Дали все още е заместник капелмайстор? На връщане към къщи този въпрос измъчваше Леололд. Боеше се от положителен отговор — тогава ще му се наложи да остане в провинциалния Залцбург; но се боеше и от уволнение — това би означавало пълна зависимост от публичните концерти, а такъв доход е несигурен.

Отговор на своя въпрос Леополд не успя да получи от никого. В придворното ковчежничество за него нямаше пари. Леополд доложи за пристигането си на капелмайстора Лоли — той както винаги бодро репетираше с капелата, готвейки я за обеден концерт, но не удостои Моцарт с приветствие, не спря репетицията, а само подхвърли през рамо:

— Твоите задължения изпълнява Михаел Хайдн, обърни се към него.

— Помощ не ми е нужна — каза Хайдн и продължи да обучава по цигулка групата юноши, като измърмори под нос: — Изпълнявам задълженията си според указанията на граф Арко.

Графът беше заедно с архиепископа в ловния му дом в планината. Никой не знаеше кога двамата ще се върнат, а и никой не се интересуваше от това.

На вечерята, уредена от Хагенауер в дома му по случай завръщането на Моцартови, всички разговори се свеждаха до тяхното пътешествие.

— Кажи, Леополд, мадам Помпадур наистина ли е чак толкова хубава? — полюбопитствува Хагенауер.

— По-скоро бих я нарекъл представителна, отколкото красива. Напомняше ми императрицата.

Хагенауер се смути, а Леополд неволно се усмихна на наивността на своя приятел.

— Нима англичаните пеят и оперните арии на ужасния си език? — попита Баризани.

— В Лондон всички опери се изпълняват на италиански.

— Волфганг действително ли се хареса на Рамо и Бах? — интересуваше се Венцел.

— Да. И на Манцуоли също. Като заминаваше за Италия, прочутият певец ни покани да му гостуваме там.

— А подаръците, подаръците? — За подаръците искаха да знаят всички. — Наистина ли са от Луи XV и от крал Джордж III?

Леополд с гордост показа златната кутийка за енфие, подарена му от френския монарх, и поясни:

— Англичаните предпочитат да даряват пари. — После каза на Нанерл и Волфганг да донесат най-разкошните подаръци, а сам даваше пояснение: Дузина златни часовници, две дузини кутийки за енфие, някои със златни и сребърни инкрустации, обеци от слонова кост и от бисери, четири златни пръстена, скъпа кутия за писмени принадлежности от сребро със сребърни пера, за да може Волфганг да композира, когато е на път, две шпаги, украсени със скъпоценни камъни, холандски дантели, английски шапки, фламандски плащове, френски пелерини и кутийка от чисто злато — с клечки за зъби.

Леополд млъкна за малко, за да даде възможност на затаилата дъх аудитория да оцени чудните подаръци, и Булингер забеляза:

— Тези подаръци навярно възлизат на хиляди гулдени.

— Икономът на Луи XV ми съобщи, че ако някога пожелая да продам златната кутийка за енфие, кралят щял да я откупи за няколкостотин гулдена.

Гостите се полюбуваха на кутийката, а после Булингер попита:

— Вие навярно сте спечелили но време на пътешествието не по-малко от десет хиляди гулдена.

Радостно оживеният Леополд изведнъж помрачня, подозирайки някаква клопка.

— Не забравяйте, че ми се наложи да похарча цяло състояние, за да не се изложа пред аристокрацията като бедняк. А колко ми е струвал всеки концерт, трудно можете да си представите. Съмнявам се дали сме покрили всичките разноски.

Шахтнер се учуди, че Волфганг почти не е порасъл през тези три и половина години. И докато Леополд изброяваше знатните господа, пред които децата бяха изнасяли концерти, Шахтнер внимателно се вглеждаше в брата и сестрата. Момичето има горд вид като баща си, но на Волфганг безспорно са му дотегнали подаръците. Чертите на момчето сякаш са станали още по-деликатни, мислеше си той, а бледостта и слабостта му показват, че болестите не са го щадили. Волфганг обаче не беше го забравил като го видя, се хвърли на шията му и особено се оживи, когато Шахтнер рече:

— Покажи ми новите си сонати.

— Написах към тях и вариации, те непременно ще ти харесат.

Но преди Волфганг да тръгне за нотите, в разговора се намеси Ана Мария. Тя доведе за ръка Нанерл и попита:

— Е, кажете, Андреас, нали много е порасла?

— Много, пък се е и разхубавила.

Нанерл пламна и за да скрие смущението си, показа на Шахтнер холандските си дантели.

— Прекрасни! — изрази възхищението си той. — Ти си щастливка.

Ана Мария изпрати Нанерл и Волфганг при другите гости и едва тогава попита:

— Негова светлост сърди ли се на Леополд?

— Откъде накъде?

— Вие отлично знаете, Андреас, че Леополд получи отпуск само за една година.

— Без съмнение Леополд е знаел всичките условия.

— Не отговаряте на въпроса ми.

— Следния път, Ана Мария, искайте съвета ми преди да заминете, не после.

— Но Леополд е толкова упорит!

Сякаш доловил, че става дума за него, при тях дойде Леополд и Шахтнер тутакси попита:

— Смяташ ли да приключите с пътуванията?

— Нито един разумен музикант не би взел такова глупаво решение.

— И все пак си разчитал, че ще ви посрещнат тук с отворени обятия.

— Нима направих малко за прославата на Залцбург?

— Но с цената на какво? Децата изглеждат много слаби и бледи.

— Те доста боледуваха — въздъхна Ана Мария. — Сега вече ще си починат.

— Кажи, Леополд, колко спечелихте? Като приспаднеш всички разходи.

— Защо те интересува това? — слиса се Леополд от любопитството на приятеля си.

— Искам да зная дали е заслужавало да се рискува толкова.

Леополд направи знак да мълчат — към тях идваше граф Арко.

Забеляза, че камерхерът е остарял, чертите на лицето му се бяха удължили, станали по-остри.

— Моцарт — обяви граф Арко без всякакво предисловие, — негова светлост желае синът ви да напише музика към първа част на Драматичната оратория „Дългът на първата, най-важната божа заповед“. Хайдн и Адлгасер композират за втората и третата. Момчето трябва да пише музиката в резиденцията, за да не възникнат съмнения по отношение на неговото авторство.

— Нима негова светлост се съмнява в това, че Волфганг сам е съчинил изпратените от мен сонати?

„И още как — помисли си граф Арко. — Тъкмо затова иска да го затвори в двореца.“ А добави на глас:

— Трудно може да се повярва, че едно единадесетгодишно дете може да напише такива зрели творби.

— Волфганг беше на девет, когато съчини френските и английските сонати.

— Още по-добре, значи сега няма да има нужда от ничия помощ.

Леополд не възрази. Тонът на граф Арко ясно показваше, че по-нататъшният спор е безсмислен.

Графът продължи с печална усмивка:

— Цялото ми семейство ви благодари за поднесените съболезнования.

— Графинята ни удостои с приятелството си — отвърна Леополд. — Смъртта й беше тежка загуба за всички нас, особено за Волфганг — тя много го обичаше.

— Писа колко й харесвало момчето.

— Графиня ван Ейк беше необикновена жена. Познанството с нея за нас е голяма чест.

Приближиха ги и други гости и графът отново заговори с официален тон:

— Ораторията трябва да бъде готова след месец, за годишнината от ръкополагането на негова светлост. Той очаква да получи произведение, достойно за важността на това събитие.

— Цял месец? — Леополд се разсмя. — Огромен срок, драги графе.

— Предполагам, че синът ви няма да измами нашите очаквания — сухо каза граф Арко. — Това би било голямо разочарование за негова светлост.

Защо татко се безпокои? Волфганг бе напълно сигурен в себе си. Издържа такова изпитание у принц дьо Конти, а тогава знаеше много по-малко. От това как той, Волфганг, ще се справи със задачата, до голяма степен зависят авторитетът и положението на баща му; момчето разбираше това, но татко не трябваше да се тревожи, всичко ще бъде наред. Сюжетът на старата мистерия^[1] беше скучен, ала да се съчини музика към нея не представляваше трудност. Волфганг бе слушал доста оратории и прекрасно помнеше как се строи тяхната композиция. Достатъчно беше един път да чуе нещо, за да възпроизведе лесно неговата форма. И все пак когато зад него се затвори вратата на чакалнята, където трябваше да композира в компанията само на един лакей, татко имаше такъв вид, сякаш са хвърлили сина му в затвора.

Обстановката потискаше Волфганг. Наистина тук имаше бюро, на което да работи, а стените бяха украсени с картини, изобразяващи библейския потоп, но клавесинът беше посредствен и общата атмосфера — гнетяща.

Волфганг скоро се отегчи от еднообразието на ораторията и с удоволствие се зае с една ария за дискант. Постепенно той се увлече и дори взе партитурата със себе си в леглото; в целия дворец тази ария беше за него единственото нещо, скъпо и близко на сърцето му.

Веднъж граф Арко дойде при него да се осведоми как върви композицията, но Волфганг само сви рамене. Щом нямаха доверие в него, и той не беше длъжен да им вярва.

След няколко дена Волфганг помоли лакея да отвори прозореца. Никой освен граф Арко — той напоследък се отбиваше всеки ден — не идваше при него, а Волфганг мразеше самотата. Тя пораждаше тъга, а тъгата душеше мислите. Но сега след като с разрешението на графа отвориха прозорците, вътре нахлуха звънът на камбаните, гласовете на слугите, които точеха вода от чешмата, чаткането на подкови по калдъръмените улици. Привичните звуци раждаха мелодии. Волфганг придаде на своята част от ораторията Хенделова форма и Еберлиново съдържание. Негова светлост ще остане доволен. Волфганг предпочиташе ораториите на Хендел пред всички други, но архиепископът обичаше повече музиката на Еберлин. За да се увери, че неговите мелодии могат да се пеят, Волфганг си ги тананикаше. Той и сега не харесваше гласа си, тънък и писклив, но пееше вярно и дойде до извода, че съчинението напълно подхожда за катедралния хор, който ще изпълнява ораторията.

Граф Арко се изненада, че Волфганг завърши своята част за две седмици. Той никак не очакваше от детето да се справи така бързо със задачата. Почеркът беше детски, партитурата зацапана с мастилени петна и граф Арко реши, че такова произведение не може да се изсвири. Желаейки да се увери в това, даде партитурата на Лоли, но Лоли неохотно потвърди, че Моцартовата част е напълно годна за изпълнение. После графът показа нотите на Хайдн, още незавършил своята част, и той каза:

— Това е заимствувано нещо. Чист Еберлин.

— А може ли да се изпълни?

— Мисля, че да. Но момчето трябва още много да учи.

— А вие на възрастта на Волфганг по-добре ли щяхте да напишете такава музика? — Граф Арко съвсем не се готвеше да взема нечия страна, ала детето бе удивително.

— Нима това е важно в случая?

— За Волфганг — да.

След изпълнението на ораторията архиепископ Шратенбах каза на Леополд:

— Радвам се, че синът ви се оказа достоен за ласкавите отзиви, които получихме от чужбина.

— Благодаря ви, ваша светлост. Надявахме се и се молехме на бога да останете доволен.

— Но ако още веднъж без мое разрешение продължите отпуска си, няма да бъда толкова великодушен.

— Аз съм ваш покорен слуга, ваша светлост.

Шратенбах се развесели. Нима музикантът си мисли, че така лесно може да го излъже? Архиепископът насмалко не каза на Моцарт, че прекрасно разбира колко струват лицемерните уверения в покорност, но размисли: не му подхождаше да води пререкания с един свой подчинен.

— За нас е голяма чест, ваша светлост, че взехме участие в празнуването на вашата годишнина.

— Също такава чест, както да се свири пред Луи XV? Или пред Джордж III?

— По-голяма, ваша светлост. Където и да изнасяха концерти децата, нашите мисли постоянно бяха как да заслужим вашето разположение и благослов.

Архиепископът го удостои с усмивка, но Леополд видя само едно студено озъбване. После негова светлост се отдалечи и Леополд, останал насаме с граф Арко, попита:

— А в какво се състоят моите задължения?

— Не разбирам защо ми задавате подобен въпрос. Малко ли ви се виждат?

— Не, не, разбира се. Но какво точно трябва да върша — настоя Леополд.

— Надявам се, че както преди, и сега сте изкусен цигулар. Негова светлост има нужда от изпълнители и учители, а не от гении. — Като видя, че музикантът се смути, графът омекна: — Леополд, понякога ставате прекалено настойчив. Да, имате необикновени деца, но и моите са необикновени и една дъщеря вече изгубих. Благодарете на съдбата, че се е оказала по-снизходителна към вас.

— Благодарен съм, ваше сиятелство. Но вие, надявам се, разбирате, че децата ми действително заслужиха правото да свирят пред императрицата, пред Луи XV, пред Джордж III.

— Да не сте замислили ново пътешествие? — учуди се граф Арко.

— Съвсем не! Поне засега. Но ако например след година императрицата изведнъж пожелае да чуе децата или намисли Волфганг да съчини нещо за нея, как ще се отнесе към това негова светлост? Това ще бъде голяма чест за Залцбург.

— Може да се измоли още един отпуск. Неплатен. Не бива да забравяте обаче, че сте на служба при негова светост.

— Неплатен отпуск, така ли?

— Ще получите пари, щом пристъпите отново към изпълнение на задълженията си.

— В качеството на заместник капелмайстор?

— Нима според вас трябва да уволним Лоли, който е винаги на услугите на негова светлост?

Леополд мълчеше. Беше силно огорчен. Както и да се стекат събитията, винаги ще се намери предлог, за да не му дадат длъжността капелмайстор.

— На ваше място щях да мисля повече за кариера в Залцбург. Тук имате добри приятели.

— Граф Арко, искрено ценя всичко, което направихте за мен. Благодаря ви.

— Наистина ли ме цените, Леополд?

— Разбира се. Волфганг ми каза, че сте се отбивали при него всеки ден.

— Той е прекрасно момче. Мило и обично, само малко упорито като баща си. Бъдете нащрек, особено когато забележите, че застава на пътя на другите композитори. Веднага щом почувствуват в негово лице сериозна заплаха, незабавно ще се опълчат срещу него, а това, че е дете, ще ги озлоби още повече. — Граф Арко връчи на Леополд златен медал за Волфганг — подарък от архиепископа за първата част от ораторията.

Леополд бе разочарован — златото в медала се оказа равностойно едва на дванадесет дуката, — но на Ана Мария подаръкът й хареса, а Нанерл съжали, че не може да носи медала вместо Волфганг, когото повече заинтересува поръката на негова светлост да напише още едно произведение.

22

За архиепископа Волфганг написа Великденска кантата и тя получи одобрение. Съчини и две симфонии за принц фон Фюрстенберг, за които му платиха. Преработи четири сонати от Шобер и Бах в концерти за клавесин и ги изпълни пред архиепископа, който отбеляза, че са на равнището на Хайдн. Ала върхът на успеха бе поръчката, изпратена от Мария Терезия — да напише за идната година музика по случай сватбата на дъщеря й Мария Йозефа с неаполитанския крал Фердинанд. Волфганг чувствуваше голям прилив на сили, беше отпочинал и жадуваше за нещо ново. Бе готов да съчини за императрицата всичко, което тя пожелае; надяваше се Мария Терезия да спре избора си на опера.

Татко получи отпуск при условията, за които спомена граф Арко. Цялото семейство очакваше е нетърпение пътуването Заминаха за Виена, изпълнени с големи очаквания. Но едва явили се в двора, където щяха да уведомят Волфганг каква музика да напише, в града избухна епидемия от едра шарка.

След седмица стана известна още една ужасна новина. Татко ги събра в малката гостна на квартирата, която наемаха при един златар, и обяви:

— Ерцхерцогиня Мария Йозефа е заболяла от едра шарка. Всички приготовления за сватбата са отложени.

— Какво ще правим? — попита мама.

— Какво! — сърдито отвърна татко. — Ще чакаме, както всички.

Скоро ерцхерцогинята почина.

— Сега никой не ще пожелае да покани децата — каза татко. — Всички се страхуват от шарката.

— Как няма да се страхуват! — възкликна мама. — Казват, че епидемията непрекъснато растяла.

— Каква ти епидемия, само отделни случаи по къщите, където рядко се чистят помийните ями.

— Да не би да грешиш? — Ана Мария не можеше да превъзмогне страха си.

— Не, не греша. Просто нервите ти не са в ред.

На другия ден Ана Мария каза на Леополд:

— Най-големият син на хазаина се е разболял; навярно е едра шарка, никого не пускат при него.

Леополд не отвърна, терзаеха го други грижи.

Волфганг също бе неразположен. Главата му гореше, а ръцете бяха студени като лед. Но само да кажеше подобно нещо, веднага щяха да го отведат от Виена, а той не искаше да заминава. При това се боеше, че пак се е разболял, сякаш не му стигаха болестите, изтърпени през миналото пътешествие. Волфганг седна да се упражнява на преносимия клавикорд, макар че главата му стана още по-гореща, а ръцете съвсем изстинаха. Едва взе няколко акорда, като движеше с мъка пръсти, и хазаинът го помоли да спре: двете му по-малки деца също заболели и се нуждаели от покой. Хазаинът каза същото и на татко, когато той се опита да надникне при децата и да види какво им е; не пускаха никого в детската стая.

Леополд навести всичките си познати и навсякъде чуваше само едно:_ във Виена върлува шарка, коси най-вече децата. Заболели половината от децата в града. От тях половината били на умиране, а другите, оцелелите, останали обезобразени за цял живот_.

Когато Леополд научи, че децата на хазаина са получили обрив, веднага напуснаха квартирата. Но където и да потърсеха жилище, все попадаха на болен от едра шарка. Волфганг се почувствува съвсем зле и призна това пред татко. В отчаянието си Леополд откара семейството в Бърно, на сто и двадесет километра от Виена. Но епидемията дойде и в Бърно. Тогава Моцартови отидоха в Оломоуц, където сред тамошната аристокрация Леополд имаше познати и се надяваше, че семейството му ще се окаже в безопасност.

Обаче поради страх от зараза никой от местните аристократи не се реши да приеме Моцартови. Всички стаи в по-добрите странноприемници бяха заети от заможни бежанци, пристигнали от Виена. Леополд с мъка се сдоби със стая в едно бедно ханче, наречено „Черният орел“. Нямаха друга възможност. Лицето на Волфганг се покри с обрив, той трудно разпознаваше близките си.

Леополд сложи сина си в леглото, остави го на грижите на ужасените Ана Мария и Нанерл и изтича за лекар. Търсенията се оказаха безуспешни. Шарката косеше жителите на Оломоуц и всички лекари бяха заети. Когато Леополд се върна в ханчето без доктор, страхът му се усили още повече. През време на отсъствието му лицето на Волфганг бе отекло и навсякъде бяха избили червени петна.

„Нима татко не разбира колко ми е зле“ — мислеше си Волфганг. Той нищо не виждаше. Ослепя. Никога вече не ще може да съчинява музика. Пропаднаха всичките му надежди, тъмата погълна чудесната, единствена мечта в живота му. Възцари се вечна нощ и в мрака дочуваше страховит вой. Това бяха харпии — искаха той да чува само най-отвратителни звуци.

После татко разказваше, че го е спасила само необикновената доброта на граф Подстатски, декан на катедралата в Оломоуц, който без да се бои от заразата, настанил у дома си цялото семейство, извикал своя лекар и ги обкръжил с големи грижи. Но Волфганг знаеше, че не това го е спасило. Когато шумът в главата му стана непоносим, той си наложи да си спомни най-любимото произведение — сонатата за клавесин от Йохан Кристиан Бах — и лека-полека пред измамно простите звуци на сонатата, това чудо на изяществото и мелодичността, шумът отстъпи и болките престанаха. Не, не всичко е изгубено, щом дори в мрака може да чува такива хармонии — точни, съвършени. Не, не всичко!

Леополд и Ана Мария се опасяваха да не би Волфганг да е ослепял завинаги, но след девет дена той изведнъж почна да ги познава.

Волфганг попита в кой град се намират и откога са тук и като чу отговора на татко, замлъкна, потресен от това, колко дълго е боледувал.

— Белези няма да ти останат — увери го Леополд. — Имаше червени петънца, но те вече изчезват.

— Сега не ми е така горещо.

— Да, разбира се, ти оздравяваш.

— Кажи, татко, наистина ли бях толкова зле?

— Изплаши ни до смърт. — Леополд се усмихна — първата усмивка през време на болестта на Волфганг. — Скоро пак ще почнеш да свириш и да композираш.

— Ако не ослепея.

— Как така, та ти прекрасно виждаш!

Волфганг не повярва, той поиска нотите на сонатата за клавесин, която звучеше в ушите му през най-тежките минути на болестта, и ги заразглежда. Да, запомнил е правилно сонатата, но работата не е в това — главното е, че можеше да чете нотите. Значи татко не го е излъгал. Той наистина вижда. С тази мисъл Волфганг заспа спокоен, оздравителен сън.

Леополд и Ана Мария, възрадвани, дълго стояха прегърнати и молеха бога за едно: тази болест да бъде последна.

23

Минаха няколко месеца, преди да ги приемат в двора на императрицата. Леополд почувствува прилив на увереност, когато на входа за апартаментите на Мария Терезия ги посрещна лично новият император Йосиф II и ги въведе вътре.

Като научи, че Волфганг е боледувал, Мария Терезия изрази съчувствие и се зарадва на оздравяването му. Но когато Леополд каза колко са опечалени от смъртта на дъщеря й, лицето на императрицата се помрачи и в очите й се появиха сълзи. Едрата шарка беше истинско бедствие. Страшната болест бе отнела три от децата й, две снахи и един чичо. Мнозина изпадат в паника само като се спомене за едра шарка, рече Леополд, обаче забележимо остарялата императрица се намръщи и каза:

— Да се боим от едрата шарка е глупаво, защото човек не може да си избира болестите.

— Да, ваше величество — отговори Леополд и добави: — Изцяло сме на ваше разположение.

— Чуваме, че синът ви станал композитор.

— Мнозина капелмайстори не могат да се мерят с него.

На лицето на Мария Терезия се изписа недоверие, но тя само каза:

— След смъртта на мъжа ни с музикалните въпроси се занимава нашият син.

Интересно, с голяма власт ли разполага Йосиф, помисли си Леополд. Едно нещо е да бъдеш избран за глава на Свещената римска империя и да станеш коронован император на Германия, а съвсем друго — да постигнеш пълна власт, когато имаш такава деспотична майка. Леополд чуваше, че Мария Терезия все още тежко преживявала смъртта на мъжа си, обаче продължавала сама да върши всички държавни работи. Провъзгласявайки сина си за сърегент, тя бе успяла да запази за себе си почти цялата власт. Дори сега, показвайки се проповедница на строгия аскетизъм в империята, тя не жалеше пари за разширяването и разкрасяването на Шьонбрун. От друга страна, Мария Терезия не проявяваше интерес към оперната музика. „Може, разбира се, синът й да е по-различен“ — размишляваше Леополд. Той погледна с очакване новия император — на Йосиф едва ли можеше да му се дадат неговите двадесет и седем години.

— Господин Моцарт — каза императорът, — съчиненията на вашия син пробудиха у много хора съмнение дали ги пише самият той.

— Проверете го, ваше величество! — не се сдържа Леополд. — Много ви моля!

— Какво да му възложим? Соната? Или може би серенада? Макар че това не е толкова сложно.

— А какво ще кажете за опера, ваше величество?

Йосиф се смая.

— На неговата възраст?

— След седмица Волфганг навършва дванадесет години, ваше величество. На двадесет и седми.

„Изглежда, този самонадеян музикант ми отправя предизвикателство“ — помисли си императорът с раздразнение. Но само за миг, тъй като беше човек разумен, абонат на „Кореспонданс литерер“, а Грим, който не обичаше да преувеличава, сипеше щедри похвали за момчето. При това ще бъде забавно да се наблюдава съперничеството на това дете с възрастните, което навярно ще възбуди интерес. Просветена Европа ще заговори за него, новия император Йосиф II.

— Ваше величество, нали тук има и оперен театър?

— Този, който дадохме под наем на граф Афлиджо?

— Същият, ваше величество — отвърна Леополд. Винаги му се налагаше да подсказва на всички, включително и на императорите. — Една ваша дума, ваше величество, и този импресарио на часа ще поръча опера на Волфганг Моцарт.

Йосиф погледна майка си, но тя мълчеше. Афлиджо не му беше подчинен, просто бе дал под наем на графа кралския театър, защото императрицата вече бе похарчила за него много пари; от друга страна, Афлиджо навярно ще се вслуша в неговата молба. Освен това за императрицата, изглежда, бе приятна срещата с Моцартови.

— Помислете само, ваше величество — продължи Леополд, — каква сензация ще бъде една вечер да дирижира своята опера прочутият в цял свят Глук, който вече е на петдесет и четири години, а на следната вечер с него като равен с равен да се мери едно дванадесетгодишно момче.

Но колко ли ще струва това? Йосиф изведнъж стана предпазлив, макар че не той щеше да поставя операта.

— Ще помислим — каза императорът.

— Една ваша дума, ваше величество, и всичко ще се уреди.

Музикантът проявяваше настойчивост. Йосиф се намръщи. И все пак идеята му се стори примамлива. Ако операта се провали, цялата вина ще падне върху Афлиджо. А в случай че тя има успех, императорът ще пожъне лаврите за добрия си вкус.

— Ще ви уредим среща с граф Афлиджо — съгласи се той.

Разкошът в жилището на импресариото — то се намираше на Колмаркт — изуми Леополд. Този разкош можеше напълно да съперничи с шьонбрунския. Леополд се съмняваше в принадлежността на Афлиджо към аристокрацията въпреки неговата титла. Твърде пищно бе облечен той — с явното намерение да направи силно впечатление. Но самият Афлиджо му хареса: хубавец, с остри черти, приятно мургава кожа и проницателни черни очи. Разговорът се водеше на италиански и Леополд разбираше, че импресариото проверява доколко те знаят езика.

— Виенската опера е изцяло в моите ръце — заяви Афлиджо, — в това не бива да имате никакви съмнения.

— Нямаме такива съмнения, ваше сиятелство — увери го Леополд.

— Императорът твърди, че синът ви е готов да съчини опера, но момчето е само на дванадесет години. Как може да му възложим толкова сложно нещо?

— Вече написах няколко арии — гладко, не по-зле от баща си каза на италиански Волфганг. — За английския крал, за императрицата и за император Йосиф II.

— Негово величество си мисли, че разбира от музика. Обаче ще видим. — Като пренебрегна Волфганг, графът се обърна към Леополд: — Аз имам либрето от нашия нов придворен поет Марко Колтелини, към него трябва да се напише музика. Това е „La finta semplice“. Познато ли ви е, Моцарт?

— „Мнимата наивница“ — преведе Леополд на Волфганг, макар че момчето само разбра и се учуди защо е необходимо татко да му превежда. — Това да не е по пиесата на Голдони?

Афлиджо се намръщи.

— Грешите — каза той. — Както и да е, искам музиката да се напише по маниера на „Добрата дъщеря“ от Пичини — операта, която се ползува с най-голям успех.

— Слушах я в Брюксел, когато бяхме със сина ми на концертно турне.

— В Брюксел?! — усмихна се подигравателно Афлиджо. — Дори във Виена трудно може да се постави както трябва италианска опера, но аз поне разполагам с италиански певци. — Той подаде на Волфганг либретото — да го прегледа, докато те с Леополд се договарят за условията.

Споразумяха се Волфганг да напише операта за три месеца и да получи за нея сто дуката, когато предаде партитурата; Афлиджо обеща да постави операта при първа възможност.

„Татко е готов на всичко, само и само да получи поръчка“ — мислеше си Волфганг. Сюжетът на „Мнимата наивница“ беше съвсем елементарен: обикновена комедия, в която една хитра жена, преструвайки се на глупачка, успява да уреди живота на двама свенливи ергени — единият от тях неин брат, — оженва ги за любимите девойки. Но още преди Волфганг да изрази мнението си, татко благодари на Афлиджо за любезността и добави:

— Ваше сиятелство, уверен съм, че като получите партитурата, ще споделите мнението на маестро Манцуоли и Йохан Кристиан Бах.

— Възможно е. Кажете, Моцарт, синът ви девствен ли е?

— Граф Афлиджо, та той е само дванадесетгодишен! — Изуменият Леополд дръпна импресариото настрана, за да не ги слуша Волфганг.

— Манцуоли на дванадесет години беше вече кастрат. А вие твърдите, че синът ви е преждевременно развит.

— Това е самата истина. Що се отнася до музиката, той стои по-високо от мнозина известни композитори.

— А по отношение на живота? Той няма да бъде вечно на дванадесет години. За да пише опери, трябва да умее да пише за любовта. Други теми няма. Смятате ли, че е съзрял за любов?

Леополд мълчеше. Той и сам се замисляше над това, но всеки път решаваше да се облегне на естественото развитие, отлагаше този въпрос за по-късен период. Откъде да знае ще разбере ли Волфганг нещо от всички любовни връзки и будоарни истории или не.

— Аз мисля, Моцарт — каза Афлиджо, — че неизбежно ще почнете да ревнувате сина си от първата жена, в която се влюби. Ще ви се струва, че ви е изменил, че се е осквернил, че ви е предал.

— Желая му щастлив семеен живот, какъвто е моят.

— Искате да го венчаете за музиката, искате тя да му замени и жената, и любовницата?

— Ваша светлост, безспорно се шегувате!

— Ни най-малко. Вие се прекланяте пред вашия син, а аз — пред Дон Жуан. Или в музиката на вашия син любовните мотиви отсъствуват?

— Графе, той е само на дванадесет години.

— Синът ви пише музика за възрастни, а искате да се отнасят към него като към дете, като към чудо. Вие сте умен човек, Моцарт.

„Толкова ли съм умен“ — мислеше си Леополд. Афлиджо стана почти любезен, сякаш откри у събеседника си онази единствена черта от характера, която уважаваше. Но когато си тръгваха, Леополд силно, до болка стисна ръката на Волфганг.

„Какво му става на татко — размишляваше Волфганг. — От какво е загрижен?“ Волфганг бе слушал толкова опери. Вече бе измислил темата на ария за добре поставен сопранов глас.

По пътя за вкъщи татко възкликна:

— Струва ми се, че напразно пристигнахме тук. Във Виена, изглежда, има не по-малко проститутки, отколкото във Версай.

— Не ти ли хареса импресариото, татко?

— А на теб?

Татко иска да знае неговото мнение. Волфганг се учуди. Трябва да е много огорчен от нещо.

— Струва ми се, че графът не обича особено музиката. Той какво, също ли е проститутка?

— По-скоро бих го нарекъл сводник.

Но татко не обясни какво значи това.

— Едни твърдят, че Афлиджо е професионален комарджия — каза той, — други го смятат за професионален прелъстител. Впрочем без тези качества един импресарио едва ли може да мине. Ето какво, Волфганг… — Видът на татко стана сериозен.

— Да, татко?

— Кажи, Волфганг, ти… — Леополд се изчерви, покашля се, но не посмя да продължи.

Волфганг се усмихна.

— Харесват ли ти момичетата?

— Някои ми харесват.

— И много ли? — загрижено го разпитваше татко.

— Как така много?

— Волфганг, говоря ти сериозно!

— Също толкова много, колкото на Луи XV му харесваше мадам Помпадур?

— А ти какво знаеш за това?

— Каквото си ми казвал.

— Аз рекох, че тя е проститутка. Нищо повече.

— Е, аз зная още, че те спяха заедно. И че той я предпочиташе пред всички останали.

— Не съм ти казвал такова нещо. А какво друго знаеш? — татко настръхна.

— Всички знаят как се създават децата. С изключение на самите деца.

— А ти… Опитвал ли си тази работа?

Като ученик, който се чувствува по-умен от учителя, Волфганг снизходително погледна татко.

— Ти нищо не разбираш, татко — каза той. — Още съм твърде малък. Но имам представа как става това.

Татко промени темата.

— На този Афлиджо ще му покажем с кого си има работа. Предполагам, че три месеца за опера са ти дори много. — А тайно помисли: колкото по-зает ще бъде синът му, толкова по-добре.

Волфганг потъна до гуша в работа. Навреме си лягаше да спи, хранеше се умерено, работеше под надзора на мама, която грижливо следеше синът й да не се преумори. Сутрин татко му даваше да преглежда оперни партитури от други композитори. Следобед Волфганг композираше. А вечер, ако не се чувствуваше уморен, обсъждаше с татко написаното.

Най-много му харесваше да пише арии. Човешкият глас му изглеждаше най-добрият музикален инструмент и той се стремеше да композира арии — мелодични и напевни. Спомняше си своите любими арии и тук-там в партитурата зазвучаха мотиви от Бах и Глук. Но в главата му се раждаха и собствени мелодии. Не се боеше да използува чужда форма, ала мелодичната линия трябваше да бъде чисто негова. Особено го радваше, когато арията, която съчиняваше, звучеше естествено и приятно за ухото. В такива мигове Волфганг чувствуваше прилив на сили, работата спореше. Седнал на красивата мраморна маса, купена от татко, за да композира на пея, Волфганг се затрупваше с нотни листове — по коленете, в ръката, на масата — така по-лесно можеше с един поглед да следи цялата партитура и в същото време да се съсредоточи, ако е необходимо, върху някоя част. Татко явно одобряваше работата му и рядко предлагаше свои поправки.

Два месеца след преговорите с Афлиджо „Мнимата наивница“ беше завършена. Операта имаше увертюра, три действия, двадесет и шест арии и много речитативи — всичко петстотин петдесет и осем нотни листа.

Графът заяви, че ще я постави колкото може по-скоро, но не плати обещаните сто дуката.

На първата репетиция Леополд седеше до Волфганг, който нямаше търпение по-скоро да чуе своята музика и да внесе обичайните поправки по настояване на капризните певци. Още щом започнаха певците, Леополд разбра, че не са се потрудили да разучат добре партиите си, никой не е репетирал предварително своята партия с клавесин, не са упражнявани ансамблово дуетите и финалите и въпреки това репетицията вървеше с пълен оркестър. Леополд не се съмняваше — направено е нарочно, за да се обезцени музиката. Не можеше да познае нито един пасаж. Музиката звучеше хаотично, рязко. Някои от певците с мъка сдържаха смеха си. Денят, на който Леополд възлагаше толкова надежди, стана най-мрачният в живота му.

И все пак, когато след репетицията при него дойде импресариото, Леополд положи усилия да се овладее. Широко усмихнат, Афлиджо заяви:

— Музиката е предназначена за твърде високи гласове. Певците твърдят, че ще могат да пеят в тази опера само ако синът ви внесе някои поправки.

Волфганг направи поправките. По молба на Афлиджо той съчини още две арии за първо действие. Но когато дойде време да се репетира отново. Афлиджо рече:

— Ще трябва да отложим репетицията, теситурата^[2] на ариите не е достатъчно ниска, певците не могат да вземат толкова високи тонове.

— А аз мога — намеси се Волфганг, — макар че почти нямам глас. — И преди импресариото да успее да се намеси, изпя първата ария. Той имаше тъничък гласец и все пак арията прозвуча мелодично и приятно.

— Моцарт, вашият син, изглежда, подражава на кастрата — каза Афлиджо.

— Все пак какво мислите за операта? — запита Леополд, твърдо решил да не се отклонява от същността на въпроса.

Афлиджо сви рамене:

— Поздравявам ви.

Леополд се запита дали все пак не се бе излъгал в импресариото.

— Твърдяхте, че момчето може да напише опера, и то наистина я написа.

— Какво следва от това, ваше сиятелство?

— Нека преработи двете нови арии и тогава може би ще поставим операта за завръщането на императора от Унгария идния месец.

— Благодаря.

— Искам обаче да ви предупредя, Моцарт: мнозина разправят, че по-голяма част от музиката сте написали вие. — И преди Леополд да успее да протестира с възмущение срещу тази клевета, Афлиджо добави: — Освен това теситурата на ариите все още е твърде висока, а музиката — твърде немска. — С тези думи той изпроводи Моцартови от театъра.

24

Във Виена заговориха, че Афлиджо разпределя между певците роли за постановката на „Добрата дъщеря“ от Пичини; носеха се слухове, че „Мнимата наивница“ на Моцарт няма да види постановка, защото певците не са в състояние да изпълнят ариите си, а фразирането било чисто немско; разправяше се също, че момчето не знае достатъчно добре италиански и няма никаква представа нито за мелодия, нито за форма. Когато тези слухове стигнаха до Леополд, той разбра: трябва да се направи нещо. Би желал да се обърне към императора, но Йосиф все още се намираше в Унгария; мислеше си дали да прибегне до защитата на Мария Терезия срещу Афлиджо, ала го предупредиха, че тя ще сметне това за оплакване от сина й, а в известен смисъл и от самата нея.

Желаейки някак да опровергае лъжливите слухове, Леополд се уговори за уреждането на музикална вечер в дома на барон Готфрид ван Свитен — нов и горещ поклонник на Волфганг. Нито един човек във Виена няма да откаже на поканата на барона. Бащата на Готфрид, Герхард ван Свитен, изрази съгласие да присъствува на концерта, а този известен лекар се ползуваше с разположението на Мария Терезия, доколкото императрицата можеше да дари с разположението си човек не от нейното семейство, и тя с уважение се отнасяше към мнението му — нещо също несвойствено за нея.

Волфганг, съвсем потиснат от поведението на Афлиджо, се оживи, като узна, че концертът ще се състои в дома на Готфрид ван Свитен. Момчето харесваше този тридесет и няколко годишен барон, който приличаше на баща си по едрата, масивна глава, харесваше енергичността му, която излъчваше топлота и сила. Внушаваше на Волфганг уважение и голямата любов на ван Свитен към музиката. Баронът умееше да свири на клавесин и на цигулка, бе учил история и теория на музиката и съчинил сонати и песни. След няколко вечери, прекарани заедно, Волфганг и ван Свитен се сприятелиха и възприеха практиката да си отговарят на различни езици — и двамата освен немски говореха италиански и френски и знаеха малко латински и английски; освен това двамата често се обясняваха с числа и гатанки. Можеха с най-голяма сериозност да обсъждат творчеството на наскоро починалия Телеман и веднага да преминат на шеговит разговор за примадоните, които пеят така, сякаш стърже трион, и за първите солисти-кастрати, които изкрещяват на всеки висок тон, и за диригентите в операта, които махат с палката като задрямали.

Леополд се учуди на това, че синът му не попита кой освен домакините ще присъствува на концерта.

— Защо да питам? — каза Волфганг. — Все ми е едно. Няма да се отрази на изпълнението ми. — Но в душата си бащата се надяваше, че Афлиджо ще отиде на концерта у барона. Там Леополд ще докаже на този дърдорко кой е написал „Мнимата наивница“.

По настояване на домакините Моцартови заедно с тях посрещаха именитите гости.

„Добро предзнаменование и при това благороден жест от тяхна страна“ — помисли си Леополд. Оптимизмът му нарасна още повече, когато видя канцлера принц Кауниц, до неотдавна граф, получил новата си титла от императрицата за някакви заслуги. Канцлерът се появи с княз Дмитрий Голицин, руския посланик при виенския двор. Петдесет и осем годишният принц Кауниц беше висок, строен мъж с деспотичен нрав; имаше продълговато лице и студени светлосини очи — след императрицата най-влиятелният човек в империята. „Ако някой би могъл да окаже въздействие върху Афлиджо, каза си Леополд, това е Кауниц.“ Е, разбира се, и княз Дмитрий — Голицин предпочиташе да го наричат така — е много просветен човек, аристократ до мозъка на костите. Княз Дмитрий, ловък дипломат, бе успял да запази дружбата си и с Волтер, и с императрица Мария Терезия, макар двамата да не можеха да се търпят един друг. „Голицин също ще бъде наш добър приятел, помисли си Леополд, не случайно той щедро плати на децата за концерта пред него и ги покани да посетят Русия.“ Ето и сега княз Дмитрий се упъти право към тях. След него неохотно вървеше Кауниц.

— Господин Моцарт — обърна се към Леополд княз Дмитрий, — много съм горд от това, че ви посъветвах да посетите с децата си Париж. Но кога ще ощастливите с посещението си Русия?

Леополд, който обмисляше тази покана, изрече, учуден от собствената си храброст:

— Ваше превъзходителство, готови сме още утре да потеглим на път, но като истински патриоти имаме задължения пред родината.

— Когато те бъдат изпълнени, трябва да почетете с музиката си и Русия.

— Това ще бъде голяма чест за нас, ваше превъзходителство — с нисък поклон отвърна Леополд.

Принц Кауниц бе вперил очи във Волфганг, който разговаряше оживено с ван Свитенови.

— Чух, че синът ви е преболедувал от едра шарка — каза Кауниц.

— Но вече е здрав напълно, ваша светлост — увери Леополд канцлера, знаейки, че той се бои от най-слабото течение и зараза и два пъти отменя срещата с тях заради прекараната от Волфганг болест. — Червени петна му се появяват само при студено време — а сам си помисли: „Сега почти е лято, и то много топло, канцлерът трябва да знае това.“

Въпреки всичко принц Кауниц още дълго се вглежда в момчето, за да се увери, че червените петна ги няма, и дръзна да приближи едва когато Голицин стисна на Волфганг ръка, поздравявайки го със завършването на операта.

— Кауниц, това е огромен талант — каза той, обръщайки се към канцлера. — Ако бях немец, щях да бдя над него като над зеницата на окото си.

— Което и правим — поде Кауниц. — Но имаме и други грижи.

— Какви? — заинтересува се княз Дмитрий.

— Току-що завърши една твърде разорителна за нас война.

— Тя завърши преди пет години.

— Да, но досега още не сме си платили дълговете. Колкото до мен, аз високо ценя дарованието на момчето — бързо добави Кауниц, искайки да покаже, че също не е лишен от добър вкус.

Към него се присъедини дук ди Браганца, любител на музиката, с годишен доход сто хиляди дуката, което му позволяваше да задоволява напълно своята слабост. Той беше съгласен с принц Кауниц и рече:

— Господин Моцарт, доколкото разбирам, в оперната музика на вашия син се чувствува Глук. Не, не вземайте това за упрек — добави той, като видя как се намръщи Леополд. Дук ди Браганца, макар да бе сред най-големите покровители на Глук, плати и на Моцартови да свирят пред него. — Естествено е един толкова млад композитор да се влияе мъничко от колегите си.

Леополд нищо не възрази. Гостите пристигаха един след друг: граф Дитрихщайн особено доверен съветник на императора; придворната дама фон Гутенберг — очи и уши на императрицата, — тя се стремеше да бъде неотлъчно до графа. „Кой кого следи от двамата“ — помисли си Леополд, като се покланяше на графиня Тун, граф Палфи и отец Игнац Пархамер — духовник на императора и любимец на императрицата, — както и на влезлия след тях доктор Франц Антон Месмер протеже на доктор ван Свитен; Месмер се славеше като покровител на музиката и беше авторитет в областта на хипнозата.

Волфганг се заинтересува от гостите едва когато забеляза сред тях придворния композитор Адолф Хасе и придворния поет Пиетро Метастазио, които спореха с друг придворен композитор — Джузепе Боно. Ето пред кого той би искал да свири. Татко каза, че те най-добре от всички във Виена разбирали от оперна музика и че Хасе бил единственият немски композитор на опери, когото ценели в Италия, а като либретист Метастазио нямал равен в света. Но Волфганг не успя да заговори с тях — принц Кауниц даде знак да започне музикалното изпитание.

— Господин Метастазио — обърна се към поета Леополд, — доктор ван Свитен бе любезен да достави от дворцовата библиотека том ваши либрета, които моят син не познава. Моля ви да изберете текст по ваш вкус и синът ми веднага ще напише музика към него.

Внушителният седемдесетгодишен поет усърдно запрелиства тома, търсейки стихове, още непретворени в музика, а Волфганг си мислеше: „Татко действува като вълшебник, но тук няма никакво вълшебство.“ Мелодията бе готова в главата му — тя можеше да се приспособи към всеки текст, посочен от поета.

— Ето това избирам, момче! — възкликна доволен Метастазио. Той бе намерил стихове, които не можеха така лесно да се съчетаят с музика.

Волфганг се вгледа в текста за миг, после написа музиката за арията и я изпя, като си акомпанираше на клавесин.

Когато завърши, цареше мълчание, сетне изведнъж гръмнаха аплодисменти. Без да се поколебае, Волфганг засвири своята опера. Татко му беше казал да изсвири само първо действие, защото аристократите няма да имат търпение да слушат повече, но всички, дори принц Кауниц, слушаха внимателно. Завърши с една нежна ария — тя беше финал на първото действие — и остана неподвижен.

Всички се струпаха около него и принц Кауниц заяви:

— Нечувано! Ако не бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам.

Леополд рече:

— Може ли да има още съмнения, ваша светлост, в това дали синът ми е написал самостоятелно „Мнимата наивница“?

— Решително не! — възкликна принц Кауниц. — А вашето мнение, Хасе?

Възрастният Хасе се наведе да види по-добре музиката, която Волфганг бе съчинил по лиричното стихотворение на Метастазио Шестдесет и девет годишен, той бе написал толкова опери по либрета на Метастазио, че не им знаеше броя.

Леополд нямаше търпение да чуе час по-скоро мнението на композитора. В този миг той мразеше Хасе, задето го измъчваше така.

Хасе изрече бавно:

— Арията е написана по всички правила.

Леополд не се стърпя:

— И е негова собствена, нали?

— Господин Моцарт, това ли ви тревожи?

— Тревожи не мен, а Афлиджо.

— Човек не бива да се отчайва, ако първата опера му създаде известни трудности.

Волфганг изтърси:

— Но, господин Хасе, защо операта да ми създава трудности, щом е написана добре?

Леополд понечи да се извини заради грешката на сина си, ала Хасе го спря с думите:

— Съвсем естествено е за него. Той е още дете.

— На дванадесет и половина съм — рече Волфганг. — И операта е моя.

— Така ли? — попита принц Кауниц.

Волфганг този път не отговори, защото татко го гледаше строго, задето не мълчи. И все пак не можеше да разбере. Беше написал музиката с възторг, а всички я слушаха равнодушно. Трябваше ли да се срамува от това? Другите трябваше да се срамуват. Не той, а те нямат сърце.

Графиня Тун изведнъж се обади:

— Ако аз като Волфганг бях написала опера, щях също да я защищавам.

— Но дали той я е написал? — настояваше Кауниц. — Кажете, Хасе.

Хасе откъсна очи от нотите. Защо бърза толкова канцлерът? Рано е още да погребва кариерата си, но ще отговори на този въпрос, когато и както обича. И все пак бе доволен, че не изпитва злоба към момчето, макар да не одобряваше привързаността, с която Леополд Моцарт лансира сина си. Той каза:

— Музика като всяка музика.

— Стана късно — рече принц Кауниц и се приготви да си тръгне. „Хасе е завистлив и глупав старец, помисли гневно Леополд, и той по своему води борба с Волфганг, иска да го унищожи.“

Хасе добави:

— Стилът на операта ясно показва, че я е композирало детето.

— О! — възкликна принц Кауниц от вратата. — Сигурен ли сте?

— Напълно, ваша светлост.

— Харесва ли ви тази опера?

— Авторът е още дете. Не забравяйте това, ваша светлост.

Леополд се намеси:

— Уважавам вашето мнение, господин Хасе, но Волфганг не е като другите деца.

— Съгласен съм. Мелодиите му обикновено са плавни и приятни, макар не всякога оригинални; оркестрацията обаче е безупречна.

— И музиката годна за вокално и инструментално изпълнение?

— Да — потвърди Хасе, но преди Леополд да се зарадва, добави: — Има обаче едно неудобство. Написал е някои от ариите за певец като Манцуоли.

— Той е идеал за Волфганг — обясни Леополд.

— Нищо лошо, ако ще пее Манцуоли. Но за повечето певци такава музика е неизпълнима. Това ще ги накара да намразят сина ви, защото не биха могли да пеят като Манцуоли и подобна музика ще потвърждава неприятния за тях факт.

Волфганг се обади:

— Господине, певците пожелаха ариите да бъдат бравурни^[3]. Ако искате обаче да ги променя, ще го сторя. Дори още сега.

— Не, не, не! — извика Хасе. — Това значи да осъмнем тук.

— Готов съм да ги променя — повтори Волфганг. — Няма да ми отнеме много време.

— Не си ли уморен?

— Ако имате добрината да слушате търпеливо, ще се постарая да останете доволен.

Хасе се усмихна, хвана Волфганг за ръка и седна до него на клавесина, като каза:

— Арията, която композира тази вечер, е за певец-кастрат, би ли могъл да я транспонираш за бас?

— С най-голямо удоволствие, господине.

Всички мълчаливо наблюдаваха. А когато Волфганг свърши, Готфрид ван Свитен, който имаше добър басов глас, изпя арията тихо и изразително.

Хасе рече:

— Момчето още не е истински майстор, но за годините си показва изключителни заложби.

Принц Кауниц добави:

— Благодаря ви, господин Хасе. Много ни помогнахте. Княз Дмитрий каза:

— Жестоко е, дето се пречи на това момче с всички средства. После, както се стори на Леополд, всички изразиха учудването си, че някой би могъл да пречи за поставянето на операта на сина му.

Волфганг забеляза, че принц Кауниц не каза нищо за Афлиджо.

След малко благородниците си отидоха, но Волфганг не се огорчи — музикантите останаха.

Джузепе Боно каза:

— Господин Моцарт, познавам вашата „Школа за цигулка“ — тя е ненадмината по своята яснота и изчерпателност.

Леополд така се трогна, че му идеше да прегърне придворния композитор.

Хасе додаде.

— Добре сте обучили сина си.

Отец Пархамер кимна в знак на съгласие и рече:

— Нейно величество императрицата даде височайшето си съгласие да присъствува на тържественото освещаване на църквата, която строя за сиропиталището на Ренвег. Ако малкият Волфганг композира тържествена меса по този повод, би могъл да я посвети на сиропиталището.

Леополд изтъкна колко поласкано е неговото семейство да удовлетвори тази молба, а доктор Месмер добави:

— Ако младият Моцарт напише опера за бала, който давам наесен, ще бъда щастлив да я поставя.

— Защо не „Мнимата наивница“? — запита Леополд, внезапно изпълнен с подозрения.

— Имам голяма къща, но тя все пак не е Бургтеатер — отвърна доктор Месмер. — Не става за изнасянето на комична опера. Ако Волфганг обаче напише кратък немски зингшпил^[4], ще бъде много подходящо.

— Да, да — извика Леополд, придобил предишната увереност. — За нас е чест да изпълним и двете поръчки. Ще бъдат готови за съответните случаи. — И се поклони ниско на отец Пархамер и доктора. Сега Афлиджо да внимава със своите оплаквания.

Афлиджо се поклони още по-ниско, когато Леополд поиска от него да възобнови репетициите на „Мнимата наивница“, и каза:

— На драго сърне, но госпожица Бернаскони и госпожица Балиони са болни.

След седмица Леополд научи, че тези певици репетирали „Добрата дъщеря“ дни наред. Запита Афлиджо дали това отговаря на истината, но импресариото вдигна рамене и рече:

— Знаете доколко може да се вярва на слухове.

— Слух ли е, че няма да поставите операта на сина ми?

— Не ме разбирайте погрешно. Не съм против поставянето на „Мнимата наивница“, ала е възможно тя да не се хареса. Аз също трябва да се съобразявам с интересите си. Подготвям „Добрата дъщеря“, за да се осигуря, както бихте направили и вие.

— Тогава?

— Ако „Добрата дъщеря“ успее, ще рискуваме с операта на сина ви.

— Но миналата седмица обяснихте отлагането с болестта на две певици.

— Хайде, хайде! Какво е една седмица? Ще подготвя спектакъла веднага щом „Добрата дъщеря“ се появи на сцената.

Следващата постановка, която започна да подготвя Афлиджо обаче, беше друга опера от Пичини. И когато Леополд отиде веднага в театъра, откри, че копистът е получил нареждане изобщо да не преписва „Мнимата наивница“, защото тя нямало да се играе.

На това обвинение на Леополд Афлиджо отвърна:

— Много жалко, но певците твърдят, че макар музиката да е интересна и умело композирана, не подхожда за театрална постановка и не могат да я пеят.

Същите певци ми казаха, че музиката им харесва.

— Знаете какви са певците. Не са искали да ви обидят.

— Хасе и Метастазио твърдят, че във Виена са били поставени много опери, които не могат да се мерят с операта на сина ми.

— Тогава нека те да я поставят.

— Това ли е отплатата за труда и надареността на сина ми? Предупредих ви, че ще бъде рисковано възлагането на опера на дванадесетгодишно дете.

— А какво ще кажете за стоте дуката, които обещахте да ни платите?

— Това написано ли е някъде?

— Вие ми дадохте честната си дума, господине!

Афлиджо се разсмя, после каза:

— Виенчани предпочитат други зрелища. Двата ми булдога могат да разкъсат див унгарски бивол и с това да привлекат повече публика, отколкото операта на вашия син. Впрочем тъкмо това е следващата ми програма.

Леополд заяви:

— Ще се оплача на императора.

Афлиджо изведнъж се ядоса:

— Оплачете се, Моцарт, но ще съжалявате за това.

— Императорът ще ме изслуша. Императрицата много обича Волфганг.

— Тя обича всяка новост, докогато не й струва пари.

— Дори злословите по неин адрес?

— Щом не се спирате дори пред това да вършите търгашество със собствения си син…

— Търгашество? Вие сте мошеник! Леополд бе възмутен до дъното на душата, кипеше от гняв.

— А вие пък сте глупак — присмя се Афлиджо. — Всички говорят, че търгувате със сина си, за да станете богат.

Бясна злоба към Афлиджо обзе Леополд: в този миг бе способен да го убие и в същото време обвинението го зашемети и не можеше да продума.

— Ако все пак успеете да наложите операта на сина ви в някой от моите театри, ще се погрижа тя да бъде осмяна и освиркана, да се провали.

Леополд не можа да заспи тази нощ. Наистина ли търгуваше със сина си? Той обичаше Волфганг и Волфганг го обичаше. И все пак Афлиджо го каза…

Когато на другия ден бащата уведоми Волфганг, че „Мнимата наивница“ е отложена за малко, че новата дата ще бъде уговорена, след като бъде приет от императора, и че Волфганг трябва да започне работа върху зингшпила и месата, синът му придоби разочарован вид, но не протестира. Леополд винаги само съветваше, не заповядваше, ала тези съвети за Волфганг бяха неотменим закон. Дали заради зингшпила и месата не са отложили постановката?

— Имаш ли нещо против, Волфганг? — изтърва се татко, макар че беше решил да не разисква въпроса.

— Какво да имам против? — Волфганг си мислеше за зингшпила.

Леополд не посмя да се доуточни заради отговора, който можеше да получи.

— Лъжите на Афлиджо ли? — додаде Волфганг.

— Нима ти знаеш, че това са лъжи?

— Разбира се. Всичко, което изрича този човек.

— Искаш ли да напишеш зингшпила и месата?

Волфганг прегърна татко горещо и каза:

— Mon tres cher pere^[5], има ли значение какво ще напиша, щом това ще е музика?

Леополд въздъхна с облекчение. Афлиджо бе опитал да посегне на славата му, но Волфганг си оставаше гордост и радост за своя баща. Афлиджо бе низък и покварен, не биваше да се забравя това. Леополд притисна до гърди сина си.

На другия ден поиска аудиенция от императора. Удовлетвориха молбата му и след седмица той представи дълго, подробно оплакване срещу граф Афлиджо. А на Хагенауер писа: „Негово величество бе много великодушен и ме увери, че справедливостта ще възтържествува. Обеща да направи пълно дознание и Афлиджо да ни плати стоте дуката, които ни дължи за операта. Освен тях искам обезщетение за разходите поради забавянето и се надявам този въпрос да се разреши съвсем скоро.“

Състояха се премиерите на двете опери от Пичини, появи се и обява, че ще има голямо, великолепно и страховито зрелище с участието на животни, поставено от несравнимия господин граф Афлиджо, но от импресариото нямаше никаква вест въпреки очакванията на Леополд след аудиенцията при императора.

Обезпокоен, Леополд сподели това с Готфрид ван Свитен и рече:

— Глук трябва да е разубедил императора.

— Съмнявам се — отвърна ван Свитен. Макар че последната му опера. „Алцеста“, се смяташе за успешна, тя донесе загуби и това е една от причините, поради които Афлиджо придоби контрол над оперния театър. Не, не бива да вините Глук.

— А принц Кауниц? Според мен той има голямо влияние.

— Има. Но е ясно и друго: императорският двор не желае да харчи пари за подобни цели. Ето защо, докато Афлиджо влага свои средства, независимо по какъв начин ги придобива, нито императорът, нито принц Кауниц могат да направят нещо.

— Да говоря ли със самата императрица?

— Недейте.

— Тя обича Волфганг. Винаги се е отнасяла с любов към него.

— Доколкото това не й струва пари.

Леополд не остана доволен от съвета на Готфрид ван Свитен. Успехът на едноактния зингшпил, който Волфганг написа за доктор Месмер и нарече „Бастиен и Бастиена“, по сюжета на „Селският магьосник“ от Русо, го поощри да продължи битката с Афлиджо. Още щом прозвуча първата ария на този простичък сюжет из селския живот с три действуващи лица, доктор Месмер се обърна към Леополд, който седеше до него, и възкликна:

— Това се казва музика! Истинска музика! Нима той наистина е само на дванадесет години?

— Да.

— Изумително! Изумително!

И докато славата на „Бастиен и Бастиена“ се носеше из цялата столица, музиката на Волфганг за освещаването на църквата при сиропиталището бе почетена с присъствието на императрицата и на виенския архиепископ.

Мария Терезия похвали благочестивостта на Волфганг и Леополд бе убеден — сега вече враговете ще бъдат разгромени. Струваше му се, че императрицата е в най-добро разположение — дълбоко разчувствувана и набожна както самия него — и това го накара да каже:

— Ваше величество, има ли все още надежда да бъде поставена „Мнимата наивница“?

— Надежда?

Защо императрицата така се намръщи? Но Леополд трябваше да продължи.

— Да — каза той. — Музиката на малкия Волфганг е чудесна, нали?

Тя не отговори и поздрави отец Пархамер за доброто изпълнение на хора на сиропиталището в тържествената меса.

— Благодаря, ваше величество — рече отец Пархамер, — но заслугата е на младия Моцарт, който ги дирижираше така старателно и с благоговение.

— С благоговение? — Тя се замисли, сякаш искаше да вникне в смисъла на тази дума.

Леополд се разколеба. Вече не чувствуваше у Мария Терезия искрена симпатия. Спомни си какво му бе казала графиня Тун, когато се посъветва с нея: „Мария Терезия е странна смесица. Обожава децата си, обаче ги жени съвсем безмилостно по чисто политически съображения, не я интересуват ни най-малко техните чувства. След смъртта на съпруга си живее в гробовен мрак, моли се по четири часа на ден за спасение на душата, но щом Йосиф направи нещо, което тя не одобрява, отнася се към него без милост, деспотично. Единственото, което имат общо помежду си, е нежеланието да харчат пари. Това налага отпечатък на всичките им дела.

— Мислех, че музикалната вечер у ван Свитенови ще изиграе някаква роля. Нали докторът й е спасил живота, когато е боледувала от едра шарка?

— Тя не е забравила. И му е признателна. Но не чак толкова, че да се обяви в подкрепа на някоя опера, дори ако я е написал самият доктор ван Свитен.“

И все пак, когато Мария Терезия погаля по главата Волфганг, сякаш още беше малко момченце, и с това отново прояви майчински чувства. Леополд не можа да се въздържи:

— Ваше величество, музиката на малкия Волфганг звучи винаги благоговейно. Дори неговата опера.

— С оперите се занимава синът ни — рече тя неочаквано рязко и надменно. — Детето обаче ще получи дар за днешното си изпълнение.

Леополд изпадна в смут от резкия тон на императрицата, но след няколко дена получи от нея хубав подарък. И все пак не се чу ни дума както от Афлиджо, така и от някого другиго за „Мнимата наивница“. Говореше се много за честта, оказана на Моцартови с присъствието на императрицата, но нови поръчки те не получаваха. Ето защо след шестнадесетмесечно отсъствие от Залцбург Леополд реши да потегли за вкъщи.

25

Няколко седмици по-късно Волфганг наблюдаваше от прозореца на дневната на Гетрайдегасе 9 неща, които не бе забелязвал по-рано. След неудобствата на пътуването сега се наслаждаваше на домашния уют.

Приятно му беше да чувствува твърдото легло под себе си, да бъде заобиколен от познати неща, да вижда стари приятели, особено момичетата, които растяха така бързо, както и той. Беше току-що навършил тринадесет години и се чувствуваше съвсем голям. Пък и денят беше един от хубавите зимни дни в Залцбург.

Небето се синееше ведро, нямаше изгледи за сняг и макар че беше студено, обичайният леден вятър не духаше от околните планини. Белите пухкави облаци над Лохелплац бяха плавни и непринудени като леки, приятни мелодии. Момчето се питаше какви ли инструменти предпочитат тези облаци-мелодии. Видя един не по-голям от носна кърпа, друг заострен като върха на Францисканската църква в „Градът на суверена“ и трети с формата на малката цигулка, на която бе свирил.

Гледките се превърнаха в звуци. Както се взираше в облаците. Волфганг започна да чува гласове, които го викат. Сякаш цял се изпълни с музика. „Но повечето хора не съзнават какво чуват, помисли си той_, или че чуват изобщо, при все че най-великото нещо е да чуваш“_ Имаше музика във всичко. Макар в края на краищата това да не беше достатъчно. „Аз също трябва да слушам“ — каза си той. И тогава в него се роди една композиция. Сякаш беше сътворил в душата си самия създател и за това бе необходимо да се обърне сам към себе си.

Покровителите на музиката му говореха как „неговото вдъхновение“ трябвало да идва на проблясъци като светкавица, но те грешаха, то си беше у него постоянно, той само трябваше да го открие, да го развие и да не зависи от случайности. Беше уверен и в друго че не е достатъчно да имаш само мелодия.

Понякога мелодиите бликаха в такова изобилие, че просто можеха да го залеят. Трябва да прави подбор. Да се спира на най-хубавите. Процесът на подбор беше, каквото и да казват хората, въпрос на вкус. Искаше сам да реши каква ще е следващата му композиция, въпреки онова, което каза на баща си във Виена. Макар че ако му беше казал друго, щеше да огорчи татко, а не можеше да си позволи такова нещо.

Видя баща си да идва по тяхната улица откъм резиденцията. Така, както крачеше енергично и бодро, Волфганг можеше да композира марш за него. Познаваше по припряността му, че татко идва с някаква важна новина, защото беше ходил при архиепископа по нареждане на негова светлост.

Ала преди татко да отвори уста, мама попита:

— Ще ти възстановят ли заплатата?

— Не за това ме повика архиепископът. Говори ласкаво за месата, която Волфганг написа за отец Пархамер. Каза, че получил благосклонно известие за това от виенския архиепископ. Волфганг полюбопитствува:

— И какво иска да композирам негова светлост?

— Нова меса! — възкликна гордо татко. — За Университетската църква.

Мама повтори:

— Леополд, а заплатата ти?

— Не споменах за това. Сигурен съм обаче, че е станала грешка. Никога не съм виждал негова светлост така внимателен към мен. Каза ми, че виенският архиепископ го поздравил за сериозността на залцбургската музика. Ако одобри новата меса на Волфганг, мисля, че ще разреши представянето на „Мнимата наивница“, а може дори да ни пусне да заминем за Италия.

— Едва се завърнахме и ти пак замисляш пътешествие.

— Ако архиепископът ми даде отпуск, ще бъде глупаво да не се възползувам.

— Не ти е платил за три седмици труд, а ти говориш колко бил великодушен. Сериозно ли мислиш, че ще ти плати?

— Вече приготвих молбата.

— Като онази, която представи на императора?

— Ана Мария, опомни се!

— Омръзна ми това вечно пътуване. И тези болести.

— Но Волфганг нямаше да бъде сегашният Волфганг, ако не бяха тези пътувания, ако не беше срещнал най-изтъкнатите музиканти на своето време. Както ще бъде и в Италия.

Нанерл се намеси:

— Искам да постоя повече тук, татко.

— Никой не е казал, че няма да стоиш. — И се обърна към Волфганг: — Какво ще кажеш за това?

Волфганг не отговори веднага. Още не беше сигурен дали желае да отпътува толкова скоро, но не можеше и да нарани татко.

— Постъпи, както смяташ ти, татко.

Леополд, върнал се вкъщи окрилен от ласкателната аудиенция при архиепископа, се почувствува засегнат. След толкова унижения от Шратенбах най-сетне бе почти успял да го убеди в гениалността на сина си, а никой от семейството му не ценеше постигнатото, освен може би Волфганг, но и в него татко не беше съвсем сигурен.

И ето че Ана Мария сега казваше нещо, което обикновено не дръзваше да изрече:

— Леополд, не ти ли се струва, че преди Волфганг да замине за някъде, трябва да върви на училище и да научи латински, гръцки и математика?

— Аз го учих на латински, той владее превъзходно математиката и няма нужда от по-нататъшно обучение. Що се отнася пък до музиката, само във Виена освен оперите и месата той написа три симфонии, няколко марша, сонати за клавесин и цигулка, менуети и италиански арии. Откак започнах да го обучавам, той написа над петдесет композиции.

Волфганг попита:

— Толкова ли са много?

— Да. И съм прав за негова светлост. Ще видите.

Когато архиепископът сам извърши литургията, за която Волфганг бе написал музика, момчето изпита задоволство, че послуша баща си. В знак на признателност Шратенбах нареди да се построи оперна сцена в резиденцията и там, за именния му ден, от певци на неговата капела бе изпълнена „Мнимата наивница“.

Волфганг остана разочарован от изпълнението. Тукашните певци не можеха да се сравняват с виенските, но татко изглеждаше толкова доволен, че и той се опита да изглежда така. Негова светлост ръкопляска шумно, когато операта свърши. Волфганг не беше сигурен дали архиепископът ръкопляска от радост, че тя е свършила, или защото наистина му е харесала.

Татко обясни:

— Той напредва в музиката. — Възторгът на татко се подсилваше от факта, че бе получил заплатата за трите седмици, макар че това стана едва след като подаде молба до негова светлост.

Волфганг се радваше, че следващата поръчка бяха две дивертименти. Повери най-хубавата мелодия на цигулките и двете произведения бяха изпълнени по случай завършването на випуските на философите и медиците.

Най-много обаче му харесваше месата, която композира и дирижира в черквата „Свети Петър“ в чест на ръкополагането за свещеник на Каетан [Доминик] Хагенауер, сина на техния хазаин. Докато учеше за свещеник, той беше един от любимите другари в игрите на Волфганг.

Каетан беше с десет години по-голям, но двамата често стреляха с неговата въздушна пушка, а когато Волфганг свиреше, Каетан надуваше меха на органа. Сега приятелят му ставаше отец Доминик и извършваше първата си литургия под звуците на Волфганговата музика. Хазаинът им беше много горд. Той нарече музиката „Меса Доминик“ и каза:

— Волфганг, написал си такава възвишена музика, толкова прочувствена — и благослови момчето.

Волфганг поруменя. Бе вложил сърцето си в тази меса. Искаше да всели у Хагенауер, този човек, който не обичаше да се изтъква, чувство на истинско достойнство и чест.

Същата година той написа нови менуети и маршове, нова симфония за да поддържа темпото, както се изрази татко, но нищо от тази музика не го вълнуваше така, както оперите, които бе написал. Затова когато татко заяви, че заминават за Италия, родината на операта, той се зарадва, макар да му беше малко мъчно, че ще се раздели с Барбара фон Мьолк и Тереза Баризани.

Никакви съмнения не мъчеха Леополд. Всъщност той смяташе, че е чакал твърде дълго. И една вечер, почти година след като се завърнаха от Виена, обяви:

— Негова светлост не само ми разреши да отсъствувам, но ми отпусна и средства.

— Шратенбах ще ти даде пари, за да отидеш в Италия, така ли, Леополд?

— Той вече ги даде. Сто и двадесет дуката. — И Леополд показа сумата на Ана Мария.

— Не мога да повярвам на очите си.

— Казах ти, че ще спечеля разположението му. Той обикна църковната музика на Волфганг. Каза, че щом месите на Волфганг придобият темпераментния италиански стил, момчето ще стане истински маестро. Точно така каза.

Ана Мария разбра — Леополд е постигнал много и трябва да се гордее с него, затова се постара да изрази по-осезателно възторга си, като го целуна. Но мисълта, че отново ще тръгнат на път, все още я караше да бъде въздържана и тя прояви това в целувката.

Леополд имаше друга, още по-неочаквана новина:

— Този път заминаваме само двамата с Волфганг. — И изрече това така решително, че не остави място за спорове, нито за опити да го разубедят.

Очите на Ана Мария се изпълниха със сълзи при мисълта за разлялата.

— Ти казваше, че не ти се иска да пътуваш още известно време. Негова светлост даде средства, достатъчни само за двама души, тъй като единствено аз и Волфганг сме на служба при него.

— И двамата ли? — възкликна мама.

— От днес нататък трябва да наричаме Волфганг „господин концертмайстор“.

Волфганг, потиснат от вестта, че ще се раздели с мама и Нанерл, попита недоверчиво:

— Аз придворен музикант ли съм?

— Защо не? Имаш достатъчно опит.

Волфганг знаеше това, но съществуваха и други причини.

— Шегуваш се, татко.

— Негова светлост те назначи за трети концертмайстор.

— Без заплата, разбира се обади се мама, както плачеше, стресната от втората новина.

— Само докато отсъствува. Като се върне от Италия и почне да изпълнява задълженията на концертмайстор, ще получава заплата.

— Каква заплата? — попита Волфганг.

— Не беше уточнено, но възнаграждението обикновено възлиза на сто и петдесет гулдена. Негова светлост иска да те задържи в Залцбург.

— Но, татко, нали една от причините, поради които настояваше да вървим в Италия, беше да потърсим нови възможности. Казвал си го много пъти.

— Обаче; само вкъщи. Не е необходимо негова светлост да знае всичко.

Мама рече.

— Той го знае. Знае и това, че ще се завърнете, както винаги досега.

— В това можеш да бъдеш сигурна и ти — каза нежно татко.

Сбогуването бе крайно болезнено за Волфганг. Добре че татко заръча на мама и Нанерл да не слизат долу да ги изпращат — опасяваше се, че ще има толкова сълзи, щото няма да могат да заминат. Татко му каза да се владее, нали е мъж.

Но още докато вървеше след баща си към дилижанса, който ги чакаше, му домъчня за мама, застанала на средния прозорец на дневната. Но Нанерл обаче, привидно безразлична към тяхното заминаване, сякаш й беше приятно, че ще остане, не се виждаше никаква. В миг го обхвана ужас: тя нехае, радва се, че той заминава. После я видя да му маха отчаяно. Но защо сестра му стоеше на страничния прозорец? В следния миг се досети — защото Нанерл иска да бъде по-близо. Русата й коса бе потъмняла през последните години, сега Нанерл приличаше повече на мама, тя, обичната му сестра.

Мама отвори прозореца, макар че беше декември и много студено: надвеси се от него и помоли:

— Пратете ми целувка!

Татко изпълни молбата и извика:

— Хиляди, хиляди целувки! — Но изглеждаше тъжен.

Въпреки забраната на баща си Волфганг внезапно се втурна към къщи и целуна мама, после Нанерл, която навярно се боеше да не я пропуснат: той каза на мама:

— Не можех да се задоволя само с въздушна целувка.

26

Първата нощ далеч от къщи бе изпълнена с тъга. Затова Леополд, като писа на мама, накара Волфганг също да й пише. Волфганг написа:

„Скъпа мамо,

Сърцето ми ликува, защото пътуването е толкова вълнуващо, в дилижанса е удобно и нашият кочияш е забележителен — когато пътят позволява, препуска като вихър. Татко ще ти съобщи за подробностите на пътуването — аз ти пиша с единствената цел да знаеш, че оставам твой верен и любящ син.

Волфганг Моцарт“

Леополд го накара да пише и на Нанерл, за да не се чувствува пренебрегната, и той й писа на италиански, да й покаже колко добре знае езика:

„Скъпа сестричке,

Стигнахме Воргл, слава богу. Пътуването е приятно и съвсем удобно. Как е настинката ти? Кажи на Шахгнер, че пея «Тралалера», и татко твърди, че сега, когато съм далеч от Залцбург, не бива да слагам захар в супата си. Поздрави всички мои добри приятели, също Барбара и Тереза. Както казва татко, щом сме добре, другото е почти без значение. Целувам ти ръцете хиляди пъти.

Твоят италиански брат, капелмайстор от Счетоводния отдел.“

Леополд не беше толкова оптимистичен по отношение на пътуването, колкото Волфганг. Необходими бяха десет опасни, трудни дни, за да се пресекат Алпите. Дори след като каза на сина си: „Италия е родина на музиката, най-големите немски майстори Хендел, Хасе, Глук. Бах са учили там“, продължи да се опасява как ще ги посрещнат и как ще се придвижват по заледените пътища, през затрупаните със сняг планински проходи и лавиноопасните места.

Следните няколко дена Леополд неведнъж съжали, задето предприеха това пътуване, особено през зимата. Нищо като че не тревожеше жизнерадостния Волфганг, който продължаваше да се опива от сладостта на пътуването, докато Леополд беше в постоянно напрежение: тъкмо си отдъхнеше, като навлезеха в някоя широка долина в Тирол, след нея идваше нова тясна клисура. Често минаваха под стръмни урви, покрити със сняг. Кочияшите, които наемаше, бяха опитни, знаеха кога снегът е безопасен и няма изгледи да стане срутване, но никой не можеше да бъде напълно сигурен. Навлязоха в теснина, където скалите бяха само на два-три метра едни от други. Покриваше ги дебел сняг, който сякаш почна да се свлича към тях, дори кочияшът изглеждаше разколебан и уплашен, а Волфганг си тананикаше един алегров пасаж, италиански по своето бързо, стремително темпо. Когато кочияшът спря в началото на теснината, Леополд неочаквано за себе си изрече:

— Кой дявол ме накара да тръгнем за Италия!

Волфганг попита:

— Какво има, татко?

И кочияшът на свой ред:

— Как мислите, господин Моцарт? Там горе има много сняг. — Облечен с кожена шуба, той беше блед и напрегнат.

„Може да стана причина за смъртта на всички ни“ — помисли си Леополд, но да се върнат назад, бе още по-лошо.

Едва излязоха от теснината и тутакси след това снежна лавина се свлече с грохот и затрупа пътя. Но нямаше време да се порадват на отърваването си, защото сега пътуваха по заледен планински път с дълбока пропаст от едната страна и стръмна, отвесна скална стена от другата, така че не можеха да обърнат назад, дори да желаеха. Конете се хлъзгаха по леда и в един ужасен миг на Леополд се стори, че политат в долината под тях. Каретата изведнъж силно се разтърси и това изтръгна Волфганг от музикалната му унесеност; той извика от страх и Леополд закри очите му, за да не види детето страшната катастрофа, после го погали.

Дълго след като кочияшът бе успял да задържи конете, Леополд чувствуваше виене на свят и ревматизмът в раменете пак се обади, а Волфганг така стискаше ръце, че кокалчетата му побеляха.

Леополд се питаше дали не е остарял — така обичаше да пътува досега. Винаги, когато напускаха Залцбург, прекосяваха планини. Но те никога не са били толкова много, толкова безкрайни и толкова опасни. Пишеше до вкъщи при всяка възможност и това бе известна утеха.

На Коледа 1769 година, две седмици след като напуснаха Залцбург, пристигнаха в Роверето, малък град в Северна Италия. Тук нямаше сняг и лед и възвишенията бяха само средно големи хълмове. Леополд веднага се упъти към най-известната черква да благодари на бога за благополучното пристигане и тогава срещна един стар приятел.

Барон Кристиани се зарадва, като го видя. Той пазеше най-мили спомени за дните, когато бе ученик на Леополд по цигулка в Залцбург. Знаеше, че сега Волфганг Моцарт е тръгнал на турне из Италия. Каза на бащата:

— Господин Леополдо, за нас ще бъде удоволствие да чуем вашето чудо на природата.

Леополд, да не остане по-назад — защото баронът, бивш папски наместник в Залцбург, сега управляваше Роверето от името на Мария Терезия, — отговори пламенно:

— За нас ще бъде удоволствие да изнесем концерт пред ваше превъзходителство.

Това ласкателство, изречено от бащата, още смущаваше Волфганг, когато на следната вечер свири пред барон Кристиани и най-изтъкнатите граждани на Роверето. Барон Кристиани извика: „Това момче е чудо на природата!“ Гостите му възкликнаха: „Браво, Моцарт!“, а татко отвърна: „Вие всички сте simpatici^[6] нещо присъщо за тази велика страна“, но Волфганг помнеше как татко мразеше Лоли и другите италианци, покровителствувани от Шратенбах.

Баронът обаче изглеждаше искрен. Изтъкна, че не може да плати на Моцартови, защото са негови гости и такава постъпка би била обидна, но че ако Волфганг свири в неговата църква, това щяло да помогне за спасението на душите им. Той толкова настояваше, че Волфганг почти му повярва и разбра, че татко също е съгласен.

Органовият рецитал бе отреден само за благородниците и музикантите от Роверето, но докато Волфганг пътуваше към църквата в седията^[7] на барон Кристиани, наобиколи го тълпа, която растеше с всяка стъпка на конете. Хора се стичаха отвсякъде. Монахини хвърляха цветя в краката му. Майки издигаха бебетата си високо, за да го видят и да ги осени вълшебството му. Когато достигна църквата, имаше чувството, че всеки от Роверето е дошъл да го чуе. Тълпата бе станала толкова голяма, че момчето трябваше да влезе от задния вход и едри, здрави свещеници му разчистиха пътя до органа. Все пак когато засвири, в претъпканата черква настъпи пълно мълчание. Мнозина слушаха със затворени очи и затаен дъх. Ала веднага щом свърши, отекнаха екзалтирани викове:

— Браво, Моцарт! O benedetto! O Dio!^[8]

Във Верона го поканиха да свири във Филхармоничната академия. Това бе голяма чест. Никой по-млад от двадесет и една години не беше свирил досега в това прочуто учебно заведение и много преподаватели по музика дойдоха да го чуят. Изпълни на прима виста един концерт за клавесин неизвестни нему сонати и композира финал към тема, дадена му от професор по хармония.

Пиетро Мантова, професорът по хармония, заяви:

— Господин Амадео Волфганго Моцарт е голямо чудо за Верона — второто след Катуп. Единствено Данте би могъл да го възхвали достойно.

Двама веронски поети разбраха намека и му посветиха блестяща ода и сонет. Позира за прекрасен портрет с маслени бои: както стои до клавесина с една от композициите си на пюпитъра, облечен в любимия си аленочервен жакет, с леко напудрени светли коси.

Татко ликуваше от това преклонение. Писа на мама, че портретът е великолепен, че на него Волфганг изглежда много хубав — прилича на нея.

Волфганг обаче смяташе възхвалите за прекалени. Не беше направил нищо по-различно от досега. Когато го назначиха за капелмайстор на Веронската филхармонична академия, прие това като нещо неизбежно.

Успехите му продължиха в Мантуа и Кремона, ала в Милано, първата им по-съществена цел, ги очакваше неприятна новина. Граф Фирмиан, генерал-губернатор на Ломбардия и върховен представител на Мария Терезия, при това стар приятел и покровител, не можеше да ги приеме веднага, но уведомиха Леополд, че след седмица-две е възможна аудиенция. Оставаше само да се чака и Леополд опита да посмекчи разочарованието си, като отиде на опера.

Волфганг се радваше, че ще останат известно време в Милано, защото възможността да види тук повече опери го изпълваше с радост. Обзет от непреодолимо желание да изрази чувствата си имаше толкова впечатления, написа дълго писмо на Нанерл. Беше 26 януари, навечерието на четиринадесетия му рожден ден, и той искаше да отбележи по някакъв начин това събитие.

„Мила моя сестричке.

Свърши немската клоунада и започна италианската. Защото сега слушаме само опери. И все пак дори в «Руджиеро», която има грамаден успех във Верона, някои от певците са истинско нещастие. В тази опера участвува една баронеса с поносим глас и хубава фигура, но тя пее ужасно фалшиво. Първият солист, един кастрат той пее малко по маниера на Манцуоли, притежава хубав и мощен глас, но пък е твърде стар. Изглежда към петдесет и пет годишен. Примадоната има чудесен глас, ала в театъра така много се шушука, че нищо не можеш да чуеш от изпълнението й.

В Мантуа дават прекрасна опера, «Деметрио», от нашия приятел Хасе, но и там пеенето често не струва. Примадоната пее добре, ала много тихо. Втората солистка прилича по външност на гренадир и съответно на това има силен глас, но повечето време пее, като че ли е сърдита. Кастратът пее лирично, обаче взема с голямо напрежение високите тонове. Вторият солист е много стар и не ми харесва. Тенорът е по-добър, но той пък пее с усилие, както повечето италиански тенори.

Първият балетист е добър, прима балерината също, и по всеобщо мнение хубавичка, но седях твърде далеч от сцената, за да потвърдя това. Има и един гротесков герой, който прави интересни скокове по сцената и се оригва, когато я напуска.

Пичини ще пише нова опера и се намира тук, навярно ще се срещнем с него. Макар че е неаполитанец, радва се на голяма почит в Милано Но колкото и да се старае, музиката му си остава гръмка и своеобразна.

От другите новини заслужава да отбележа само една: Гелерт, лайпцигският поет, почина наскоро и вече не пише стихове.

Аз се чувствувам добре и съм си същият палячо. Целувам ръцете на мама хиляди пъти, а тебе — сто пъти по бузката. Адио.

Твой брат: Волфганг в Германия,

Амадео в Италия.“

Минаха няколко седмици, преди Леополд да бъде уведомен, че граф Фирмиан вече може да им даде аудиенция.

27

Граф Карл Йосиф Фирмиан стоеше до прозореца на приемната си сам и замислен в очакване на посетителите. После изведнъж прекоси блестящия от чистота паркет; отиде при високото чак до тавана венецианско огледало на отсрещната стена. Бе служил на Мария Терезия дълго и предано и въпреки това след година или най-много две на негово място щеше да седи едно дете. Третият син на императрицата, ерцхерцог Фердинанд, след шест месеца навършваше шестнадесет години и щеше да бъде провъзгласен за управител на Ломбардия след сватбата му с принцеса Моденска. А Фирмиан още бе изпълнен със сили. Взря се в блестящото огледало и видя там един топчест набит мъж на петдесет и четири години с грубовати черти, но без да е още стар. И все пак знаеше, че залезът му е неизбежен. Фердинанд е хабсбург, друго съображение не беше нужно за Мария Терезия.

Императрицата четеше на поданиците си благочестиви проповеди за нравствено съвършенство, а укрепваше властта на хабсбургите с всички средства. Той нямаше избор. Или трябваше да се помири с мисълта, че ще бъде втори, или да се оттегли и да потъне в забвение. И все пак ролята на съветник на ерцхерцога, какъвто смяташе да го направи императрицата, щеше да му даде възможност да провежда повечето свои решения макар от името на Фердинанд и да осъществи следващия си план.

Ако Моцарт се сметнеше за образец какво може да постигне един юноша на тази възраст, веднага изпъкваше детската незрялост на Фердинанд. Музикантът беше година и половина по-млад от ерцхерцога и въпреки това го превъзхождаше с цели десетилетия. Сравнението породи усмивка на лицето на граф Фирмиан. Но не бива да се поема риск; той ще се откаже от всякакъв интерес към Моцарт при най-малкия признак на подозрение от страна на Мария Терезия. И все пак тази идея продължи да занимава графа и той реши добре да я обмисли. Радостното му настроение нарасна, когато камерхерът му въведе четирима от най-изтъкнатите оперни композитори в Италия, които искаше да приеме преди идването на Моцарт и баща му.

Адолф Хасе, Джовани Самартини, Николо Пичини и Йозеф Мисливечек бяха дошли поотделно, но граф Фирмиан нареди на камерхера да ги въведе заедно. И четиримата изглеждаха смутени: защо ли ги бяха извикали по едно и също време? В момента, когато получаваше поканата, всеки от тях си помисли, че ще му предложат нова поръчка за Миланската опера, но сега те очакваха нещо коварно.

Когато музикантите му се поклониха, граф Фирмиан си помисли, че в Италия не е имало по-обаятелен композитор от Хасе, който и сега, вече седемдесетгодишен, продължаваше да бъде привлекателен и се запита доколко това е допринесло за успеха на Хасе, защото италианците бяха големи почитатели на физическата красота.

Самартини, връстник на Хасе, сякаш се беше смалил от последната им среща преди няколко месеца. И все пак този композитор имаше твърде голямо влияние, за да бъде пренебрегнат. Учител на Глук, той се ползуваше с най-голям авторитет в Милано, неговите опери и симфонии се изпълняваха навсякъде.

В момента обаче четиридесет и две годишният Пичини беше най-прочутият композитор в Италия. Дребен, слаб, с необикновено дълъг нос и остра брадичка, с уморено, сериозно изражение на бледото си лице, той не можеше да стои на мястото си спокойно в очакване думите на графа.

Ала Мисливечек, чехът, беше най-неспокоен. Тридесет и три годишен, той бе най-малко известен. Отбелязаните успехи във Флоренция и Болоня нямаха особено значение за Милано.

Донесоха вино, а за Мисливечек и кафе. Пичини наруши изведнъж тягостната тишина, като похвали най-новата опера на Хасе, „Деметрио“, която за съжаление нямал възможност да види.

Хасе въздъхна:

— Навярно последната ми опера. Не беше успешна.

— Как последна! — възкликна Пичини. — Това би било твърде голяма загуба.

Хасе сякаш не му повярва, но не отвърна нищо.

Граф Фирмиан изведнъж рече:

— Моцартови също ще дойдат.

Пичини изпита желание да избяга, Самартини се изненада, Мисливечек бе обзет от смут, а Хасе запита:

— Бащата и синът ли?

— Естествено. Нима някога са се делили един от друг?

— Обикновено никога, ваше превъзходителство, навярно смятате да възложите на младия Моцарт следващото либрето.

— Мислите ли, че си струва?

— Аз не съм импресарио, ваше превъзходителство.

— Но го похвалихте пред принц Кауниц, нали?

— Както ви е известно, ваше превъзходителство.

Граф Фирмиан се развесели. Този музикант не се лъжеше лесно. За да достигне сегашната си слава, Хасе като много други композитори в Италия дължеше определен дял и на интригите. Понякога, мислеше си генерал-губернаторът, преуспелите музиканти могат да се окажат по-добри управници от хабсбургите. Но такава мисъл не можеше да се лансира пред Мария Терезия. Той попита Хасе:

— Смятате ли, че „Мнимата наивница“ подхожда за оперна сцена?

— Никой не може да каже това със сигурност. Не е възможно да се твърди подобно нещо, докато не се направи постановка.

— Маестро Пичини, вашите опери ги поставяше Афлиджо.

— Не съм виновен за това, ваше превъзходителство. Нямах нищо общо с плановете му.

— Смятате ли, че операта на момчето става за театрална сцена?

— Как мога да кажа, ваше превъзходителство? Както и да отговоря, ще изпадна в голямо затруднение.

Самартини додаде:

— Баща му ми прати партитурите на няколко симфонии, които момчето имало любезността да ми посвети. Добре са изградени. Правят прекрасно впечатление, написани са с вкус и прецизност.

Граф Фирмиан добави:

— Когато Волфганг бе шестгодишен, слушах негово изпълнение на клавесин. Незабравимо изпълнение.

Леополд беше свикнал с изненадите и се гордееше, че рядко изгубва присъствие на духа, но когато видя толкова композитори, събрани заедно, занемя. Предполагаше, че граф Фирмиан е приятел, на когото може да се разчита, ала сега реши да бъде по-предпазлив. Волфганг обаче много се зарадва, като видя Хасе, изтича към него и забрави, че първо трябва да се поклони на граф Фирмиан.

Леополд почна да извинява Волфганг, ала графът махна великодушно с ръка:

— Разбирам чувствата му, господин Моцарт. Господин Хасе е по-голям музикант от мен. — После представи останалите на Моцартови.

Като лавираше умело, Леополд се държеше настрана от Пичини, когото смяташе за хитър неаполитанец, за човек, който не заслужава доверие. Беше сдържан с Мисливечек, но все пак любезен, защото не знаеше дали чехът възнамерява да съперничи на сина му. Обаче с Хасе и със Самартини всичко вървеше отлично, особено когато граф Фирмиан се присъедини към тях и попита:

— Вашият син, Леополд Моцарт, още ли свири с такова забележително леко туше?

— Дори с още по-леко, ваше превъзходителство — отвърна бащата и се поуспокои.

— Чудесно. Вие как смятате, господин Хасе?

— Ваше превъзходителство, смятам, че е най-добре самият Волфганг да отговори на този въпрос.

Волфганг се обади:

— Какво ще пожелаете да ви изсвиря, маестро Хасе?

— Каквото пожелае негово превъзходителство.

— По-късно! По-късно! — възпря ги графът. — Ще има време и за това. И се обърна отново към Леополд: — Синът ви се е променил. Изглежда по-зрял. Лицето му е приятно загоряло.

— От чистия въздух и честото седене до огнището, ваше превъзходителство.

— Какво ще кажете за една опера?

— За Миланския театър ли, ваше превъзходителство? — „Не мога да повярвам“, помисли си Леополд, нито едно от съкровените му желания не се бе осъществило така лесно. — Синът ми ли да я напише?

— Той е в състояние да я напише. Нали?

— Да, да, ваше превъзходителство! — извика Леополд. — Нали ще се справиш, Волфганг?

Волфганг, който говореше със Самартини за симфониите, които бе изпратил на знаменития композитор, изпита досада, задето го откъсват от разговора, но като видя сериозното лице на татко, цял се превърна в слух:

— Какво има, татко?

— Би ли желал да напишеш опера за Миланския театър? — За негова почуда Волфганг се колебаеше. Леополд понечи да извика: „Полудя ли!“, но се въздържа с голямо усилие и рече: — Чу какво казах, нали?

— Чух те, татко, но… — Видя, че Хасе го чака да продължи. Маестро Хасе, хареса ми вашата „Деметрио“. Зная почти всички арии наизуст.

— Благодаря, Волфганг.

„Синът ми е разумен“, помисли Леополд. Такъв изискан комплимент, и то съвсем уместен, непременно ще помогне на работата.

— Но, маестро — добави Волфганг, — докато слушах операта ви, бях изпълнен с неприятно чувство.

Всички се събраха около него да чуят по-добре какво ще каже по-нататък.

— Имаше такъв шум по време на ариите, че не можех да разбирам думите.

Хасе рече:

— Такава е натурата на италианската публика.

Волфганг продължи:

— Тогава да си вземат навреме очистително.

Леополд изтръпна. Волфганг имаше право, но как може да бъде толкова груб!

Волфганг запита Хасе:

— Господине, тази публика винаги ли е така шумна?

— Почти винаги.

Пичини се намеси:

— В Неапол е дори по-лошо. Затова влагам толкова бравурност в музиката си. Само така може да бъде чута.

Самартини изрази мнението, че миланската оперна публика съвсем не била по-добра; Мисливечек каза за флорентинската оперна публика, че е толкова енергична, щото редовно заглушава оркестъра; Хасе заяви, че италианската публика пази мълчание само когато действието наистина я увлича. Но най-неочаквано този оживен разговор на композиторите — те така се бяха разгорещили, че почнаха да говорят едновременно и нищо не се разбираше — спря отведнъж; графът плесна с ръце и извика високо:

— Браво! Доказахте, че момчето има основание. — И даде знак на Волфганг да започне изпълнението си, моментът беше настъпил.

След като всички композитори аплодираха изпълнението на Волфганг, дори Пичини, графът избра Самартини да провери годността на Волфганг като композитор.

Самартини поиска от момчето да напише четири нови арии по текстове на Метастазио. Волфганг изпълни бързо задачата. Самартини прегледа ариите и заяви:

— Ваше превъзходителство, те са наистина добре написани. Хасе се присъедини към мнението му, след него Мисливечек и накрая Пичини, макар неохотно.

Доволен, граф Фирмиан поздрави Моцартови. Момчето правеше впечатлението, което той желаеше, и бе изтръгнал от композиторите одобрение, колкото и различно да оценяваха те постигнатото от младия Моцарт.

Леополд каза:

— Ваше превъзходителство, за сина ми ще бъде чест да напише опера за вас.

— Не за мен, а за ерцхерцога — поясни граф Фирмиан. — Аз не мога да си позволя подобно нещо.

Леополд бе озадачен. Думата на графа беше закон за Милано. Но като всички управници, сети се той, Фирмиан никога не дава прям отговор.

— Ако синът ви изнесе концерт на приема в двореца ми в чест на бъдещата съпруга на ерцхерцога и нейния баща и те харесат музиката му, по всяка вероятност той ще получи поръчка за работа.

— Бог да ви благослови за това решение, ваше превъзходителство.

— Постарайте се работата да бъде на висота.

Волфганг понечи да каже, че работата му е винаги на висота, но Леополд го изпревари с думите:

— Ще се постараем, ваше превъзходителство.

— Добре. Какво искахте да кажете, Волфганг? — запита граф Фирмиан.

— Че това ще е рядък и забележителен случай за мен, ваше превъзходителство.

— Не се ли боите?

— От какво, ваше превъзходителство? Ще се въоръжа с подходящо за задачата вдъхновение.

Като видя, че граф Фирмиан се засмя, вместо да се разсърди, Леополд предложи:

— Ваше превъзходителство, Волфганг може да бъде прекрасен пръв диригент или концертмайстор. Той е вече трети концертмайстор в Залцбург.

Граф Фирмиан си помисли, „Каква шега, един шестнадесетгодишен владетел с четиринадесетгодишен капелмайстор!“

— Ваше превъзходителство, той не отстъпва на никой музикант, дори два пъти по-възрастен от нето.

— Интересна мисъл. Главният ми иконом ще се погрижи за уреждането на концерта. — С това графът намекна, че аудиенцията е завършила.

Самартини поздрави Леополд за успеха на сина му, после го поздравиха Мисливечек и Пичини, но той беше сигурен, че изпитват досада, че от този миг Пичини вече мрази Волфганг. Ала къде беше Хасе?

Хасе слизаше по красивите мраморни стълби с Волфганг и говореха за любимото ястие на момчето — кнедли с кисело зеле. Когато Леополд се изравни с тях, Хасе тъкмо казваше, че в скоро време ще покани Волфганг на истински немски обед — обилен и вкусен.

Леополд рече.

— Сърдечно благодарим за поканата ви, маестро, но Волфганг навярно няма да разполага с достатъчно свободно време: трябва да се готви много усилено за предстоящия концерт.

— Твърде строго държите сина си, това може да му навреди.

— Досега навредило ли му е?

— Не, но то не означава, че е застрахован от подобна опасност.

— Волфганг се нуждае от ръководство. Още е съвсем млад.

— На години, да.

— При това сам желае да го ръководя. Нали, Волфганг?

Отегчен от непреклонността на баща си, Волфганг изпита желание да извика „Не!“. Но в очите на татко блестяха сълзи, а той не можеше да устои на сълзите. Дано само маестро Хасе не е забелязал. Хвана татко и господин Хасе за ръка и попита:

— Как мислите, графът ще ми даде ли поръчката?

При тези думи Леополд си спомни за влиянието на Хасе и каза, отново сдържан:

— Сигурен съм, че господин Хасе знае това по-добре от нас. — Никой не може да каже Рано е още. Трябва да се угоди на мнозина.

Леополд рече:

— Мисля все пак, че угодихме поне на негово превъзходителство.

— Възможно е — съгласи се Хасе. — Той е човек с вкус.

28

На приема в двореца на Фирмиан в чест на принцеса Моденска и баща й присъствуваха сто и петдесет изтъкнати милански благородници. Програмата на Волфганг включваше музика от него и Самартини, любимия композитор на миланчани. По молба на граф Фирмиан изпълни и четирите арии, написани по време на аудиенцията. Моденският дук шумно ръкопляскаше, а принцесата каза: „Музиката му е доста приятна, той е истински виртуоз“, а после много от благородниците извикаха: „Браво, Амадео!“

Скоро след това Волфганг получи поръчката — да напише музика към първата драма, предвидена за следващия оперен сезон в Милано. Уговорката стана между Леополд и иконома на графа, дон Фернандо Джермани. Волфганг трябваше да получи сто цехини след представянето на партитурата и безплатно жилище, докато композира операта и се водят репетициите. Либретото щял да избере граф Фирмиан, той още не бил се спрял на нищо, но имал слабост към внушителната опера-сериа.

— Не е необходимо да бързате — поясни дон Фернандо. Този любезен и приятен кореняк миланчанин, женен за заможна виенчанка, говореше немски като роден език, поддържаше важни делови връзки с Виена и можеше да оказва на генерал-губернатора най-различни услуги. — Господин Леополдо, тъй като вие и Амадео ще бъдете на турне из Италия, когато ще се определи либретото, ще ви го пратим, където и да се намирате. Другите условия на договора са обичайни.

Дон Фернандо връчи договора на Леополд и той прочете: „Двете страни се договарят също така маестро Амадео Волфганго Моцарт да представи всички речитативи до октомври 1770 година и да бъде отново в Милано през ноември, за да напише ариите и да присъствува на всички репетиции, определени от театъра. Възможно е постановката да отпадне поради репертоарни промени, както и поради намеса отгоре. Да пази бог.“

Дон Фернандо забеляза, че Леополд се намръщи, затова рече:

— Амадео може да композира ариите с оглед на самите им изпълнители. Всички правят това.

— Така постъпи той във Виена. Но какво означава тази „намеса отгоре“?

— О, да кажем, от страна на императрицата, ерцхерцога. Генерал-губернатора.

— Надявах се, че тук ще имаме по-добра закрила.

— Вие я имате, приятелю. Не се безпокойте. Хасе е на ваша страна, Самартини и дори Мисливечек казаха добри думи за Амадео. Тръгнете за Болоня, Флоренция, Рим и Неапол, както сте намислили, а аз ще бдя над вашите интереси тук. — Като каза това, дон Фернандо връчи на Леополд препоръчителни писма от графа до градовете, които щяха да посетят. — Адресирани са до най-бележити и влиятелни хора в Италия. Ще ви бъдат от голяма полза.

Леополд прегърна горещо иконома и дон Фернандо му отвърна с взаимност, но добави с неочаквана нотка на съжаление:

— Има обаче още две условия.

— Какви условия?

— Ще трябва да получите съгласието на вашия архиепископ.

— О! — Леополд въздъхна с облекчение. — Няма да бъде трудно. Той ще се почувствува поласкан. Предшественикът на Шратенбах е чичо на граф Фирмиан. При него бях по-рано на работа.

— Второто условие е, че операта трябва да бъде италианска. Ако не отговаря на това условие, цялата глутница ще се нахвърли върху нея като на мърша. Никакъв указ не може да накара италианската публика да одобри опера, ако тази опера не е в обичайния стил.

— Скъпи приятелю, нима смятате, че бих поел такъв риск?

Този път дон Фернандо прегърна Леополд и възкликна:

— Разбира се, че вярвам във вас! А това е за теб, Амадео. — И връчи на Волфганг прощален дар от графа — златна кутийка за енфие, а в нея — двадесет цехини.

Волфганг не следеше разговора. Твърдото му убеждение, че само след няколко месеца ще започне да пише опера, му вдъхна толкова музикални идеи, че ги беше запомнил, за да ги използува в операта.

На път за Парма, когато спряха в Лоди да пренощуват, Волфганг завърши струнния квартет, който съчиняваше по време на пътуването. Лоди, разположен на двата бряга на река Ада, бе пълен с ренесансови паметници, поставени на великолепния катедрален площад, но Волфганг сега се вълнуваше само от музиката, която композираше — за пръв път пишеше струнен квартет. Татко смъмри момчето, задето го бе събудило — Волфганг стана посред нощ да завърши квартета. И така, от този миг насетне Волфганг имаше навика да запаметява музикалните си мисли, където и да се намираше — в леглото, в дилижанса или в седията, дори по време на концерт, ако не свиреше сам той, — и после ги записваше. Тази способност засилваше вярата в собствените му възможности и го радваше толкова, че се превърна в своеобразна игра. И в повечето случаи запомняше темата или пасажа задълго.

В Парма ги покани на обед Лукреция Агуари — най-прочутото сопрано на Италия. Хасе, пред когото бе пяла, изтъкваше в писмото си до нея, че ще сметне за голяма чест, ако тя пее пред Моцартови; изразяваше надежда певицата да вземе участие в операта на Волфганг — сигурна гаранция за успеха на творбата.

Волфганг гореше от любопитство да види как изглежда „Ла бастардела“^[9] наричана така, понеже беше извънбрачно дете на някакъв благородник. Предполагаше, че като „дете на любовта“ тя ще е по-привлекателна и с по-скандална външност от другите сопрани, които познава. И се разочарова, когато видя, че певицата не е хубава, че куцаше и бе вече омъжена.

Но щом Агуари запя, той забрави всичко друго. Седеше омагьосан: долният регистър на гласа й беше плътен и дълбок като на орган, а височините — чисти, непринудени и безупречни Почувствува се на деветото небе, когато тя се съгласи да изпее неговите арии.

И докато Агуари ги пееше, Волфганг престана да гледа на нея като на жена, тя се превърна в инструмент. Искаше да слуша спокойно и безстрастно, а замираше от възторг. Интонирането й беше съвсем правилно, изпълнението — безупречно, гласът й звучеше ту прочувствено и нежно, ту гордо и величествено.

Дълго след това Волфганг продължи да се вълнува и писа на Нанерл: „Слушахме «Незаконнородената», възхитителна е. Притежава несравним глас, най-гъвкавите гласни струни, които съм чувал, и фантастичен обхват. Ето кои тонове и пасажи изпълни тя в мое присъствие…“

И той ги написа на сестра си, за да разбере тя по-добре какво има предвид.

Колкото по-често Волфганг си спомняше за великолепния глас на певицата, толкова по-силно жадуваше да композира за нея. Сега бяха в Болоня и татко му разказваше, че този град в долината на По има най-добрата музикална академия на света, а в ушите на Волфганг отново звучаха височините на певицата. Леополд бе радостно възбуден, защото фелдмаршал Палавичини, до когото имаха препоръчително писмо от граф Фирмиан, им разреши веднага аудиенция.

Фелдмаршалът, романтична натура, с развяващи се дрехи и сребриста перука, прочете писмото на графа с искрен интерес и каза:

— Господин Моцарт, генерал-губернаторът говори за вашите способности и за способностите на сина ви с най-топли думи, а аз ценя високо мнението му. Ще съм щастлив, ако господин Амадео бъде така добър да свири на приема, който давам утре вечер в моята вила.

Леополд се съмняваше дали времето е достатъчно за подготвянето на програма, но Волфганг увери фелдмаршала:

— Ваше превъзходителство, мога да свиря каквото предпочетете: Самартини, Хасе, Йохан Кристиан Бах.

— Или Амадео Моцарт — допълни фелдмаршал Палавичини.

Той им изпрати каляската си и на приема присъствуваха принцове, дукове, посланици и кардинали, но Волфганг се развълнува най-много от присъствието на падре Мартини. Този францискански монах бе известен на Волфганг още откак се помнеше като най-начетения специалист по музика в Европа, авторитет, признат от всички. Той се учуди, като видя монаха тук, защото се знаеше, че падре Мартини никога не посещава концерти. Разочарова се обаче от външността му: Мартини, когото Волфганг си бе представял като благородния на вид Хасе, беше по-дребен и по-съсухрен дори от Самартини.

Концертната програма включваше още оркестрово изпълнение и двама певци-кастрати, но гостите жадуваха да чуят господин Амадео. Той изпълни соло на клавесин, после един концерт с оркестъра, акомпанира на певците в ариите, които бе композирал за граф Фирмиан, и накрая го помолиха да дирижира оркестъра. Програмата, започнала в седем и половина, продължи до единадесет и половина и завърши само поради това, че падре Мартини се почувствува уморен.

Волфганг имаше сили да свири до безкрайност. Изключителни подвизи можеха да се извършат за такава отбрана публика. Графиня Палавичини беше поканила много очарователни дами и те го обсипваха с похвали. Някои му позволиха да им целуне ръка, други го помилваха, а няколко дори го прегърнаха. Най-много му хареса обаче отношението на домакинята.

Когато графиня Палавичини, смущаващо красива с тъмните си очи и мургава кожа, го целуна за прекрасното изпълнение, той бе опиянен от щастие. Ръката й остана в неговата след целувката. Искаше му се това да продължи дълго и когато графинята отдели внимание на друг от своите гости, Волфганг се почувствува нещастен.

Чу домакинът да казва:

— Господин Моцарт, вие и синът ви трябва да останете в Болоня и да се влеете в нашата прочута Филхармонична академия.

А татко отвърна:

— С най-голямо удоволствие, ваше превъзходителство, но трябва да бъдем в Рим през страстната седмица.

Волфганг се изненада. Татко не беше казвал нищо досега за необходимостта да бъдат в Рим през страстната седмина; трябва да бе намислил нов план тази вечер, както често се случваше. Волфганг забеляза как очите на татко блеснаха, когато фелдмаршалът рече:

— Кардинал Палавичини, държавният секретар на Ватикана, е мой далечен братовчед и приятел. Ще ви дам до него препоръчително писмо.

Падре Мартини, като излизаше от великолепната музикална зала, се спря и каза:

— Господин Моцарт, аз живея сега в уединение, но ако имам удоволствието да бъда отново с вас, преди да отпътувате за Рим, ще се почувствувам поласкан.

— Благодаря ви, ваше преподобие — отвърна татко, — ще бъде чест за нас.

— Лека нощ, Амадео — сбогува се монахът с Волфганг, — трябва да си починеш добре след такова прекрасно изпълнение.

По-късно обаче, когато татко седна да пише дълго писмо до мама за всички тези добри новини — икономът на фелдмаршал Палавичини също му бе броил двеста и пет лири за изпълнението на Волфганг и за дирижирането, — момчето не можа да заспи. На приема имаше толкова женска красота, че това му се струваше несправедливо. На неговата възраст се предполагаше той да е съвсем непорочен, а ето че сега желаеше ласката на женски ръце; изкусителните, склонни към флиртуване жени, бяха пробудили чувствата му и той не можеше да остане безразличен. А някои от по-младите дами бяха само с няколко години по-големи от него; бе забелязал, че италианките съзряват по-рано от немкините, и се питаше дали не е така и с момчетата в тази страна. За да се поотвлече от мислите си, прибави послепис до Нанерл към писмото на татко:

„Моя най-скъпа и най-обична сестричке,

Спомени вълка и той е вече в кошарата. Радвам се, че ти е харесало пързалянето с шейна с Баризани, но едно нещо ме безпокои — дето си натъжила толкова фон Мьолк, понеже не си излязла с него. Колко ли носни кърпи е наквасил със сълзи той поради твоята жестокост! Предай на Барбара, че й пратих моите песни и че когато се върна, ще се надявам да се пързаляме заедно с шейна и да прекараме чудесно. Целуни ръцете на мама хиляди пъти от мен, а на теб пращам сто целувки за прекрасното ти конско личице.

Твой брат: Волфганго в Милано, Амадео в Болоня.“

Като написа това шеговито послание, на душата му стана по-леко. И той можа да заспи.

Наскоро отидоха у падре Мартини на вечеря. Монахът се извини за оскъдната храна, макар да им предложи болонска наденица — неговото лакомство.

— Докторите ме заставят, господин Леополдо, да ям само студена кокошка и по някое късче печено месо, а в постните дни — малко риба.

Леополд отвърна:

— Наденицата е чудесна. Има немска плънка и италиански подправки.

Падре Мартини бе поласкан:

— Винаги е по-разумно да се яде умерено.

Леополд се съгласи и отбеляза:

— Волфганг никога не преяжда, защото би почнал да композира съвсем лениво.

Волфганг тъкмо си помисли, че това ще бъде единствената тема на разговор, когато монахът ги заведе в кабинета си да им покаже своите седемнадесет хиляди тома литература, най-богатата музикална библиотека в света.

Леополд предложи падре Мартини да види как Волфганг композира. Той отвърна:

— Моите лекари настояват да си лягам навреме. Приемът беше рядко изключение. Ако утре обаче сте свободни, бих искал да се запознаете с един мой близък, който живее извън Болоня.

— Бяхме решили да потеглим утре за Свещения град.

— Той е мой добър приятел. Карло Броски.

— Фаринели? Най-прочутият от всички кастрати?

— Най-прочутият. Много иска да се запознае с вашия син.

Волфганг също искаше да се запознае с него. Сега вече той разбираше какво значи да си кастрат, макар татко никога да не му беше обяснявал това, и го прие като житейски факт, с надеждата, че Манцуоли ще пее в новата му опера.

На другия ден седна между татко и падре Мартини, когато потегляха за вила Фаринели, и се питаше дали има съществена разлика между кастрата и монаха, тъй като и единият, и другият не можеха да имат деца. Но, кой знае защо, Манцуоли като че стоеше настрана от тези неща; Манцуоли беше приятел. И все пак Волфганг не преставаше да се пита дали кастрацията е причина падре Мартини да бъде така сдържан.

Вила Фаринели беше голяма и разкошна като вила Палавичини, а самият Фаринели — съвсем светски човек, пълна противоположност на аскетичния падре Мартини, макар двамата да бяха големи приятели.

Камзолът на Фаринели блестеше от скъпоценни камъни, бялата му напудрена перука беше по последна мода, а токите на обувките — златни. Шестдесет и пет годишен, той изглеждаше много по-млад. Беше висок, строен и с грациозна походка. Алените му устни, начервени като на версайските дами, бяха полуотворени, лицето бледо, а светлокафявите очи погледнаха критично, когато отвърна на поздрава им, и попита, вперил очи във Волфганг:

— Значи това е момчето, за което говорят всички?

Татко рече:

— Бихте ли желал синът ми да напише една фуга, господине?

Фаринели кимна и показа на Волфганг любимия си клавесин — той имаше много — с думите:

— Този ми е подарък от покойната испанска кралица, която го поръчала за Скарлати, неин учител. Знаете ли кой е той?

— Изпълнявам негова музика от петгодишна възраст.

— Тогава композирайте фуга в стила на Скарлати.

Когато Волфганг изпълни желанието, долови, че това направи впечатление дори на сдържания падре Мартини, което поласка татко. „Хората в подобни случаи са склонни да придават значение на такива обикновени неща — каза си той, — дори и татко.“

Леополд рече:

— Ваше преподобие, когато се върнем от Рим, надявам се, че ще приемете сина ми за член на вашата реномирана Болонска филхармонична академия.

— Много е млад още. Не сме приемали досега кандидати под двадесет години.

— Може да не сте попадали на лица с неговия опит, почитаеми отче.

— Възможно е. Ще обсъдим този въпрос, като се върнете. — Фаринели добави: — Когато бях на четиринадесет години, дори не можех да пея правилно.

Волфганг каза:

— Аз не съм кастрат, господине.

— Късно е вече за това. И много жалко, ако наистина сте толкова талантлив в музикално отношение.

Татко потисна раздразнението си и рече:

— Ваша милост, крал Джордж III, Луи XV и Мария Терезия са убедени в това.

— Само глупци могат да вярват на думите на монарсите.

Изведнъж на път за Флоренция Волфганг пожела да спрат и отпочинат — чувствувал се много уморен, — но нищо не можеше да спре татко. Като че у него се намираше някакво колело, което трябва непрестанно и шеметно да се върти. Мокреше ги силен дъжд, шибаха ги буйни ветрове, а татко даваше вид, че суровите условия на пътуването не го тревожат, и вместо това говореше:

— Фаринели е кисел, защото след като бе станал фактически пръв министър на Филип Испански, задето го излекува от меланхолията му с майсторското си пеене, приемникът на краля, неговият заварен син, недоволен от влиянието на кастрата, го изгони от Испания. Не бива обаче да се забравя, че още тогава, макар да беше само музикант, Фаринели можа да се оттегли много богат. Както и ти някой ден.

Татко беше опечален, че Волфганг трябваше да остане на легло първия ден във Флоренция — бе настинал от бурята, която ги връхлетя, когато пресичаха Апенините.

Но на следното утро той можа да представи препоръчителното писмо от граф Фирмиан на главния иконом, граф Орсини-Розенберг. Макар в чакалнята да имаше много посетители преди татко, писмото от генерал-губернатора стана причина той да бъде приет веднага от ерцхерцог Леополд, втория син на Мария Терезия и владетел на Тоскана. Двадесет и две годишният ерцхерцог помнеше Моцартови много добре от Виена и настоя Волфганг да свири пред жена му инфанта Луиза Испанска.

На другата вечер бе уреден галаконцерт за ерцхерцога и жена му. Волфганг още не бе напълно оздравял, но това не се отрази на изпълнението му. Нардини, най-добрият италиански цигулар, акомпанираше на Волфганг в сонатите за клавесин и цигулка, композирани от самия него.

Волфганг за пръв път чуваше такова прекрасно изпълнение на цигулка. Сякаш звуците — богати и плътни — се лееха от самите небеса. Освен това Нардини имаше отлично чувство за съпровод. Но Волфганг изпита тъга при мисълта, че татко никога не би могъл да свири така ярко и изразително, нито да притежава техниката и умението на Нардини.

Ерцхерцогът прошепна на жена си:

— Казах ти, че той свири като възрастен.

Манцуоли, който присъствуваше на концерта, го поздрави с гореща прегръдка, после рече:

— Ако изобщо се окаже възможно, Амадео, ще пея в твоята опера.

По-късно същата седмица Нардини, очарован от Волфганг, го запозна с любимия си ученик Томас Линли, англичанче, на ръст и години колкото Волфганг. Те свириха заедно така добре, че оттогава станаха неразделни — упражняваха се заедно, излизаха заедно пред публика, споделяха опита си, мечтаеха за съвместно турне — ще свирят в Италия, Германия, Англия; Томас опресни знанията на Волфганг по английски, той пък го учеше немски. За пръв път Волфганг видя съвсем равностоен на себе си връстник и се радваше на това.

Когато дойде време да се разделят след десетина щастливи дни, Томас подари на Волфганг сонет, озаглавен „Заминаването на В. А. Моцарт от Флоренция“, който англичанчето бе поръчало на поетесата Корила Олимпика. Мигове преди това с него се бяха сбогували Манцуоли, Нардини, сега се прощаваше с Томасино. Винаги когато се приобщеше към някого, обикнеше го и не му се искаше да се раздели с този човек, настъпваше ужасната разлъка.

Томасино рече:

— Амадео, нека това стихотворение освети твоето пътуване — и го прегърна, след което двамата избухнаха в сълзи.

Татко трябваше да положи усилие, за да не се разплаче. Томасино беше хубав и обичлив, щеше да му липсва също и на него. Но трябваше да бързат: аудиенцията при папата през страстната седмица сега изглеждаше съвсем необходима.

Томас Линли ги изпрати чак до градските врати, после остана да им маха и да плаче, докато се изгубиха от очи. Волфганг се беше сврял в дъното на седалката и колкото повече татко му говореше как успешно са се представили във Флоренция, толкова по-силно течаха по бузите му сълзите, той продължи да се взира назад, макар че Томасино отдавна се бе изгубил от погледа.

29

Беше велика сряда, когато пристигнаха в Рим, и Леополд настоя да посетят веднага църквата „Свети Петър“. Знаеше, че ще има изпълнение на „Мизерере“ от Алегри в Сикстинската капела този ден. Каза, че непременно трябва да го чуят, сякаш така папата щеше да ги приеме по-скоро.

Досега Леополд не беше сигурен защо е толкова необходимо да се срещне с папа Клеменг XIV, освен заради това, че аудиенцията би могла да повлияе на Шратенбах да даде съгласието си относно поръчката за Миланската опера. Беше отложил писмото до негова светлост, макар да измина месец от подписването на договора. Само месец, а се случиха толкова хубави неща!

Тази мисъл му върна предишната увереност и докато стигнат до катедралата „Свети Петър“, той вече знаеше какво да предприеме. Попита един швейцарски гвардеец как да намери Сикстинската капела — гвардеецът остана очарован от изисканите маниери и облеклото му. Леополд махна на Волфганг да го последва и поведе сина си през лабиринт от коридори към капелата; там, понеже приличаше на благородник, успя да се вмъкне с Волфганг, без да има покана: никой не посмя да спре такава важна личност. Папата, който извършваше богослужението, се намираше до олтара и Леополд потърси тихо ъгълче. Каза на Волфганг да слуша „Мизерере“ и ако може, да го запише.

Това „ако може“ подразни Волфганг. Нима татко се съмнява в него? И той се заслуша, без да забележи нито фреските на Микеланджело, нито пищността на литургията. Мелодията притежаваше логика и вътрешно единство, тя се развиваше стройно и равномерно, затова Волфганг я следеше без усилие. Още отначало той разбра, че произведението се изпълнява от деветгласен хор и за удобство раздели този хор на две — четиригласен и петгласен. Когато във финала деветте гласа се сляха, това бе естествен завършък. Волфганг разбра структурата на „Мизерере“ и към края вече помнеше цялото произведение. Така постъпваше с всичките си композиции. Затова се изненада, че след като татко поиска от него да запише по памет „Мизерере“ и той го извърши, Леополд сметна това за подвиг и писа на мама: „Както знаеш, прочутото «Мизерере» е на такава почит в Рим, щото на музикантите от капелата им е забранено под страх от отлъчване от църквата да изнасят ноти, да ги преписват или да ги предават другиму. Въпреки всичко обаче ние имаме партитурата благодарение на Волфганг, който я записа нота след нота по памет, и бихме ти я изпратили със същото писмо до Залцбург, ако не ни беше нужна за тук. Ще я донесем, като се върнем, защото тя е една от големите тайни на Рим и не можем да допуснем да попадне в чужди ръце, като с това си навлечем наказание от църквата.“

На другия ден, велики четвъртък, по време на обреда „измиването на краката“ в „Свети Петър“, Леополд се отправи с увереност през зяпналата тълпа към масата, на която седяха кардиналите. Лекотата, с която говореше италиански и немски, разкошното облекло, внушителната походка, елегантният и скъп костюм от розово моаре и тафта на Волфганг, важността, с която наетият от тях лакей обяви на швейцарската стража да им разчисти пътя, премахна всяко затруднение. Ласкаеше го мисълта, че мнозина ще сметнат Волфганг за принц, а него за възпитател на принца. Когато минаваха през последната верига от папската гвардия, бяха отведени с поклони до кардиналската маса.

По внушение на Леополд Волфганг застана до кардинал Палавичини, когото познаваха от един портрет, окачен във вилата на фелдмаршала. Кардиналът, привлечен от уверените маниери на момчето, му направи знак да се приближи и рече:

— Бъдете така добър да ми кажете кой сте.

— Волфганг Амадео Моцарт.

— О! Прочутото момче, за което се пише толкова много?

— А вие сте кардинал Палавичини, нали?

— Да, да. Но защо се интересувате?

— Ваше високопреосвещенство, имаме писмо за вас от негово превъзходителство фелдмаршал Палавичини и бихме желали да ви засвидетелствуваме уважението си.

— Той вече ми писа за вас.

През това време започна обредът „измиването на краката“ и кардиналът предупредително вдигна ръка, но даде на момчето знак да остане до него. След като папата свърши обреда, кардиналът каза:

— Трябва да чуя изпълнението ви веднага щом свърши страстната седмица.

Кардиналът го освободи и Волфганг, чувствувайки, че засега не може да се надява на нищо повече, каквито и да са плановете на татко, коленичи пред кардинала и му целуна ръка; в отговор негово високопреосвещенство го похвали за благочестивостта му.

Леополд съжаляваше, че нищо не може да се уреди през страстната седмица, но се поободри, когато кардиналът се съгласи да чуе Волфганг няколко дена след нея. Концертът се състоя в двореца на принц Киджи, поканил най-знаменитите хора от Рим, а програмата бе съставена от Леополд в съответствие с вкуса на кардинал Палавичини. Кардиналът топло аплодира Волфганг и каза:

— Господин Моцарт, поразен съм както от благочестието, така и от виртуозността на вашия син; все пак трябва да отбележа, че негово светейшество паната рядко поканва музикални виртуози в покоите си.

— Ваше високопреосвещенство, не съм се стремил към това.

— И все пак бихте го желали, нали?

— Трогнат съм от вашата грижа.

— Би могло да се издействува съгласието на негово светейшество, но за това ще са необходими няколко месеца.

— Ваше високопреосвещенство, поканени сме да свирим след две седмици в Неапол.

В разговора им се намеси Кристофори, един от папските певци. Той не можеше да повярва, че някой е в състояние да запише по памет „Мизерере“, и настояваше да види какво е направил Волфганг. Присъствуващите се струпаха около Волфганг и Кристофори, дори кардиналът, който се мръщеше.

Внезапно Леополд се изплаши да не би това да засегне кардинала. Но Волфганг, който изглеждаше съвсем малко момче в сравнение с много високия папски певец, спокойно му подаде нотите и каза скромно:

— Не съм сгрешил.

Кристофори разгледа партитурата, а през това време всички мълчаха. Кардинал Палавичини попита:

— Наистина ли е записал точно всяка нота?

— Ваше високопреосвещенство, всичко е записано съвсем точно.

Леополд се обади:

— Ваше високопреосвещенство, обещавам, че никой не ще види партитурата — но кардиналът го спря с властен жест и обяви:

— Не е толкова тайно, колкото предполагате. Дали сме преписи на испанския крал, на императрица Мария Терезия и на падре Мартини. — Леополд изтръпна, когато кардиналът запита Волфганг: — Дете мое, не знаеше ли, че е забранено да се изнася партитурата от черквата?

— Забранено? Да се забранява музика? Ваше високопреосвещенство, тя е така прекрасна и благочестива, защо да не я чуят всички? Записал съм я правилно, нали?

— Безспорно. — И реши, че фелдмаршалът и граф Фирмиан не са преувеличили очарованието и ума на това момче. Обърна се към Леополд и рече: — Като се върнете от Неапол, негово светейшество навярно ще може да приеме сина ви, макар че има съвсем малко време за музика. После си тръгна, последван от своята свита: свещеници, секретари, лакеи и прислужници.

Леополд отложи пътуването за Неапол, защото сега много повече влиятелни покровители на музиката искаха да чуят Волфганг. През следващите две седмици се състояха много концерти и Моцартови припечелиха достатъчно цехини, с които да заплатят пътя до Неапол и обратно.

Бащата бе особено поласкан, когато Флоренция предложи на Волфганг поръчка за написване на опера, подобно предложение дойде и от Рим. Той със съжаление отклони предложенията. И малко преди да отпътуват за Неапол, писа на Шратенбах, убеден, че не може повече да отлага и че моментът е благоприятен. Подчерта, че папата възнамерява да им даде скоро аудиенция. Съобщи за одобрението на кардинал Палавичини и похвалата на падре Мартини. Спомена, че Волфганг е бил помолен от Милано, Рим и Флоренция да напише опера и поиска разрешение синът му да композира опера за Милано, а по този начин, намекна той, за императрицата и граф Фирмиан.

Волфганг писа на Нанерл:

„Моя скъпа и усърдна сестричке,

Слава богу, и аз, и перото, с което пиша, сме здрави и работим усърдно: бих желал да си тук, в Рим, този град щеше да ти хареса, много е спретнат и чист. Навсякъде има хубави цветя, хората пеят по улиците, понякога също както в черква, а понякога още по-добре.

Щастлив съм, че си харесала менуета, написан от мен за господин Пик, който танцува под звуците му в Миланския театър. Щом получиш контраданса, написан за теб, кажи ми искрено какво мислиш за него.

Ако не си заета с приятели, които въздишат по теб, изпрати ми аритметичните таблици и най-вече «Изкуството да се смята», защото изгубих своите някъде по пътя. Същевременно композирах симфония, откак ти писах последния път, ще завърша още една след изпращането на това писмо.

Да не забравя и друго — съвсем наскоро нарисувах свети Петър с ключовете, свети Павел с меча и можах да целуна крака на свети Петър в неговия храм, а тъй като имам нещастието да бъда толкова дребен, мен, същия стар глупак В. А. М., трябваше да ме повдигнат. Сега заминаваме за Неапол, тра-ла-ла.

Татко казва, че градът бил огнище на операта, но ще се убедим сами дали е така. Целувам теб и мама хиляди пъти и оставам:

твой, не дотам красив, Волфганго в Германия, Амадео в Италия и Моцарто — познай къде.“

Неапол се оказа многолюден и шумен. Улиците гъмжаха от хора, сякаш градът беше огромен мравуняк, и всички смятаха за свой дълг да се надвикват, като че участвуваха в някакъв ритуал. Волфганг хареса живостта на неаполитанците, но не одобряваше гръмогласната им реч. Най-обикновеният разговор ставаше с викове. За пет минути чуваше повече ругатни, плач и вопли, отколкото за цял ден във Виена. Казаха му, че оперното пеене било в кръвта на неаполитанците, а той изпитваше голяма неловкост от необикновено емоционалните им спектакли. Двамата с Леополд ходеха на опера при всяка възможност — когато не им предстоеше посещение при министър-председателя или имперския посланик принц Кауниц, или при английския посланик сър Уилям Хамилтън, — но Волфганг чувствуваше, че певците наблягат повече на зрелищната страна, отколкото на самата музика.

Мнозина от неаполитанските певци според Волфганг бяха неумерени: изпълнението им погрешно, темпото прекалено бързо, пресилваха гласовете си до крясък и завършваха със страст, която напомняше истерика. Единствената опера, чиято партитура той хареса, беше от Йомели — макар сюжетът според него да бе твърде старомоден и сериозен за театъра, — но тя не се ползуваше с успех. Затова пък имаха огромен успех оперите на Пичини и Паизиело, изпълнени с внезапни скокове от пиано към форте, с резки преходи от високи към ниски тонове и пак към високи, с ужасни модулации. Те го хвърляха в тревога.

Операта беше толкова на мода, че татко можа да уреди само един концерт на Волфганг. И докато Леополд се радваше на резултата, защото им платиха много цехини и получиха поръчки да напишат опера и за Неаполитанския театър, Волфганг си мислеше, че неаполитанците са лишени от изтънченост и вкус, защото публиката непрестанно говореше и не я сдържаше на едно място по време на концерта.

Далеч по-приятно му беше да види Везувий, който яростно димеше, Помпей, Херкулан, гробницата на Виргилий, баните на Нерон и Средиземно море.

Докато очакваше с нетърпение архиепископа да му даде необходимото разрешение да напише опера за Миланския театър, както и пристигането на либретото — неудоволствието от неаполитанските опери засили желанието му да композира собствени, — дойде писмо от кардинал Палавичини.

Татко имаше доволен, но и тайнствен вид; той почна да се стяга за път.

Заминаха с най-бързата пощенска кола. Леополд навсякъде се представяше за пълномощник на имперския посланик и получаваше най-добрите коне и карети; в Рим дори не стана нужда да влизат в митницата, кимнаха му да продължи. Не каза на Волфганг, че при последната смяна на конете един от тях се бе вдигнал на задните си крака и за да запази сина си от нараняване, Леополд нарани себе си — стъпалото на каретата се вряза в пищяла му до костта. Гордееше се, че е стоик и че успяха да пристигнат от Неапол в Рим само за двадесет и седем часа, докато на отиване им бяха нужни четири дена. Никой от двамата не мигна през това време и в странноприемницата в Рим Волфганг заспа на стола си. Леополд го съблече и го сложи в леглото, без синът му да помръдне. А когато Волфганг се събуди на сутринта, не можеше да си спомни как се е озовал в леглото. Забеляза, че татко накуцва, но бащата отвърна:

— Дребна работа. Трябва да бъдем при кардинала колкото може по-скоро Кани ни на обед, щом пристигнем.

— Това ли пишеше в писмото?

— Хм… — Татко рядко бе имал толкова оптимистичен вид. — Това и няколко други неща.

По време на обеда кардинал Палавичини наричаше Волфганг „господин кавалер“, което изненада Леополд; той реши, че папският държавен секретар е изразил желание да се срещне с тях, за да уговорят аудиенция при папата. Кардиналът, също както Леополд преди, имаше тайнствен вид: той им благодари, задето са се върнали така навреме, и каза, че наскоро пак щял да ги повика. Леополд нямаше друг избор освен да чака, а през това време Волфганг написа няколко арии за Миланския театър. Мина седмица без никаква вест и Леополд първо упрекна кардинала заради неговата потайност, а после и себе си, задето бе позволил на ентусиазма си да го подведе.

В деня, когато ги повикаха да се явят в резиденцията на кардинал Палавичини — двореца Куиринале, — Леополд едва сдържаше не търпението си.

Кардиналът каза тихо, макар в тона му все пак да прозвуча тържество:

— На двадесет и шести юни негово светейшество благоволи да удостои Амадео Волфганго Моцарт от Залцбург с ордена на Златната шпора.

— На двадесет и шести юни! — възкликна Леополд удивен. Това бе денят на завръщането им в Рим.

— Да, но трябваше да изчакаме, докато бъдат приготвени необходимите документи.

— Това е голяма чест, ваше високопреосвещенство!

— Най-голямата, която може да се окаже на един музикант.

Волфганг рече тихо:

— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство.

— Няма защо. Това решение бе взето след най-сериозна преценка. Чуй, Амадео! — И кардинал Палавичини прочете част от папския диплом: „С нашата апостолска власт ние провъзгласяваме теб — който, както ни е известно, от най-ранна възраст си се усъвършенствувал да свириш така очарователно на клавесин — за кавалер на Златната шпора.“

„Най-високата степен на този орден“ — помисли си тържествуващ Леополд.

Волфганг коленичи пред кардинала и Палавичини му окачи на врата красивия златен кръст с червена лента, като каза:

— Господин кавалер, от този миг ставате носител на Златната шпора.

Волфганг ликуваше, че татко е толкова радостен.

— Носете го с чест и достойнство — произнесе кардиналът.

— Можете да бъдете уверен в това, ваше високопреосвещенство. Нямаме думи да изразим колко сме ви признателни! — възкликна Леополд. Би ли могъл сега Шратенбах да му откаже!

— Ще имате аудиенция с негово светейшество след няколко дена.

Три дни по-късно Волфганг, на гърди със златния кръст на ордена, получи аудиенция от папа Клемент XIV във временната му резиденция, двореца Санта Мария Маджоре. Икономът на граф Фирмиан, дон Фернандо, също присъствуваше, като че тази чест принадлежеше и на господаря му, освен това там бяха кардинал Палавичини и други високопоставени духовни и светски лица.

Леополд се изненада от вниманието, оказано на Йероним Колоредо, епископ на Гурк. Епископите обикновено не се ползуваха с такава чест, особено в присъствието на кардинали. Забеляза, че високият, строен духовник е привлекателен по начин, който бе светски и циничен дори за римски прелат, и се питаше кои го поддържат. После си спомни, че Колоредо е знатна фамилия във Виена. Опомни се от тези мисли, когато папата нарече сина му кавалер Моцарт, реши, че е суетно от страна на папа Клемент XIV да говори френски, и остана много доволен, задето Волфганг разбира езика. Дали тази висока чест е оказала въздействие върху сина му, питаше се той, всичко бе твърде официално — дори самият Волфганг.

„Съвсем официално“ — помисли си и Волфганг. Не беше убеден, че тези хора тук са непременно негови добри приятели, освен може би дон Фернандо и кардинал Палавичини, но дори за тях имаше известни съмнения. Смяташе, че човек трябва да ликува при такъв случай, а всички се държаха толкова сериозно. Татко имаше победоносен вид, сякаш това събитие отваряше път към друг, по-добър свят, но Волфганг се питаше дали не навлизат в чужди владения. Мелодии бликаха в нето и той изпита желание да се изсмее, когато го нарекоха „господин кавалер“. Навярно трябва да изрази това с музика. Колко весело ще звучи тя!

Същата вечер, когато татко пишеше на мама за получения от сина им орден, Волфганг добави в послепис до Нанерл на смесица от немски, френски и италиански:

„Обична сестричке,

Изненадан съм колко добре можеш да композираш, когато пожелаеш. Песента ти е чудесна. Трябва да опитваш по-често да композираш. Когато ми пратиш онези шест менуета от Михаел Хайдн, които харесвам, добави пак нещо от тебе. Предай най-добрите ми пожелания на всички добри приятели. Целувам ръцете на мама хиляди пъти, а теб, госпожице, провъзгласявам за «кавалер на Златната шпора». Бъди здрава. Тук цари такъв шум, че нищо не можеш да чуеш от музиката.

Твой: кавалер Моцарт — тра-ла-ла, ха-ха-ха.“

30

Когато фелдмаршал Палавичини научи, че Моцартови са се върнали в Болоня и са отседнали в една от местните странноприемници, ги покани да му гостуват във вилата. Стана още по-настойчив, щом узна, че Леополд не може да излиза от стаята си поради възпаление на крака — ходенето му причиняваше болки. Той каза:

— Можете да останете, колкото желаете. И състоянието на крака ви ще се подобри.

Леополд се колебаеше. Не искаше да показва твърде голяма готовност.

— Освен ако трябва да заминете за някъде — Венеция, Милано.

— О, не, господине. Възнамерявах да остана в Болоня през лятото. Градът е прекрасен, а освен това падре Мартини иска да се позанимае с Волфганг.

— В такъв случай можете да прекарате лятото у нас.

— Но аз едва се движа, господине. Десният ми крак е още подут и не мога да ходя без бастун — дори и с него ми е трудно.

— Ще разполагате с една от каляските ми. И с прислуга — да ви помага.

Колкото повече се колебаеше Леополд, толкова по-настойчив ставаше фелдмаршалът.

Стаите им бяха просторни и красиви, с мраморен под, високи тавани и прозорци като в Шьонбрун. Макар че беше август и печеше страшно в градините, вътре никога не ставаше много топло. И Волфганг обичаше да усеща допира на фините чаршафи и калъфки, удобството на широките, отделни легла. Прислужваха им двама души — един лакей и един слуга; лакеят спеше в преддверието, за да бъде наблизо, когато потрябва. „Колко е хубаво — мислеше си Волфганг, — когато всичко е свежо, чисто и приятно.“ Питаше се защо да не живее винаги така. Знаеше, че семейството му не е благородническо, въпреки титлата, която му даде папата, но това не беше от особено значение. Можеше да плати със своята музика. Чувствуваше се много радостен и щастието му растеше, като виждаше, че татко е в толкова добро настроение и отново почва да ходи нормално.

Разрешението да напише опера за Миланския театър дойде навреме от Шратенбах, който поздравяваше Леополд за папското отличие. Скоро пристигна и либретото и Леополд сметна това съвпадение на събитията като добро предзнаменование, макар изборът на сюжета да го обезпокои. Граф Фирмиан бе се спрял на „Митридат, цар Понтийски“, произведение, което либретистът Чиня-Санти бе заимствувал от едноименната трагедия на Расин.

Леополд каза на Волфганг:

— Това е в стила на опера-сериа и осъществяването й е много трудно. — Опита се да опрости сюжета за Волфганг. Синовете на Митридат — Сифар и Фарнас, — повярвали, че баща им е загинал във войната с Рим, започват да ухажват годеницата на баща си, Аспазия. Тя предпочита Сифар, защото Фарнас е заговорничил с Рим срещу баща си. Когато Митридат открива какво е станало, заповядва да убият синовете му и Аспазия. Ала синовете изкупват вината си, влизайки в борба с римляните, и когато Митридат наистина загива, Сифар и Аспазия свързват съдбата си.

Волфганг сви рамене. Сюжетът не му направи никакво впечатление, но можеше и по него да се напише опера.

Повече го радваше засилващата се дружба с падре Мартини. Францисканският монах бе развълнуван от папската награда.

Леополд подари на падре Мартини своята „Школа за цигулка“ и в замяна получи от монаха неговата „Storia della musica“ („История на музиката“), с посвещение за „господин Леополдо Моцарт“ и „кавалер Амадео Волфганго Моцарт“.

Падре Мартини каза, че на драго сърце ще учи Амадео и на това посветиха следобедите, докато сутрин Волфганг работеше върху операта си, а вечер прекарваше с фелдмаршала и други приятели.

Сега, когато познаваше падре Мартини по-добре, момчето го виждаше като слаб, нервен човек, непримирим към лошата музика и не толкова францискански монах, колкото жрец на музиката, истинския му бог, независимо от неговите твърдения.

Падре Мартини обучаваше Волфганг на строгите закони на полифоничната църковна музика от миналото и бе във възторг от прилежността на момчето.

Лека-полека Леополд разбра, че падре Мартини подготвя Волфганг за Филхармоничната академия в Болоня, най-уважавания музикален институт в Италия.

— Но никой под двадесет години не е бил приет досега — изтърси той един следобед пред падре Мартини.

Монахът отвърна с усмивка:

— Амадео не е обикновен кандидат.

— Но той трябва да бъде в Милано към октомври за репетициите на неговата опера.

— Ще бъде там навреме. Бъдете спокоен.

Леополд се помъчи да последва съвета му, защото приемането в Академията беше голяма чест. Ала като научи, че изпитът се отлага за октомври, почна да се опасява и се надяваше само на едно — чакането да не се окаже напразно. Най-важният елемент от изпита беше Волфганг, заключен сам в една стая, да напише върху едно антифонно григорианско песнопение от шестнадесети век партиите на три високи гласа в полифоничен стил. Леополд се тревожеше много, защото задачата бе доста трудна и противоречеше на Волфганговия вкус като композитор. Поуспокои се, когато след час Волфганг завърши — на повечето кандидати им бяха необходими три часа за същото нещо — и когато разбра, че падре Мартини проверява изпитната работа.

Не му харесваше обаче нервното състояние на сина му, съвсем необичайно явление. Със замряло сърце дочака преценката на падре Мартини. Тя беше одобрителна и Волфганг единодушно бе приет за член на Академията с титлата композитор и маестро.

Волфганг не изпитваше толкова голяма гордост, колкото татко. Бе забелязал, че композицията му е пълна с поправки на падре Мартини. Няколко дена по-късно, когато падре Мартини му връчи диплома, с който го провъзгласяваха за член на Академията, той каза:

— Не съм композирал високите гласове съвършено, нали?

— Съвършенство има само на небето. Нали си приет?

— С ваша помощ, достопочтени отче.

— С божия помощ, мое дете. Аз съм само изразител на волята на всевишния.

Волфганг още мислеше за допуснатите грешки, когато пристигнаха в Милано. Татко пазеше диплома от Академията като най-голяма ценност и съобщаваше на всички колко блестящо Волфганг е взел изпита, но това не беше вярно. И макар синът да обичаше и да ценеше падре Мартини като педагог и приятел, нямаше особено високо мнение за неговите композиции, те бяха така старомодни! Не биваше да го заставят да композира в такъв старинен стил. Бяха го принудили да внесе в онова григорианско песнопение неизразителни, скучни пасажи, за да се спази традицията. Сухотата на безцветната музика от шестнадесети век го беше отегчила, макар че положи усилия да прикрие този факт, затова допусна грешки. Занапред не бива да изменя на естествените си склонности.

Според клаузата на договора дон Фернандо им бе наел безплатна квартира. Ала двете стаи в частната къща изглеждаха неуютни след разкошната вила на фелдмаршала, а татко беше очаквал граф Фирмиан да ги настани у дома си и да им оказва необходимото внимание.

Икономът почувствува тревогата им, макар да изразиха благодарност за усилията, положени от него; той каза:

— Наех тези стаи, за да бъдете по-близо до театъра, дворецът на граф Фирмиан е доста далеч.

„Не и с карета“ — помисли си татко, но гласно рече: — Стаите са чудесни. Харесват ми балконът и камината. Ще имаме достатъчно чист въздух и топлина.

„И само едно легло за двама ни“ — понечи да протестира Волфганг. Омръзнало му беше да спи с баща си в общо легло, татко цяла нощ се въртеше. Но не каза нищо.

Тези вълнения останаха на заден план, щом започнаха трескавите репетиции. Повечето певци бяха пристигнали и чакаха с нетърпение ариите, които той трябваше да напише за тях на самото място. Трябваше да бъде напълно в тяхна услуга, да им угажда, да изпълнява всичките им прищевки.

И все пак не можеше да твори на спокойствие, ако не беше сам. Предстоеше толкова работа, а оставаше съвсем малко време за нея: само няколко седмици за написването на двадесет арии, увертюра, дует и квартет — речитативите бяха готови още в Болоня. Сновеше непрекъснато между жилището си и театъра. Престана да пише до завръщането си вкъщи. Пръстите го боляха от усиленото композиране. Очите помътняваха от напрежение, а перото и мастилото бяха ужасни.

Жадуваше да пише музика по свой вкус, лека и игрива, но татко твърдеше, че такава музика ще бъде твърде сладникава и сантиментална за подобен текст. Нали сюжетът на „Митридат, цар Понтийски“ бе толкова претенциозен! Волфганг не чувствуваше пълна увереност, че ще напише музика, подходяща за такъв възвишен сюжет. Искаше му се да промени текста, но това бе невъзможно. Поетът се намираше в Неапол, работеше над едно либрето за Пичини и никой не можеше да променя текста без негово разрешение.

Съществуваше и друга трудност. Волфганг отиде в театъра с татко и дон Фернандо да чуе примадоната Антония Бернаскони в нейната част от дуета, написан за нея и първия солист, и певицата се оплака:

— Музиката не подхожда за моя глас. Ариите ми трябва да напише някой друг. Възрастен композитор.

Дон Фернандо попита:

— Опитахте ли да пеете този дует?

— Защо трябва да го опитвам? По дяволите, зная какво мога да пея!

— Негово превъзходителство иска да пеете музиката на господин Моцарт, не на вашия учител господин Лампуняни.

— А ако ариите трябва да се преработят, както става обикновено?

— Ще бъдат преработени — каза дон Фернандо. — От самия Волфганг.

Волфганг се намеси:

— Може би този дует е твърде висок за госпожата.

— Напротив, намирам, че моята партия е недостатъчно висока. Мога да пея дует с всеки дискант.

Волфганг преработи арията под недоверчивия поглед на певицата, после й я върна с думите:

— Сега ще може да блесне виртуозната ви техника, както, надявам се, желаете.

Певицата каза, че пак не може да пее музиката на момчето, тогава дон Фернандо заяви:

— Господин Лампуняни е ангажиран за помощник-диригент, не за композитор. Ако наруши договорните условия, няма да получи друг ангажимент.

Примадоната се съгласи да опита дуета, но все пак добави:

— Трудностите ще дойдат тепърва, когато го пея с първия солист.

На другия ден първият солист Пиетро Бенедети рече:

— Не мога да пея това с Бернаскони, тя има всичките високи тонове, а аз съм първият солист.

— Господине — каза Волфганг, — написах вашата партия за Манцуоли.

Татко изпъшка — Волфганг е толкова нетактичен, — но се въздържа и нищо не рече, защото щяха да го обвинят във вмешателство; и без това много го обвиняваха в подобен грях.

Волфганг ликуваше от добрите си обноски: не бе казал направо, че Бенедети не може да се мери с Манцуоли. Уверен, че Манцуоли ще сдържи обещанието си да пее в неговата опера, беше написал тази партия за гласа му. Манцуоли обаче поиска хиляда дуката и дон Фернандо, който отговаряше за финансите, каза, че подобно искане е абсурдно, защото за такава сума можел да ангажира Фаринели, най-прочутия оперен певец, оттеглил се вече от сцената. Но Волфганг знаеше, че никой не може да надмине по изразителност и красота изпълнението на кастрата, това беше свещено правило в Италия. Той каза:

— Написах партията за Манцуоли, за да покажа колко прекрасно може да пее един пръв солист.

Бенедети подхвърли ехидно:

— Не е необходимо да се напрягам, за да пея високите тонове.

— Тогава опитайте да изпеете моите — подигра го примадоната.

Бенедети изкрещя:

— Аз съм тук дискантът, не госпожа Бернаскони!

Тя се озъби:

— Аз пък съм истинското сопрано!

За миг Волфганг помисли, че двамата певци ще се хванат за гушите. После разбра, че играят игра — те предпочитаха да крещят, отколкото да си нанасят удари.

Бенедети извика:

— Тя няма никакъв вкус!

А певицата изкрещя:

— Каква подлост!

Волфганг се помъчи да ги успокои:

— И двамата имате вкус. Затова написах музиката по този начин. — В края на краищата трябваше да намери подход към тези певци. — Господине, ако предпочитате дуета по-високо, с удоволствие ще изпълня желанието ви.

Бенедети гневно тропна с крак и извика:

— Стига! Трябва да ме кастрират наново, за да пея такива височини!

Дон Фернандо възпря примадоната, преди тя да успее да се намеси, и каза:

— Граф Фирмиан не желае тази опера да се протака повече. След като господин кавалерът Моцарт преработи този дует, както бе любезен да обещае, репетициите ще се възобновят. В противен случай ще намерим други певци, които да могат да пеят партиите си, дори това да са Манцуоли и „Незаконнородената“.

И двамата певци в един глас почнаха да твърдят, че за пръв път чуват такава прекрасна музика и не желаят никой да си помисли, че Миланската опера стои по-ниско от другите.

Първото представление на „Митридат, цар Понтийски“ се състоя веднага след Коледа. Леополд седеше гордо в една ложа и гледаше надолу към Волфганг, седнал на клавесина и готов да поведе оркестъра. Както и да се възприеме това произведение, той беше постигнал друга, по-важна цел: синът му бе станал признат оперен композитор. Граф Фирмиан седеше в императорската ложа; Самартини и Хасе бяха в друга ложа, фелдмаршал Палавичини — в трета. На Леополд му се щеше да извика от радост, а после, пред самото начало на увертюрата, забеляза, че Волфганг е нервен, нещо необичайно за сина му. Волфганг щеше да дирижира първите три представления, а Лампуняни останалите, но това, първото, беше най-важното. Леополд усети болка в дясната си, „диригентската“ ръка. Знаеше, че е от ревматизма, но болката отслабна, щом увертюрата тръгна съвсем гладко. По-късно, когато започнаха ариите и дирижирането на сина му придоби още по-голяма увереност, болката изчезна напълно.

Дуетът за първия солист и примадоната получи аплодисменти, а когато завесата се спусна, двамата певци отведоха Волфганг на сцената, за да сподели и той овациите; граф Фирмиан стана прав и извика:

— Браво, браво, господин кавалер на музиката! Публиката поде това с ритмичен напев и дори Самартини и Хасе се присъединиха.

Където и да отидеха бащата и синът в Италия, всички се обръщаха към Волфганг с тази титла. След като операта се игра двадесет пъти при пълен салон, Моцартови напуснаха Милано и посетиха Торино, Виченца, Падуа и Венеция, но това по-скоро приличаше на отдих, на забавление, макар Волфганг да получаваше както преди бурни аплодисменти.

Завърнаха се в Залцбург една година след деня, в който се срещнаха с кардинал Палавичини. Леополд се чувствуваше като победител. Връщаше се вкъщи с нова поръчка за опера за карнавала в Милано през 1772 година, а се носеха слухове, че и самата Мария Терезия щяла да възложи на Волфганг написването на опера.

Волфганг обаче се надяваше, че независимо каква опера ще му възложат, ще се постарае текстът да отговаря повече на вкуса му. Въпреки одобрението на Милано той не споделяше възторга на татко от музиката на „Митридат, цар Понтийски“. Задълбочена и построена изкусно, да, съгласен беше с тази преценка на баща си, но това все пак не бе достатъчно. После се озова в обятията на мама, целуваше нея и Нанерл, смееше се и плачеше от радост и забрави всичко останало.

31

Колко е порасъл Волфганг, чудеше се мама. Дрехите, ушити за него в Залцбург, сега му бяха съвсем тесни и малки. Като бършеше сълзите си, тя поотстъпи малко, за да огледа по-добре сина си, а през това време Нанерл силно прегръщаше татко и не искаше да го пусне от обятията си.

Татко им показа златния кръст, дипломите от Болоня и Верона и рече:

— Покрихме всички разходи от обиколката в Италия и не съм покътнал парите от архиепископа; освен операта Волфганг написа други арии, четири симфонии, менуети, няколко църковни произведения и един струнен квартет.

Волфганг, нетърпелив да слуша това, което вече знаеше, попита:

— Нанерл, нашият господин Канарче още ли пее? И още ли взема горно сол?

— Разбира се — отвърна Нанерл. — Помниш ли как пееше с тебе?

Но Волфганг изтича в музикалната стая да се увери сам и се огорчи, когато канарчето не го позна и вместо да запее, се сгуши в дъното на клетката си. Волфганг запя, за да поощри птичката, но спря и когато Нанерл — тя го беше последвала — попита защо, той извика:

— Не мога! Гласът ми се е променил. Не съм в състояние да взема нито високи, нито ниски тонове. Съвсем съм си изгубил гласа. Не мога да пея дори собствените си арии! — И изглеждаше така опечален, че Нанерл трябваше да го утешава.

Почувствува се по-добре, когато го приветствуваха топло Барбара фон Мьолк и Тереза Баризани. Момичетата знаеха за отличията му — цял Залцбург знаел, така му казаха — и отпърво се държаха с него неловко, сякаш потиснати от превъзходството му.

В неделя обаче Барбара седна до него в катедралата, докато архиепископът извършваше богослужението, и щом Волфганг й прошепна: „Станала си много хубава, докато ме нямаше“, тя поруменя, но й беше приятно, че е забелязал промяната, особено след като вече бе станал толкова знаменит.

На него пък му беше приятно, че е до нея; Тереза в сравнение с Барбара сега му изглеждаше грозна. Дребните, фини черти на Барбара бяха закръглени точно колкото трябваше. Устните бяха малко пълнички, в леко несъответствие с изящното лице, но затова пък привлекателни. Единствено румените бузи — типично залцбургски, както се изразяваше той, поради постоянното излагане на вятър и дъжд — не му напомняха за италианките, в които се бе заглеждал. Очите й сякаш казваха: „Радвам се, че те виждам, много се радвам!“

Волфганг рече:

— Помниш ли, Ваберл (това бе глезеното й име), как си правехме шега с името на Шратенбах, изговаряйки „ш“-то…

Тя му направи знак да мълчи, но този път не пламна, а се усмихна — това бе за нея предишният Волферл.

„И все пак се е променил — помисли си момичето. — Израсъл е, макар че навярно никога не ще стане висок, защото и сега е нисък за възрастта си, но е много по-внимателен и галантен.“ Държеше се така уверено, че Барбара сега не чувствуваше разликата във възрастта им — беше четири години по-голяма от него, — и не пусна ръката й през цялата църковна служба. Не пожела да говори за музиката, която е написал в Италия, освен за няколкото менуета, композирани за нея и изпратени в Залцбург. Вместо това я покани на разходка с карета.

Тя отвърна:

— Времето е толкова непостоянно.

— Затова пък аз съм постоянен.

Волфганг изпита досада, когато Шратенбах пожела да го поздрави за отличието на папата. Но Барбара обеща да го почака, затова той се държа с негова светлост учтиво, макар да гледаше час по-скоро да се освободи.

Архиепископът каза:

— Вие не изложихте поста си при мен. Кардинал Палавичини ми писа за вашето благочестие и музика, изтъквайки, че и двете са гордост за Залцбург.

Волфганг коленичи и отговори:

— Благодаря ви, ваша светлост, поласкан съм от…

Но татко го прекъсна, за да подчертае пред архиепископа:

— Волфганг сега е почетен капелмайстор в Болоня и Верона, ваша светлост, и, както споменахте, донесе слава на Залцбург, макар да е само трети концертмайстор, при това неплатен.

Шратенбах го пресече рязко:

— Убеден съм в способностите на сина ви. — След това ги освободи.

Татко се разстрои, но Волфганг беше благодарен — Барбара го чакаше. Щастлив бе, че девойката удържа на думата си, макар да му отказа разходката. Както вървяха покрай Залцах, тя попита:

— Тъгуваше ли за мен?

— Много.

— А за Залцбург?

Той вдигна рамене.

— Градовете си приличат, освен Виена и Лондон.

— Дори Милано?

— Милано обича операта. — Сякаш това изчерпваше въпроса. Опита се да я целуне, но тя се отдръпна. И добави:

— Харесах менуетите, които написа за мен.

— А ако напиша и други?

Тя не каза „да“, но усмивката й беше приятна и изкусителна.

— Готово! — И Волфганг поиска веднага да му се заплати. Барбара знаеше, че не бива да му позволява, това ще бъде твърде прибързано, по-голяма е от него, той е още момче, а тя не е кокетка. Но Волфганг бе толкова настойчив, че тя не можеше да се възпротиви.

На другата сутрин Волфганг се загледа в огледалото и се замисли как би могъл да изглежда по-добре. Татко казваше, че Волфганг трябва да възобнови заниманията, а синът мислеше за гласа на Барбара. Не беше музикална, но гласът й звучеше приятно — той не можеше да търпи момичета с неприятни гласове. Докато седеше на клавесина, Волфганг броеше дните до новата им среща.

Всяка неделя се разхождаше с Барбара след черква. Но тя никога не му позволи повече от някоя случайна целувка, дори след като той написа обещаните менуети. И все пак когато устните му докоснеха нейните, макар да жадуваше за по-дълбок израз на чувства, това го изпълваше с внезапен прилив на възторг.

Следобеда татко дойде с нова поръчка, силно възбуден, но Волфганг, погълнат от мечти за Барбара, не можеше да сподели ентусиазма му. Татко обяви пред цялото семейство:

— Получих писмо от граф Фирмиан, който кани Волфганг от името на императрицата да напише серенада за сватбата на нейния син ерцхерцог Фердинанд с принцеса Беатриче Моденска, която ще се състои в Милано през октомври тази година.

Волфганг много искаше да разкаже на татко за чувствата си към Барбара, но се боеше, че той може да му се присмее.

— Поръчката идва наистина от самата императрица. Това е най-голямата чест, оказана ни досега, и най-прекрасната възможност. — Радостта на татко се смени с раздразнение: — Волфганг, ти не слушаш какво говоря!

— Възлагат ми друга опера за Миланския театър, нали?

— Не, серенада. Хасе ще пише опера.

— Сигурен съм, че ще я напише добре.

— Хасе ще бъде твой съперник. Внимавай, когато го хвалиш. Мама попита:

— Ами Залцбург? Нали Волфганг вече е концертмайстор?

— Без заплата и без задължения обаче. А в Италия навсякъде го посрещаха с овации.

— Въпреки това архиепископът ти плаща, когато си тук.

— И става саркастичен, когато му намекна да даде някаква поръчка на Волфганг.

— Болен е човекът. Шахтнер твърди, че не му остава дълго да живее.

— И пак се стреми да не ни изпуска от ръцете си. Но ние ще го надхитрим.

— Леополд, този път аз и Нанерл искаме да заминем с вас. Раздялата ни се стори толкова тежка!

— Това е невъзможно — отсече неумолимо той. — Пътуването ще ви изтощи. Но след като се върнем с Волфганг от Милано, ако той не получи служба при ерцхерцога, ще си потърсим нова квартира. Не може да спим всички заедно като в казарма. Нанерл и Волфганг вече не са деца.

— Мислиш ли, че ерцхерцогът ще даде постоянна работа на Волфганг?

— Ана Мария, в Италия имаме големи и искрени приятели. И императрицата винаги е била благосклонна към нас. Нали така, Волфганг?

Волфганг не следеше разговора. Стоеше в един ъгъл с Нанерл и искаше от нея да предаде посланията му на Барбара. Тя обеща. Съчувствуваше на брат си, тази тайна като че ги сближи.

„Асканио в Алба“ бе серенадата, избрана от граф Фирмиан с одобрението на Мария Терезия. Бракосъчетанието на ерцхерцога се представяше в античен сюжет, а императрицата — в ролята на Венера, която помага за свързването на влюбените. Либретото не хареса особено на Волфганг, но той не изрази протест, защото дон Фернандо му съобщи, че либретистът, Джузепе Парлини, бил фаворит на графа, което само по себе си говореше достатъчно красноречиво.

Сценичната постановка не интересуваше Волфганг в този момент; занимаваха го само музиката и чувствата, които трябваше да изрази чрез нея. Не можеше да си представи ерцхерцога като герой — този слаб и бледен момък — или да бъде романтично настроен към принцесата, непривлекателна в сравнение с Барбара, затова пък можеше да си въобрази, че той и Барбара са младите влюбени, и се постара да внуши това чрез мелодичност и изящество.

Стимул в работата бе и пристигането на Манцуоли, за да пее главната партия в серенадата. Двамата заработиха над ариите на кастрата и това изпълни с нова радост сърцето на Волфганг. Манцуоли пееше така чудесно, че го омайваше. Деня, в който той пя финала, Волфганг едва сдържаше радостта си.

Певецът каза:

— Амадео, мелодията е прекрасна!

Волфганг бе просълзен. За пръв път чуваше такова божествено изпълнение на музиката си.

— Удоволствие е да я пееш.

— Написах я специално за гласа ви.

— Надявам се, че винаги ще пишеш за мен такава музика.

— Ще се постарая, господин маестро.

— Амадео, ако желаеш да участвувам в следващата ти опера за Миланския театър, приемам високата чест.

Волфганг изпадна в екстаз:

— Не, за мен ще бъде висока чест!

Манцуоли го целуна горещо по бузата и с това сякаш скрепиха договора си.

По-късно същия ден Волфганг седна на бюрото си — искаше му се много да сподели с Нанерл какви чувства вълнуваха възторженото му сърце, но това все пак беше твърде лично, твърде свято. Размисли и вместо писмо написа само шеговит послеслов към писмото на татко до мама:

„Скъпа сестричке,

Принудени сме да търпим ужасната горещина, а прахът така зле се отнася с нас, че ако не проявявахме достатъчно разум, щяхме досега да се задушим. Тук, в Милано, не е валяло повече от месец.

Ти ми обеща да изпълниш нещо — спомняш си добре, нали — и не бива да забравяш за това; ще ти бъда много благодарен, а за нея ще напиша скоро нова музика.

Най-голямата новина е, че принцесата има стомашно разстройство и всички се безпокоят да не се отложи сватбата, но не се бой, ще й дадат нещо и ще се оправи.

А ето как сме пък ние: над нас има един цигулар, под нас — друг, в съседство учител по пеене, който дава уроци по всяко време, насреща — обоист, и той свири непрестанно. Но на мен ми харесва. Добра среда за композиране. Дава ми много идеи. Целуни мама от мен. Манцуоли пее прекрасно. Адио.

Твоят сънлив, но предан брат.“

Вечерта след бракосъчетанието бе представена операта на Хасе в чест на младоженците. Това бе най-значителното музикално събитие, но Леополд сметна операта за скучна, докато Волфганг бе изцяло погълнат от мисли за своята серенада.

Тя бе изпълнена следната вечер и Леополд с радост откри, че серенадата получи по-бурни овации от произведението на Хасе. Ерцхерцогът и съпругата му бяха възхитени от ариите на Манцуоли и така възторжено ръкопляскаха, че се наложи „бис“. На финала те се надвесиха от кралската ложа към Волфганг, който дирижираше до клавесина, и извикаха:

— Брависимо, Моцарт!

Цялата зала поде възгласа им.

Ерцхерцог Фердинанд нареди „Асканио в Алба“ да се изпълни отново и след няколко дена поиска два преписа от партитурата: един за него и друг за брат му, император Йосиф II. По улицата към Леополд и Волфганг непрекъснато се приближаваха най-различни хора, за да поздравят композитора за хубавата музика.

Поласкан, Леополд рече на Волфганг:

— Колкото и да изглежда нескромно, трябва да ти кажа, че твоята серенада затъмни операта на Хасе. Всички недоумяват как може да я напише едно петнадесетгодишно момче. Това навярно ще има важни последици.

Бащата почувствува, че е назрял моментът да се действува, когато той и Волфганг бяха поканени на галаприема, устроен от граф Фирмиан за ерцхерцога и съпругата му. Присъствуваха много познати на Леополд: фелдмаршалът, кардинал Палавичини, Хасе, Самартини, но бащата следеше с поглед само ерцхерцога. Изчака. По едно време ерцхерцогът и принцесата се спряха в музикалната зала с граф Фирмиан — той ги развеждаше из двореца. „По-благоприятен момент за такава аудиенция няма“ — реши Леополд. Пристъпи напред с Волфганг и застанаха пред очите на ерцхерцога; както очакваше, височайшата особа изрази желание да говори с Моцартови.

Новата ерцхерцогиня свали ръкавицата си и протегна ръка на Волфганг да я целуне, което той направи с необходимата почтителност. Ерцхерцогинята се усмихна благосклонно и рече:

— Надявам се, че ще имаме удоволствието да чуем отново ваша музика в недалечно бъдеще.

— Когато пожелаете, ваше височество. Дори и сега.

— Бих се радвала много, но тази вечер сме твърде заети.

Граф Фирмиан каза:

— Ваше височество, представете си какво удоволствие е да имате при себе си на служба такъв способен музикант като господин Амадео.

В миг настъпи тишина. Ерцхерцогинята погледна мъжа си, за да разбере какво да отговори, и той изрече бавно:

— Въпросът не е толкова лесен за разрешаване.

— Но си заслужава да се помисли, нали, ваше височество?

— Господин Амадео е необикновен музикант. Чух го да свири пред майка ми в Шьонбрун, когато беше съвсем малък. Осемгодишен, мисля.

— На шест, на шест и половина — обади се Леополд. — Моля да ме извините, но беше само на шест.

Граф Фирмиан побърза да се намеси:

— Амадео сега е вече мъж, почти шестнадесетгодишен, Господин Моцарт, мислите ли, че синът ви е достатъчно подготвен за капелмайстор?

Леополд отговори, както очакваше графът:

— Той е вече капелмайстор в Болоня и Верона, ваше превъзходителство, и концертмайстор в Залцбург.

Граф Фирмиан се обърна към ерцхерцога и заяви:

— Ваше височество, господин Амадео се радва на голяма обич в Италия. Назначаването му за ваш придворен музикант ще засили още повече топлите чувства, които изпитват към вас вашите поданици.

Ерцхерцогът отговори:

— Интересна мисъл! — Но преди Леополд да успее да се зарадва, прибави: — Ще може ли да се освободи от задълженията си в Залцбург? Архиепископ Шратенбах е наш добър приятел. — И погледна Леополд за отговор.

В миг Леополд, макар уплашен, изпита силен гняв. В яда си виждаше само детинското, пъпчиво и мършаво лице на ерцхерцога, с нос прекалено голям за дребните му черти. Да угаждаш на такова дете, му изглеждаше най-голямото унижение на света. Как си позволява този хлапак да преценява сина му! Но чакаха отговор от него и ако кажеше, каквото мисли, това щеше да предизвика скандал, който Волфганг нямаше да понесе.

Граф Фирмиан рече меко, за да подчертае приятелските си чувства:

— Разбирам, че архиепископ Шратенбах е финансирал пътешествието ви до Италия, за да може синът ви да си намери място, съответствуващо на таланта му.

— Да, ваше превъзходителство! — възкликна Леополд. Графът беше умен човек. — Не притежаваме необходимите музикални средства в Залцбург, ваше височество — въздъхна печално той и се поклони на ерцхерцога, който, изглежда, слушаше внимателно. — А Милано е голям град и ще бъде особена чест да допринесем и ние нещо за вашата слава.

— Какво предлагате, господин Моцарт? — попита ерцхерцог Фердинанд.

— Синът ми ще изпълни всяко ваше желание, ваше височество. Може да свири на клавесин, на цигулка, на орган, да напише каквато музика искате — опера, дивертименто, симфония…

— Зная. Това все пак не е достатъчно за един капелмайстор.

— Ваше височество, видяхте как умело дирижира той серенадата.

— Очарователно — намеси се ерцхерцогинята. — И изглеждаше така мил!

Фердинанд попита:

— Амадео, искате ли да бъдете капелмайстор тук?

Волфганг не беше уверен в това. Но татко с целия си вид показваше какво желае, затова момчето каза:

— Готов съм да служа на какъвто пост благоволите, ваше височество. — И се усмихна на Фердинанд топло и галантно, при което ерцхерцогът неволно отговори на усмивката.

Но какво щеше да каже майка му, императрицата? Нали го беше учила, че като владетел той никога не бива да дава пряк отговор. Към него се приближаваха Хасе и кардинал Палавичини, затова ерцхерцогът използува тази възможност да промени темата. Поздрави Хасе за прекрасната му опера и Хасе отговори с тъга:

— Не беше достатъчно хубава за Милано, градът предпочете серенадата.

Граф Фирмиан рече:

— Серенадата се оказа прекрасно музикално произведение.

— Да — потвърди Хасе, — красотата й ме примирява с мисълта, че не бива да пиша повече опери.

— Как! — възкликна Леополд. — Това би било голяма загуба за всички нас, маестро.

— Съмнявам се. Във всеки случай оставям това поприще за сина ви.

Леополд попита скептично:

— Ами Пичини? А Глук?

— Амадео ще засенчи всички ни.

Ерцхерцогът полюбопитствува:

— Искрено ли говорите?

— Ваше височество, твърде съм стар, за да бъда неискрен. — Хасе с интерес наблюдаваше как колкото по-горд ставаше Леополд, толкова по се засилваше безразличието на Волфганг. — „Асканио в Алба“ е само началото — добави той.

Леополд възкликна:

— Ваше височество, мога ли да подам молба от името на сина ми?

— Ако желаете, подайте.

— И вие ще се отнесете най-благосклонно към нея, нали, ваше височество?

Ерцхерцогът изпита желание да отговори утвърдително. Хорът от похвали го бе убедил. Но все пак трябваше да се посъветва с майка си, макар че никой не биваше да знае за това, дори съпругата му. В стремежа си да покаже, че нему принадлежи последната дума, той си придаде най-високомерен вид и рече:

— Необходимо ми е да помисля по този въпрос.

Тягостното очакване се посмекчи за Леополд, когато Волфганг получи от Мария Терезия в отплата за серенадата златен часовник с нейния емайлиран портрет. Самочувствието му се подобри още повече, когато узна, че за операта си Хасе е получил от нея само златна кутийка за енфие.

Изненада се, че отговора на молбата му носи дон Фернандо. Бе очаквал да го повика на аудиенция ерцхерцог Фердинанд.

— Наложи се негово височество да замине по работа — заяви икономът.

— А граф Фирмиан? — попита той, внезапно обзет от опасения.

— Негово превъзходителство ще го придружава.

— Значи, отговорът е отрицателен?

— Скъпи приятелю, Амадео и така печели доста добре.

— Това ли идвате да ми съобщите?

Дон Фернандо вдигна рамене:

— Наредиха ми да ви предам, че имперската хазна няма средства за откриване на нови музикални длъжности.

— Коя е истинската причина?

Дон Фернандо отвърна предпазливо:

— Ерцхерцогът уведоми граф Фирмиан, че не може да назначи Амадео, защото ще трябва да лиши добрия приятел на императорската фамилия, архиепископ Шратенбах, от двама негови ценни служители.

— А граф Фирмиан не се ли противопостави?

— Граф Фирмиан е ваш верен приятел. Той също е разочарован. Владетел на Ломбардия обаче е ерцхерцогът. — И като видя отчаянието на Леополд, добави: — Трябва да опитате при ерцхерцог Леополд в Тоскана, когато се върнете тук за следващия оперен сезон. Той е по-възрастен от Фердинанд, по-зрял. Няма да се бои толкова от сина ви.

— Да се бои?

— В известен смисъл, да. Но ние всички както преди обичаме господин Амадео.

Волфганг, току-що влязъл, попита:

— В такъв случай ще си тръгваме за вкъщи, нали, татко?

— Освен ако изрично не ни помолят да останем. — Икономът обаче се опечали и Леополд разбра, че ще бъде унизително да стоят повече. Искаше му се все пак да поговори с някого, който би могъл да го разбере, като Мария Терезия.

Ерцхерцог Фердинанд бе се посъветвал с нея; той възнамеряваше да назначи Волфганг, но тя го разубеди, като му писа: „Питаш ме дали да вземеш на служба при себе си младия залцбургски музикант. Не разбирам за какво ти е необходим той, след като нямаш нужда от композитор, нито от излишни хора въобще. Ако все пак това ще ти достави удоволствие, не искам да ти се меся. Мнението ми произхожда единствено от съображения да не се обременяваш с излишни хора и да не им даваш възможност да се представят като твои служители. Това ще накърни престижа на твоя двор, защото обикалят от място на място като просяци. И друго — семейството на Моцарт е голямо.“

Фердинанд не спомена никому за това писмо. Той искаше всички, особено съпругата му и граф Фирмиан, да вярват, че самостоятелно е взел решението.

Леополд и Волфганг се върнаха в Залцбург. Ана Мария пожела да научи истинската причина, поради която ерцхерцог Фердинанд е отхвърлил молбата, а Леополд се опита да възприеме изтъкнатите пред самия него мотиви и каза:

— Ерцхерцогът не можеше да назначи Волфганг, защото не искаше да засегне фамилния си приятел, архиепископ Шратенбах, като го лиши от двама негови ценни служители.

Волфганг не вярваше на това. На другия ден след завръщането им в Залцбург архиепископът умря.

Бележки

[1] Жанр на религиозния западноевропейски театър, възникнал през четиринадесети век. — Б.пр. ↑

[2] Теситура — застъпените тонови височини в музикалното произведение и отношението им към обема на даден глас или инструмент ↑

[3] Арии с големи технически трудности, за чието изпълнение се изисква голямо майсторство ↑

[4] Немска комична опера, в която пеенето и танците се редуват с разговорни диалози. — Б.пр. ↑

[5] Скъпи ми татко (фр.) — Б.пр. ↑

[6] Симпатични (ит.). — Б.пр. ↑

[7] Седия — италиански вид портшез. — Б.пр. ↑

[8] О, благословени! О, господи! (ит.) — Б.пр. ↑

[9] „Незаконнородената“ (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Вайс Възвишено и земно (4) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Метаданни

Данни

Възвишено и земно

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧЕТВЪРТА ЧАСТГОДИНИ НА СЪЗРЯВАНЕ

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

Дейвид Вайс
Възвишено и земно (4) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ГОДИНИ НА СЪЗРЯВАНЕ