Елън Шрайбер
Вампирски целувки (14)

Глава 14
Горещо преследване

След като се обадих на Беки и й разказах за приключението ми в сензационни детайли, страдах от голямо безсъние. Не беше свечеряването, това което ме държеше будна, а момче с най-дълбоките, тъмните, нереални очи, което някога бях виждала. Сърцето ми биеше толкова силно, колкото се въртеше главата ми. Беше красив. Косата му, лицето му, устните му. Напълно невероятно беше гледката на протегнатата му ръка — носеща пръстена ми! Защо не се опита да се обади на полицията? Защо носеше пръстена ми? Беше ли наистина вампир? Кога щях да го видя отново? Готическото момче вече ми липсваше.

 

 

Люлеех се на следващата сутрин в Евънс Парк, чакайки Беки, главата ми беше замаяна от вчерашната среща. Завлачих крака по земята, за да спра люлката, когато тя най-после пристигна и й разказах цялата невероятна история отново.

— Късметлийка си, че не те е убил!

— Шегуваш ли се? Беше великолепен! Бих чакала вечно, за да се запозная с някой наполовина готин колкото него.

— Сега вярваш ли на слуховете?

— Знам, че звучи налудничаво, но мисля, че може да е вярно. Има толкова много знаци. Рисунката на Дракула, свещите, слънчевите очила, закритите огледала, родословното дърво.

— Алергията на майката към чесън и фактът, че семейство Стерлинг са виждани само вечер. — Добави Беки.

— Ами пръстта? Вампирите винаги носят прах от родната им държава.

— Ще се обадиш ли на CNN? — подразни ме тя.

— Не още. Трябват ми повече доказателства.

— Няма да се опиташ да ме замъкнеш до тази врата отново, нали?

Започнах да се люлея, спомняйки си Ан Райс, Брам Стоукър, Бела Лугоси, Гладът, Изгубените момчета, и всички Носферату, които бяха удостоили света с невероятните си усмивки и гладки, лъскави, черни коси.

— Не! Не си замесена в това изобщо! — най-накрая й отговорих.

Тя издиша облекчено.

— Има само един начин да го докажем, нали? И тогава най-после ще можем да кажем на всички клюкари да спрат да пускат слухове завинаги. Тогава тези Готически ангели ще могат да спят на спокойствие, през което и време на денонощието да го правят! — пошегувах се.

— И какво мислиш да правиш, да гледаш дали ще се превърне в прилеп?

— Не. Ще гледам дали аз ще се!

— Не можеш да се превърнеш в прилеп гледайки го.

— Трябва да направя нещо повече от това да го гледам. Има само един начин да разбера дали наистина е вампир.

— Да?

— Ухапването му! — изкрещях радостно…

— Ще го накараш да те ухапе? Луда ли си?

— Налудничаво луда.

— Но какво ще стане ако е? Ще се превърнеш във вампир! И тогава какво ще правя?

— Тогава, — казах, усмихвайки се — Ще се обадя на CNN.

 

 

Влачех се по път за вкъщи от Евънс Парк мечтаейки си да видя моят принц на мрака, когато забелязах черен Мерцедес завиващ зад най-далечния завой на моята улица.

Затичах се след него, толкова бързо колкото можех, но военните обувки не можеха да се състезават с колелата и с ускорението на мотора, дори със Зловещо каране.

Вкъщи бях приветствана от ухилен Загубеняк.

— Имам нещо за теб! — заяде се.

— Не си играй с мен. Не съм в настроение.

— Изглежда, че вече доставят пощата в събота. И съботния пощальон е икономът от Хелоуин от Имението!

— Какво?

— Той даде писмо за теб!

— Дай го!

— Ще ти струва!

— Ще ти струва главата, — вреснах, опитвайки се да скоча върху него.

Той започна да бяга и аз го последвах в горещото преследване.

— Ще го взема. Само въпрос на време е и ще си или жив или мъртъв, когато го направя!

Само ако си бях останала вкъщи, Зловещият Човек щеше да даде писмото на мен вместо на Загубеняка. Хубавото нещо беше, че родителите ми бяха излезли на обяд. Щяха да полудеят, ако видеха милион годишен възрастен мъж да дойде на вратата и да попита за мен.

Загубенякът размаха червения плик пред лицето ми, подигравайки ми се на всеки завой. Изведнъж изтича на горния етаж. Хванах крака му отзад и той падна. Изправих го пред мен, но пликът беше в разтворената му ръка, прекалено далеч, за да го взема.

Направих физиономия на акула, за да му покажа, че ще ухапя крака му, ако се наложи, нещо, което да направиш на брат си и да не отидеш в затвора. Обзе го паника, и използва свободния си крак, за да избута ръцете ми от мършавия му, кокалест крак. Той тресна вратата на стаята му в лицето ми и врътна ключалката.

Удрях и удрях. Ръцете ме боляха, но щях да усетя болката по късно, сега бях прекалено ядосана.

— Скъпа Рейвън, — престори се, че чете през вратата. — Обичам те и искам да бъдеш моята вещерска жена и да си имаме плашещи икономски бебета. С любов, Странният Иконом.

— Дай ми го! Сега! Не знаеш ли на какво съм способна? Попитай футболния отбор. Мога да направя живота ти жив ад!

— Ще го върна при едно условие.

— Колко?

— Не искам пари.

— Тогава какво?

— Това, което обеща…

— Какво, за Бога?

— Обеща да спреш да ме наричаш Загубеняк!

Имаше тишина и от двете страни на вратата. Почувствах болка в сърцето. Вина? Предполагам, че не бях осъзнала как прякорите, които измислях го бяха наранявали толкова много през всичките тези години. Това, че вече бях направила живота му в истински ад.

— Тогава как да те наричам?

— Какво ще кажеш за името ми?

— Какво трябва да значи това? — попитах.

— Били.

— Ъм, е… добре. Даваш ми писмото и няма да те наричам Загубеняк за една година.

— Завинаги.

— Завинаги?

— Завинаги!

— Добре. За… винаги.

Той отвори вратата и метна плика навън. Вгледа се в мен с неговите дълбоки, кафяви бебешки очи.

— Ето. Не съм го отварял.

— Благодаря. Не трябваше да ме караш да те гоня. Имах дълъг ден!

— Само дванайсет часа е!

— Именно! — сега държах червения плик в ръцете си. — Благодаря, Загубеняк. — Не можех да се спра. Беше ми навик.

— Обеща! — викна той, тряскайки вратата.

Почуках отново. Този път усетих болката от миналите удряния.

— Какво, вещице? — викна той. — Всеки може да бъде Загубеняк в сравнение с теб! Остави ме намира и се връщай в пещерата си!

Намерих вратата отключена и влязох вътре. Бяха минали години откакто съм била в тази стая. Имаше снимки на Майкъл Джордан и Уейн Грецки на стената и 50 билиона компютърни игри накуп на пода и бюро при компютъра му. Загубенякът беше наистина интересен.

— Благодаря за писмото — казах.

Той просто се обърна към компютъра си, игнорирайки ме.

— Били! — изкрещях. Той бързо вдигна поглед шокиран. — Казах „благодаря“. Но не мога да те прегърна. Ще запазим това за телевизора.

Метнах се на леглото, черната ми възглавница беше в ръцете ми, и се вгледах в червения плик. Можеше да бъде всичко, като „Стой извън имуществото ни или ще осъдим теб и родителите ти“.

Но в края на краищата заплахата беше на сигурно в ръцете ми.

Внимателно отворих плика, страхувайки се от най-лошото.

Беше покана!

Господин Александър Стерлинг кани госпожица Рейвън Мадисън в дома си на първи декември в осем часа за вечеря.

От къде знаеше името ми? От къде знаеше къде живея? И това беше ли истинско? Нито едно седемнайсетгодишно момче в този град, щат, или държава не канеше момичета по този начин. Беше излязло сякаш от някой Мерчънт-Айвъри-Емма Томсън филм, където хората имаха педантичен британски акцент и бяха притиснати между корсети и никога не казваха „любов“. Беше толкова средновековно, старомодно, извън този свят. Беше толкова романтично, кожата ми изтръпна навсякъде. Вгледах се в плика за друго съобщение, но това беше всичко. Дори не пишеше „Моля, отговорете“ Колко нервиращо!

Той очакваше, че ще отида, и беше прав. Бях чакала това през целия си живот.