Елън Шрайбер
Вампирски целувки (19)

Глава 19
Снежният Бал

Не можех да стоя мирно през останалите часове. Нито през алгебра, нито през история, нито през география или английски, който прекарах, стоейки под футболните скамейки, пишейки любовни писма на Александър. Притичах до вкъщи и танцувах в детската си. Опитах всяка дреха, която притежавах в милиони комбинации, докато не събрах перфектния костюм.

— Добре ли си? — попита Били, надничайки в спалнята ми.

— Просто подскачам наоколо и танцувам, мой много скъп братко, — сияех от щастие, и го гушнах силно и целунах по главата.

— Луда ли си?

Въздъхнах дълбоко.

— Някой ден ще ме разбереш. Ще срещнеш някой, който е свързан с душата ти. И тогава всичко ще бъде вълнуващо и спокойно едновременно.

— Имаш предвид някой като Памела Андерсън?

— Не, като математико-компютърно момиче.

Били се взря в далечината.

— Предполагам, че това няма да е лошо, докато изглежда като Памела!

— Ще изглежда дори по-добре! — казах, разрошвайки косата му. — Сега изчезвай. Трябва да се явя на бал.

— Отиваш на танци?

— Да.

— Е… — можех да видя как съживява план за потушаване на голямата сестра. — Е… ще бъдеш най-красивата там.

— Сигурен ли си, че не взимаш наркотици?

— Ти ще бъдеш най-красивата там… с черно червило.

— Е, това вече си ти.

Най-после измарширувах в кухнята, носейки велурени ботуши до коляното с високи токове, черни мрежести чорапи, черен минижуп, копринено черно потниче, и металически черни гривни. Черен кашмирен шал скриваше смучката ми, а черни кожени ръкавици, без пръсти, разкриваха черния ми лак — блестящ като черен лед, придържащ се в темата за Снежния Бал.

— Къде си мислиш, че отиваш облечена така? — попита майка ми.

— На танци.

— С Беки?

— Не, с Александър.

— Кой е Александър?

— Любовта на живота ми!

— Какво, любов чувам аз? — попита баща ми, влизайки в кухнята. — Рейвън, къде отиваш облечена така?

— Твърди, че отива на танци с любовта на живота си — отговори майка ми.

— Никъде няма да ходиш в това! И кой е любовта на живота ти? Момче от училище?

— Александър Стърлинг — издекламирах.

— Като Стърлинг, които живеят в Имението? — попита той.

— Самият той!

— Не и момчето на Стърлинг! — изпищя майка ми, шокирана. — Чух ужасяващи истории за него! Разхожда се из гробищата и никога не е забелязван през деня, като вампир!

— Мислиш ли, че ще отида на танци с вампир?

И двамата ме изгледаха странно и не казаха нищо.

— Не бъдете като всички в този град! — изкрещях.

— Скъпа, чух историите навсякъде в града! — прошепна майка ми. — Точно вчера, Натали Мичъл твърдеше…

— Мамо, на кого ще повярваш, на мен или Натали Мичъл? Тази нощ е много важна. Александър също ще ходи за пръв път на танци. Той е толкова прекрасен и интелигентен! Разбира от изкуство, култура и…

— Гробища? — попита баща ми.

— Той не е такъв, какъвто го описват хората! Той е най-неземния човек в цялата вселена — освен теб, тате.

— Е, в такъв случай, забавлявайте се.

— Пол!

— Но не в този вид — бързо настоя баща ми. — Сара, радвам се, че тя ще ходи на танци. Всъщност Рейвън отива на училище, без да я принуждават. Това е най-нормалното нещо, което е правила напоследък.

Майка ми го погледна.

— Но не в този вид — повтори той.

— Тате, това се носи из цяла Европа!

— Но ние не сме в Европа. Намираме се в малък тих град, където перлените огърлици са на мода. Закопчани блузи, дълги ръкави и дълги поли.

— Няма начин! — сопнах се.

— Това момче не е излизало от стаята си с години, а ти ще го оставиш да съпроводи дъщеря ти просто така? — попита майка ми. — Пол, направи нещо!

Баща ми отиде до килера.

— Ето, облечи това — каза, подавайки ми едно от спортните му палта. — Черно е.

Зяпнах го невярващо.

— Това или черния ми халат — добави.

Неохотно грабнах палтото.

— А ние ще се запознаем с най-невероятното момче в целия свят, когато дойде да те вземе? — включи се майка ми.

— Шегуваш ли се? — бях потресена. — Разбира се, че не!

— Правилно е само това, че не знаехме, че се виждаш с него. Нямахме идея, че ще ходиш и на танци.

— Искате да се намесите и да го злепоставите. Да не говорим за мен.

— Това са срещите. Ако кавалера ти успее да понесе въпросите и родителското злепоставяне, то целият ще е твой — подразни ме баща ми.

— Не е честно! Да не би да искате да дойдете с нас сега?

— Да — отговориха в хор.

— Това е ужасно! Най-важната вечер в живота ми, а вие ще я съсипете!

Чух шума на отбиваща кола, на алеята.

— Той е тук! — изпищях, стрелвайки се към прозореца. — Вие трябва да сте спокойни! — казах, бягайки наоколо панически. — Припомнете си хипи дните заради мен, моля! Мислете си за любовни дрънкулки и Джони Мичъл. Мислете си за открити пъпове и ласкателства, не за голф панталони и китайски порцелан — примолих се. — И нищо относно гробищата!

Исках тази вечер да е перфектна, сякаш беше сватбата ми. Но се почувствах като булка, която внезапно желае да избяга.

Сега, когато родителите ми щяха да се запознаят с кавалера ми, ръцете ми започнаха да треперят. Надявах се да не се изплаши, седейки на тяхната весела и светла мебел.

Когато звънеца звънна, се стрелнах да го посрещна. Александър изглеждаше великолепно. Носеше изтупан, черен трипластен костюм и червена копринена вратовръзка. Изглеждаше като онези баскетболисти-милиардери, които виждах по телевизията. Държеше кутийка, опакована с цветна хартия.

— Уоу! — възкликна той, оглеждайки ме. Баща ми ми кимна да сложа спортното яке, изпод вежди. Вместо това го поставих на стол.

— Трябваше да сложа плетена шапка или снежни ботуши — каза неловко. — Не се придържам към темата.

— Забрави! Ще бъдеш най-красивото момче там — направих му комплимент, дърпайки го във всекидневната. — Това са родителите ми, Сара и Пол Мадисън.

— Радвам се да се запозная с вас — каза нервно Александър, протягайки ръката си.

— Слушали сме толкова много за теб — усмихна се майка ми, хващайки ръката му.

Хвърлих й свиреп поглед.

— Моля, седни — продължи тя. — Ще желаеш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Настанявай се удобно — добави баща ми, приближавайки се към канапето и сядайки на бежовата му облегалка.

О-оу. Никога не бях водила момче у нас преди. Можех да усетя как баща ми се възползваше. Разговорът с „целите“. Молех се да мине бързо.

— Е, Александър, какво мислиш за градчето ни?

— Стана чудесно, след като срещнах Рейвън — отговори учтиво и ми се усмихна.

— Е, как се запознахте, след като не ходиш на училище? Рейвън забрави да спомене тази част.

О, не! Започнах да нервнича в стола си.

— Е, предполагам просто се натъкнахме един на друг. Имам предвид, беше нещо от онези неща, в правилното време на правилното място. Както казват, всичко е въпрос на време и късмет. И трябва да отбележа, че станах голям късметлия, след като срещнах дъщеря ви.

Баща ми го погледна.

— О, не, не това имах предвид — добави Александър.

Той се обърна към мен, призрачното му лице почервеня. Опитах се да не се разсмея.

— С какво точно се занимават родителите ти? Не се мяркат много в града, нали?

— Баща ми е търговец на картини. Има галерии в Румъния, Лондон и Ню Йорк.

— Това звучи много вълнуващо.

— Чудесно е, но той никога не си е у дома — каза Александър. — Постоянно лети нанякъде.

Майка ми и баща ми се спогледаха.

— Време е да тръгваме или ще закъснеем — намесих се.

— Почти забравих — отвърна Александър, изправяйки се неловко. — Рейвън, това е за теб.

Подаде ми цветната кутия.

— Мерси! — усмихнах се нетърпеливо и я отворих, разкривайки невероятна червена брошка с роза. — Прекрасно е! — показах го на майка ми и баща ми. — Виждате ли? Казах ви.

— Колко мило! — въздъхна майка.

Поставих брошката над сърцето ми, докато Александър се мъчеше да я забоде. Трепереше от притеснение.

— Ау!

— Убодох ли те? — попита.

— Набоде ми пръста, няма нищо.

Погледна напрегнато капката кръв на върха на пръста ми.

Майка застана между нас с кърпичка, която взе от масата.

— Няма нищо, мамо, само малко кръв. Добре съм — бързо поставих убодения пръст в устата си.

— По добре да тръгваме — казах.

— Пол! — проплака майка ми.

Но баща ми знаеше добре. Нямаше какво да направи.

— Не забравяй палтото — бе всичко, което каза.

Хванах връхната дреха и ръката на Александър и го издърпах през вратата, изплашена, че майка ми ще го изплаши като направи знак с формата на кръст.

Можехме да чуем музика от паркинга. Никъде нямаше червено Камаро. За сега бяхме в безопасност.

— Не си забравяй якето — напомни ми Александър, докато слизах от колата.

— Ще трябва да ме топлиш — намигнах му, оставяйки го на задната седалка.

Две мажоретки, облечени като за Северния полюс, ни зяпнаха с ужасени физиономии.

Дръпнах Александър и спряхме пред главния вход. Той беше като дете, настоятелно и нервно. Разглеждаше сградата с интерес, сякаш никога не бе виждал училище преди.

— Не е задължително да влизаме — предложих.

— Не, всичко е наред — каза той, стискайки пръстите ми.

Двама футболисти в коридора спряха да говорят в момента, в който ни видяха и зяпнаха.

— Може да си вдигнете очите от пода, сега — казах, водейки Александър покрай тях.

Той разглеждаше всичко: плакатите за Снежния Бал, таблото с обявите, шкафа с трофеите. Прокара ръка през шкафчетата, докосвайки студения метал.

— Изглежда точно, както по телевизията!

— Никога ли не си ходил на училище? — полюбопитствах.

— Да.

— Боже! Ти си най-големият късметлия на света. Никога не ти се е наложило да ядеш училищен обяд. Червата ти трябва да са в перфектно състояние!

— Но ако ходех, щяхме да се срещнем по-рано.

Прегърнах го под същия банер със Снежния Бал, под който спорехме с Тревър миналия ден.

Моника Хейвърс и Джоди Картър ни подминаха и зяпнаха. Помислих, че очите им ще изскочат от кухите им глави.

Бях готова да се боря, ако кажат нещо. Но можех да се досетя, от напрежението на ръката ми, че Александър искаше да съм спокойна. Момичетата прошепнаха нещо и се изкикотиха за себе си и продължиха по клюкарския си път към салона.

— Тук не уча химия — казах, отваряйки отключена врата на кабинета по химия. — По принцип се налага да се промъквам навсякъде. Това е разнообразие.

— Между другото, винаги съм искал да разбера, защо се промъкна в…

— Виж това! — прекъснах го, сочейки към колбите на масата за експерименти. — Изобилие от мистериозни отвари и експлозиви, но това не би те притеснило, нали?

— Обичам го! — държеше епруветка, сякаш беше произведение на изкуството.

Избутах го на чин, а после написах името му на дъската.

— Някой знае ли символа на калий? Да вдигне ръка.

Той повдигна своята до тавана.

— Аз знам!

— Да, Александър?

— К.

— Правилно, издържа цялата година!

— Мис Мадисън? — каза той, вдигайки отново ръка.

— Да?

— Може ли да дойдете за момент? Мисля, че имам нужда от малко уроци. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

— Но аз току-що ти писах отличен!

— По скоро се отнася към сферата на анатомията.

Аз се приближих. Той ме издърпа в скута си и ме целуна нежно по устните.

Чухме няколко кикотещи се момичета, минаващи покрай отворената врата.

— По-добре да тръгваме — предложи той.

— Не, всичко е наред.

— Не искам да те изключат. И без това имаме да се явяваме на танц — каза той, изправяйки ни и двамата.

Излязох навън, държейки за ръката момчето, с което имах най-голяма химия, а името му все още стоеше написано на дъската.

Когато доближихме салона, вече можех да усетя студените погледи. Всички зяпаха Александър сякаш падаше от друга планета, а мен гледаха както обикновено.

Мис Фей, скучната ми учителка по алгебра, събираше билетите на вратата.

— Виждам, че пристигна навреме за танците, Рейвън. Жалко, че не можеш да направиш същото и по алгебра. Никога не съм виждала този младеж в училище — добави, оглеждайки Александър.

— Това е защото той не идва тук — просто вземете билетите, госпожо! Прескочих представянията и дръпнах Александър вътре.

Влязохме в Снежния Бал. Не знаех дали е, защото съм с Александър, или защото е първият ми танц, но бялото никога не е изглеждало толкова прелестно. Пластмасови висулки и снежинки висяха от тавана, а подът бе покрит със сняг на прах. Изкуствен сняг бавно падаше от тавана. Всички бяха облечени в блестящи зимни рокли или панталони от кадифе и пуловери, ръкавици, шалове и шапки. Въздухът, идващ от климатика, ме накара да потръпна.

Дори и рок бандата, The Push-ups, се вписваха в темата с плетените им шапки и зимни ботуши. Напитките бяха поставени под таблото — сладоледи, сайдер и горещ шоколад.

Можех да чуя шептене, смях и въздишки докато минахме покрай скупчените студенти. И групата също гледаше към нас.

— Искаш ли да си вземем по един горещ шоколад преди някой гимназист да го развали? — попитах, мъчейки се да разсея Александър от цялото внимание.

— Не съм жаден — отговори той, гледайки танцьорите.

— Мисля, че каза, че винаги си жаден.

Групата започна да изпълнява версия на китара на „Зимно Чудо“.

— Бихте ли танцували с мен? — попитах, предлагайки му ръката си.

Усмихнах се с наслада, когато минахме през снега към дансинга.

Бях в рая. Имах най-добрия кавалер на танците — нямаше някой по-великолепен от Александър, а той танцуваше като видение. Забравихме, че бяхме аутсайдери и се разкършихме като редовни посетители на клубове. Танцувахме песен след песен, без да спираме — „Студен като лед“, „Сладолед“, „Фрости, снежния човек“.

Бандата започна да пее, „Аз се топя с теб“. Салонът се въртеше, докато малки снежинки нежно падаха по нас. Александър и аз изпищяхме със смях, когато се спънахме в отвеян футболен сноб, строящ снежен човек на пода. Когато музиката спря, прегърнах Александър толкова силно като полудяла, сякаш това беше нашият частен танц. Но разбира се, ние не бяхме сами, както познат глас ми напомни.

— Лудницата знае ли, че си избягала? — попита Тревър, появявайки се до Александър.

Издърпах го към масата с напитките и взех два черешови сладоледа.

— Надзирателят знае ли, че си тук? — попита Тревър, преследвайки ни.

— Изчезвай, Тревър! — изръмжах, предпазвайки Александър с тялото си.

— Оу, да не би Булката на Франкенщайн да има ПМС?

— Достатъчно, Тревър! — не можех да видя реакцията на Александър, но можех да усетя ръцете му на раменете ми, теглейки ме назад.

— Но това е само началото, Рейвън, само началото! Нима не организират танци в тъмницата? Наистина трябва да дойдеш на училище, за да видиш танци — обърна се към Александър. — Но предполагам, в Ада няма правила.

— Млъквай! — изсъсках. — Нямаш ли си дама? Или това е Мат? — попитах саркастично.

— Много добре. Умна е — каза на Александър. — Но не достатъчно. Не, дамата ми е ето там — добави той, сочейки към входа.

Погледнах по посока и видях Беки, стояща нервно на вратата, облечена в дълга, плисирана пола, бледо розов пуловер, и дълги бели чорапи с мокасини.

Сърцето ми падна на пода. Почувствах се ужасно.

— Преобразих я малко — заяде се Тревър. — И това не е всичко, скъпа.

— Ако я докоснеш, ще те убия! — изкрещях, посягайки към него.

— Не съм я докоснал все още. Но има време. Танците току-що започнаха.

— Какво става, Рейвън? — настоя Александър, обръщайки ме към него.

Тревър помаха на Беки да се присъедини към нас. Тя дори не ме погледна като наближи. Тревър хвана ръката й и я целуна нежно по бузата. Потреперах и се почувствах отвратително.

— Махай се от нея! — хванах ръката й и се опитах да я отделя.

— Рейвън, това ли е момчето, което те е притеснявало? — попита Александър.

— Искаш да кажеш, че не ме познава? Не знае за нас? — учуди се гордо Тревър.

— Няма „нас“! — опитах се да обясня. — Той е бесен, защото аз съм единственото момиче в училище, което не го мисли за готин! И не иска да ме остави на мира. Но Тревър, как смееш да замесваш в това Беки и Александър!

Беки стоеше, забила поглед в земята.

— Мисля, че е време да оставиш намира Рейвън, пич, — каза Александър.

— Пич? Сега да не би да съм дружката на изрода? Можем да излизаме и да играем футбол? Съжалявам, но си имам принципи. Никакви зъби и наметала. Връщай се на гробището.

— Достатъчно, Тревър! Ще те пребия още сега! — заплаших.

— Всичко е наред, Рейвън, — прекъсна ме Александър. — Нека да танцуваме.

— Беки, махни се от него! — изкрещях, непомръдвайки. — Беки, кажи нещо! Отговори ми най-после!

— Вече каза нещо — съобщи Тревър. — И то много. Интересно как хората в този град си развързват езиците, когато реколтата на баща им може да се запали от изпусната цигара — добави той, гледайки точно към мен.

Обърна се към Александър.

— Ще разбереш кои са клюкарите по-скоро отколкото очакваш!

Погледнах към Беки, която зяпаше мокасините си.

— Съжалявам, Рейвън. Опитвах се да те предупредя да не идваш днес.

— За какво говори тя? — попита Александър.

— Да тръгваме — отсякох.

— Говоря за вампири! — издекламира Тревър.

— Вампири! — въздъхна Александър.

— Млъквай, Тревър!

— Говоря за клюки!

— Какви клюки? — попита Александър. — Дойдох тук, за да съм с гаджето си.

— Гадже? — учуди се Тревър. — Значи е официално. Да не би да прекарате цяла вечност заедно?

— Тихо! — наредих му.

— Кажи му защо нахлу в къщата му! Кажи му какво видя!

— Махаме се от тук! — казах, започвайки да вървя. Но Александър не помръдна.

— Кажи му защо му се нахвърли — продължи Тревър.

— Не казвай друга дума, Тревър!

— Кажи му защо отиде на гробището!

— Казах да млъкваш!

— И защо припадна.

— Замълчи!

— И защо се гледаш в огледалото постоянно!

— За какво говори той? — настоя Александър.

— И му обясни за това — каза, показвайки му снимката на следите от ухапване.

Александър я взе и я разгледа.

— Какво е това?

— Тя те използва — добави Тревър. — Започнах слух, който се разпространи. Накарах всички в града да повярват, че си вампир. Забавното е, че твоята скъпа, сладка Рейвън повярва на слуховете повече от всеки друг!

— Млъквай! — изкрещях и хвърлих топящия си сладолед в лицето му.

Той се засмя, докато черешовата смес се стичаше по бузите му. Александър зяпаше снимката.

— Какво става? — попита господин Харис, тичайки към нас.

Александър ме погледна с невярващ и объркан поглед. Огледа се наоколо безпомощно докато тълпата чакаше реакцията му. След това ядосано хвана ръката ми и ме издърпа навън. Напуснахме снега и се озовахме на дъжда.

— Чакай! — изкрещя Беки, тичайки след нас.

— Какво става, Рейвън? — настоя Александър, игнорирайки я. — От къде знае, че си се промъкнала в къщата ми? От къде знае за гробището? От къде знае, че си припаднала? И какво е това? — попита, натиквайки снимката в ръцете ми.

— Александър, не разбираш.

— Никога не ми каза, защо се промъкна в къщата ми — каза.

Погледнах самотния му, дълбок, бездушен поглед. Невинността му. Чувството, че не принадлежи. Какво можех да му кажа? Не можех да излъжа. Затова не казах нищо, а просто го прегърнах колкото сила имах.

Снимката падна от ръката му. И той ме избута.

— Искам да го чуя от теб — настоя.

Сълзи започнаха да се стичат.

— Отидох там, да оспоря слуховете. Исках да сложа край! За да може да живеете в мир и спокойствие.

— Значи аз бях просто призрачна история, която искаше да провериш?

— Не! Не! Беки, кажи му, че греши!

— Грешиш! — обясни тя. — Тя говори за теб постоянно!

— Мислех, че си различна, Рейвън. Но ти ме използва. Същата като останалите си.

Александър се обърна и аз хванах ръката му.

— Не си отивай! Александър! — помолих се. — Истина е, слуховете ме заинтригуваха, но когато те срещнах, разбрах. Никога не съм се чувствала така с друг. Точно за това не ти казах всичко!

— Мислех си, че ме харесваш заради това което съм — не заради това, за което ме смяташ. Или заради нещо, което искаш да бъда.

Той избяга.

— Не си отивай! — проплаках. — Александър…

Но той ме игнорира. Нямаше го, обратно в изгнание в стаята си.

Влетях в салона. Бандата беше в почивка, и всички ме изгледаха мълчаливо, докато преминавах през дансинга.

— Край — обяви Тревър и започна да пляска. — Край! И беше невероятна постановка, ако трябва да отбележа.

— Ти! — изкрещях. Господин Харис можеше да види, че искам кръв и ме хвана из отзад. — Ти си зъл демон, Тревър! — крещях и размятах ръце, опитвайки се да се измъкна от захвата на господина по физическо. — Тревър Мичъл, ти си чудовището! — огледах лицата около мен. — Не виждате ли? Всички вие отблъснахте най-всеотдайния, любящ, нежен и интелигентен човек в този град, а приехте най-злия, отвратителен, най-лошото чудовище, само защото се облича като вас! Тревър е единственият, който разрушава животи! А вие просто го гледате как играе футбол и купонясвате с него, докато отлъчвате ангел, защото носи черно и учи у дома си.

Сълзи се стекоха по лицето ми, а аз избягах навън.

Беки побягна след мен.

— Съжалявам, Рейвън, наистина! — крещеше.

Игнорирах я и избягах към Имението, борейки се с хлъзгавата врата. Огромни молци се размърдаха около светлината на верандата, докато блъсках по вратата.

— Александър, отвори! Александър, отвори ми!

Впоследствие лампата загасна, а разочарованите молци отлетяха. Седнах на прага, плачейки. За пръв път в живота си не се чувствах добре в мрака.