Дейвид Вайс
Възвишено и земно (3) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sacred And Profane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (28.08.2009)

Издание:

Дейвид Вайс. Възвишено и земно

Рецензенти: Димитър Зенгинов, Цветана Калудиева

Редактор: Красимира Тодорова

Редактор на издателството: Екатерина Дочева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Грета Валтер

Коректори: Антоанета Петрова, Петя Величкова

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ
ГОЛЯМОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ

12

Когато Моцартови напускаха Залцбург по същия път, по който преди много години осемнадесетгодишният Леополд бе пристигнал в града, изпълнен с надежди да овладее в университета право и философия — науки, неусвоени от него докрай, — Ана Мария още се намираше във властта на съмненията.

— Децата са твърде малки, за да разберат колко опасности крие това пътешествие — каза тя на Леополд, — но аз не съм дете.

И Леополд отвърна, мъчейки се да скрие собствените си безпокойства:

— За да постигнат истинско признание, бих ги отвел и в американските колонии.

След няколко часа път каретата се счупи, а Леополд така грижливо я бе избирал при покупката! Разби се едно от задните колела и това принуди кочияша да спре внезапно тежко натовареното возило. Той скочи от капрата, за да успокои изплашените коне, а Леополд, проклинайки обеднелия благородник, който му бе продал такава дефектна карета, заповяда на всички веднага да слязат, докато колелото не се е разнебитило съвсем.

За Волферл това бе забавно произшествие, но Нанерл се уплаши, а и Ана Мария ужасно се разстрои. Тя навярно беше права, дето смяташе пътешествието за безумие, помисли си Леополд. Мнозина приятели го предупреждаваха и той бе готов на всякакви трудности, но кой можеше да предположи, че бедите ще ги сполетят така скоро! Впи очи в счупеното колело, опитвайки се да събере мислите си и да реши какво да прави по-нататък. Наблизо не се виждаха никакви къщи. Мюнхен — целта на тяхното пътешествие — е далеч, а до най-близкото населено място, Весербург, има часове път.

Леополд се посъветва с кочияша, но той, обут с ботуши до над коляното, сбръчкан и с обветрено лице, нает да ги откара до Мюнхен, насмешливо погледна счупеното колело и рече:

— Не може да се поправи.

— Какво ще правим тогава?

— Нужно е ново колело — отвърна кочияшът и отиде да храни конете.

Когато Себастиан Винтер, нает също след грижлив подбор, се отлъчи да се облекчи, Леополд измърмори:

— Не стига, че трябва да храня коне и кочияш, ами и слугата ми е един пиклив!

Но Себастиан се върна с добри новини. Както се оглеждал за място, където да си свърши работата, попаднал на някаква мелница и там се намерило колело за колата. Мелничарят бил готов да им продаде колелото, ако, разбира се, му платят двойно.

Леополд, твърдо решил да не позволява повече да го мамят, съобрази, че колелото е малко за неговата карета. Ала нямаха друг избор. Трябва да бъдат благодарни и за това, каза той на Ана Мария, която настояваше да се върнат в Залцбург. Леополд плати колелото и тогава стана ясно, че то се измъква, та трябваше да отсекат едно дръвче и да го завържат за оста. От кочияша и Себастиан ползата бе малка и Леополд сам извърши поправката. Най-сетне потеглиха, макар каретата заплашително да се накланяше на една страна.

Домъкнаха се с костенурски ход до Васербург; Леополд и слугата вървяха редом с каретата, опасявайки се, че новото колело няма да издържи голямото натоварване.

Васербург се оказа малко селце със стар замък и още по-стар хан. Замъкът бе пуст. В цялата околност не се намери нито един благородник, пред когото да изнесат концерт, а той да им заплати престоя в хана. Такъв лош хан Леополд не бе виждал досега. Но когато продума, че иска да продължи за Мюнхен, му казаха, че пътуването дотам ще трае цяла нощ, че пътят тъне в мрак, не се охранява и дори шпагата не ще го защити от разбойниците, които, щом мръкне, плъзвали из околността. Новото колело всеки миг може да се счупи, заяви ковачът, и ще потрябва най-малко едно денонощие, за да се поправи солидно каретата.

В хана им поднесоха само пушено телешко, корав хляб и лошо вино. Тесните стаички не се отопляваха.

Тази нощ никой не спа, а на другия ден дори Волферл почна да капризничи. Макар че беше юни, момчето съвсем вкочаняса, а пръстите му не можеха да се свият. Поправката на каретата ще отнеме още един ден, каза ковачът на Леополд. Умореният Волферл по съвета на мама се просна на леглото, опитвайки се напразно да заспи, и се питаше дали биха могли да изтърпят още една такава нощ.

Но ето че татко донесе интересна новина. В местната черква открил отличен орган. Волферл изведнъж се оживи. Заедно с татко той побърза към черквата и много се учуди, когато на лицето на татко се изписа смущение.

— На този орган може да се свири само с педала. А ти никога не си свирил на орган с педал. Когато свири в Ибс, там нямаше педал.

— Ще ме научиш.

— Краката ти няма да достигнат педала.

— Мога да свиря и прав.

Той никак не можеше да разбере защо татко го гледа с недоверие. И защо изведнъж толкова се учуди, когато след обясненията му Волферл отмести стола и засвири прав, натискайки с един крак педала. Педалът помагаше при изпълнението, а съвсем не пречеше! Благодарение на него звуците придобиха особена плътност и изразителност. Волферл бе във възторг от това, че и краката му можеха да участвуват в създаването на чудесната музика. Пръстите на ръцете му съвсем се стоплиха.

Татко каза на мама:

— Той се справя с педала така, сякаш е учил преди. — И мама много се изненада, а Волферл недоумяваше: какво толкова чудно има — щом органът е с педал, той трябва да умее да си служи с него.

Каретата бе поправена и Леополд, като изслуша уверенията на ковача, че тя сега е досущ нова, каза на Ана Мария:

— Счупването на колелото не бе премеждие за нас. Бог отново ни дари своята милост, като позволи на Волферл да се научи така бързо да си служи с педала.

Леополд обаче беше твърдо убеден, че не бива да се разчита само на божията милост. Като пристигнаха в Мюнхен, той нае стая в най-добрата странноприемница и публикува на страниците на най-големия вестник обява под формата на писмо от един виенски музикален критик:

„Любители на музиката! Щастлив съм да ви съобщя една новина, която в скоро време ще пробуди възторг както в цяла Германия, така и в по-далечните страни. Имам предвид двете деца на залцбургския заместник капелмайстор, прочутия Моцарт. Представете си момиче на единадесет години, което изпълнява на клавесин и клавикорд най-трудните сонати удивително точно, с невероятна лекота и голям усет. Само това е в състояние да предизвика изумлението на публиката.

Но вие ще се изумите още повече, когато на клавесина седне седемгодишният малчуган — той свири не като дете, а като възрастен. Представете си, може с часове да импровизира, да акомпанира на прима виста. Признайте, че такова нещо е невъзможно да си представите. И все пак това е самата истина. Нещо повече — виждал съм го да покрива клавиатурата с кърпа и да свири така, сякаш гледа клавишите. Виждал съм и съм чувал как му задават отделни тонове на Най-различни инструменти, а то от съседната стая веднага назовава имената им. Когато биеше камбана или стенен часовник, момчето можеше незабавно да определи тона.

Тези изключителни деца два пъти свириха пред императрицата, а после дадоха концерт за младите ерцхерцози и ерцхерцогини от императорското семейство. Канеха ги най-високопоставените благородници и навсякъде те получаваха за награда забележителни подаръци.“

Леополд тайно се осведоми къде се намират домовете на аристократите и като научи, че принц фон Цвайбрюкен, комуто беше представен във Виена, живее в Нимфенбургския дворец — лятна резиденция на баварския курфюрст Максимилиан III, слушал изпълнението на децата още преди виенските успехи, — потегли натам с каретата. Цялото семейство се заразхожда в градината пред прозорците на двореца. Както се надяваше Леополд, принц фон Цвайбрюкен ги забеляза и нареди да ги повикат.

— Знае ли курфюрстът, че се намирате тук, господин Моцарт? — попита принцът.

— Не, ваша светлост. Току-що пристигнахме.

— Ах, да, четох за това във вестника.

Възрадван, че пръв открива децата на Моцарт, принцът изпрати куриер с писмо до баварския курфюрст, запитвайки го дали не желае да послуша изпълнението на тези чудеса на природата, децата на Моцарт, а на Моцартови нареди да чакат. Куриерът скоро се върна с отговор: курфюрстът дал нареждане децата да свирят пред него още днес, в осем часа вечерта.

Както Леополд очакваше, Нанерл се хареса на всички, а Волферл постигна голям успех. Но курфюрстът не присъствува на концерта — следобеда отишъл на лов и вечерта не се върна. При това нищо не им платиха.

Херцог Клеменс Баварски, най-богатият след курфюрста благородник в държавата, покани децата да свирят в двореца му. Концертът продължи четири часа и пак не им дадоха нито пари, нито подаръци.

След няколко дена курфюрстът се върна от лов и пожела да чуе децата — не можеше да си позволи да отстъпи в нещо на херцог Клеменс. Обаче точна дата на концерта не определи. Предстоеше му нов лов, а освен това курфюрстът бе обещал да почете с присъствието си представлението на една пиеса от Молиер. Мина седмица, преди да се състои концертът. Курфюрстът похвали майсторството на децата и ги държа да свирят пет часа, след което отново напуснаха двореца без възнаграждение.

Леополд беше отчаян. Странноприемницата струваше скъпо и за да поддържат реномето си, Моцартови живееха на широка нога. До Леополд достигнаха слухове, че курфюрстът иска първо да разбере колко ще им плати херцогът, а херцогът — колко щедър ще се покаже курфюрстът. Към края на втората седмица разходите станаха толкова големи, че Леополд нямаше търпение час по-скоро да се измъкне от Мюнхен. Опасяваше се, че като харчат пари така нашироко, няма да успеят да се доберат до главната цел на тяхното пътешествие — Париж.

Когато фон Цвайбрюкен ги помоли още веднъж да изнесат концерт в Нимфенбургския дворец, Леополд предупреди: концертът ще бъде последен, тъй като имат други задължения и напускат града на следния ден. Принцът даде на Леополд за концерта петдесет гулдена. Херцог Клеменс, в желанието си да надмине щедростта на фон Цвайбрюкен, им даде седемдесет и пет. Само няколко часа по-късно курфюрстът прати на Леополд сто гулдена. Напуснаха Мюнхен с пълна кесия. Освен това курфюрстът, херцогът и принцът дадоха на Леополд препоръчителни писма до покровители на изкуството, пред които можеха да изнесат концерти по пътя си.

 

 

В Аугсбург Леополд бе радостен да види двамата си по-малки братя, които бяха книговезци, и те много се зарадваха на посещението му. Йозеф Игнац и Франц Алоис приеха любезно семейството на Леополд и го поканиха да остане у дома им. Но Леополд, за да не се задължава никому и тъй като желаеше да прави впечатление на преуспяващ човек, отново реши да се настани в най-скъпата странноприемница. Братята му обикнаха от все сърце децата и те им отвръщаха със същата топлота.

Аугсбург, родното място на Леополд, беше свободен град, тук нямаше аристокрация, която би могла да го покровителствува; аристократите католици, като нямаха контакт с протестантския Аугсбург, не можеха да му дадат никакви препоръки и Леополд бе лишен от всякаква поддръжка. Обаче не можеше да допусне, че родният град ще се отнесе към него равнодушно! Леополд уреди няколко публични концерта във внушителното кметство в стил ренесанс. „Гениална мисъл — смяташе той, — кметството е сърцето на Аугсбург и гордост на неговите граждани.“

Децата свириха добре, но публиката на концертите беше малко и Леополд призна в едно писмо до Хагенауер: „Благодаря, задето ми изпрати, без да те моля, такъв чудесен акредитив[1]. Наистина благодарение на Мюнхен не изпитваме нужда от нищо. Но аз твърде дълго се задържах в Аугсбург, без да придобия нещо. Населението на града се състои главно от средна ръка бюргери, а те чисто по немски са пестеливи и никак не обичат да харчат пари за музика. Припечелих значително по-малко, отколкото очаквах, тъй като нашите концерти се посещаваха почти изключително от лутерани“

Зарадва се, когато в „Залцбургер еуропеише цайтунг“ се появи статия, в която се твърдеше, че заместник капелмайсторът при залцбургския двор, Моцарт, е доставил на гражданите на Аугсбург голямо удоволствие, като устроил в града концерти, на които свирили неговите забележителни деца. „Това ще направи впечатление на архиепископ“ — надяваше се Леополд.

От Аугсбург те се отправиха към богатия и музикален Щутгарт, но като чуха на пътната станция в Плохинген, че щедрият покровител на изкуствата херцог Вюртембергски се намира не в Щутгарт, а в ловния си дом край Лудвигсбург, на половин ден път с бърза кола, веднага промениха плановете си: запретнаха отпочинали коне, на капрата седна нов кочияш и половин ден препускаха към Лудвигсбург е надеждата да получат аудиенция от херцога.

Негово сиятелство обаче ловуваше и аудиенцията не се състоя. Бил забранил да го безпокоят, когато е на лов, така казаха на Леополд — Въпреки всичко Леополд бе принуден да остане в Лудвигсбург по-дълго, отколкото очакваше: оказа се, че херцогът е конфискувал за свои нужди всичките коне и Леополд трябваше да плати доста голяма сума за намерения в края на краищата впряг.

Един негов приятел, цигулар немец, който искал да постъпи в оркестъра на херцога, но бил отхвърлен, му разказа:

— Негово сиятелство обожава италианските музиканти, а немците не иска дори да погледне При това е истински деспот и особняк, не случайно се говори, че едната половина от поданиците му са войници и ловци, а другата — просяци и скитници.

Ала най-много Леополд се безпокоеше за Волферл; момчето изгуби обичайната си живост и тъгуваше за Залцбург, а сутринта, когато напускаха Лудвигсбург, се разплака и почна да се моли да се връщат вкъщи.

 

 

Волферл се гордееше, че вече не е малък, а Нанерл винаги казваше: „Плачат само малките“ Но при мисълта за това, че Швецинген, Хайделберг, Франкфурт и други градове, където се готвеха да изнасят концерти, могат най-неочаквано да се окажат като Лудвигсбург, той не можеше да възпре сълзите си. Лудвигсбург беше толкова отвратителен град! Освен това му липсваше обичта, която му дариха в Аугсбург чичовците. Татко казваше, че техен дълг е да запознаят Германия с истинската музика дори и мнозина да не я оценят, но да свири пред глухи за музиката хора, беше непоносимо.

Херцог Клеменс говореше по време на изпълнението му; курфюрстът миришеше на конюшня миризма, която Волферл не можеше да търпи; а фон Цвайбрюкен според твърденията на татко познавач на музиката предпочиташе сонатите на Самартини пред сонатите на Скарлати, макар че за всеки що-годе сведущ човек бе ясно, че Скарлати стои по-високо. Всички те почти нищо не разбираха от музика, макар да хвалеха изпълнението му. Курфюрстът така лошо свиреше на виолончело, че на Волферл му идеше да се разплаче. Ако, както казва татко, хората отиват за греховете си в ада, курфюрстът тъкмо там ще отиде.

Но когато сподели всичко това с татко, той се усмихна иронично и го посъветва да пази подобни мисли за себе си. В очите на Волферл се появиха сълзи и той попита:

— Аз лош ли съм, като мисля така?

В порив на нежност татко го целуна обикновено бе толкова зает с уреждане на работите, че не му оставаше време за ласки — и възкликна:

— Не си лош. Просто нетактичен. Но каза истината.

Татко почна да споделя всичко с Волферл искаше да го научи да се ориентира в хората, събитията и обстоятелствата също както в музиката.

— Това играе важна роля в живота на музиканта — каза татко, — независимо колко надарен е той.

Волферл попита защо само пренощуваха в Улм и си заминаха, макар там да имаше концертна зала. Татко отвърна.

— Улм е ужасно построен, старомоден и безинтересен град. Също както Вестерщетен, Гьопинген и Плохинген. В тези градове всичко е трето качество Там няма да чуеш хубава музика. Но трябва да призная, че Вюртемберт е много красив, макар херцогът да го опустошава със своите ловни и военни забавления.

Моцартови минаха през готическия Айнцвайинген и татко прошепна на Волферл:

— Отвратително място и населено само с лутерани.

Татко хареса Брухзал, където преобладаваше стил барок и живееха главно католици Той реши да остане в него, като обяви:

— Достоен град, тук трябва да спрем и да го опознаем по-отблизо.

В Швецинген, лятна резиденция на курфюрст Карл Теодор Манхаймски, прочут ценител на музиката, те присъствуваха на концерт на местния оркестър и татко рече:

— Това е най-добрият немски оркестър.

Волферл още преди тези думи бе дошъл до същото заключение. Искаше му се час по-скоро да свири пред манхаймските музиканти. Не се съмняваше, че те ще се окажат задълбочени слушатели.

Волферл свири лирично, леко импровизирайки, но следваше точно мелодията. Музикантите възторжено го аплодираха и той бе готов да свири за тях безспир Обаче след две бисирания татко го спря самият курфюрст изразил желание да послуша момчето, а татко не искаше да преуморява сина си.

Никак не е чудно, че след втория концерт Леополд писа на Хатенауер „В Швецинген децата произведоха фурор. Курфюрстът оцени високо тяхното изпълнение. Те поразиха всички със своето майсторство и усет, според всеобщото мнение изпълнението им е достойно за Манхайм, с други думи, възхитително.“

 

 

Леополд напусна Швецинген с искрено съжаление. Една покана следваше друга и децата свиреха по много и до късно, но нито едно от тях за щастие не заболя. Това обстоятелство радваше много бащата, то смекчи и Ана Мария, която както преди се безпокоеше за тяхното здраве И друго, музикантите от Манхаймския оркестър а колкото повече Леополд го слушаше, толкова повече се убеждаваше, че няма по-добър оркестър в Германия — неведнъж изразиха възхищение от таланта на децата.

В добавка към всичко останало Леополд припечели тук още сто гулдена. Ала най-много го зарадваха думите на Карл Теодор. Като чу изпълнението на Волферл на цигулка — Волферл дотогава никога не бе свирил на цигулка пред публика, макар редовно да се упражняваше, — Карл Теодор възкликна:

— Господин Моцарт, вашият син е чудо, а вие, неговият учител, сте просто гений! Ако синът ви бе по-голям и ако нямахте и други задължения, щях с радост да приема и двама ви в моята капела.

Винаги, когато си спомнеше тези думи, Леополд сияеше от щастие и го обземаше съмнение — не бива ли на дело да провери доколко е искрено предложението на манхаймския курфюрст? В Хайделберг Волферл постигна нова победа. Градският магистрат покани момчето — вестите за успехите на Волферл изпревариха неговата поява — да свири на великолепния орган в знаменитата хайделбергска църква „Свети Ду“, което само по себе си беше голяма чест. Изпълнението на Волферл се отличаваше с такава звучност, изразителност и красота, че магистратът заповяда да гравират на органа името му и какво е изпълнил, за да се запази навеки споменът за това събитие.

 

 

Във Франкфурт по настояване на Леополд освен обичайната програма Волферл свири още и на орган. Концертът привлече твърде много слушатели, публиката шумно аплодираше и бащата остана много доволен от прихода. Посланикът на Мария Терезия граф фон Перген поздрави Леополд за успеха. В този миг към тях се приближи човек на средна възраст, съпровождан от някакъв юноша. Той изрази желание да се запознае с импресариото, господин Моцарт.

Граф фон Перген ги представи:

— Господин Йохан Гьоте, един от нашите имперски съветници, и неговият син Йохан Волфганг.

Леополд почувствува, че графът не е твърде разположен към господин Гьоте, но се старае да бъде любезен, защото Гьоте се ползува с известно влияние. Забеляза, че лицето на бащата е навъсено, а синът е негова пълна противоположност. Наистина едрият нос и голямата уста на Йохан Волфганг не съответствуваха на образците за мъжка красота, но приветливият израз на лицето правеше юношата по своему привлекателен, особено в сравнение с намръщения баща.

— Господин Моцарт, моят син се заинтересува от вашия син — каза старият Гьоте. — Той не вярва, че е само на седем години.

— Да, само на седем. — Леополд погледна към сцената, където стоеше Волферл: момчето, без да обръща внимание на похвалите на заобиколилото го множество, търсеше с очи Ана Мария, желаейки да се увери в нейното одобрение, и когато тя му изпрати въздушна целувка, съвсем по детски се разсмя и поруменя.

— Но това е забележително — каза синът Гьоте. — Аз съм два пъти по-голям от него, свиря още от малък, а той е далеч по-добър.

— Моят син иска твърде много — поясни господин Гьоте. — На четиринадесет години той рисува и свири. Пише стихове, занимава се с фехтовка, езда…

— С една реч, завършен дилетант — насмешливо прекъсна стария Гьоте граф фон Перген.

— В никакъв случай! — ужаси се господин Гьоте. Като забеляза, че децата го очакват, Леополд побърза да въдвори мир:

— Уверен съм, господин Гьоте, че синът ви ще постигне много в живота. — Обикновен комплимент, но какво друго можеше да се каже?

— Хм. — Бащата съвсем не изглеждаше толкова сигурен.

Младият Гьоте каза:

— Господин Моцарт, щом синът ви е само седемгодишен, защо тогава носи като възрастен напудрена перука и нож, украсен със скъпоценни камъни?

— А той свири според вас като възрастен, нали?

— И още как! — с ентусиазъм изрече Гьоте.

— Тогава защо да не го обличаме като възрастен?

— Но той е още дете.

— Вие също сте облечен като възрастен.

— Аз съм на четиринадесет години.

— И все пак още сте дете. — Но като видя, че младият Гьоте изведнъж пламна както Волферл на сцената, Леополд добави: — Макар че сте преждевременно развит.

Гьоте-баща се намръщи, граф фон Перген се усмихна, но и двамата не казаха нищо.

Като искаше да покаже, че и той има изискани обноски, Леополд предложи на Гьотевия син:

— Млади господине, а не бихте ли желали да се запознаете със сина ми?

В душата си Леополд смяташе, че на момчето повече би му подхождало да се запознае с Нанерл, само две години по-малка от него — с нея то щеше да намери общ език, — но после реши, че това е глупаво. И все пак у младия Гьоте имаше нещо много привлекателно.

Йохан Волфганг се замисли, но когато децата на Моцарт вече бяха съвсем близо, изведнъж отвърна:

— Не! — Какво ново може да каже на това малко човече за неговото изпълнение? Всичко е казано вече от другите.

И така на Волфганг Моцарт и на Йохан Волфганг Гьоте не им бе съдено дори да се запознаят; в историята всеки от тях влезе по свой път.

13

Същата вечер Леополд чу как господин Гьоте на френски, за да не го разберат, се оплакваше на граф фон Перген, че е безбожно Да се вземат четири гулдена и седем крайцера за удоволствието да се послуша как свирят две деца, колкото и талантливи да са те, Леополд изпадна в ярост. Господин Гьоте високомерно предполагаше, че Леополд не знае френски, задължителен за немските благородници, и забележката му беше невежлива и недостойна. Преди да отпътува от Франкфурт, след още един доходен концерт, Леополд дръзко написа на прозореца на стаята си в странноприемницата: „Mozart, Maitre de la Musique de la Chapelle de Salzbourg avec Sa Famille, le 12 Aout, 1763“[2]

 

 

След няколко седмици, намирайки се в Аахен, Леополд помисли дали да не пише на господин Гьоте за това как принцеса Амалия, като чула изпълнението на неговите деца, го помолила да не ходят в Париж, а да заминат с нея за Берлин, където без съмнение щели да ги приемат с отворени обятия. Принцеса Амалия беше сестра на Фридрих Пруски и подобна покана представляваше голяма чест. Леополд писа на Хагенауер:

„Принцеса Амалия всякак се стараеше да ме склони да замина с нея за Берлин. Тя обаче няма пари и дворът й по-скоро напомня приют за сираци и бедняци, отколкото кралска свита. Ако всичките целувки, които дари на децата ми и особено на Волферл, се превърнеха в гулдени, щяхме да станем богаташи. Ала, както ти е известно, нито на станционния надзирател, нито на стопанина на странноприемницата можеш да платиш с целувки.“

Когато принцесата продължи да настоява, уверявайки, че брат й Фридрих с удоволствие ще чуе изпълнението на децата, Леополд смирено отвърна:

— Ваше височество, за нас това е голяма чест и все пак ви моля да ми простите, задето не мога да приема любезната ви покана. Обещал съм децата да свирят пред краля на Франция и мадам Помпадур и нямам право да наруша думата си.

 

 

Леополд не бе дал никому никакви обещания, обаче като пристигна в Брюксел, предприе известни стъпки, за да си осигури препоръчителни писма до френския двор. Мина седмица, без да донесе на Леополд успех, и той реши на първо време да си осигури покровителството на принц Карл Александър, брат на императора и генерал-губернатор на австрийската провинция Нидерландия.

Принц Карл прие Леополд и се съгласи след няколко дена да чуе децата, но всичко остана само на думи.

Като почака напразно няколко седмици покана от принц Карл, Леополд свика семеен съвет. Той знаеше, че окончателното решение ще вземе сам, и не желаеше да издава мрачното настроение, което растеше в душата му, но нали трябва да е наясно с мнението на жена си и децата? Те седяха в разкошната приемна на своя апартамент в хотел „Англи“ и веднага щом Леополд заговори за това, Ана Мария рече:

— Живеем твърде нашироко.

— Наех този апартамент от грижа за здравето на семейството и нашата репутация. Ако живеем по-скромно, високопоставените хора няма да ни приемат и да се отнасят към нас с уважение.

— Тези стаи са твърде луксозни, просто се притеснявам в тях.

— Трябва да свикваш с такъв живот.

— Никога няма да свикна — изрече Ана Мария с необичайна прямота.

— Кажи, Ана Мария, нима досега всички наши мечти не са се сбъдвали?

— Вчера ти се оплакваше, че харчим твърде много.

— Но нали тези разноски покриваме не ние, а другите.

— Другите, другите — с тъга повтори тя. — Тъкмо ти постоянно твърдиш, че трябва да разчитаме единствено на самите нас.

— Вярно. Обаче нали припечелих повече, отколкото очаквах?

— Но и изразходва повече, отколкото очакваше.

Настъпи мъртва тишина.

„Въпреки всичките успехи ние не сме по-богати, отколкото в деня, когато напуснахме Залцбург“ — горчиво си помисли Ана Мария. Леополд бе обсипван с похвали, но никой не му предложи хубаво място и каквото и да говори сега, липсва му увереност в утрешния ден. Миналата нощ тя сънува, че отиват към гибел. Не посмя да разкаже за това на мъжа си — той не вярваше в лошите предзнаменования и щеше да й се присмее. Леополд е учил история. Познава хората и умее да ги ласкае. Но нима може да се надникне в бъдещето? Каквото било било. Каквото ти предстои, няма да ти се размине. Явно те ще останат до края на дните си скитници и никога, никога няма да имат сигурен покрив над главата, но какво можеше да направи тя? Само да го следва, дори ако ги заплашва преждевременна смърт.

Изведнъж, сякаш за да разсее мрачните предчувствия. Ана Мария целуна Волферл и синът с любов отвърна на ласката й. Без елегантните си дрехи, без напудрената перука и ножа, украсен със скъпоценни камъни, той изглеждаше така мъничък и беззащитен. Обзе я страстно желание да го предпази от всички беди; в този миг тя с радост би заменила неговата гениалност с обикновено човешко детство. Но трябва да се стегне. Леополд не ще одобри подобна слабост. И все пак Ана Мария попита:

— А ако децата поискат, ще се върнем ли вкъщи?

Мъжът й укоризнено я погледна и каза:

— Навярно.

Ана Мария се обърна към Нанерл:

— Ти би ли искала да се върнеш у дома?

Нанерл се замисли. Харесваше й, когато към нея се отнасяха като към голяма, но от време на време я обземаше страх при мисълта, че никога вече няма да види Залцбург.

— Мъчно ми е за нашите приятели. Иска ми се пак да спя в моето легло. — Нанерл се надяваше, че татко няма да се засегне от думите й; ако някога се омъжи, избраникът непременно ще бъде като баща й.

— А ти? — запита Ана Мария Волферл.

— Не зная, мамо.

— Ти вече не си малък! — рязко каза татко. — Трябва да имащ свое мнение.

Волферл не отговори. Харесваше му, когато Себастиан го обличаше в красиви одежди, обичаше да свири пред публика, която разбира от хубава музика, искаше да отиде в Париж, но чакането беше толкова досадно, пък и му бяха омръзнали безкрайните упражнения.

Брюксел с нищо не го привлече. Ако например можеше да композира музика — друго нещо, но татко искаше първо да се установят някъде за постоянно.

— Изнесохме концерти във всички големи музикални центрове на Германия — тържествено изрече татко.

— А ще свирим ли пред принц Карл? — попита Волферл.

— Кой знае — горчиво каза татко. — Принцът яде и пие като свиня, киска се като хиена и отгоре на всичко няма пари.

— Защо стоим тогава тук?

— Принц Карл обеща да ви чуе, не мога да го обидя.

— А защо през това време не свирим още пред някого?

— Принцът ще се засегне, ако не ви чуе пръв. — И татко стана, с което показваше, че разговорът е свършил. Съвсем както правеше Мария Терезия.

 

 

Няколко дена по-късно тържествуващият Леополд обяви, че очакването не се е оказало напразно: принц Карл ги бе поканил на премиерата на комичната опера от Николо Пичини „Добрата дъщеря“. Това говори недвусмислено за разположението на принца, твърдеше Леополд, но Ана Мария смяташе, че генерал-губернаторът просто проявява тщеславие.

Мама е права, реши Волферл. От своята ложа те виждаха далеч по-добре принц Карл, отколкото сцената.

След представлението принц Карл повика Моцартови в кралската ложа.

— Великолепен театър, нали? — каза той на татко. — Аз част по част го прекарах от Верона. Нужно бе голямо умение, за да го сглобим отново, но театърът си заслужава; от цяла Европа при нас пристигат хора само за да му се полюбуват.

— Напълно ги разбирам — каза татко с необходимата почтителност.

— Не бихте ли искали да изнесете тук концерт?

— Ще го смятаме за чест, ваша светлост.

— Ваша светлост — попита Волферл, — нали представлявате императрицата, защо тогава имате италианска опера, италианци певци и театър също италиански?

— Какъв забавен малчуган! — възкликна принц Карл. — Струва ми се, Моцарт, че напразно го обличате като възрастен.

Волферл реши все пак да получи отговор на въпроса си — защо в тази опера всичко е италианско.

— Италианският език е език на музиката — строго му каза татко, — а Италия е родина на музиката.

Но момчето не беше удовлетворено от обяснението. „Добрата дъщеря“ изобилствуваше с бравурни пасажи, но нито един от тях не се отличаваше с мелодичната непосредственост на „Орфей и Евредика“. Освен това, за да предадат чувствата на героите, италианските певци напрягаха гласовете си до появата на широко вибрато, от това се изкривяваше звукът и после — колко силно пееха те! В разгара на действието Волферл попита татко:

— Какво са се разкрещели толкова?

И татко отвърна:

— Те са италианци.

А сега изведнъж татко го смушка с лакът, за да мълчи, и каза:

— Забележително представление, ваша светлост, напълно достойно за такъв прекрасен театър. Не е чудно, че вашата опера е толкова прочута.

Колкото повече сипеше похвали татко, толкова по-внимателно принц Карл го слушаше. А когато татко обяви:

— Ваша светлост, струва ми се, че музикалният ви вкус не отстъпва на вкуса на вашия брат, императора. Ще бъдем щастливи да свирим пред вас — принц Карл просия в усмивка и изрази желание веднага да чуе изпълнението на децата.

 

 

По-късно татко наруга Волферл за неуместните забележки. Върнаха се в странноприемницата. Татко почна да готви програмата за концерта на следния ден в оперния театър на принц Карл и Волферл повтори:

— На мен представлението не ми хареса. Татко обаче отвърна:

— Това не интересува никого, Волферл. Принц Карл е аристократ, а аристократите са господари в страната. На техните услуги е всичко, каквото пожелаят: ястията, конете, прислугата, развлеченията. Ние трябва да се примирим с това.

— Но нима е честно да се хвали лошата музика, татко?

— Честно е, ако имаш работа с аристократи. Трябва да се живее.

Волферл и на другия ден по време на концерта се опитваше да проумее този парадокс, който за негова почуда не вълнуваше никого другиго.

Принц Карл хареса изпълнението на децата: той бурно ръкопляскаше, дари на татко сто гулдена. И препоръча децата на други Ценители на музиката.

Когато се готвеха да отпътуват от Брюксел, татко се похвали:

— Станахме с двеста гулдена по-богати. Това е повече от достатъчно, за да стигнем до Париж.

А на Хагенауер писа:

„Децата получиха много и скъпи подаръци. На Волферл му подариха две великолепни шпаги: едната от Мехлинския архиепископ другата — от генерал граф Ферарис. Нанерл получи от архиепископа фламандски дантели — и какви ли не още труфила от други лица. Сега имаме толкова кутийки за енфие, златни часовници и пръстени, че можем да отворим цял магазин“

После татко се обърна към семейството си и добави:

— Ако Париж прояви към нас отзивчивост, ще ни трябва може би още една карета за подаръците.

— Непременно ще трябва — уверено изрече Нанерл.

— Дано само парижани не ни вземат за провинциалисти — предупреди татко. — Не забравяйте, Париж се смята за център на света. Ако не го покорим, досегашните ни успехи ще загубят всякакъв смисъл.

14

В Париж ги очакваше приятна изненада. Графиня ван Ейк настоя да отседнат у нея и им предостави удобни стаи в чудесната си къща на улица „Сент Антоан“. Графинята беше жена на баварския посланик във Версай и дъщеря на граф Арко. И макар в детството си неведнъж да бе слушала Леополд у дома си и да го познаваше добре, той бе дълбоко убеден, че гостоприемството на графинята свидетелствува за едно: благоприятните отзиви за тяхното турне вече са стигнали до Залцбург.

Волферл хареса графинята — хубавичка и нежна. Тя предостави на негово разположение новия си, чудесен клавесин и заслуша със затаен дъх изпълнението на момчето. Особено я разчувствуваха няколко сонати. Когато Волферл свърши, тя го нарече „мило момче“ и го обсипа с целувки. Той бе готов да се разсмее от щастие, ако не беше едно обстоятелство: макар графинята да изтъкна, че изпълнението му й доставило голяма радост, най-неочаквано с очи, пълни със сълзи, заразказва как като дете свирила в Залцбург по цели дни на клавесина. Волферл разбра: графинята е самотна и тъгува за дома — сам той понякога изпитваше тъга, — но в следния миг тя почна да възхвалява Версай, неговата красота, блясък и изящество и да твърди, че собственичките на изисканите салони ще обожават Волферл.

Но въпреки възторга на графинята Версай мълчеше; Моцартови не получиха и от другаде покани. Графинята обясни това с факта, че първата покана трябва да изхожда от краля, а Луи XV сега бил в траур, ала Волферл не й вярваше твърде. Отново настъпиха дни на мъчително очакване; Волферл имаше чувството, че нищо не им предстои и че отново напълно ще зависят от капризите на аристократите, в главите на които са само модата и ловът. Волферл реши, че когато порасне, за нищо на света няма да търпи това унизително чакане и тези оскърбления. Татко явно започваше да се отчайва, когато ненадейно един свеж и ясен есенен следобед при графинята дойдоха някакви важни посетители.

Че са пристигнали важни гости, Волферл се досети по това с каква гордост и задоволство графинята им представи барон Грим и госпожа д’Епине.

Татко също изглеждаше доволен и Волферл, който се питаше какво ли очакват татко и графинята, не откъсваше очи от новодошлите. Той не можеше да определи възрастта на госпожа д’Епине — елегантна и добре гримирана, — но му хареса маниерът й, грациозните жестове, мелодичният глас, който тя владееше до съвършенство като някакъв фин инструмент. Госпожа д’Епине разговаряше с него без нотка на покровителствен тон, като с равен, и Волферл се чувствуваше на седмото небе.

Барон Грим също се хареса на Волферл. Момчето забеляза прекрасната осанка на барона — за разлика от граф фон Ейк, който ходеше като патица, — острия му, проницателен поглед и нормалния говор: графът говореше бавно и често дрънкаше глупости, а баронът не каза нито една глупост. Интересът, проявен от барона и дамата, обещаваше много. Естествено татко беше извънредно развълнуван от тяхното посещение.

 

 

Леополд си мислеше: „Фридрих Мелхиор Грим е човек, който заслужава внимание“ Научил, че Грим е най-влиятелният немец във френския двор, Леополд предварително разузна за него. Син на скромен регенсбургски пастор, Грим пристигнал в Париж през 1748 година на двадесет и пет годишна възраст и много скоро станал известен не само във Версай, но и в цяла Европа. Той беше доверено лице, приятел и кореспондент на най-големите френски мислители. Освен че изпълняваше задълженията на секретар при Орлеанския дук и се ползуваше с покровителството на принц дьо Конти — двама от най-влиятелните благородници в страната, — беше също и редактор на списание „Кореспонданс литерер“ и помагаше на Дидро за съставянето на знаменитата му „Енциклопедия“.

Макар литературното списание и „Енциклопедията“ често да изразяваха възгледи, противоположни на тези на Леополд — особено по въпроса за тържеството на разума над религията, — той се смяташе за твърде просветен човек, за да отрича тяхното значение. Леополд не одобряваше безбожието на Волтер и за нищо на света не можеше да се съгласи с мнението на Русо за музиката, но и единият, и другият бяха сред най-популярните в Европа — ако го одобряха, това щеше да бъде много полезно, а нали и Волтер, и Русо редовно поместваха материали в литературното списание на Грим, също както философите Дидро и Бюфон. Наистина Леополд слабо се интересуваше от философите — смяташе ги за хора „не от този свят“, обаче не биваше Да се забравя, че аристократите четяха Дидро и Бюфон.

Сред абонатите на „Кореспонданс литерер“ имаше такива важни особи като ерцхерцог Йосиф, Фридрих Пруски, Джордж III — крал на Англия, Екатерина Велика и Луи XV, който често изразяваше несъгласие със списанието, но се гордееше, че просветеният френски рационализъм оказва влияние на цяла Европа.

Шахтнер също получаваше това списание и бе споделил с Леополд, че Шратенбах като образован човек го чете и следи духовния живот в Европа, макар да забранява на поданиците си да четат Волтер и Русо. Да се появиш на страниците на „Кореспонданс литерер“ беше чест дори за противниците на списанието.

„Следователно всички високопоставени особи непременно ще научат за нас“ — разсъждаваше Леополд, докато слушаше внимателно Грим.

— Графинята любезно ме представи като барон — забеляза Грим, — но всъщност аз не принадлежа към титулуваната аристокрация. Дойдох тук да изразя преклонението си пред блестящия музикален талант на вашето семейство.

— Откъде научихте за нас? — запита Леополд.

— Славата на вашите деца изпревари пристигането ви. Немските читатели на моето списание писаха, че те са изумителни музиканти. А тъй като Версай е център на изкуството, не можехме да пропуснем възможността да го посетим.

— Чувахме, че синът ви не отстъпва на никой възрастен музикант — рече госпожа д’Епине.

— Напълно вярно! — възкликна Леополд.

„Струва ли си да се гордееш с това — помисли си Волферл. Голяма работа!“

— Имам много препоръчителни писма — продължи Леополд.

— Обикновено препоръчителните писма са съвсем безполезни — каза Грим.

— Във Версай са свикнали с тях — смекчи удара госпожа д’Епине. — Но съм уверена, че писмата, донесени от вас, господин Моцарт, не ще бъдат оставени без внимание.

— Необходимо е всичко добре да се обмисли — рече Грим.

„Този човек определено ми харесва“ — реши Леополд.

— С подготовката ще се заема аз — продължи Грим. — В „Кореспонданс литерер“ ще поместим статия за вашите деца и Париж ще заговори за тях. След това непременно ще ви поканят във Версай, а после ще ви помолят да свирите и пред самия крал.

— Не зная как да ви благодаря! — възкликна Леополд.

— Бъдете сдържан. Не постъпвайте като буржоа и никъде на нищо не се учудвайте. Постарайте се също да похвалите мадам Помпадур, ако реши да ви посвири на клавесин. Тя се мисли за музикална. Във Версай всичко зависи от дамите. Повечето от тях свирят на клавесин доста посредствено, но някои — превъзходно. Помнете, мадам Помпадур е много влиятелна.

— Какво още ще ме посъветвате, господин Грим?

— Не забравяйте, трудностите са неизбежни. Ще се намерят музиканти, които ще ви завиждат, хора, които ще почнат да хулят само защото не те са открили вашите деца.

— Вие сте откровен човек, господине.

Грим вдигна рамене, но преди Волферл да разбере какво искаше да каже татко, графиня ван Ейк се закашля. Отпърво на Волферл му се стори, че тя кашля нарочно, просто от неучтивост, за да попречи да бъдат зададени неудобни въпроси, но кашлицата все се усилваше и кърпичката на графинята се обагри с кръв. Волферл се изплаши, искаше да се хвърли към нея. Но графинята почна да успокоява всички — дребна работа, малко неразположение, — обаче лицата на възрастните станаха загрижени и Волферл разбра: никой не й вярва.

 

 

Няколко дена по-късно в „Кореспонданс литерер“ се появи обширна статия: тя превъзнасяше очарованието и гения на Моцартови и в нея за голяма радост на Леополд безбожникът и поклонникът на Волтер — Грим — пишеше: „За пръв път в живота си видях чудо — и това чудо са децата на Моцарт!“

Моцартови бяха поканени да поживеят във Версай, недалеч от двореца. Те пристигнаха там на Бъдни вечер и присъствуваха на коледната литургия във великолепния кралски параклис, където децата се запознаха с френската хорова музика. Скоро им бе наредено да присъствуват на дворцовия обед, определен за първи януари.

Какво добро предзнаменование за новата 1764 година, ликуваше Леополд. Той дори забрави колко скъпо им излиза престоят във Версай, където всяка цепеница струваше пет су, а печките трябваше да се пълнят непрестанно. Както ги водеха през пищните апартаменти, Леополд забеляза, че резиденцията на Луи XV надминава разкоша на Шьонбрун, обаче много от стаите бяха по-занемарени и не се отопляваха. Но нима това имаше значение в този тъй тържествен момент? Двете дъщери на Луи, забелязали Волферл и Нанерл да стоят почтително и мълчаливо в коридора, тозчас дотичаха при тях, протегнаха им ръце за целувка и на свой ред целунаха брата и сестрата по бузата. Луи заповяда да настанят Волферл и Нанерл на кралската маса. Швейцарската стража вървеше пред тях, разчиствайки пътя.

Леополд сияеше от щастие. Шратенбах непременно трябва да научи за това.

Кралицата, Мария Лешчинска — дъщеря на сваления от престола полски крал, — така се заинтересува от „чудото на природата“, че настоя Волферл по време на обеда да седи до нея и да разговарят.

— Успокой се — прошепна Леополд на развълнуваната Ана Мария. — Тя говори немски не по-зле от нас с теб.

Високата, слаба, непривлекателна шестдесетгодишна кралица се развесели от компанията на детето. Тя каза на краля, който не разбираше нито дума немски:

— Той се държи като малък придворен. Приятно е да имаш такъв гост.

Очите на всички бяха отправени към Волферл, краля и кралицата. Детето непринудено отговаряше на въпросите на кралицата, а тя от своя страна превеждаше думите му на краля.

Все пак крал Луи и кралица Мария далеч не бяха тъй добри събеседници като господин Грим или госпожа д’Епине, помисли си Волферл. Кралят или се колебаеше какво да каже, или просто не разбираше разговора на момчето с кралицата. Кралското семейство повече се интересуваше от славата на Волферл, отколкото от изпълнението му и това също огорчаваше момчето. Кралят и кралицата не бяха слушали как свири той, а възхваляваха до небето неговия талант.

Когато след дворцовия обед господин Грим поведе момчето при мадам Помпадур. Волферл се надяваше, че тя ще се окаже по-умна от другите. Това е чудна жена, твърдеше Грим, има голям вкус.

По-разкошни от нейните покои Волферл не бе виждал. Великолепни канделабри от сребро и злато осветяваха пътя им, но особено впечатление му направиха голите жени, нарисувани по таваните.

Татко шепнешком обясни:

— Това са богините на любовта, рисувал ги е Буше, прочут художник и фаворит на мадам Помпадур.

Волферл не можеше да откъсне погледа си от тези жени. Какви тела! Какви прекрасни гърди и бедра! Той и преди бе виждал на картини голи тела само че не така красиви. В Брюксел татко му показа картините на Рубенс, обаче в сравнение с Буше жените на Рубенс изглеждаха дебели и груби. Да можеше да разгледа тези картини по-отблизо! Нима жените могат да бъдат толкова прекрасни? В тях имаше нещо мамещо и в същото време така нежно, дали някога ще му се удаде да срещне такива жени? При мисълта за това Волферл поруменя и отвърна очи. Беше го срам от мама и Нанерл. И все пак продължаваше да поглежда крадешком към тавана: така приятно е да се гледат тези жени, не може в това да има нещо лошо.

Мадам Помпадур разочарова Волферл. Той мислеше, че е красавица, а се оказа, че това е жена на средна възраст като мама, по-скоро миловидна, отколкото красива. При това заповяда да го настанят като някое бебе върху една позлатена мраморна маса.

Волферл реши да покаже, че не се сърди, и се наведе да я целуне, но мадам Помпадур се отдръпна. Огорченият Волферл изтърси:

— Представи си, татко, тя не иска да ме целуне! Та мен ме е целувала самата императрица!

Мадам Помпадур се изчерви, после сухо се усмихна и рече: Господин Грим, момчето е лошо възпитано. Според вас то наистина ли е чак такова чудо?

— Трябва да чуете как свири.

— А слушала ли го е кралицата?

— Знаете, че тя предпочита картите. — Гласът на Грим стана увещаващ: — Вие първа в Париж можете да чуете изпълнението на момчето.

Тя помисли, после с хладно високомерие рече:

— Отстъпвам тази чест на другите. На онези, които повече ще го оценят.

Волферл се обърна към нея със същата студенина и Грим не можеше да разбере дали малкият й подражава, или й отговаря като равен с равен:

— Моля ви, мадам, свалете ме от масата.

Мадам Помпадур изпълни молбата му, но не го целуна и не пожела той да свири на подарения от краля клавесин, където бяха нарисувани портретите на двамата.

Леополд очакваше, че баронът ще се разсърди на Волферл, обаче Грим, като ги изпращаше до портшезите[3] каза без всякакво раздразнение:

— Мадам е много болна, но крие това от краля. Всеки ден се гизди и въобще се държи така, сякаш е съвсем здрава. Луи не обича да има болни около него. Те му действуват угнетително. Нейните усилия обаче й струват много.

— Какво й е? — попита Леополд.

— Туберкулоза. Лекарят нарича тази болест „конгестия на белите дробове“.

— Струва ми се, че от това е болна и графиня ван Ейк.

— Според слуховете, да. Но и едната, и другата отказват да легнат на легло. Боя се, че упорството им ще ги погуби.

— Нима работите стоят тъй зле? — попита смаяният Леополд. И двете дами бяха облечени по последната мода и водеха бурен светски живот.

— Така изглежда. Но дали е точно така, никой не знае, те пред никого не искат да признаят, че са неразположени, камо ли болни.

— Не смятате ли нашата визита при мадам Помпадур за напразна?

— В никакъв случай. Да бъдеш поканен от нея, това придворните смятат за голяма чест. Не е беда, дето не чу изпълнението на децата. Сега за тях ще заговорят всички. Любопитството е възбудено. А да свирят, те ще успеят. Ще видите, че скоро ще получите покана.

— Тя не пожела да целуне Волферл. А нали той, както сам се изразихте, е толкова мило дете?

— Във Франция това не е прието. От целувката ружът ще стане син. Париж не е Германия, господин Моцарт. Франция е изискана страна и хората тук са по-изтънчени.

— По всяка вероятност мадам Помпадур е била истинска красавица, тя и сега е още хубава.

— Когато я срещнах за пръв път, беше най-голямата красавица на Франция — отвърна Грим.

Леополд се усмихна вътрешно: когато трябва, той в нищо няма да отстъпи на който и да било французин.

Привечер настроението на татко се промени. И той рече нещо, което порази Волферл. Това стана, когато му помагаше при събличането — Волферл вече можеше и самичък, но то бе една от проявите на татковата любов; Леополд изведнъж каза със злост:

— Никога не бива да разчитаме на проститутки!

Волферл, чул думите на господин Грим и изпълнен с жалост към мадам Помпадур, учудено попита:

— Но нали тя е любовница на краля?

— Какво от това?! Пред никого не повтаряй тези мои думи, но тя си е най-обикновена проститутка и кой знае защо вдигат толкова шум около нея. Помни хубаво: никога не разчитай на проститутки.

— А госпожа д’Епине? Нали за нея ти ми каза, че била любовница на господин Грим?

— Това е друго нещо.

И татко не се впусна да обяснява нищо повече. Но когато Волферл попита какво е намерил кралят в мадам Помпадур, Леополд язвително отвърна:

— Негово величество е луд за кучета, коне, лов и кутийки за енфие, а пред бойното поле предпочита леглото.

 

 

Няколко дена по-късно Волферл получи покана да свири пред кралската двойка на кралския орган във версайския параклис. Загриженият татко каза на Грим, че Волферл свири по-добре на клавесин, но той обясни: от времето на Луи XIV органът се смята за крал на инструментите и инструмент на кралете. При това то ще бъде чудесна възможност момчето да се изяви. През това време Волферл с удоволствие наблюдаваше как Себастиан къдри перуката му, четка камзола и шапката, изобщо се грижи за него като за малък благородник. Научи още, че органът, на който ще свири, е любимият инструмент на Франсоа Купрен, наречен Велики и смятан за най-добрия френски органист. Волферл обаче не се плашеше, нито изпадна в прекалено благоговение. Органът си е орган, важното е да бъде добър.

Волферл хареса чистия тон на органа, макар че, както му се струваше, тембърът можеше да бъде и не толкова рязък. Дълго му ръкопляскаха и го обсипаха с комплименти, но най-важната похвала дойде от устата на краля. Като се обръщаше към Грим, кралят каза:

— Този музикален феномен заслужава още по-голямо внимание, защото произхожда от страна, която рядко дарява на света първостепенни таланти.

Волферл се поинтересува защо кралят не му е казал това лично.

— Луи обича младите, но се бои от нови хора, от хора, които не познава и не знае какво да говори с тях — обясни Грим.

 

 

Няколко минути след преценката на краля децата получиха още една покана: запитаха Грим дали Моцартови биха се съгласили да изнесат концерт пред принц дьо Конти. Този път се развълнува дори Грим.

— Принцът е най-образованият човек във Франция — каза той на Леополд. — Само една одобрителна дума от него и на вашите деца им е осигурена световна слава.

„Дори Грим да преувеличава — мислеше си Леополд, — все пак това е рядка сполука.“

Оптимизмът на Леополд се засили, защото докато децата се готвеха за концерта, бяха им връчени кралски подаръци: петдесет луидора и златна кутийка за енфие, собственоръчно изработена от краля.

— Знак на най-високо одобрение — каза Грим. — Негово величество най-много от всичко на света се гордее със своите кутийки за енфие.

15

Четиридесет и шест годишният Луи Франсоа дьо Бурбон, принц дьо Конти и член на кралското семейство, любимият братовчед на краля, се гордееше с музикалния си вкус. Стройният елегантен аристократ беше личен секретар на краля, подкрепяше съюза с Мария Терезия и устройваше в двореца си най-добрите музикални вечери. Покани цвета на обществото и най-прочутите музиканти да чуят „децата-чудо“ на Грим.

Леополд, макар силно поласкан от поканата на принца, бе обезпокоен от присъствието на музикантите. Но както винаги внимателно разгледа обстановката, за да определи доколко богат е покровителят му. Богатството на принца му направи дълбоко впечатление. Леополд рядко бе имал възможност да види такава разкошна приемна. Копринените гоблени и изящната мебелировка струваха цяло състояние.

Сред гостите Леополд забеляза мнозина влиятелни придворни. Мъже с напудрени перуки, панталони до под коляното в най-различни цветове, бели копринени чорапи и шпаги, украсени със скъпоценни камъни, блестяха с разкоша на своето облекло, сякаш поне в това искаха да надминат жените. Принцът се оказа твърде любезен домакин; изискано учтив, той приемаше гостите, застанал до сегашната си любовница, госпожа графиня дьо Тесе.

Но Леополд нито за миг не забравяше за музикантите, тяхното присъствие го караше да се чувствува неудобно. Никой от тях не дойде при Моцартови, стояха настрана. Леополд лесно ги различаваше сред тълпата по скромното им облекло, отговарящо на по-ниското им положение в обществото, а също и по липсата на шпаги — нямаха право да носят оръжие.

Въпреки всичко, по това колко се радваше на присъствието им принцът, Леополд разбра, че тук не са събрани обикновени музиканти. Може би са настроени към децата враждебно, щом никой от тях не забелязва присъствието на семейството. Нима толкова ги презират? Навярно защото е неприятно да ти съперничат някакви деца. Той добре разбираше реакцията им. На тяхно място щеше да се чувствува точно така.

Леополд отдъхна с облекчение, когато Грим го хвана под ръка и го поведе към срещуположния край на приемната да го представи на музикантите: Жан Филип Рамо, надживял много музикални врагове и сега осемдесетгодишен, беше единственият френски композитор, признат навсякъде, дори в Италия; Арман Луи Купрен, роднина на „Великия“ Купрен и сам изтъкнат органист; Пиер Гавиние, който сега, на тридесет и седем години, се смяташе за най-добрия френски цигулар; младият привлекателен Франсоа Госек, наскоро назначен от принца за капелмайстор; Йохан Шобер, смятан със своите двадесет и три години за младо дарование и въпреки немския си произход успял да стане любим композитор и клавесинист на принца; и накрая Готфрид Екхард, малко по-възрастен от Шобер и също немец по произход — известен композитор и виртуоз клавесинист.

Грим представи Леополд като капелмайстор на негова светлост принц-архиепископа на Залцбург, но за Леополд беше ясно — интересува ги не самият той, а Волферл, те не вярват много на слуховете за таланта му и са поразени от младата му възраст. Не са очаквали, че Волферл всъщност е още по-малък, защото Шобер, който печелеше слава най-вече поради младостта си, рече:

— Ние разбираме, Моцарт, че се ръководите от най-добри намерения, но…

Леополд веднага настръхна:

— Какво искате да кажете?

— Синът ви е съвсем малък. Няма да му дадеш повече от пет години.

— Седемгодишен е. — Волферл току-що бе навършил осем.

— Нека да е на седем, пак си остава твърде малък! — говореше Шобер с раздразнение.

— Какво отношение има това към изпълнението?

— Много голямо. Несъмнено ще трябва да направим отстъпка заради възрастта.

— В никакъв случай! Той свири като възрастен музикант.

Шобер насмешливо се усмихна. Рамо, който внимателно следеше разговора, каза:

— Почнах да свиря пред публика, когато бях на седем години. Всички възрастни музиканти ме намразиха.

— Вие обаче сте станали все пак велик музикант — с ласкателен тон забеляза Шобер.

— Затова още по-силно ме намразиха — каза старецът. Леополд се обърна към Грим и го запита с официален тон, макар да бяха вече много близки приятели:

— Кажете, господин Грим, нима синът ми свири като дете?

— Разбира се, не. Но защо ми задавате този въпрос?

Преди Шобер да успее да отговори на Грим, при тях дойде принц дьо Конти.

— Господин Моцарт — каза принцът, — бих желал децата да свирят първи, след тях господа Екхард и Шобер, понеже са също клавесинисти и немци, а после отново вашият син с импровизации на теми от техни произведения, защото се говори, че можел да импровизира на всякаква тема. Съгласен ли сте?

Това беше по-скоро заповед, отколкото допитване и Леополд бе принуден да се съгласи, макар да се опасяваше, че подобни импровизации могат да се окажат не по силите дори на Волферл.

Волферл разбираше, че събраните всъщност се интересуват само от третата част на програмата — неговите импровизации. В мъртвата тишина той пристъпи към клавесина. Добре че този път татко не се зае да го слага на стола. Време беше да се изостави този навик, защото той е вече на осем години. Волферл бе разочарован от това, че на концерта не присъствува графиня ван Ейк — тя би оценила неговите импровизации, — но татко каза, че графинята е болна. После почна да импровизира на тема от соната на Екхард и забрави за всичко. Импровизирането винаги му доставяше огромна радост. Той обичаше това вдъхновено творчество, новостта на неочакваното. Звуците се раждаха без всякакво усилие. Наслаждаваше се на чувството за свобода. Имаше ли тема, вече си представяше рисунъка на мелодията, останалото беше лесно.

 

 

Като видя с каква лекота Волферл подражава стила на Екхард, Леополд се успокои, а уверената импровизация на детето върху тема от Шобер предизвика у него такъв възторг, сякаш сам той я съчиняваше. Това беше чудо. Волферл оставаше верен на темата на Шобер и все пак музиката беше само негова. Момчето развиваше темата с необикновено майсторство. Напълно се бе вживяло в нея.

 

 

Волферл с радост импровизира върху темата от Екхардовата соната — тя се отличаваше с лекота и мелодичност, — но изпадна в истински възторг, като чу сонатата на Шобер: мелодичността, живият характер и блясъкът на музиката на този композитор завладяха Волферл и придадоха особена яркост на изпълнението му. Ето такава музика би искал да съчинява. В своята импровизация той все пак оставаше верен на създаденото от Шобер и се намираше в състояние на пълно блаженство. Сякаш свиреше пред самия бог.

Но Шобер каза:

— Това не ме поразява. Не вярвам, че момчето е импровизирало. Навярно предварително е знаело моята соната — доста близо се придържаше до темата, сякаш гледаше нотите.

— А на мен много ми хареса как то импровизира моята творба каза Екхард. — С нея не би могло да се запознае предварително. Защото не е отпечатана.

— Сонатата ми беше отпечатана в Германия — настояваше Шобер, — тъкмо там, където младият Моцарт е концертирал.

Госек, който съперничеше на Шобер в домогванията си до милостта на принца, подкрепи Екхард; Купрен, недоволен от това, че кралят бе похвалил изпълнението на детето на неговия орган, се съгласи с Шобер; Гавиние, чужд в тази среда, не каза нищо; възрастният Рамо продряма цялата импровизация.

Принцът беше доволен от спора. Концертът обещаваше да предизвика сензация, изпълнението на момчето ще се обсъжда във всички салони.

— Господин Шобер — предложи той, — а защо вие не предложите някоя съвсем нова творба, тогава ще стане ясно може ли господин Волфганг да импровизира на непозната тема. Ако успее, ще сметнем, че обвиненията ви са неоснователни.

Шобер не успя да изсвири и няколко такта от новата си, доста сложна тема, когато Волферл възкликна:

— Моля ви, позволете ми, ваша светлост!

Новата тема, весела и грациозна, звучеше в ушите му.

Принцът одобрително кимна и Шобер отстъпи клавесина. Волферл импровизираше така, сякаш бе познавал темата цял живот.

Лицето на Шобер стана още по-напрегнато, обаче когато Волферл свърши, избъбри няколко думи на похвала, неискрени според Леополд.

— Вие, Грим, излязохте прав по отношение на момчето — каза принцът. — Не можем да се съмняваме в неговото дарование, то е очевидно. Как смятате, Шобер?

Шобер се поклони:

— Ваша светлост, съгласен съм, детето умее да импровизира. Само че в музиката му няма нищо самобитно. Тя е изградена върху моята тема.

— Но я изтълкува по своему — подчерта Грим.

Шобер се усмихна.

— Така, че тя стана почти негово съчинение. Това ли искате да кажете, Грим?

— Да — съгласи се малко неуверено Грим.

— Ако момчето е наистина толкова гениално, трябва да съчинява собствени творби.

Грим се поколеба дали да възрази. И когато принц дьо Конти се съгласи с Шобер, той въпросително погледна Леополд — но и бащата не знаеше какво да отвърне.

Шобер продължи:

— Ако беше възрастен музикант, неговите импровизации нямаше да поразят никого, щеше да минава за добър изпълнител, нищо повече.

Грим изведнъж загуби обичайното си самообладание.

— Господин Моцарт, вие ми казахте, че на шест години синът ви е съчинил концерт! — възкликна той.

— Нямаше дори шест. Но, разбира се, това беше несъвършена творба.

— Аз съчиних няколко сонати — рече Волферл. — Преди да тръгнем от Залцбург.

— И може да се изпълнят? — със съмнение попита Шобер.

— Да, разбира се, те са съвсем леки.

— Леки? Ти навярно скоро ще се заловиш и за опера.

— Исках, но татко каза, че ми е още рано.

— Изглежда, ще трябва да почакаш година-две — присмя се Шобер.

— Аз бях петдесетгодишен, когато съчиних първата си опера — неочаквано се намеси Рамо.

— Сега са други времена, господине — каза Волферл. — Татко ми разреши да напиша опера, щом навърша десет години.

— Нима още нямаш десет? — попита Шобер.

— Вече казах, че е на седем — отвърна Леополд. Преди Волферл да успее да поправи татко — че е вече на осем, — Леополд забеляза скептичните им усмивки и добави: — Можете да пишете до Залцбург, откъдето ще потвърдят.

— Въпросът е в това умее ли момчето да пише музика. Възрастта му не ни интересува — каза Шобер.

Отчаянието, изписано на лицето на Грим, и страхът да не изгуби неговата поддръжка заставиха Леополд да възкликне:

— Но малкият и сега композира!

— И кому смята да посвети произведението си? — не млъкваше Шобер. — Сигурно на негово величество?

— Отгатнахте. Съчинява соната за дъщерята на краля.

Волферл се учуди. Той нищо и за никого не съчиняваше, но с удоволствие би се заел, особено след като чу прекрасната музика на Шобер.

— Навярно ще съчини соната и за мен? — запита принц дьо Конти.

— Ще бъде чест за нас — отвърна Леополд и като забеляза ехидната усмивка на Шобер, добави: — Сонатите ще бъдат не за клавесин, а за клавесин и цигулка.

— Вие ще му помогнете, разбира се — уточни Шобер.

— Ако желаете, можете да седите до него, докато пише нотите — парира удара Леополд.

— Вие ни най-малко няма да ми пречите — увери го Волферл.

— Благодаря, не мога да губя време за подобна глупост.

— Волфганг ще завърши сонатите след една-две седмици — подчерта Леополд. На лицето на принц дьо Конти се изписа недоверие; той обаче изрази желание да притежава една от тези сонати, дори тя да се окаже съвсем елементарна.

Рамо, изслушал последната импровизация на Волферл, рече:

— Момчето без съмнение притежава рядко чувство за хармония. Уверен съм, че ще напише сонатите както трябва, и бих искал да ги чуя.

— Това е невъзможно — упорствуваше Шобер, — няма да се справи. Работата не е само във възрастта, а и в много други неща. Неговата подготовка, неговата…

Рамо не го остави да завърши:

— С разрешението на негова светлост ще възложа тези сонати на моя гравьор.

Принцът се съгласи и като добави: — След две седмици ще очакваме да чуем сонатите, — освободи музикантите и се върна при гостите си.

16

Защо господин Грим се вълнува така, мислеше Волферл. Напразно техният приятел постоянно пита кога ще бъдат завършени сонатите. От концерта в двореца на принца мина само седмица, а господин Грим се отбиваше при тях едва ли не всеки ден — да се осведоми как върви работата. Татко беше с него вежлив, но тъжен. Той за разлика от господин Грим знаеше, че при такива случаи не бива да се бърза. Въпросът не е във формата. Волферл би могъл да напише соната много бързо, но му се искаше музиката да бъде така ярка и грациозна, както в сонатата на господин Шобер, а за съчиняването на такава музика се изискваше време.

Освен това графиня ван Ейк легна на легло и трябваше да се свири тихо, макар тя да настояваше Моцартови да останат в дома й и Волферл да се занимава с музика както преди. Болестта на графинята обаче силно безпокоеше Волферл. Всеки път, когато го допуснеха в спалнята при нея, той се ужасяваше от вида й. А тя се радваше на неговите успехи, те сякаш й вдъхваха живот.

— Нали всъщност и двамата сме родом от Залцбург — прошепна графинята веднъж на Волферл, когато се бе почувствувала по-добре.

Той кимна, но му стана много тъжно и когато седна отново да работи над сонатата, беше сигурен, че това непременно ще се отрази на музиката.

Волферл все още търсеше мелодия, на която да се довери, когато татко каза:

— Можеш да вземеш някоя известна мелодия, ако тя ти харесва.

— Дори мелодия от Шобер ли? — Музиката на Шобер му харесваше най-много.

— Дори от Шобер.

— А аз мислех, че той не ти харесва, татко.

— Това няма отношение към творбите му. Пет пари не давам за френската музика, но Шобер е немец, колкото и да се прави на французин, и това се чувствува в творбите му.

Мелодиите на Шобер непрекъснато звучаха в главата на Волферл.

— Можеш да вземеш за основа всяка мелодия, която знаеш.

Волферл избра мелодията от Шобер, която най-много му харесваше, преобрази я по свой вкус, а после почна да я развива, съчетавайки партията на клавесина с партията на цигулката, както това правеше татко.

Сега в стаята прозвучаха мелодични съзвучия, Волферл ги слушаше с наслада. Те искряха, преливаха се с вълшебна лекота, той направи цялата соната да искри, да кипи от живот и сам беше омагьосан от пленителната музика. Седя на клавесина, докато мама не каза:

— Леополд, нима Волферл не забелязва, че вече е съвсем тъмно? Нищо не се вижда.

Но на Волферл не му трябваше да вижда, след като можеше да чува. Мама запали свещите и го повика за вечеря. Той беше гладен, но не можеше да се откъсне. Първата соната беше почти завършена, оставаха само заключителните акорди.

На масата той мислено просвири финала на сонатата и когато си легна, дълго не можа да заспи. Страхуваше се да не забрави края. В главата му звучаха толкова музикални фрази! Като се събуди на сутринта, Волферл установи, че помни цялото съчинение от предишната вечер. Това беше чудесно.

Татко внимателно прегледа сонатата и каза:

— Става за изпълнение. Ще ги задоволи. — И облекчено въздъхна. Сонатата беше детска по тема и в нея се чувствуваше влиянието на Шобер, наистина без неговия блясък и дълбочина, но тя се отличаваше с яснота и добро изграждане, соната за клавесин и цигулка, напълно годна за изпълнение — съчинение на неговия син.

Следните няколко дена Волферл довършва сонатите. За него това бе увлекателна игра. Волферл заставяше клавесина и цигулката да пеят дует и изпадаше във възторг от тяхната покорност; вземаше познати мелодии и ги обличаше в нова, колкото е възможно по-релефна форма. Бе така погълнат от работата, че вместо две сонати съчини четири.

Той никак не се учуди, когато татко каза:

— Сонатите ми харесват.

На Волферл те също се харесваха. Да имаше повече опит, щяха да излязат по-сполучливи, но и така бяха мелодични, ясни и живи като тези на Шобер.

Принц дьо Конти покани Рамо, Шобер и Екхард да чуят сонатите на Волферл. Принцът бе поразен от правилната им конструкция. Той каза на Грим:

— Прав бяхте, това е необикновено дете.

Но Шобер остана недоволен.

— Ваша светлост, детето е подражавало на мен.

— Възможно е — отвърна принцът. — Но нима това е престъпление?

Шобер не успя да отговори, защото Волферл каза разпалено:

— Та това е най-хубавата музика в Париж! — И дори Шобер не можа да сдържи усмивката си.

— Подражанието е най-искрената похвала — побърза да се намеси Леополд, — а темата е лично негова.

— Много съжалявам, че Волферл не е подражавал на мен — добави Екхард.

Рамо с мъка се надигна, опирайки се на бастуна си, и със старческия си глас обяви:

— Андантето на последната соната е много изразително и оригинално. Господин Шобер трябва да е щастлив, че момчето е харесало неговата музика. Щях да бъда безкрайно радостен, ако моята музика бе му направила същото впечатление.

С несигурни крачки той отиде до Волферл, който седеше още пред клавесина, и го целуна по двете бузи.

Волферл поруменя. Този подарък бе за него по-скъп от всичките пари и подаръци, получени досега. Принц дьо Конти забеляза:

— Господин Шобер, момчето притежава добър вкус, щом подражава на вашия стил.

Шобер махна великодушно с ръка и отвърна:

— Ваша светлост, щом това не смущава него, аз съвсем няма от какво да се смущавам.

— Значи признавате, че Волферл е композитор? — попита Леополд.

Шобер се поколеба, но като видя намръщеното лице на принца, измърмори:

— Вашата зрелост и опит ви дават възможност по-добре да съдите за такива неща.

— Без съмнение той е композитор и истински виртуоз — заключи принц дьо Конти сърдечно. — А вие, господин Грим, заслужавате най-голяма похвала, задето ни запознахте с това мило и рядко даровито дете.

 

 

Трябваше някому да се подарят сонатите — подготовката отне няколко дена. Волфганг искаше да ги посвети на графиня ван Ейк и госпожа д’Епине, доколкото бе прието музикалните съчинения да се подаряват на дами, при това и двете се отнасяха нежно към него, но Грим настоя да ги поднесе на тези, от които ще може да се очаква най-голяма изгода: дъщерята на краля, принцеса Виктоар, и любовницата на принц дьо Конти, графиня дьо Тесе.

На Волферл му беше все едно какво ще напише, обаче Леополд изпадна във възторг, като прочете посвещенията, съчинени от Грим. Вярно, те бяха твърде прочувствени, но Леополд не се съмняваше, че приятелят му си знае работата. Затова много го учуди отказът на графиня дьо Тесе да приеме посвещението.

— То е твърде ласкателно — каза тя. — Аз не заслужавам такава възхвала: трябва да бъде по-сдържано.

Грим се засегна, но изпълни желанието й. Рамо, както обеща, предаде сонатите на своя гравьор, най-добрия в Париж, и той им направи копия, след което всяка от двете дами получи по две сонати.

На Волферл особено му хареса това, че татко заръча да се подпише на тях И. Г. Волфганг Моцарт и оттогава започна да го нарича Волфганг.

17

Графиня ван Ейк почина през един мрачен, потискащ следобед. Дъжд бе валял цяла сутрин и небето беше тъмносиво. Ана Мария прие тежко нейната смърт. Тя знаеше, че графинята е обречена, но просто не можеше да повярва, когато слугата й донесе тази печална вест. Леополд и децата бяха в театъра, репетираха програмата на първия публичен концерт в Париж, а тя приготвяше вечерята. Отмаляха й ръцете, като научи това — графинята беше самата доброта: олицетворение на техния дом, на Залцбург. Ана Мария бе покъртена дълбоко. Тя си спомни деня, когато графинята напускаше Залцбург, за да се омъжи за граф ван Ейк. Дори обикновено сдържаният граф Арко изглеждаше загрижен, сякаш предчувствуваше, че се разделя завинаги с дъщеря си. Какъв страшен удар за него, помисли си Ана Мария с тъга. В Залцбург граф Арко беше всесилен, а ето че не можа да спаси дъщеря си.

Ще се упреква ли за това, че е пуснал детето си да замине далеч от родния дом, да умре в чужбина? А ако същата участ постигне и някой от тяхното семейство? Ана Мария потръпна. В тази мисъл имаше нещо ужасно, нещо нечестиво.

 

 

Същата вечер мама беше особено нежна с Волфганг. Тя винаги го целуваше, когато той се прибираше вкъщи, но сега просто не й се искаше да го пусне от прегръдките си. После повика татко настрана и му каза нещо, което той прие без особена почуда, но все пак се разстрои и пребледня.

А когато Волфганг попита мама как се чувствува графинята, татко предупредително я погледна и тя отвърна:

— Графинята замина.

— Закъде?

— Ще ти кажем после.

Сложиха го рано да спи, сякаш им пречеше. Но Волфганг не можеше да заспи. Имаше чувство, че се е случило нещо ужасно. Като отиваше до тоалетната, срещна Нанерл. Сестра му сякаш беше плакала и не почна както обикновено да му се присмива. Волфганг попита:

— Какво се е случило?

Нанерл отвърна:

— Още си малък, няма да разбереш. — Тези й думи го накараха да я намрази. Никога не бе допускал, че може да се изпитва подобно чувство към сестра, но Нанерл, погълната от своите мисли, сякаш забрави за присъствието му.

На другия ден напуснаха къщата на графинята. В новата квартира оставиха Волфганг на грижите на Нанерл, а татко и мама отидоха някъде следобеда. Нанерл навярно знаеше къде, но мълчеше. Същата нощ, след като родителите му се бяха върнали вкъщи, Волфганг сънува, че се е изгубил. Не можеше да намери нито татко, нито мама. Събуди се, облян в студена пот, и видя до леглото си разтревожената мама: с нежен глас тя му запя приспивна песен и той заспа.

На следното утро Волфганг пак попита за графинята, а мама каза:

— Тя замина на дълго пътешествие.

— Защо сте толкова печални? Ще я видя ли отново?

Никой не отговори, всички си дадоха вид, че са заети с нещо.

Волфганг седеше до прозореца в новото жилище недалеч от улица Сент Оноре, където му предстоеше концерт с Нанерл, а графинята бе все пред очите му. Отказа да вечеря, което рядко му се случваше, и никой не настоя той да се нахрани, дори татко. Времето беше ужасно, бурни потоци дъжд се лееха по улицата — бе почти невъзможно да се ходи по нея. Въпреки това двама мъже газеха из водата, с факла в едната ръка и носилка в другата. Нещо дълго, покрито с чаршаф, лежеше на тази носилка и Волфганг откри, че това е жена — очертанията на тялото ясно изпъкваха под подгизналия, шибан от вятъра чаршаф. Момчето извика от страх, но още преди мама да дойде при него, знаеше какво е видяло.

Това е погребение — скръбно прошепна мама, — погребват някаква бедна жена, но нямат пари за ковчег. — Лицето на графинята отново изникна пред Волфганг и той разбра какво се бе случило с нея. Обзе го ужас. Как е възможно графинята да бъде лишена от живот, същия този живот, който така преливаше в него?

Дъждът силно чукаше по покрива — той сякаш никога нямаше да спре. — Волфганг не можеше да заспи и най-сетне въпреки тъмнината и студа се промъкна до спалнята на татко и мама, с надеждата да намери при тях утеха.

Мама искаше да го вземе в леглото, но татко забрани:

— Той вече не е малък.

— Тогава трябва да му кажеш истината.

— И да провалим концерта?

— Винаги си твърдял, че трябва да знае за живота самата истина.

— Графинята не е умряла, нали? — умолително запита Волфганг, като вложи в тези думи, в самия звук на гласа си цялата своя надежда.

— Добре, кажи му ти — съгласи се татко. Такава била волята божия — каза мама и заплака, а на Волфганг му прилоша и трябваше да се втурне към клозета.

 

 

Опасенията на Леополд се оправдаха — на другата сутрин Волфганг бе болен и концертът в театъра трябваше да се отложи. Това беше голяма злополука — бяха успели да уредят публичния концерт единствено с ходатайството на принц дьо Конти. Съгласно френските закони пред публика имаха право да свирят само хора на служба при краля и Луи XV можеше всеки момент да ги лиши от тази привилегия. Благодарение на принц дьо Конти нарушиха закона, господин Грим пое върху себе си грижата за уреждане на концерта, по всичко личеше, че приходът ще е голям.

Ана Мария съвсем се обърка. Първият лекар, когото повикаха, намери, че момчето страда от ангина, обаче не знаеше как да я лекуват. Вторият установи ревматизъм и заяви, че ще го изцери само времето. Като видя, че състоянието на Волфганг не се подобрява, Грим нарече двамата лекари глупци и обеща да изпрати домашния си лекар — той ще излекува момчето. Този учен мъж и верен абонат на „Кореспонданс литерер“ внимателно прегледа Волфганг и обяви:

— По всяка вероятност има възпаление на белите дробове, а и гърлото му е обложено. — Ана Мария се изплаши, решила, че Волфганг се е заразил от графинята. Лекарят добави: — Трябва да се ваксинира против едра шарка. И сестра му също.

Но Леополд се възпротиви.

— Това е кощунство — каза той на Ана Мария. — Трябва във всичко да се уповаваме на божието милосърдие.

Ана Мария, по-набожна от Леополд, този път не се съгласи. Ваксинациите току-що се бяха появили, нещо ново и непривично, но бе чула, че някои аристократи вече са ваксинирали децата си. Леополд обаче настояваше на своето и за Ана Мария остана само едно средство майчината любов. Лека-полека меланхолията, обзела Волфганг се разсея, той се ободри и след няколко дена стана от постелята и се зае с упражненията.

 

 

Публичният концерт има такъв успех, че Грим уреди още един. Вторият концерт даде не по-малък приход и затова Ана Мария доста се учуди, когато Леополд изведнъж взе решение да заминат за Лондон. Освен публичните концерти децата отново изнесоха концерт във Версай, дадоха няколко концерта в домовете на аристократи; дамите, прочутите салони, които диктуваха вкусовете и модата, бяха очаровани от Волфганг и в един глас твърдяха, че притежава прекрасни маниери и изискан вкус. Никъде досега децата не бяха спечелили толкова пари и не бяха получили толкова щедри подаръци.

Когато Леополд каза на жена си да събира багажа, тя се възпротиви:

— Трябва да останем в Париж. Тук към нас се отнасят толкова добре.

— Не можем да останем повече тук. Цялата френска музика не струва пукнат грош.

— Нали нямаше нищо против Волфганг да научи нещо от Шобер?

— Шобер е немец. И изобщо смятам, че такова понятие като „френско направление в музиката“ след петнадесетина години ще изчезне безследно.

— Но нали казваше, че танците във Версай са просто великолепни?

— И в същото време порочни. Във Версай цари такъв разкош, че богати хора там почти не са останали. Повечето знатни семейства тънат в дългове. Едва ли не цялото богатство на страната се намира в ръцете на неколцина банкери и финансисти, а и те харчат парите си главно, за да издържат разни там Лукреции, които за съжаление съвсем не смятат да се самоубиват.

Ана Мария не се усмихна на саркастичната забележка, както очакваше той. Колкото и да критикува Франция, помисли си тя, Леополд в душата си е не по-малко французин, отколкото господин Грим, от когото толкова се възхищава. И прие още по-сериозно изражение.

— Всички казват, че климатът в Англия може да се окаже вреден за децата — каза Ана Мария, — там имало винаги мъгла и дъжд. А здравето на Волфганг не е блестящо, белите му дробове са слаби, при това може да се е заразил от графинята. Тя храчеше кръв още когато се запознахме с нея.

Леополд мълчеше. Той не можеше да открие на жена си една от главните причини за своето решение, макар онази сцена да продължаваше да стои пред очите му, сякаш се разиграваше сега.

Преди около седмица той бе завел Волфганг във Версай да послуша и погледа изпълнението на френски менуети, написани предимно от италианци. Френските учители по танц се смятаха за най-добрите в Европа — заслужаваше си Волфганг да види плодовете на техния труд.

Волфганг бе пленен от хармоничността и завладяващата красота на френските „Данс а дьо“[4]. Искаше му се и той да вземе участие в тях, изпита възторг от грациозността и ритмичността на музиката и танцьорите, но татко каза, че още е малък за танци. Тогава Волфганг мислено съчини менует и си представи, че танцува под звуците му. Ала неочаквано му се доходи по нужда. Татко го поведе по един дълъг коридор и си мислеше: на такова цивилизовано място като Версай търсенето на клозет би могло да бъде по-лека задача. Най-сетне чуха някакъв шум и решиха, че са намерили онова, което им трябваше, но се оказа друго натъкнаха се на една двойка, отдала се на любов в тъмния, влажен коридор. Татко разбра каква е работата, Волфганг също, макар да виждаше такова нещо за пръв път. Жената изпищя, мъжът избухна в груби ругатни.

Волфганг бе смаян. Той се отказа да върви в клозета, сякаш изведнъж видя в това нещо неприлично. Съвсем онемя. Съществува понятие „пол“, той го знаеше, знаеше и това, че от връзката на мъжа и жената се създават деца, но си представяше всичко съвсем иначе. Любовта във въображението му беше прекрасна, изящна, чаровна, а видяното се оказа мръсно и отвратително като парижките улици, където ако не седиш в портшез, рискуваш да стъпиш върху умряло животно, смет, гнилота или човешки изпражнения, а отгоре на всичко трябва да се преструваш, че нищо не забелязваш.

Същата нощ Волфганг не спа. Безобразните звуци, които издаваше онази двойка, още гърмяха в ушите му. Любовта трябва да бъде прекрасна, това ни нашепва музиката — твърдяха татко и мама, — защо тогава онези двамата така отвратително пъшкаха? Само като си помислиш, и ти става противно. Той изпитваше отвращение и към самия себе си.

Болката за сина, който трябваше да преживее такъв шок, отново прониза Леополд. Като се обърна към Ана Мария, той рязко каза:

— Версай е клоака.

Тя попита защо и Леополд отвърна:

— В това място няма благочестие. Ако там все пак стават чудеса, те съвсем не се извършват от светци и от девственици, чудеса творят грешниците с телата си. Не можеш да разбереш коя е жената, коя любовницата. Всички живеят, както им се ще, и ако бог не се смили над Франция, чака я съдбата на Персийската империя.

Леополд не се впусна в по-дълги обяснения. Залови се да прибира багажа.

 

 

В Англия щели да ги посрещнат с отворени обятия, твърдеше Грим. Леополд също мислеше така, но Нанерл, която изглеждаше вече като истинска госпожица с елегантните си френски наметала, не искаше да заминава. Ана Мария обаче забеляза, че Волфганг се радва на заминаването. Да не би да е заради графинята, която толкова обичаше, помисли си тя. И изведнъж изпита желание да викне на Леополд: „Да си вървим вкъщи, нашите корени са в Залцбург, там е нашето бъдеще!“

Но Леополд остави без внимание изписаната на лицето на жена му молба. На прощаване той и Грим като добри французи се целунаха по двете страни и се заклеха във вечна дружба. После наемната карета пристигна и Моцартови отново потеглиха на път.

На другия ден след заминаването им мадам Помпадур почина.

18

Моцартови пристигнаха в Лондон и скоро децата получиха покана от Джордж III и жена му Шарлот, немкиня по произход. Грим писа на краля, който също бе абонат на неговото списание, че „тези чудеса на природата — децата на Моцарт“ пътуват за Лондон и посочи къде ще отседнат, а също така помести в своето списание още една хвалебствена статия, която предизвика августейшото любопитство.

Пътуването от Париж до Лондон беше тежко, а при това трябваше да се разделят със Себастиан Винтер, който не дръзна да пресече Ламанш. Но самият Лондон се оказа чудесен град, а квартирата, наета от тях по съвета на Грим у бръснаря господин Къзън на Сейнт Мартин лейн, беше чиста и удобна и се намираше близо до Бъкингамския дворец.

 

 

Волфганг се разочарова от простата обстановка на този дворец. За да накара сина си да се проникне от важността на момента, татко Разказа, че Англия неотдавна е победила Франция в Седемгодишната война и е станала най-силната държава в Европа, завладяла е много Френски колонии в Америка. И все пак Версай беше доста по-разкошен. Невзрачният вид на краля също удиви Волфганг. Най-скромният придворен във Версай бе облечен по-богато. Джордж III носеше евтина перука, камзол с твърде банален тъмен цвят и сиви чорапи. Изглеждаше много млад, почти на възрастта на Шобер, с румено лице, полегато чело и кръгла, хлътнала брадичка. Кралица Шарлот, ниска, миловидна, скромно облечена жена, не носеше никакви дрънкулки, толкова любими на френските дами.

След дуета с Нанерл, с който обикновено започваха концертите, кралят изрази желание кралицата да свири на четири ръце с Волфганг. Момчето прояви колебание и Джордж III добави гордо:

— Този е клавесинът на нейно величество. Кралицата го донесе като зестра. Тя е изкусна музикантка. Нейният учител Йохан Кристиан Бах казва, че по-добра ученичка не е имал.

Очевидно Бах не е бил много строг съдник, реши Волфганг по време на изпълнението. Кралицата не можеше да се сравнява, с Нанерл. По средата на една соната от Хендел се наложи да я спре заради положението на пръстите й. Татко се разтревожи, а кралят пламна, едва сдържайки гнева си.

Кралицата обаче каза:

— Момчето е право. — И кралят се успокои.

След малко Волфганг направи забележка на кралицата, че избързва, и тя му кимна в знак на съгласие, забави темпото и за нейно голямо удоволствие дружно завършиха сонатата. Кралят шумно изръкопляска и заяви:

— Кралицата е прекрасна музикантка!

Никой не възрази, макар за миг Леополд да се побоя за Волфганг — момчето се намръщи, което беше явен признак на несъгласие.

— А сега; господин Моцарт — каза кралят, — нейно величество ще ни изпее ария и аз моля вашия син да й акомпанира на клавесина.

Кралица Шарлота избра ария от Кристиан Бах и Волфганг си помисли: „Да се надяваме, че пее по-добре, отколкото свири.“ Но надеждите му не се оправдаха кралицата пееше още по-лошо, отколкото свиреше. Тя имаше съвсем малък, неизразителен глас, липсваше й сценичност и Волфганг реши: ако е професионална певица, няма да издържи дори един концерт или представление. Но музиката на Бах го възхити. Арията беше мелодична и приятна.

Джордж III бе много щастлив и възкликна:

— Чудесно, чудесно изпълнение!

Всички се присъединиха към мнението му — кралската преценка не подлежеше на съмнение.

Доволен, че публиката е оценила пеенето на кралицата, Джордж III рече:

— Господин Моцарт, четох в списание „Кореспонданс литерер“, че вашето изпълнение на орган е нещо нечувано досега. Вярно ли е това?

Волфганг вдигна рамене. Свиреше на орган така, както трябваше да се свири.

— Изпълнявате ли Хендел?

Волфганг кимна.

— Отлично! А после ще дойде ред на импровизацията върху Хендел.

Но когато настъпи време да се импровизира, Волфганг почна да се вълнува. Харесваше му органната музика на Хендел, тържествена и величествена, но веселата, жизнерадостна ария от Кристиан Бах му допадна повече. Сякаш под въздействието на неизвестна сила той в своята импровизация незабележимо премина от Хендел към Бах. Кралят отмерваше такта със свити на руло ноти и никой не се решаваше да му каже, че изпуска такта, а когато един от пажовете задряма, той със същите ноти го шляпна по напудрената главица. Волфганг би искал да се върне към Хендел, но не можеше да се съпротивява на нежната, завладяваща мелодия на Бах. Отначало на лицето на татко се появи изумление, а после безпокойство; Нанерл се усмихвайте, приемайки навярно всичко това за шега; никой друг обаче — дори самата кралица — не забеляза разликата. И изведнъж Волфганг видя застаналия до вратата висок красив мъж, облечен като богат и изискан благородник, който слушаше с такова внимание, че момчето веднага се сети — това е самият Йохан Кристиан Бах. Този факт изпълни Волфганг със страстно желание да се хареса на композитора, чиято музика така му бе допаднала. Към края импровизацията напълно придоби стила на Бах.

Кралят енергично закима в знак на одобрение и обяви:

— Не, невъзможно е да се надмине Хендел. Сред композиторите той няма равен на себе си. Само глупаците и невежите могат да мислят иначе. Прави ли сме, Бах?

— Естествено, ваше величество — потвърди Бах, който беше се приближил след свършването на импровизацията.

— Хареса ли ви как момчето изпълни Хендел?

— То е прекрасен органист, ваше величество.

— Грим има право. Импровизирайки на тема от Хендел, то не направи нито една грешка.

Татко, благодарен на съдбата за това, че само Бах — такъв риск! — забеляза своеволието на Волфганг, каза:

— Ние сме ваши най-покорни слуги, ваше величество.

— Ваше величество, позволете на момчето да изсвири една соната заедно с мен — помоли Бах.

— На прима виста? — със съмнение запита кралят.

— Уверен съм, че ще се справи. Ако ваше величество разреши.

Волфганг не се стърпя.

— Много ви моля, ваше величество, много! — възкликна той.

— Но вие сте твърде малък, за да свирите с такъв бележит музикант като Бах.

— Ще се справя, ваше величество.

Бах настани момчето пред себе си и изсвири няколко такта, Волфганг продължи и така свирейки поред, те изпълниха безупречно цялата соната, сякаш имаше един-единствен музикант.

Кристиан Бах не отрони ни дума за това, че Волфганг използува за импровизация тема от него, а не от Хендел; засегна този въпрос едва когато бащата и синът отидоха в неговото студио, недалеч от двореца. Бах окачестви постъпката като комплимент за себе си, а не като шега с краля, и каза на Леополд:

— Ще бъда радостен да представя вашите деца на лондонския музикален свят.

Волфганг хареса модерното студио на Бах, обзаведено в стила на версайските приемни и с изглед към Грийн парк. В него имаше клавикорд, клавесин, орган и пиано: освен това за разлика от повечето музиканти Бах дори вкъщи се обличаше богато и изискано.

На Леополд не му харесваше твърде увлечението на сина му по Бах. Но какво да се прави, този композитор, изпълнител и учител по музика на кралицата добре познаваше музикалния свят на Лондон и се ползуваше тук с голяма известност.

При това Бах произхождаше от известен род. Той спадаше към шестото поколение музиканти. Баща му, старият Йохан Себастиан Бах, макар само кантор[5] и при това лутеран, се смяташе за прекрасен музикант и имаше няколко отлични в музикално отношение синове. Но с него Леополд никога не се бе срещал, тъй като невидима стена разделяше лутеранска и католическа Германия. И макар музиката на стария Йохан Себастиан Бах, умрял преди четиринадесет години, да бе написана за лутерански богослужения и никога да не се изпълняваше в католическия Залцбург или във Виена, произведенията на онези негови синове, които се ползуваха с най-голяма известност, бяха стигнали до Леополд, Той даваше на Волфганг да свири сонати от Карл Филип Емануел и пиеси за орган от най-стария син, Вилхелм Фридеман.

Но най-вече се говореше за Кристиан Бах, най-младия от единадесетте синове на стария Себастиан; той бе напуснал Германия, за да стане ученик на прочутия италиански педагог падре Мартини и впоследствие прие католичеството, за да могат оперите му да се изпълняват в Италия. Сега след смъртта на Хендел Кристиан Бах беше най-известният музикант в протестантска Англия, макар да си оставаше католик.

„Нима в Лондон предпочитат немската музика?“ — чудеше се Леополд.

— Господин Моцарт, в Англия сега не съществува английска музика — сякаш отгатнал неговите мисли, рече Бах, — само италианска и немска: Пичини и Хендел.

— И Кристиан Бах — добави Леополд и си рече наум: „Който е взел по малко и от единия, и от другия.“

— Благодаря, но не бива да се приема нищо на доверие.

— Повярвайте, аз съм лишен от тази слабост.

Леополд внимателно преценяваше скъпото облекло на Бах, пълното му лице с проницателни очи и високо чело и си мислеше дали той искрено се е заинтересувал от Волфганг.

През това време Волфганг разглеждаше пианото.

Той вече бе виждал няколко такива инструмента и дори бе свирил по малко на тях, но пианото на Бах изглеждаше по-хубаво от другите, затова нямаше търпение да го опита час по-скоро. Умолително погледна Бах и композиторът каза:

— Ако ти позволи баща ти.

Давал съм на Волфганг да свири сонати от вашия брат Карл Филип Емануел — каза Леополд. — Според мен те са необикновено ярки и мелодични, но са предназначени главно за изпълнение на клавесин. А малкото произведения на вашия баща, с които съм имал възможност да се запозная, са написани изключително за орган.

— Баща ми беше малко старомоден, особено когато се отнасяше до пианото, но съм убеден, че на този инструмент принадлежи бъдещето.

— Не видяхме никъде да си служат с него.

— Още не е на мода.

— Това ли е единствената причина?

— Хората не са свикнали. Пианото е инструмент нов, необикновен, още не си е спечелил слава. Видяхте как се гордее кралицата с нейния клавесин.

— А вие свирили ли сте на пиано пред публика?

— Не, Лондон още не е готов да го възприеме, но това скоро ще стане. — И Бах добави: — Мисля, че веднага щом публиката истински опознае пианото, при това, ако го поусъвършенствуват, то ще измести клавесина.

— Отведнъж ли?

— Може би след десет години или двадесет, ала не се съмнявам, че в края на краищата пианото ще стане най-любимият солов инструмент.

— Но защо? — попита Волфганг, докоснал се до малкия стегнат правоъгълен инструмент. Той беше от хубав махагон, обаче отстъпваше по красота и размери на дворцовите клавесини, на които бе свирил.

— Звукът е по-богат, по-силен и с повече нюанси.

— Тогава защо не свирят на него?

— Господин Бах вече ти обясни. — Леополд почна да губи търпение.

— Само за това ли?

— Хората се боят от новото — спокойно обясни Бах.

— Дори и в музиката?

— Да, Волфганг, особено в музиката.

— Татко, може ли да посвиря на пианото?

Леополд неохотно се съгласи.

Бах сложи на пюпитъра една от сонатите си и кимна на Волфганг да започне. За миг Волфганг застина в нерешителност. Макар това пиано да будеше любопитството му и да му се искаше много да тръгне по стъпките на новия си приятел, Волфганг се страхуваше да не измами неговите очаквания. При това пианата, на които бе свирил досега, имаха неприятен тембър, звучаха твърде силно, твърде резонираха, а и фалшивеха. Но да се откаже, беше късно.

Започна бавно, неуверено. Както се опасяваше, звукът на пианото отново се оказа доста силен и по-резониращ, отколкото трябваше. Липсваха му чистотата и ясният тон на клавесина. Някои клавиши доста дълго задържаха звука. Не, той не можеше да се довери на този инструмент с неговото толкова неточно и неравно звучене. Особено го смути фортисимото, несравнимо по-силно, отколкото на клавесина или клавикорда. Не е чудно, че музикантите наричаха този инструмент „клавесин-чук“. И все пак Бах и татко изглеждаха доволни от неговото изпълнение. Волфганг изведнъж почувствува увереност в себе си. Ухото му откриваше нови нюанси при всеки тон.

Волфганг забрави за времето, престана да мисли за клавесините. Като поовладя клавиатурата, той почувствува прилив на непознато дотогава вълнение. Струваше му се, че не само душата, но и тялото му се намира във властта на музиката. Измени силата на удара и звучните баси изведнъж придобиха страстност и жива топлота. Волфганг забрави, че звукът на клавесина му се е струвал по-точен — какво е това в сравнение с богатството на нюансите, с необятните възможности на пианото? Изпълни го радост, беше готов да свири безкрайно. Разкриваше му се нов език на музиката и той трябваше да го овладее. Като завърши сонатата, Волфганг попита:

— Татко, може ли да се уча да свиря на пиано? При господин Бах, ако той няма нищо против.

Леополд кимна и Волфганг се хвърли на врата му, обсипвайки го с целувки; бащата се почувствува неловко.

— Ти вече не си малък — отрезви той сина си. — Господин Бах ще ти помогне, а това е вече много.

Но Леополд се учуди, когато Бах го повика настрана и му каза, че Волфганг трябва да взема уроци и при Манцуоли.

— При този кастрат?! — възкликна Леополд.

— Джовани Манцуоли е най-добрият певец в Лондон. А може би и в целия свят.

— Познавате ли го добре?

— Да. Той пее в моята нова опера — гордо заяви Бах.

Но Волфганг няма нито глас, нито амбиции да стане певец.

— Нали искате някога да се заеме с композирането на опера?

— Да. — И колкото по-скоро, толкова по-добре, помисли си Леополд, тогава истински ще учудят света.

— Щом е така, той трябва да се учи да композира музика за кастрати. Всички добри опери се пишат за такива гласове.

Леополд разбираше, че Бах е прав, но в душата си се противеше на този съвет. Варварският обичай да се кастрират момченца на възрастта на Волферл, за да могат и като възрастни да пеят със сопранов тембър, се практикуваше въпреки преследването на закона и заплахата от отлъчване от черквата, но Леополд намираше, че Волфганг е още малък да се запознае с подобни неща.

— Освен това той трябва да се научи да пее правилно.

— Много е малък още.

— Ако вашият син се хареса на Манцуоли, певецът може да му уреди изнасянето на публични концерти.

— А това, че Манцуоли е кастрат?

— Ще обясните на Волфганг какво означава да си кастрат.

 

 

Задачата не беше лека. Макар Леополд винаги да разговор със сина си като с възрастен, пристъпвайки към този въпрос, той изпита голямо неудобство.

— Разбираш ли, големият оперен певец Манцуоли е кастрат. Когато бил момче, му направили операция и сега не може да има деца, затова пък притежава необикновен глас — висок като лирично сопрано.

— Той мъж ли е?

— Да, в известен смисъл.

— Но не може да има деца?

— Не може.

— Защо?

— Като пораснеш, ще разбереш.

Волфганг се обиди. Усилията на възрастните да скриват нещо от него му се струваха съвсем детински.

— Манцуоли има най-хубавият глас в Лондон — каза Леополд.

— Защото е кастрат ли?

— Навярно.

 

 

Бах също разочарова Волфганг. Момчето се надяваше, че композиторът ще му обясни как кастратът става такъв — струваше му се, че той и новият му приятел имат сродни души, — но Бах подчертаваше само едно: несравнимите качества на гласа на Манцуоли — сякаш се бяха наговорили с татко. Самият Манцуоли не се хареса на Волфганг. Студиото на италианеца беше по-малко от това на Бах и обзаведено не с такъв вкус; при запознаването Бах го представи като първия музико[6] на Лондон, обаче този „мъжки сопран“ — дебел човек на средна възраст — имаше голям, дълъг нос и грозни, груби черти; тежките клепачи почти закриваха очите му. Волфганг се учуди, че Бах се поклони на Манцуоли толкова ниско, колкото на краля.

— Нима може един осемгодишен хлапак да разбира нещо от музика? — присмя се Манцуоли.

— Изпитайте го.

Въпросите, които Манцуоли зададе на Волфганг за клавесина, бяха лесни и момчето видя, че певецът се заинтересува, макар все още да бе настроен скептично.

— А сега изпей нещо, момченце — пожела той.

— Не умея.

— Искаш да кажеш, че не знаеш как се пее? — Манцуоли погледна многозначително Бах.

— Не, господине; зная, но нямам хубав глас.

— А, отгоре на всичко си и критик. Баста! Аз съм този, който ще реши. Хайде пей, момченце, пей!

— Какво да изпея?

— Каквото искаш, дори „Боже, краля пази“. Ако, разбира се, го знаеш. Патриотизмът е винаги уместен.

Волфганг знаеше мелодията, бяха я изпълнили преди концерта в двореца. Само че много го беше срам от гласа му. Искаше да спре още след първите тактове. Пееше съвсем вярно, но гласът звучеше тънко и пискливо, освен това трепереше.

Кастратът се ухили и насмешливо подхвърли на Бах:

— Момчето явно се нуждае от операция. Тъкмо е в подходяща възраст.

— Не съм го довел при вас да го правите певец — сдържано отвърна Бах, — а просто искам да го научите да композира опери за най-добрите гласове. За такива като вашия.

„Щом поласкаеш някого, у него веднага се пробужда интерес“ — помисли си Волфганг.

— И какво предлагате? — попита Манцуоли.

Нека изпее нещо заедно с вас. Ще видите дали умее да пее в унисон.

Манцуоли запя. Волфганг подхвана мелодията и точно следваше Манцуоли, докато певецът не взе един твърде висок за момчето тон, тогава Волфганг млъкна и с възхищение заслуша италианеца.

Поласкан, без да желае това, Манцуоли пееше като пред пълна зала.

Той имаше звучно и силно сопрано. Волфганг никога досега не бе чувал глас с такава сила и обхват и същевременно така нежен и гъвкав, който преминаваше без усилие от пасаж към пасаж.

Волфганг бе омагьосан от гласа на италианеца.

Певецът му зададе въпроси, свързани с пеенето, и по това как той се оживи, момчето разбра, че е отговорило правилно, и си мислеше: ако ще композира опери, то ще бъде само за такива гласове.

 

 

Манцуоли, възхитен от способността на Волфганг да усвоява, започна безплатно да го занимава няколко пъти седмично.

— Това е необикновено дете — каза той на Бах, — да го учиш, е истинско удоволствие. Никога не ще стане певец, но разбира онова, което му говоря за изкуството да се пее, включително за тънкостите, в постановката на гласа. Необикновено впечатлително е. Попива като гъба всичко, което му говориш.

— Същото е и на моите уроци — поде Бах, — когато го уча да свири на пиано и на правилата на композицията. Волфганг е рядко чувствителен към музиката, притежава изключителна способност да я поглъща.

 

 

След месец най-голямата похвала, с която Моцартови можеха да удостоят някой певец, беше: „Пее като Манцуоли.“ Колкото по-дълбоко Волфганг опознаваше тайните на пеенето, толкова по-силно нарастваше желанието му да напише опера, но татко продължаваше да твърди, че още е съвсем млад. Той постигна големи успехи и в изпълнението на пиано, обаче Леополд забраняваше публични концерти на този инструмент, като казваше:

— Не ме блазни славата на новатор.

Волфганг не подозираше, че когато наречеше Бах „моят учител по музика“, татко се обиждаше, макар неведнъж да бе подчертавал за себе си, че е единствено „импресарио и уредник на гастролите“; нали той изглеждаше доволен, че Бах учи сина му да пише симфония и дори го е завел да чуе една негова опера.

Това бе тържествено събитие. Вестниците обявиха, че „техни величества ще удостоят с присъствието си операта на Бах“, но на Волфганг му направиха по-силно впечатление богатата партитура на неговия учител, майсторски съставеното либрето и използуването на кларнети в оркестъра. За пръв път чуваше кларнети в оркестър и такова приложение на духови инструменти му се стори много сполучливо.

Манцуоли изпълни главната роля блестящо, но тълпата поклонници попречи да отидат с Бах зад кулисите, за да изразят пред певеца своето възхищение. Волфганг с удоволствие наблюдаваше потока от хора около театъра на Хеймаркет, но Бах мрачно рече:

— Волфганг, не вземай тези модни господа много на сериозно. Сега, когато удовлетвориха своето тщеславие с последната сензация Манцуоли, ще се отправят да търсят нови развлечения: хазартни игри или танци.

Но Волфганг обичаше и танците.

19

Леополд много се зарадва, когато Бах и Манцуоли поеха сами грижата да уреждат публичните концерти на децата. Програмата бе съставена така, че да се подчертаят най-сензационните страни в умението на Волфганг и Нанерл, макар Ана Мария да се съмняваше в успеха; Леополд обаче тържествуваше — още първият концерт им донесе сто гвинеи[7] — най-голямата сума, получена досега. По случай рождения ден на Джордж III те още веднъж свириха в двореца, но основният доход постъпваше от публичните концерти. Капиталът им след пет концерта възлизаше на петстотин гвинеи.

Леополд ликуваше. Пренебрегвайки опасенията на Ана Мария от английския климат той взе решение да остане в Лондон за зимата, а и през цялата 1765 година, но тъкмо тогава дойде едно неприятно писмо от Залцбург.

Булингер пишеше, че архиепископът се интересувал кога ще се върне Моцарт, защото бил просрочил отпуска си; той заявил, че не може до безкрайност да пази за него длъжността заместник капелмайстор.

Леополд имаше чувството, че пред мечтите му се е затръшнала вратата на затвор. Той дълго седя в размисъл, не знаейки какво да предприеме, и не забеляза появата на сина си в своя кабинет.

— Бах иска да изсвиря с него няколко дуета от Хендел — каза Волфганг.

— Така ли? — погледна Леополд с раздразнение сина си.

— Да, на благотворителен концерт за някакъв родилен дом. Бах казва, че това ще се оцени като патриотичен жест и тогава ще получим покана от госпожа Корнели.

Леополд се отърси от невеселите си мисли. Госпожа Корнели, макар наистина да беше само една куртизанка, притежаваше най-блестящия салон в Лондон. Не можеше да се отрече прозорливостта на Бах. От една страна, аристокрацията оказваше покровителство на родилния дом, а, от друга, пълнеше този дом с незаконно родените си деца Леополд не можа да възпре усмивката си въпреки тревогите около архиепископа.

— Предай на господин Бах, че ще бъдеш щастлив да свириш на концерта с него каза Леополд, — още повече, че целта е толкова благородна. И че на „бис“ с негово разрешение ще изпълниш някоя своя соната.

Волфганг побърза към клавесина да упражнява своята соната, а Леополд се зае с отговора до Булингер.

„Скъпи приятелю — писа той, — дълбоко сме трогнати от вниманието, което проявява към нашето благополучие негова светлост, и много те моля да му предадеш, че извънредно сме му благодарни за разрешението да извършим това триумфално пътешествие из градовете на цивилизования свят.

Моля, увери архиепископа, че неуморно печелим нови и нови лаври за музиката на Залцбург.

Дъщеря ми минава за най-добрата изпълнителка в Европа, макар да е само дванадесетгодишна, а Волфганг, който е на осем, с блясъка на таланта си сега напомня музикант в зряла възраст. В сравнение с деня, когато напускахме Залцбург, днес талантът му е неимоверно по-голям: надхвърля всичко, което човек може да си представи.

В момента седи на клавесина и пише соната за един голям публичен концерт, след като прекара следобеда с «английския Бах» и Манцуоли най-големите музиканти в Англия и въпреки това, като се върна вкъщи, Волфганг най-първо ме помоли да ти предам неговите поздрави. Не минава ден, в който да не си спомни с любов за Залцбург и тамошните наши приятели, макар тук да го обсипва с похвали и да му оказва своето покровителство самият Джордж III.

Англичаните са дълбоко благодарни на Залцбург, задето можаха да се запознаят с «тези чудеса на бога», както наричат децата ми, и всички казват, че Залцбург навярно е свещен град; при това Англия е протестантска страна. Възнаградиха ни със стотици гвинеи и мисля, че по-големи доходи от нас има само кастратът Манцуоли. Изнесохме концерт пред Джордж III на рождения му ден и сме поканени да свирим в двореца по случай четвъртата година от възкачването му на престола; освен това на Волфганг възложиха да напише шест сонати за кралицата.

Ето защо сега не ще е лесно да отпътуваме оттук. Но като напуснем Англия, веднага се връщаме в Залцбург.

Молим те да предадеш нашите съболезнования на граф Арко по повод смъртта на дъщеря му. Това е много печално събитие. Графиня ван Ейк беше извънредно добра към нас и Волфганг много се привърза към нея. Той едва сега почва да се оправя след тази тежка загуба.

Но най-главното, оставаме дълбоко предани и покорни слуги на негова светлост, най-достойния и знатен принц на Светената римска империя, и както досега ще се стремим да му се отплатим за благодеянията, които ни е сторил.“

Като написа писмото, Леополд изпита облекчение. Откровено казано, искаше му се да добави в послепис: „Всяка изгубена сега минута е изгубена навеки“, но такива думи можеха да обидят архиепископа. Писмото и така ще помогне да се отложи денят на завръщането в Залцбург докато то пристигне на местоназначението си, малко ли неща могат да се случат тук в Лондон? На Леополд може дори да му се удаде да получи по-доходна длъжност при някой прочут лорд и тогава ще се отърве от архиепископ Шратенбах.

Ръководен от тези съображения, той застави Волфганг да даде дан на английския патриотизъм, като изпълни на благотворителната вечер един концерт за орган от Хендел — композиторът бе приел британско поданство и бе смятан за кумир на англичаните.

Благотворителният концерт има огромен успех. Надеждите на Леополд се оправдаха, последва покана да се изнесе концерт в разкошния салон на госпожа Корнели.

Като разглеждаше гостите, наобиколили госпожа Корнели. Леополд се съмняваше дали някой от тези шумни, безцеремонни аристократи изобщо се интересува от музика. Повечето приятели на госпожа Корнели смятаха музиката за празно забавление и предпочитаха пиенето, хазартните игри и разврата, обаче по броя на копринените чорапи, модните камзоли и обсипаните със скъпоценности шпаги този салон нямаше равен в Лондон. Присъствуващите жени бяха не съпруги, а любовници и затова парите се лееха като река. Леополд разбра, че не се е излъгал в очакванията си — концертът, който продължи до след полунощ, му донесе над сто гвинеи.

В новото жилище, по-удобно от старото — бяха се преместили от Сейнт Мартин лейн на Ебъри стрийт, — Ана Мария каза на Леополд:

— Близкият допир с нравите на английската аристокрация може да окаже лошо влияние на децата.

Леополд се намръщи:

— Не са чак толкова лоши тези нрави, Версай например е истинска клоака.

— Целият си потен — каза изведнъж тя, — а прозорците са широко отворени.

— Нали е лято.

„Причина за това са преумората и вълнението“ — реши Леополд. Защото стомахът му беше в ред. А щом няма разстройство, според него първият признак на всяко смущение в организма, значи човек е здрав. Но изведнъж почувствува, че ту го облива огън, ту го сковава студ.

Лекарят, когото повика разтревожената Ана Мария, рече:

— Господин Моцарт, силно сте се простудили. Трябва да се обличате по-топло.

Леополд се разболя тежко и остана на легло няколко седмици. Ана Мария, неспокойна, не се отделяше от него. Лондон изведнъж се превърна в мрачен, неприветлив град. От Залцбург не идваха никакви вести. Бах и Манцуоли не ги посещаваха.

Като научиха, че Леополд има силна простуда, и двамата музиканти решиха, че е болен от туберкулоза, и страхувайки се да не се заразят, не идваха у Моцартови. Без тяхната помощ децата не получаваха покани за концерти. Парите лека-полека се топяха.

Леополд се учудваше, че Волфганг не пада духом. Беше забранено да се свири вкъщи. Бах и Манцуоли не канеха момчето у дома си, от страх да не им пренесе заразата; то рядко се появяваше в стаята на баща си, което огорчаваше Леополд, и почти всичкото време прекарваше в кабинета.

 

 

Волфганг композираше симфония. Ден след ден, обкрачил високия за него стол, той прекарваше на бащиното си бюро. В главата му непрестанно се въртяха думите на Бах: „Симфонията трябва да има тема, Волфганг, и приятна мелодия.“ Работеше спокойно — никой не им идваше на гости, но и нищо не го вдъхновяваше, затова момчето възкресяваше в паметта си всички пътешествия, всички крале, с които се бяха запознали, и в края на краищата измисли свое собствено кралство, което нарече „Кралство Бах“. Щом Джордж III има кралство, навярно на Йохан Кристиан също му се полага. Представяше си, че е син на Йохан Кристиан, беше му приятна мисълта, че някога и той ще стане крал.

В това въображаемо кралство нямаше нищо отблъскващо и противно, там никой никога не боледуваше, слънцето грееше винаги ярко и топло, не както в Англия. Животът беше прекрасен и той бе щастлив. Спомни си как Бах казваше: „Музиката трябва да пее.“ У Бах тя наистина пееше. И така Волфганг си имаше тема. Погълнат от мисли за своето кралство, той в същото време записваше съзвучията, които бе чувал от Бах. Подражавайки на своя кумир, Волфганг строеше произведението върху контрасти, правейки всичко, за да бъде то мелодично и нежно, както симфониите на учителя му. В симфонията не трябва да звучи печал. Музиката на Бах съвсем не е печална. Спомни си и за кларнетите, които Бах бе използувал в операта си. Като видя Нанерл да го следи с любопитство, той каза:

— Напомни ми да напиша за валдхорните нещо интересно.

— Сам помни — озъби се Нанерл, чувствувайки се притеснена, нещастна и забравена. Волфганг будеше у всички много по-голям интерес от нея, а понякога е същински малчуган — измислил си някакво царство и не иска да каже кой властвува в него; в сравнение със сестра си нищо не разбира от живота. Татко казва на всички, че Нанерл е на дванадесет години, а тя вече навърши тринадесет, кара четиринадесетата — вече е съвсем голяма, докато Волфганг е още дете. Но като видя колко силно е увлечен брат й от работата, все пак му напомни за валдхорните и той, благодарен, целуна Нанерл, а тя се зарадва, макар да си даде вид, че е вече голяма за подобни нежности.

 

 

Волфганг скоро завърши симфонията. И когато Леополд окончателно оздравя, Волфганг я подари на баща си.

В душата си Леополд беше много доволен от подаръка и майсторството на сина си, но изобщо не прояви своите чувства — нека Волфганг смята съчиняването на музика за нещо обикновено. Той не се учуди на влиянието на музиката на Бах. Очевидно синът му, както преди, смяташе Йохан Кристиан за най-добрия, най-умния и най-прекрасния човек; все пак като връчваше симфонията, Волфганг горещо прегърна баща си.

Утешавайки се с този спомен, Леополд се зае да наваксва изгубеното време. Поиска от Волфганг да съчини шест сонати за клавесин с акомпанимент на цигулка и виолончело — тях посветиха на кралицата. А когато тя, като прие подаръка, изпрати на Леополд петдесет гвинеи и покани децата да участвуват в програмата на придворните празненства за четвъртата годишнина от възшествието на Джордж III, той окончателно се увери в мъдростта на своето решение да опита щастието си в Англия.

20

Кралят и кралицата похвалиха изпълнението на децата, обаче нови покани не последваха. Суровата политика на Джордж III по отношение на колониите в Америка предизвикваше всеобщо недоволство и през януари 1765 година, тъкмо когато Волфганг празнуваше навършването на девет години, а Леополд мечтаеше за нови триумфи, в града избухнаха бунтове в знак на протест срещу накърняването на предишните свободи от краля. Вълненията бяха потушени по заповед на Джордж III, изискващ безпрекословно подчинение, но недоволството си остана. Кралят заболя и всички дворцови развлечения бяха отменени.

По политически съображения съкратиха и броя на публичните концерти. Изпълненията на Моцартови престанаха да бъдат новост, сензация и аристократите изгубиха интерес към тях. Бах бе затънал в собствената си работа, макар че продължаваше да се занимава с Волфганг, а забогателият Манцуоли кроеше планове да се завърне в Италия; нито единият, нито другият намираха време да се погрижат за Моцартови. Затова веднага щом Леополд забеляза, че разходите са почнали да надхвърлят приходите, реши да напусне Англия.

Волфганг се зарадва на заминаването. Сега, когато интересът към него отслабна, Англия бързо му доскуча. Татко ги заведе с Нанерл да разгледат Тауър, катедралата „Свети Павел“ и Уестминстърското абатство. Линкън Фийлдз и колоната, издигната в памет на, големия пожар от 1666 година, но нима можеше всичко това да се сравни с композирането на музика или с концертите? Като се прощаваше с Бах обаче, Волфганг се разплака и не искаше да си тръгне.

Йохан Кристиан също се разчувствува, а Волфганг повтаряше:

— Няма да се видим вече.

На което Бах отвърна:

— Непременно ще се видим!

— Не, не — упорствуваше Волфганг, — вие никога не ще дойдете в Залцбург, какво ще правите там?

Бах не отговори: момчето навярно има право, Като се обърна към Леополд, композиторът попита:

— А вие няма ли да се върнете?

— От Залцбург? Едва ли.

Англия истински обича вашите деца.

— Така ли мислите?

— Уверен съм, Въпреки разочарованията, постигнали ви напоследък — в гласа на Бах зазвучаха несвойствени за него умолителни нотки, — моля ви, пак елате.

— Няма да можем.

В последния миг Леополд промени плановете си и вместо да се завърне през Париж, реши да отиде в Холандия. Той писа до Залцбург, че нидерландският посланик в Англия настойчиво е молил децата да изнесат концерт пред седемнадесетгодишния принц Орански, който след година трябваше да застане начело на Нидерландската република, и пред бременната му сестра принцеса Каролине. Леополд поясни в писмото си до Булингер: „Нима може да се откаже на бременна жена, а тя много иска да чуе децата; оттам ние, без да се бавим, ще се отправим към къщи.“

Не сподели обаче чувството, което го потискаше — веднага щом се върне в Залцбург, ще му се наложи да се прости със своята независимост и планове за бъдещето. Леополд се поободри от топлия прием, който им оказаха принц Орански и принцеса Каролине; те изпаднаха във възторг от децата и щедро го дариха с много гулдени.

 

 

Три седмици след пристигането им в Хага научиха за внезапната кончина на съпруга на Мария Терезия император Франц I, починал от апоплектичен удар. Леополд обаче не изпита особена печал, тъй като по всеобщо мнение наследникът на Франц — новият император Йосиф II — бе несравнимо по-музикален от баща си.

Същата вечер, когато Леополд узна за смъртта на император Франц, заболя Нанерл. Отпърво Леополд реши, че това е просто силна простуда, каквато той също прекара в Англия, но скоро Нанерл се почувствува много зле и бащата загуби ума и дума. Никой от двамата лекари — макар първият да беше лекар на принцеса Каролине, а вторият — на английския посланик, не можа да определи каква е болестта на момичето и как да го лекуват. Нанерл ставаше все по-зле и Леополд бързо повика свещеник, за да причестят дъщерята, в случай че господ пожелае да я прибере при себе си.

 

 

Нанерл мислеше, че ще умре. Никога досега не се бе чувствувала така зле. А отгоре на всичко до леглото й се появи и свещеник. Значи сега всичката слава ще остане само за Волферл. Мрачният свещеник с унил глас я уверяваше, че в рая се живее доста по-добре, отколкото на този грешен свят. В стремежа си да облекчи агонията, той й даде кръста и тя инстинктивно притискаше ръце в корема си, опитвайки се да посмекчи болката, дотолкова ужасна, щото й се струваше, че вече е в ада.

Изпадна в делириум и видя в кошмарите си най-различни физиономии, но сред тях нито една на нейните близки. А когато отново се опомни, свещеника вече го нямаше, до леглото стоеше мама, обляна в сълзи, а до нея татко и видът му беше ужасен. Но къде ли е Волферл? Нима брат й не знае колко тежко е болна. Нанерл искаше да попита родителите си, но отново ги изгуби от очи.

Пред нея се появи Залцбург. Дъга като ореол обхващаше града и крепостта Хохензалцбург. Това бе тъй красиво, че й се спря дъхът и тя страстно си пожела: „Нека да умра и те ще бъдат наказани за това, че против волята ми ме отведоха оттук! Защото негова светлост пусна татко за една година, а не за две и не за три!“ И тогава Нанерл отново видя татко. Той седеше до нея и плачеше неудържимо, съвсем като мама, търсеше ръката й; на Нанерл й се искаше да го докосне и да каже: „Обичам те повече, отколкото те обича Волферл“, но не й стигаха сили.

Ужасните спазми преминаха и след време тя можа да повтори подир татко:

— Аз обичам бога.

Наистина обичаше всевишния — почти колкото баща си, в това поне Волферл й отстъпваше.

Татко прошепна:

— Трябва да се покаеш, иначе ще бъдеш проклета на онзи свят — и Нанерл помоли бога да й прости, задето е завиждала на Волферл и се е сърдила на татко и мама, че го предпочитат, а татко бе потресен, като чу това.

— Не бива да мислиш така — каза той, — това не е истина.

Какво да не мисли? И изобщо къде са те? В Лондон, Париж, Виена?

— Дръж се, дъще! Вече си по-добре.

— А кога ще си тръгнем за вкъщи, татко? Кажи, кога?

— Веднага, щом състоянието ти се подобри.

Той виждаше, че Нанерл все още се бори със смъртта.

Мамя запя на Нанерл един псалм, който пееше винаги в Залцбург. Нанерл го знаеше едва ли не от рождение. Отпадналото момиче с мъка отвори очи и се заслуша. Мама прегърна Нанерл и като я залюля, както когато беше малка, прошепна:

— Ти си нашата принцеса!

Лека-полека Нанерл започна да оздравява. Заобиколена от грижи, тя чувствуваше, че отново е заела в семейството достойното си място. Татко и мама говореха почти само за нея. Но тя окончателно се убеди, че се намира вън от опасност едва когато татко се оплака от своята подагра. Той каза, че Нанерл била на легло вече цял месец. Дъщерята попита къде е Волферл и татко поясни, че той също е болен. „Брат ми отново иска да ме затъмни“ — реши Нанерл.

Волфганг се изтощи от продължителното боледуване. След пристигането в Хага той легна от ангина, едва оправил се след болестта, почна да го мъчи ревматизъм в ръцете и му се наложи да прекрати упражненията. И тъкмо Нанерл стана от постелята, той легна с температура, повръщане, разстройство и остри спазми в коремната област като тези на сестра му.

Волферл остана на легло много седмици, измъчвайки се, че не може да се упражнява. Честите болести го гнетяха. Плашеше го мисълта, че никога не ще се избави от болките и страданията. Слабостта, която го бе овладяла, изглеждаше унизителна.

Като се почувствува малко по-добре, той веднага изяви желание да стане и татко, въздъхвайки с облекчение, рече на мама:

— Трябва да е бил прав последният лекар, който каза, че децата вероятно са болни от тифус абдоминалис (коремен тиф). — Татко се гордееше със знанията си по латински.

Волфганг изпитваше срам заради немощното си тяло. Опита се да стане, но не можа да се задържи прав — стъпалата и пръстите на краката му бяха като безчувствени. Смяташе се виновен в нещо, но в какво — сам не знаеше. Едва след седмица, когато най-сетне почна да ходи без чужда помощ, родителите си възвърнаха съня.

 

 

На тържествата по случай провъзгласяването на принц Орански за глава на Нидерландската република Волфганг и Леополд изпълниха шест композирани от Волфганг сонати за клавесин и цигулка, които момчето бе посветило на принцеса Каролине. Принцът им даде петдесет гулдена и след почти цяла година, прекарана в Холандия, Моцартови най-сетне потеглиха за Париж. Преди заминаването Леополд, обезпокоен от мълчанието на Шратенбах по повод на толкова проточилото се отсъствие, изпрати до архиепископа сонатите, посветени на принцеса Каролине, със скромните почитания на Волфганг.

 

 

Леополд остана доволен от топлия прием, който им оказа Грим. Приятелят отново го представи на публиката като капелмайстор на залцбургския архиепископ, уреди няколко концерта у принц дьо Конти и помести в „Кореспонданс литерер“ хвалебствена статия за Моцартови, в която подчерта растящото майсторство на Волфганг като композитор. Ако автор на статията бе сам Леополд, той би я написал в същия дух, затова се възхити от добрия вкус на Грим.

Но минаха два месеца и Леополд разбра, че и в Париж не може да разчита на постоянен успех. Заболя принц дьо Конти и всички концерти в двореца бяха отменени. Аристократите, които ги покровителствуваха досега, се отдадоха на нови развлечения. Луи XV след смъртта на мадам Помпадур си търсеше нова любовница и съвсем бе забравил за музиката. Като видя отново, че разходите почнаха да надхвърлят приходите, Леополд се приготви за път. Граф Арко му изпрати от името на архиепископа кратко благодарствено писмо за „холандските сонати“ и нищо повече.

Господин Грим и госпожа д’Епине, дошли да се сбогуват, ги посъветваха да се върнат през Швейцария, където децата биха могли да свирят пред големия им приятел Волтер — той живееше във Ферни, недалеч от Женева. Леополд смяташе Волтер за проклет безбожник, но разбираше колко важно е да си осигури неговото покровителство.

— Прекрасна мисъл! — възкликна той.

Госпожа д’Епине се въодушеви:

— Лично ще му пиша!

— Волтер я обича, защото тя не се прехласва от възторг пред него — обясни Грим.

— Волтер проявява голям интерес към гении като Волфганг — забеляза госпожа д’Епине.

А Грим добави:

— Надявам се, Леополд, че не изисквате твърде много от момчето Има доста крехък вид.

— Беше болно от тиф в Холандия. Но щом се върнем вкъщи, ще има достатъчно време за почивка. С пътешествията вече е свършено. Поне за известно време.

— Момчето има удивителен природен ум и очарование. Ще бъде жалко, ако преждевременното развитие убие в него тези качества.

— Съгласен съм с вас — каза Леополд и в знак на благодарност за всички услуги, оказани му от Грим, му поднесе в дар с подписа си своята „Школа за цигулка“, издадена в Холандия по време на престоя им там.

— Точно такъв екземпляр подарих и на принц Орански — гордо заяви той.

— Мерси, мерси! — отвърна Грим. — Желая ви успех пред господин Волтер.

 

 

След месец, прекаран в Дижон и Лион, където даваха концерти, Моцартови побързаха за Женева. В Женева Леополд завари очакващото го писмо от госпожа д’Епине, в което тя му съобщаваше, че Волтер поради заболяване няма да може да приеме децата. Волфганг много се учуди на огорчения татко, който знаеше какво значи да си болен. Славата на Волтер не му правеше впечатление, беше свирил пред толкова знаменитости — една повече или по-малко, нямаше никакво значение.

В потвърждение на думите си госпожа д’Епине бе приложила отговора на Волтер и разгневеният татко го прочете на глас:

„Много съжалявам, мадам, но Вашият малък Мазар е избрал неподходящ момент, за да внесе хармония в храма на Дисхармонията, където обитавам аз. Както Ви е известно, живея на две левги от Женева и рядко излизам някъде. А сега заболя и госпожа Дьони. Самият аз вече седмици лежа на легло, а Вие желаете да чуя младия Ви клавесинист. Наистина, мила приятелко, искате твърде много. Дори не съм стъпил още на пътя на оздравяването.“

Татко изруга:

— Мръсен, безбожник! И смее отгоре на всичко да пише за гадните си метреси! Право казват, че бил хипохондрик. Както и да е, ще вървим в Италия. Оттук дотам е педя разстояние.

На Волфганг много му се искаше да замине за Италия — най-музикалната страна на света, само че не сега, а когато премине умората. Но не смееше да противоречи на бездруго сърдития татко.

Мама обаче го разбра и каза:

— Не можем повече да продължаваме нашето турне. Децата са капнали от умора. Ако още веднъж се разболеят, ще ги изгубим.

По израза на лицето на татко Волфганг разбра, че той е съгласен с мама, но не иска да признае това.

— На мен най-добре ми е известно състоянието на здравето им — каза той.

В края на краищата татко реши да поеме към Германия, без да се отбива повече в други страни; през това време на годината климатът в Италия бил вреден за здравето, заяви той.

На Волфганг обаче му се струваше, че татко съвсем не иска да се връща вкъщи: по пътя спираха във всеки швейцарски и немски град, където можеше да се изнесе концерт, и едва след няколко месеца доближиха Залцбург.

В Мюнхен, съвсем недалеч от къщи, те отново спряха.

Мина седмица, а все не потегляха. Сякаш татко се бои от тази последна крачка, която ги отделя от Залцбург, мислеше Волфганг. Мама го молеше да тръгват за вкъщи, а той седеше на бюрото и преглеждаше пътния си дневник. Как имаше търпение да си води толкова бележки? Но татко така се гордееше с това пътешествие, че записваше всяко място, където са били, лицата, пред които са свирили, припечелените пари и музиката, която са композирали.

— Вижте само — обяви Леополд. — След като напуснахме Лондон, сме дали концерти в Дюнкерк, Лил, Гент, Антверпен, Ротердам, Хага, Амстердам, Утрехт, Париж, Дижон, Лион, Женева, Лозана, Берн, Цюрих, Винтертур, Шафхаузен, Донауешинген, Дилинген и сега в Мюнхен! Човек може да си помисли, че ние…

— Смяташ, че това ще направи впечатление на архиепископа? — прекъсна го мама.

— Не бъди язвителна. Виж колко сме припечелили! Колко неща е съчинил през това време Волфганг! Тридесет опуса, в това число симфонии и оперни арии.

— Колко сме припечелили?

— Ще ни стигнат да живеем, ако архиепископът ме уволни.

— За цял живот?

Татко мълчеше и изведнъж Волфганг изтърси:

— Татко, аз ще свиря навсякъде, където пожелаеш. И колкото поискаш.

— Да, момчето ми. — Татко с мъка сдържа вълнението си. — На всички ще ни се наложи много да се трудим.

— Но сега нали можем вече да си вървим? Да тръгваме, моля ти се, татко!

 

 

Минаха часове, а татко все не вземаше окончателното решение. Продължаваше да препрочита бележките си, а в ушите му звучеше умолителният глас на сина. От негова страна наистина беше голяма дързост да отсъствува повече от три години ето кое го безпокоеше. Но мисълта за това, че след трите години, прекарани в обществото на най-знатни хора, той пак ще стане жалък заместник капелмайстор, бе непоносима. В отчаянието си писа на Хагенауер:

„Най-много ме тревожи бъдещето на децата. Всевишният ги е надарил, скъпи приятелю, с необикновен талант; ако не развия докрай способностите им, това ще означава, че съм се отрекъл от бога. Изгубените мигове не ще се върнат; аз и преди разбирах колко ценно е времето в младостта, но сега напълно се убедих. Известно ти е, че децата ми са приучени да се трудят. Те разбират: за да постигнеш нещо, трябва желязна воля. Но кой знае какъв прием ме очаква в Залцбург. Може би такъв, че на драго сърце веднага ще се махнем оттам. Напълно разчитам на твоята мъдрост и добро сърце.“

Хагенауер отговори незабавно: „В Залцбург имате както преди добри приятели. Връщайте се у дома, Леополд. Лека-полека нещата ще улегнат.“

 

 

Като видяха Унтерсберг, мама и Нанерл от радост се разцелуваха, а Волфганг изведнъж разбра защо татко не иска да се върне. Сега вече татко няма да бъде господарят, не той ще взема решенията, друг ще се разпорежда сега. Стана му жал за татко. Но се и радваше, задето скоро ще навърши единадесет години, макар татко, както преди, да твърдеше, че той е само деветгодишен, когато тъй добре умееше да смята.

Бележки

[1] Писмено нареждане на кредитен институт до друг кредитен институт или частно лице за изплащане сума на трето лице. — Б.пр.

[2] Моцарт, маестро от Залцбургската капела, със семейството си, 12 август 1763 година (фр). — Б.пр.

[3] Портшез — вид преносимо кресло, в което може да се седи полулегнал. — Б.пр.

[4] Танц по двойки (фр). — Б.пр.

[5] В католическата църква канторът е певец, а в протестантската — учител по пеене, диригент на хора и органист, в задълженията на когото често влизало и композиране за църквата, към която се числи. — Б.пр.

[6] Певец (ит). — Б.пр.

[7] гвинея — стара английска златна монета, равна на малко повече от една лира — Б.пр.