Елън Шрайбер
Вампирсвил (5)

Глава 5
Ключът

Тази нощ седях на стола пред компютъра си, държейки уреда за гаражната врата. Чувствах, че държа ключа за разгадаването на Случая с Безследно изчезналите Близнаци-вампири.

Всъщност, празен гараж би било страхотно скривалище за вампир. Ако семейство беше на ваканция, те трябваше да карат час и половина до най-близкото летище, следователно оставят свободно място за един чакащ ковчег. Докато няма никой в къщата, Джагър и Луна можеха да се разхождат незабелязани достатъчно дълго, за да съблазнят Тревър във вампирското си скривалище.

Ако с Александър тръгнем от гараж на гараж, може да ни отнеме десетилетие, за да открием кой гараж Джагър и Луна наричат новата си пещера. До тогава Тревър ще оздравее и ще се върне на тренировки за достатъчно време, през което Луна да забие зъбите си в него и в останалия футболен отбор на дулсвилската гимназия.

Рядко разговарях с някого от града, още по-малко да знам плановете за пътувания на други дулсвилци. Трябваше да намеря начин на да разбера кой пътува, дестинациите и продължителността на престоите им. Как можех да се добера до тази информация? Точно тогава една идея ме осени като гръм от мълния. Разбира се аз не можех да взема информацията — но познавах някой, който може.

 

 

На следващия ден, след училище, Беки ме закара до Агенция Армстронг Травъл.

Липсваше ми предишното момиче. Откакто започна да се среща с Мат Уелс и аз срещнах Александър, нямахме безкрайно свободно време, за да се мотаем, да говорим по телефона или да се катерим по портата на Имението. Затова когато имахме време по женски, го използвахме пълноценно.

— Чух слухове, че момичето с бялата коса е от Румъния — каза тя, когато се качих в пикапа й.

— Какво си чула? — попитах аз, развеселявайки се след дълъг сковаващ ума училищен ден.

— Е, онзи тип, който се криеше в лятното кино, когато гледахме „Нежност в ковчег“ е брат й.

— И… — започнах аз, намеквайки за повече информация.

— Мат казва, че те са разпитвали за Тревър. Мисля, че момчето иска да се включи във футболния отбор, но той дори не ходи на училище.

— Това ли е? — попитах аз, разочарована. — Нямаше да се тревожа за това. Никой не може да измести Мат. Дори и вампир — смотолевих аз.

— Какво каза? — попита тя, докато паркираше пикапа пред Армстронг Травъл.

Излязох от пикапа.

— Сигурна ли си, че с Александър не мислите да избягате в Румъния? — пошегува се Беки.

— Не, но ако решим, ще взема четири билета.

 

 

Бях щастлива да влезна в Армстронг Травъл в пълно готическо облекло — черни кубинки Хърман Мънстър, лилав чорапогащник и черна накъсана рокля — вместо тяхното, тип Корпоративна Кати, установено облекло от поли по мярка и блузи.

Усмихнах се на Руби, която седеше зад бюрото си, подавайки брошури на двама клиенти. Приветливото излъчване на Руби почти си отиде като ме забеляза с вид на болна грозотия в много консервативната им професия.

— Ей сега ще дойда при теб — каза Руби, намеквайки към отдалечения стол зад рафт с багажни висящи етикети.

— Просто разглеждам — казах аз и заоглеждах картата на Хавай.

Най-накрая младата двойка с брошури за Мексико в ръце се изправи. Погледнаха ме странно и се свиха сякаш всеки момент татуировката ми прилеп ще изскочи от ръката ми и ще им отхапе главите.

— Рейвън, чудесно е, че те виждам — каза тя, поздравявайки ме искрено. — Какво те води насам?

— Джанис тук ли е? — попитах аз, като тайно се надявах да я няма.

— Не, тя е в пощата. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Добре… някой в града резервирал ли е екскурзия през последните дни?

— Хората резервират екскурзии всеки ден. Знаеш, че това е туристическа агенция — каза тя с усмивка.

— Имах предвид…

— Защо искаш да знаеш?

„Е, има два млади вампира, които се крият в града и чакат точния момент да ухапят Тревър Мичъл. Предполагам, че живеят в освободен гараж, вероятно принадлежащ на курортист“ ми се прииска да кажа. Представих си приветливото лице на Руби преминаващо се в шок, после в ужас, после мъчещо се на клавиатурата си за лист с адреси. „Давай, Рейвън Мадисън. Спаси Дулсвил. Спаси света.“

— Ъ… за училищен доклад — вместо това казах аз. — Правя статистика за пролетни екскурзии.

— Съжалявам, мила, но не мога да ти дам такава информация. Би трябвало да знаеш това, работеше тук.

— Но точно поради тази причина мислех, че ще ми кажеш.

— С удоволствие бих ти помогнала, но не мога да разпространявам имена, адреси и маршрути — каза тя през смях. — Ако попадне в погрешни ръце тази информация може да послужи за нахлувания вкъщи.

— Или най-малкото в гаражи — казах аз.

Руби изглеждаше объркана, когато звънна телефона.

— Армстронг Травъл, Руби е. Мога ли да ви помогна да направите резервация? — каза тя с ултравесел глас.

Аз се заиграх с белите химикали на бюрото й.

— Разбира се, нека проверя — каза тя и започна да работи на клавиатурата на компютъра си.

Телефонът звънна отново, този път на втора линия от белия телефон на Руби.

— Може ли да задържа разговора? — попита Руби. — О… вие се обаждате от къде?

Като светна червената лампичка и телефонът продължи да звъни, завъртях пластмасовия органайзер на Руби и се зачудих как мога да проникна в компютъра им без ФБР да разберат.

Руби покри телефонната слушалка с ръка.

— Имаш ли нещо против да вдигнеш? — попита тя, сочейки към телефона на Джанис.

„За каква ме мисли? Вече не работех тук и несъмнено не бях наблизо.“

Отидох до бюрото на Джанис, натиснах втора линия и вдигнах телефона.

— Армстронг Травъл, където Испания е гореща, мъжете още повече. Да ви резервирам ли екскурзия до там?

— Имате ли някакви специални круизи? — попита женски глас.

— Джанис? — казах аз. — Джанис, ти ли си?

Руби ме погледна.

— Не, името ми е Лиз — отговори обаждащия се. — Лиз. Интересувам се от ваканционни круизи до Аляска.

— Ключове? — попитах достатъчно високо, за да ме чуе Руби. — Трябват ти ключове за кола?

— Не — поправи ме Лиз. — Казах круиз.

Руби погледна.

— Ти си в пощата? Телефонът ти прекъсва. Искаш Руби да те вземе?

— Мисля, че казахте, че това е Армстронг Травъл — каза Лиз.

— Дай ми да говоря — каза ми Руби. — Извинете — каза учтиво тя на нейния събеседник — трябва да задържа разговора.

— Съжалявам, сигурно съм сбъркала номера — озадачената Лиз каза и затвори.

Руби смени линиите, точно когато червената лампичка изгасна.

— Джанис? Джанис?

— Телефонът й прекъсваше и после спря. Може да не е била тя…

— Не, тя се скапва по цял ден.

Руби прерови бюрото на бизнес партньора си и намери резервна връзка с ключове в горното шкафче.

— Имаш ли нещо против да караш до пощата заради мен?

Този план не беше, за да си тръгна. Руби го правеше по-трудно.

— Не съм с колелото.

— У теб ли е разрешението ти за шофиране?

— Имам временно.

Руби погледна мен, после белия си Мерцедес паркиран пред агенцията. Можех да видя ума й да препуска, докато си ме представяше да пищя надолу по улиците, усилила Мерилин Менсън и да върна колата с току-що боядисан в черно прозорец и паяци по цялата повърхност.

— Ще трябва да затворя агенцията — каза тя.

— Е… — започнах аз, въртейки кичур коса. — Мога да наглеждам офиса, ако това ще ти помогне.

— Ти не си облечена подходящо — каза тя, оглеждайки моето мрачно облекло. — Но предполагам, че нямам избор. Няма да имаш нищо против да останеш няколко минути? Не обичам да затварям агенцията.

— Е…

— Няма да се бавя, наистина — каза тя, събирайки чантата и ключовете. — Много ще помогнеш.

— Ще ми се плати ли същата сума като преди?

— Да ти се плати? — попита тя с ръка на ханша. — Няма да ме има за няколко минути.

— Например няколко самолетни билета?

Объркана, Руби направи пауза.

— Ще ти дам десет долара и купон за безплатен филм.

— Става.

— Добре се пазариш. Винаги съм харесвала това у теб — каза тя, докато изхвърча през вратата.

Седнах на бюрото на Руби. Прелистих списание Conde Nast, докато не я видях да влиза в белия Мерцедес и да потегля. Сега, когато бях наета отново, дори и за двадесет минути, част от работата ми бе да бъда информирана. Влезнах в компютъра й ползвайки същата парола, когато служех тук. След секунди вече сърфирах из маршрутите на почиващите дулсвилци.