Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вампирски целувки (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vampireville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
maskara (2009)
Корекция
ki6i и Prophecy_girL
Корекция
Silverkata (2020)

Превод от английски: MimzZz, reallovr, Prophecy_girL, ki6i, zara, mishaoc, lora11

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 6
Скривалището

След краткото ми преназначение в Армстронг Травъл, пристигнах в нас, устремявайки се към продължаващата си мисия. Нарамих раницата си Оливия Ауткаст, качих се на бегача си и поех към Ловленд[1].

От добрата страна на железопътните линии се е сгушил Ловленд, тиха, средна като класа общност пълна с антични модели коли и модерни жилища.

Спрях на ъгъла на Шенендоу Авеню. Бях си сложила слънчеви очила и един пуловер с качулка с чудатата Емили, така че да не ме разпознаят, макар че никой друг от града не би ходил облечен така както аз бях. Извадих списъка си от тримата дулсвилски семейства, които бяха на ваканция. За седем дни и шест нощи, трите семейства Матън — всички с родствена връзка — щяха да пътуват до Лос Анджелис.

Чувствах се като Готически вариант на Златокосото момиче, докато пъплех бавно нагоре по първата алея за паркиране. Викторианската къща на най-стария от фамилията Матън беше гигантска. В огромния им гараж, побиращ три коли, можеше лесно да се поберат няколко коли и няколко спящи вампира. Натиснах сребърния бутон и зачаках вратата да се отвори. Но тя остана неподвижна.

Няколко къщи по надолу се появи къщата на най-големия син на Матън, сега тя ми изглеждаше по-скоро малка. Гаражът им трудно щеше да побере една кола, какво остава за ковчег. За всеки случай натиснах копчето на устройството за отваряне на врати, но вратата така и не помръдна.

Решена да, продължих пътя си, пресякох улицата, за да отида до третата къща на Матън. Задният двор на къщата в стил „Тюдор“[2] бе сгушен между няколко дървета. Гаражът можеше да побере две коли и изглеждаше просто идеален. Само, че не беше. Вратата така и не мръдна.

Разочарована, проверих списъка си отново.

Междувременно докато вървях към селцето Олкли, се чувствах все едно и аз имам нужда от амулет пълен с кръв, за да възстанови разбитото ми сърце.

Селцето Оукли бе процъфтяваща община заселена от ултраскъпи жилища. Кой от кой по-преуспял дулсвилец. Открих в компютъра на Руби, че Уидърспуунс, пенсионирана двойка, която наскоро е продала Уидърспуунс Лъмбър, е поела на екскурзия до Европа. Отпътували са от тук преди три дни и се очаква да се върнат след около тридесет.

Карах колелото си нагоре по Тайлър Стрийт и отбих като стигнах до 1455. Уидърспуунс живееха в кокетна викторианска къща с оцветени в жълто кепенци и пригоден за три коли гараж.

Бързо се промъкнах до края на алеята им за паркиране.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че няма прекалено любопитни съседи, които да ме видят. Когато се убедих, че е чисто се насочих към отварянето на вратата. Поех си дълбоко дъх и натиснах сребристото копче.

Вратата не помръдна. Натиснах го отново.

Нищо не стана. Това не можеше да е истина!

Натисках го многократно, отново и отново. И вратата си оставаше все така неподвижна.

Дотичах до предната част на къщата и притиснах лицето си към жълтия прозорец с кепенци на гаража. Гаражът бе празен: нито коли, нито ковчези.

Закрачих ядосано обратно по алеята за паркиране, за да се кача отново на колелото си и да проверя колко е часът в часовника си „Здравей, Прилепче“. Имах само няколко часа на дневна светлина преди ловеца отново да стане плячка.

Задържах устройството за отваряне на врати в ръката си. На кой ли гараж принадлежеше?

Разочарована, реших да се прибера вкъщи, да дочакам до залез, когато Александър щеше да се събуди и да му призная, че не съм успяла да открия нищо ново за подземните ни приятели. Спуснах се надолу по лъкатушещия път, минавайки напряко през Оукли Уудс.

Карах през неравната местност, докато не се натъкнах на нещо особено. Зад една голяма купчина от дървени стърготини се криеше антична катафалка!

Отбих с колелото си до страховитата кола. Беше среднощен Кадилак около 70-те, красавец; имаше лъскав, опънат, черен гюрук, със сребърни орнаменти на прилепчета, джанти боядисани с бяло, черна каросерия украсена с S-образна емблема и черни завески. Лостът за скоростите бе залепен бял череп и кости.

Слязох от колелото си и надникнах към шофьорската седалка, видях реставрираните, блестящи, седалки от винил и дребничкия бял скелет, висящ от огледалото за обратно виждане.

Опитах се да надникна в задното стъкло, но завесите бяха пуснати. Регистрационният номер бе от Хипстървил — град намиращ се на няколкостотин мили от Дулсвил, там където се намираше Клуб „Ковчег“ и там където за пръв път се бях сблъскала с престъпния Джагър. Вместо номер, регистрацията се изразяваше с думите: АЗ ХАПЯ.

— Какво правиш? — попита ме познат глас.

Почти изскочих от ботушите си при въпроса.

Обърнах се и видях Били и Хенри, стоящи точно пред мен.

— Казах ти, че е истина — заяви Хенри гордо.

— Лол. Това е зловещо — отбеляза Били. — Но защо ли е паркирана в гората?

— Не знам. Открих я вчера на връщане от клуба по математика — отвърна Хенри.

— Има ли някой вътре? — попита Били, докато развълнувано се опитваше да надникне през задния прозорец.

— Не. Но мисля, че може да променим това — казах аз.

Били отстъпи от страховитата кола.

— Виждал ли си някой да я кара? — заразпитвах.

Хенри поклати глава.

— Все още не си ни обяснила защо си тук — нападна ме Били.

Опитах устройството за врати, което все още стоеше в ръката ми. И тогава ми хрумна идея, и неговото 160 см тяло стоеше точно пред мен.

— Намерих това — казах, показвайки устройството на Хенри. — Сигурна съм, че човека, на когото принадлежи сигурно все още иска да изкарва или вкарва колата си в гаража.

— Искаш да знаеш от коя врата е, за да можеш да се промъкнеш вътре — заяви Били.

— Щом имам дистанционното няма да е точно „проникване“, нали? — изръмжах му. — Освен това, не съм крадец. Гражданската ми съвест ме подтиква да го върна на законния му собственик.

— Дай да го погледна — каза Хенри, все едно бе бижутер разглеждащ скъпоценен камък. — Това е от Аладин. Мисля, че всяка десета къща ползва тази фирма. И ние я използваме.

— Вие? — попитах любопитно.

— Да. Това ми се струва познато.

— Виждал ли си го? Можеш ли да ми кажеш в кои къщи се използва?

— Изгубих едно подобно устройство онзи ден — каза, докато лицето му се бе набръчкало от внезапно обладалите го мисли. — Хей…

Хенри живееше в къща в пет спални в колониален стил съвсем малко по-надолу по пътя. Бях ходила у тях веднъж, когато с Беки се нуждаехме от аксесоари, които да допълнят костюмите ни за прожекцията на „Нежност в ковчег“. Хенри ни продаде вампирски зъби, топчета пълни в кръв и белези.

Представих си как близнаците вампири нетърпеливо чакат в ковчезите си, поставени в семейния им гараж, докато Хенри невинно си играе с фалшивата кръв и зъби в стаята си точно над тях.

— Не може да бъде — казах покровителствено моментално грабвайки дистанционното.

— Кълна се…

— Вашите вкъщи ли са си? — попитах.

— Не, отидоха в Сан Диего на медицинска конференция.

Сърцето ми спря.

— С Армстронг Травъл ли планираха пътуването си? — попитах.

— Купиха билетите онлайн — отвърна ми, объркан.

— И тогава кой е у дома в теб?

— Икономката, Нина — продължи.

— Искаш ли Рейвън да ти стане детегледачка? — заяде се Били.

Станах сериозна. Зад механичната им врата можеше да се спотайват два вампира тийнейджъри.

— Ще дойда с теб до вас — казах. — Никога не може да си напълно сигурен в тези времена.

Последвах двамата идиота нагоре по стръмния път до къщата на Хенри. Когато достигнахме до алеята му за паркиране, забелязах гаража му, можеше преспокойно да побере три коли. И тогава, няколко метра по-надолу видях друг гараж — голям, колкото за две коли.

„Можеше ли един гараж да не ти стига?“ — помислих си, докато наближавахме къщата на Хенри.

— Ще кажа на мама, че ще си пишеш домашните у Хенри — казах. — Ще останете вътре ще си разменяте покемон карти или там каквото правите обикновено. Казаха, че ще вали.

— Казах ти, че е странна — прошепна Били, докато те влизаха вътре.

Почаках миг, а после прикарах колелото си надолу по алеята за паркиране (все едно си тръгвам), а после тихо се върнах обратно.

Оставих колелото си на тухлената фасада на къщата.

Въпреки че Хенри бе сам с Нина, бях сигурна, че постоянно излизащите се и връщащи се тийнейджъри и трудолюбива икономка, все още бяха твърде опасни за два криещи се вампира. Но взе пак реших да надникна. Забелязах античен Роуз Ройс и няколко рафта с инструменти.

Сега, когато Хенри и Били бяха в безопасност вътре в къщата търсейки квадратни корени, аз дотичах до гаража, поех дълбоко дъх и натиснах сребърния бутон на устройството за отваряне на вратата. Нищо обаче не се случи. Вратата дори не се помръдна. Устройството явно не бе същото. Натиснах го отново. Вратата остана неподвижна.

— То не е за това — каза Хенри, докато той и Били излизаха от къщата.

Стресната отскочих назад.

— Аз я отварям така — каза Хенри и стъпи върху изтривалката с надпис „Добре дошли вкъщи“. Гаражната врата започна бавно да се отваря.

— Не, покрийте очите си — извиках, протягайки ръце към тях сякаш върлинестата ми ръка, тя можеше да ми попречи да видят два ковчега. Бе твърде късно. Гаражната врата се отвори бавно със скърцане все едно се отваряше капака на ковчег. Сърцето ми спря. Едва отворих очи. И тогава ги видях. Не едно, а две сребристи BMW-та и двете украсени с червени стикери от Дулсвилската Гимназия „Аз съм горд родител на отличен ученик“. Влязох в гаража и огледах вътре в колите, както и под тях.

— Какво ти има? — попита Били. — Не си свикнала с коли без черепи и кости?

— Добре, щом не отваря гаража — попитах вече ядосана и изтощена — Какво прави тогава?

Последвахме Хенри до огромния му с размерите на футболно игрище заден двор, украсен с мозайка, басейн с Олимпийски размери и градина за милиони долари. Той насочи устройството към къщата и натисна бутона. Внезапно прожектори разположени около имота осветиха и без това огрения от слънцето заден двор.

— Нина се побърква, когато трябва да седи постоянно в къщата — каза Хенри. — Твърди, че вижда движещи се сенки в задния двор. Държа светлините пуснати, когато родителите ми са извън града. Но откакто изгубих дистанционното тук е изключителна тъмница.

Не можех да разбера. Какво общо имаше това с Джагър? Защо се беше върнал за него? Или защо искаше да се убеди, че е още там? Вървях покрай басейна и градината на Хенри, за да разбера защо се нуждаеха от осветяване. Огромното игрище беше ненужно на момче, което се интересуваше повече от научни теории, отколкото от футбол.

И тогава я видях. В най-отдалечения ъгъл на двора — на поне 60 метра от мястото, където се намирахме — се извисяваше А-образна дървена къщичка на едно от дърветата.

— Перфектно — възкликнах.

— Преди прекарвах много време там, докато татко ми не ми построи лаборатория в мазето — сега прекарвам повече време там — каза Хенри. — Наскоро ми купи телескоп, за да ме накара да изляза навън и да ходя пак в къщичката, но той така и си седи в кутия в стаята ми.

— Да, мина цяла вечност, откакто не сме се качвали там — добави Били.

— Какво е това? — попитах аз сочейки въже и ръждива макара висящи на един от масивните клони.

— Принципно наподобява тези, които са използвани при къщите разположени на канли в Европа — каза Хенри иззад мен — Трябваше да го инсталирам, за да можем да повдигаме мебелите.

„А защо не ковчезите?“ — зачудих се.

— Искаш ли да хвърлиш един поглед — попита ме той гордо.

Все още имах на своя страна слънчевите лъчи и непоклатимото любопитство на котка, пък и ако отидех до имението и изчаках Александър да се събуди, тогава Джагър и Луна щяха да са станали също. Луната бавно се приближаваше. Сърцето ми тупкаше бясно. Първо трябваше да се уверя, че Хенри и Били щяха да са далеч от къщичката.

— Защо не сглобим телескопа, който баща ти е купил — предложих аз.

Лицето на Хенри се оживи все едно го бях поканила да гледаме „Властелина на пръстените“.

— Не знаех, че се интересуваш от астрономия — каза.

Били ме погледна скептично.

— Вероятно иска да надникне в прозорците на съседите ви.

Втренчих се в братчето си.

— Също така ще ни трябват и карти на съзвездията — допълних. — И не забравяй всичките графики и диаграмите, които имаш.

— Има няколко съзвездия, които могат да се видят и на дневна светлина.

— Да, но ще можем ги видим по-ясно, чак след залез. Занимавайте се с нещо до тогава. И не се връщайте, докато не приготвите всичко. Аз ще ви чакам тук.

Веднага щом двамата идиота напуснаха задния двор, аз започнах да се катеря по дебелата дървена стълба, която водеше нагоре към дървото, усещайки как дъските изскърцват под напора на кубинките ми.

Стъпих на неравния под на къщичката. Дървената врата се открехна с изскърцване. Ако Джагър и Луна се криеха тук, чак сега бях напълно наясно защо Джагър бе оставил устройството във фабриката. Ако Хенри бе продължил да осветява къщичката, Джагър и Луна рискуваха да бъдат открити и изгорени от светлината. Когато отворих дървената врата, очаквах да намеря ковчезите, които търсех. Вместо това видях западнала 3D версия на Лабораторията на Декстър. На сгъваемата лабораторна маса лежаха покрити с прах мензури, блюда на „петри[3]“, и микроскоп. Периодичната таблица и схема на процеса на фотосинтезата бяха окачени по полегатите стени.

Пространството в къщичката на дървото бе разделено от черна завеса. Бавно я отместих. Това, което видях спря дъха ми. Скрит в сенките на прокапалата дървена стена стоеше черен ковчег покрит с готически стикери и обграден от пръст. А до него беше разположен друг бледо розов!

Бях мечтала за подобен момент през целия си обсебен от вампири живот, и никога така и не повярвах, че той наистина може да стане реалност. Това беше шансът ми да стана свидетел от близо и лично на средата на живот на съвременния Носферату. С Луна моментът ставаше дори още по-великолепен, защото тя е била човек, а сега е вампир. Гледах направо в света, от който само си бях мечтала, че ще бъда част.

Приближих се бавно към розовия ковчег с намерението да надникна вътре. Беше едновременно модерно и призрачно. Смъртната някога Луна сега живееше в Подземния свят до брат си близнак. Чудех се дали тя е съжалява за решението си.

Промъкнах се на пръсти до ковчега на Джагър. Нежно с върха на пръстите си докоснах дървената повърхност на ковчега. Задържах дъха си и притиснах ухото си до капака. Можех да чуя тежкото дишане на човек, който спеше дълбок сън. И тогава чух как се раздвижваше.

— Рейвън — извика Били.

Отскочих назад.

— Къде си? — прошепна той.

Избягах от стаята и незабавно я покрих със завесата. Били нарамил навити карти под ръка, си играеше с микроскопа.

— Ако мислиш, че това място за готино, трябва да видиш мазето му.

— Видях достатъчно блюда на „петри“ за цял един живот. Да си тръгваме.

Дръпнах го за ръкава на раираната му тениска Izod, повеждайки го през вратата на къщичката.

Макар да знаех, че дневната светлина ме защитава, погледнах назад очаквайки, че Луна и Джагър да ме последват. Достигнахме до края на скърцащата подвижна стълба и намерихме Хенри, носещ телескопа си.

— Да отнесем това до нас — казах аз, грабвайки телескопа. — Къщичката на дървото не е подходяща за наблюдения.

— Но татко тъкмо…

— Като говорим за баща ти, мисля, че е най-добре да останеш у нас до края на седмицата — казах на Хенри.

Очите на Били и идиотската му половинка щяха да изскочат.

— Наистина. Не трябва да стоиш в тази огромна къща без родителите си. И съм сигурна, че Нина може да използва положението, за да си вземе почивка.

— Би било страхотно. Родителите ти няма да имат нищо против, нали? — попита Хенри учтиво.

— Опаковай си багажа и нито дума повече — наредих, когато поехме към къщата му.

Бележки

[1] Земята на Любовта — Б.пр.

[2] Готическият стил „Тюдор“ се счита за живописен и романтичен и се прилага във вестибюлите и библиотеките. За целта понякога използват автентични резби и табли от средните векове, които вграждат или сглобяват в ново обзавеждане. Тази мода остава в сила през целия 19-и век. — Б.пр.

[3] Петри — съдове използвани в лабораториите за наблюдаване на химични и биологични процеси — Б.пр.