Елън Шрайбер
Вампирсвил (15)

Глава 15
Ужасната вечеря

Нетърпеливо зачаках пред входната врата на Имението, докато слънцето се скриваше зад хоризонта. Нюанси на люляк, лавандула, обички, както и розови нишки озаряваха небето, искаше ми се да мога да ги споделя с Александър.

Съвсем скоро чух ключовете в ключалките на имението да се завъртат и видях желязната брава да се отваря. Александър, прилежно облечен в копринена риза на сиви и черни райета и черен панталон ме посрещна.

— Изглеждаш чудесно — изкоментирах аз, пристъпвайки вътре. — Имам важни новини!

— Аз също — бързо каза той. Целуна ме по бузата и затвори вратата зад гърба ми.

Примамливата миризма на препечени пържоли изпълни фоайето.

— Аз първа! — развълнувано започнах.

Джеймсън побърза да дойде откъм кухнята, понесъл поднос от червени картофи. Постави го на масата за вечеря в трапезарията, на която имаше прибори за четирима.

— Здравейте, госпожице Рейвън — каза Джеймсън весело, поздравявайки ме. — Позволете ми да взема якето ви.

Объркана, неохотно дръпнах надолу ципа на горнището си.

— Всичко е готово — каза Зловещият човек, взимайки го и закачайки го във фоайето. — Всичко, от което имаме нужда е почетния ни гост.

— Какво става? — попитах аз. — Трябва да поговорим…

— Джеймсън покани Руби да се присъедини към нас за вечеря.

— Към нас?

Александър кимна.

— Каква приятна изненада — казах, с вяла усмивка.

Обикновено щеше да ми е повече от приятно да съм част от вечерно парти в Имението с Александър, зловещият иконом и невероятната Руби Уайт. Но нямахме време за излишни любезности и десерт, когато трябваше да измислим нов план, с който да попречим на Джагър и Луна.

— Искам всичко да е идеално — каза Джеймсън, изглаждайки черната дантелена покривка. — Мислех, че ще е по-лесно ако госпожица Рейвън също дойде. Госпожица Руби може да се почувства по-удобно в Имението.

— Не искам да съм груба — прошепнах на Александър, докато Джеймсън тръгна към кухнята.

— Знам, това е изненада и за мен. Едва успях да намеря време да ти взема това — прекъсна ме той.

Пое една калаена ваза с три черни рози и ми я подаде.

Разтопих се на място. Погледнах го в грижовните му и внимателни тъмни очи и за момент забравих, че съществуват други вампири, освен моя.

— Трябва да поговорим — казах все пак. — Джагър е…

Точно тогава чух почукване на вратата.

Джеймсън се втурна от кухнята, понесъл една елегантно опакована бяла орхидея и хукна към вратата.

— Аз ще отворя, вие двамата се настанявайте…

Не можех да се успокоя и да се „настаня“. Сърцето ми препускаше. Умът ми мислеше трескаво. Стомахът ми се преобръщаше отново и отново.

Джеймсън отвори входната врата и Руби пристъпи вътре, облечена в плисиран бял костюм, жакет, различен по цвят от панталоните, бяло дантелено бюстие и изрязани обувки „Прада“ в малко по-тъмен нюанс на млечнобялото. В ръката си стискаше дамска чанта и бутилка бяло вино.

Очите на Руби светнаха, когато видяха Джеймсън да държи цветето. Тя нервно се изкикоти, докато двамата си разменяха орхидеята и отлежалото шардоне.

— Бяла орхидея! — възкликна тя. — Джеймсън, не трябваше да си правиш труда… — каза тя с трогнат тон.

— Рядко срещано цвете за рядко срещана жена като теб… — отправи й комплимент иконома.

— Здравей, Рейвън — дари ме тя с бърза прегръдка. — Радвам се да те видя отново толкова скоро.

— Знам, не е ли чудесно? — усмихнах се аз с типичното изражение на чеширския котарак^[1].

— Благодаря ти за поканата, Александър — продължи Руби. — Винаги съм искала да видя Имението отвътре.

— Джеймсън може да те разведе наоколо — подхвърли Александър, за да може през това време да си поговорим.

— След десерта — каза Джеймсън.

— Рейвън, има нещо горе, което искам да ти покажа… — започна Александър.

— Ще се наложи да почака — разпореди се икономът. — Вечерята е сервирана.

Двамата с Александър нямахме друг избор, освен да последваме Джеймсън в трапезарията. Няколко свещника със сребристи свещички нежно осветяваха затъмнената стая, разкривайки дълга дъбова маса, покрита с черна дантелена покривка. Антични сервизи, калаени бокали и старинни сребърни прибори бяха поставени пред всички столове. Кристалните чаши бяха пълни с вода. Няколко паяжини все още висяха от ъглите на високия таван. Тежките червени завеси от кадифе изглеждаха, сякаш са стояли там, откакто Имението е било построено.

Руби сигурно се чувстваше, сякаш е на вечеря в семейство Мънстър^[2].

Джеймсън застана начело на масата и дръпна стола на Руби, за да може тя да седне, докато Александър направи същото на мен.

Можех да свикна с това. Почувствах се сякаш съм в петзвезден ресторант. Обикновено у дома, Момчето — Били и аз се боричкахме кой да заеме стола пред телевизора.

Александър седна срещу мен. Размерът на дъбовата маса бе достоен за Франкенщайн, така че щеше да ми е невъзможно да му прошепна новините по време на вечерята.

Джеймсън махна корковата тапа от бутилката, която бе донесла Руби и започна да сипва вино в нейния бокал. Можех да видя как ръцете му треперят от усилие да не разлее дори капка върху страхотния й бял костюм.

Александър взе една червена бутилка, поставена на поднос до него и си наля от червената течност в своя бокал.

Руби направи знак на иконома да спре да й налива вино.

— Не знаех, че ще сервираш пържоли тази вечер. Можеш да запазиш бутилката за друг път — предложи тя. — Просто ще пия от същото питие като на Александър.

Двамата мъже застинаха, споглеждайки се притеснено.

— Ъм… мисля, че би предпочела своето шардоне — предпазливо каза Александър.

Джеймсън се ухили в беззъба усмивка.

— Александър е на специален витаминозен режим. — Това е лекарството му.

— Налага му се, все едно вампир да пие кръв — тихо се намесих аз.

Руби набръчка чело.

— Е, тогава ще се задоволя с това — каза тя.

Заопитвахме разнородните питиета на масата, докато Джеймсън грижливо постави добре изпечените пържоли пред мен и Руби. После икономът постави и чиния за Александър, тънко парче филе, полято с кървавочервен сос.

Докато вечеряхме, Руби внимателно гледаше как Александър хапваше сочният си стек, сякаш гледаше цирков артист да гълта огън.

— Така ядат в Румъния — прошепнах й.

— Била съм в Румъния — тихо отговори тя. — Предполагам, че съм посетила друг регион.

Хвърлих поглед към Александър, който бързо ядеше бързо. Нервният Джеймсън едва докосваше храната си. Руби обаче хапваше бавно, наслаждавайки се на вечерята си.

Завързахме неловък разговор и поздравихме Джеймсън за великолепната вечеря.

Свещите потрепваха. Сенки играеха по стените, а вятърът виеше измежду клоните на дърветата. Докато четиримата седяхме около масата, се почувствах сякаш всеки момент щяхме да се хванем за ръце, да образуваме кръг, и да направим един от онези сеанси за призоваване на духове. Липсваше само „Уиджи“ дъската.

Восъкът бавно капеше от свещите. Кап. Кап. Кап. Като тиктакането на старинен часовник. Вечерта можеше да се проточи цяла вечност.

— Това Имение е много… историческо — опита се да намери правилната дума Руби. — Виждал ли си някакви призраци?

— Само този на баба ми — отвърна невъзмутимо Александър.

Руби се задави с виното си.

— Моля?

— Къщата принадлежеше на бабата на Александър — опита се да обясни Джеймсън. — Но ние никога не сме…

— Значи наистина си я виждал? — нетърпеливо попитах аз.

— Рее се из фоайето през нощта — каза той тихо. — Всъщност сега стои… точно зад теб!

Разсмях се, а Руби подскочи от стола си, сякаш бе видяла призрака със собствените си очи.

Александър и Джеймсън веднага станаха от местата си.

— Не исках да те плаша — извини се Александър.

— Добре ли си? — попита Джеймсън, предлагайки й чаша с вода. — Ама и на Александър му идват едни идеи…

Руби се засрами.

— Просто не съм свикнала да съм в къща толкова…

— Обладана от духове? — подсетих я аз.

— Огромна — поправи ме тя. — И тъмна, обикновено светвам всички лампи — изсмя се тя пресилено.

— Можем да запалим още свещи — предложи Александър.

— Не, моля те. Седни. Седни. И нито дума повече — каза тя.

Джеймсън бавно се настани обратно на мястото си и ние продължихме вечерята си.

— Е, госпожице Рейвън, нещо интересно в училище? — попита той учтиво, опитвайки се да смени темата на разговора.

— Освен че редовно се появявам ли?

Останалите се разсмяха, сякаш бяха признателни за малката ми закачлива забележка.

— Е, едно момче в училище говореше как ще се промъкне в гробището.

— В гробището? Това звучи като нещо, което ти би направила — каза Руби през смях.

— О, той не само ще влиза там, — обърнах се аз към Александър — но и ще има среща.

— Кой би завел приятелката си в гробището на среща? — ужасена попита Руби.

После ми хвърли един поглед, както и на останалите двама — всички бяхме облечени в тъмни дрехи, а не можеше и да не се вземе предвид слабата светлина на свещите.

Всички ние отвърнахме на погледа й.

— Не и аз — бързо разцепих тишината.

— Не и с цената на живота ми — призна Александър.

— Какъв лош вкус! — възмути се и Джеймсън.

Бързо се концентрирахме върху вечерята си.

— Госпожице Рейвън, може би трябваше да ви попитам за нещо безинтересно, или дори обикновено, в училище? — нервно каза Джеймсън.

Аз учтиво се разсмях. Но имах още информация, която трябваше да споделя.

— Споменах ли ти, че се кани да целуне приятелката си до един ковчег? — казах аз на Александър.

Руби прочисти гърлото си.

— Още вода? — попита Джеймсън, очевидно притеснен, че разстройваме почетната му гостенка.

— Добре съм — отвърна тя.

Александър се загледа в нещо зад Руби и посочи натам с пръст.

— Сега ще ми кажеш, че виждаш призрак и зад мен? — опита тя.

Приятелят ми поклати глава.

— По-лошо.

— Няма да се вържа на това отново — ухили се тя.

— Не мърдай — каза Александър, поставяйки салфетката си на масата.

Руби бавно се обърна назад. На завесата, точно над нея, висеше един прилеп.

Дори не се изненада.

— Бас хващам, че е от гума — каза тя и се изправи.

— Госпожице Руби! — извика притеснено Джеймсън.

Очите ми се застрелкаха напред-назад. Александър също стана.

— Ще ти покажа — уверено заяви тя.

И се пресегна към прилепа. Изведнъж, той разпери крилата си и отлетя.

Руби издаде кръвосмразяващ писък, толкова силен, че трябваше да запуша ушите си. Стреснатият прилеп се заблъска из стаята, докато Руби се криеше зад мен, треперейки.

— Синьо-зелени ли са очите му? — попитах аз, заставайки като щит пред нея.

— На кого му пука за цвета на очите му! — извика тя.

Александър се опита да хване прилепа, но той само се вдигна по-нагоре.

— Ще припадна! — изписка тя. — Наистина ще припадна!

Двамата с Джеймсън помогнахме на тресящата се Руби да седне в един зелен викториански стол в хола, далече от трапезарията.

— В косата ми ли е? — попита истерично тя.

— Не — успокоих я аз.

— Къде отиде?

— В другата стая е. Александър се опитва да го хване.

— Има ли още такива? — запита тя, закривайки лицето си с треперещите си ръце.

— Не, живеят на таванската стая, далеч от тази стая — опита се Джеймсън да я успокои, подавайки й чаша с вода. — Чудя се как е попаднал чак тук долу.

— Почти го докоснах! — възкликна тя. — Почти докоснах този крилат плъх!

Александър влезе в стаята, държейки намачканата си салфетка.

— Напълно безобиден е, виждаш ли? — попита той, невинно отваряйки салфетката. Две изплашени черни очи ни изгледаха.

Руби нададе нов кръвосмразяващ писък.

— Моля те, махни го тук! — притесненият Джеймсън се примоли.

— О, сладък е! — казах аз, докато Александър тръгна към кухнята, за да го пусне навън.

— Предполагам, че това означава, че няма да останеш за десерта — каза Джеймсън.

— Натъпках се, наистина — отговори Руби, все още в шок. — Освен това, трябва да отида по-рано на работа утре, за да отворя офиса. — И тя стана от стола.

— Разбирам — унило отвърна Джеймсън, навел глава. Той взе портмонето на Руби и цветето от масата във фоайето и й ги подаде.

— Благодаря ти — бързо каза тя. — Орхидеята е красива, а вечерята бе много вкусна.

Все още разтърсена, Руби тръгна към вратата.

— Вечерта не премина по планирания от мен начин, госпожице Руби — тъжно призна Джеймсън, вървейки след нея. — Вие сте свикнали на изящни неща. Трябваше да се сетя, че…

— Всичко е наред — меко каза тя. — Разбирам.

Знаех, че Джеймсън е поканил нас с Александър на вечерята само, за да я накараме да се чувства по-удобно. Вместо това, ние бяхме прекарали цялата вечер в разговори за гробища и ковчези. Почувствах се ужасно.

— Моля те, не вини Джеймсън — казах й. — Вината е моя, че двамата с Александър говорехме за такива ужасни неща и те изплашихме. Джеймсън е идеалният джентълмен.

— Не е ничия вина — успокои ме тя. — Предполагам, че всички бяхме малко изнервени.

— Какво ще кажеш тогава за вечеря утре? — предложих аз.

— Ами… — колебливо започна Руби.

— В светъл и весел ресторант с много музика? — продължих.

— Това би било приятно — предаде се тя.

— Само двамата — казах.

— Да, само двамата — напрегнато повтори икономът.

— И никакво споменаване на ковчези, призраци или летящи прилепи — добавих.

— Е… това е среща — усмихна се тя.

Джеймсън й отвори вратата. Обърна се към мен, намигна ми и се усмихна съзаклятнически.

— Отсега нататък, — дочух го да казва на Руби, докато я изпращаше до колата й, — единствените прилепи, които ще видиш, ще са отборът на Дулсвил, когато отидем на бейзболен мач.