Елън Шрайбер
Вампирсвил (17)

Глава 17
Гробищното Гала Парти

Малко след залез аз и Александър изминахме пустия път, който водеше към дулсвилското гробище. Въпреки че фактически аз не бях вампир се чувствах все едно съм. Бях успяла да убедя двама вампири близнаци, че съм точно толкова безсмъртна колкото тях, вървях под ръка с най-красивия от всички вампири и отивах на парти с куп други вампири. Бях щастлива да бъда просто себе си — без значение дали бях вампир или не.

Бях издокарана като Елвира, в дълга черна рокля с мрежести ръкави и цепка до бедрото, през която можеше да се види черния ми чорапогащник на бримки. Дълги, черни, изкуствени нокти проблясваха на бледите ми пръсти. Мастиленочерната ми коса беше защипана като фонтан, краищата падаха върху рамото ми. Показвах толкова от бюста ми, колкото можех с наскоро купения ми повдигащ сутиен. На Александър бях купила последния костюм на Жетваря^[1] останал от костюмите за Хелоуин в универсалния магазин на Джак. Представляваше черен костюм с качулка, маска на череп и пластмасова коса.

— Изглеждаш като някоя звезда — каза ми Александър, а очите му блестяха докато крачехме заедно. — Не мога да повярвам, че съм с теб.

За мен беше като сбъдната мечта да се разхождам надолу по улицата, държейки костеливата ръка на скелета на жътваря — и дори два пъти по-прелестно, че това в действителност бе гаджето ми вампир.

Коли се бяха наредили на опашка по улицата, която водеше към гробището. На другия край на пътя, паркирана точно един Дъмпстер, видях катафалката на Джагър.

Бях точно толкова развълнувана колкото и нервна от възможността да осъществим на дело плана си.

Когато завихме зад ъгъла на гробището Александър каза:

— Аз си донесох противоотровата. Ти взе ли чесъна?

Замръзнах на място.

— Знаех си, че ще забравя нещо! — възкликнах. — На нощното ми шкафче е. Трябва да се върнем до вкъщи — замолих го аз.

— Нямаме време — предупреди ме Александър. — Церемонията ще е свършила докато се върнем.

Стигнахме до желязната порта и се прехвърлихме над оградата. Когато стъпихме на твърдата почва на гробището ме посрещна гледка, която никога преди не бях виждала — и едно нещо, което не бяхме предвидили. Гробището беше пълно с жетвари.

— Как изобщо ще открием Тревър? — попитах аз. — Ще ни отнеме цяла вечност!

Сърцето ми се сви, докато стъпвах върху изхвърлени на гробището кутийки от сода. Наведох се да вдигна една празна кутийка.

— Сега нямаме време за това — повтори Александър. — Ако не стигнем навреме до Тревър, гробаря и другите жители на Дулсвил ще трябва да се тревожат за нещо доста по-лошо от празни кутийки и бутилки.

Минахме покрай един жетвар, който говореше с един върколак.

— Тревър? — попитах го, но ангелът на смъртта поклати главата си.

Срещахме духове и вампири танцуващи и пиещи сред надгробните плочи.

Седнала на една дървена пейка беше една позната вещица, която държеше за ръка Майкъл Майърс.

— Вие сте доста призрачна двойка — казах аз.

— Рейвън — отвърна вещицата като и двамата се изправиха на крака. — Толкова се радвам, че дойде.

— Уау, това се казва рокля — каза Мат изпод маската за хокей. — Може би можеш да намериш такъв костюм и на Беки.

Най-добрата ми приятелка стана мъчително червена.

— Това парти е страхотно — продължи да говори Мат. — Цялото училище е тук.

— Търсим Тревър. Да сте го виждали? — попитах ги аз.

— Не. Говори се, че след няколко минути щял да участва в някаква средновековна церемония при гробниците.

Тогава забелязах Луна на няколко метра от нас как поставя цветя на гроба на паметника на бабата на Александър.

— Направи ми една услуга, ако нещата започнат да ти изглеждат странни, прибери се вкъщи? — прошепнах на Беки.

— Ние сме на парти на гробището — каза тя. — Нещата вече ми изглеждат странни.

Бързо прегърнах Беки и заедно с Александър се отправихме към паметника.

Луна се изправи. Тя беше красива — като готическа фея на бала. Блестеше с призрачно бяла опърпана бална рокля, с гривна от розов карамфил на китката и кубинки. Меката й коса падаше по раменете като водопад, снежнобелия тен на лицето й бе подчертан от тежки мастилено-сини сенки за очи и бледо розовия й блясък за устни, просветваше леко.

— Тревър каза, че няма да идвате — възкликна Луна и полетя към нас като пеперуда. — Но аз си знаех, че ще дойдете!

— Не бяхме поканени — отвърнах, — но не бих позволила на това да ме спре. В никакъв случай не бих пропуснала заветната ти церемония!

— Виж само какво пропусна в Румъния, — каза тя гордо на Александър. Бе красива, докато се кискаше, закачливо се завърти, за да демонстрира роклята си.

Но Александър изглежда не се забавляваше.

— Къде е Тревър? — попита. — Да не би да изпитва съмнения?

— Не, но си мисли, че съм прихванала неговата настинка, — каза тя с усмивка. — Сладко, наистина. Вампир с настинка. Така че отиде до колата си да ми вземе хапчета против кашлица. Маскиран е като смъртта, — отбеляза тя със заплашителен тон.

— Знам, — отговорих. — Както всички останали.

— Остани с мен, — примоли ме Луна и хвана ръката ми.

— По-добре да намерим Тревър — казах й. — Трябва да започнем с церемонията преди полицията да разбере за партито.

Тя отпусна хватката си.

— Права си, — каза. — Моля те, побързай.

— Александър, няма ли да останеш с мен? — попита тя, кокетничейки.

Сграбчих ръката на гаджето си.

— Александър идва с мен. Имам нужда от помощ, за да открия Тревър.

— Човече, тя май наистина много да те харесва, — казах, докато вървяхме покрай надгробните плочи. — Буквално трябваше да откопча костеливите й пръсти от теб.

Двамата с Александър се запътихме да открием Тревър, но не знаехме откъде да започнем. Гробището беше пълно с Ангели на Смъртта.

Видяхме двама жътвари да играят на „шише“ с няколко мажоретки, облечени като червени дяволи.

— Тревър?

— Ей, там — каза едната, сочейки с тризъбеца си към предната част на гробището.

— Ще изчакам няколко минути и ще се върна пак, за да се представя за Тревър, — каза ми Александър. — Погрижи се той да излезе от територията на гробището. Ти стой далеч.

— Значи ти можеш да се справиш сам на свещената земя с два вампира?

— Не мога да защитавам и двама ни.

Повдигна маската-скелет от лицето си. Въгленочерните му очи искряха, наведе се и ме целуна.

— Сега ще се върна там — каза и върна маската на мястото й.

Изчаках миг загледана как момчето на мечтите ми уверено и жертвоготовно тръгна, за да изпълни мисията ни.

— Тревър! — извиках аз, докато тичах през гробището.

Настигнах един преоблечен жътвар.

— Тревър?

— Не, но съм сигурна, че е някъде тук — промърмори един момичешки глас.

Хукнах към портата. Огледах дали някой от жътварите не носи сироп за кашлица.

И после се почудих дали Луна не си измисляше цялата история. Може би Тревър бе присъствал на церемонията през цялото време.

— Тревър? — отчаяно попитах един Жътвар, запътил се към мен.

— Да, Чудовищно момиче? — скръсти ръце, а тежките му, навити ръкави увиснаха.

Очите ми светнаха. Сега, когато най-сетне бях открила Тревър, трябваше само да го изведа от свещената земя.

— Най-накрая те намерих!

Една студена като камък маска на скелет отвърна на погледа ми.

— Ъъъ… Луна не се чувства много добре — забърборих аз. — Позволи ми дойда с теб да вземем хапчетата й за кашлица.

Поех бялата му кокалеста ръка и се опитах да го насоча към изхода.

Ангелът на Смъртта не ме последва.

Вместо това, с кокалестата си ръка той ми показа опаковка витамин С. Обърна ми гръб и тръгна към церемонията.

Затичах се по петите му.

— Опитах се да ти кажа, — започнах. — Луна не е тази, за която я мислиш. Не е симпатична мажоретка с отлични оценки. Иска да те измами.

Той поклати глава и продължи.

— Тревър! Не можеш!

Когато го настигнах, грабнах ръкава на костюма му. С бързо движение той освободи ръката си.

Бях на мисия, която се оказа точно толкова опасна, колкото се опасявах. Грабнах пластмасовата му коса^[2], но той продължи.

Затичах напред и блокирах пътя му с косата.

— Почакай, — прошепнах, без дъх. — Моля те, преди да отидеш по-далеч. Ти беше този, който се опита да убеди целия град за Стерлинг. Защо не виждаш Александър на дневна светлина? Защо Джагър и Луна те канят на гробището? Беше прав през цялото време. Не е само слух. Всичко това е точно, защото са вампири.

Загледах се в лицето му скелет. Размаха слабата си ръка и ме избута. Последвах го до уреченото място за заветната церемония.

Тълпа от извънземни се бе насъбрала пред един надгробен камък. Имаше вещици и призраци навсякъде, седнали, прави, подпрени.

Пред надгробните плочи имаше ковчег и запален свещник. Александър, мина покрай Тревър в костюма си на Смърт и зачака на една страна с калаен бокал в ръце.

С всичка сила грабнах ръката на Ангела на Смъртта до мен.

— Не отивай, — замолих го. — Моля те! Александър е горе, опитва се да разсее коварния им план. Гледай какво ще стане и ако греша, ще те целуна тук и сега, пред цялото училище! — изтърсих.

Той спря и загледа в мен за няколко прекалено дълги секунди.

Сърцето ми спря. Осъзнах на какво бях предложила току-що. Но планът ни трябваше да проработи. Бях заложила живота и устните си в него.

Скрихме се зад гостите на партито, на няколко метра от Александър.

Тогава видях Луна, пристъпвайки към олтара на гробището, надгробни плочи се извисяваха от двете й страни, а в ръцете си придържаше изсъхнал букет.

Беки и Мат се промъкнаха до мен.

— Готино е. Като зловеща готическа сватба, — каза приятелката ми, вещица. — Може ние да сме следващите, — пошегува се тя с Мат.

Дръпнах към себе си Ангела на смъртта.

— Досега се опитвах да ти кажа, — казах, шепнейки. — Беше прав за Стерлинг. Те са вампири. Както и Луна, и Джагър. Моля те, повярвай ми. Преди да е твърде късно.

Александър отпи от бокала.

Луна достигна моята Смърт (Александър) и също отпи от бокала. После каза нещо, което не успях да доловя.

— Какво каза? — попита Беки.

— „За краля и кралицата на гробището“, — повтори Мат.

Луна се обърна към Александър и се наведе към него.

Ахнах, а тълпата се развесели.

— Не! — изкрещях и започнах да си проправям път през тълпата, но една смъртнобледа ръка ме спря.

Обърнах се и видях Ангела на Смъртта зад мен.

Тогава Александър хвана Луна за раменете и я задържа на ръка разстояние:

— Какво правиш? Не ме отблъсквай!

— Целуни я! Целуни я! — скандираше тълпата.

Но Александър държеше вампирката на разстояние. Свали качулката на наметалото си.

— Не съм Тревър! — извика Александър. — Сега можеш да спреш с игричките си.

— Защо Александър е там? — каза Мат на Беки. — Какво става?

Луна се втренчи с истинската ми любов и започна да се смее.

— Не съм искала Тревър тук. Исках теб!

Александър отстъпи объркан. Луна хвана прекалено дългия му ръкав.

— Сега не трябва да чакам ти да ме вземеш за жена. Мога аз да те взема!

Продължавах да си поправям път през тълпата, но Ангелът на Смъртта ме стисна за рамото.

— Изчезни! — наредих му.

Благодаря на Бога, че Александър бе по-силен от изоставената Луна. Държеше с едната си ръка косата, а другата поддържаше дистанцията си с гърчещата се вампирка.

Далече от Луна, още една Смърт, се промъкваше през тълпата, към борещите се вампири.

— Луна, какво правиш? — извика. — Това не е част от плана! Ти не трябва да си с Александър!

Тълпата скандираше:

— Бой! Бой!

Александър се закашля и пусна Луна.

— Винаги съм желаела само него, — защити се Луна. — Александър е този, когото чаках цял живот. — Тя също се закашля и впи пръсти в ковчега.

Момчето с качулката махна наметалото ти. Русата му коса се спусна по лицето му. Не беше Джагър. Този, който стоеше между Александър и Луна, бе Тревър Мичъл.

Отстъпих шокирана. Ако Тревър, Луна и Александър бяха до ковчега, чия ръка ме държеше сега?

Отдръпнах се и се опитах да освободя ръката си. Ангелът на Смъртта стисна по-силно. После ме дръпна на няколко метра, далеч от церемонията.

Обърнах се и свалих черната му качулка. Синьото и зелено око бяха втренчени в мен. Беше Джагър.

— Никъде няма да ходиш, Чудовищно момиче, — каза той с едновременно прелъстителен и заплашителен тон.

Гаджето ми вампир почервеня, когато видя Джагър до мен на свещена земя.

— Рейвън! — извика Александър. Дишаше все по-трудно, хриптене излизаше от дробовете му, но с олюляване започна да се приближава към нас.

Тревър зяпна, шокиран и объркан.

Опитах се да освободя ръката си, а Джагър затегна хватката си, но и той започна да кашля.

Александър превиваше, но бе решен да ме достигне.

— Джагър, пусни я! — предупреди.

С всяка крачка, с която Александър приближаваше, Джагър отстъпваше.

Обърканата тълпа запозна да скандира. Едни крещяха „Горчиво! Горчиво!“, докато други викаха „Бой! Бой!“

Луна се отдръпна от объркания зарязан Тревър, а бледият й тен стана дори още по-блед.

Очите на Джагър се насълзиха. Задиша трудно.

Какво можеше да причини това на вампирите?

Тогава ми просветна. Всичко започна, когато Тревър дойде.

— Какво му става на Александър? — чух как Беки попита Мат.

— Тревър е взел таблетки с чесън! — изкрещях на Александър. — Вземи си противоотровата! — казах, сочейки крака му.

Александър едва дишаше, но извади серума под наметалото си. Беки и Мат хукнаха към него, а той заби противоотровата в крака си.

Джагър отстъпи, дърпайки ме по-надалеч от тълпата.

— Изчезни, — казах, вклинявайки ботуша си помежду ни.

— Не бързай толкова — каза, с хипнотизиращите си очи. — Александър направи семейството ни в Румъния на глупаци, а ти си планираше тази вечер да го направиш отново?

— Пусни ме…

— Къде е вампирското ти ухапване, Рейвън? — прошепна.

— Казах ти, не мога да ти покажа.

— Беше много убедителна. Докато Луна не откри огледалце в чантата ти. Ти я подведе, подведе и двама ни.

— Не съм!

— Тогава защо сега нямаш проблеми с дишането? И най-важното, какво е това? — той извади мобилен телефон изпод наметалото си. Отвори капачето и ми показа — снимка на мажоретка и футболен сноб в училище, направена от Тревър. А зад тях седеше смъртната Рейвън, отразяваща се така, че всички вампири да я видят.

— Ти си хитра и лукава по природа. Като се преобразиш ще си повече вампир, дори от Александър — каза решително Джагър.

Александър заблъска в тълпата, придвижвайки се към нас. Тревър го следваше.

— Какво прави Джагър с Рейвън? — попита Тревър.

— Назад! — извика Джагър. — Няма да правиш семейството ми на глупаци повече.

— За какво говори? — попита Тревър, застанал до Александър.

— Назад! — извика Джагър на Тревър, кашляйки. — Мислиш, че имаш всичко — спорта и красивите момичета. Но никога не си бил като нас и никога не си бил достатъчно добър за сестра ми.

— Планирал си всичко това? — Тревър попита Джагър. — Рейвън беше права, опитваше се да ме предупреди от няколко дни. Защо? Само защото съм различен?

Тревър се бе заяждал мен през целия ми живот, защото бях аутсайдер. Сега бе лице в лице със същата подигравка.

— Връщай се на футболното си игрище, — каза Джагър. — Тази игра не е по силите ти.

Загледах смътната си Немезида, чието лице почервеня от ярост. За пръв път от 16 години, Тревър Мичъл се изправи срещу по-голям грубиян от самия себе си.

Тревър гледаше Джагър, все едно е топка, нуждаеща се от хубав ритник към противниковата врата.

— Махни се — казах на Джагър. — Нараняваш ме!

Очите на Александър почервеняха.

— Джагър… имаш една секунда да я пуснеш! Иначе всичко свършва!

Хватката на Джагър около китката ми бе толкова силна, че не можех да мръдна.

— Ще е все едно те убожда игла — каза с прелъстителен глас. Нежно отметна косата от ми от рамото. Наведе се към мен, а белите му зъби проблеснаха.

— Не! — извиках.

И тогава светът причерня.