Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вампирски целувки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vampire Kisses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 102 гласа)

Информация

Форматиране
maskara (2009)
Корекция
ki6i и Prophecy_girL
Допълнителна корекция
Silverkata (2020)

Превод от английски: MimzZz, reallovr, Prophecy_girL, ki6i, zara

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 21
Тъмнина и светлина

Беше събота вечер. Бях облечена с тениската The Cure и черни боксерки и гледах Дракула на забавен кадър. Спрях на частта, в която Бела се опира на спящата Хелън Чандлър и си припомнях онзи път, когато Александър ме целуна на кожения си диван. Гледах с копнеж екрана и си взех още кърпички.

Звънецът иззвъня, прекъсвайки самосъжалителния ми транс.

— Вие отворете! — извиках, забравяйки, че семейството ми са на кино.

Погледнах през шпионката, но там нямаше нищо. После погледнах отново и видях слабичката Беки да седи на прага.

— Какво искаш? — попитах, отваряйки вратата.

— Облечи се!

— Мислех, че си тук, за да се извиниш.

— Съжалявам, но се налага да ми повярваш! Трябва да дойдеш в Имението — веднага!

— Махай се!

— Рейвън, незабавно!

— Какво има?

— Моля те, Рейвън, побързай!

Побягнах нагоре по стълбите и набързо навлякох черни джинси и черна тениска.

— Бързо!

Върнах се надолу по стълбите. Тя ме хвана за ръката и ме издърпа през вратата.

Бомбардирах я с въпроси, като се качихме в пикапа на баща й, но тя отказваше да отговори.

Представях си Имението покрито с графити, с натрошени прозорци, Тревър и футболните му сноби бият Александър. И после една ужасна, но безмълвна картина в главата ми. Знак „ПРОДАВА СЕ“ в двора, без дори тъмните завеси на Александър в таванската стая.

Беки не паркира до Имението, а на пресечка от него.

— Какво става? — попитах. — Защо не паркираш по-близо?

Но когато изскочих от колата, видях доста коли, паркирани по бордюра на тротоара, водещ към Имението, необичайно за иначе пустата улица.

В далечината забелязах две жени, облечени в черно, сякаш отиваха на погребение. Но вървяха бързо и държаха светнати фенерчета.

Сърцето ми потъна.

— Няма да успеем! — Изкрещях.

По-лошо бе да видя и мъж, също облечен в черно и носещ светнато фенерче. Откачих. Всичко в мен спря. Беше като края на Франкенщайн — където гражданите се събраха да запалят замъка и да изгонят горкия Франки от дома му. Само че тук имаше по-малко хора. Не можех да повярвам, че се бе стигнало до това. Вече можех да помириша пушека.

— Не, не! — изкрещях, но мъжът бе вече завил на ъгъла, към портата.

И най-тъмните ми фантазии не ме бяха подготвили за гледката: малка тълпа граждани на Дулсвил се бе струпала на земята около Имението. Консервативни граждани, облечени във вампирско черно? Всички бяха толкова тъмно облечени, все едно ги гледах през слънчеви очила, но сияещата Беки ме убеди, че виждах перфектната гледка. Оживени хора се разхождаха около иначе самотното Имение — като всички си подсвиркваха!

Не разбирах това, което виждаха очите ми. Събранието бе по-скоро като парти, но не виждах смисъл да е такова. Тогава бе още една шега? И тогава видях табелата на отворената порта и всичко ми се изясни: „ДОБРЕ ДОШЛИ В КВАРТАЛА.“

— По-добре късно, отколкото никога, — каза Беки.

От портата висяха и червени лентички, и фенерчета осветяваха хълма.

— Хей, момиче, не ни игнорирай! — някой извика, когато Беки и аз влязохме в земите на Имението.

Обърнах се. Беше Руби! Беше облечена в стегната черна рокля от винил, и високи до бедрото черни ботуши от винил.

— Вече получих покана за среща с този тоалет, Рейвън. Няма да повярваш — беше от иконома!

Тя направи гримаса на срамежлива ухилена ученичка, и придаде пухкав вид на боядисаната си в черно коса, докато се оглеждаше в огледалцето си.

— Старичък е, но е доста сладък!

Според вида на Руби, все едно бе взета от парижко модно ревю. Дори белия й пудел носеше прикована черна каишка и черен кучешки пуловер.

— Разпозна ли ме? — беше Джанис с черна мини пола и кубинки. — Моят цвят ли е? — тя каза, показвайки черния лак на ноктите си.

— Всеки нюанс на черно би ти отивал! — казах.

— Опитвах се да ти кажа да не ходиш на Снежния бал, — започна Беки бързо, когато тръгнахме по шосето. — Но Тревър ме изнудва. Ти винаги си била до мен, когато съм имала нужда, а аз не бях до теб. Ще ми простиш ли?

— Бях толкова увлечена, не слушах предупрежденията ти. А и ти си тук до мен сега — хванах ръката й. Радвам се, че вече не си омагьосана от Тревър.

Когато аз и Беки вървяхме през тълпата от отиващите към партито, се натъкнахме на Джак Патерсън, облечен в черно поло и джинси.

— През всички тези години чаках подходящия момент да ти се отплатя, — призна. — Облякох всички на партито. Вече няма нищо черно в магазина!

Сега, след всички тези години, бе мой ред да му върна благодарната целувка по бузата.

— Невероятно!

— Не беше моя идея да са облечени в черно, — каза Джак, сочещ момче в Док Мартинс, черна тениска и загладена назад коса.

— Хей, момиче! — беше Мат. — Страхувах се, че няма да дойдеш. Трябваше да изпратим Беки да те вземе. Не можехме да не посрещнем Александър както трябва в града, след всичкото това време! — очите ми заблестяха. — Александър те търси цяла вечер.

Оглеждах се наоколо обезумяла, без думи. В този момент исках да прегръщам всички. Но къде бе Александър?

— Мисля, че ще го намериш вътре, — подсказа Мат.

— Не мога да повярвам, че го направи! — мисълта да видя Александър отново ме връхлетя. Прегърнах Мат, стискайки го в стил Руби. Мисля, че бе толкова сепнат от обичта ми, колкото и аз самата бях.

— По-добре да се качиш там… преди слънцето да изгрее, — каза той.

Спрях, спомняйки си, че не видях един гражданин на Дулсвил.

— Той няма да се крие в сенките, нали?

— Кой?

— Знаеш кой!

— Тревър? Той не е поканен.

— Благодаря, Мат. Благодаря ти толкова много — казах, повдигайки палеца си.

— Ти го направи, наистина. Беше хубаво да заставам на дивата страна.

Беки хвана ръката ми и ме поведе към Имението. До вратата имаше маса с напитки. Сокове и близалки, чипс и SnoCaps, Sprees, Good & Plenty, и Dots. Всичко, което Александър бе приготвил онази нощ, когато двамата гледахме телевизия.

— Няма начин! — възкликнах. Загледах се в Беки. — Казала съм ти и за SnoCaps? — разбрах.

— Ако бях пазила това в тайна, нямаше да имаме маса за освежаване — Беки добави.

Тя се приготви да ме види ядосана, но вместо това се усмихнах и казах:

— Радвам се, че имаш добра памет. Чия идея е това парти? — зачудих се.

Беки отправи поглед към стъпалата пред входа.

С периферното си зрение видях двама младоженци да си държат ръцете.

— О, ето я, — чух модерния мъж да казва.

Бяха родителите ми! Майка ми носеше черни чарлстони, черни сандали с платформи, и черна копринена блузка, с гердан от червени любовни мъниста около врата си.

Баща ми носеше очила в стил Джон Ленън с черна рамка, и бе натъпкал тялото си в черни дънки Леви’с и копринена черна риза, наполовина разкопчана.

— Дрогиран ли си? — зачудих се на глас, удивена.

— Здравей, миличка, — каза майка ми. — Трябваше да направим нещо, за да те измъкнем от леглото.

Баща ми се засмя и две деца, облечени като Дракула, ни подминаха жужейки. Едното разгърна наметалото си с ръце, опитвайки се да полети към мен.

— Дойдох да изпия кръвта ти, — беше Били.

— Изглеждаш божествено! Ти си най-сладурският вампир, когото съм виждала — казах…

— Наистина? Тогава ще нося костюма на училище в понеделник.

— Не, няма, — скара се баща ми. — Един радикален в семейството е повече от това, което мога да понеса.

Баща ми погледна към майка ми, търсейки помощ. Били ми намигна и отлетя.

Джеймсън излез от Имението, държейки черно яке.

— Ето палтото Ви, г-н Мадисън, — каза, подавайки якето на баща ми. — Момчето не искаше да го пусне. Нещо, свързано с парфюма на дъщеря ви.

Бях много засрамена, но се топях отвътре.

— Хубаво е да Ви видя, мис Рейвън.

Исках да видя Александър. Исках да го видя още сега. Исках да видя лицето му, косата му, очите му. Исках да видя дали си беше същият, дали още усещаше силната ни любовна връзка. Или е помислил, че всичко е било лъжа.

Сякаш бе прочел мислите ми, Джеймсън каза:

— Няма ли да влезеш?

Влязох, благодарна, че срещата — или кръвопролитието — щеше да бъде лично. Беше тихо, музиката не пулсираше от таванската стая, и тъмно, със само няколко свещи, осветяващи пътя. Проверих хола, трапезарията, кухнята и коридора. Изкачих се по величественото стълбище.

— Александър? — прошепнах. — Александър?

Сърцето ми се блъскаше в гърдите, умът ми бе френетичен. Надникнах в баните, библиотеката, голямата спалня.

Чух гласове в стаята с телевизора.

Ренфилд доносничеше на доктора за Граф Дракула. Беше сцената, на която Александър ме бе целунал и аз изгубих съзнание. Седнах на дивана и гледах нетърпеливо телевизора цяла минута, чакайки го да се върне. Но станах нервна и се върнах в коридора.

— Александър?

Погледнах стълбището с избелял червен килим, водещ към таванската стаичка. Неговото стълбище!

Вратата над скърцащите стълби бе затворена. Неговата врата. Неговата стая. Стаята, която не би ми позволил да видя. Нежно почуках на вратата.

Останах без отговор.

— Александър? — почуках отново. — Аз съм, Рейвън. Александър?

Зад тази врата бе светът му. Светът, който никога нямаше да видя. Светът, в който се криеха отговорите на всички негови мистерии — как прекарва дните си, как прекарва нощите си. Завъртях дръжката, вратата изскърца и леко се отвори. Не беше заключено. Не исках нищо друго, освен да я отворя. Да надничам. Но после се замислих. Така започна всичко: с моето надничане. Нищо ли не бях научила? Затова поех дълбоко дъх и реагирах срещу импулса си. Затворих вратата и забързах надолу по скърцащото му стълбище, а после по главното, с нова увереност. Спрях на отворената предна врата, и чувствайки отново някакво присъствие, се обърнах.

Там стоеше той, като Рицар на Нощта, гледащ право в мен с тези тъмни, дълбоки, прекрасни, успокояващи, самотни, очарователни, интелигентни, замечтани, емоционални очи.

— Никога не съм искала да те нараня, — изтърсих. — Не съм това, което Тревър каза. Винаги съм те харесвала заради самия теб!

Александър не проговори.

— Бях толкова глупава. Ти си най-интересното нещо, случвало се някога в Дулсвил.

Сигурно си мислиш, че съм такова дете.

Той отново не каза и дума.

— Кажи нещо. Кажи, че се държах детински. Кажи, че ме мразиш.

— Знам, че си приличаме повече, отколкото се различаваме.

— Наистина ли? — попитах изненадана.

— Баба ми ми каза.

— Тя говори с теб? — казах, чувствайки внезапен полъх на хлад.

— Не, тя е мъртва, глупаче! Видях цветята.

Той протегна ръка, за да хване моята.

— Искам да ти покажа нещо, — той каза мистериозно.

— Стаята ти? — попитах, сграбчвайки ръката му.

— Да, и нещо в стаята. Най-после е готово.

— То? — Въображението ми полудя. Какво правеше Александър горе в стаята си? Беше ли „то“ живо, или пък мъртво?

Той ме поведе по голямото стълбище, а после по скърцащите стълби. Неговите стълби.

— Сега знаеш тайните ми, — каза той, отваряйки вратата. — Или поне почти всички.

Беше тъмно, като изключим лунната светлина, които преминаваше през малкото прозорче. Удобен стол и двоен матрак стояха на пода. Черен юрган откриваше червените чаршафи. Легло като на всеки друг тийнейджър. Не ковчег. После забелязах картините. Биг Бен с прилепи, летящи около часовника, замък на хълм, Айфеловата кула на обратно. Имаше тъмен портрет на възрастна двойка с готически дрехи, заобиколена от голямо червено сърце. Там бе и гробището на Дулсвил, а баба му се усмихваше над надгробния си камък. Картина, гледана от малкото му прозорче, като навсякъде имаше деца, облечени с костюми за Хелоуин.

— Тези са от тъмния ми период, — пошегува се той.

— Поразителни са, — казах, приближавайки се.

Имаше боя навсякъде, дори и на един куп на пода.

— Ти си страхотен!

— Не бях сигурен, че ще ти харесат.

— Невероятни са!

Забелязах едно платно, покрито с чаршаф, върху един статив в ъгъла.

— Не се страхувай, няма да те ухапе.

Спрях пред него, чудейки се какво крие чаршафа. И още веднъж въображението ми ме предаде. Взех ъгълчето на чаршафа и бавно го махнах, точно както бях направила с плата върху огледалата в мазето на Александър. Бях зашеметена.

Гледах себе си, облечена за Снежния Бал, с брошка с червена роза, закачена на роклята ми. Но носех кош с формата на тиква над рамото си, Сникърс в едната ръка и пръстен с паяк в другата. Отгоре блещукаха звезди, сняг се сипеше около мен. Усмихвах се невероятно самодоволно през блещукащи фалшиви вампирски зъби.

— Изглежда точно като мен! Не знаех, че си художник! Е, знаех за онези рисунки в мазето, и после боята по пътя… Нямах и идея.

— Това беше ти? — той попита, мислейки.

— Защо седеше насред пътя?

— Отивах в гробището да нарисувам онази картина с надгробната плоча на баба ми.

— Не носят ли повечето художници малки тубички?

— Аз си правя мои собствени.

— Нямах си и представа. Ти си художник. Сега всичко се нарежда.

— Радвам се, че ти харесва, — каза той облекчено. — По-добре да се върнем на партито, преди да им дадем повод за клюки.

— Сигурно си прав. Знаеш как се разпространяват слуховете в този град.

— Не е ли странно? — попита той, подавайки ми сода, отново на поляната, след като се бяхме смесили с облечените в черно граждани на Дулсвил. — Тази вечер не сме аутсайдери.

— Нека се наслаждаваме сега. Утре всичко ще си дойде постарому.

Хората на партито се усмихваха и се забавляваха.

После забелязах фигура в далечината, която бягаше по шосето.

— Тревър! — казах с въздишка. — Какво прави той тук?

— Той е чудовище! — той изкрещя, наближавайки партито. — Цялото му семейство.

— Не отново! — казах.

Всички гледаха Тревър.

— Александър, влез вътре, — настоях. Но той не помръдна.

— Той се мотае в гробището с откачена цел! — Каза Тревър, сочейки моя готически приятел. — Нямаше прилепи в този град, преди идването му! — извика той.

— Преди ти да дойдеш, нямаше загубеняци в града! — казах.

— Рейвън, успокой се, — баща ми ме смъмри непреклонно.

— Спрете това! — каза Мат, пробивайки си път напред, а Джак Патерсън бе зад него.

— Виж! Атакуваха ме! — Тревър възкликна, сочейки драскотина на врата си. — Прилеп ме атакува! Ще хвана бяс!

— Стига, Тревър, — каза Мат изморено.

— Стана, когато идвах насам. Потърсих те у вас и майка ти каза, че си на парти в откаченото Имение. Как така? Трябваше да се мотаеш с мен!

— Ти си причини това, — отговори Мат. — Писна ми да те карам на разни места из града, за да разпространяваш глупави слухове. Доста дълго си игра с мен, Трев.

— Но бях прав! Те са вампири! — извика Тревър.

— А аз бях прав да не те поканя, — каза Мат.

— Вие сте луди. Правите парти с откачалки! — оспори Тревър, зяпайки ни всички.

— Добре, Тревър, това е достатъчно, — каза баща ми, пристъпвайки към него.

— Нямам нищо общо с това, — каза обърканият Александър.

— Това вече го знаем, — потвърдих.

— Но… — Започна Тревър, а в ядосаните му очи си личеше, че иска кръв.

— Бих предпочел да не се обаждам на баща ти, — каза баща ми, слагайки ръката си на рамото на Тревър.

Тревър беше бесен, но парата му свършваше. Нямаше никой, който би се вързал на шегите му, който би застанал на неговата страна, който мислеше, че е прекрасен, само защото е вкарал печеливш гол. Нямаше смеещи се момичета, които искаха да ходят на срещи с футболен сноб, или да се мотаят с него, защото е популярен. Нищо друго не му оставаше, освен да напусне.

— Само почакай — баща ми притежава целия град! — каза той, изчезвайки като буря. Беше единственото, което можеше да каже.

— Не забравяй да сложиш лед, — посъветва го майка ми, сякаш бе Флорънс Найтингейл.

„Трябва ми пистолет, не лед, Мамо.“

Всички гледахме, докато Тревър достигна портата и излезе най-сетне навън.

— Е, трябваше да е пееща телеграма, но са объркали инструкциите, — пошегува се баща ми. Тълпата се разсмя облекчено.

Александър и аз удобно се облегнахме един на друг. Децата започнаха да тичат наоколо, преструващи се, че са вампири.

 

 

По-късно, след като Александър каза „довиждане“ на всички съседи, Беки ме намери да почиствам масата за освежаване.

— Съжалявам, — каза тя.

— Ще продължиш ли да се извиняваш до края на живота си?

Прегърнах я в стил „Руби“.

— Ще се видим утре, — каза Беки. Очите й бяха уморени.

— Мислех, че родителите ти вече са си тръгнали.

— Придържат се към живота във фермата, знаеш. Ранно лягане и ранно ставане.

— Тогава с кого се возим? — попитах объркана.

— Мат.

— Мат!

Тя се усмихна с усмивката, която казваше „Влюбена съм“.

— Не е такъв сноб, какъвто изглежда.

— Знам. Кой би помислил?

— Никога не е карал трактор, — каза Беки. — Мислиш ли, че го казва на всяко момиче?

— Не, Беки. Мисля, че наистина го мисли.

— Хайде, Беки — извика Мат, както преди бе викал Тревър.

— Ще ви настигна след минута, — казах аз.

Помагах на Джеймсън с последните боклуци от партито, когато Александър се спусна по стълбите, носещ наметало, със зализана назад коса и фалшиви вампирски зъби.

— Моят вампир-мечта — казах.

Той ме придърпа близо до себе си в коридора.

— Опита се да ме спасиш тази вечер, — каза той. — Ще ти бъда вечно благодарен.

— Вечно, — казах със самодоволна усмивка.

— Да се надяваме, че някой ден ще ти върна услугата.

Хилех се, докато той ме хапеше по врата.

— Не искам да си тръгвам, — изхленчих. — Но Беки ме чака. Да се видим утре? — попитах. — Някое прилеп-време? Някой прилеп-канал?

Той ме изпрати до вратата и игриво ме ухапа по врата с изкуствените си зъби.

Засмях се и се опитах да издърпам фалшивите зъби от устата му.

— Ау, — оплака се той.

— Не трябваше да ги закрепиш със Суперлепило!

— Рейвън, нали вече не вярваш във вампири? — попита той.

— Ти ме излекува от това, — отговорих. — Но ще задържа черното червило.

Той ме дари с дълга, ангелска целувка за лека нощ.

Когато се обърнах, за да тръгна, забелязах гравираното огледало на Руби на земята и го взех. Отворих го, за да махна червилото си. Видях в него отражението на вратата на Имението.

— Сладки сънища, — чух Александър да ми казва.

Но той не се бе появил в огледалото.

Обърнах се. Ясно го виждах как седи на прага.

Но когато проверих огледалото, него го нямаше!

Когато отново се обърнах, видях пред лицето си само дръжката на вратата с форма на змия. Отчаяно се хванах за нея.

— Александър! Александър!

Отдръпнах се от вратата, не вярвайки. Бавно отстъпих и се загледах в прозорчето на таванската стаичка. Прозорчето светна.

— Александър! — повиках го.

Той се подаде иззад набръчканите завеси, моето Готическо момче, моят Готически приятел, моят Готически принц, моят Рицар на нощта. Гледащ надолу към мен с копнеж. Той докосна с длан стъклото. Аз стоях, без да показвам емоции. Когато се приближих, той се отдръпна от завесата, а светлината внезапно угасна.