Дейвид Вайс
Възвишено и земно (10) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred And Profane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (28.08.2009)

Издание:

Дейвид Вайс. Възвишено и земно

Рецензенти: Димитър Зенгинов, Цветана Калудиева

Редактор: Красимира Тодорова

Редактор на издателството: Екатерина Дочева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Грета Валтер

Коректори: Антоанета Петрова, Петя Величкова

История

  1. — Добавяне

ДЕСЕТА ЧАСТ
ОПЕРИТЕ
„СВАТБАТА НА ФИГАРО“, „ДОН ЖУАН“

76

— Италианска опера ли, ваше сиятелство? Нима такова е желанието на негово величество?

Преди да отговори, Орсини-Розенберг внимателно огледа дребничкия човек, застанал пред него в кабинета му в Бургтеатер, сякаш искаше да определи на какво е способен този композитор. После решително каза:

— Да, Моцарт, точно затова ви повиках. Императорът желае целият следващ сезон да се посвети на италианската опера. Синьор Салиери и синьор Мартини-Солер пишат нови опери, които трябва да бъдат готови за откриването на сезона, и предвид факта, че в състава ни сега е отличният бас буфо Бенучи, опера с централна партия за неговия глас би дошла тъкмо навреме.

— Бенучи има чудесен глас. Благодарна задача е да се пишат арии за него.

— Но операта трябва да бъде комична, опера буфа. Негово величество иска да развесели любимите си поданици. Той смята, че светът такъв, какъвто е всъщност, е твърде сериозен.

„Това с други думи означава — помисли си Волфганг, — че Йосиф е замислил някоя нова реформа и за да избегне недоволството, иска със зрелища да отвлече вниманието на поданиците си от действителността.“ Но рече:

— Съгласен съм, ваше сиятелство.

— Вие нали знаете италиански?

— Разбира се. Пътувал съм три пъти из Италия. Докато навърша седемнадесет години, там вече представиха три мои опери. Братята на императора — ерцхерцозите Леополд и Фердинанд — благоволиха милостиво да аплодират произведенията ми.

— Спомням си. Първата ми среща с вас стана във Флоренция, когато бяхте още дете-чудо. Тогава много говореха за вас.

„Повече, отколкото сега“ — помисли си Волфганг, но се поклони и рече:

— Благодаря ви, ваше сиятелство.

— Хареса ми последният ви концерт. Жизнерадостен и мелодичен. Бих искал операта, която ни представите, да бъде в същия дух.

 

 

През следващите седмици Волфганг неведнъж мисли за този съвет, докато препрочиташе множеството либрета, без да намери сред тях нито едно, което да му допадне. Ван Свитен потвърди: императорът наистина бил склонен да получи от Моцарт нова опера буфа, тук поне Орсини-Розенберг бе казал истината, доколкото опитите на императорските любимци — Салиери и Солер — в този жанр не се бяха увенчали с успех. Обаче, предупреди баронът, трябва да се бърза, докато Йосиф не е размислил.

В творчеството на Голдони Волфганг намери няколко пиеси, които му харесаха, но му се сториха неподходящи за опери. Препрочете комедиите на Молиер, подарени му навремето от Фридолин Вебер — оттогава Волфганг винаги ги имаше под ръка.

Комедиите на Молиер му се сториха все така очарователни, но с изключение на „Дон Жуан“ нито една от тях не ставаше за опера, а той се страхуваше, че Йосиф, твърде взискателен по отношение на морала, ще окачестви такова произведение като безнравствено и прекалено мрачно за опера буфа.

Сподели затрудненията си с Вецлар. Желанието да пише опера измести на заден план всичко останало, макар че през тази есен на 1785 година той се готвеше да създаде няколко концерта, и Вецлар в отговор му връчи френското издание на комедията на Бомарше „Безумният ден, или Сватбата на Фигаро“.

— Но нашият приятел Шиканедер ми каза, че императорът е забранил постановката на тази комедия! — възкликна Волфганг.

Вецлар проницателно се усмихна и рече:

— Навярно затова всички я четат. Запознай се с текста! Кой знае? В случай че тя ти хареса, може нещо да се измисли. Дори ако на самия мен се наложи да финансирам постановката.

— Частна постановка във Виена? Императорът никога няма да разреши.

— Лондон или Милано навярно ще се окажат по-отзивчиви.

Очите на Волфганг пламнаха. Той като съкровище пазеше спомените за триумфите, с които бяха съпроводени пътуванията му в Англия и Италия. Но тук възникваха трудности от друг характер.

— Дори да ми хареса комедията, ще се наложи да я променяме, за да стане подходяща за музиката.

— Трябва ти добър либретист.

— С Вареско не мога да работя, пък и със Стефани не бих искал. Поне що се отнася до голяма опера.

— Волфганг, аз имам за теб отличен либретист, Лоренцо да Поите.

— Да Понте? — със съмнение повтори Волфганг. — Италианец. Чувал съм за него. Написал е за Салиери либретото на операта „Il riceo d’un giorno“ („Богаташ за един ден“). Тя се провали. Не е чудно, че да Понте е решил да се обърне към мен.

— Решил е да се обърне към тебе, защото музиката ти го кара да изпада във възторг.

— И още затова, че Салиери след провала на операта е заявил, че по-скоро ще си отреже пръстите, отколкото да възложи на да Понте дори няколко стиха за съчетаването им с музика.

— Това още повече те задължава да работиш с него. Сега имате общ враг.

— Доколкото съм чувал, героят на комедията открито порицава знатните хора. Такова нещо е много по-лесно да се напише, отколкото да се постави на сцената.

— Първо прочети комедията. Моля те. После решавай.

— Защо си толкова заинтересован от нея?

— Ти смяташ, че щом съм аристократ, не ми се налага да раболепствувам? Би било чудесно, ако цензурата, преди да се усети, разреши постановката. Както стана във Франция.

След като Волфганг прочете комедията на Бомарше, не можа да заспи. В нея остро се осмиваха съществуващите порядки. Сега му стана ясно защо Йосиф не разреши постановката й въпреки репутацията си на просветен монарх. Пиесата обаче бе остроумна, пълна с комизъм и ядовита сатира и нямаше нищо чудно в това, че за нея говори цяла Виена. Фигаро, който умее, когато трябва, да измами надменния аристократ граф Алмавива, грабна сърцето на Волфганг. Графът разполагаше с неограничена власт, но Фигаро успяваше да го надхитри благодарение на природния си ум и съобразителност. Неговите стълкновения напомняха на Волфганг собствените му конфликти с Колоредо, Арко, дори с Йосиф и Мария Терезия. И после тази пиеса прекрасно подхождаше за музика.

Той седеше в стаята си за музика сред пълен мрак, за да не безпокои със светлината никого, и съчиняваше арията на Фигаро за гласа на Бенучи. Напълно го покори язвителният монолог на Фигаро за горчивата войнишка съдба; думите „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ трептяха в ушите му, раждайки бодра маршова мелодия, едновременно весела и тъжна. Той скочи на крака. Това ще излезе!

Зад него с топъл халат в ръце стоеше Констанце.

— Волфганг, облечи го, ще настинеш — каза тя.

— Не ми е студено, Щанци. Мелодията вече е намерена! Констанце, отдавна свикнала с нощните му бдения, запали една свещ.

— Не трябва. Тя е цялата в главата ми.

Констанце се прозя. Утре той ще се чувствува съвсем разнебитен, но за нищо на света няма да си признае, защото по обед му предстои концерт на музикалната сбирка у ван Свитен.

На следния ден, когато ван Свитен го запита какво мисли за квартета, който току-що написал един негов приятел, Волфганг отвърна:

— Интересен е. — И добави: — Бароне, ти нали си придворен цензор. Би ли могъл да снемеш забраната от „Фигаро“?

— Невъзможно! Негово величество се изказа но повод на тази комедия много твърдо. Защо не напишеш опера върху класически сюжет? Както постъпва Глук. Няма никакъв риск.

Не, той искаше да пише само „Фигаро“. Още размишляваше какво да предприеме, когато в разговора се намеси Вецлар.

— Волфганг, искам да ти представя поета, който изпитва голяма любов към твоята музика — Лоренцо да Понте.

Когато Вецлар за пръв път му предложи да Понте като евентуален либретист за неговата опера, Волфганг се поинтересува що за човек е той и научи, че поетът произхожда от еврейско семейство във Венеция. На четиринадесет години, когато баща му приел християнството, Лоренцо също бил покръстен. Да Понте избрал един от малкото пътища, достъпни за умен, но беден младеж — постъпил в духовната семинария и станал свещеник и преподавател по реторика. В промеждутъците между многобройните си любовни похождения той написал цикъл стихотворения на тема: „Човек нямаше ли да е по-щастлив, ако беше останал в първобитно състояние, отколкото сега в цивилизованото общество?“ Там поетът остро осмивал привилегированите класи и техните социални институции. Това предизвикало цяла сензация. Венецианските управници подвели да Понте под съдебна отговорност, забранили публикуването на стиховете му и го лишили от духовния му сан, а противниците им го възхвалили като истински търсач на приключения и поет. Волфганг очакваше да види в лицето на да Понте хитър и ловък човек. А пред него стоеше напълно светски мъж висок, слаб, малко по-възрастен от самия композитор, хубавец, с голям орлов нос, тъмна коса, едра волева брадичка и модно облекло.

Венецианецът, изглежда, искрено се зарадва, че се запознава с Моцарт, за него това било голяма чест. Но когато започнаха да обсъждат бъдещата опера, да Понте прояви крайна сдържаност:

— Домът на един придворен цензор не е място за подобен разговор — каза той и предложи да отидат в едно близко кафене.

 

 

Възторзите на Моцарт по повод на „Фигаро“ учудиха поета.

— Аз, разбира се, познавам тази пиеса — каза той. — Няма пиеса, която да не познавам. Но вие навярно сте чували какво е мнението на императора за нея.

На Волфганг му се стори, че двамата не се разбират добре. Либретистът очевидно бе решил за себе си въпроса за съвместната им работа, ала засега не каза ни дума по това.

— Маестро, наистина ли толкова ви харесва комедията? — попита да Понте.

— Да, харесва ми. Колко ли? Това зависи от много неща.

Да Понте не отвърна нищо.

— Ако получим дори разрешението на императора, каква е гаранцията, че либретото ще се окаже задоволително и ще съответствува на музиката ми?

— А каква е гаранцията, че вие пък няма да възразите срещу всичко, което напиша?

„Държим се като дипломати, които внимателно се проучват“ — помисли си Волфганг.

— Защо сте пожелали да работите с мен, синьор поете? — попита той.

— Вие сте най-добрият композитор във Виена.

— И единствено достъпният, след като Салиери се е отказал от по-нататъшна работа с вас, нали?

— Аз, както преди, заемам мястото на поет при императорския двор и в момента пиша либрето за Мартин-и-Солер; операта скоро ще бъде поставена.

Волфганг опита да си придаде равнодушен вид — татко го бе учил никога да не проявява прекалено голям интерес, иначе непременно ще се лиши от известни предимства. Но все пак показа интерес, защото Мартин-и-Солер, макар да не беше гений, се славеше като опитен композитор с добър вкус.

— Е, разбира се, ако повече ви допада Стефани…

Волфганг се намръщи. Не, той не желае да се свързва отново с него.

— Заема ли се с либретото, ще успея да издействувам поставянето на дадена опера. Дори на „Фигаро“.

— По какъв начин? — Въпреки недоверието си към да Понте Волфганг не можа да скрие любопитството си.

Поетът се изправи, премести бастуна зад гърба си и се опря на него, заемайки театрална поза.

— Това ще бъде комедия на интригата, достойна за самия Фигаро — заяви той.

— А как стои въпросът с Орсини-Розенберг? Той сам ми даде поръчка за опера.

— Всичко зависи само от Йосиф, каквото и да твърди директорът. Да се склони Йосиф да даде разрешение за поставянето на пиеса, която сам е забранил, е истински подвиг. Ще напиша няколко сцени, като изпусна всеки намек за политика. Ще създам любовна комедия с всякакви хитроумности. Бихте ли могли да напишете няколко арии, за в случай че Йосиф пожелае да има представа за бъдещата опера? Почти съм уверен, че тогава ще даде разрешение. И това ще бъде победа, нали, драги Моцарт?

Да Понте говореше така красноречиво, така пламенно, че Волфганг в края на краищата кимна в знак на съгласие; той бе по-скоро заинтригуван, отколкото убеден; все още го мъчеха съмнения.

Няколко седмици по-късно да Понте връчи на Волфганг първото действие. Това се оказа почти превод на комедията от френски на италиански, но всички социални и политически нападки бяха изпуснати. Да Понте бе успял лаконично и остроумно да изложи сюжета, както се изискваше за една опера буфа. „Венецианецът добре си знае работата — помисли Волфганг; — може да не е роден за поет, но е опитен занаятчия.“ Първите арии на „Фигаро“ се оформяха бързо; като ги пишеше, Волфганг постоянно мислеше за Бенучи, а характерът на главния герой намираше жив отклик в душата му. Женските партии и ариите на графа му се удаваха по-трудно.

През същото време да Понте се обърна към императора с молба за аудиенция.

Йосиф охотно се съгласи да приеме поета. Императорът бе обременен с най-различни проблеми от държавна важност, затова разговорът с да Понте бе за него почивка. Йосиф не се доверяваше много на новия придворен поет, но с венецианеца никога не му беше скучно, както с много други. Забавляваше го смелостта му. И досега помнеше първата си среща с него.

Навремето да Понте се бе явил при императора с препоръката на Салиери и бе помолил да го назначат на длъжността придворен поет.

— А колко пиеси сте написали, синьор да Понте? — попита Йосиф, на което поетът незабавно отговори:

— Нито една, ваше величество, нито една!

— Великолепно! — разсмя се императорът. — Най-после да срещнем една муза-девственица!

Да Понте се поклони в знак, че е оценил това bon mot[1] на императора и Йосиф, доволен от собствената си находчивост, назначи да Понте за придворен поет. Наистина либретата му съвсем не блестяха със същото остроумие, както речта му, но венецианецът винаги си имаше обяснения за това и обикновено твърде забавни. Все пак Йосиф доста се учуди, задето да Понте желае да превърне комедията на Бомарше в опера. Императорът много се гордееше със своята начетеност, но не можеше да допусне така скандално да се осмиват хората със знатен произход.

— Синьор поете, имахме основателни причини да забраним комедията — строго изрече императорът.

— Напълно правилно, ваше величество. В пиесата има много пошлост и грубост. Но аз пропускам всичко, което е насочено против благоприличието и добрия вкус.

— Нима това не е солта на пиесата?

— Разрешете да не се съглася, ваше величество: солта на пиесата е в любовната й интрига, чието изкуство вие владеете до съвършенство. А музиката е очарователна. Написана е от Моцарт.

— Той има възхитителни концерти за пиано, но е написал все пак само една опера — „Отвличане от сарая“, — а и тя не представлява особена ценност.

— Ако не беше благосклонното отношение на ваше величество, аз също не бих написал нищо тук.

Йосиф се колебаеше. Признателността на да Понте го поласка.

— Ваше величество, защо не прочетете либретото и не чуете музиката? Вие притежавате толкова великолепен вкус, че присъдата ви ще бъде окончателна за мен. Ако операта не ви хареса, няма дори да се опитам да бъде поставена „Фигаро“ другаде, въпреки че ме молиха за това.

— Другаде? — Йосиф присви вежди.

— Постъпиха молби от Лондон и Милано. Но лично аз бих предпочел да видя постановката на тази опера във Виена. Ваше величество, ако не пожелаете да я подкрепите, ще унищожа всичко, което е вече готово.

— Добре, ще прочетем какво сте написали.

 

 

На следния ден Волфганг получи заповед да се яви в Хофбург вечерта, като занесе със себе си партитурата на новата опера. Времето беше толкова малко, че се наложи да моли Алоизия и Адамбергер да отидат с него и изпеят готовите арии, макар гласовете им да не подхождаха много на музиката, така както той би искал да звучи тя.

Йосиф II, горд с музикалните си познания — той добре умееше да чете на прима виста, — каза, че първо ще прегледа партитурата, както е прегледал преди това текста на либретото. Онова, което бе прочел, му хареса: всички неприятни социални и политически нападки липсваха, текстът в този вид можеше да достави на публиката удоволствие. И ариите, изпълнени от Адамбергер и Ланге, прозвучаха мелодично, макар да му се сториха прекалено немски. Императорът каза на Моцарт и да Понте, които чакаха с нетърпение присъдата му: — През февруари ще ни гостува генерал-губернаторът на Австрийска Нидерландия. В негова чест в Шьонбрун ще се състоят големи тържества. Разполагаме с едноактен зингшпил, към който трябва да се напише музика. Ако успеете да я напишете, Моцарт, трудът ви ще бъде възнаграден.

— А какво е либретото, ваше величество? — попита Волфганг.

— „Театралният директор“. От Стефани.

Волфганг много искаше да откаже — стига с тези произведения на Стефани, но как тогава да ходатайствува за „Фигаро“, ако пренебрегне молбата на императора? И като се мобилизира, Волфганг попита:

— Кой ще пее в зингшпила, ваше величество?

— Господин Адамбергер и госпожа Ланге чудесно ще подхождат за случая. Синьор Салиери също пише опера и ако предложението ни не ви интересува, мисля, че той ще се заеме и с този зингшпил.

Да Понте просто тласна Волфганг да падне на колене пред императора и в тази поза композиторът изрече:

— Ще бъда щастлив да служа на ваше величество.

— А как стои въпросът с „Фигаро“, ваше величество? — попита да Понте.

— „Театралният директор“ ще бъде поставен през февруари. Ако останем доволни от него, можете да се уговорите с граф Орсини-Розенберг, директор на Националния и Придворния театър, за датата, на която ще бъде поставена „Le manage de Figaro“.

— Молим за извинение, ваше величество, но точното заглавие е „Le nozze di Figaro“. Ще я направим италианска опера буфа и тя ще надмине всичко, написано досега в този жанр.

— Синьор поете, когато се касае за музика, не бива да се дава воля на чувствата.

77

Либретото на „Театралният директор“ се оказа просто по сюжет — как две примадони си съперничат за благосклонността на директора; за зингшпила трябваше да се напишат само четири арии и увертюра. Стефани представи всъщност на Волфганг гола схема на едноактен зингшпил, а композиторът трябваше да й вдъхне живот. Либретото на Стефани беше безцветно, в него нямаше места, които да подхождат за музика. Затова Волфганг се постара ариите да бъдат ярко лирични, а увертюрата — изразителна и мелодична, но все по-силно го влечеше да се заеме пак с „Фигаро“. Ала трябваше да се почака, докато поставят зингшпила. Неразумно е да продължаваш работата над една опера буфа, ако не си уверен, че постановката й ще бъде разрешена.

Волфганг се върна към други произведения. През тази 1786 година той нямаше толкова концерти, колкото през миналата и все пак няколко бяха набелязани за великите пости. Въпреки че предишната година той бе получил от концертите около три хиляди гулдена, от тях не беше останало нищо. Нито Волфганг, нито Констанце знаеха къде са отишли парите и отново възникна крещяща нужда да се припечелят средства. Волфганг вече не вписваше приходите и разходите: това го отвличаше от работа, безпокоеше го, а трябваше да пази сили за по-важни неща — да пише музика, да свири на концерти, да преподава, макар че, както преди, не можеше да понася уроците. Продължаваше да вписва само новите произведения в тематичния си каталог. През последните два месеца се бяха прибавили следните:

„Песен за пиано“ — от „Теменужката“ на Гьоте.

„Соната за пиано и цигулка в ми бемол-мажор“

„Рондо за пиано в ре-мажор“

„Сцена и рондо за сопрано“ — за Алоизия Ланге.

„Дует и ария за самостоятелно изпълнение — от «Идоменей»“

„Концерт за пиано в ми бемол-мажор“

„Концерт за пиано в ла-мажор“ „Театралният директор“ — зингшпил.

„Театралният директор“ получи похвалите на императора и високопоставените му гости и Торварт връчи на Волфганг петдесет дуката. Салиери, както се говореше, бил получил за операта си сто дуката и на Волфганг обещаха за „Сватбата на Фигаро“ също сто дуката, стига операта да не даде на императора повод за раздразнение. Постановката е насрочена за 1 май, каза Орсини-Розенберг.

До 1 май оставаха по-малко от три месеца, а предстоеше още много да се направи; въпреки това Волфганг кимна в знак на съгласие и отвърна:

— Благодаря ви за подкрепата. — И се учуди, че на сбогуване директорът се намръщи.

Волфганг спомена за това на да Понте, който отвърна сведущо:

— Салиери подозира, че „Фигаро“ може да има успех, и го е споделил с Орсини-Розенберг. Гложди ги завистта. А освен това нищо не сте дали на директора, нали, Волфганг?

— Да. А защо, какво трябваше да му дам?

— Композиторите и либретистите, които се ползуват с милостта на монарха, в знак на признателност обикновено правят подарък на директора. Десет дуката, ако са получили петдесет. Или двадесет, ако са получили сто. Или най-малкото му посвещават произведението си.

— Но какво е направил директорът? За нас?

— Важно е и това какво би могъл да направи. Против нас.

— И вашият съвет какъв е?

Да Понте, както и татко, добре се ориентираше в подобни неща.

— Докато императорът е благосклонен към нас, Орсини-Розенберг ще бъде безсилен да ни напакости. И после, дори ако го ласкаем или му даваме рушвет, той пак ще предпочита Салиери. Но не се тревожете, императорът се вслушва в съветите ми и аз ще се погрижа за всичко. Шиканедер говори с мен за едно момче вундеркинд, син на Хумел. Иска да го чуете.

— Да, но не разполагам нито с миг свободно време — извини се Волфганг.

— Ще го чуете ли все пак?

— Какво друго ми остава? Шиканедер и татко Хумел са приятели.

 

 

Но с осемгодишния Ханс Хумел при Волфганг дойде не Шиканедер, а бащата на момчето — музикалният директор на Шиканедер. Шиканедер помолил да предадат на Моцарт, че сам той е много зает. Волфганг напрегнато работеше над „Фигаро“ — най-сетне се появи възможност да сътвори музика, за каквато мечтаеше от много години: въпреки това любезно поздрави посетителите, въведе ги в гостната и каза:

— Драги Хумел, радвам се да ви видя. Седнете, моля; седни и ти, млади приятелю!

Гостите бяха някак смутени.

— Какво ви води при мен? — попита Волфганг с лека насмешка.

— Господин Моцарт, чуйте, моля ви, сина ми. Навярно няма да откажете да му давате уроци.

— Но на вас сигурно ви е известно, че не обичам да давам уроци. Това ми отнема твърде много време и ми пречи да пиша музика.

Ала като погледна огорченото лице на момчето, добави:

— Добре, покажи на какво си способен.

Момчето седна на пианото и засвири произведение на „английския“ Бах; Волфганг слушаше с безстрастно изражение, но колкото повече свиреше момчето, толкова по-внимателен ставаше той; очите му пламнаха от вълнение и удоволствие и станаха чудно красиви. Той побутна бащата с лакът, за да изрази одобрението си, и доволен кимна. Когато момчето завърши Бах, Моцарт сложи пред него едно свое произведение — много по-трудно от първото, за да види доколко добре Ханс чете на прима виста. И когато младият пианист засвири още по-гладко, сякаш беше придобил увереност, Волфганг изведнъж се наведе и прошепна на бащата:

— Нека синът ви остане при мен. От него може да излезе нещо.

— Не ви разбирам, маестро.

Волфганг приближи до момчето, нежно го погали по главата и рече:

— Ти свири чудесно. Винаги свирѝ така и ще постигнеш много. Хванал детето за ръка, той нежно го настани на дивана, а после се обърна към бащата:

— Значи, решено е: заемам се с обучението на Ханс, но той ще трябва да живее при мен, не искам да го изпускам от очи. Уроците, квартирата, храната — всичко ще бъде безплатно. Вие не бива да се грижите за нищо. Съгласен ли сте?

Очите на бащата плувнаха в сълзи, той прегърна Волфганг и почна горещо да му благодари. Какъв прекрасен човек! Сега вече Хумел не се съмняваше — неговият Ханс непременно ще стане втори Волфганг Амадеус Моцарт.

 

 

Наскоро Ханс Хумел се пресели у Моцартови и бе приет от Волфганг като роден син. Констанце протестира, те си имали достатъчно трудности и грижи, за да се заемат и с отглеждането на едно чуждо дете, но Волфганг каза:

— От него може да излезе гениален музикант.

— Ти и без това не знаеш как да намериш време за останалите си ученици.

— От Ханс може да излезе нещо, не е като повечето други.

По тона му Констанце разбра, че е излишно да спори, и се помъчи да се примири с новото положение. Ханс се оказа приятно, мило момче, изпълняваше всяко желание на Волфганг; той дори се научи да подражава начина му на изпълнение и проявяваше блестящи музикални способности. И макар че Констанце не можеше да потисне недоволството си, тя ясно виждаше: Ханс е нещо повече от способен ученик, такъв навярно е бил самият Волфганг и също толкова привързан към баща си.

Една вечер, няколко седмици след като Ханс се настани у тях, прибирайки се вкъщи от среща с приятели, те завариха момчето в гостната — то сладко спеше на няколко стола, събрани един до друг Беше вече полунощ, но Волфганг не мислеше да премества Ханс в спалнята. Новата му соната за пиано бе току-що донесена от колиета и той нямаше търпение час по-скоро да я чуе.

— Щанци, събуди Ханс, само по-внимателно, да не го стреснеш, а после му дай чаша вино — да се поободри.

Обаче изпълнението на Ханс огорчи Волфганг — момчето, което така добре четеше на прима виста, този път едва разчиташе нотите и не можеше да се съсредоточи. Но той не почна да ругае ученика — вън цареше нощ, Ханс бе изморен. И тогава Волфганг веднага откри причината за разсеяността на момчето. Сукното на билярдната маса беше скъсано, по всяка вероятност с щеката. Волфганг се вбеси. Да съсипят любимата му билярдна маса! И нали беше забранил на Ханс да пипа билярда без разрешение.

Ханс се разплака. Волфганг, който не понасяше сълзите, го прегърна и рече:

— Нима е предполагал, че ще стане така? На татко сигурно не му е по-лесно с внука, нали, Щанци?

Констанце само вдигна рамене. Леополд, взел при себе си детето на Нанерл, показа с това по-голямата си привързаност към внука, отколкото към сина. „Интересно, обижда ли това Волфганг“ — мислеше тя. Той никога не казва една-едничка дума против баща си, но сега доста по-рядко му пишеше.

Леополд бе много огорчен, задето Волфганг почти престана да пише. С мъка в сърцето стоеше до прозореца в Танцмайстерзал. Вече със седмици от Виена не идват никакви вести. Присъствието на осеммесечния внук вкъщи доставяше на Леополд огромна радост, но детето е още съвсем малко, рано е да го учи, както бе учил малкия Волферл. Пощенската кола не се показваше, закъсняла беше поради лошото време — през зимата това често се случва. Оставаше само една утеха: да пише на Нанерл. С дъщерята, която живееше в Санкт Гилген, той редовно кореспондираше.

„Малкият Леополд обича да слуша как свиря. Веднага престава да плаче, затова твърдо вярвам, че и той ще има моцартовски слух. Само да ми даде господ по-дълъг живот, за да успея да го обуча: понякога се чувствувам толкова стар, не мога да повярвам, че съм само на шестдесет и шест. Вече няколко седмици как не съм получил от брат ти нито ред, а тук не остана един човек, с когото да размениш свястна дума. Извинявай, ако ти досаждам с мърморенето си, но повечето сведения за брат ти получавам от втора ръка.

Императорът е дал съгласие да бъде поставена «Сватбата на Фигаро» и в последното си писмо брат ти обясняваше, че цялото си свободно време посвещава на операта, затова не ми пишел. Намирам сюжета на «Фигаро» малко скучен, в него има доста интриги и суетня; за да стане за опера, такова нещо се нуждае от значителна преработка. И все пак съм уверен, че музиката ще се хареса. Надявам се тя ще бъде отплата за похабените от Волфганг сили, за споровете и неприятностите, които възникват неизбежно в такива случаи. Говори се обаче, че този да Понте, който пише либретото, бил умен човек. Ще трябва да пусне в ход цялото си умение, за да остане Йосиф доволен.“

 

 

На другия ден от Волфганг се получи пощенска пратка с ноти и кратка бележка бил крайно претоварен, пише музика, разпределя ролите и преработва ариите, тъй че почти не му оставало време за писмо. Изпраща на Леополд два нови концерта за пиано, една соната за пиано и цигулка и две арии от новата си опера.

Леополд, който линееше от скука и жалост към себе си, изведнъж си намери занимание. Арията на „Фигаро“ беше толкова блестяща, че сам той изпита желание да я изпее, а арията на графинята излъчваше нежност и трогваше до сълзи с прочувствената си любов. Но сетне практичните съображения надделяха и той писа на Волфганг, че макар ариите да са прекрасни, те са много трудни: за изпълнението им ще са нужни чудесни гласове и доста репетиции.

 

 

Волфганг отговори на татковото писмо веднага и съобщи, че за пръв път в живота си разполага е певци, достойни да изпълняват ариите му.

Той познавал всички и бил доволен от разпределението на ролите. Ролята на Фигаро, както разчитал, била възложена на Бенучи. Луиза Ласки в концерта на която взел участие и бил във възторг от гласа й — пеела партията на графинята. Партията на Керубино се изпълнявала от Доротея Бусани — нейното сопрано също харесвало на Волфганг, а мъжът на Доротея, Франческо Бусани — прекрасен актьор и певец, изпълнявал ролите на Бартоло и Антонио. Партията на граф Алмавива дали на Стефано Мандини той можел да направи необходимото впечатление, но за този певец Волфганг имаше съмнения: Мандини бе приятел на Салиери. Малката, обаче важна роля на Марцелина изпълнявала жената на Мандини — Мария. Майкъл Кели, също прекрасен артист и певец, изпълнявал дон Базилио и дон Курцио. Сузана щяла да се пее от любимата му певица във Виена Ан Сторас.

Ан Сторас и Майкъл Кели представлявали половината от „английската колония“ според израза на Волфганг. Другата половина от тази колония били двадесет и две годишният брат на Ан — Стийвън Сторас и Томас Атвуд, на двадесет години: млади, многообещаващи англичани, които учели при Волфганг композиция.

 

 

Когато репетициите лека-полека тръгнаха, Волфганг насочи вниманието си към подготовката на главните изпълнители, работеше и над партитурата на операта. Мощният глас на Бенучи звучеше убедително и топло; единственото му слабо място бяха високите тонове, които никога не издържаше достатъчно, и може би склонността му да позира. Но Бенучи беше във възторг от партията си и охотно приемаше съветите на автора за по-добро изпълнение.

Графинята — Ласки — също напълно удовлетворяваше всички изисквания на Волфганг, ала графът — Мандини — му създаваше главоболия. Баритонът притежаваше и умение, и възможности, за да пресъздаде образа, но се оплакваше, че му липсвали ефектни арии, и твърдеше, че не можел да пее с чувство, когато героят му е лишен от всякакви чувства.

Керубино — Доротея Бусани — и Бартоло, изпълняван от мъжа й, пееха прекрасно; освен това Волфганг много се възхищаваше от играта на Кели. Комичният талант, който притежаваше този тенор от ирландско-английски произход, доставяше на Волфганг истинска наслада и той бързо се сближи с Майкъл.

Но най-много от всички вълнуваше Волфганг Ан Сторас. Бащата на Ан, италиански музикант, който живееше в Лондон, сам бе обучил музикално нея и Стийвън, а майката англичанка се бе занимавала с общото образование на Ан. Двадесет и една годишната Ан беше грациозна мургава хубавица, надарена с рядко мелодично сопрано. В изпълнението й имаше изящество и топлота, недостигнати дори от Алоизия Ланге, и тя играеше темпераментно, без обаче да губи чувство за мярка. Ан с такова благоговение разучаваше партията си, че Моцарт бе трогнат. Тя със задоволство приемаше напътствията на маестрото.

Веднъж, като репетираше с него още незавършената ария, с която тя се обръща към Керубино, Ан спря най-неочаквано. Репетираха в Бургтеатер, съвсем сами, и Волфганг очакваше — ей сега Ан ще почне да се оплаква, че макар да е главна героиня, това е първата й солова партия в продължение на цели две действия, а и тя не е съвсем ефектна. Ан обаче каза:

— Керубино трябва да отговори нещо на думите ми. Иначе ще бъде неубедително. Как мислите, маестро?

— Репликата на Керубино ще отвлече вниманието от вашето пеене.

— Но вие винаги сте казвали, че музиката трябва да движи действието.

— Да, така е. — Когато работиш по-дълго с някого, или го намразваш, или… Нима Ан кокетничи? Волфганг чувствуваше, че тя го харесва, използуваше всяка възможност да бъде с него. Това бе втората певица след Алоизия, към която изпитваше силно влечение. А каква артистка е тя! Той бе изоставил овладялата го навремето мисъл да направи Констанце певица. Щанци няма достатъчно желание за това, а на Ан Сторас й се удава лесно всяка негова ария. С нея може дори да се говори за композиция, а тази тема досажда на жена му. Но нали е щастлив с Щанци? Волфганг се помъчи да се овладее и да изглежда равнодушен.

— Зле ли ви е? — Стори й се, че Моцарт е побледнял силно.

Защо не може едновременно да се обичат две жени? Той почувствува колко му е нужна Ан и изведнъж се изпълни с тъга.

— Ще полегнете ли, Волфганг? В гримьорната ми има кушетка.

„Това е покана“ — помисли той и веднага се упрекна за мнителността си. Но нали за никого не е тайна, че на оперните репетиции композиторите се увличат в авантюри с примадоните, дори само за да вдъхнат живот на любовните сцени. Волфганг последва Ан в гримьорната й. Недоумяваше как да постъпи. Той наистина усещаше лек световъртеж — беше се преуморил през последните дни. Като поседя малко, Волфганг се почувствува по-добре. Гримьорната на Ан беше кокетно, уютно подредена, а на масата лежеше партитурата на „Отвличане от сарая“.

— Вие познавате операта ми? — учуди се Волфганг.

— Познавам я, и то много добре. Чудесна музика. Така ми се искаше да пея Костанца! Но във „Фигаро“ ще бъде още по-добре.

— Сериозно ли мислите така?

— Волфганг, от четиринадесетгодишна познавам оперната музика. Изпълнявала съм Хендел, Перголези, Глук, Пичини, Салиери, Паизиело, Мартин-и-Солер, но никога не ми се е случвало да пея арии, които така дълбоко изразяват чувствата на героините, както вашите. Присъщият ви лиризъм прави „Фигаро“ най-италианската опера буфа от всички които съществуват на света — когато трябва, тя е весела и жизнерадостна, и пак когато е нужно — драматична и страстна.

Волфганг мълчеше. В гласа на Ан се долавяше вълнение, мургавото й лице поруменя. Сега до него седеше не опитна светска жена — на осемнадесет години я омъжили за съпруг два пъти по-възрастен от нея, но тя скоро се развела, безсилна да търпи жестоките обноски на мъжа си, — а млада девойка, мечтателна и жадуваща за любов.

Ан недоумяваше: защо Волфганг се колебае? Та кой ще научи? А дори да научи, какво го интересува! Освен само жена му, но тя нито веднъж не бе идвала в театъра и неговата опера, изглежда, никак не я вълнува. Ан погледна Моцарт, който седеше до нея, без да смее да се доближи, и си помисли: той е дребничък, но музиката му е истински величествена, пълна с красота и изразителност. А как прекрасно познава дълбините на женската душа! Интересно къде е научил това? Или е в кръвта му? В чувствителната му натура? Музиката на Моцарт крие толкова нежност и ласка, че той не би могъл да й причини болка, както бившият й мъж. И макар ариите му да предават човешките страсти с пълна сила, той никога не губи чувство за мярка, никога не изпада в сантименталност. Мелодиите му са чисти и същевременно чувствени, понякога изпълнени с мъка, но в тях винаги силно пулсира животът, блика жизнерадост. Колко неизпитани и прекрасни мигове може да ти даде любовта на такъв човек, мислеше си Ан. Тя положи ръка върху неговата, но Волфганг рязко стана.

— Вие бяхте мила и внимателна към мен, Ан, благодаря ви — рече той. — Моля да ме извините, предстои ми още работа — над операта като цяло и над арията на Сузана.

Констанце днес му бе съобщила, че отново чака дете, а колкото и силно влечение да изпитваше към Ан, нима можеше да измени на жена си в такъв момент?

Ан кимна, без да каже в отговор ни дума.

Волфганг бързо вървеше към къщи. „И защо Ан Сторас е толкова привлекателна“ — мислеше си той. Дано му прости и не развали за отмъщение ролята на Сузана. Не, Ан е твърде талантлива артистка и не е способна на такова нещо, убеждаваше сам себе си той, а вълнението, което изпитва в нейно присъствие, не е нищо друго освен възхищение от блестящото й вокално майсторство.

78

Разсеяният вид на Волфганг не се хареса на Констанце. Дори в леглото той беше тази вечер някак чужд, извини се с това, че бил твърде уморен. „Да не се е увлякъл по друга“ — мислеше си тя. За един композитор в Бургтеатер има богати възможности. Но как да разбере? Тя се оплака, че се чувствува зле поради бременността и Волфганг я целуна.

А след няколко минути в погледа му наново се появи същата разсеяност. Той скочи от леглото и изтича в стаята за музика. Констанце му извика да си наметне халата, но Волфганг не я чу — седнал на масата, трескаво пишеше. Един път да свърши „Сватбата на Фигаро“, молеше се нечуто Констанце.

Да Понте бързо нахвърли първоначалния вариант на либретото и в процеса на съвместната им работа над операта Волфганг изпитваше все по-голямо уважение към поета. Да Понте внесе в либретото твърде малко от себе си, той само съкрати комедията, приспособявайки я за опера, не в тази работа се оказа много изкусен и охотно нанасяше всички предлагани от Волфганг поправки. Текстът на да Понте бе изпълнен с лиризъм, лесно се съчетаваше с музиката и Волфганг се радваше на тънкия слух на поета, на отличния му вкус и чувството му за хумор. Освен това да Понте чудесно разбираше, че поетичният текст в една опера трябва да бъде подчинен на музиката.

Работата над „Фигаро“ поглъщаше всичкото време на Моцарт. В тези дни той беше повече в театъра, отколкото вкъщи, но Констанце се стремеше да се сдържа — да не предизвиква свади и да не ревнува мъжа си. Това й се удаваше трудно — Волфганг не забелязваше нищо около себе си и неведнъж в душата й се промъкваше подозрението дали няма съперница? Нима една опера може дотолкова да погълне мислите на човека?

Веднъж, когато Волфганг прекара цяла нощ в стаята за музика, пишейки, силно разтревожената Констанце му каза на сутринта:

— Ако продължаваш така, накрая ще разрушиш здравето си.

— Налага се. Партията на графа се нуждае от поправки. Мандини е недоволен.

— А той ще се погрижи ли за тебе, когато заболееш?

— Щанци, работата скоро ще свърши. И ние с теб ще заминем на дълга почивка.

„Не, работата му никога няма да свърши — мислеше си тя, — ще продължава да пише до последен дъх.“

Волфганг се огорчи, дочул неволно как Мандини казва на жена си:

— Партията на графа не може да се изпее ефектно, той е представен като такъв негодник! Не разбира ли Моцарт, че ми са нужни симпатиите на зрителите? Салиери никога не би постъпил така с мен.

Волфганг се скри зад кулисите, за да не го видят. Жената на Мандини отвърна:

— Поговори с него. Ролята на Марцелина в сравнение с останалите е твърде незначителна, но ариите ми не отстъпват на другите.

— Браво, браво! Излиза, че отгоре на всичко трябва и да му благодаря за щастието, което ти е дарил. Той е твърде зает със Сторас, как ще се занимава с мен — ехидно подхвърли Мандини.

— Нищо такова не съм забелязала.

— Няма какво да забелязваш. Тя нали е главна героиня. Примадона.

— Струва ми се, че графинята има много по-хубави арии.

— Това е друг въпрос. Но щом й дава най-ефектните арии, аз ще изгубя за нейна сметка. Поставил си е за цел да опетни името ми.

Волфганг се потруди здраво и написа за Мандини нова ария: „Vedro mentr’io sospiro“ („Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“), която по емоционалност не отстъпваше на най-добрите му произведения. Но като я изпя, Мандини заяви:

— Арията е тъй сериозна, сякаш е написана за трагедия.

— Ще стане още по-трагично, ако се наложи да я пее някой друг — забеляза да Понте.

Мандини сви рамене.

— И освен това сега тя става най-дългата ария в цялата опера — рече да Понте.

— Баста! Вие навярно си мислите, че няма да се справя с нея?

— Напротив. Тъкмо затова сме я написали. А чрез нея ще можете да блеснете и с гласа си.

— О, аз, разбира се, не отказвам. Само не очаквайте да се влюбя в нея. В операта и без това има твърде много любов. Пък и арията е трудна за изпълнение.

Волфганг остана доволен: Мандини изпя „Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“ великолепно и новата ария вля в ролята на графа онази страст, която дотогава й липсваше.

Работата с Ан Сторас — ето какво смущаваше Волфганг. Той се опитваше да се държи с певицата равнодушно, но това още повече разгаряше чувствата му. Ан не му създаваше затруднения и с готовност спазваше всяко негово указание.

Как се радваше той, че почти цялата партия на Сузана до последното действие се изпълняваше в дует — Волфганг използува това обстоятелство като предлог, за да присъствува на репетициите с Ан някой от певците. Ала когато стигна до арията й в последното действие „Dehi vieni“ („Ела, о мили“) — единствената й истинска солова изява, — Волфганг се постара да създаде музика, която би изразила всичкото очарование и нежност на Ан. Той се стремеше да предаде чувствата й с колкото може по-прости средства и тъкмо затова арията стана необикновено трудна; трябваше да я преписва много пъти, докато музиката прилегне на гласа й и изрази това, което Волфганг искаше да каже.

След огромната загуба на душевни сили, изразходвани за написването на партията на Сузана, окончателната шлифовка на ариите на Керубино беше за Волфганг облекчение. Той с възторг пишеше музиката, възпяваща любовното блаженство, твореше като че за собствено удоволствие. Керубино беше влюбен в любовта, както самият Волфганг бе преди и от време на време сега, и той с част от съществото си симпатизираше на Керубино, докато с другата част му се присмиваше.

Всъщност всичко, което пишеше, бликаше от самото му сърце. Като композираше ариите на графинята, Волфганг чувствуваше как се изпълва с вълнение. Той споделяше мъката й: тя обича мъжа си, а той задиря всяка по-хубавичка жена, която срещне на пътя си. Според пиесата ролята на графинята беше много повърхностна, но Волфганг обогати характера й, като създаде за нея арии, пълни с патос и силни преживявания. В нейната партия той вля страст, изпитана от самия него, без да влага личен елемент. С музиката си направи ролята й драматична, като не скриваше, че състраданието и симпатиите му са на нейна страна, но се стремеше да не натрапва никому предпочитанието си.

В образа на Фигаро Моцарт вложи още повече от себе си, но тази музика му се удаваше по-леко. Той изпитваше наслада всеки път, когато Фигаро успееше да надхитри графа — нима сам той не бе успял по същия начин да надхитри Колоредо? И пишеше партията на Фигаро с огромен ентусиазъм.

 

 

Веднъж, когато разучаваше с Ана Готлиб малката роля на Барбарина, работейки така усърдно, както с всички останали певци, артистката му поднесе букет.

— По какъв случай? — смутено попита Волфганг. Ана Готлиб пламна цялата и прошепна:

— Вие сте толкова добър, маестро. Дадохте ми роля във вашата опера. А съм още твърде млада, както знаете.

Млада е наистина! Ана беше само на дванадесет години. Но тя много подхождаше за тази роля. Ана Готлиб произхождаше от семейство на артисти, сама беше прекрасна артистка и имаше чудесно гласче на момиче, каквото изискваше ролята на Барбарина.

— Ако натопите цветята във вода, маестро, те ще останат дълго свежи — каза Ана.

И тогава Волфганг се сети: момиченцето е влюбено в него! Но това е абсурд, тя е още дете! Да се погаври с такова дете, както би направил на негово място почти всеки друг, той не можеше. В чувствата на Ана имаше нещо много мило и трогателно.

— Надявам се, цветята ви дълго не ще увяхнат.

— О, разбира се, господине. Нарочно купих по-трайни и избрах най-пресните. — Ана Готлиб единствена от цялата трупа бе по-ниска от него и той трябваше да се наведе, за да я целуне по челото.

Очите й се изпълниха със сълзи и тя попита:

— Нали моето пеене не ви досажда, маестро?

— Никак. Много сте добра за тази роля. Тъкмо това, което се иска.

— А не съм ли много малка?

— Съвсем добре подхождате за Барбарина. И моля, не ме наричайте „господине“.

— Добре, господине.

Волфганг още веднъж се върна към песничката на Барбарина в последното действие, където тя се появява на сцената да търси една изгубена карфица, и се постара да придаде на тази ариета очарователна нежност и печал, макар че да Понте недоумяваше защо той хаби толкова изящна мелодия за второстепенен герой. Но когато Ана изпя песничката си искрено и с вкус, Волфганг се почувствува напълно възнаграден, макар че както преди продължи да гледа на Ана Готлиб като на дете и да се държи с нея бащински покровителствено.

Няколко дена преди датата на премиерата се състоя първата генерална репетиция на „Сватбата на Фигаро“ в окончателния й вариант, както се надяваха Волфганг и да Понте. Либретото и партитурата на операта бяха преписвани много пъти от начало до край и сега като че ли всичко беше готово с изключение на увертюрата, но Волфганг увери да Понте: за нея не бива да се безпокоят.

— Тя е цялата в главата ми, от първата до последната нота.

— Орсини-Розенберг е дошъл да види репетицията — рече да Понте и посочи една фигура, която едва личеше в мрака, обвил дъното на театралната зала.

— Господин директорът трябва да се радва. Няма да му се наложи да отлага операта ни, както се е случвало с много други.

— А вие доволен ли сте, Моцарт?

— От музиката — да.

— А от либретото?

— Нека видим първо как ще звучи то певчески, тогава ще говорим.

Репетицията започна и да Понте, без да обръща внимание на директора, седна близо до Волфганг, който по този случай носеше аления си плащ и висока шапка със златен ширит. Като дирижираше оркестъра, Волфганг изглеждаше напълно спокоен, но когато Бенучи много живо, с огромно въодушевление запя арията „Non piu andrai, farfallone amoroso“ („Ти ще спреш, фарфалаче немирно“), да Понте чу как Волфганг полугласно извика: „Браво, браво, Бенучи!“ А когато Бенучи стигна до последния, много прочувствен пасаж: „Cherubino, alla vittoria, alla gloria military“ („Керубино, към победа, към победа чрез борба“), който той изпя проникновено и с голямо вдъхновение, въздействието беше поразително. Бенучи завърши, всички изпълнители, които се намираха на сцената, и целият оркестър със спонтанен порив завикаха:

— Браво, браво, маестро! Viva, viva grande Mozart![2] — Да Понте помисли, че оркестърът изобщо няма да прекрати овациите, музикантите възторжено чукаха с лъковете си по пултовете. След финала на първо действие имаше също тъй възторжени овации, както и след изпълнението на други арии, но сега Волфганг не прекъсваше операта. Представлението завърши, целият оркестър стана на крака и бурно приветствува композитора. Тогава Волфганг хвана да Понте за ръка, изведе го на сцената и настоя синьор поетът да сподели неговия триумф.

Двамата вече се готвеха да напуснат театъра, когато ги извикаха при директора. Това прозвуча като заповед; Моцарт и да Понте влязоха в кабинета на Орсини-Розенберг и той не ги покани да седнат, а ги погледна смръщено и отсече:

— Да Понте, вие сте вмъкнали във „Фигаро“ балет!

— Той играе съществена роля в развитието на сюжета, ваше сиятелство.

— Нали видяхте какъв възторг предизвика това всред състава и оркестъра — добави Волфганг.

— Те са заинтересовани лица. На вас без съмнение ви е известно, че императорът е забранил всякакви балети в своите театри.

— Не знаех, че това се отнася и за оперите — оправда се да Понте.

— Отнася се за всички представления, които се дават в театрите на негово величество. Ще трябва да изхвърлите балета.

Волфганг протестира:

— Но това ще погуби „Фигаро“, ваше сиятелство!

— Не ме интересува. Да Понте, искам да видя либретото ви. Да Понте неохотно подаде на директора своето либрето. Орсини-Розенберг с внушителен жест откъсна няколко страници — тези на балетната сцена.

— Не можем да поставим операта без балет! — възкликна Волфганг.

— Така или иначе, с балета вие няма да можете да я поставите — усмихна им се иронично Орсини-Розенберг.

— Несправедливо е. Нямаме време да променяме сюжета.

— Тогава, Моцарт, ще си потърсим друга опера — заключи директорът, — която ще поставим вместо „Фигаро“. — И той стана, за да им подскаже, че трябва да напуснат кабинета му.

Бяс обзе Волфганг. Той стоеше пред вратите на Бургтеатер, без да забелязва нищо — нито екипажите, които минаваха покрай него, нито пешеходците, — и изтъкваше на да Понте, че такъв произвол не бива да се допуска, те трябва да се обърнат за помощ към императора. Но да Понте не се съгласи:

— Аз имам друг план. Колкото до интригите, умее да ги създава не само директорът.

Да Понте изрече това така уверено, че Волфганг се поуспокои, макар че никак не можеше да разбере защо Орсини-Розенберг трябваше да постъпи по този начин.

— Всичко е много просто. Последната дума в края на краищата има той, като изключим Йосиф. Салиери, изглежда, е предупредил директора, че „Фигаро“ може да има огромен успех и ще измести от сцената неговата опера, а когато Орсини-Розенберг с очите си видя, че е така, използува балета като предлог за смъкването на представлението ни. Но императорът може и да не се съгласи с него.

— Нали тъкмо Орсини-Розенберг ме помоли да напиша опера буфа?

— Ако тя се окаже единствената, с която ще разполага. Или ако му платим, както прави Салиери. Искате ли да опитаме това средство?

Волфганг отказа, самата мисъл за подобно нещо му беше противна.

— Тогава ще трябва да представим „Фигаро“ на самия император.

— Без балетната сцена?

— Разбира се.

— Но от това ще се загуби смисълът!

— Напълно сте прав — с хитра усмивка отвърна да Понте. — Там е цялата работа.

 

 

Йосиф прие предложението на да Понте да посети генералната репетиция на операта. Като покани императора, да Понте обясни:

— Ваше величество, много силно желаем да имаме вашето мнение за операта: може да решите, че е необходимо да се внесат някои поправки. За нас най-важно е вие, ваше величество, да останете доволен.

Йосиф с голямо удоволствие следеше представлението, докато не се стигна до балетната сцена, заменена с пантомима. Това го подразни. Сюжетът изведнъж стана непонятен а до този момент всичко беше ясно и много забавно, нямаше и никакви скандални нападки против властите, което единствено го безпокоеше. Йосиф заповяда да се спре репетицията и възкликна:

— Да Понте, пантомимата съвсем не хармонира с операта!

Да Понте сви рамене и връчи на Йосиф либретото с възстановената балетна сцена.

— Защо тогава я няма в операта, синьор поете? — запита Йосиф.

— Ваше величество, господин директорът ни заяви, че балетът бил забранен.

— Забранен? — И императорът нареди веднага да повикат директора.

Орсини-Розенберг, който беше в кабинета си, тутакси се яви. Но още не отворил уста, императорът му каза:

— Как сте посмели да дадете такова разпореждане, без да ни попитате?

— Ваше величество, нали благоволихте да заявите, че балетът е забранен на сцената.

— Когато той е груб и неприличен, да; но тук той е напълно подходящ.

— Ваше величество, а как стои въпросът изобщо със „Сватбата на Фигаро“? Нали забранихте поставянето на пиесата.

— Защото беше блудкава и пълна с непристойности. А тази опера е очарователна.

— И друго: танцьорите, с които разполага Бургтеатер, няма да ви харесат, ваше величество.

— Намерете такива, които да ни харесат.

— Но, ваше величество, остава толкова малко време, че аз…

— Такава е императорската ни воля! — И когато директорът почна да търси нова причина, Йосиф каза: — Много ще се разгневим, ако се протака още представлението на „Фигаро“. Нямаме търпение да видим по-скоро развръзката.

— О, тя е щастлива, ваше величество — обади се да Понте. — Стига да ни позволят…

— Вече ви е позволено. А сега ще почакаме танцьорите. Имаме намерение да видим цялата опера и тогава ще ви дадем преценката си.

Дванадесет танцьори пристигнаха след няколко минути и докато те репетираха, Волфганг повтори за развлечение на императора няколко от бисираните арии. Йосиф изрази желание да чуе още веднъж двете арии на графинята: „Porgi amor“ („От любов страдам аз“), в която тя излива мъката си от това, че мъжът й вече не я обича, и „Dove sono“ („Где сте, где сте“) — там графинята с печал си спомня времето, когато нищо не е помрачавало щастието им. Тези арии трогнаха Йосиф. Той сам бе страдал от липса на взаимност. Първата му любима жена беше по-привързана към сестра му, отколкото към него, и почина рано, без да даде отклик на любовта му.

Императорът хареса балета: той разсея меланхоличното му настроение и прекрасно съответствуваше на сюжета. Йосиф заповяда да се насрочи премиерата на „Сватбата на Фигаро“ за 1 май, както бе предвидено първоначално.

 

 

Два дена по-късно, в навечерието на премиерата, Волфганг написа увертюрата. Няколко седмици вече той с най-голяма старателност беше доизпипвал цялата партитура и сега му оставаше само да я запише. Волфганг направи това в последния момент, за да остави повече време за репетиране на останалата музика, но предварително бе решил да изрази в увертюрата бодрото настроение на „Фигаро“, то да проличи още от самото начало. Не вплете в нея главните теми, създавайки я като самостоятелно инструментално произведение, единствено по рода си.

Когато Волфганг се появи на диригентския пулт, Йозеф Хайдн, пътувал дълго и изморително от имението на принц Естерхази до Виена с едничката цел да присъствува на премиерата на „Сватбата на Фигаро“, много се зарадва, задето не бе пожалил сили да дойде. Самообладанието на Волфганг предизвикваше възторг. Моцарт беше малко над метър и петдесет висок, но когато вдигна ръце, за да даде знак на оркестъра да започне, стана изведнъж някак по-едър, извиши се над целия оркестър и стоящия пред него клавесин. „В увертюрата няма нито една излишна нота“, помисли си Хайдн. Волфганг като че танцуваше, както дирижираше, а заедно с него танцуваше и музиката, настройваща весело още от първите си тактове и участниците в представлението.

Сцената на Фигаро и Сузана, с която започваше операта, вървеше в същия жизнерадостен темп и напълно очарова Хайдн. Към края на първо действие той като че се пренесе в друг свят, по-светъл и с повече чувство, при това всичко изразено музикално. Актьорите пееха великолепно, освен може би графът — Мандини: той изпълняваше ролята си неравно, сякаш не беше сигурен във вокалната характеристика на образа. Но Волфганг с вдъхновеното си дирижиране разкриваше красотата на музиката; държеше всички в своя власт — под ръководството му оркестърът акомпанираше на певците, въодушевяваше ги, увеличаваше изразителността на тяхното пеене. При това Волфганг не допускаше музиката да заглушава певците, дори когато сам седеше на клавесина. Към края на операта Хайдн вече не се съмняваше в успеха й, партитурата беше чудесна. Обаче когато завесата падна, сред виковете „браво“ и аплодисментите прозвуча освиркване и дюдюкане.

Многобройните приятели наобиколиха Волфганг да го поздравят за успеха: пръв ван Свитен — според мястото, което заемаше във виенския музикален свят, после Вецлар, графиня Тун, граф Палфи, принц Кобенцл. А появата на Хайдн извика сълзи в очите на Волфганг. По това как топло го прегърна Хайдн, той разбра — каквото и да кажат другите, успял е да изпълни замисленото. Но нямаше възможност дълго да разговаря с Хайдн и останалите си приятели: Орсини-Розенберг хладно му съобщи, че го чака императорът.

Йосиф прие композитора и либретиста в императорската ложа. — Браво, синьор поете — каза той, — вие ни доставихте удоволствие. Надяваме се, не придадохте значение на освиркванията.

— Разбира се, не, ваше величество. Колкото повече завист буди едно произведение, толкова по-силно трябва да е убеден авторът в достойнствата му.

— А вие, Моцарт, видяхте ли сега, че италианският език много повече подхожда за опера, отколкото немският?

Волфганг не отговори веднага. Защо Йосиф се наема да прави преценки за музиката, след като познанията му в тази област са повърхностни? Хайдн му махаше отдалеч за сбогом — бързаше да се върне при Естерхази, — а Волфганг така мечтаеше да прекара с приятеля си поне няколко минути! Императорът обаче беше явно недоволен от паузата в неговия отговор. И Волфганг изрече:

— Ваше величество, радвам се, че операта е заслужила одобрението ви.

— О, „Сватбата на Фигаро“ е достойно за вниманието произведение, но е фриволно, едва ли ще се запомни задълго.

 

 

С императорски указ „Сватбата на Фигаро“ беше включена в репертоара на Националната италианска опера, но както предсказваше Йосиф, не се ползува с траен успех сред публиката. Виенските меломани твърдяха, че музиката й е прекалено немска по дух и не й достига пламенността и живият характер на италианската опера буфа. Моцарт не буди у слушателите силни чувства, вместо това ги изморява, заявяваха те.

Когато през ноември се състоя премиерата на новата опера на Мартин-и-Солер „Рядка вещ“ и тя пожъна бърз успех във Виена, Орсини-Розенберг обяви, че „Сватбата на Фигаро“ след деветото си представление през декември ще бъде свалена от репертоара. Публиката бе луда по новия танц, за пръв път показан в операта на Солер — валса. Този танц, чиято мелодия бе заимствувана от един австрийски народен танц, покоряваше сърцата с плавността на движенията, а също и с подчертано театралния маниер, с който го изпълняваха главните герои в операта. Валсът стана сензацията на момента, а с това осигуряваше успех и на цялата опера на Мартин-и-Солер.

Да Понте не споделяше мнението на Волфганг, според което текстът на операта на Солер и нейната партитура бяха банални и посредствени. Простичкият разказ за това как един испански инфант се влюбил в хубава селска девойка и спечелил любовта й, се ползуваше с такъв успех, че сега да Понте можеше да си избира композитор по свой вкус; дори Салиери отново желаеше да работи с него. Либретото на „Рядка вещ“ бе написал да Понте, а Моцарт се убеди, че либретистът понякога играе по-важна роля от композитора.

79

През тези дни за Волфганг бе трудно да бъде жизнерадостен, както обикновено — синът му, родил се през октомври, почина на четири седмици от задушаване.

В студеното, сиво ноемврийско утро, на другия ден след погребението на Йохан Леополд, Волфганг лежеше в кревата и мислеше за умрелите си деца: какво би излязло от тях, ако не бяха починали още като бебета. Не бе мигнал почти цялата нощ — болните бъбреци отново се обадиха, но лечението му причиняваше не по-малки мъки, отколкото самата болест. Всеки път, като тичаше долу до клозета, цял измръзваше, връщаше се в кревата схванат и дълго лежеше, без да заспи, мислейки със страх, че може и ръцете му да заболеят.

Когато Констанце се събуди, той предложи да й приготви закуската. Трябвало да си полежи, рече й той, последните шест седмици били толкова мъчителни за нея, че й е необходима почивка.

Но Констанце се надигна от леглото — тя спеше облечена, само сваляше пантофките: щом в спалнята престанеха да поддържат огъня на печката, стаята веднага изстиваше. А при това Волфганг, страхувайки се от въглеродния окис, вечно държеше прозореца отворен.

— Как мога да спя — печално рече Констанце, — когато Йохан Леополд лежи в гроба!

— От трите ни деца погребахме две! Каква е тази несправедливост!

— Това е съдба! — И тя заплака.

Той се опита да утеши жена си:

— Ще си имаме друго дете, след него още едно и така нататък…

— И всички ще умрат като тези. Не ни трябват повече деца. — Обаче забеляза унинието, изписано на лицето му, и добави: — Поне за известно време. Докато не сме в състояние да се грижим по-добре за тях.

Волфганг се загледа през прозореца към Блутгасе: само неколкостотин метра и уличката ще го отведе при Дома на ордена, където навремето го изритаха по стълбите; успехът на „Фигаро“, надяваше се той, навеки ще изличи това от паметта му. Но, уви, сега не му възлагат вече поръчки за опери, а абонаментът за концертите му се преустанови. Последните два концерта минаха при наполовина празна зала и Волфганг загуби много пари. Ето защо написа само два концерта за пиано — интересът към изпълнението му силно намаля. Констанце дали се досеща, че в най-скоро време ще се наложи да напуснат тази квартира — наемът вече не е по силите им. И за да избяга от мрачните си мисли, Волфганг реши да потърси утеха в любовта. Запали печката и побърза към леглото. Но Констанце уплашено се отстрани.

— Не, не бива. Не искам повече деца. Особено сега.

На закуска той поведе разговор по друг въпрос, който го вълнуваше:

— Щанци, много ми се иска да поканиш Кели, Атвуд и Сторасови някоя вечер у дома.

— Защо сам не ги поканиш? Познаваш ги по-отблизо, отколкото аз.

— Най-добре е, когато поканата идва от самата домакиня.

— Заради Ан Сторас? Мислиш, че слуховете ще престанат?

— Причини за слухове няма. Просто искам да се сприятелите.

— Понеже двете с нея те делим, затова ли? — ядно изрече Констанце.

— Не, защото ни канят да отидем в Англия заедно с тях.

— И мене ли? — недоверчиво попита тя.

— Разбира се, Щанци. Нима бих заминал без теб? — Сините му очи заискриха, бузите порозовяха от вълнение, а пръстите барабаняха по кухненската маса, сякаш седеше на пианото. Волфганг грабна Констанце и се завъртя с нея из гостната, а в движенията му имаше толкова нежност и любов, че тя отстъпи, позволи му да я отведе до масата и написа поканите.

Констанце се облече като за бал, а Ан носеше най-обикновена рокля. Констанце очакваше примадоната да се държи с нея враждебно, но Ан с искрена топлота благодари на стопанката за любезната покана. Те и преди се бяха виждали, ала това бяха краткотрайни срещи и едва днес се състоя същинското им запознаване. Констанце познаваше по-добре брата на Ан — Стийвън Сторас; двамата с Томас Атвуд редовно посещаваха дома на Волфганг — той им преподаваше композиция. А с Майкъл Кели Волфганг обичаше да играе билярд, постоянно го биеше и Майкъл непрекъснато хвалеше майсторството на противника си. Констанце бе пленена от изисканата сдържаност на Ан. В своята ненужно официална рокля, с тесния си, деколтиран корсаж Констанце се чувствуваше неловко; но това харесваше на Волфганг. Той с нескрито възхищение огледа спретнатата й, дребна фигура, докато отиваха към масата, на която прислужницата сервираше вечерята.

По-късно започна неизбежната игра на билярд — състезаваха се Волфганг и Кели и играта завърши с неизбежната победа на Волфганг. Тогава Кели, пожелал също да покаже какво може, взе да имитира да Понте. И правеше това много изкусно: колкото по-силен беше стремежът на поета да се държи изискано, толкова по-комично впечатление създаваше.

Изведнъж Атвуд, който за разлика от Кели беше настроен много сериозно, попита:

— Маестро, помислихте ли за гостуването в Англия?

— Мислих, и то доста, Атвуд. Надявам се, ще успеете да склоните Констанце.

— Госпожо Моцарт, маестрото ще пожъне в Лондон огромен успех — каза Атвуд.

„Също както във Виена“ — помисли си с горчивина Констанце, но не посмя да го изрече гласно — Волфганг ще се обиди.

— На драго сърце ще замина с него, където пожелае — отвърна тя.

— Ако двамата с Волфганг заминете с нас, много ще се радваме — рече Атвуд. — Присъствието ви ще придаде тежест на малката ни група.

Всички са още тъй млади, размишляваше Констанце. Атвуд и Ан Сторас са само на по двадесет и една години, Стийвън Сторас току-що е навършил двадесет и три, Кели е на двадесет и пет. Те не могат да разберат опасенията й. И макар самата тя да беше също на двадесет и пет, чувствуваше се много по-възрастна от тях.

— Откъде ще минете?

— През Залцбург — каза Сторас, — това ще достави и на двама ви удоволствие.

Волфганг радостно се усмихна, а Констанце трепна и нищо не рече.

— Оттам ще продължим за Мюнхен и Манхайм, където маестрото е толкова известен.

Волфганг кимна: планът му харесваше все повече и повече.

— С престой в Париж. Писах на Льогро, че е възможно да тръгнете с нас, и той веднага отговори, като изтъкна, че с радост ще уреди в Париж един концерт.

— След като така зле се е отнесъл с мъжа ми! — възкликна Констанце. — Волфганг, нима ще му се довериш?

— Аз не му се доверявам. Но не виждам и защо трябва да го мразя.

— Ще завършим пътешествието си в Лондон — продължи Сторас, — където досега с много топлота си спомнят за вашите гастроли, маестро, и където непременно ще спечелите симпатиите на публиката.

— Лондончани ще бъдат във възторг от вашата музика, маестро — рече Ан, — както всички ние.

— Виждаш ли, Щанци, какво чудесно предложение.

Не й се искаше да се покаже тесногръда, но някой все пак трябва да прояви практичност.

— А какво ще правим с Карл Томас? Да го вземем с нас на такъв дълъг път е неразумно.

— За него може да се погрижи татко.

— Ти помоли ли го вече?

— Не, но татко гледа сина на Нанерл. Защо да не гледа през това време и нашето дете?

Констанце не споделяше оптимизма му, обаче гостите се държаха така, сякаш въпросът вече е решен, и обсъждаха какви произведения Волфганг трябва да вземе със себе си.

Сторас каза:

— Трябва да занесете в Лондон концерта си за пиано в до-минор. В него има толкова дълбочина, величие, сила. Чудя се как може при този ваш концерт да се говори, че музиката ви била просто лека и мелодична.

— И все пак говорят — печално изрече Волфганг. — А когато пиша в минорна тоналност, намират, че музиката ми е мрачна и бездушна.

— Бездушна? — възкликна Ан. — Не познавам по-прочувствена музика от вашата.

— Колкото до мен — произнесе се Атвуд, — аз предпочитам новия ви концерт в до-мажор, който изпълнихте на последния си рецитал. В него има толкова искрено чувство. Но да се поставя едно произведение над друго е глупаво. Дълбоко ме вълнува цялата ви музика. Колко концерта за пиано написахте през последните две години, маестро?

Волфганг погледна за справка в тематичния си каталог, а после с почуда обяви:

— Дванадесет от 1785 година — и добави печално: — Вече съм забравил някои.

— Дванадесет за две години? — Атвуд бе изумен.

— Какво толкова трудно има тук? Ако музиката е в самия теб, тя непременно ще се излее навън.

— Но все пак е много за толкова кратко време!

— Количеството няма значение, Атвуд. Никой не се интересува колко концерта си написал — дванадесет или един. От тебе се иска само това: да пишеш музика по вкуса на публиката.

— И въпреки твърдението ви всеки ваш концерт е по-хубав от предходния!

— Всичките си чеда обичам еднакво — изрече с упрек Волфганг.

— Без съмнение, маестро! — възкликна Сторас. — Но всеки път, когато си помисля за до-минорния концерт, казвам си: в сравнение с вас аз съм обикновен дилетант.

— Вие сте оперен композитор, при това добър.

— Може и да съм добър, но не съм Моцарт.

— Мислите ли, че е толкова голямо щастие да бъдеш Моцарт?

За миг настъпи неловко мълчание. Волфганг отиде до високия двоен прозорец на гостната, който гледаше към улицата. Колко радостни надежди лелееше в душата си, когато се преместваше в тази квартира! Но той презираше всяко чувство на самосъжаление — особено когато го изявяваше сам. А и към гостите е несправедливо. Извърна се и пряко сила се усмихна, но Ан забеляза бледността му и опечалените очи.

— Трябва да дойдете в Лондон, там истински ще ви оценят — рече тя.

— И носете със себе си квартетите, посветени на Хайдн — добави Сторас. — В Англия Хайдн е много известен.

— Опитах се да ги пласирам тук на свободна продажба или с абонамент, но и в едното, и в другото не сполучих — каза Волфганг. — Това не е лека музика, те са доста необичайни.

 

 

— Квартетите са твърде добри за виенската публика — с внезапен порив заяви Ан. — Трябва ви сериозен импресарио, маестро; човек, който да се грижи за работите ви.

Констанце стана, за да покаже на гостите, че е време да си ходят. Вече не й се искаше да замине за Англия. Сторас каза: репутацията на Моцарт в Англия е равна с тази на Пърсел и Хендел, но в миг я обзе отчаяние. Там тя няма да може да съперничи на Ан. И съвсем не защото примадоната е голяма хубавица; пък и сопраното й, макар да е приятно, съвсем не е нещо изключително; не, въпросът е в друго — Ан е много музикална и в областта на музиката тя и Волфганг ще намерят винаги много общи неща. Ан ще пее ариите, написани от него, а това винаги му действува привличащо. Пък и английски тя, Констанце, няма да научи, докато Волфганг вече свободно владее този език.

Ан долови опасенията на Констанце и това й беше забавно. Всъщност жената на Волфганг е една обикновена домакиня. Но той очевидно изпитва към нея силно физическо влечение; как иначе може да се обясни такава вярност. Не, изглежда съществуват и други причини, реши по-сетне тя. Волфганг има твърде фина природа, за да обича една жена само заради физическата връзка. Трябва да се действува предпазливо. В Лондон Ан ще пее негови творби и тогава много неща могат да се променят.

Погледите на двете жени се срещнаха за миг, без да изразят нещо, а Волфганг стоеше вкаменен, потънал в своите мисли.

 

 

Като прочете писмото на сина, в което го молеха да се грижи за Карл Томас през времето, когато Волфганг и Констанце ще бъдат с английските си приятели в Лондон, Леополд разбра: зад това се крие нещо по-голямо от жаждата за нови впечатления. Тонът на писмото беше развълнуван, в него прозираше страстно желание на всяка цена да се извърши тази неразумна постъпка. До Леополд стигнаха слухове за романа на сина му с изпълнителката на ролята на Сузана — толкова време са били заедно на репетициите, че това можеше да се очаква. Леополд написа отговор, обмисляйки грижливо всяка дума — така обмисляше той всеки звук, когато пишеше музика, — но като изпрати писмото, се побоя: няма ли с това да развали окончателно отношенията със сина, и реши да сподели своите съмнения с дъщеря си.

„Волфганг ме моли да поема грижата за детето му — иска тази пролет да направи пътешествие из Германия и после да продължи за Англия, където безспорно има намерение да се пресели. Приятелите на Волфганг са англичани, които се завръщат у дома си; те са го убедили, че в Англия ще преуспее материално, като дава абонаментни концерти и получи поръчка за опера. Най-много се стреми към това госпожа Сторас — несъмнено тя е измислила целия този план и е разпалила апетита му.

Научил, че малкият Леополд живее при мен, Волфганг вероятно си е помислил, че ще ми стигнат силите и за още един внук. Но той забравя: ако здравето ми се влоши, което не е изключено, ти си наблизо, а Англия е на месеци път оттук. Ето защо му отказах и с това постъпих като приятел и баща.

Брат ти и жена му, изглежда, си мислят, че ще се хвана на въдицата — те да си пътуват спокойно, докато аз кръстосвах навремето цяла Европа с две малки деца. Ами ако внезапно умрат или останат завинаги в Англия, нали тогава детето им ще легне на моите ръце! Вярно, той ми предлага да плати за гледането на сина, ако трябва, да взема и прислужница за негова сметка, но откъде да зная, че ще си изпълни обещанието? Научих, че абонаментните му концерти не вървят, каква е гаранцията тогава, че наистина ще получа тези пари? Макар «Фигаро» да е чудесна опера, в която Волфганг е надминал себе си, няма никаква надежда, че англичаните ще се окажат по-просветени от виенчани, които предпочитат Салиери и монотонните мотивчета на Солер, защото могат да си ги свирукат.

Затова му писах истински бащинско писмо, казах, че като пристигне в Англия през лятото, мъртвия сезон, нищо няма да припечели; за да се покрият разходите за такова пътуване, ще са нужни две хиляди гулдена, а той сега, разбира се, ги няма. И му дадох твърд и разумен съвет: да съсредоточи усилията си в страна като Австрия, където поне говори на родния си език и където е достатъчно известен.“

Ала макар в писмото си Леополд да се изказа с пълна категоричност, съмненията продължаваха да терзаят душата му. Много нощи прекара той без сън, а ако заспеше, мъчеха го кошмари. Често му се явяваше Ана Мария — ту го викаше някъде, ту за нещо го упрекваше. Като се събудеше, Леополд опитваше да се убеди, че е постъпил правилно, отказвайки на сина си: нали той единствен от цялото семейство знаеше как се уреждат гастролните пътувания. Ако синът му се провали в Англия, няма къде да се оттегля после. Леополд мислеше и за книгата, която не успя да напише, за дневника, който заряза, за писмата, пръснати из цяла Европа. Сега вече е късно да се поправи нещо в съдбата на сина. Имаше дни, когато Леополд се чувствуваше така отпаднал — просто не можеше да се движи. Но той е горд, няма да довери на децата си, че смъртта му е вече близо. Интересно, ще се срещнат ли те някога с Ана Мария? Къде е онова време, когато Моцартови бяха единно семейство? Нищо, децата му поне знаят какво е майчинска и бащинска любов, утешаваше се Леополд.

 

 

Волфганг прибираше багажа си, готвейки се да замине за Англия, когато дойде отговорът на татко. За пръв път в живота си той не намери сили да прости на баща си такова равнодушие. Изпита страшна болка и разочарование. Той знаеше — ако не замине за Англия сега, никога няма да се реши отново. Но да остави Карл Томас при госпожа Вебер е неразумно, отсъствието им ще трае дълго. Навярно баща му е прав. И макар Волфганг да каза точно това на Констанце, в душата си не можеше да се примири; този път той не искаше да бъде покорен син и много се учуди, когато Констанце изрази пълно съгласие с мнението на Леополд. „Изглежда, татко се чувствува зле“ — мислеше той. Друга причина, която оправдава подобен отказ, не можеше да си представи.

Силно разстроен, Волфганг тъкмо обясняваше на Сторасови, че няма да замине за Англия, когато получи покана да присъствува в Прага на представление на „Сватбата на Фигаро“, операта вървяла там с голям успех; А граф Йохан Тун, свекър на Вилхелмине Тун и глава на това влиятелно австрийско семейство — същият, за когото Волфганг написа Линцската си симфония, — покани Моцартови, докато бъдат в Прага, да му гостуват.

Столицата на Бохемия беше само на няколко дена път от Виена. Без да мисли повече, Волфганг реши да остави детето на грижите на тъща си и да замине за Прага с Констанце — почивката, която отдавна й бе обещал.

Едновременно с тях напусна дома и Ханс Хумел. Момчето тръгна с баща си на гастроли из Германия, както някога детето-чудо Моцарт.

Волфганг реши да поднесе на Прага подарък — нова симфония.

В тази симфония той изрази не само своите чувства, но и чувствата на Констанце. Щом й съобщи, че заминават за Прага, тя веднага забрави за Ан Сторас и положи усилия да облекчи Волфганг от всякакви грижи, за да завърши навреме симфонията си, подаръка за Прага. Всяка нощ тя му палеше свещите и пълнеше мастилницата, купуваше му нови пера и нотни листове. Често го наблюдаваше — как седи, наведен над масата, втренчил очи и издул бузи, съсредоточил цялото си внимание върху партитурата. Волфганг не възразяваше срещу присъствието й, дори го предпочиташе. Констанце не преставаше да се учудва на способността му да композира музика, без да обръща внимание на онова, което става наоколо. Той обаче й обясни, че пише музиката си най-вече мислено, когато е сам в стаята или когато ходи по улиците.

Една вечер в началото на януари 1786 година — Констанце седеше до него и шиеше копче на зимното му палто: Прага е по на север от Виена и там можеха вече да настъпят студове — той изведнъж скочи и почна да танцува, като си тананикаше тихичко току-що записаната мелодия. Явно остана доволен от ритъма, защото веднага след това отново седна на масата.

Минаха много часове. Констанце не се оплака, обичаше да стои до него. Той не преставаше да пише, изгубил чувство за времето. Свещите догаряха, закапа лой по нотните листа, когато Волфганг ги премести по-близо до мъжделивата светлина, за да вижда по-добре, но мисъл да смени свещта очевидно не му идваше в главата — не искаше да се отвлича. Затова пък обичаше новите, чисти пера и се гордееше с грижливия си почерк. Умееше да пише равно и без линии на хартията.

„Колко странно“, мислеше си с умиление Констанце. Волфганг пишеше с трескава бързина, искаше по-скоро да завърши последната част на симфонията, преди да замине за Прага на другия ден, седеше с полусмъкната перука, като я подръпваше час по час от вълнение, кръстосал крака, и нанасяше върху листа дребничките си знаци, а Констанце го гледаше и дори сега, след толкова прекарани заедно години, не преставаше да се учудва как тези бързо нахвърляни точици пораждат дивни, вълшебни звуци. С интуицията си тя разбираше: музиката, която той пише, е особена. Чувство на благодарност и печал, страст и сила изпълваха цялото му същество. От време на време той размахваше ръка, сякаш дирижираше музиката, която звучеше в него. Какъв мъжествен ритъм! Той потропваше с крак, затваряше очи — вслушваше се в нещо. Свеждаше за миг глава, а после я вдигаше с лека усмивка, сякаш онова, което бе чул, му харесваше, и отново започваше да пише. Ще свърши ли някога, питаше се Констанце, нали трябваше да заминат рано сутринта, ала можеш ли в такъв момент да го накараш да си легне? Не, само не сега! Ако Волфганг реши да има още деца, мислеше Констанце, тя ще му ги дари, каквото и да й струва. Лявата му ръка се сви в юмрук и изведнъж така й се прииска да дотича до него и да му каже: този пасаж е чудесен, той трябва да бъде чудесен! Но Волфганг сам го знаеше. После внезапно юмрукът се разтвори, Волфганг размаха ръце, като че дирижираше оркестъра, и пак стана от масата. „Симфонията е завършена“ — помисли си тя, но той отново се втурна към масата и с въздишка заличи току-що написаното. Няколко ноти бяха размазани, а това винаги го дразнеше. Констанце му подаде чиста попивателна, той мълчаливо я пое и пак потъна в работа. В момента, когато тя си помисли, че тази симфония няма край, Волфганг й се усмихна и заяви:

— Готово!

— Съвсем ли? — не се стърпя тя. Видът му беше твърде равнодушен.

— Разбира се. Щом ти казвам.

— Навярно симфонията ще се хареса в Прага.

— Непременно! — И той пламенно целуна Констанце, преизпълнен с радостта, че живее — чувството, което изпитваше само в мигове на най-голямо творческо удовлетворение. — И на теб ще ти хареса — моя пръв слушател.

80

Това ново произведение в ре-мажор стана известно като Пражка симфония. Волфганг се радваше, че я създаде тържествена и внушителна, защото още щом влезе в Прага, разбра — музиката, написана от него, прекрасно съответствува на величествения стар град. В Прага имаше много и хубави дворци в стил барок и средновековни църкви, но най-силно от всичко го плени красотата на бързоструйната Вълтава.

Граф Тун, преместил се от Линц в Прага, посрещна Моцартови сърдечно и им остави на разположение няколко стаи в двореца си. Тези стаи бяха така просторни и удобни, че Волфганг и Констанце изпитаха веднага непреодолимо желание да си починат и да се насладят на покоя, но домакинът беше разработил обширна програма за скъпите си гости.

„Сватбата на Фигаро“ имаше в Прага бурен успех и всеки желаеше да се запознае с господин Моцарт. Граф Тун, възрастен и често грубоват човек, който се гордееше с музикалния си вкус, каза на Волфганг:

— Откак се преместих тук, това е най-интересното събитие в живота на Прага.

Свекърът на Вилхелмине Тун беше във възторг, че Волфганг пребивава в дома му, и реши веднага да даде концерт в чест на пристигналия композитор.

Волфганг и Констанце, дошли по обед, едва успяха да се измият и преоблекат след пътуването. Като се наобядват, пред тях щеше да свири оркестърът на графа — той час по-скоро искаше да узнае мнението на Волфганг за неговите музиканти.

Оркестрантите много се стараеха, те свиреха Моцартови произведения и на Волфганг му беше приятно, но като изпълняваха дивертиментото в ре-мажор, написано от него преди много години, пропуснаха цели четири такта. Волфганг се нервира и вече мислеше да ги спре и поправи, но Констанце долови намерението му и сложи успокоително ръка върху коляното му — граф Тун имаше високо мнение за музикантите си. И все пак Волфганг, макар че отдавна не беше слушал това произведение, бе сигурен: те пропуснаха тактовете.

Настроението му се подобри, когато оркестърът изсвири една негова серенада във вярно темпо и без да пропусне нито една нота.

На бала в Бретфелд същата вечер Волфганг беше център на внимание. Влезе в залата сред гръм от аплодисменти. Пражките хубавици горяха от желание да танцуват с именития композитор, да пофлиртуват с него, но Волфганг за учудване на Констанце отказа да танцува.

— Много съм уморен — въздъхна той. — И много плах, за да флиртувам с жени — подразни той Констанце.

Ала когато оркестърът засвири валс и веднага след него кадрил по мотиви от „Фигаро“, Волфганг едва се стърпя на мястото си. Един солист изпя на „бис“ „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ и този път аплодисментите бяха оглушителни.

Тълпа почитатели наобиколи Волфганг, поведе се разговор все около „Фигаро“. Граф Тун го запозна със синьор Паскуале Бондини, директор на Националния пражки театър, който бе поставил „Фигаро“ на пражка сцена. Бондини възкликна:

— Господин Моцарт! В цял свят няма опера, равна на „Фигаро“. Представлението спаси театъра ни! При това операта е написана от немец. Невероятно!

Волфганг се поклони. Беше му приятно, макар и малко смешно.

— Ако се съгласите да присъствувате, ще дадем за вас специално представление.

— Ще бъде чест за мен.

— Какво говорите, маестро, вие ще ни окажете чест! И ако ви хареса нашата постановка и се съгласите да дирижирате едно по-сетнешно представление, ще ни доставите огромна радост.

Волфганг не успя да отвърне на тази любезност, защото в този миг Даниел Брейха, един от видните чешки писатели, а също така актьор и лекар, му връчи стихове, посветени на господин Моцарт, създал необикновената опера „Сватбата на Фигаро“.

 

 

Където и да се появеше Волфганг, навсякъде говореха само за „Фигаро“. Нищо друго не изпълняваха, не пееха, не си свиркаха и не тананикаха освен мотиви от неговата опера. Научи, че „Фигаро“ е вървяла в Прага непрекъснато през целия зимен сезон и е спасила Националния театър от банкрут. Музиката на „Фигаро“ се използуваше в различни музикални форми — варианти за пиано и духови инструменти, предназначени за градинско изпълнение, цигулкови квинтети за салонно изпълнение, като немски танци, валсове, кадрили и контраданси. Мелодиите на „Фигаро“ звучаха по улиците и в градските паркове. Волфганг седеше в градината на една пивница и пиеше бира, а до входа й сляп арфист подрънкваше на инструмента си „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ с надеждата да изкара някой крайцер.

Когато Волфганг подаде на скитника арфист един гулден, казаха му:

— Защо толкова пари? Беднякът няма да оцени щедростта ви.

Но Волфганг само се усмихна горчиво на себе си, защото знаеше колко е тежко, когато оценяват труда ти твърде ниско. Всеобщото възхищение от „Фигаро“ засега не му бе донесло нито един крайцер.

 

 

Положението малко се поправи, когато го замолиха да даде концерт в театъра. По молба на публиката програмата беше съставена само от творби на Моцарт и театърът бе препълнен. Концертът започна с новата му симфония в ре-мажор; оркестърът я свиреше с рядко благоговение, изпълняваната музика сякаш живееше, дишаше. Този подарък за Прага докрай плени сърцата на музикантите.

Във втората част Моцарт изпълни на пиано три фантазии: първите две публиката изслуша с възторжено мълчание, боейки се да ръкопляска, сякаш аплодисментите щяха да осквернят този неповторим миг. Като завърши третата фантазия, Волфганг половин час импровизира: Силата на изпълнението придаваше на музиката още по-голяма внушителност.

Възторгът на публиката нямаше предел. Волфганг отдавна се беше оттеглил в определената за него гримьорна, а в залата още бушуваха овации и се чуваха викове „бис“! Накрая, когато уредникът на концерта, Бондини, му каза, че никой не ще напусне залата, докато маестрото не изпълни нещо от „Фигаро“, Волфганг отново излезе на сцената.

Ликуващ, той махна с ръка на жена си и започна да импровизира на лирична тема — любовта към Констанце, — но спря. В залата цареше мъртва тишина. Изведнъж някакъв глас откъм галерията извика:

— От „Фигаро“!

Волфганг изсвири мелодията на арията „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ и много вариации на същата тема. Цялата зала стана на крака и при всяка пауза публиката почваше да вика: „От «Фигаро»!“ Волфганг изпълни най-малко десет вариации на прочутата ария и едва тогава можа да напусне сцената.

 

 

Присъствието на Волфганг на оперното представление бе посрещнато от пражани също тъй възторжено, а когато след няколко дни той сам дирижира операта, наградиха го с бурни овации. Бондини, който го покани на вечеря след представлението, каза:

— Маестро, никога не ще забравим този ден! Благодарение на вас чухме нещо изключително.

— Благодаря ви. — „Пражките певци не са толкова добри, колкото виенските“ — помисли си той; съставът на Бондини в много отношения отстъпва на виенския. Но възторженото отношение на чехите към операта му в значителна степен изкупваше недостатъците.

— И искам да ви връча петстотин гулдена, маестро. За вашия концерт.

Волфганг бе научил, че приходът от концерта възлиза на две хиляди гулдена.

— Биха могли да бъдат и повече, маестро, но след като заплатихме на оркестъра, на служителите, нали знаете…

— Разбира се. — Волфганг взе парите и се приготви да си тръгне.

— Вашата симфония не е просто подарък. Тя е забележително постижение на изкуството.

Волфганг се разколеба. Навярно Бондини разбира нещо от музика, а не търси само личната си изгода.

— Маестро, известно ли ви е, че идната година на нашия театър ще потрябва нова опера?

— Още една „Сватба на Фигаро“ ли?

— Не. Друга „Сватба на Фигаро“ не може да има. Но като решихме да се заловим с постановката на вашата опера, още тогава се обърнахме към Йозеф Хайдн с молба да напише за нас опера.

— Той е голям композитор. Най-големият на света.

— Хайдн твърди същото за вас.

— Не е прав. Никой не може така да трогва сърцето с музиката си, да те кара да ликуваш, да разтърсва душата, както Хайдн. Ако се съгласи да напише за вас опера, това ще бъде прекрасно!

— Но ето какво ни отговори той. — И Бондини предаде на Волфганг писмото на Хайдн.

„Молите ме да ви изпратя една опера буфа. Много съм поласкан, че ви интересуват вокалните ми произведения, но ако операта е нужна за вашия театър в Прага, едва ли ще мога да ви бъда полезен, тъй като всичките ми опери са пригодени за изпълнителите на принц Естерхази. А да напиша нова опера специално за вашия театър би било за мен и трудно, и рисковано, защото едва ли ще мога да се меря с великия Моцарт.

Ако беше по силите ми да убедя всеки любител на музиката, особено знатните хора, каква дълбочина и музикална проникновеност притежават несравнимите творби на Моцарт, какви възвишени емоции пораждат те в душата ми, как дълбоко ги разбирам и чувствувам, всички народи биха спорили кой от тях да притежава такова съкровище. Прага само ще спечели, ако успее да задържи този изумителен човек и да го възнагради щедро, както той надари всички нас. В противен случай съдбата на гения ще бъде печална и едва ли ще вдъхнови потомците за по-нататъшни усилия — в това, уви, се крие причината защо тъй често бива сломен духът на не една многообещаваща и устремена личност. Дълбоко ме възмущава фактът, че неповторимият Моцарт, чиято «Сватба на Фигаро» е най-великата от съществуващите опери, досега не е назначен на работа в никой кралски или императорски двор. Извинете, ако с това се отклонявам от темата, но аз твърде много обичам този човек.“

 

 

Трогнат дълбоко, Волфганг рече:

— Благодарен съм на съдбата, задето имам такъв приятел.

— Напълно съм съгласен с господин Хайдн. И следващата опера трябва да получим от вас.

— За да я поставите в Прага?

— За сто дуката. Нали във Виена получихте толкова?

Волфганг кимна.

— Значи, ще чакаме от вас новата опера за наесен. Същата сума ще платим и на либретиста, когото сам изберете. Имате ли предвид някакъв сюжет?

— Не. Но ще намеря.

 

 

Завърнал се във Виена след месец, прекаран в Прага, Волфганг не се съмняваше, че ще успее да намери сюжет за опера, който би допаднал както на него така и на пражани, чийто възторжен прием надмина всичко, което бе преживявал досега.

Констанце, щастлива в чешкия град също както Волфганг, не възрази, задето мъжът й бърза да се върне във Виена, за да се сбогува с приятелите си англичани, които напуснаха столицата на Австрия в края на февруари. Макар че, като се прощаваше с Ан Сторас, Волфганг изглеждаше печален и дори обеща да й пише, а Майкъл Кели тихичко пошепна на Констанце, че според първоначалния план Волфганг трябвало да пътува с тях за Англия сам, но „без своята Щанци“ се отказал от идеята.

81

Във Виена мнозина знаеха какъв триумф е имал Моцарт в Прага и въпреки това той отново се оказа на кръстопът между мечтата и действителността. Разбираше колко глупаво е да се надява, че пражките успехи биха могли да му помогнат във Виена, и все пак се надяваше. Изправи се отново пред суровата борба за съществуване. Парите, припечелени в Бохемия, погасиха старите му задължения и пак се наложи да напряга всички сили, за да не потъне до гуша в дългове.

Мина само един месец, откак Волфганг се върна, а му се струваше, че изобщо не е заминавал. Голяма част от времето и силите му отиваше за изхранване на семейството, за наема на жилището и прислужницата и въпреки всичко постоянно закъсняваше с плащането на квартирата. Но мисълта да се преместят другаде го плашеше. Той толкова обичаше този дом, където написа любимата си опера „Фигаро“.

Една неделя Волфганг седеше на писмената си маса; откак се върна от Прага, това беше първият му напълно свободен ден, той дори не отиде на традиционната музикална среща у ван Свитен, погълнат от задачата да намери либрето. Отдавна не бе чувал нищо за да Понте, а и нямаше намерение да ходи при него. Трябва сам да намери текст за операта. В умението му да създава музика дори Констанце не се съмнява, но да намери либрето, годно за претворяване в музика, без либретист, не е толкова лесно. След „Сватбата на Фигаро“ той разбра: успехът на операта до голяма степен зависи от либретото. Но къде да намери нещо подобно на „Фигаро“?

Волфганг вече с часове седеше над произведения на Молиер, Голдони, Метастазио, без да открие нещо, което да го заинтересува, когато изведнъж вратата се отвори и в стаята влязоха Вецлар и да Понте.

Вецлар имаше разтревожен вид. Спря се на прага на стаята за музика и рече:

— Изплашихме се да не си болен, защо не дойде?

— Много работа, а днес се случи единственият ми свободен ден.

Подпрял се на бастуна си, да Понте попита:

— Искате да минете без либретист ли, Моцарт?

— Чух, че сте много зает. Със Салиери и Мартин-и-Солер.

— Наистина! След успеха на „Рядка вещ“ всеки има нужда от мен. Сега преработвам „Тарар“ от Бомарше за Салиери. След „Фигаро“ естествено изборът пада на мен, пък и Солер настоява непременно аз да напиша либретото за неговото „Дианино дърво“. Но плановете на скъпия ми приятел Моцарт винаги са ме интересували.

— Покорно благодаря! — саркастично отбеляза Волфганг.

Да Понте не се засегна от тона му.

— Намерихте ли някой сюжет за Прага?

— Какво да намеря! Метастазио възпява митичната любов и героизма и всичко това е изкуствено и старомодно. Голдони е забавен, но много повърхностен, а Молиер, макар гениален сатирик, не подхожда за опера. Сатирата трудно се претворява в музика.

— А какво би станало лесно според теб, Моцарт? — попита Вецлар.

— Някоя истинска житейска драма със силни характери и страсти, достъпни за зрителя, независимо дали той ще се смее, или не.

— Лоренцо, а защо не напишете за него нещо съвсем ново? — попита отново Вецлар.

— Откъде да взема толкова време? — сви рамене да Понте.

— Текстът на либретото не е задължително да бъде нов — забеляза Волфганг. — Нова ще бъде музиката.

— Но той трябва да ви хареса — каза да Понте. — Мнението на либретиста тук не играе роля.

Волфганг рязко се изправи:

— Благодаря ти за посещението, Вецлар. Ценя интереса, който проявяваш към мен, както и твоята грижа.

— Почакайте — рече да Понте. — Моцарт, искате ли да работите с мен?

— А вие? Надпреварват се кой да работи с вас. Дори Салиери.

„Само че всички те са далеч от Моцарт“ — помисли да Понте.

— Ако успея да намеря либрето, което да ви хареса, ще се съгласите ли да работите с мен? — попита той.

— Лоренцо, вие сте хитрец. Но умен хитрец. — И Волфганг приятелски му протегна ръка. — То се знае, бих предпочел да работя с вас.

— За кога е определена премиерата на операта в Прага?

— За октомври.

— А сега е още краят на март. Имаме много време. И ако операта мине с успех в Прага, ще склоня императора да съдействува тя да бъде поставена и във Виена.

— Значи, вие вече имате либрето за мен, да Понте?

— Не, не, не! Ала не се безпокойте; вие търсете, аз също и съм уверен, че като обединим усилията си, ще намерим онова, което ни трябва. — Той целуна Волфганг по бузата и добави: — И тъй, „Фигаро“ направи в Прага сензация? Казвах ви, Моцарт: като работите с мен, ще постигнете успех.

 

 

Писмото от Нанерл, което пристигна няколко дни след тази среща, потресе Волфганг до дън душа. Татко сериозно заболя, пишеше Нанерл, и Волфганг веднага отговори, че е готов да пристигне в Залцбург да се грижи за баща си, макар че сега е потънал в работа. Но сестра му отвърна: „Това съвсем не е нужно. Аз съм при него и правя всичко, което се налага.“

Тонът на посланието й обаче обезпокои Волфганг и той реши да пише на самия татко. Дълго обмисля писмото и вложи в него много чувство.

„Mon tres cher pere! Току-що научих една вест, която много ме опечали най-вече заради това, че от предишното ти писмо разбрах, че си в добро здраве. А сега научавам, че сериозно си заболял. Надявам се, знаеш с какво нетърпение чакам от теб утешително известие, как жадувам да го получа, макар че отдавна съм свикнал да очаквам и получавам отвсякъде най-лошото.

И доколкото смъртта — ако съдим трезво — е неизбежна участ, която очаква всички нас, през последните години си наложих да свикна с тази добра приятелка на човечеството, така че появата й вече не ме плаши. Мисля за нея спокойно и със смирена душа. Благодарен съм на бога, задето ми даде възможността да прозра, че смъртта е ключ, с който отваряме вратата към царството на истинското блаженство. Никога не си лягам, без да помисля преди това — въпреки че съм още млад, — че на другия ден може да не се събудя. Обаче никой от хората, които ме познават, не може да каже дали се оплаквам от съдбата, или съм се поддал на меланхолия. Затова всеки ден изричам благодарствена молитва към своя създател и от все сърце желая на събратята си да споделят като мен тези чувства.

Храня надежда и вярвам, че сега, когато пиша тези редове, вече ти е станало по-леко, но ако се лъжа въпреки всичките наши молитви, те моля да не скриваш от мен нищо. Пиши ми сам или помоли някой друг да ми пише цялата истина, за да мога час по-скоро да пристигна и да те прегърна.

Отправям към теб такава молба заради всичко свято между двама ни. А същевременно моля бога да получа от теб веднага по-бодро писмо.

Твоят винаги покорен и любящ син.“

 

 

Нанерл прочете писмото на татко; Леополд в момента се чувствуваше малко по-добре. Откъде се е взел у сина му такъв фатализъм, учуди се Леополд, но Волфганг е прав. Сега той му стана някак по-близък — отдавна не бе изпитвал това. Но не можеше сам да му отговори, а синът, като не получи отговор, ще се разтревожи. И Леополд помоли Нанерл да съобщи на брат си, че сега той се чувствува много по-добре, да пише от първо лице и да подпише неговото име, а също и да прибави, че Волфганг не бива да идва — синът му трябва да работи над новата опера, какъвто и сюжет да избере.

 

 

Волфганг с нетърпение чакаше отговора на татко и точно тогава ван Свитен го помоли да чуе някакъв млад виртуоз. Волфганг понечи да откаже. Беше в твърде угнетено състояние, за да чуе още един бъдещ гений, който, той не се съмняваше, има повече желание, отколкото талант, но баронът продължи:

— Исках да те уведомя навреме, но в неделя ти не дойде у дома. — Това прозвуча като упрек.

Волфганг попита:

— Не може ли някой друг да го прослуша?

— Той признава само Моцарт.

— Признава! Какъв е той, незаконен син на императора?

Ван Свитен се смая: рядко бе виждал Волфганг ядосан. Изглежда, баща му е съвсем зле. И вече по-спокойно баронът добави:

— С тъга научих за болестта на баща ти. Разбирам какво означава това за теб.

— Благодаря. За съжаление главата ми сега е заета само с тази мисъл.

— Зная. Но младежът пристигна от Бон специално, за да се учи при теб. Разбира се, ако го одобриш. Би ли могъл да го чуеш днес?

— А кой ще плаща за него?

— Аз. Ако талантът му те заинтересува.

Волфганг, все още настроен скептично, се съмняваше струва ли си да губи време, но в края на краищата даде съгласие по-късно този ден да чуе изпълнението на момчето. Докато дойде време ван Свитен да доведе новото си протеже, Волфганг забрави за него. Пишеше нова ария за Ан, която смяташе да й прати в Лондон. Появата на младежа го свари неподготвен и дори го подразни.

Шестнадесетгодишният Лудвиг ван Бетховен имаше непривлекателна външност. Сипаничаво, мургаво и все пак румено лице, малки искрящи очички и груби, сякаш изсечени от камък черти. Поради силния рейнски акцент речта му звучеше съвсем немузикално, някак гърлено. Бетховен стоеше сгърбен от стеснение, с мрачен израз на лицето. И същевременно в целия му облик се долавяше някаква странна вглъбеност. Волфганг не можеше да разбере — дали момъкът е твърде самонадеян, или твърде плах.

Бетховен се изненада от дребния ръст на Моцарт — композиторът бе по-дребен дори от него, шестнадесетгодишното момче. Искаше му се да се отпусне в присъствието на този човек, чиято музика за пиано го възхити още при първия контакт с нея. Тогава възникна у него и мечтата да напише сам такава музика. Повечето инструментални пиеси, които разучаваше, му изглеждаха посредствени, като изключим Моцартовите. Само при Моцарт ще може да научи композиция, да се поучи на нещо от него.

Изведнъж Бетховен протегна на Волфганг ръка. „Тромав е като мече“ — помисли си Волфганг и макар проявата на младежа да го учуди със своята неочакваност, прие ръката му и едва не извика от болка, така здраво стиснаха пръстите му.

„Каква мъничка ръчица има Моцарт“ — отбеляза мислено Бетховен; не е чудно, че капелмайсторът се слави с изяществото на своето изпълнение; неговата лапа му се стори в сравнение с ръката на Моцарт ужасно груба и потна и това стана причина младежът да се смути още повече. Силният му удар и малко грапавият маниер на изпълнение няма да допаднат на това възхитително човече.

Ван Свитен каза:

— Младият Бетховен има зад гърба си множество успешни концерти. Той великолепно свири на пиано, на орган, на цигулка, на виола…

— Нека изсвири нещо, Бетховен, имате ли любими сонати?

— Една от вашите — измърмори младежът, — ако нямате нищо против.

— Нямам — каза Волфганг. Но веднага щом Бетховен засвири, той вече имаше нещо против: грапавото изпълнение, насилието на младежа над партитурата, твърде грубото му туше. Шестнадесетгодишният Бетховен свиреше не по-добре от Хумел, който беше само на девет години.

Когато Бетховен завърши, ван Свитен с извинителен тон произнесе:

— Лудвиг най-много е свирил на орган — нали служи в черква. Затова тушето му е по-грубо, отколкото на онези, които започват с клавесин.

Младежът се намръщи.

— Аз свирих в правилно темпо — изтърси неочаквано той.

Волфганг мълчеше.

— Говоря самата истина. — Тонът на младежа стана уверен, почти предизвикателен.

— Да. — Волфганг трябваше да признае, че Бетховен е спазил темпото.

— Може ли да импровизирам нещо, господин капелмайстор?

Младежът изрече това по-скоро като заповед, отколкото като въпрос. Отвратителни маниери, мислеше Волфганг; в един момент Бетховен изглеждаше много скромен, но още в следващия изпъваше плещи и си придаваше високомерен вид. И все пак в него се чувствуваха такава сила и напрегнатост, че Волфганг кимна, макар съвсем да не беше уверен, че постъпва правилно.

— Дайте ми тема за импровизация.

Волфганг му даде тема и Бетховен почна да я развива; отначало изпълнението правеше впечатление само със своята мощ, но скоро придоби чудна красота. Бетховен спря и Волфганг му даде знак да продължи; сега изпълнението на Бетховен не можеше да се нарече тежко, то стана просто решително. „Импровизациите на Бетховен не настройват спокойно — помисли си Волфганг, — но в тях има толкова оригиналност, въображение и експресивност! И най-добре от всичко е звукът му — мелодичен и чист. Да, на този младеж не му липсва талант.“

Моцарт седеше безмълвен, с унесен вид и младежът подозрително го погледна: очевидно маестрото не е харесал импровизациите му.

— Е? — нетърпеливо попита ван Свитен. — Твоето мнение, Волфганг?

— Внимателно се вслушай в изпълнението му. Неговата музика ще покори цял свят — каза Волфганг.

— Но ти наемаш ли се да го обучаваш? И докога? Волфганг погледна младежа, мрачен като градоносен облак, който рязко стана от пианото. „Дали този Бетховен ще изпита някога в живота щастливи мигове“ — размишляваше Волфганг. И тогава младежът се обади:

— Не отказвайте, маестро, моля ви!

Доста съществена отстъпка от негова страна, продължи да си мисли Моцарт и рече:

— Елате след седмица и ще направим програма на уроците.

— Повече ме интересува композирането, отколкото самото изпълнение. Всеки може да свири горе-долу сносно, но да пишеш музика — ето работа, достойна за един мъж.

— Вярно.

— И вие, господин капелмайстор сте любимият ми композитор.

— Да се надяваме, че към края на заниманията ни не ще промените мнението си.

„Волфганг почва да се заяжда“ — помисли ван Свиген и каза:

— Бетховен, ако желаете, може да изсвирите и други вариации.

— В никакъв случай. Господин капелмайсторът вече чу на какво съм способен.

— Той е прав — рече Волфганг и като изпращаше Бетховен до вратата, си помисли колко е жалко, че младежът е така мрачен, с него трудно можеш да се сприятелиш.

Но след седмица ученикът не дойде в дома му. Младият Лудвиг ван Бетховен, чиято майка заболяла тежко, бил принуден да се завърне в Бон.

 

 

„Може и да е за хубаво“ — реши Волфганг; сам той не беше в завидно положение. Отново задлъжня за квартирата и този път хазаинът не пожела да чака. Ако господинът не плати задължението си, имуществото му ще бъде описано и конфискувано, така заявиха на Моцарт. Волфганг отново успя да заеме необходимата сума от Вецлар и плати на хазаина. После уговори да се премести в предградието Ландщрасе, където наемите за жилище бяха три пъти по-ниски.

Няколко дни след преместването от татко дойде по-бодра вест: по почерка Волфганг откри, че е писала Нанерл. Татко се интересуваше от всичко около новата опера за Прага: какъв сюжет е избрал, ще пише ли либретото да Понте и за кога е насрочена премиерата.

Волфганг не знаеше какво да отговори: двамата с да Понте още не бяха се спрели на подходящ сюжет, затова той писа на татко, че търси трагедиен сюжет, и отново запита не трябва ли да отиде в Залцбург.

Мина седмица, отговор нямаше, а после Нанерл съобщи, че татко е в същото положение и Волфганг няма защо да идва.

 

 

В собственото си тяло Леополд се чувствуваше като в окови. Дъщеря му често повтаряше: „Ти ще живееш още дълго-дълго, татко“, но на него не му се живееше повече. Терзан от непоносими болки, той не изпитваше никакво желание да продължава това съществуване превърнало се в безкрайно мъчение. Забравяше се само насън, ала и сънят му беше неспокоен, будеше се често.

А после започна да бълнува, улавяше се как казва на Волфганг: „Аз съм човек разумен и винаги съм се опитвал да ти внуша, че бедността лишава човек от свобода; не обичам чак толкова парите, но без тях сме безпомощни.“ Те стояха един до друг и Леополд съвсем не можеше да разбере къде се намира, такова нещо не му се беше случвало. Ала те и двамата — старият и младият — се гледаха в очите и една и съща любов грееше в погледите им. Чист младежки глас пееше серенада, нежните й звуци се устремяваха нагоре. — Хубава песен — рече старият. — То е онова, на което ти ме научи — отвърна младият.

Една огромна сълза непрестанно растеше и почна да ги разделя все по-далеч; Леополд почувствува, че се държи неразумно, а това съвсем не беше в натурата му. И тогава той видя Ана Мария. Различаваше я съвсем ясно. Не, не е възможно. Нали е мъртва? Направи крачка към нея и тя изчезна. Но най-много Леополд се огорчи от това, че не чу гласа й. Не чу ни звук. Цареше мъртва тишина.

 

 

На 29 май 1787 година приятелят на Нанерл Франц д’Иполд съобщи на Волфганг, че баща му е починал предишния ден и погребението ще се състои на 30 май в гробището „Свети Себастиан“.

Потресен от скръб и не можейки да повярва на тази страшна вест, Волфганг чакаше писмо от сестра си. Невъзможно беше да пристигне навреме в Залцбург за погребението. Борбата за съществуване ставаше все по-трудна, парите намаляваха и силите на Моцарт се топяха със застрашителна бързина.

Погребаха Леополд в това гробище, защото мъжът на Нанерл реши, че така ще е най-разумно. Татко, въпреки своята предвидливост, не се бе погрижил да се сдобие с гроб в любимото си гробище „Свети Петър“ и Берхтолд Зоненбург изтъкна: „Свети Себастиан“ не е така натъпкано, както „Свети Петър“ и в същото време прахът на татко ще почива в добра компания. Волф Дитрих, най-прочутият от всички залцбургски архиепископи, бе погребан там, както и големият лекар Парацелз. Нанерл, сломена от скръб, не можеше да спори с мъжа си и остави всичко на неговите грижи.

Но и Нанерл, както баща си, беше тънък наблюдател. Пътуваше в каретата, която следваше по Линцергасе катафалката, и с горчивина отбеляза колко малко хора присъствуват на погребението. Почти всички таткови приятели или бяха умрели, или бяха твърде стари и немощни, за да дойдат; изключение правеха само Шахтнер, Булингер и Михаел Хайдн. От двора на Колоредо никой не сметна за нужно да почете паметта на баща й, което много обиди Нанерл. „Татко умря в забвение — мислеше си тя, — а нали той донесе прослава на Залцбург.“

Църквата „Свети Себастиан“ бе съвсем мъничка, в нея имаше само четиринадесет скамейки, и когато Нанерл коленичи да се помоли за спасението на татковата душа, изпита горчивина, че Волфганг не е до нея. Трябва да се поуспокои, преди да пише на брат си, но защо той не е тук сега, татко толкова го обичаше!

Гроба ограждаше пътечка от червен мрамор — същия, който добиваха в Унтерсберг. Прав е бил Берхтолд, гробището се оказа доста глухо. Освен тяхната траурна процесия тук нямаше други хора и тишината се нарушаваше само от стъпките им по пясъчната пътека и от песента на птиците — татко много обичаше да ги слуша. Ако птицата не пее, смяташе той, това е неестествено. „Един от най-големите учители по музика, които светът познава, е погребан тук; ще стане ли известно това някога на хората“ — мислеше си с тъга Нанерл.

 

 

Тя писа на брат си, че баща им почива в гробището „Свети Себастиан“, до самия вход, в случай че реши да отиде на гроба. Но нито дума не спомена за обстоятелството, което й се стори ирония на съдбата: гробът на татко беше близо до Линцергасе — по тази улица те навремето потегляха от Залцбург за триумфалните си пътешествия из Европа. „Погребението беше твърде скромно за един човек, достигнал такива висоти в музиката“ — писа тя и добави: „Последните три дни татко постоянно си спомняше мама и до смъртта си не можа да се примири с нейната загуба.“

От писмото на Нанерл Волфганг разбра: сестра му очаква той скоро да посети гроба на баща си. Само че защо е необходимо това?

Все пак веднъж Моцарт отиде на едно гробище. Какво значение, че това не е „Свети Себастиан“, нали и тук имаше гробове? Като видя на един надгробен камък името „Леополд“, той спря, загледа се, помоли се, после обиколи могилката на гроба. Чувствуваше, че никога не ще успее да замине за Залцбург, колкото и да желаеше да посети татковия гроб, и на тръгване отново се извърна към гроба на неизвестния за него Леополд. Сълзите му попречиха да разчете презимето на покойника, но не се и опита — нямаше смисъл. Волфганг плачеше и шепнеше: „Сбогом, татко!“

„За да покажеш колко си обичал някого, не е нужно да ходиш там, където е погребан“ — мислеше Волфганг по пътя за вкъщи. Но сега той разбираше какви чувства са вълнували татко, неуспял да види далечния гроб на жена си.

След седмица, когато умря любимият му скорец, Волфганг погреба птичката в градината на новия си дом в предградието на Виена Ландщрасе. Той направи на своя питомец тържествено погребение; тези от присъствуващите на церемонията приятели, които можеха да пеят, изпълниха реквием, написан от Волфганг специално за случая. А на малкия камък, положен на гроба на скореца, той написа: „Тук почива моето любимо глупаче — скорецът. То така чудесно пееше, в него имаше толкова живот, а сега спи вечния си сън, както много други.“

82

Мрачното настроение, предизвикано от кончината на любимия баща, съмненията, невъзможността да работи с пълна сила, тревогата поради дълговете — всичко това се забрави в миг, когато стана известно, че Констанце отново е бременна. Буйна радост обзе Волфганг и с всичката пламенност на бодрата си натура той видя в това добро предзнаменование. И тъй като да Понте не му се обади през следващите няколко дни, а той не можеше да чака повече, реши сам да потърси либретиста. Бяха минали само няколко седмици от татковата смърт; озовал се в разкошната квартира на да Понте на Кломаркт, редом с дома, където бе живял бившият придворен поет Метастазио, и близо до Хофбург, Волфганг се смути — не беше помолил слугата да извести за пристигането му.

Макар че дойде посред бял ден и на бюрото на либретиста се виждаха мастило, пера и три купчини ръкописи, редом с тях имаше бутилки с ликьори и бонбони, а стопанинът седеше по халат на кушетката си, взел на колене една млада хубавица. Да Понте я беше прегърнал през кръста, корсажът на хубавицата бе наполовина разкопчан и поетът имаше най-блажен вид. Девойката, около осемнадесетгодишна, скочи при появата на Волфганг, пламна и гневно се втренчи в него.

Самият да Понте обаче никак не се смути — напротив, той сякаш се гордееше със завоеванието си. И каза:

— Диана, ще се видим по-късно. — И й даде знак да си върви. Тя си тръгна, но на излизане хвърли на Волфганг сърдит поглед.

— Моля да ме извините… — поде Волфганг, но да Понте го прекъсна:

Нищо, тя ще дойде пак, има още толкова време днес. Какво обичате, Волфганг?

— Вие я нарекохте Диана, но тя е австрийка, нали?

— Това е името на героинята от либретото, което пиша за Солер. То й харесва, звучи й по-поетично от Гретел.

— А тя много ли ви харесва?

— Днес сте крайно любопитен.

— Искам да знам какво отвлича либретиста ми от търсенето на сюжет.

— Не е в нея причината. Сюжет ще се намери. Аз винаги съм увлечен по някоя жена. Навик! Помага да се чувствуваш вечно млад.

„Да Понте е седем години по-възрастен от мене, а постъпва като лекомислен младеж — мислеше си Волфганг, загледан във венецианеца, — но бръчките си не може да скрие.“

— Диана е добродетелно момиче. Тя дарява любовта си само на мен.

Волфганг скептично се усмихна.

— Вярно! Тя е безумно влюбена в мен, защо тогава да й разбивам сърцето? А когато работата не върви, няма по-добра утеха от любовта.

— И вие, разбира се, я обожавате.

— Сега да. За мен всяка жена е най-любима от всички, докато не я смени друга. Но аз винаги съм искрен в чувствата си. Никога не се занимавам едновременно с две жени.

— Защо на масата ви има цели три ръкописа?

— Единия пиша за Салиери, другия за Солер и третия за Моцарт.

— Кой от тях е посветен на мен?

Да Понте посочи третия куп.

Волфганг взе първите страници. Там липсваше името на да Понте, вместо това пишеше: „Il convitato di pietra“ от Бертати.

— „Каменният гост“ — преведе на глас Волфганг. — Не беше ли поставена наскоро опера по този сюжет?

— Гасанига написа едноактна опера буфа под названието „Don Giovanni Tenorio o sia Il convitato di pietra“ („Дон Жуан Тенорио, или Каменният гост“), която бе поставена и има успех във Венеция. Но в нея липсва моят стил, липсва моето остроумие, както и присъщите за вашата музика изящество и мелодичност.

— Дон Жуан може да се окаже благодарен сюжет.

— Прегледайте текста на Бертати. Няма да ви отнеме много време.

Волфганг зачете бързо ръкописа, а от главата му не излизаше да Понте и ситуацията, в която свари поета; помисли си и за Казанова, с когото да Понте бе приятел, за вечния стремеж на татко към славата, парите и положението, за радостта да се живее и вечно дебнещата смърт. Волфганг се заинтересува от сцената, в която Дон Жуан се среща със статуята на Командора, предизвиква сатаната и пропада в преизподнята. Трагедиите, преживени от Волфганг през последните месеци, отново като зловещ пламък лумнаха в душата му и той рече: „Il dissoluto punito il Don Giovanni“ („Наказаният прелъстител Дон Жуан“). Сюжетът може да стане за опера. Защо не напишете по него либрето?

— Идеята не е оригинална.

— А кое от вашите либрета е написано върху оригинален сюжет? — Волфганг, знаете какво имам предвид.

— Знам само едно: в характера на Дон Жуан лежат прекрасни възможности за сериозна опера.

Да Понте рядко бе виждал Моцарт така запален. Може композиторът да е прав. Моцарт има великолепен усет, той познава театъра по-добре от всички известни нему композитори. И този сюжет може лесно да се преработи в либрето. Вече съществуват много версии: на Молиер, Голдони и други автори. Да Понте каза:

— Хм, тази идея и на мен ми харесва.

Волфганг разбра: бе успял да убеди да Понте, че сюжетът на „Дон Жуан“ подхожда за опера, сега либретистът се държеше така, сякаш от самото начало не се бе съмнявал в годността му.

През следващите седмици Волфганг и да Понте се трудиха над „Дон Жуан“; да Понте от време на време прекъсваше, за да поработи и над другите либрета, а Волфганг — само за неотложните неща, които трябваше да композира. Едно от тези произведения му стана особено скъпо, след като Констанце прояви ревност, задето бе посветил една песен на Алоизия.

Пишеше тази серенада в сол-мажор — серенади не беше писал вече много години, — изливайки в нея всичката си любов и целия си талант с намерение да я поднесе на Констанце по случай годишнината от сватбата им. За отпразнуването на важното събитие той покани много гости у дома си в предградието Ландщрасе. Нанерл бе съобщила, че Волфганг навярно ще получи хиляда гулдена след подялбата на имуществото на баща им, завещано на двамата по равно, и Волфганг взе назаем пари срещу наследството и направи прием. Нае от хазаина си за този ден градината му и ангажира малък оркестър.

В празничния ден, 4 август, Констанце се чувствуваше като през щастливите дни на живота им в онзи дом, където той създаде „Фигаро.“ Волфганг изпитваше весело, празнично чувство. И все пак зад тази веселост се таеше тревога, дори отчаяние, сякаш той с все сила бе стиснал в ръце щастието си, страхувайки се, че скоро ще го изгуби.

Вечерята беше поднесена в градината, там се настани и оркестърът. Дойдоха много гости; сред тях бяха и Хайдн, пристигнал за отпуск във Виена, и Салиери, поканен от Волфганг по съвета на да Понте.

Хайдн изрази желание да седне по време на концерта до домакинята и Констанце престана да се чувствува незначителна личност. Волфганг дирижира малкия оркестър така вдъхновено, сякаш това беше премиера на негова опера. Като слушаше как се разнасят във ведрия виенски здрач чудесните звуци на серенадата в сол-мажор. Констанце мислеше, че по-хубава музика не е чувала досега — лека, романтична, изпълнена с лиричност, серенадата бе лишена от всякакъв трагизъм и мрачно настроение, характерни за почти всички последни творби на Волфганг. Тази серенада въпреки своята непринуденост, а може би и тъкмо заради нея, звучеше така мелодично, че според Констанце навярно пораждаше завист у всички композитори. Как чудно бе успял Волфганг да й изкаже своята признателност! Когато прозвучаха последните акорди, безупречни като цялото произведение, Констанце възкликна:

— Волфганг, това е една от най-хубавите ти творби!

— Нашата „Малка нощна музика“ — нежно каза той. Изведнъж се разнесе плачът на спящия горе в детската стая техен син.

Констанце се обезпокои, но Хайдн предложи:

— Госпожо Моцарт, защо не го донесете тук? Може и на Карл Томас да му се слуша музика.

Констанце донесе детето и го пусна на земята да походи; то довтаса при Хайдн и той нежно го взе в ръце.

— Колко е голям, Волфганг? — попита Хайдн.

— Скоро ще навърши три години.

— Обича ли музиката така, както ти си я обичал на неговата възраст?

— Трудно бих могъл да кажа. Но обича да я слуша. И все не мога да намеря време да се занимая с него.

— На Волфганг му липсва търпението, което е имал неговият баща — забеляза Констанце и веднага се изчерви. Тя отдавна не си бе спомняла за Леополд. Като не можеше да сподели скръбта на мъжа си, тя често се дразнеше и се чувствуваше виновна, затова избягваше по всякакъв начин разговорите на тази тема. Вместо това, за да достави удоволствие на Волфганг, често изтъкваше колко й харесва да живее извън града, макар че съжаляваше за центъра на Виена.

— Като учител по музика аз не мога да се меря с татко — каза Волфганг.

— Вестта за неговата кончина дълбоко ме опечали — рече Хайдн. — Разбирам, това за теб е страшна загуба. Познанството с господин Леополд ми достави много радост.

— Той беше рядко благороден човек — отбеляза Волфганг, — мой най-скъп и горещо обичан приятел.

Карл Томас отиде до клавесина — оттам баща му бе дирижирал — и Хайдн предложи:

— Нека опита. Да видим какво ще излезе.

Но клавишите не заинтересуваха детето и когато Волфганг седна до него и му показа как трябва да ги натиска, Карл Томас се разплака. Бащата много се засегна.

Хайдн обаче каза:

— Твърде много хора го гледат, детето се изплаши.

Волфганг не призна пред приятеля си, че вече е правил подобен опит, ала нищо не е излязло. Това бе единственото, което го огорчаваше в Карл Томас, иначе обично и послушно момченце.

Да Понте, комуто омръзна историята с детето, рече, като искаше да подразни Волфганг:

— Моцарт, синьор Салиери твърди, че да се пише опера за Дон Жуан е глупава идея.

— Просто казах, че идеята не е нова — възрази Салиери.

Волфганг, настанил Салиери до себе си в знак на приятелско разположение, бе смаян от поведението му. Преди да започне да яде от някое ястие, Салиери първо го опитваше на вкус. Нима съперникът му подозира в него втори Борджия?

— Аз пък вярвам, че Моцартовият „Дон Жуан“ ще бъде едновременно забавен и трагичен — обади се Хайдн.

— Тъкмо това ме безпокои — поде Салиери. — Не зная как добрите ми приятели Моцарт и да Понте смятат да създадат хубава опера при положение, че нейният главен герой е най-обикновен развратник!

— Да, той е отрицателен герой, прав сте — каза Волфганг, — но не е напълно отрицателен.

— Значи ви харесва? — учуди се Салиери. — Та той е просто убиец!

— И по-лошо даже. Аз обаче не съм борец за нравственост, а композитор.

— Но вкусът на публиката не ви ли интересува? Не се ли страхувате, че ще я разочаровате?

— Най-много се страхувам да не би да разочаровам самия себе си.

— Трябва да вземаме под внимание и чувствата на императора. Нали той е нашият Цезар.

— Уважавам го заради интереса, който проявява към музиката. Но нали пиша „Дон Жуан“ за Прага, за себе си и за своите приятели!

Хайдн се стресна от нетактичната забележка на Волфганг. И рече:

— Когато нашият прославен Глук умре, мястото му в императорската капела ще остане празно.

— Смятам, че маестро Глук ще живее още много години! — горещо възкликна Салиери.

Хайдн не повярва в искреността на думите му, защото след смъртта на Глук Салиери веднага щеше да се издигне. Но Хайдн всъщност се тревожеше само за съдбата на Моцарт: Волфганг много се нуждаеше от място в императорския двор.

— Трябва да уважаваме тези, които са поставени над нас — забеляза Хайдн.

— О, аз ги уважавам! — рече Волфганг. — Аз и баща ми сме писали до коронованите особи толкова молби, до една проникнати от дух на искрено смирение.

— Това е най-малкото, което можем да сторим за тях — каза Салиери; — трябва да бъдем благодарни на бога, задето владетелите, които е благоволил да ни определи, са мъдри и благородни в своите дела и постъпки.

Волфганг се обърна към ван Свитен:

— Бетховен има ли намерение да идва пак във Виена?

— Не зная. Майка му е тежко болна, а той много я обича.

— Това момче има качества да стане добър композитор.

— Такава е най-съкровената му мечта. Нищо друго не съществува за него. Много е огорчен, че обстоятелствата са му попречили да взима уроци от теб.

— Ако съдя по израза на лицето му, не бих казал това.

Констанце побутна Волфганг — Салиери се готвеше да си върви.

Когато двамата на сбогуване направиха поклон един към друг. Салиери отбеляза:

— Оказахте ми чест с поканата си, господин Моцарт, желая ви в Прага най-голям успех.

Волфганг благодари, без да приема думите му за чиста монета. Скоро гостите почнаха да се разотиват, но вечерта мина чудесно, той знаеше това, защото Хайдн каза:

— „Малка нощна музика“ е прекрасна. Сигурен съм, че всеки от нас би мечтал да напише нещо като нея.

83

От този миг нататък Волфганг посвети главните си усилия на „Дон Жуан“. В текста на да Понте, който вече започваше да приема определена форма, както и очакваше композиторът, беше заимствувано най-много от Бертати и по-малко от Молиер, Голдони и Тирсо де Молина — испанския монах, който пръв беше драматизирал легендата. Но либретото на да Понте притежаваше и оригинален пълнеж.

Волфганг си представяше операта като трагедия на Дон Жуан, чиято натура го води към гибел, докато да Понте бе твърдо решил да напише комедия от забавни случки. Либретистът искаше да развие любовните перипетии на Дон Жуан съблазнителя, а композиторът предпочиташе основното внимание да се насочи към конфликта между главния герой и Командора. Да Понте виждаше същественото в развитието на сюжета, а Волфганг желаеше да наблегне на образите и на техните преживявания.

Постепенно той успя да убеди да Понте да се насочи към изграждането на живи човешки характери, а не да разчита на изкуствените герои на мелодрамата, и либретистът, завладян от сюжета, който той вече смяташе за напълно свой, създаваше ефектни сцени.

Като получи текста на либретото, Волфганг най-напред се зае с ариите, в които бе напълно уверен и които трябваше да бъдат подходящи за гласове със среден диапазон. Колкото повече той се задълбочаваше в драмата на Дон Жуан, толкова по-трескаво работеше въображението му. То се оказа цяла съкровищница, препълнена с прекрасни мелодии. Целият опит, натрупан от него в света на музиката, даваше вече своите плодове. Понякога музиката му звучеше светло и радостно, а друг път в нея се долавяха отгласи на демонични страсти, първични инстинкти. Макар че да Понте продължаваше да твърди, че „Дон Жуан“ трябва да бъде комедия, трагичните мотиви от само себе си проникваха в музиката. Обаче чувството за хумор на Волфганг взимаше връх, както и слабостта му към необикновеното. За трагичните ситуации той пишеше трагична музика, за комичните — комична, и никак не го тревожеше фактът каква трябва да бъде по жанр операта: всичките му старания бяха насочени към това музиката да вдъхне живот в образите на героите. Да Понте настояваше на своето: новото им произведение трябва да бъде издържано в определен стил.

Той нарече операта „Don Giovanni — Il dissoluto punito — Dramma giocoso in due atti“ („Дон Жуан, или Наказаният съблазнител, весела драма в две действия“) и Волфганг се съгласи с това название. Но дори когато музиката изглеждаше весела, в нея звучаха мрачни нотки.

Към 1 октомври, когато Волфганг и Констанце заминаха за Прага, като оставиха Карл Томас на грижите на госпожа Вебер, половината партитура беше вече написана, а по-голямата част от втората половина Моцарт имаше в главата си. Да Понте пристигна в Прага седмица по-късно, за да присъствува при разпределяне на ролите и да нагоди текста към гласовете на певците; той се настани в странноприемница срещу тази на Моцарт — така беше по-удобно да разговарят през прозореца. Волфганг нае прекрасни стаи в чистата странноприемница „Трите лъва“, като плати за тях от онези хиляда гулдена които получи като наследство от татко — тези пари му дойдоха тъкмо навреме.

Констанце смяташе, че му се полага повече: Нанерл бе присвоила много ценни вещи на Леополд, без да ги включва в описа на бащиното имущество. Но когато отвори дума за това с Волфганг, той много се разстрои и каза, че заради няколко гулдена не си струва да спори с родната си сестра.

Нали тези пари, напомни той на Констанце, им дадоха възможност да направят чудесен прием в градината, да наемат в Прага стаи в прекрасна странноприемница и да изплатят по-голямата част от дълговете. И Констанце млъкна: разпределянето на ролите в новата опера му доставяше бездруго доста огорчения.

 

 

Бондини бе разпределил ролите за „Дон Жуан“, без да се посъветва нито с композитора, нито с либретиста и когато те в няколко случая изразиха съмнение, директорът заяви:

— С това разполагам в момента. Нашият национален театър няма възможностите на виенския. И друго: това е същият състав, който с такъв успех изпълняваше „Фигаро“.

— Но „Дон Жуан“ не е „Фигаро“ — възрази да Понте, — той е много по-труден.

— Какво ще ме посъветвате? — попита Бондини. — Да наема певци от Виена?

Съзнавайки, че това е невъзможно, Волфганг побърза да се намеси:

— Баси, който пее Дон Жуан, може да се справи с ролята, а от вашата жена ще излезе чудесна Церлина, но има няколко певци с доста ограничени гласови данни.

— Не можем да ангажираме никого другиго — повтори Бондини. — Нямаме средства. И без това поемаме голям риск, като поставяме тази опера: тя много се различава от „Фигаро“.

— Прекалено тежка ли е? — попита да Понте, сякаш искаше да чуе в отговор потвърждение на тезата си.

— По-трагична, отколкото очаквах — рече Бондини.

— Прекалено трагична ли? — упорствуваше да Понте.

— Тъкмо колкото трябва — рязко отвърна Волфганг.

— Възможно е — каза Бондини, — оставам на своето мнение, но ще се постараем да направим всичко, което зависи от нас, и ако се съгласите да внесем някои изменения, операта може и да ни се удаде.

Същата вечер, когато Волфганг и да Понте работеха заедно в странноприемница „Трите лъва“, променяйки либретото и музиката в съответствие с желанието на Баси — хубавец и притежател на великолепен бас, — да Понте неочаквано обяви:

— Мога да остана тук само една седмица.

Волфганг отново се отчая:

— Но имаме още толкова работа!

— Салиери настоява да се върна във Виена. Трябва да започна работа над новата му опера.

— Кога е насрочена постановката й?

— За след месец-два. Не зная точно. — Да Понте сви рамене. За него Салиери беше по-важен от Моцарт, но не можеше да го признае открито.

— А на нас са ни нужни две, най-много три седмици, за да завършим всичко. Ако заминете толкова скоро, това ще предизвика скандал. В Прага ще сметнат, че съдбата на операта ви е безразлична.

— Съжалявам, но друг изход няма. Императорът проявява голям интерес към новата опера на Салиери и не бива да предизвикваме недоволството му.

„А може би — размишляваше Волфганг — Салиери е поставил да Понте пред избор и поетът се е решил в полза на Салиери, вземайки под внимание благосклонното отношение на императора към него?“ И Моцарт изпитваше силно желание да постави ултиматум на да Понте: да избере един от двамата — него или Салиери. Но той не се осмеляваше да заплашва когото и да било, не беше в природата му.

— След седмица, Моцарт, вече няма да съм ви тъй нужен. Впрочем либретото почти е завършено, а налагащите се изменения ще можете да внесете и сам.

„Защо пък не, и това има известни предимства — реши Волфганг, — в текста има места, които трябва да бъдат дооправени, а това може да стане по-лесно без либретиста.“

— Главната работа предстои с певците, трябва да се репетира с тях и да се нагоди музиката за гласовете им, защото всички са по-лоши от виенските — каза да Понте.

— За щастие публиката тук е по-добра от виенската.

— Някои ваши арии са толкова сложни, че не зная как ще се справят певците.

— Ще се справят. Като поработя с тях.

— А жената на директора? Как ще успеете да поправите грешките й?

— Ще намеря подход към нея.

— Аха, любовчица — усмихна се многозначително да Понте.

— Не съм казвал такова нещо — ядосано отвърна Волфганг.

— В театъра това е нещо обикновено, защо не опитате? Уверен съм, че тя ще се съгласи, при условие че й дадете най-хубавите арии.

— Церлина ще получи това, което й се полага, а не това, което желаеше синьора Бондини.

Да Понте въздъхна.

— Прекалено висок морал имате.

— Ако трябва да се отправи някому подобен упрек, тъкмо вие заслужавате това.

Да Понте се изуми и почна разпалено да протестира.

— Нали не друг, а вие твърдите, че Дон Жуан трябвало да бъде наказан, защото бил злодей? — каза Волфганг.

— Той наистина е злодей!

— У всекиго от нас има частица от Дон Жуан. — А вие отгоре на всичко пишете за него арии, изпълнени с такава нежност и красота, че да се устои пред обаянието му е почти невъзможно.

— И същевременно той е съблазнител, който търпи неуспех. — Аха, сега вие, Моцарт, излизате в ролята на моралист!

— Не, на реалист. Повечето донжуановци най-често постигат успех на думи, отколкото на дела. Тъкмо затова операта е едновременно музикална комедия и трагедия.

— Трябва да ви запозная с Казанова. Той е мой приятел и живее близо до Прага. Ще може да ви помогне с нещичко.

Преди да замине за Виена, да Понте уреди среща на Волфганг с Казанова и му даде полезен съвет:

— Смятат, че Глук дълго няма да живее. Ще ви държа в течение на събитията. Когато Глук се помине, ще бъде полезно да сте във Виена. Тогава навярно ще получите място в двора.

През 1786 година по либрета на да Понте бяха поставени шест опери, тази година вече три и той се чувствуваше съвсем сигурно на поста си придворен поет. Ала да укрепиш позициите си никога не е вредно Вкусовете на публиката се менят и не е изключено някой ден Моцарт да задмине Салиери като образец на общоприетия вкус.

 

 

Джакомо Казанова заяви, че е щастлив да се запознае с един толкова изтъкнат композитор и изрази надеждата, че господин капелмайсторът изпитва същите чувства.

— Разбира се — потвърди Волфганг и направи на Казанова поклон. Славата на венецианския безпътник бе добре известна във Виена и сега, като гледаше застаналия на вратата Казанова, дори по-галантен от да Понте, Волфганг бе поразен от приликата му с либретиста. И двамата имаха искрящи, живи очи, чийто поглед сякаш пронизваше събеседника, венециански акцент, ястребови черти и изразителни жестове.

Но Казанова беше много по-възрастен от да Понте; и сега, когато стоеше, облегнат на рамката на вратата, очаквайки да го поканят да седне, видът му беше сломен и старчески, затова Волфганг си спомни как да Понте казваше: „Казанова почна бързо да се изморява, вече е на шестдесет и две.“

Казанова му поднесе своите извинения:

— Пристигнах от Дукс, предградие на Прага; преди години за мен не беше нищо да измина два пъти по-дълъг път само заради усмивката на някоя хубавица, а сега, уви, това ме изморява. Изобщо изпаднах дотам, че станах библиотекар в замъка на чешкия граф Валдщайн и пиша спомените си. Да Понте ми каза, че ви трябвала помощ за „Дон Жуан“. Имам известен опит в тази област, както навярно сте чували.

— Да, чувал съм.

— И добре разбирам от музика. На младини известно време си изкарвах препитанието като цигулар в оркестъра на Венецианската опера.

Интересът на Волфганг веднага нарасна и когато Казанова спомена, че е слушал в Прага „Сватбата на Фигаро“ и е останал очарован от операта, Волфганг му даде екземпляр от либретото на „Дон Жуан“ и го заведе със себе си на поредната репетиция.

Казанова слушаше много внимателно, с някакво странно изражение, сякаш едновременно споделяше чувствата на Дон Жуан и се отнасяше към него недоверчиво. Щом репетицията завърши, Казанова рече:

— Сцената, в която Лепорело изброява завоеванията на Дон Жуан, либретистът е заимствувал от мен. А самата ария прилича на „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ от „Фигаро“.

— Нота по нота ли? — Волфганг не се обиждаше от това, по-скоро му беше забавно.

— Не, разбира се. Но стилът е същият. В това няма нищо лошо. Което е минало с успех веднъж, господин маестро, отново ще има успех. Лепорело на да Понте прилича на слугата, който някога имах аз. Наричаше се Коста, беше истински негодник!

— А самият Дон Жуан?

— Моите завоевания бяха по-различни. Доставяха ми голямо удоволствие. А аз съвсем не съм уверен, че вашият Дон Жуан изпитва същото. Освен това би трябвало да се подобри секстетът във второ действие. С голямо удоволствие ще споделя с вас житейския си опит.

Волфганг се отнесе към предложението без особен интерес, но Казанова вече се впусна да разказва за любовните си приключения, в които много трудно можеше да се различи истината от измислицата. Венецианецът ту се надуваше като паун при описанието на някой от пламенните си романи, ту изведнъж почваше да се оплаква, че прислугата на граф Валдщайн не се отнася към него с нужното уважение и го поставя наравно със себе си.

За да прекъсне Казанова дългия си монолог, Волфганг му предложи да вземе със себе си копието на либретото и да нанесе поправки там, където сметне за нужно, макар че композиторът съвсем не беше убеден дали тези поправки ще му бъдат от полза.

След няколко дена Франтишек и Йозефа Душек, познати на Волфганг още от Залцбург, където бяха идвали като гастролиращи музиканти, поканиха Моцартови да им погостуват в тяхната вила, която се намираше в Смихов — предградие на Прага. Волфганг прие поканата, но не освободи стаите в странноприемницата, за да бъде по-близо до театъра, ако се окаже необходимо. Той много ценеше Душекови като музиканти и приятели. Франтишек беше чудесен пианист, отличен преподавател и композитор на инструментална музика, а Йозефа имаше прекрасен глас и бе прочута със своята артистичност и вкус.

Вилата им бе разположена сред красива градина, там имаше и беседка, времето беше хубаво и Волфганг пишеше музиката, седнал ту в градината, ту в беседката. Работата над партитурата наближаваше своя край. Той беше носил в главата си тази музика вече много месеци, а някои арии не му даваха покой от години и само чакаха момента да се излеят на листа.

Казанова преписа секстета от второ действие и промени някои сцени на Лепорело и Дон Жуан, но предложенията му не харесаха на Волфганг. След заминаването на да Понте той успя да нанесе в либретото свои изменения, много по-подходящи за самия него. „Моят Дон Жуан съвсем не прилича на Казанова“, реши той. Музиката на последната сцена с Командора написа тържествено и ужасяващо — такива мотиви звучаха за пръв път в творчеството му. Дон Жуан, под краката на когото вече се разтваря бездната, си остава у Моцарт жив човек, овладян от буйни страсти, той не иска да се предава, не се разкайва за постъпките си и страшната музика звучи като зловещо пророчество, тя е мрачна и вещае гибел.

Душекови обещаха на Волфганг пълно уединение в тяхната вила, ала новината, че у тях гостува Моцарт, бързо се разпространи и привлече много посетители. Идваха гости под предлог, че ще играят на кегли. Кегелбанът беше в другия край на градината, но до Волфганг достигаше шумът на събаряните кегли и от време на време той изиграваше по някоя игра. Много му харесваше местоположението на вилата. Тя бе построена на хълм, откъдето се откриваше чудесна гледка към Прага и величествените й сгради в стил барок; мисълта, че градът съвсем близо, дори когато не гледаш към него, вдъхновяваше Волфганг.

Той твореше с увлечение, докато не научи, че премиерата на „Дон Жуан“, насрочена за тържественото събитие — сватбеното пътешествие до Прага на принц Антон Саксонски и съпругата му ерцхерцогиня Мария Терезия, — се отлага поради заболяване на един от певците. Волфганг много се огорчи. Поставянето на операта специално за посещението на кралската двойка му предлагаше големи възможности: младоженката беше дъщеря на Леополд Тоскански, брат на Йосиф II, който щеше да наследи трона в случай че Йосиф умре.

Волфганг изрази пред Бондини недоволството си, но директорът не промени своето решение. Заместник не могло да се намери и премиерата трябвало да се отложи, заяви той. Вместо „Дон Жуан“ в чест на кралската двойка представиха „Сватбата на Фигаро“.

Не е ли всъщност все едно, реши Волфганг. Всяка от неговите опери ще се хареса на ерцхерцогинята, защото тя не бе слушала нито една.

Поканиха Йозефа Душек да пее на концерта, уреден в чест на кралското семейство, и тя помоли Моцарт да напише за нея концертна ария.

— Нямам време — отвърна той, — още не съм написал увертюрата — но Йозефа го заключи в беседката.

— Няма да ви пусна. Волфганг, докато не получа от вас готовата ария.

Същия ден привечер Волфганг й предаде арията.

— Ще я скъсам на парчета, ако не я изпеете на прима виста, при това без нито една грешка — каза той.

Как можеше тя да си позволи фалшив тон в такава ария — Йозефа не бе виждала нищо по-прекрасно. Задушевна и нежна, арията същевременно даваше на певицата възможност да блесне с гласа си.

 

 

На първата обща репетиция на „Дон Жуан“ обаче Тереза Сапорити — Дона Ана — се запъна при изпълнението на арията „Non me dir, bell’idol mio“ („Не съм жестока, мили мой“), пленително нежна и лирична. Арията била написана в твърде нисък регистър, заяви Тереза Сапорити не подхождала за гласа й и не предавала чувствата на оскърбената графиня. На Волфганг му оставаше само да преработи арията, защото и за тази роля не можеше да се прави замяна. Към трогателното ларгето „Не съм жестока, мили мой“ Волфганг добави бравурно алегрето, което завършваше с водопад от колоратури. Направи го пряко воля — променената ария съвсем не съответствуваше на образа на Дона Ана, но Тереза Сапорити остана много доволна.

— Нашият маестро е така дребничък — каза тя на Бондини, а пише толкова голяма музика!

Но в този миг към него се обърна Луиджи Баси — Дон Жуан с молба да преработи дуета му с Церлина. Баси заяви, че в ролята му липсвала бравурна ария, а след като композиторът е написал вече такава ария за Дона Ана, и той следва да има поне една. Волфиин трябваше да промени пет пъти „La ci darem la mano“ („Близо е мойта вила, там ще ми кажеш «да»“), едва тогава Баси остана доволен от дуета. И продължи изпълнението си с голямо вдъхновение. На генералната репетиция стана следното: в сцената, където Дон Жуан сграбчва Церлина, синьора Бондини — Церлина — не можа да изпищи в подходящия момент. Тогава Волфганг помоли оркестъра да повтори сцената без него — той дирижираше, — а сам тихичко се вмъкна зад кулисите и точно когато трябваше, така силно хвана отзад Церлина, че тя наистина се изплаши и писъкът й процепи залага.

— Този път излезе чудесно — рече композиторът. — Това се иска от вас на представлението.

Всичко най-сетне, изглежда, беше готово с изключение на увертюрата. Бондини беше като на тръни — нито един такт от увертюрата не е написан, а премиерата е насрочена за следващия ден!

След генералната репетиция той каза на композитора, че ще трябва да се отложи премиерата: как може Моцарт така да рискува и да не приготви увертюрата до последния миг!

— Тя цялата е в главата ми от няколко седмици, но исках да чуя операта от начало до край; едва сега мога да се заема с увертюрата. В нея трябва да намерят отражение всички главни теми на операта. Не се вълнувайте, ще успея. Ще я напиша тази нощ.

— Но вече е почти полунощ! Дори да работите до сутринта, кога ще ви стигне времето, за да направите копия за оркестъра?

— Наредете на копистите да дойдат в странноприемницата към седем часа сутринта и ще я получат. — Бондини имаше толкова нещастен вид, че се наложи Волфганг да си придаде външно спокойствие.

Като се върна в странноприемницата с Констанце, той помоли жена си да му направи пунш, за да не заспи над увертюрата. Волфганг не се съмняваше, че призори ще успее да я завърши. Музиката отдавна звучеше в него, само тук-там ще се наложат поправки, но искаше първо да чуе как ще прозвучат сцените с Командора, преди да внесе неговия лайтмотив в увертюрата. Сега знаеше как да направи това. Седнал на бюрото си, Волфганг започна бързо да пише. Но от изпития пунш му се доспа и главата му заклюма над партитурата. За да не заспи, Волфганг помоли Констанце да му разказва приказки. Така минаха няколко часа, но борбата със съня дотолкова го омаломощи — непрекъснато клюмаше и задрямваше, след това в миг се пробуждаше от гласа на жена си, — че скоро на партитурата започнаха да се чернеят мастилени петна.

— Легни да подремнеш на дивана — рече Констанце, — след час ще те събудя.

Волфганг спеше дълбоко и Констанце не се реши да го събуди, ала в пет сутринта, поспал два часа, той сам стана.

Не смъмри Констанце и с пресни сили се залови за партитурата. Когато в седем дойдоха копистите, увертюрата беше готова.

Но те не свършиха работата си толкова бързо, както композиторът, и в седем вечерта, малко преди началото на представлението, музикантите още нямаха нотите — никой не бе зървал увертюрата и не бе просвирвал партията си. Бондини беснееше; препълнената зала шумеше и само появата на капелмайстора Моцарт, автора на „Фигаро“, успокои публиката. Волфганг съобщи на оркестрантите, че нотите ще бъдат донесени след малко, и изрази увереност, че ще могат да изсвирят увертюрата без репетиция. Това бе казано като комплимент, обаче сам той никак не беше убеден в успеха. Няколко минути по-късно щимовете бяха раздадени на музикантите. Увертюрата на „Дон Жуан“ започна.

В залата се възцари напрегната тишина, а след завършването на увертюрата екнаха гръмки ръкопляскания. Завесата се вдигна и когато първо действие вече спокойно и уверено течеше на сцената, Волфганг прошепна на седящите по-близо оркестранти:

— Общо взето, увертюрата мина много добре, макар че доста от нотите очевидно изпаднаха под пултовете.

 

 

Увертюрата — тържествена, вдъхновена, драматична — още от първите си акорди създаде атмосферата на цялата опера. Вдъхновен от присъствието на Волфганг на диригентския пулт, съставът надмина себе си и в ансамблите поразяваше с добрата си спятост. Когато завърши последното действие и завесата падна, гръмнаха бурни овации. Аплодисментите не стихваха, артистите просто не можеха да се оттеглят. Тогава Баси и Сапорити уловиха Волфганг за ръка и го изведоха на авансцената, където той остана съвсем сам, а вълните на приветствията го заливаха една след друга. Констанце седеше в една ложа с Душекови и радостно вълнение стягаше гърлото й. На грамадната сцена нейният Волфганг изглеждаше съвсем мъничък. Такова музикално богатство да блика от едно толкова крехко тяло! Никой не може да си представи какви огромни усилия му е коствала тази опера. Днес едва се крепеше на крака от умора.

Въпреки мнимия си оптимизъм той не можа да поспи следобед, както възнамеряваше. Вместо това изведнъж се предаде на тъжни мисли, което рядко му се случваше. Седна на кушетката и неочаквано каза:

— Знаеш ли, Щанци, много ме е страх. Опитах в „Дон Жуан“ за пръв път някои неща. Затова така дълго се забавих с увертюрата. Докато не чух цялата партитура, не можех да реша какво трябва да преобладава в музиката, — мрачните тонове или светлите. А като я чух, се убедих: нито едните, нито другите не бива да доминират. На тебе как ти се струва? Може би се заемам с непосилна задача? Дали „Дон Жуан“ ще хареса на Прага, както „Фигаро“? Двете опери са съвсем различни. И после, не можех да направя Дон Жуан пълен негодник. Иска ми се да се гордея с „Дон Жуан“, дори ако в нещо съм сгрешил.

— Написа го така, както сметна за нужно — отвърна тя. — И то е най-важното.

— Но ако операта мине с успех, ще започнат да говорят, че е написана набързо, без усилие, едва ли не небрежно. А колко варианта на всеки мотив съм изпробвал в главата си, това никой не знае. Защото мразя да цапам хартията. Музикантите и без това лесно правят грешки. Колкото минава времето, вместо да композирам по-лесно, пиша по-трудно. Правя всичко по-взискателно. И така трябва да бъде. Едва ли друг е употребил толкова усилия да изучава композицията като мен. Изучих творчеството на всички големи автори: Хайдн, Хендел, Йохан Себастиан Бах, всичките му синове, Глук, Самартини, Хасе. О, бих могъл да направя списък не по-кратък от този на Дон Жуан. Как мислиш, ще им хареса ли новата ми опера? Толкова вложих в нея!

И ето сега Волфганг се покланяше на публиката, а в залата ехтяха викове:

— Evvivia Mozart! Evvivia da Ponte! Bravo! Bravissimo![3]

И Констанце си мислеше: колко хубаво би било да останат в Прага, да живеят без грижи, без дългове, да се радват само на похвали и одобрение, да имат също такава вила, както Душекови, много приятели и сигурен доход.

 

 

Волфганг реши да прекара в Прага още няколко седмици, за да се наслади напълно на шумния успех, който съпътствуваше всяко представление на „Дон Жуан“. Но да Понте, комуто писа за триумфа на новата си опера и предаде думите на Бондини: „Всички директори трябва да благославят Моцарт и да Понте — докато те са живи, оперните театри няма да чувствуват глад за репертоар!“, отвърна: „Щастлив съм, че, както очаквах, работата ни се е увенчала с успех, обаче трябва незабавно да се върнете във Виена. Глук е на смъртно легло и веднага след неговата кончина много композитори — претенденти за мястото му — ще предлагат шумно на императора своята кандидатура.“

Глук почина същия ден, когато Моцартови се завърнаха във Виена.

— От лакомия — разказа им да Понте. — Бил поканил свои приятели у дома си, а жена му за миг се отлъчила: да извика екипаж за всекидневната им разходка. Имала строго нареждане от лекарите да следи какво яде и в никакъв случай да не пие вино. Обаче щом излязла, Глук веднага поискал от слугите си вино, а когато гостите, боейки се за живота му, отказали да пият, той се разсърдил и не само пресушил чашата си, но и чашите на гостите. В екипажа получил апоплектичен удар. И скоро след това умрял. Напълно подходяща смърт за един чревоугодник.

— Кой ще заеме мястото му? — нетърпеливо и развълнувано запита Волфганг.

— Ще поговоря с Йосиф за вас. Ще го склоня да поставят във Виена „Дон Жуан“. Императорът знае вече за успеха на операта в Прага.

Погребението на Глук бе разкошно, самият Йосиф II присъствува, огромна тълпа следваше траурния кортеж и всички се питаха кой ли ще заеме мястото му в двора.

Три седмици по-късно Волфганг получи копие от следния указ:

„От негово апостолско величество императора на Свещената римска империя, крал на Унгария и Бохемия и ерцхерцог на Австрия. Нашият всемилостив господар взе следното великодушно решение по отношение на Волфганг Моцарт: по волята на негово императорско и кралско апостолско величество гореспоменатият Моцарт се удостоява с великата чест да бъде назначен за камермузикус при двора на негово величество, предвид на неговите способности и познания в областта на музиката, а също и заслугите му в тази област; на императорския и кралски ковчежник се заповядва да му определи заплата в размер на осемстотин гулдена годишно, считано от първи декември настоящата година.

В изпълнение на този указ императорското решение се довежда до знанието на Волфганг Моцарт; настоящият указ е съставен от Канцеларията на камерхера по разпореждане на императора и се гарантира от това разпореждане.

Розенберг

Началник на Императорската и кралска канцелария,

Виена, 7 декември 1787 година.

Йохан Торварт.“

 

 

И тъй, това, за което горещо мечтаеше татко, заради което трескаво се труди цял живот, най-после се осъществи. Но твърде късно, за да го зарадва. „Много неща в живота стават твърде късно“ — с горчивина си мислеше Моцарт. Съобщи новината на Нанерл — трябваше да я сподели с някого в Залцбург и понеже татко вече го нямаше, оставаше само Нанерл. Обаче радостта му силно се понижи, когато научи, че Глук е получавал две хиляди гулдена годишно. Констанце напомни на Волфганг, че в Залцбург са му плащали два пъти по-малко. Но нали оттогава животът поскъпна и нима той не заслужава парите, които е получавал Глук, отвърна той. Уверен, че по-ниската заплата е дело на Торварт, Волфганг с гневен вид влезе в кабинета на ковчежника, твърдо решил да воюва за по-високо възнаграждение.

Торварт се ръкува с него усмихнат и поздрави Моцарт за високата чест, ала когато композиторът се оплака, че ще получава по-малко от половината заплата на Глук, Торварт каза:

— Вие и по възраст нямате половината от годините на Глук.

— Затова пък талантът ми е два пъти повече от неговия — предизвикателно изрече Волфганг.

— Два пъти по-малко. А колкото до задълженията си, вие се заблуждавате.

— Значи, не съм придворен композитор на императора?

— Не сте негов пръв камеркомпозитор и капелмайстор. Глук беше първи камеркомпозитор, а Джузепе Боно — придворен капелмайстор.

— Но Боно е вече на седемдесет и осем години!

— Убеден съм, че на вашата възраст той не е проявявал такова нетърпение.

— Кой ще изпълнява задълженията на Глук?

— Салиери.

— А какво ще върша аз?

— Ще пишете менуети за кралските балове, немски танци, контраданси. Вие сте трети камеркомпозитор, след Боно и след Салиери. — Всъщност трябва да бъдете доволен: не всички бяха съгласни с избора на императора.

Повечето приятели изразиха мнението, че Торварт е прав. За Волфганг това било успех, а да Понте го уверяваше, че всичко се дължало на неговото влияние пред императора.

— Разказах на Йосиф за успеха на „Дон Жуан“ и той много се заинтересува от операта.

— Каква връзка има това с моето назначаване?

— Във вестниците се появиха статии, че господин Моцарт, нашият изтъкнат композитор, възнамерява да се пресели в Лондон или Прага. Успях да убедя императора, че това ще бъде национално бедствие.

— Бедствие? — Волфганг се изсмя саркастично. — И Йосиф се съгласи с вас?

— Е, той го каза не със същите думи, но рече, че вашето заминаване ще бъде загуба за нас. А когато поставят „Дон Жуан“ във Виена, ще ни платят и за виенската постановка, което се случва твърде рядко.

„Наистина твърде рядко“ — помисли си Волфганг. „Отвличане от сарая“ се игра навремето в цяла Европа, а той не получи за нея нито един крайцер. Сега същото става и със „Сватбата на Фигаро“. Но каквито и чувства да изпитва, трябва да се престори на благодарен. Без благодарност не можеш да преуспееш на този свят.

— Благодаря ви, Лоренцо, за всичко, което сте направили за мен.

 

 

Заплатата, която Волфганг почна да получава за новата служба, му позволи отново да се пресели в центъра на града. Нае малко жилище близо до дома, където писа „Фигаро“. А когато Констанце роди дъщеря — нарекоха я Терезия на името на кръстницата Терезия фон Тратнер, — той се почувствува напълно щастлив. Откак се бе родил Карл Томас, Волфганг все мечтаеше за дъщеря. Сметна раждането й за добър знак и действително скоро изпита още една радост — Йосиф II нареди да поставят на виенска сцена „Дон Жуан“.

Но преди да успеят да осъществят постановката, Австрия и Русия обявиха война на Турция и императорът, застанал начело на войските си, напусна Виена.

Волфганг трябваше да скрие разочарованието си и съчини бойни песни за императорската армия.

Все пак на 7 май 1788 година операта „Дон Жуан“ по нареждане на императора бе поставена във Виена. В последния миг обаче стана ясно, че Йосиф няма да може да присъствува на премиерата — наложило му се да остане на мястото на военните действия, където австрийската армия бе претърпяла ново поражение.

Волфганг очакваше много от виенската постановка на операта, защото певците във Виена бяха несравнимо по-добри от пражките. Той ги познаваше почти всички и много ги уважаваше. Половината актьори от състава бяха взели участие в постановката на „Фигаро“: Бенучи, който великолепно изпълни главната роля; Ласки, която толкова го зарадва в ролята на графинята; синьор и синьора Бусини, справили се прекрасно със своите роли. Кавалиери, неповторимата Костанца от „Отвличане от сарая“, пееше Дона Елвира; Алоизия Ланге изпълняваше партията на Дона Ана. Само двама актьори — Албертарели (Дон Жуан) и Морела (Дон Отавио) — бяха непознати за Волфганг. Но той се убеди, че Албертарели е придал на ролята на Дон Жуан страстност и колорит.

Волфганг вдигна ръце, давайки знак на оркестъра да започне. Трудностите с тази постановка не бяха повече от обикновено. Кавалиери поиска нова ария и той прояви великодушие, написа по-ефектна; Морела каза, че ариите му не могат да се пеят, и Волфганг ги направи по-леки. Освен това по собствени съображения промени либретото. Съкрати секстета в края на операта, чувствувайки, че такъв финал е излишно нравоучителен и разводнен, и завърши операта със сцената, в която Дон Жуан пропада в преизподнята.

И все пак от момента, в който се разнесоха зловещите начални акорди на увертюрата, в залата започна да се долавя безпокойство. Към края на увертюрата Волфганг дочу зад гърба си разговори, които не престанаха и след като започнаха певците, напротив — шумът непрекъснато растеше. Волфганг полагаше всички усилия, за да накара публиката да слуша внимателно. Към средата на второ действие съвсем се вбеси. Публиката шумеше и не слушаше, като че ли драматичната наситеност на „Дон Жуан“ не й беше по силите, а я интересуваха само забавните сцени. Волфганг чуваше как хората се разхождат от ложа в ложа. След края на представлението имаше повече дюдюкане, отколкото аплодисменти, макар че Кавалиери и Ланге бяха приветствувани възторжено, сякаш всяка от двете си имаше свои клакьори.

Волфганг не желаеше да отиде на банкета, уреждан за изпълнителите на самата сцена веднага след представлението, но Хайдн, въпреки че беше възмутен от враждебността, с която посрещнаха спектакъла, каза, че Волфганг непременно трябва да отиде: публиката, която посещава премиерите, обикновено малко разбира от музика, успокояваше той приятеля си, а второто представление непременно ще има успех.

Хайдн го хвана подръка и Волфганг не можа да откаже.

Розенберг и Торварт си пийваха със самодоволен вид, ван Свитен и Вецлар седяха до Констанце, а Алоизия първа изрази мнението си:

— Каква изморителна музика. Може да си скъсаш гласните струни.

— Трябва гласът да се владее умело, тогава няма да се случи такова нещо — отвърна Волфганг.

— Не, музиката е прекалено сложна. Нищо чудно, че публиката я възприе равнодушно и хладно.

„Сестра ми не е права — сърдито си мислеше Констанце. — Във всяка нота, написана от Волфганг, има много повече чувство, отколкото Алоизия вложи в цялата си роля.“ И каза:

— Ти би могла да пееш по-добре. Дона Ана в твое изпълнение излезе някаква свадлива жена, и то само заради това, че ти най-много внимаваше за височините си.

— Моята сестричка, откак се омъжи за композитор, стана голям музикален авторитет.

— В следващата му опера ти първа ще пожелаеш да пееш.

— Никой няма да пожелае да пее в нея, ако публиката скучае като на днешното представление. А такава опера може и да разврати общественото съзнание — каза Розенберг.

— Императорът изрази желание операта да присъствува в репертоара, докато той я чуе, но тя едва ли ще му хареса. Струва ми се, негово величество ще я счете за неприлична — добави Торварт.

— Музиката е, общо взето, мелодична, но нима това е опера, да Понте? — произнесе Салиери.

Да Понте само сви рамене. Трябваше да стои настрана. Никак не му се искаше да спори с най-влиятелния композитор във Виена.

— Маестро Салиери — каза Алоизия, — мисля, че вашата нова опера ще се пее много по-лесно и ще достави на всички нас много по-голямо удоволствие.

Салиери скромно се поклони и отвърна:

— Сигурен съм, че господин Моцарт е имал най-добри намерения.

Волфганг с нищо не издаде чувствата си. Но го поразиха злобните забележки на Алоизия. Бе написал за нея няколко от най-хубавите си арии и тя при всяка възможност ги изпълняваше. Нима равнодушието му толкова я обижда? Но не си струва да се занимава с това. Каквото и да кажеше сега, всичко ще изглежда като опит да се оправдае.

— Сюжетът е безнравствен — рече ван Свитен, — но музиката е чудесна. Как мислите вие, господин Хайдн?

От първите акорди на увертюрата Хайдн разбра, че тази опера е съвсем различна от останалите. Ала какъв смисъл да обяснява това на магарета като Розенберг и Салиери — нима ще ги промени?

— Дон Жуан е отрицателен герой — заяви Розенберг. — Егоист, суетен. Абсурден герой. Операта ще бъде забравена, преди да мине и година.

Вецлар и ван Свитен не се съгласиха и когато гласовете на спорещите се извисиха гневно. Хайдн каза:

— Господа, не мога да разреша спора ви, но зная едно — Моцарт е най-големият от живите композитори и никой от присъствуващите тук не е нито слушал, нито създавал музика като тази, която имахме щастието току-що да чуем.

Волфганг искаше да благодари на Хайдн, но той го отведе настрана и го поздрави за императорското назначение:

— Тази добра вест ме зарадва. Струва ми се, че Йосиф достойно ще оцени „Дон Жуан“.

— Ако изобщо го чуе. Войната с турците се развива все по-неблагоприятно. Говори се дори, че за икономия на средства, които са необходими за воденето на войната, императорът смята да закрие италианската опера, както вече направи с немската.

— Война — въздъхна Хайдн. — Тя никога не свършва. Откак се помня, все с някого воюваме. С французите, с прусаците, с турците. Но сега поне си имаш постоянен доход.

— Осемстотинте гулдена?

— Само толкова ли? На Глук плащаха две хиляди.

— А на мен ми плащат само за да пиша музика за кралските балове. Твърде много за това, което върша, и твърде малко за онова, което бих могъл да направя.

Бележки

[1] Остроумие (фр.) — Б.пр.

[2] Да живее, да живее великият Моцарт! (ит.) — Б.пр.

[3] Да живее Моцарт! Да живее да Понте! Браво! Брависимо! (ит.) — Б.пр.