! Но защо не обичате флейтата, маестро?

— Предпочитам инструментите с по точен звук, които по-леко се контролират.

Вебер покани Моцартови на вечеря преди заминаването им. Те отклониха поканата, защото, както изтъкна Ана Мария, тръгвали с отделна карета рано на другата сутрин, за да използуват докрай дневната светлина; те все пак посетиха Веберови следобеда.

Констанце им поднесе кафе с кейк, но Волфганг, седнал до Алоизия, би се задоволил само с хляб и вода — така очарован бе от нейното присъствие.

— Много съжалявам, че няма да ходим в Италия. Волфганг, много! — каза Алоизия.

— И аз също. Двамата там щяхме да постигнем доста.

— Всичко е пред нас все още. Ако вашите планове се променят, ще ме намерите тук.

— Обещавате ли?

Алоизия го целуна по челото, прошепна „обещавам“ и му подаде ръкавици, които му бе изплела като прощален подарък.

После настъпи време да си тръгват и сърцето на Волфганг се късаше от болка. Веберови го прегърнаха, Констанце за малко не се разплака, а Фридолин му поднесе в дар пиесите на Молиер и каза на Ана Мария:

— Безкрайно сме задължени на вашия син, госпожо Моцарт. Той се показа отличен приятел. Благодарим му за всичко, което направи за нас. И ще ни липсва като роден син.

47

Пътуването от Манхайм до Париж продължи девет дълги дни. Никога досега Волфганг не бе се чувствувал така потиснат. Можеше да мисли само за Алоизия; разстоянието, което ги разделяше, растеше с всяка минута и му причиняваше неизмерима болка. А подарените ръкавици през цялото време му напомняха за нея.

Ана Мария се радваше на топлото и слънчево мартенско време; наистина последните два дни от пътуването валя проливно и вятърът пронизваше до кости. Радваше я и отсъствието на всякакви враждебни действия, макар Франция вече да бе обявила война на Англия, а Прусия и Австрия да дрънкаха оръжие в спора за Бавария. Ана Мария се мъчеше да развесели Волфганг, опитваше се да пробуди у него интерес към френските градове, през които минаваха — Мец, Вердюн и Шалон на Марна; тя повтори татковата шега, че Волфганг е нахлул в тази страна, за да я завладее, но Волфганг съвсем не се чувствуваше покорител и не изпитваше радостна възбуда, както през онова, предишното пътуване из Европа.

Щом пристигнаха в Париж. Волфганг заповяда на кочияша да ги откара направо до дома на господин Майер, немеца търговец на стари неща, на улица Бург л’Абе, където ги бяха посъветвали да се настанят. Мама не хареса квартала; улица Бург л’Абе беше тясна и къса — само неколкостотин метра. Тази улица, както и стаичката, мъничка и тъмна, й напомняха затвор. Волфганг обаче не желаеше да губи време за търсене на ново жилище, докато не се установят истински в Париж. Той убеждаваше мама, че тук няма да се чувствува така самотна, тъй като Майерови говорят немски, а ако иска да получи представа за истински затвор, нека види Бастилията, която се намираше наблизо. Ана Мария потрепери от ужас. Страшните разкази за дебелите стени на Бастилията, за подземията, където хвърляли хората като в гроб, и за затворниците, с години невиждали слънце, бродеха из цяла Европа. Сега наетата от тях стая се стори на мама уютна и тя помоли Волфганг да не се тревожи — докато той се установи добре тук, тя ще остане на драго сърце у Майерови.

На другия ден Волфганг побърза да засвидетелствува почитта си на барон Грим и с огорчение узна, че старият им приятел е напуснал Париж, изпълнявайки мисия от държавна важност, и ще се върне чак след седмица. Подир седмица той отново застана пред къщата, в която живееха барон Грим и госпожа д’Епине. „Интересно кому принадлежи това красиво имение“ — мислеше си той. Волфганг бе чувал, че госпожа д’Епине след смъртта на безпътния си мъж наследила огромно състояние. „Не възлагам ли твърде много надежди на това познанство“ — запита се той. Татко писа: „Ако Грим е в Париж, смятай, че бъдещето ти е осигурено.“ Волфганг грижливо като някаква скъпоценност държеше в ръка адреса, изпратен от татко, и го препрочиташе: „Monsieur le Baron de Grimm, Ministre Plenipotentaire de Saxe-Gotha, rue de la Chaussee d’Antin“^[2]

Внезапно той бе обзет от мрачно предчувствие. Оперният Париж бе разделен на два лагера — привърженици на Глук и привърженици на Пичини. Барон Грим се славеше като един от най-силните привърженици на Пичини, а Волфганг никак не обичаше музиката на този композитор.

Улица д’Антен беше широка и чиста и на нея живееха благородници. Тя не се намираше далеч от странноприемницата на Бург л’Абе, но Волфганг нае портшез, защото улиците, през които трябваше да мине, тънеха в мръсотия, а той не искаше да си изцапа дрехите.

Бръснарят бе сресал и напудрил перуката на Волфганг; той носеше бели копринени чорапи, обувки със сребърни токи, обикновен, но хубав чер камзол, украсен със златен шнур; папският орден бе оставен вкъщи, за да не се повторят предишните истории.

— Моля, господине!

Това бе камериерът на барон Грим, който разтвори пред него вратата.

Барон Грим и госпожа д’Епине приеха Волфганг в просторната, разкошно обзаведена гостна. Сърдечно се поздравиха и Грим каза:

— Много съжалявам, господин Амадео, че нашата среща не се състоя по-рано, но отсъствувах по работа в Прусия. Фридрих иска аз да възпра Франция от намеса в неговата разпра с Австрия — в случай, че му се наложи да обяви война на хабсбургите. Все пак френската кралица Мария Антоанета е австрийка по произход, макар да се проявява понякога като по-голяма французойка от самите французи.

— Познавам я от дете, господин барон.

— А кога за последен път имахте аудиенция при майка й, императрицата?

— Скоро след постановката на „Лучио Сила“. По време на подялбата на Полша.

— Преди пет години. Оттогава много неща се промениха. Мария Антоанета стана кралица и майка й вече няма никакво влияние над нея.

— Ще мога ли да изнеса за нея концерт, господин барон?

— Мария Антоанета не проявява интерес към музиката. Волфганг се огорчи и госпожа д’Епине добави:

— Тя чака дете, макар за това да знаят малцина, и рядко се показва пред публика. На Версай едва ли може да се разчита. Но мисля, че ще можем все някак да ви помогнем.

— Благодаря ви, госпожо д’Епине. — На Волфганг му се стори, че Грим малко се е променил през тези години, да не говорим за другите, които не бе виждал от дете. Редакторът на прочутото и влиятелно списание „Кореспонданс литерер“ още притежаваше добра фигура, стройни крака и младежка живост.

Поостаряла беше само госпожа д’Епине. Но тя очевидно не искаше да се предава: предизвикателно деколтираните й рокли отдавна биха подхождали повече на някое младо момиче, макар госпожа д’Епине да не изглеждаше по-млада от майка му.

— С ваше разрешение, господин барон — каза Волфганг, — бих искал преди всичко да напиша опера.

— Не бързайте — отвърна Грим. — Сега на мода е Пичини. Всички говорят само за него и за Глук. Никой няма да ви обърне внимание.

„Или обратното — помисли си Волфганг, — ще обърнат твърде голямо внимание и ще видят колко посредствен е Пичини.“ Но рече:

— Всецяло се осланям на вас, бароне.

— В таланта ви не се съмнявам. Възхищавах се от вас, когато бяхте дете, и се радвам, че пак се срещаме в Париж; несъмнено ще ви оценят тук, след време, разбира се — сега любителите на музиката се интересуват само от Пичини и Глук.

— Защо тогава ми предложихте да дойда, господин барон?

— За това настояваше вашият баща. Обаче такова впечатление, както тогава, няма да направите. Вече не сте дете-чудо. Но френски говорите отлично.

— Нима това има значение?

— Ще ви потрябва в светските салони. В Париж музикалните въпроси все още зависят от дамите. Ще уредя да ви чуе дукеса дьо Шабо.

— Тя е богата — забеляза госпожа д’Епине.

— И влиятелна — добави Грим. — Вие не знаете френските привички, Амадео. Без моите съвети ще пропаднете.

Волфганг смирено се поклони.

— Ваш покорен слуга, бароне.

— Но не се огорчавайте, ако тя даде предпочитание на картите — каза госпожа д’Епине.

— Какво говориш, Луиза! — възмути се Грим.

— Просто предупреждавам Волфганг. Освен това той трябва да се премести някъде около нас, да е по-близо до театрите и домовете на аристократите.

— Може ли да си позволи това?

— Разбира се, че мога — гордо отвърна Волфганг, макар съвсем да не бе уверен.

— Ще се постарая да ви намеря просторна, чиста квартира с хазаи немци, за да не се притеснява майка ви.

— Как мислите, трябва ли да посетя американския пълномощен министър доктор Франклин?

— В Америка ли ще вървите? — разсмя се Грим. — Там нищо не разбират от музика.

— Както се говори, доктор Франклин много обичал музиката. И след сключването на съюза бил станал най-известният човек в Париж.

— Така ли? Знайте, Амадео, трябва да слушате мен, а не глупците. Доктор Франклин повече се интересува от дамите, отколкото от музиката. И от гръмоотводите.

— Ще следвам във всичко вашите съвети.

Но Волфганг, който си бе намислил да се запознае с американеца — по-скоро от любопитство, — изведнъж посърна и Грим, като го съжали, обеща:

— Ще ви представя на Пичини, ако той намери някоя свободна минутка.

— Срещахме се с него в Италия. Няколко пъти.

— Сега той е много по-прочут. Бих ви запознал и с кавалер Глук, но след срещата си с Волтер той се върна във Виена.

— Нали Волтер е поклонник на Пичини?

— Това още не значи, че той е невежа. Глук е велик човек.

— И Волтер също?

— Разбира се! — Грим бе поразен. — А вие нима сте на друго мнение, Амадео?

— На мен той не ми харесва. Нито той, нито Русо. Дават вид, че прекрасно разбират от музика, а всъщност почти нищо не знаят Защо философите трябва да имат такова влияние върху музиката?

— Винаги ли сте толкова откровен, Амадео?

— Господин барон, а нима да обичаш истината не е добродетел? — с наивен тон попита Волфганг.

— Наистина ли мислите така?

— Понякога, зависи от обстоятелствата.

Напрегнатостта изчезна. Грим се разсмя.

— Искам да ви запозная и с Льогро — заяви той. — Диригент на „Консер спиритюел“, най-добрия оркестър в Париж. Той е в приятелски отношения с господин Раф и господин Вендлинг — големи ваши поклонници. И двамата много похвалиха композициите ви. Очаровани са от музиката, която сте написали за тях в Манхайм.

— Раф и Вендлинг в Париж ли са?

— Вчера се видях с тях. Трябва да се въоръжите с търпение, имате време за кариерата си. Вие сте млад, нищо не ще изгубите, ако успехът ви дойде по-късно.

— При миналото ми гостуване любимец на Париж бе Шобер, а той умря само след няколко години — отровил се с гъби на двадесет и седем годишна възраст.

— Всички младежи мислят, че ще умрат рано. Това е болест на младостта. На вашата възраст аз също мислех така. Но на вас предсказвам дълъг живот. Дребните хора по-бавно изтощават организма си, отколкото едрите. Амадео, каня ви на вечеря с вашата очарователна майка. Да кажем, идната седмица?

— Поласкани сме, господин барон.

— А дотогава ще приготвя за вас необходимите препоръчителна писма.

 

 

Вечерята мина великолепно. Барон Грим и госпожа д’Епине говореха немски, за да не се притеснява Ана Мария, и я увериха, че веднага щом Волфганг се приспособи към новата среда и завоюва по-голяма известност, ще постигне в Париж блестящ успех.

Госпожа д’Епине напоследък не беше добре и рядко излизаше от къщи, но все пак успя да намери за Моцартови две големи слънчеви стаи на Гро Шене, с изглед към улицата. Ана Мария отбеляза, че те са доста по-хубави от предишното им жилище, макар тук да беше студено дори когато гореше камината, но заради Волфганг тя се примиряваше с всякакви неудобства. Новата квартира бе недалеч от имението на барона, от театрите и домовете на аристократите и на мама й хареса чистата улица, свежият въздух, както и това, че хазаинът говореше немски. Често по цели дни й се налагаше да се задоволява с неговата компания, тъй като Волфганг се губеше от сутрин до вечер, борейки се за своето утвърждаване.

Първото препоръчително писмо на Грим бе адресирано до дукеса дьо Шабо. Волфганг узна, че дукесата спада към един от най-знатните родове във Франция, който при това, както му казаха, можел да си позволи лукса да държи за капелмайстор музикант от неговата величина. Остави писмото на барона и след седмица получи покана да посети дукесата.

За да направи най-добро впечатление, Волфганг не закъсня нито минута. Обаче го въведоха в една голяма стая с незапалена камина, където ставаше течение, и започна безкрайно чакане. Когато дукесата най-сетне се появи, ръцете на Волфганг бяха студени като лед, но тя каза:

— Първо ще трябва да се заема с моите гости. После ще чуя изпълнението ви.

Дукесата — некрасива, пълна, тридесетгодишна жена — без повече обяснения седна и почна да рисува. Наобиколиха я четирима току-що дошли господа. Никой не обръщаше внимание на Волфганг. С никого не го запознаха и му оставаше единствено да чака. Прозорците и вратите бяха разтворени и Волфганг съвсем се вкочани: сега изстинаха не само ръцете, а също краката и тялото му, дори главата го заболя. Дукесата продължаваше да рисува в дълбоко мълчание.

Останалите неотклонно я следяха и на Волфганг му се стори, че всички освен него са се побъркали. Дукесата рисува цял час. Да не беше заради барон Грим, Волфганг щеше отдавна да си отиде. Когато студът, болката в главата и скуката станаха съвсем нетърпими, дукесата вдигна очи и рече:

— Ако искате, сега можете да свирите.

Измръзнал още повече до този момент, Волфганг се втурна към пианото — така жадуваше да извърши нещо! Инструментът се оказа съвсем негоден, но той най-много се ядоса от това, че докато свиреше, дукесата нито за миг не прекъсна своето занимание; господата, както преди, продължаваха да следят единствено нея и Волфганг свиреше за стените, столовете и масите.

Накрая Моцарт не издържа и стана. Дукесата вдигна глава. „Значи, тя все пак бе слушала“ — с удовлетворение си помисли той.

— Ще ми изсвирите ли вашите Фишерови вариации? — попита тя. — Чувала съм, че били забавни.

— Бих предпочел да ги изпълня друг път, когато бъде по-топло.

Но дукесата насила го върна при пианото, седна до него, даде знак на свитата си и тя да последва нейния пример и заслуша внимателно.

Волфганг забрави студа и главоболието; въпреки лошия инструмент той свиреше с присъщото си въодушевление.

— Виждам, че ръцете ви се стоплиха — каза дукесата.

Но той съвсем се огорчи, когато тя не благоволи да му плати.

— Сложете ме на най-добрия клавир в Европа — рече Волфганг на Грим, — ала ако слушателите ми нищо не разбират от музика, изпълнението няма да ми достави никакво удоволствие.

— Много лесно се засягате, Амадео; бива ли да се сърдите на дукесата? Добре все пак, че не е играла на карти, докато сте свирили.

Грим го прати при дук дьо Гин, близък приятел на Мария Антоанета и влиятелен в двора; дьо Гин се ползуваше със славата на един от най-големите любители на музиката сред парижките благородници.

— Дукът прекрасно свири на флейта — увери Грим Волфганг, — дъщеря му е способна арфистка и това е рядък случай, който трябва да се използува.

Но Волфганг, настроен недоверчиво, без особена надежда се отправи към дома на дука.

Дук дьо Гин, за почуда на Моцарт, го посрещна приветливо и съвсем не надменно. Беше облечен елегантно, без показен разкош и без грим — рядкост в Париж, където повечето аристократи силно се клепеха с руж. Когато бил на годините на дъщеря си, съобщи дукът, учил музика при Рамо. Като чу това, Волфганг омекна.

Дъщерята на дука се оказа хубавичка девойка, наистина, според Волфганг, излишно пълна. Тя изглеждаше връстница на Алоизия, но не беше толкова очарователна; нахлулите спомени потопиха Волфганг в тъга. Госпожицата искаше да се научи да композира. Дукът нае Волфганг незабавно и той съобщи добрата новина на татко:

„За аристократи те са доста музикални. Дукът свири съвсем добре на флейта, а дъщеря му е отлична арфистка. Дьо Гин много е слушал за мен и да не беше толкова погълнат от грижи за дъщеря си, по-силен покровител от него не бих могъл да желая. Всичките му мисли са насочени към едно — как да направи дъщеря си композиторка, макар да се съмнявам годна ли е тя за това. Всеки ден ще й давам по два часа уроци по композиция, за което ще ми плащат много щедро — три луидора за дванадесет урока. Освен това получих поръчка да напиша концерт за флейта и арфа и въпреки че не обичам тези инструменти, иска ми се да зарадвам дука, който е добър и великодушен за разлика от повечето французи.“

На четвъртия урок по композиция дукът, като забеляза смущението на Волфганг, рече:

— Не се готвя да направя от нея голям композитор. Достатъчно е да може да пише нещичко за своя инструмент.

— Всички правила на композицията са й известни.

— Уверен съм, че не й липсват идеи — каза дукът. — Просто е твърде стеснителна и неуверена в себе си, затова не съумява да ги изрази.

Но тъкмо там беше бедата: тя нямаше никакви идеи. Ала как да каже на баща й, който обожаваше дъщеря си, че тя е напълно лишена от въображение, че нищо не й идва наум, че той е опитал всичко възможно, но без резултат, защото девойката е с празна глава!

— Какво има, Моцарт? — попита дукът.

— Изглежда, тя не знае как да започне — отвърна Волфганг. Той написа началните тактове и я помоли да продължи, което девойката направи. Окуражен от успеха, предложи й да съчини нещо свое.

Тя дълго мисли, но не написа нищо. Само много се измори.

Дукът се разсърди и Волфганг побърза да му обясни:

— Ех, че съм глупак! Почнах менует, а не мога да завърша още първата му част. Госпожице, бихте ли ми помогнали? — И подаде лист нотна хартия с четири начални такта на менует.

След дълги усилия тя написа още няколко такта, достатъчно мелодични и в същия стил, както първите четири.

Радостен, че най-после постигнаха нещо, Волфганг рече:

— Сега трябва само да се завърши мелодията. Продължавайте все така и ще се получи ваше собствено произведение. — Той се извърна към дука, който бе удовлетворен от успеха на дъщеря си: — Утре, ваше сиятелство, ще празнуваме нейната победа.

Но следният ден не донесе победа. Госпожицата го посрещна, обляна в сълзи.

Уроците станаха за Волфганг непосилно бреме, старанията му не носеха никакъв резултат. Ученичката запомняше всичко, което й се каже, знаеше наизуст всички правила на композицията, прекрасно свиреше на арфа, но не можеше да съчини нито една оригинална мелодия.

Накрая той съсредоточи усилията си върху концерта за флейта и арфа, който трябваше да напише за тях. Направи го простичък и уравновеси партиите на солиращите инструменти, за да може всеки изпълнител да блесне с майсторството си.

Дукът много хареса концерта и каза на Волфганг:

— Трябва да го изпълним в присъствие на кралицата. Когато тя се освободи от бременност, в двора ще се състоят големи празненства и ще има нужда от музика. Този концерт ще дойде тъкмо на място.

След дванадесетия урок обаче не му бяха платили още нищо. Разтревожен, той се обърна към татко за съвет и веднага получи отговор:

„Търпение, драги синко, не бива да се сърдиш на дука, колкото и дълго да се наложи да чакаш твоите луидори. Неведнъж съм чел за дьо Гин, той има огромно влияние в двора. И тъй, дъщеря му не я бива да композира музика? Нима мислиш, че всички имат талант като твоя? Нейният талант ще се прояви постепенно, ако тя има добра памет. Eh bien!^[3] Нека краде или — да се изразя по-деликатно — заимствува. Уверен съм, че стига господин дукът да чуе поне едно произведение на дъщеря си, ще изгуби ума и дума от радост и ще стане твой горещ поддръжник.“

Докато Волфганг се учеше на търпение, дукът и дъщеря му, без да уведомят учителя, напуснаха Париж за замъка си в провинцията.

Тази груба постъпка потресе Волфганг още повече от поведението на дукеса дьо Шабо. Грим попита защо са спрели уроците.

— Дадох дванадесет урока — отвърна Волфганг — и не получих нито едно су.

— Ще ви платят. Дукът е бавен в тези работи. Не бива да проявявате дребнавост, Амадео; в Париж човек трябва да се научи да скрива недоволството си, иначе другите ще използуват това за своите интереси. Винаги спазвайте приличие. Баща ви е прав, като ви съветва да бъдете търпелив.

— Откъде знаете това? Нима писмата му се четат от странични лица и тук, както в Залцбург?

— Баща ви пише до мен. Той се безпокои за един младеж, който живее в безпътния Париж, но аз го уверих, че поведението ви е безупречно.

Зная не по-зле от Грим, помисли си с огорчение Волфганг, че нито един европейски град не крие в себе си толкова съблазни, колкото Париж, и че той не им се бе поддал само заради Алоизия. Но мъчейки се да се представи като човек с житейски опит, Волфганг отговори:

— Видях тук твърде много младежи, страдащи от френската болест, за да си позволя този риск. Още като дете чух италианците да твърдят, че сифилисът е най-големият подарък, който са им поднесли французите.

— На ваше място не бих повтарял никъде тези думи, Амадео.

— Затова ли толкова много аристократи носят маски и си слагат руж прекомерно, понеже искат да скрият следите на тази болест?

— Вие трябва да следите не само за нравствеността си, но и за своите думи… Жалко, че баща ви не е могъл да дойде с вас. Той добре знае какво е допустимо и какво не бива да се изрича гласно.

— Нима с нещо съм оскърбил дука?

— Не бих казал това. Ала не можехте ли да го накарате да повярва, че дъщеря му е написала нещо, което всъщност е сътворено от вас?

— Както ви казах…

Грим го пресече:

— Убеждавайте не мен, а дука. Той обаче ще се върне. Макар само за да присъствува при раждането на кралицата. Връчете му вашия концерт, тогава той навярно ще изпълни обещанието си и ще го изсвири.

— Вече му го връчих.

— И той не ви плати? Амадео, как може да бъдете толкова доверчив!

— Господин барон, той поиска това.

— Трябва да напишете нещо за Льогро. Той си плаща най-добросъвестно.

 

 

Волфганг веднага се хареса на дебелия, весел Жан Льогро, оперен композитор и диригент на оркестър „Консер спиритюел“; Льогро го покани на обед, след което Волфганг стана постоянен посетител в дома му. Там той се срещаше с много музиканти и с по някого от старите приятели. Вендлинг и Раф бяха чести гости на Льогро; те искрено се зарадваха на срещата с Волфганг и това го трогна.

— Двамата са почтени хора и добри музиканти — каза той на мама, като се прибра вечерта; — пращат ти много поздрави.

Настроението на Волфганг веднага се подобри, когато Льогро го помоли да напише четири хора и дует върху „Мизерере“, макар че би предпочел нещо по-весело.

— Всъщност това не е чисто мое съчинение — каза Волфганг на мама. — Автор на „Мизерере“ е капелмайсторът Холцбауер, но тъй като той се намира в Манхайм, а аз в Париж и понеже Льогро смята хоровете на Холцбауер за бледи и слаби, а те трябва да звучат ярко и мощно, помоли ме да ги преработя за неговия оркестър.

Мама, легнала в кревата, кимаше.

— Това като за начало. И ще ми платят. Татко ще бъде доволен.

Мама мълчеше.

— Какво ти е, скъпа мамо? Не си ли добре?

Ана Мария не знаеше какво да отговори. Простудата, която бе хванала по пътя от Манхайм, не минаваше. Но синът бе така погълнат от борбата за успех, че тя не смееше да го обремени с още една грижа. Усмихна се с усилие:

— Не се вълнувай заради мен. Просто съм уморена. Недей кара Льогро да те чака. Нали каза, че смятал да ти възложи още една поръчка.

Волфганг кимна. Но когато, седнал в портшеза, за да се избави от калта и отпадъците, в които гънеха улиците, той се отправи към Льогро, обзеха го лоши предчувствия за здравето на мама. Бе поискал да извика лекар, но мама се отказа от услугите на френски лекар. Известен за болестта й, татко прати бързо писмо с молба незабавно да й се пусне кръв, но Ана Мария се отказа и от това средство. Кашлицата й се засилваше и Волфганг често чуваше как извиква насън и стене от болка. Не му се искаше много да я оставя сама и когато се извиняваше, че трябва да излезе, тя отвръщаше: „Какво да се прави, необходимо е да се изкарват пари за храна и квартира.“ И беше права.

— Концертна симфония за флейта, обой, валдхорна и фагот? — повтори Волфганг молбата на Льогро. Така му се искаше диригентът да предложи нещо друго, което по му допада.

— Oui! Oui!^[4] Вендлинг твърди, че вашите произведения за флейта са очарователни.

— Той свири виртуозно на този инструмент. Никой не може да се мери с него.

— Вендлинг ще бъде един от нашите солисти — възбудено говореше Льогро. — Той, Рам, Пунто и Ритер — четирима блестящи изпълнители, са най-добрите в Париж.

Новер, прочутият танцьор и балетмайстор, с когото Волфганг се познаваше още от предишното си турне из Европа, като го видя на масата у Льогро, каза:

— Ще ме ощастливите, господин Моцарт, ако напишете музика за моя балет „Les petits riens“ („Дребните неща“). А в случай че балетът се хареса, след него може да дойде и поръчка за написване на опера.

„Новер иска да каже, ако музиката на балета хареса на кралицата“ — помисли си Волфганг, но тактично премълча. Новер, учител на Мария Антоанета, бе получил лично от нея поста ръководител на балета към оперния театър и според собствените му думи имал голямо влияние върху директора на Парижката опера.

— Господин Новер, за кога ще ви трябва музиката към балета? — попита Волфганг.

— Колкото може по-скоро. Много се бърза с нея.

 

 

Волфганг до гуша потъна в работа. Нито една от поръчките не го вдъхновяваше истински, но той не можеше да си позволи да работи през пръсти. Колкото и тромави да бяха инструментите или формата на произведението, музиката трябваше да звучи изящно и мелодично. Идеите идваха в главата му една след друга, пораждайки прелестни мелодии, и като разчиташе както винаги на безупречния си вкус, той се постара по ритъм и по дух композициите му да отговарят на модата в парижките салони; след няколко седмици предаде изпълнените поръчки на Льогро и Новер.

Изпълнението на „Мизерере“, на което присъствува Волфганг, обаче се оказа за него същинско мъчение. Той прошепна на Вендлинг, който, изглежда, му съчувствуваше:

— Какво отвратително пеене. Не мога да разбера нито една дума. Заради ужасния френски език. Колко е противен! Немският в сравнение с него е божествен. Певците — ако изобщо могат да се нарекат певци — не пеят, а пищят и вият колкото им глас държи не само през гърлото, но и през носа.

— Льогро не използува два от вашите хорове. Най-хубавите!

— Това не е толкова важно, Вендлинг — изрече с горчивина Волфганг. — Кой знае, че аз съм написал тези хорове? Както преди, отново ги приписват на Холцбауер.

Няколко дена по-късно, когато дойде време да се репетира Концертна симфония, стана ясно, че тя още не е преписана, макар че Льогро бе настоявал Волфганг да я завърши колкото може по-скоро и бе получил партитурата преди четири дни.

— Льогро, трябва да се дадат нотите за преписване — каза Вендлинг. — Видях симфонията, тя е чудесна!

— Oui! Oui! — възкликна Льогро. — Господин Моцарт е просто чудо!

— Трябва да побързате с преписването, защото скоро напускам Париж.

Льогро сви рамене и отвърна:

— Ще се помъча да направя това до утре, Вендлинг.

На другия ден Вендлинг и Волфганг отидоха у Льогро за партитурата на Концертна симфония. И Льогро рече:

— Съвсем забравих!

— Забравихте? — Вендлинг не вярваше на ушите си.

— Да! При това изгубих партитурата. Никъде не мога да я намеря.

Докато диригентът се обясняваше с разгневения Вендлинг, Волфганг, като прелистваше натрупаните на бюрото ноти, намери Концертна симфония — тя лежеше под една увертюра от Пичини. Но не каза нито дума, за да не си спечели враг за цял живот, а я остави на предишното място.

— Някой я е пъхнал някъде — каза Льогро.

Тогава Вендлинг избухна:

— Зная тези мръсни номера, френски номера! А вие, Льогро, сте подла душица. И всичките ваши музиканти от Кралската академия също. Вие, френските композитори, толкова се боите от музиката на Моцарт, че дори не смеете да я изпълнявате, а ако се решите на това, внасяте в нея изменения — иначе всекиму ще стане ясно колко сте бездарни!

— О, не, господине, тъкмо исках да му поръчам симфония.

— Симфония ли? — Волфганг неволно се заинтересува.

— Не позволявайте отново да ви измамят — рече Вендлинг. — Докато не ви платят, не пишете нито една нота.

— Ще платя! Ето, моля! — И Льогро подаде на Волфганг два луидора.

— А за хоровете? И за Концертна симфония? — не отстъпваше Вендлинг. — Господин Моцарт е твърде доверчив, но аз не съм.

— Ще му пратя парите по пощата.

— Не! — упорствуваше Вендлинг. — Ако господин Моцарт не получи от вас превода, ще кажете, че се е изгубил. Той трябва да получи парите си сега.

Бавно и неохотно Льогро даде на Волфганг още два луидора, по един за всяка завършена творба.

— Много съжалявам, че вашата Концертна симфония се е изгубила — каза той, — помъчете се новата да не й отстъпва.

Волфганг недоумяваше защо Льогро му поръчва още една симфония, а е скрил първата, но Вендлинг му обясни:

— Обикновената симфония никога няма да направи такова впечатление като концертната: французите обожават виртуозната музика. Льогро обаче не иска да скъса окончателно с вас в този случай; ами ако излезете на мода?

Поръчката на Новер донесе ново огорчение. Балетмайсторът не му плати нито су за дългата увертюра и тринадесетте танцови пиеси, а на програмата стоеше само едно име — това на Новер. Но Волфганг не се оплакваше: балетмайсторът обеща да му издействува поръчка за опера веднага щом се намери подходящо либрето.

Като научи, че дук дьо Гин се е завърнал в Париж, макар той пак да не се бе обадил, Волфганг го посети, обаче дукът го посрещна хладно и каза:

— Госпожицата няма повече нужда от уроци. Тя скоро ще се омъжи.

— Ваше сиятелство, а уроците, които вече й преподадох?

— Какво по-точно ви интересува, Моцарт? — Дукът бе явно сърдит.

Волфганг мълчеше. Да моли за пари му се струваше крайно унизително.

Тръгна към вратата и думите на дука го застигнаха:

— Ще ви плати икономката.

Тя му даде три луидора и на въпроса „А парите за моя концерт?“, отвърна:

— Той е твърде посредствен, пък и не бяхте от особена полза на госпожицата.

Волфганг би й хвърлил парите в лицето, но те толкова му трябваха. Мама беше твърде болна. И той побърза към къщи — сега поне можеше да плати на лекар или най-малкото да й пуснат кръв.

48

Мама, както преди, отказа да повикат лекар.

— Сега не можеш да се извиниш с това, че средствата не ни позволяват — рече Волфганг.

Но мама отговори:

— Нямам доверие във френските лекари.

Тя обаче с всеки ден се чувствуваше по-зле въпреки установилото се през юни топло време. Вярваше в лекарствата на Леополд — дотогава тези средства им бяха помагали за всички болести; те и този път ще я изправят на крака. Когато през следващите дни състоянието й не се подобри, тя най-после се съгласи да й пуснат кръв. Тогава й поолекна. Можа да стане от леглото и Раф, който редовно я навестяваше, дори я заведе на разходка в Люксембургската градина. Разходката достави на Ана Мария голямо удоволствие, но много я измори. У Волфганг проблесна надеждата, че мама ще може да присъствува на първото изпълнение на симфонията, написана от него за Льогро.

Какво бе обаче разочарованието му, когато в деня на концерта Ана Мария неочаквано каза:

— Не се чувствувам достатъчно добре, за да отида на концерта, въпреки че кръвопускането много ми помогна. Не пиши на татко за болестта ми, само ще го разтревожим напразно.

— Няма да му пиша при едно условие: ще ми позволиш да извикам лекар, щом отново се почувствуваш зле.

Мама прояви колебание, но като погледна развълнуваното и решително лице на сина си, кимна в знак на съгласие.

— Татко ще бъде по-спокоен, ако научи, че са ти пуснали кръв. Той вярва в това средство.

— А ти не вярваш ли, Волфганг?

Той сви рамене.

— Ако помага, вярвам. Татко ще се зарадва, като научи за Волтер. Ето какво му пиша. И той прочете: „Безбожният мошеник Волтер умря на 30 май като мръсно куче.“

— Защо го мразиш толкова? Нали с други вероотстъпници поддържаш приятелски отношения? С Шахтнер например. С Вендлинг. С Грим. Пък и те ти сториха доста добрини.

— Защото Колоредо се възхищава от него. Държи портрета му на стената.

— Но казват, че Волтер умрял в лоното на светата църква. Волфганг, ако нещо се случи с мен, моля те да спазиш всичко, което се полага по обреда!

— С теб нищо няма да се случи, мамо.

Дойде Раф. Той се съгласи с Волфганг, че видът на госпожа Моцарт след пускането на кръв много се е подобрил, и добави:

— Веднага щом симфонията на вашия син получи всеобщо признание, ще забравите всичките си болки.

— Не възлагам големи надежди — каза Волфганг. — На французите моята музика действува потискащо. Те не знаят как да я приемат.

Мама изрече с гордост:

— Новата ти симфония в ре-мажор е написана с голямо майсторство, а вече толкова години не си писал симфонии.

— Убеден съм, че тя ще се хареса — отбеляза Раф.

— Като се има предвид френският вкус, това не е толкова важно — с ирония произнесе Волфганг. — И какво ще си помислят, също не е важно. Безразлично ми е дали симфонията ще се хареса или не. Но я започнах все пак в парижки стил, с любимия за парижани premier coup d’archet^[5] темпераментно и в унисон, като че това е кой знае какво постижение. Ех, че смехория!

 

 

Обаче, седнал в Швейцарската зала на двореца Тюйлери в очакване да започне изпълнението на симфонията му — първата от четири години насам, — Волфганг въпреки пренебрежението си към френската музика се вълнуваше. Не беше ли изоставил твърде дълго тази музикална форма? А може напразно да е използувал парижкия стил?

Прозвучаха акордите на първата част и Волфганг си помисли, че оркестърът би могъл да бъде по-добър. Но встъплението беше правилно: французите са свикнали с мощно, стремително начало.

Никой, изглежда, не забеляза, че първата цигулка изпусна такта, и Волфганг понечи да се втурне сред оркестъра, за да поправи грешката, но Раф го задържа, като му прошепна:

— За бога, Моцарт, такава постъпка може да ви струва твърде скъпо; нима не разбирате, че ще провалите цялата симфония?

През това време първата цигулка догони инструментите, които трябваше да води, и Волфганг се поуспокои.

Един пасаж в средата на първата част предизвика бурни, спонтанни аплодисменти, ала Волфганг не се учуди — бе го написал с тъкмо такъв ефект за публиката.

Бавната, сериозна втора част блестеше от нежност и изящество, но слушателите я приеха без всякакъв ентусиазъм.

Обаче веднага щом отекна първото форте на динамичната трета част, публиката почна възторжено да ръкопляска и да вика: „Брависимо!“ — И така до самия край.

Льогро, с кралския вензел на дрехата си, дойде при Волфганг и каза:

— Това е най-чудесната от всички симфонии, написани за нас — но остатъка от дължимите пари не даде, а вместо това представи Волфганг на Пичини.

Грим и госпожа д’Епине също го поздравиха за успеха и Пичини рече:

— Срещали сме се преди, синьор Моцарт, в Италия; вие тогава бяхте дете.

Волфганг се чувствуваше потиснат. Като първи номер в програмата фигурираше една оперна увертюра от Пичини. „Добре познатият, монотонно повтарящ се мотив — помисли си с огорчение Волфганг, — и въпреки това Пичини е любимец на Париж. Кое струва на Париж по-скъпо: музиката на Пичини или разточителството на Мария Антоанета?“ Но Грим не откъсваше очи от него, затова Волфганг се поклони на Пичини и каза вежливо:

— Щастлив съм отново да се срещна с вас, маестро.

— Вашата симфония е интересна. Възнамерявате ли да напишете тук опера?

— Предложиха ми. Смятате ли, че си заслужава да приема?

— Кой може да знае, синьоре! — Пичини неочаквано вдигна ръце, за да изрази отчаяние. — Не дойдох в Париж, за да съпернича на когото и да било, най-малко на кавалер Глук, от чиято музика се възхищавам, но сега нас двамата ни смятат за най-върли врагове. Макар моята музика да е тъй далеч от неговата, колкото и от вашата.

— Главното е музиката да се ползува с успех пред публиката, останалото няма значение — рече Волфганг.

Пичини пламна, сякаш това бе оскърбление. По лицето на Грим Волфганг разбра, че е недоволен от подобна забележка, и побърза да добави:

— Синьор Пичини, убеден съм, че вашите опери напълно заслужават всички похвали, които са получили.

Грим доброжелателно се усмихна, а Пичини рече:

— Много сте великодушен, синьоре.

— Ни най-малко, маестро. Добре си разбирате от работата, както и аз от моята.

Когато Волфганг се приготви да се раздели с тях, госпожа д’Епине попита:

— Как е госпожа Моцарт? Научихме, че била болна. Ако потрябва помощта ни, обадете се.

— Благодаря ви, днес тя е по-добре. — Волфганг се поклони на всички и си тръгна.

Но като се върна вкъщи, видя, че на мама й е по-зле. Този път Волфганг сериозно се разтревожи. Той й разказа с какъв възторг бе посрещната симфонията, но Ана Мария го слушаше без особен интерес. Нима на мама това й е безразлично? Изпя й няколко мелодии от симфонията, а тя посочи корема си и прошепна:

— Имам силни болки, Волфганг.

Той изтича до аптекаря и купи любимото лекарство на татко — праха против коремни спазми, който те винаги употребяваха вкъщи при болки в тази част на тялото, но на мама й стана още по-зле. Започна силно разстройство. Волфганг се уплаши от измъчения й вид. Като посочи лекарството, донесено от аптеката, мама прошепна:

— Това шишенце вече няма да ми помогне.

— Да повикам ли лекар? — Но мама не чуваше. За да го чуе, той трябваше да извика.

Най-после мама кимна, готова на всичко, стига то да облекчи мъчителните болки; събрала последни сили, Ана Мария избъбри:

— Само, моля те, Волферл, ако е възможно, повикай немец — и после изпадна в треска и почна да бълнува.

Отбилият се да се сбогува Раф — той заминаваше на другия ден за Манхайм — се ужаси, като видя Ана Мария в такова състояние, и каза, че ще остане при нея, докато Волфганг доведе лекар.

Госпожа д’Епине, научила, че състоянието на госпожа Моцарт се е влошило, изпрати Волфганг при личния лекар на Грим, възрастен немец, дошъл в Париж още навремето с барона. Рудолф фон Колер беше професор по анатомия и специалист по дисекция.

Когато Волфганг се върна вкъщи с доктор фон Колер, на мама й бе станало по-добре. Раф й пееше мотив от новата симфония; тя вече не бълнуваше, очевидно пеенето на Раф й доставяше удоволствие и я отвличаше от мрачните мисли. Като научи, че докторът е немец, Ана Мария въздъхна с облекчение — поне можеше да разбере какво й говори и с доверие да се отнесе към лекарствата, които ще й предпише. Фон Колер имаше вид на седемдесетгодишен, но въпреки възрастта си бе много енергичен човек. Преслуша белите дробове на госпожа Моцарт — дишането бе затруднено, провери пулса — неравен, натисна корема — червата бяха напрегнати. А когато тя каза, че има силни болки и чувствува, че там всичко е възпалено, доктор фон Колер заключи:

— Бедата е в тази ужасна френска храна и вода.

И предписа прахове от равен с вино, „но да не пие нито капка вода, в никакъв случай“, въпреки че щеше да я мъчи жажда, особено след праха, приет с вино.

Волфганг отведе фон Колер настрана и попита:

— От какво страда, докторе?

— Обикновено неразположение; не мисля, че е нещо по-сериозно. С други думи, реши Волфганг, макар състоянието на мама да е тревожно, няма да има такива ужасни последствия, както при сериозните болести.

— Значи, не е заразно?

— О, не! Това не е туберкулоза, гърдите не са хиперемирани. Не е едра шарка, нито скарлатина. Дори не е простуда.

— Но тя все се оплаква, че я побиват тръпки.

— Вече обясних, това е неразположение. — Пълният, червендалест доктор поправи грижливо напудрената си перука и каза: — Ако до няколко дена болките не престанат, повикайте ме пак. Но помнете — нито капчица вода.

След малко си тръгна и Раф; той целуна мама по челото и обеща непременно да я навести, като се върне наесен в Париж. Волфганг го изпрати до вратата и Раф попита:

— Да предам ли нещо на Алоизия?

— Това, че страшно ми се иска да я видя? — Волфганг горчиво се усмихна. — Впрочем какъв смисъл има. Писах и на нея, и на Фридолин, давах им съвети. Дори им предлагах да дойдат в Париж, но те явно не горят от желание да сторят това.

— Осъждате ли ги? След като със самия вас се отнесоха така?

— Алоизия непременно ще преуспее. Тя е хубава и пее отлично.

— Да, би могла да преуспее, но като стане любовница на някого.

— Моля ви! — Подобна мисъл бе непоносима за Волфганг.

— Учудвате ме, Волфганг. Нима не знаете по какъв начин младите привлекателни жени, които не са благороднички, постигат успех!

— Но аз я обичам!

— Тъкмо затова искам да ви спестя известни огорчения.

— Какво може да ме огорчи повече от Париж и пълната липса на вкус у тукашната публика?

— Да, наистина! Но за човек на вашата възраст няма нищо по-страшно от равнодушието. Искате ли да предам нещо на Алоизия?

— Занимавайте се с нея. Моля ви, господин Раф. Това ще й бъде от голяма полза.

— Но не безплатно. Нищо не върша даром. Не е лошо и вие да възприемете този принцип. Така ще ви уважават повече.

— Ще плащам аз. Ще изпращам парите за уроците.

— При болестта на майка ви? Ще бъдете ли в състояние?

— Не във вреда на майка ми, разбира се. А веднага щом мама оздравее…

— Много бих се радвал. Тя изглежда по-добре и докторът несъмнено ще й помогне. — Раф пъхна в ръката на Волфганг няколко луидора и добави: — Ще предам на Алоизия, че вашите работи вървят прекрасно. Честолюбивите млади жени обичат да слушат такива неща. И ще гледам да й помогна с каквото мога.

Преди Волфганг да се нарадва на добротата на Раф, мама отново започна да бълнува и да иска вода, но синът не смееше да й даде. Докторът най-строго бе забранил. После Ана Мария изпадна в кома и лежеше като мъртва. Волфганг повика доктора; този път фон Колер погледна болната така, сякаш пред него се намираше труп, и отсече:

— Съмнявам се дали ще живее до утре. Не е зле да се погрижите за свещеник.

Волфганг доведе немски свещеник; Ана Мария се опомни, когато той влезе; намери сили да изповяда своите грехове, да приеме причастие и миропомазване. Изглежда, това й донесе известно облекчение и след като свещеникът си отиде, Ана Мария каза:

— Сега вече скоро ще стана. Колко взе докторът?

— Какво значение има, скъпа мамо? Чуваш ли ме този път добре?

— Чувам, разбира се. Нали чувах какво ми говореше свещеникът. Срещна ли се с доктор Франклин?

— Не. Грим е против.

— Баронът нещо се е променил. Макар да не вярвам, че този американец ще успее с идеята си да свали мълния от небето. Казват, че в Манхайм след неговия опит започнали бури. Защо да вървим против природата, Волферл? Нали знаеш, ако господ реши да стовари върху някого своето наказание, ще го направи и никакъв гръмоотвод няма да помогне. Не ме оставяй сама, сине.

Тя не искаше да умре в самота, боеше се от това най-много, Леополд не биваше да я пуска. В стаята е тъй студено, въпреки че в камината гори огън, а Волферл твърди, че сега било юни. Сигурно болестта отива към по-лошо. Разбира ли Волферл колко е отпаднала тя? В бълнуването си виждаше гробището на църквата „Свети Петър“, където така й се искаше да почива прахът й. Това беше любимата й църква в Залцбург, край нея имаше катакомби, изкопани в скалите на Монхсберг; неочаквано Ана Мария извика:

— Погреби ме там!

— Къде, мамо? — изхлипа Волфганг.

Но Ана Мария не чуваше. Струваше й се, че седи в гробището на „Свети Петър“ и чете надписа на собствената си плоча: „Тук почива Ана Мария Валбурга Пертл Моцарт.“ Тя вече почти бе забравила всички тези имена. Но за какво се смеят те? Волферл на шест години разбираше от музика повече от всички тях. Да можеше да види близките си, преди да умре! Леополд никога не ще прости на Волферл. Но нея всъщност Париж я погуби. И още много други неща. Наоколо й се трупаха множество лица, те бяха обкръжили гроба й. Хубаво погребение, доволна си помисли тя, от това поне дяволът не успя да я лиши, макар че е вездесъщ. Но защо не познава никое от тези лица? Нима господ я наказва? А толкова обичаше семейството си! Ана Мария опита да се помоли, ала бе изчерпала всичките си сили. Устните й се движеха, но думи не се чуваха. А някакъв вътрешен глас извика: „В музиката на моя син звучи глас божи, вдигнете глава и ще го чуете.“ Тогава тя чу концерта, написан от Волферл за госпожица Жьоном; така й харесваше лиричната, мелодична, бавна втора част, по думите на Леополд „несравнима“; но тя не беше казала това на Волферл, а трябва да му го каже, докато не е станало късно. В този миг Ана Мария разбра, че умира — престана да чува дори музиката на Волферл, обгърна я мрак.

Седем дни и нощи Волфганг не се отдели от постелята на мама, изпаднала в кома. Той почти нищо не ядеше, само от време на време изпиваше глътка вино и си мислеше, че ще загуби разсъдък. Сега, когато вече не хранеше никаква надежда, не можеше нито за миг да остави мама сама. Ако умората го надвиеше, той лягаше на леглото си, привлечено до нейното, за да бъде наблизо, в случай че потрябва помощ. Мама лежеше неподвижна, но животът още не беше я напуснал — тя дишаше, макар и слабо. „Никой никога не ще узнае — мислеше Волфганг — какви мъки трябваше да изтърпя тези дни!“ Неведнъж започваше да плаче от чувство за безпомощност. Мама умираше пред очите му, а той не можеше да я спаси. Доктор фон Колер се отби при него два пъти, чудеше се, че госпожа Моцарт все още е жива, и казваше, че с нищо не може да й се помогне. Поръчките, на които Волфганг по-рано разчиташе, пропаднаха поради мамината болест, но какво значение имаше това? Наоколо цареше зловеща тишина и сред нея бяха само те двамата. Искаше му се да напише нещо за мама, някоя песен например. Само няколко скъпи на сърцето ноти, които да й кажат: „Аз те обичам“, но в главата му не се раждаше никаква мелодия. Можеше само да седи, да чака и да плаче до пълна изнемога, а обичната му музика постъпи с него като невярна любима — тя му измени.

И ето, вечерта на 3 юли, седмица след като получи последното опрощение на греховете, Ана Мария бе обхваната от конвулсии. Мъчеха я болки, бъбреше нещо несвързано. Волфганг долови само: „Волферл… Леополд… Нанерл…“ Опитваше се да повдигне глава, сякаш заслушана в някаква чудесна мелодия, но нямаше сили. Волфганг й стисна ръката, заговори й, ала тя не му отвърна. Привдигна главата на мама, за да й бъде по-леко да говори, и главата безжизнено се отпусна пак върху възглавницата. Изведнъж Волфганг бе обзет от ужас. Ридаейки, обсипа мама с целувки, но тя остана неподвижна. Тогава поднесе към устните й ръчното огледалце, което мама с гордост бе носила из цяла Европа. То не се замъгли.

Волфганг коленичи на студения каменен под и почна през сълзи да се моли за спасението на душата й, просейки от всевишния състрадание. Бог е милостив, само на него можеше да се уповава сега, затова той шепнеше:

— Боже милостиви, нека твоите ангели отведат нашата скъпа мама в светлата ти обител.

После се овладя и направи това, което би сторил на негово място татко. Макар да беше вече след полунощ, Волфганг написа две писма с намерение да подготви татко за страшната вест. Първото адресира до абат Булингер.

Лично

„3 юли

Скъпи приятелю,

Скърбете заедно с мене в този най-печален и черен ден от живота ми. Пиша ви в два часа през нощта, за да ви съобщя, че майка ми — моята обична мама — вече не е между живите. Господ я призова при себе си. В десет и двадесет и една минута тя напусна този свят. До нея бях само аз. Ясно виждах, че нищо не може да я спаси, и се оставих на волята господня. Бог дал, бог взел.

Сега не мога да ви опиша подробно нейната болест, но съм убеден, че й е било писано да умре — така е решил бог. Имам към вас молба: подгответе клетия ми баща, но съвсем внимателно, за тази печална вест. Пиша и до него със същата поща, обаче му съобщавам само, че тя е много болна, и ще чакам от него отговор, след който ще реша как да постъпя по-сетне. Да му помага бог и да му влее сили. О, скъпи приятелю, ако знаехте само какво преживях през всичкото това време! Единствено вярата в бога ми помогна да понеса такава тежка загуба.

И тъй, добри приятелю, моля ви да окажете подкрепа на баща ми. Измислете нещо, каквото искате, та когато научи горчивата истина, да не бъде съвсем сломен. Поверявам ви от все сърце и сестра ми. Идете при тях веднага, но нищо не им казвайте за смъртта на мама, само ги подгответе. Постъпете, както намерите за добре, ала така, щото на главата ми да не се стовари нова беда. Утешете милия ми баща и скъпата ми сестра и ви моля да не се бавите с отговора. Адио.

Благодарният ви и най-покорен слуга

Волфганг Амадеус Моцарт.“

Писмото до татко беше още по-трудно.

„Принуден съм да ти съобщя твърде неприятна и печална вест; тази е причината, поради която дълго не отговорих на писмото ти от 11 юни. Милата ми майка е сериозно болна и не се знае какво може да се случи. Уповавам се на волята на всевишния и очаквам ти и обичната ми сестра да последвате примера ми. Само това ме теши сега, след като горещо се помолих на господа да запази живота и здравето на любимата ми майка. Ако й е писано да оздравее, ще благодаря на бога за неговата милост. Ако ли не — ще се покоря на волята господня и ще бъда благодарен, задето е призовал мама при себе си. Междувременно свещеникът, когото повиках, извърши всичко според обреда и сега душата й е успокоена.

Няма да описвам подробно характера на болестта й, ще спомена само, че, както изглежда, е възпаление на червата и следователно незаразна болест. Затова не се безпокойте за мен. Чувствувам се добре, доколкото е възможно при такива печални обстоятелства, и се моля вие също, любими татко и сестро, да се радвате на добро здраве въпреки съобщената от мене трагична вест; моля ви да не падате духом и да се пазите заради мен. Пращам ви сто целувки, прегръщам ви и от все сърце мечтая да съм при вас.

Ваш покорен и любящ ви син.“

 

 

Само един приятел на семейството — Франсоа Ена — крачеше на следващия ден след маминия ковчег. Този валдхорнист се бе сприятелил с татко при предишните гостувания на Моцартови в Париж и жена му, музикален издател, отпечата навремето Леополдовата „Школа за цигулка“ на френски.

Докато боледува Ана Мария, Франсоа Ена често се отбиваше при Моцартови и носеше на Волфганг храна и вино.

— Трябва да се побърза с погребението на вашата скъпа майка — рече този дребен, жив, на средна възраст музикант, — иначе като чужденка ще я заровят в общ гроб с всякакви бедняци, както се изхвърля боклук.

Волфганг потрепери при мисълта, че мама може да има такава участ. Да я хвърлят в земята неизвестно с кого — няма по-голямо унижение! Нима земята е толкова негостоприемна! Не, той няма да допусне подобно оскърбление на мама.

— Ако предпочетем „Свети Евстатий“, няма да я изровят, както често се случва по другите парижки гробища. Правят го най-вече студентите медици.

Затова всички грижи по уреждането на погребението Волфганг повери на Ена. Но как се сви сърцето му, когато положиха тялото на мама в тесния ковчег! Дали бе изсъхнала по време на болестта, или пък той я е виждал по-едра, отколкото бе в действителност, но Волфганг изведнъж си помисли: на него самия също навярно ще стигне такъв малък ковчег.

Помоли Ена да наеме карета и катафалка, макар че трябваше за това да поиска назаем от Грим един луидор. Баронът се извини, че няма да може да присъствува на маминото погребение — госпожа д’Епине, каза той, била неразположена, не бивало да я оставя сама. Волфганг сви рамене и се престори, че му е все едно, но съвсем не беше така. В Залцбург, дори във Виена, с болка си помисли той, след маминия ковчег щяха да вървят много приятели.

Спря поглед върху масивната фасада на черквата „Свети Евстатий“ и за да не се разплаче, почна да брои десетте гръцки колони, които я украсяваха, но това не облекчи болката му. Когато внасяха ковчега в църквата, някакво парцаливо хлапе уринираше на самата улица. Сметта наоколо вонеше така, сякаш не я бяха чистили много години — още от времето, когато Волфганг бе тук като дете, — а на стената на църквата забеляза жълто петно: тук също неведнъж бяха уринирали.

В гробището Волфганг откри, че там почива прахът на Рамо, и му поолекна на душата — не съвсем лошо място е избрал за мама. На една голяма гробница прочете надпис със златни букви: „Жан Батист Колбер, главен инспектор на финансите“. Луи XIV трябва да бе придобил доста пари благодарение на този аристократ. Величествената гробница потопи Волфганг в униние. После вниманието му бе привлечено от друг надпис: „Франсоа дьо Шевет, генерал-лейтенант от кралската армия, 1695–1769“. Някога Волфганг бе свирил пред тази знатна особа.

Неколцината богомолци в църквата не обърнаха никакво внимание на погребението — то беше съвсем скромно. Всичко тук навяваше на Волфганг тъга: каменният под, каменните стени, слабото осветление; когато опелото свърши, той с облекчение излезе навън — слънце озаряваше гробището. Свещеникът, който извършваше ритуала, попита Волфганг:

— Близък ли сте на госпожа Моцарт?

— Да. Неин син. Единствен син.

— Господине, в такъв случай ви моля да се подпишете в църковния регистър.

Волфганг внимателно прочете какво е написано, за да провери дали не е допусната грешка: „4 юли 1778 година, Ана Мария Пертл Моцарт, петдесет и седем годишна, жена на Леополд Моцарт, капелмайстор от град Залцбург, починала вчера на улица «Гро Шене», бе погребана в присъствието на сина й, Волфганг Амадеус Моцарт, и на Франсоа Ена, приятел на семейството.“

Той се подписа просто: „Моцарт“.

Ена сложи и своя подпис и Волфганг се помоли бог да приеме душата на мама. Но когато свещеникът замърмори на френски последния упокой и тялото й бе спуснато в земята сред толкова чужди хора, Волфганг реши, че бог е твърде далеч.

49

Леополд седеше в Танцмайстерзал в дома на Ханибалплац и пишеше писмо до Ана Мария и сина си — тази внушителна, красива музикална стая хранеше у него най-нежни спомени за тях, — когато донесоха писмото на Волфганг за тежката болест на майка му. Леополд тъкмо бе написал: „Най-любима съпруго, за да не закъснея да те поздравя за именния ден, пиша ти сега да те уведомя, че ще получиш поздравлението ми преди настъпването на този тържествен ден; желая ти пълно щастие и отправям молитва към всемогъщия бог да запази за много години не само доброто ти здраве, но и радостта, която би била възможна в този изменчив и тежък свят. Вярвам, че с божия помощ отново ще бъдем заедно; ти знаеш, най-трудно от всичко за мен е да понасям разлъката с тебе, мъчи ме мисълта, че си толкова далеч от мен, че трябва да живеем разделени един от друг! Колкото до останалото, при нас слава богу, всичко е наред. Целуваме тебе и Волфганг хиляди пъти и много те молим да пазиш най-грижливо скъпоценното си здраве…“

Леополд се залови да чете писмото на сина си, но нямаше сили да продължи. От това писмо лъхаше примирение, съвсем несвойствено за Волфганг, и Леополд внезапно изтръпна от страх — жива ли е все още Ана Мария?… Не, господ не е толкова жесток, убеждаваше той себе си, иначе и най-благочестивият човек може да стане безбожник. Повика Нанерл, защото искаше да чуе нейното мнение, но Нанерл, като прочете писмото на брат си, заплака.

— Какво ни остава да мислим — рече Леополд. — Или вече е мъртва, или състоянието й се е подобрило, тъй като писмото е с дата трети юли, а днес сме вече тринадесети.

— Волфганг е повикал свещеник! Вече навярно сме я изгубили! — възкликна Нанерл.

— Да, твърде силно личи стремежът му да ни утеши. Волфганг никога не би писал така официално, ако не е загубил всяка надежда, или това вече е станало и не е могъл да пише по друг начин.

Леополд и Нанерл седяха тихи и печални, замаяни от тъжната новина, когато влезе Булингер. Леополд мълчаливо му подаде писмото на Волфганг. Якият, белокос свещеник внимателно прочете писмото и на лицето му се изписа печал и изумление.

— Как мислиш, Леополд? — попита той.

— Мисля, че Ана Мария е мъртва.

— Боя се, че е наистина така — скръбно отрони Булингер. — Волфганг не би писал толкова тревожно писмо без всякаква причина.

И когато свещеникът в стремежа си да утеши Леополд продума: „Бъди смел, можем да очакваме всичко“, Леополд разбра какво се крие в думите на Булингер и изрече с отчаяние:

— Не само съм сигурен, че е умряла, а дори зная, че вече е била мъртва, когато Волфганг е писал писмото. Прав ли съм, Булингер? — Гласът му беше твърд, но сърцето се късаше от болка.

Лицето на свещеника изгуби обичайната си руменина и настъпилата тишина изглеждаше зловеща като самата смърт. Тогава онова, което за Леополд беше само предположение, се превърна в увереност.

Булингер прегърна Леополд и Нанерл и всички заридаха.

На другия ден Леополд завърши писмото до Ана Мария, обръщайки се само към Волфганг. Остави поздравлението по случай именния й ден, сякаш по този начин искаше да я запази жива, но съобщи на сина, че знае за писмото му до Булингер, и го помоли да му опише най-подробно мамината болест и смърт. Леополд положи усилия да не изпадне в чувство на съжаление към себе си, но не можеше да не сподели с Волфганг каква тежка загуба са понесли. Не можеше обаче и да се размеква, най-малкото пред сина, чийто наставник е бил цял живот. Нима жертвата, направена от Ана Мария, ще се окаже напразна; тогава как би се примирил той със смъртта й?

„Не се безпокой за мен, аз ще се помъча да надмогна скръбта си — писа той, — както подобава на мъж. Винаги помни каква прекрасна майка си имал. Сега ще можеш напълно да оцениш нейната любов и грижи.“ В края на писмото Леополд посъветва сина си да направи всичко възможно, за да получи поръчка за опера. Това било далеч по-разумно, отколкото да зависи от хора като Льогро, Новер или дори дук дьо Гин, макар че прояви интерес какво е станало с тях — защото Волфганг не бе споменал нито дума по този въпрос.

Леополд изпрати писмо и на Грим, в което благодари на барона за доброто му отношение към Ана Мария и Волфганг; запита го има ли в Париж за сина му някакви перспективи.

И въпреки всичко Леополд не намираше покой от една мисъл — толкова ли неизбежна е била смъртта на Ана Мария? Представяше си я как лежи там съвсем сама, сред чужденци, и това го мъчеше непоносимо. После изведнъж му хрумна, че трябва веднага да върне сина си от Париж, докато този град не е погубил и него, да го върне дори ако, както той се надяваше, Грим съобщи радостната вест, че работите на Волфганг се нареждат.

През цялата следваща седмица много приятели на Моцартови ги посетиха вкъщи и поднесоха своите съболезнования. Леополд беше трогнат от тези прояви на внимание, въпреки че визитата на графиня Лютцов, както той предполагаше, бе продиктувана и от други съображения.

Макар Леополд да смяташе музикалния вкус на графинята за малко странен и непостоянен, тя си оставаше една от най-влиятелните личности в Залцбург: бидейки племенница на Колоредо, графинята разполагаше с голяма власт сред двора. Леополд я въведе в Танцмайстерзал.

Графинята добре помнеше тази концертна зала — неведнъж е била тук на уроци по музика. Но сега, като я приемаше в Танцмайстерзал, Леополд сякаш подчертаваше значението на нейната визита и тя разбираше това.

Поговориха за чудесната жизнерадост на Ана Мария, за ужасната загуба — нейната смърт; графинята попита:

— Какво смята да прави занапред Волфганг?

— В какъв смисъл, ваше сиятелство? В Париж Волфганг се радва на огромен успех.

— Но до мен достигнаха слухове…

— Че новата му симфония е получила бурно одобрение на концерт, почетен от присъствието на Луи XVI, изпълнена от оркестър „Консер спиритюел“ — раздразнено и решително я пресече Леополд. — И че фаворитът на Мария Антоанета, Новер, е поръчал на Волфганг музика за своя балет, а дук дьо Гин, довереник и съветник на краля и кралицата, е повярвал в гения на Волфганг и е станал негов покровител и ученик.

— Но вие винаги сте били толкова задружно семейство! Да бъде далеч от близките си — това не е за Волфганг.

— Същото твърдеше и скъпата ми жена. А сега той е там съвсем самичък. — Колкото и да се мъчеше да се овладее, в очите на Леополд нахлуха сълзи.

— Музиката тук е в плачевно състояние. Фискети ни напусна окончателно, а Лоли е на смъртно легло. Придворната капела има голяма нужда от попълване.

— Зная. Напоследък работя за трима.

— Негова светлост цени това. Ето защо смята, че ви трябва помощ.

Леополд се съмняваше дали този факт наистина безпокои Колоредо, но каза:

— А Михаел Хайдн? Той е много способен музикант, когато…

— Когато не пие. А пие почти непрекъснато. Затова изпадна в немилост пред негова светлост. И сега, когато Брунети има незаконородено дете и всички научиха за това, назначаването му за капелмайстор може да предизвика скандал.

Ловък маниер да го накара да заговори за сина си, помисли Леополд и млъкна.

— Освен това след смъртта на Адлгасер много ни трябва органист.

— Значи, негова светлост иска да има органист, който освен това трябва да свири добре на клавир и да бъде диригент? Къде има такива хора?

— И тъй, сам виждате, господин Моцарт, че сме в много затруднено положение.

„И още как“ — тържествуваше в себе си Леополд, но рече:

— Нямам честта да познавам човек, който би отговарял на подобни изисквания, както желае негова светлост.

Графинята изведнъж се видя затруднена да разкрие целта на посещението си.

— При това никога не бих посмял да препоръчам някого на негова светлост, тъй като е извънредно трудно да се намери музикант, който би му допаднал.

— Браво! Колко жалко, че не сте държавник!

— Нима не искате да чуете искреното ми мнение? — И Леополд отново се затвори в себе си.

— Напротив, господин Моцарт. Тъкмо затова дойдох при вас.

— Ваше сиятелство, ласкаете ме.

— Никак. Вие разбирате от музика както никой друг в Залцбург. Били сте в Лондон, в Париж, почти във всички музикални центрове на Европа. Вие най-добре знаете кой подхожда за това място и кой не.

— Ако попитат вас, кого бихте препоръчали, графиньо?

— Волфганг е будил възхищение навсякъде, където е свирил.

— С изключение на Залцбург!

— Дори в Залцбург!

— Затова ли го уволниха?

— Той сам поиска да бъде освободен, господин Моцарт.

— Негова светлост ни даде да разберем нещо съвсем друго.

— Негова светлост беше зает по онова време с други неща: с Бавария, Австрия, Прусия, с опасността от вражеско нахлуване. Много го опечали вестта за кончината на вашата съпруга. И ви праща своите съболезнования.

— Той все още ли се сърди на Волфганг?

— Всъщност никога не му се е сърдил. Беше само поядосан, нищо повече.

— Обаче както преди продължава да предпочита чужденците пред добрите, сериозни немски музиканти.

— Вече не. Господин Моцарт, бихте ли писали на сина си?

— За какво, ваше сиятелство?

— Хм, да речем, за мястото на катедрален органист преди всичко.

— Не мога! Синът ми би се надсмял на такова предложение. Ще откаже просто само заради заплатата.

— Колко пари ще иска?

— Очаква да припечели тази година в Париж най-малко хиляда гулдена.

— Адлгасер получаваше само триста.

— Но на вас ви трябва не само органист. Трябва ви и изпълнител на клавир, и диригент, и композитор, а по-добър от него няма да намерите.

— Несъмнено. Обаче хиляда гулдена е грамадна сума.

— Точно затова смятам, че да говорим повече по този въпрос е безполезно. Ценя вашата заинтересованост, графиньо, и зная, че главната ви грижа, също както и моята, е да повдигнем равнището на музиката в Залцбург. Но моя грижа също така представлява бъдещето на сина ми, той трябва да получи и други гаранции. Например, редовно да му се дава отпуск, за да пише опери. Тъй че напразно губим време, като обсъждаме този въпрос.

— За всичко трябва да се помисли, но възможно е да успеем в края на краищата да постигнем общо съгласие.

Леополд се чувствуваше истински Макиавели — колко ловко накара графиня Лютцов да разкрие тайните желания на Колоредо — и беше горд от това как успя да извърти работата. Но когато седна да пише на Волфганг с намерение да го уведоми за предложението на архиепископа, понеже, както и да бе представила работата графинята, то си оставаше предложение, съзнаваше, че синът не се поддава на уговаряне така лесно, както самият той. Затова Леополд особено подчерта:

„Пиша ти, скъпи Волфганг, съвсем не за да те уговарям да се върнеш в Залцбург — не вярвам ни най-малко, че архиепископът ще сдържи думата си. Обаче ако се получи нещо след всичките ми старания, ще ти бъдат предложени най-изгодни условия. И в случай че претърпиш неуспех в Париж, а това човек винаги може да очаква, отношението към теб ще стане тук много по-добро, отколкото преди.“

Погълнат от този ход, Леополд се отвличаше от скръбта по Ана Мария, което тя без съмнение би одобрила, мъчеше се да убеди сам себе си.

Планът на действие се стори на Леополд още по-разумен след няколко дена, когато от Волфганг дойде горчиво писмо с описание на новите трудности в Париж.

„Обични татко, печалната и фатална вест за смъртта на мама вече ти е известна, затова не ще се спирам повече на ужасните подробности на нещастието, което ни постигна.

Предложиха ми място на органист във Версай със заплата 2000 ливри годишно, но ще трябва да прекарвам шест месеца в двора и шест месеца в Париж. Освен това тези пари, които се равняват на 915 гулдена и в Германия биха представлявали значителна сума, в Париж са нищо; тук парите просто се топят, ето защо приемането на подобно предложение би било съвсем неразумно. И друго — тук всички твърдят: да постъпиш на служба при краля, значи да бъдеш забравен в Париж… А да остана само органист — за нищо на света!

Ти ме съветваш например по-често да правя визити, да завързвам нови познанства и да възстановя старите връзки, но това е невъзможно. Разстоянията тук са твърде големи, а улиците прекалено мръсни, за да се ходи пеша; мръсотията под краката е неописуема; наемането обаче на карета или поне на портшез струва четири-пет ливри, а във Версай е още по-скъпо. И всичко това е пълно губене на време, защото само ти говорят комплименти и с тях всичко свършва. Помолят ме да се явя някъде — отивам, свиря, а те възкликват: «Oh! C’est un prodige, c’est inconcevable, c’est etonnant! Et adieu»!^[6]

Но дори да се примиря с всичко това, трудностите няма да намалеят. Уж съм на такова място, където хората имат уши, за да слушат, сърце, за да чувствуват, и някакво разбиране и вкус — на всичко останало не бих обръщал внимание, — ала колкото до музиката, за съжаление трябва да призная, че живея сред истински магарета. Льогро ми дължи пари, Новер не ми плати дори едно су за музиката, която написах към неговите танци, промени я така, че тя заприлича на жалките френски мелодийки, а дук дьо Гин, като ме освобождаваше, се държа направо оскърбително.

Що се отнася до поръчка за написване на опера — това е заветната ми мечта, ала истинска опера, не опера буфа. А можеш да бъдеш сигурен, че ако получа такъв ангажимент, ще положа всички усилия, за да прославя името Моцарт, и не се съмнявам в успеха. Но нито един тукашен оперен директор не обръща внимание другиму освен на Глук и Пичини. В Париж най-важно от всичко е да се дават вечери на кого ли не, а аз не горя от такова желание, пък и джобът ми не го позволява. Освен това старите либрета, които ми предлагаха, не отговарят на съвременния вкус, а новите нищо не струват, но най-лошото е френският вкус, който от ден на ден слиза все по-ниско.

Напоследък ме обземат такава тъга и потиснатост, че понякога просто не ми се живее. Търпя Париж само от любов към теб, но, дай боже, да напусна този град, без да съм изгубил вродения си вкус.

Барон Грим, когото смятах за свой добър приятел и който след кончината на скъпата ми майка предложи да се преместя у дома му — впрочем това бе идея на госпожа д’Епине, — промени отношението си към мен. Уговаря ме да не приема назначението във Версай и откак ми даде пари назаем да платя разноските по маминото лекуване и погребение, стана съвсем друг човек. Постоянно ме поучава как да постъпя в един или друг случай. И ми дава да разбера, че правилно постъпвам само когато следвам неговия съвет. Да не бяха добротата и вниманието на госпожа д’Епине, нямаше да остана тук нито минута.“

Леополд тъкмо мислеше над горестите на Волфганг, когато дойде писмо от барон Грим. Баронът още по-песимистично гледаше на перспективите на Волфганг.

„Уважаеми господин Моцарт. Питате ме какви възможности се разкриват пред Волфганг в Париж. Колебаех се какво да ви отговоря, но понеже настоявате, ето фактите.

Синът ви е твърде доверчив, твърде добродушен, твърде благороден и няма почти никаква представа по какъв път се стига до успеха. Тук, за да постигнеш нещо, трябва да бъдеш хитър, предприемчив, нагъл. Ако той притежаваше два пъти по-малко талант и два пъти повече практичност, щях да бъда спокоен за него.

В случай че иска да си изкарва хляба в Париж, за него има само два пътя. Първият е — да дава уроци по клавир, но за да намира ученици, трябва да действува енергично и да бъде донякъде шарлатан; освен това не съм уверен ще му стигне ли търпение да тича из цял Париж и да обяснява до безкрайност разните правила на учениците си. Бездруго уроците съвсем не го привличат, тъй като му отнемат време, което той би искал да посвети на композиране — най-любимото му занятие. Синът ви желае напълно да се посвети на музикално творчество. Но лошото е там, че в тази страна широката публика нищо не разбира от музика. Всичко зависи от името на композитора, а името Моцарт тук е слабо известно. В момента симпатиите на публиката до абсурдност са поделени между Глук и Пичини — никой друг не я интересува. За вашия син е почти невъзможно да преуспее в Париж като композитор, доколкото тук са увлечени сега по други имена. Разберете, драги маестро, в страна, където толкова посредствени и дори отчайващи музиканти са успели да натрупат грамадно състояние, вашият син, боя се, едва ли ще може дори да си изкарва прехраната.

С пълна откровеност ви разказах истината съвсем не за да ви разстроя, а за да можем двамата с вас да достигнем до правилното решение. Лично аз нямам никакви съмнения — неговите възможности в Париж са равни на нула.“

50

Волфганг изпитваше неприятно чувство само като си помислеше, че би могъл да се върне на служба при Колоредо. Обаче по тона на татковото писмо, колкото и да се бе постарал Леополд да скрие това, той разбра: татко горещо желае синът да се завърне.

Отговори чрез Булингер с убеждението, че ако успее да склони свещеника, той пък ще предума баща му. Не искаше да се върне в Залцбург и изреди в подкрепа на това дълъг списък от злини: Залцбург е интригантско градче, където гледат на музикантите с презрение, а и музикантите там сами се презират; в града няма нито театър, нито опера, в цялата придворна капела липсва дори един свестен певец, а певици по-лоши от тамошните човек не може да си представи; оркестъра го бива само за празни работи, той е съвсем негоден за сериозни задачи; дворът тъне в злоба и интриги; и най-главното — владетелят е същински тиран, който предпочита най-калпавия италиански музикант пред най-добрия немски. Той никога не ще разреши на Волфганг да приеме поръчка за написване на опера и винаги се е отнасял към него грубо и пренебрежително.

Като изпрати писмото до Булингер, Волфганг писа на Алоизия и Фридолин: с тях той си пишеше редовно. Отново ги покани в Париж, уверяваше ги, че ще успее да уреди за Алоизия частни концерти, и обеща да намери работа на Фридолин. Молеше Алоизия да не се бави с отговора: писмата й са единствената утеха за скръбното му сърце.

После, понеже татко настойчиво искаше да знае всички подробности за мамината болест и смърт — сякаш щеше да произнася присъда, — Волфганг подробно изложи какво се бе случило, макар че направи това с неохота, защото преживяното отново изплува с остра болка и той едва смогваше да пише; ридания давеха гърлото му.

Най-тежко беше изпращането на мамините вещи у дома според желанието на татко. Волфганг се постара да опакова всичко колкото може по-грижливо — мама така обичаше реда: дрехите й, пръстена, часовника и другите скъпоценности, но това бе много болезнено и сълзи замрежваха очите му. Татко навярно би сторил всичко по-умело, обаче най-добре щеше да бъде той да не възлага на сина си такова нещо. И все пак Волфганг продължаваше да гледа на себе си с татковите очи. За да повдигне малко настроението на баща си. Волфганг приложи към мамините вещи френското издание на „Школа за цигулка“, прелюдиите, написани от него за Нанерл, и копие от партитурата на симфонията, написана за Льогро. Според уговорката Льогро след заплащането й придобиваше правата на неин собственик и напълно можеше да се разпорежда с партитурата. Но понеже той бе платил само половината от възнаграждението, Волфганг за една нощ записа симфонията по памет. Французите искаха да го надхитрят, но той ще им даде да разберат! Помнеше всяка нота на симфонията си. Новите му произведения ще повдигнат духа на татко и Нанерл: такива подаръци винаги им носеха радост.

Успя да превъзмогне меланхолията си едва когато започна отново да композира. Госпожа д’Епине му предостави стая и своя клавесин, но той много не се трогна от щедростта й: тя му отстъпи стаята, в която лежеше, когато биваше болна. Там липсваше дори дрешник, имаше само едно легло — клавесина внесоха от друга стая — и аптечка с лекарства. Но като работеше, Волфганг се стремеше да не обръща внимание на това. Бе изпълнен с желание да твори, помнейки съвета на татко в последното му писмо:

„Ако поради болестта и смъртта на мама си изгубил всичките си ученици, напиши нещо ново. Дори в случай че се наложи да продадеш написаното на безценица, твоята известност непременно ще нарасне и освен това няма да задлъжняваш.

Старай се обаче тези пиеси да бъдат къси, простички и общодостъпни. Помни, Бах пишеше само малки пиеси, но се славеше като най-преуспяващ композитор в Лондон. Леката музика също може да бъде прекрасна, ако е написана с естествен, плавен, непринуден маниер и същевременно правилно конструирана. По-трудно е да се пише такава музика, отколкото хармонически сложни неща, непонятни за широката публика, или произведения, в които има благозвучни мелодии, но които са мъчни за изпълнение. Нима Бах е принизил таланта си, съчинявайки подобна музика? Ни най-малко. Безупречната композиция, правилният строеж — ето какво отличава таланта от посредствеността дори в лекия жанр.“

Ала даже като композираше една простичка соната, достъпна за всеки музикант от средна ръка и понятна за слушателите, Волфганг непрестанно мислеше за мама и тъгата му намери отражение в музиката — тя стана печална както никога. Волфганг си мислеше: как човек остарява? И как безропотно умира? Той скръбно се усмихна; да се намери отговор на тези въпроси бе невъзможно, но той пишеше, изливайки в музика своите преживявания — и това му носеше облекчение.

Волфганг тъкмо завърши черновата на сонатата в ла-минор и я просвирваше, нанасяйки известни поправки, когато в стаята влязоха Грим и госпожа д’Епине. Навярно имат да ми кажат нещо важно, реши Волфганг, иначе защо биха се морили до горния етаж?

— Сонатата е доста гръмка. Събудихме се от нея — каза баронът.

Волфганг изведнъж съобрази, че е вече полунощ; беше писал, без да си дава сметка за времето. Той се извини.

— Ние трябва да поискаме от вас извинение за безпокойството — отвърна госпожа д’Епине. — Но не се чувствувам добре.

Грим имаше по-скоро недоволен, отколкото смутен вид. Той внимателно прегледа новата соната. Волфганг попита от учтивост:

— Какво е вашето мнение, господине?

— В нея има толкова скръб и отчаяние, че никой не ще я купи — саркастично забеляза баронът.

— А аз се надявах, че ще се хареса. „Това е най-хубавата от всичките ми сонати“ — помисли си Волфганг.

— Баронът се безпокои, че сонатата не отговаря на френския вкус — додаде госпожа д’Епине.

— Ще се постарая да направя другите сонати по-достъпни за широката публика.

Като пренебрегна думите на Волфганг, Грим каза на госпожа д’Епине:

— Боя се, че на младия ни приятел ще се наложи да се върне на служба в Залцбург.

— Но вие сам ме поканихте тук! — изтърси Волфганг.

— Това беше идея на баща ви. Не ми оставаше друго, освен да се съглася. Но вие не можахте да постигнете успех. Това е съвсем очевидно.

Волфганг погледна госпожа д’Епине, търсейки от нея подкрепа, но тя замълча.

— Какво да пиша на господин Леополд? Той непрестанно ме пита за вашите перспективи. Досега не му отговорих, но трябва да сторя това съвсем скоро, макар от чиста вежливост.

Баронът сигурно пак има пристъп на подагра, предположи Волфганг, тонът му е твърде рязък. Госпожа д’Епине беше в любимия си червен атлазен пеньоар, в ръка държеше скъпо китайско ветрило със същия цвят и Волфганг се усъмни дали наистина ги е събудил.

— Ако не желаете да се върнете в Залцбург, аз съм уверен, че повече ще ви провърви в Мюнхен и Манхайм. Все пак сте немец.

— Господине, държите се с мен така, сякаш съм още на седем години — на колкото бях при първата ни среща.

— Вие и досега сте си непрактично дете!

— Защото повярвах на Льогро, на дука, на Новер? Те до един са французи.

— Не виждам каква е връзката.

— Французите са магарета, нищо не разбират от музика. Всички опери, които се дават в Париж, са написани от чужденци — Глук, Пичини, Бах.

— Но не и от Моцарт.

— За щастие! Френският език е измислен от дявола. За музика той изобщо не става. И пеенето на французите е противно. А пък французойките как изпълняват италиански арии! Когато пеят френските си песнички — горе-долу, но да се погубва прекрасна музика — това е ужасно!

— Казахте ли всичко?

— Ще бъда благодарен на бога, ако успея да се измъкна от Париж, без да съм развалил вкуса си.

— Обаче симфонията ви е написана във френски стил — забеляза Грим.

— Толкова по-зле за нея. Публиката е стадо. Написах шест сонати за продан. Веднага щом ми ги платят и получа остатъка от парите, които ми дължат Льогро и дукът, ще ви върна дълга — десет луидора.

— Петнадесет. Или по-точно ще станат толкова, като се наложи да ви платя заминаването. Тук вие нищо повече няма да получите за вашата музика. Положението ви е добре известно в Париж. Музиката ви не е нужна никому.

Значи, причината беше в парите! Волфганг каза:

— Ако желаете, мога да си замина веднага.

— О, няма нужда да бързате. Просто исках трезво да си представите истинското положение на нещата.

— Благодаря ви, господин барон. Веднага щом успея да върна дълга, като получа парите за сонатите, сам ще реша как да постъпя. Ще отида там, където ще ме оценят.

Тримата вежливо се поклониха, сякаш присъствуваха на някаква церемония, и си пожелаха лека нощ.

Но Волфганг не можа да заспи. Безсилен да превъзмогне ужасното, потискащо настроение, той взе песента на Никола Дьозед, която много обичаше, и написа върху нея девет вариации с надслов: „An, vous dirais-je, Maman?“^[7] Вариациите станаха толкова нежни, че не биха могли да нарушат и най-лекия сън, те успокояваха като люлчена песен. Това произведение Волфганг нямаше да продаде. Написа го за себе си, за никого другиго.

 

 

Не се продаде нито една от шестте сонати. Льогро помоли Волфганг да напише наново втората част на симфонията, уверявайки, че така тя щяла да стане по-достъпна, и Волфганг се съгласи, но пак не получи остатъка от хонорара. Направи опит да се види с дук дьо Гин, обаче този път не бе приет дори от икономката. Когато татко съобщи, че е починал Лоли и че Колоредо е приел всички условия, поставени му от Леополд чрез Булингер, с изключение на няколко по-дребни искания, Волфганг разбра: баща му очаква от него съгласие — макар все още да не желаеше да се върне в Залцбург.

Но положението, ако се съдеше по писмото на татко, явно се бе променило към по-добро:

„Благодарение на моя такт и настойчивост старанията ми се увенчаха с успех. Дават ми заплатата на Лоли — петстотин гулдена годишно, срещу което трябва да изпълнявам задълженията му на заместник капелмайстор, а ти ще получиш също петстотин гулдена в качеството си на концертмайстор, органист и мой помощник. Архиепископът се съгласи и да те пуска на две години веднъж до Италия или другаде — където пожелаеш, — за да пишеш там опера: в Манхайм, Виена или Мюнхен. Извини се, задето няма възможност сега да те назначи за капелмайстор, но каза, че след време непременно ще заемеш този пост.

Всички в Залцбург искрено се радват на твоето завръщане, особено графиня Лютцов, която сега се ползува с огромно влияние пред Колоредо; тя се държи така, сякаш назначението ти е нейна победа.

С най-голямо нетърпение те очакват обаче любящите те баща и сестра. Зная, че най-голямата мечта на нашата мила мама бе всички да се съберем колкото може по-скоро. Мисля, че далеч от теб не бих издържал, но веднага щом те почувствувам в прегръдките си, ще придобия нови сили; същото важи за Нанерл.

Освен всичко друго трябва да разбереш следното: колкото по-дълго оставаш у Грим, който очевидно е недоволен, че трябва да харчи за теб, толкова повече пари ще му дължим. Затова се налага да заминеш незабавно, докато не сме задлъжнели на барона така, че никога да не можем да му се изплатим. И тъй, четиристотинте гулдена, които заех в Залцбург във връзка със заминаването ти, нараснаха на седемстотин. Мисля, че ще ти е неприятно, ако ме хвърлят в килията на длъжниците, а това неизбежно ме очаква, в случай че не се завърнеш.“

Волфганг се усъмни във внезапното доброжелателство на Колоредо към него, но татко го увери, че негова светлост е станал съвсем друг: вече му било омръзнало да го мамят музикантите италианци и сега възторжено хвалел таланта на Волфганг.

„А Карл Арко? — писа Волфганг. — Няма да се завърна, ако ще продължава да се меси в музиката.“

Волфганг ще бъде напълно независим, отвърна татко, в Залцбург ще се намери място и за госпожица Алоизия, ако тя изрази такова желание, макар да научил, че била ангажирана от Карл Теодор за певица в немската опера в Мюнхен със заплата шестстотин гулдена годишно.

Напускането на Париж разочарова Волфганг. Той възнамеряваше да наеме бърза и удобна самостоятелна карета, която за шест дена щеше да стигне до Страсбург — първата голяма спирка по пътя за Залцбург.

Вместо това Грим се изхитри Волфганг да замине от Париж седмица по-рано, отколкото предполагаше, без да е получил от колиета си шестте току-що завършени от него сонати; отгоре на всичко Грим го качи в неудобен дилижанс под предлог, че това било най-бързото съобщително средство, което можело да се вземе.

Пътуването до Страсбург продължи дванадесет дълги дни. Волфганг с гняв разбра, че Грим го е настанил в най-евтиния екипаж, при това най-бавния, само и само да даде по-малко пари. Баронът наистина плати пътя до Страсбург, но докато той си спести парите, Волфганг трябваше да похарчи много повече от предвиденото за стаи, защото се наложи да прекара два пъти повече нощи в скъпите крайпътни странноприемници.

Не можеше да спи по време на път и всяка нощ го будеха в три часа, за да потеглят колкото може по-рано поради бавните коне. Седалките в пощенския дилижанс бяха твърди, същински камък. Като стигнаха Страсбург, той почна да се съмнява дали ще стигне до дома, без да се натърти сериозно. Тешеше го единствено съзнанието, че с всеки ден се приближава все повече до Алоизия.

51

В Страсбург се наложи непредвиден престой. Въпреки горещото желание да види час по-скоро Алоизия, Волфганг си позволи решението да остане три седмици тук и да даде три концерта. Приходът от тези концерти възлезе само на седем луидора, което съвсем не покри разноските по тях, и Волфганг имаше чувството, че е свирил за собствено удоволствие. Преструваше се, че му е все едно, но лошият прием дълбоко го огорчи.

Минало бе вече повече от месец, откак напусна Париж, и татко настояваше в писмата си той веднага да се завърне, предупреждаваше го, че длъжността не може дълго да стои вакантна, но вместо това Волфганг замина за Манхайм. Макар семейство Вебер да бе последвало в Мюнхен двора на Карл Теодор, той се надяваше в Манхайм да му се удаде някаква възможност, която да го избави от необходимостта да се върне в Залцбург. Веднага щом намери работа в Манхайм, ще направи предложение на Алоизия.

Канабих бе заминал с двора за Мюнхен, но съпругата му прие сърдечно Волфганг и настоя той да се настани у тях.

Моцарт се убеди, че още го свързва с Манхайм предишната взаимна любов. Обстановката предразполагаше и в главата му се родиха множество планове, за които побърза да уведоми баща си. Но когато плановете му рухнаха един след друг, а заминаването от Манхайм все се отлагаше, татко писа:

„Безбройните ти планове ме изумяват. Ако ми съобщиш дори само за още едно такова нещо, ще се побъркам или ще умра от всичката тази бъркотия. На път за Париж ти през цялото време гради какви ли не планове, а откак го напусна, ми съобщи нова дузина варианти как ще преуспееш. Нито един от тях обаче не се осъществи и единственото, което остана, е постоянно растящото бреме на дълговете.

Време е да скъсаш с лековерните мечти и да престанеш да ме принуждаваш да лъжа, в противен случай ще погубиш баща си и сестра си, които пожертвуваха толкова заради тебе. Откак майка ти без време се помина, неведнъж съм молил бога да не поемеш върху съвестта си и смъртта на твоя баща. Защото знаеш, че ако майка ти се беше завърнала от Манхайм в Залцбург, вместо да отиде с тебе в Париж, и досега щеше да бъде жива.“

Волфганг дълго отлага отговора. Когато се залови за перото, написа само няколко реда: отмина с мълчание бащините упреци, съобщи, че отива в Мюнхен да се види с госпожица Алоизия и оттам незабавно се връща вкъщи. Но нали сам татко бе намислил мама да отиде с него в Париж, а не той? Волфганг не откриваше вина за това у себе си, чувствуваше се дълбоко засегнат и все пак се мъчеше да пише на баща си колкото може по-мило, като си мислеше: татко ме упреква и тутакси признава, че ме обича, а аз в нищо не го упреквам, защото също го обичам. Волфганг молеше бога срещата с баща му да мине без повече упреци, но на душата му бе тежко. Въпреки това пред Алоизия той трябва да застане като победител. Не можеше да повярва, че с нещо е виновен за смъртта на мама.

Пристигна в Мюнхен през първия ден на Коледа и веднага се упъти към Веберови. Жилището им беше близо до театъра и резиденцията на курфюрста и Волфганг веднага забеляза, че материалното състояние на семейството се е подобрило чувствително. Къщата беше голяма и внушителна — като на богатите бюргери.

Вратата отвори Фридолин; като видя на прага Волфганг, отдръпна се назад и смутено избъбри:

— Чухме, че майка ви е боледувала от заразна болест.

— Глупости! Имаше възпаление на червата. Как е Алоизия?

— Прекрасно. Вие навярно знаете за нейната сполука.

— Разбира се. И от душа се радвам. Знаех, че бърже ще преуспее.

— Вашите уроци й бяха от полза. — Но Вебер продължаваше да държи Волфганг на вратата, без да го покани.

Предположила, че е пристигнал господин Моцарт, зад Фридолин се показа Констанце и учудено попита:

— Татко, защо не го поканиш да влезе?

Когато Фридолин не помръдна от мястото си, Констанце сама хвана Волфганг за ръката и го въведе в гостната. Волфганг забеляза, че девойката има вече по-солиден вид, но мислите му бяха напълно заети с Алоизия, той не виждаше нищо друго, не видя дори радостта, грейнала в очите на Констанце.

Такова безразличие огорчи девойката и тя повика сестра си. Първа обаче се появи Цецилия Вебер; едва след като се убеди, че Волфганг е напълно здрав и с нищо не може да ги зарази, майката разреши на Алоизия да влезе в стаята.

Волфганг най-сетне остана насаме с любимата, но от смущение не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше лудо, той така бе очаквал радостната среща, а Алоизия стоеше хладна и чужда. Безсилен да понесе това, той горещо възкликна:

— Алоизия, толкова тъгувах без вас в Париж!

— Много жалко.

— Едва дочаках деня, когато отново ще ви видя.

— Нима?

— И съм готов да сторя всичко, за да бъдете щастлива!

— Сериозно ли, господин Моцарт? — попита тя вече с интерес.

— Никога не съм бил по-сериозен. Алоизия, скъпа, омъжете се за мен!

— Какво казахте? — Лицето й изразяваше почуда.

— Станете моя жена. Още сега. Имам хубава служба в Залцбург и ще мога да настаня и вас; не по-зле, отколкото тук, в Мюнхен.

Това смешно мъничко човече иска да се ожени за нея! Алоизия се усмихна в себе си. Той се наведе да я прегърне, за да се убеди във взаимната им любов, но тя с неприятно чувство вдигна ръце и се отдръпна.

— Ако не ви харесва Залцбург, ще се помъча да си намеря място тук.

— В Мюнхен едва ли ще намерите място. Пред вас ще говорят хубави неща, но на служба няма да ви вземат, както навсякъде другаде. Въпреки всичките ви големи мечти.

— Шегувате се. Навярно искате да проверите доколко съм искрен.

— Ни най-малко. Мисля, че е крайно време някой да ви каже истината.

— А ариите, които написах за вас? Които пеехте с такова удоволствие?

— Вие сте опитен композитор и знаете как се пише за женски глас.

— Но не и как се люби женското сърце?

Алоизия го гледаше втренчено. „Никога не съм кокетничила с него“ — мислеше си тя. Сам си е виновен, задето си е загубил ума. Майка й искаше да бъде любезна с господин Моцарт, той от малък бил свикнал на женски ласки и внимание; можел да се окаже и полезен, понеже имал широки връзки сред силните на деня, но Волфганг вече не беше очарователно дете, сензация, чудо на природата; беше дребен, слабичък и с незначителна външност младеж, при това навсякъде търпеше неуспехи. Дори облечен по парижка мода — червен камзол с черни копчета, — той не бе станал нито привлекателен, нито романтичен и съвсем естествено курфюрстът не пожела да го вземе в капелата си.

Госпожа Вебер влезе в стаята и прекъсна разговора им:

— Дъщеря ми е много заета, господин Моцарт. Чакат я в придворния театър, там ще има репетиция в присъствието на курфюрста. За нея вече е пратена каляска и не бива да го караме да я чака.

До Волфганг бяха достигнали слухове, че Алоизия е получила място в придворния театър, защото курфюрстът имал намерение да я направи своя любовница, но не искаше да повярва. Сега се замисли над това. Курфюрстът имаше много любовници: една повече или по-малко — за него е все едно. Но рече:

— На вашата дъщеря й потръгна: има такива високи покровители. Няма да я задържам.

— Моля ви, бъдете така любезен. — И Цецилия Вебер се оттегли.

Волфганг не искаше толкова лесно да се предаде. Прекрасното лице на Алоизия внезапно поруменя — може би все пак тя продължава да бъде благосклонна към него, макар че му наговори какво ли не. Волфганг се опита отново да я прегърне, ала тя го отблъсна. Той остана като гръмнат. Никога не би си позволил да се докосне до жена, щом това й е неприятно. Да прави от себе си посмешище — за нищо на света! Но трябва да й зададе още един въпрос.

— А защо ми писахте всичките тези писма?

— Никога не съм ви поощрявала в тях.

„Вярно — каза си Волфганг, — просто го е заслепила любовта.“

— Изтълкували сте някои неща произволно. Както ви се е искало.

Идеше му да се разплаче; защо има такова чувствително сърце — винаги е беззащитен пред хладната пресметливост, но да признае поражението си, не, няма да й достави това удоволствие. С пренебрежително изражение Волфганг седна на пианото и изпя: „Без съжаление напускам девойката, която е непостоянна към мен“ — и напусна дома на Веберови.

 

 

Сърцето му бе разбито. За да облекчи болката, реши да покани Безл да дойде при него в Мюнхен и оттам двамата да потеглят за Залцбург. В писмото до приятелката си Волфганг изля болката по несподелената любов, разкри най-съкровени неща, флиртуваше с Безл дръзко и еротично. Това го пооблекчи, но не притъпи болката от загубата на Алоизия. Колкото по се шегуваше с Безл, толкова по-силна ставаше тъгата по другата.

 

 

Тази фалшива веселост се изпари, когато след няколко седмици той се озова пред дома си на Ханибалплац. Щом Леополд се увери, че синът му наистина се връща в Залцбург, тонът на писмата му веднага стана по-мек, но недоволството от поведението на Волфганг се чувствуваше както преди. Волфганг доведе със себе си Безл в стремежа си да смири бащиния гняв, но вълнението и страхът от предстоящата среща не го напускаха.

И ето той вече чука на вратата на своя дом. Тук като че ли нищо не се бе променило. Не го напускаше чувството, че завръщайки се в Залцбург, извършва най-голямата глупост, ала така тъгуваше за близките си! Цяла минута никой не отговори на почукването. Волфганг се побоя — ами ако не искат да го приемат? И тогава на прозореца се показаха татко и Нанерл. Но докато слязат да отворят, му се стори, че изтече цяла вечност. „Волфганг е умен — помисли си Безл, — обаче твърде присърце взима всичко, макар пред нея да се прави на лекомислен.“

Волфганг и татко застанаха лице в лице. Нанерл, като видя някаква жена, изтръпна, но веднага се усмихна — слава богу, това не беше госпожица Вебер.

Татко изведнъж затрепери от вълнение и Волфганг си отдъхна: между тях всичко е останало както преди. После се прегърнаха, смехът се редуваше със сълзи, радостта — със скръб, но и единият, и другият не изрече нито дума, сякаш думите биха могли да осквернят тяхното помирение.